Вестители

Глава 12

— Супер! Още необясними неща! — възкликнах ядно и зачоплих ноктите си.

Изглеждаха ужасно.

Зоя се надигна от хоризонталното положение, което бе заела, и приближи лице до моето. Вгледах се в кехлибарените ѝ очи — толкова открити, така искрени.

— Всичко, което правиш, е невероятно! Силата ти е невероятна! Трябва да се гордееш с това, а не да се срамуваш.

— След като си била мен, значи си разбрала, че не искам да ми се случва нищо подобно.

— Не, не можеш да мислиш така — скочи, сякаш не я свърташе на едно място. — Да, усетих емоциите ти, разбрах какво чувстваш относно дарбата си. Но не трябва да се отказваш. Не разбираш ли? Всички тук, включително и аз, се отказахме доброволно от домовете си, от семействата си, само и само да научим повече. Да достигнем една малка част от силата, която ти притежаваш — тя продължаваше да крачи и ръкомахаше пред себе си, за да подчертае това, което казва. — Не можеш да похабиш дарбата си. Просто не можеш…

— Да я похабя? От каква полза ми е, по дяволите?

При тези мои думи, Зоя се закова на място и продължи да ми обяснява ядно:

— Тя не е предопределена да носи полза на теб! Тази дарба е за хората! Трябва да я използваш, за да спасяваш животи! Хората не могат да се защитават сами, потънали в своето невежество! Че как биха могли?! — рече възмутено и пак седна до мен.

Направо свят ми се завиваше от нея.

— Ние също не можем да се защитаваме. Ако можех, нямаше да седя затворена по цял ден на това място — отвърнах кисело.

— Да, но ние поне виждаме. Можем да помогнем на хората, които представа си нямат за опасността, която ги застрашава.

Казаното от Зоя ме жегна и осъзнах колко егоистично разсъждавам. Не трябваше да седя и да се жалвам, че бях затворена тук. Нито че действително притежавах способността да помогна на някого, било то и един човек. Но можех ли? Та аз не бях в състояние да помогна дори на себе си!

— Ксения! — Зоя заговори строго. — Събери малко кураж и се вземи в ръце!

Аз закимах механично и продължих да гледам в пространството. Зоя ме остави за няколко минути да стоя така, в мълчание, а после ми каза:

— Ако ми позволиш, сега ще те заведа при някой вестител от Ордена. Те трябва да ти помогнат. Не могат да те оставят да се оправяш с цялото напрежение сама. Не могат просто да ти подхвърлят няколко писма от Пророчицата и да очакват от теб да се справиш! — рече гневно и отново стана.

След миг обаче се спря и сянка пробяга по лицето ѝ.

— Но това, което се случва между теб и Алешкин… Това е лошо… — тя ме погледна с неудобство и въздъхна. — Ксения, вие не може да бъдете заедно — рече с тъга.

— Вече знам това — отвърнах ядно и се опитах да събера цялото търпение, на което бях способна. — Бяха ми обяснени много ясно всички причини, поради които това е невъзможно.

Стиснах зъби при спомена за разговора ми с Наталия.

— Съжалявам — отвърна Зоя.

— Няма за какво да съжаляваш — отвърнах бързо. — Аз не искам да бъда с Игор, нито той иска да бъде с мен.

— Но ти си влюбена в Алешкин.

Погледнах я втрещена, сякаш беше казала, че Земята е спряла да се върти.

— Разбира се, че не съм! — изсумтях. — Откъде ти дойде наум?

— От главата ти, забрави ли?

— Грешиш, Зоя. Избий си тази мисъл от главата колкото може по-бързо — заявих решително и станах.

Тя ме погледна скептично, но замълча.

— Ти какво знаеш за Тайния кръг? — запитах я след малко.

— Нищо ли не знаеш за тях? — попита ме на свой ред, но вече знаеше отговора ми.

— Знам само, че се бъркат в личния живот на хората и това никак не ми харесва.

— Те са по-силни и от Ордена, по-силни са от всички солдати. Но силата им не е физическа — започна Зоя и разсеяно почеса малкия си изящен нос. — Как да ти го обясня по-ясно…

— Може би аз ще успея да обясня — един мъжки глас, изникнал от нищото, прекъсна Зоя.

И двете подскочихме стреснати и се заоглеждахме трескаво за човека, който ни беше подслушал. Зад клоните на един бор близо до беседката изникна мъжка фигура, облечена в черно и златно. За миг ми се стори, че пред нас стои митрополит от църквата в церемониално расо, но после познах Егоров. Той се доближи бавно и отблизо ми се стори по-благоразположен от последния път, когато се срещнахме. Бялата коса и късата брада му придаваха вид на изключително мъдър човек, но очите му горяха с енергичния пламък на двадесет годишен.

— Вестител Егоров — обърна се Зоя към него с видим респект и още по-видимо притеснение.

Очите ѝ потърсиха моите и успях да открия в тях същата паника, която беше обзела и мен. Аз се изправих до Зоя и направих жалък опит да му отдам полагащото му се уважение чрез недодялан поклон. На лицето му заигра лека усмивка и той седна на пейката там, където допреди малко бяхме ние.

— Елате, седнете — посочи с ръка мястото до него. — Няма от какво да се притеснявате — ние последвахме поканата му и се настанихме. — Видях, че ще имаш нужда от мен — каза ми той и сините му очи срещнаха моите.

— Така ли? — изненадах се и погледнах Зоя, която мълчеше.

— Да, Ксения. Не мога обаче да скрия изненадата си от това, което усетих.

Аз го погледнах въпросително и реших, че е по-добре да си мълча и да чуя какво ще ми каже.

— Усетих силата да се разпръсква от теб. Видение, което беше предизвикано нарочно. Ти ли го направи?

— Да — отговорих кратко.

Той се усмихна още по-широко и продължи да ме гледа кротко с ясно сините си очи.

— Най-накрая успях да видя това, за което Алешкин ми говореше. Твоята сила расте — каза замислено.

— Нима?

— Така е — утвърдително кимна той, ясно показвайки ми задоволството си. — Зоя, можеш ли да ми опишеш какво почувства? — обърна се към нея.

Тя разшири очи, което явно правеше често, и си пое голяма глътка въздух.

— Ами… почувствах това, което тя беше почувствала — опита се да обясни без да издава много подробности.

— Свърза се с емоциите на Ксения, така ли? — запита я Егоров.

— Да, точно така — потвърди Зоя.

Молех се на някого отгоре Егоров да не я попита какво точно с разбрала за мен.

— Ксения, ти си успяла да направиш със Зоя това, което нашата пророчица е направила с теб — каза ми той като продължаваше да се усмихва спокойно. Зоя възкликна от изненада, а аз не обелих и дума. — Виж… Не всеки вестител успява да го постигне. Мога да почувствам безпокойството ти, но ще ти кажа, че то е излишно. Както вярвам, че ти е казала Зоя, това е повод да се радваш.

Ох, по дяволите, значи ни е чул!

— Всичко е толкова трудно… Не мисля, че мога да се справя сама.

Той ме погледна замислено и промълви:

— Но ти досега не си била сама.

С тревога се сетих за Игор и въздъхнах. Егоров може би прочете мислите ми, защото на лицето му се появи тъжна усмивка.

— Игор Алешкин не те е изоставил.

Стомахът ми се сви от притеснение.

— Но може би е по-добре да го направи — отвърнах като отчаяно се надявах разговорът да продължи в друга посока.

— Защо мислиш така? — рунтавите му бели вежди се сключиха над очите му, от което на челото му се появиха още бръчки. Тъй като отговорих на въпроса му с мълчание, той продължи: — Каквото и да ти е казала Наташа, бъди уверена, че ѝ е било много трудно. И въпреки всичко, нищо не застава на пътя ти да потърсиш неговата подкрепа.

Тези негови думи ме изненадаха и ми вдъхнаха надежда. Той беше прав — това, което най-силно исках от Игор, беше неговата подкрепа и близост. С него се чувствах сигурна и спокойна, но това не значеше, че исках да проваля бъдещето му. Нямаше да го допусна, но необходимо ли беше да не го виждам повече? Трябваше ли да отхвърля идеята за неговото съществуване?

— Благодаря Ви — изрекох.

— Да не забравяме защо прекъснах толкова грубо разговора ви — каза свъсено, а Зоя сподави кикота си. — Нека аз да отговоря на въпроса ти. Тайният кръг представлява алианс на седем благословени фамилии. След време ще имаш възможност да научиш повече за това, но сега имай предвид, че появата на кръвожадните датира от хилядолетия преди Христа, някъде в края на медната и в началото на бронзовата епоха^[9]. Нашите легенди разказват, че е появата на кръвожадните, се е родило и нещо ново — могъща сила, чието предназначение е било да въведе баланс, да защитава хората от новата заплаха. Тази сила е благословила родовете на седем различни фамилии от всички краища на света и се е вляла в тяхната кръв. Фамилиите притежавали способността да защитават човечеството чрез могъщи древни руни и заклинания, които държали вампирите надалеч. Както например е защитена и Палатата на Ордена. На стените са изписани заклинания, които не позволяват кръвожадни да нахълтат вътре и в повечето случаи — дори заблуждават умовете им, че това е една обикновена сграда. Естествено, светът е устроен така, че винаги да съществува баланс — върна се той към темата. — Затова е разбираемо, че благословените фамилии не са могли да предпазят всички, но и това е било достатъчно. Кръвожадните са се запазили през хилядолетията, както и човечеството. Но с множенето на хората и промяната на цивилизациите, фамилиите ставали все по-слаби. В един момент те решили, че е най-добре да съсредоточат силата си на едно-единствено място, за да може тя не само да се запази, но и да нараства. Така те дошли тук, в Русия, тъй като мнозинството пожелало така. Междувременно с течение на годините разбрали, че е много по-добре да приобщят под крилото си и други хора, които били посветили живота си на борбата с вампирския свят. От дълго време се носели слухове, че съществува нова раса хора — особен вид воини. Тайният кръг, както сами се били нарекли, издирил повечето от тях и в крайна сметка сключили съюз, чийто завет бил единствено и само да служат в името на доброто.

— Пазителите — заключих. Егоров кимна. — Но защо пазителите биха поискали да зависят от някого? — попитах.

— Тайният кръг се заклел, че ще им предостави защита чрез магията си. За пазителите винаги е било важно семействата им да бъдат в безопасност. Освен това вътрешният им дълг ги подтиквал към това. Знаели, че така ще бъдат по-силни, ще сразяват повече врагове и ще съумеят да защитят повече невинни хора. Пазителите издирвали и убивали вампирите, не само за да помагат на Тайния кръг, тяхната природа ги тласкала към това. В днешно време благословените фамилии са открили множество школи, с които опитните воини да подготвят по-добре начинаещите в занаята. Най-елитната и престижна школа е дворцовата — тази която обучава пазителите, които ще останат най-близко до Тайния кръг, тъй като тяхната безопасност е по-необходима, за да не позволи магията да бъде прекъсната. Освен това тези, които останат най-близо до Тайния кръг, винаги ще бъдат в епицентъра на вечната битка с кръвожадните. Защото Тайният кръг е Свещеният Граал за кръвожадните. Никога няма да се откажат да ни изтрият от лицето на света. Затова дворцовите пазители са на най-висока почит сред всички воини — няма по-опитни и надарени воини от тях.

— Игор е завършил тази школа, нали? — запитах тихо.

— Точно така — потвърди. — Алешкин е доказал се солдат. Неговият талант и предаността му са спечелили уважението на цялото ни общество.

След тези думи всички се смълчахме.

— И нека уточним нещо — подхвърли шеговито той, — не съм подслушвал разговора ви. Нямам такъв навик и вече съм твърде стар, за да изграждам нови привички.

Със Зоя се смутихме от думите му, но въпреки това не успяхме да сдържим смеха си. Той ни кимна развеселено и се отдалечи бавно, връщайки се обратно към Палатата. Е, със сигурност можех да кажа, че Егоров беше доста по-различен от това, което видях вечерта, когато пристигнах тук за първи път. Свободното му отношение и желанието му да стопи леда помежду ни бяха засенчили студенината и строгостта, които бях забелязала първоначално.

— Не мога да повярвам, че Алешкин те е отвлякъл! — каза ми Зоя след малко и избухна в смях.

Погледнах я озадачено.

— Не ме гледай така! — рече с усмивка. — Трудно ще изтрия всичките ти спомени от главата си!

— Когато намериш начин да го направиш, обади ми се.

— Като се замисля за всичко… Алешкин е действал доста нетипично за пазител — погледнах я внимателно. — Искам да кажа, че… с подходил по-различно от случаите, за които са ни разказвали, когато са били на мисия.

— Ще ми обясниш ли тази част с пазителите? Игор не сподели кой знае колко с мен, а имам толкова много въпроси.

Почувствах особено вълнение при мисълта да се потопя в неговия свят. Не този на Москва и на вестителите и Тайния кръг. А света на пазителите — суров, опасен и изпълнен с предизвикателства.

— Какво искаш да знаеш? — запита с готовност и се намести по-удобно на пейката до мен.

— Откъде се е появила тази раса? Кой е бил първият по рода си? — полюбопитствах.

— Това никой не знае, дори пазителите. Знае се само, че също като при вестителите, пазителите наследяват силата си от рода и поколенията. Колкото по-дълъг е родът на един пазител, толкова по-силен е той. Затова за тях е важно да държат семействата си в безопасност. Всичко е въпрос на сила и вътрешния дълг, който изпитват към хората.

От думите ѝ стомахът ми се сви. По дяволите, как беше възможно да съм вестител след като моето семейство нямаше нищо общо с обществото? Безпокойството ми се засили. Последните думи на Зоя ме наведоха и на странната мисъл за „поколението“ на Игор. Дали вече беше срещнал жената, която щеше да роди децата му? Дали се замисляше за това? Обичаше ли я? Въздъхнах бавно и се огледах. Голите клони на дърветата вече не се поклащаха. Вятърът бе стихнал, но във въздуха се усещаше особена притаеност. Сякаш нещо се спотайваше наоколо. Дебнеше. Побиха ме тръпки и се озърнах нервно през рамо. Зоя явно не долавяше нищо обезпокоително и наруши припряно мълчанието ни.

— Хайде, няма да стоя цял ден тук на този студ!

— Къде отиваш? — попитах я.

— Искаш да кажеш „къде отиваме“ — поправи ме с типичната си лукава усмивка. — Няма да е зле да присъстваш на един мой урок.

— Урок? Повярвай ми, нямам никакво желание за уроци! — отегчено ѝ отвърнах, но тя ме прекъсна.

— О, за този ще имаш! — развълнувано ме затегли от пейката, на която седях от толкова дълго време, че задникът ми вече беше изтръпнал.

— И защо смяташ така?

Тя впусна в действие най-обаятелния си чар.

— Защото Александра Новаковска ще ми покаже как се вика пазител.

* * *

— Ксения, насочи всичките си мисли към пазителя, когото искаш да повикаш — долетя към мен гласът на вестител Новаковска. — Не се напрягай. Отпусни се и се пренеси мислено при него — наставляваше ме гласът докато седях върху една голяма мека възглавница със затворени очи.

Чувствах се глупаво да се напъвам да сътворя някакво чудо.

— Ох! Нищо не се получава… Как да го извикам, като не притежавам никакви суперсили?

— Това няма никакво значение. Твоята магия е достатъчна — отвърна Новаковска. — Казах ти, не се напрягай. Принципът е същият като при медитацията. Изпразни главата си от всички мисли, освен тази за пазителя. Представи си как идва при теб. Представи си как се отзовава на призива ти — обясни спокойно.

Аз отново затворих очи и се опитах да последвам наставленията ѝ. Не беше толкова трудно да мисля за него. Лицето му беше пред мен — с всички изваяни черти и малки несъвършенства, които го правеха дори по-привлекателен. Синьо-зелените му очи ме потапяха в безметежна хипноза, на лицето му се появи загадъчна усмивка, която леко се долавяше, но след миг отново изчезваше… Виждах тъмната му коса как се къдри съвсем леко до страните на лицето му. Игор. Игор. Игор… Името му звучеше като мелодия. Ела при мен… Усетих по тялото ми да се разлива топлина. Не беше гореща и нетърпима като при виденията, не… Беше сладка и приятна. Плъзна се през стомаха ми, отиде нагоре към раменете ми и се стопи във върха на пръстите ми. За миг ми се стори, че докоснах косата му, но веднага след това ми се изплъзна.

— Точно така, продължавай, Ксения — насочи ме вестителката. — Справяш се отлично. Продължавай да мислиш за него.

Усещах как тялото ми се отпуска все повече и изпада в безтегловност. Игор, ела при мен. Игор… Унасях се в заобикалящите ме тишина и спокойствие, когато внезапно чух шепота му в ухото си. „Ксения? Ти ли си?“ Отворих широко очи задъхана.

— Игор! — възкликнах. — Чух го!

— Успя ли да го извикаш? — попита ме Зоя, която седеше неотлъчно до мен и ме наблюдаваше с любопитство.

— Успя — отговори вместо мен Новаковска и се усмихна доволно.

— Наистина успя? От първия път? — гласът на Зоя прозвуча изненадано.

— Не знам дали успях да го извикам, но мога да се закълна, че чух гласа му до мен, направо в ухото ми! — радостно заобяснявах. — Възможно ли е и той да ме е чул? — погледнах с надежда вестителката.

— Защо иначе би ти отговорил? Разбира се, че те е чул — продължаваше да се усмихва гордо.

— Леле, това е страхотно! — изуми се Зоя. — Това значи ли, че Алешкин ще дойде тук?

— Зависи само от него — каза Новаковска.

Аз сведох поглед към ръцете си. Дали щеше да дойде?

— Продължавайте с упражненията. Виденията не са единственото нещо, с което сте надарени.

— Какво друго мога да правя, освен да извикам пазител при мен? — попитах я.

Въодушевлението от успеха на начинанието ми накара Новаковска да се усмихне широко.

— Можеш да развиеш интуицията си. В най-напрегнатите и опасни моменти тя ще ти бъде от голяма полза. Можеш да се научиш да усещаш кога един вампир е наблизо.

— Знам за това — каза Зоя. — Майка ми и баща ми са ми разказвали как благодарение на интуицията си са успели да се спасят от нападение на цяла група вампири.

— Сигурно е излишно да питам дали Вие можете да правите това? — погледнах към Новаковска.

Тя се засмя и кимна.

— Да, мога. Иначе нямаше да бъда част от Ордена.

— Но как е възможно да сте толкова млада и да сте развили дарбата си до такава степен?

— Не съм чак толкова млада — засмя се. — Но при всеки вестител е различно, Ксения. Има случаи на изключително надарени вестители, които отключват способностите си много късно, в зряла възраст, и други — когато още съвсем млади забързат развитието си и в един момент вместо да продължи, то просто спира.

— Дали това ще се случи и с мен? — попитах я предпазливо.

— Никой не може да предвиди подобно нещо. Но от това, което видях, мога да кажа, че ти си по-различен случай — отвърна. — Продължавайте да се упражнявате над това, което ви показах. Ще ви очаквам скоро! — каза тя и излезе от малката стая, в която проведохме „сеанса“.

— Май бързо е забравила за малката сцена, която ѝ спретнахте с Майкъл — казах, след като се уверих, че се е отдалечила.

Зоя ме погледна косо и въздъхна.

— Да. Но тя си е такава. Можем да я тестваме още няколко пъти, за да се убедиш — засмя се лукаво и ме сръга с лакът.

— За нищо на света! — засмях се в отговор. — Ще ми се всички вестители от Ордена да са като нея.

— Спри да мислиш за Романова! Мисля, че за нея въпросът с Алешкин е приключил.

— Защо постоянно го наричаш „Алешкин“? Каква е тази мания с фамилните имена?

— Съжалявам, Ксения, но за мен той е пазител Алешкин. Нямам толкова близки отношения с него, за да го наричам Игор — подразни ме тя и стана. — Хайде, умирам от глад. От толкова много неуспешни опити да извикам някой солдат стомахът ми започна да къркори. Сега се сетих между другото — Зоя ме погледна многозначително, — Майкъл ме разпитваше за теб.