Вестители

Глава 3

Очите ми бяха приковани към неописуемата гледка на едно обезглавено тяло, което лежеше в краката ми. Макар да беше тъмно, веднага разбрах, че гъстата и лепкава течност по мен беше кръв. Смътно осъзнавах, че не беше моята. Това обаче не променяше факта от случилото се, но какво бе то? Бях се измъкнала на косъм, но заслугата не беше моя… Вдигнах глава нагоре и съзрях Игор. Докато отместваше трупа настрани от мен, изражението му беше каменно и хладнокръвно, но в мига, в който погледите ни се срещнаха, през лицето му премина сянка на съжаление, примесено с гняв. Извади от джоба на шлифера си черна манерка с прозрачна течност, изля я върху трупа и хвърли отгоре метална запалка. Лумна висок пламък и наоколо се разнесе отвратителната смрад на изгорена плът…

Неволно ахнах от изненада и закрих устата си с длани. По припрените движения на Игор разбрах, че бърза и че няма много време за губене. Поколебах се какво да правя, но той не ми остави такава възможност. Извърна се към мен и само за част от секундата огледа окървавените ми ръце и раздраните ми дънки, просмукани с лепкавата течност. Наведе се бързо, от което се стреснах, и ме вдигна на ръце. Изненадата ми от това негово действие не остана прикрита, но той не благоволи да обели и дума. Движеше се енергично, както ми се стори и докато ме гонеше преди малко — сякаш летеше. Стъпките му сега дори не се чуваха, стараеше се да не привлича внимание. Бях вцепенена, неспособна да осъзная какво се беше случило. Не знаех как се чувствам от факта, че похитителят, от когото се опитвах да избягам, ме спаси от друг похитител, който изобщо не си губеше времето и беше на път да ми прегризе врата. Или каквото там се опитваше да направи. Да, Игор действително ме спаси от онзи ненормалник, но това в никакъв случай не означаваше, че и той не е такъв. И, още повече — той го уби. Не, не просто го уби. Той го обезглави! Как беше възможно да избърши нещо подобно с такава лекота?! Беше ли наистина необходимо? Не можеше ли просто да го цапардоса здравата по главата, за да изпадне в несвяст? Все пак не знаеше какво точно се канеше да направи онзи.

Бях потънала в мислите си и почти не осъзнавах, че ме носеше на ръце. През цялото време усещах аромата на парфюма му, примесен с още нещо, което не можех да определя. Може би беше собствената му миризма, но не исках да го призная, защото беше наистина приятна. Нита убийците и мафиотите употребяваха парфюм? Възможно ли бе да мирише толкова хубаво? Беше странно, но ми се струваше, че той се старае да не се допира до ожулените места по тялото ми. Сепнах се като видях, че се бяхме озовали пред черния му джип. Заля ме вълна на отчаяние. Как можах да си помисля, че всичко е свършило? Не, аз все още бях тук с него и той нямаше да ме пусне да си отида. Господи, бях в ръцете му. Буквално. Мисълта, че е на път да си отмъсти, задето го нападнах преди да избягам, прати ледени тръпки по гръбнака ми. Той ме погледна косо и отметна кичур от тъмната си коса, който бе паднал пред лицето му.

— Още ли смяташ, че съм най-голямата опасност за теб? — гласът му беше дрезгав, както досега, но се усещаше, че се опитва да бъде търпелив.

Наистина не знаех какво да кажа. Не исках да ме смята за безпомощна (точно каквато се чувствах в момента), но и не исках да ме натика отново в багажника. Явно очите ми издайнически бяха отговорили на въпроса му. Въздъхна тежко и ме поведе към предната седалка. Когато седнах и той закопча колана, осъзнах, че наистина не знам какво да очаквам от него. Представях си един похитител да се държи малко по-различно — да ми крещи и да ме удря, да блъска предмети и да ме заплашва. Сега като се замисля, може би притежавах някакъв извратен късмет да попадна на най-сносния възможен престъпник.

На светлината от лампата в колата забелязах, че приличам на развалина. Цялата бях в почти черна кръв, която беше на път да изсъхне, а и беше толкова много, че ми се догади. Дрехите ми бяха скъсани и издрани, изцапани с калта от улицата. Лицето ми беше притеснително зачервено, а устните ми — напукани. Можеше всъщност да изглеждам далеч по-зле за отвлечено и нападнато момиче. Колата потегли и се потопих в мрак. Затворих очи с надеждата да ме осени някаква истина или прозрение. Може би нещата щяха да се оправят. Може би трябваше да го накарам да разбере колко бездушно постъпва с мен и имаше някаква нищожна вероятност да ме пусне. Крадешком извърнах поглед към профила му. По дяволите, беше красив… Беше съсредоточил очи в пътя. Изгарящи, мрачни, но наистина впечатляващи. Усетих странна тръпка в стомаха си. Беше ли нормално да съм обективна относно външния му вид при положение, че ми причини всичко това? При тебе нищо не е нормално, Ксения. Извърнах се бавно и подпрях чело в прозореца. Не смеех да го заговоря от страх да не го предизвикам с нещо и отново да ме напъха в багажника. Имах толкова въпроси, а мислите ми се заплитаха в главата и колкото повече се опитвах да разсъждавам логично, толкова повече изпусках нишката. Пред очите ми изникваха все повече ужасяващи образи и бях безсилна да отпратя отчаянието си. След всички кошмари и геройски издържаната нощ, беше направо нелепо да се предам точно сега. Не, Игор не трябваше да вижда слабостта ми. Но сълзите се стичаха по лицето ми без да се съобразяват с моите желания. Цялото ми тяло потръпваше от страха и отчаянието, които свиваха сърцето ми. Не можех да контролирам изблиците си — стисках ръце и впивах нокти в кожата си, опитвайки се да се окопитя. Не можех да плача пред него! Нямаше да му доставя това удоволствие! Изведнъж усетих ръцете му, които стиснаха моите, и сега забелязах, че е отбил колата в някакъв запустял път. Явно бяхме излезли от София. Инстинктивно се дръпнах от него. Обърнах се и видях в очите му сила и решителност. Погледът му беше твърд, но не и заплашителен. Почти си помислих, че се опитва да ме утеши. Колко извратено!

— Искаш ли да поговорим за случилото се преди малко? — попита на руски.

— Това, което стана там… — думите засядаха в гърлото ми. — Всичко това е…

Сълзите ме задавяха. Не успях да се овладея и отново извърнах лице към прозореца на колата. Той протегна ръка към рамото ми и ме обърна към себе си. Потръпнах.

— Това, което се случи там, вече свърши — плътният му глас изпълни пространството в купето. — Казах ти, че е опасно. Казах ти…

Не намираше думи, сякаш отговорите убягваха и на него.

— Ако стоиш с мен, нищо няма да те нарани.

Още не можех да повярвам колко абсурдно звучеше всичко. Започвах да се ядосвам. Трябваше да сложа край на този цирк.

— Обясни ми — с леко прегракнал глас му се озъбих — как по-точно и от какво ще ме пазиш? Откъде знаеш името ми, кой ти го е казал? Някой от клуба ли?

Ръката му все още стоеше на рамото ми. Кожата, оголена от раздраната блуза, усещаше топлината на дланта му. Не ме стискаше, макар че ако пожелаеше можеше да ми счупи някой крайник. Приближи и се опита да прикрие раздразнението си.

— Това е дълга история. Толкова ли не можеш да повярваш, че няма да те нараня? Не мислиш ли, че досега имах стотици възможности да го направя? — погледна ме толкова настоятелно, че ми се прииска да извърна поглед.

— Не, не мога да повярвам на нищо, което казваш! Какви са тези недомлъвки, какво искаш от мен?

Той въздъхна тежко и заговори все едно против волята си.

— Известно ми е, че си следена. Знам също така, че тези, които са тръгнали след теб, са много опасни и нямаш никакъв шанс да се справиш сама. Моята задача е да те опазя жива! Набий си го в главата и спри да ми създаваш неприятности!

Вече не беше толкова търпелив и можех да усетя гнева му съвсем ясно. Под „неприятности“ сигурно имаше предвид малкото ми бягство.

— За какво говориш? Никой не ме преследва освен теб! — измъкнах се от ръката му и очаквах той да ме сграбчи отново, но не го направи.

— А как ще наречеш това, което се случи преди малко? Изобщо осъзнаваш ли какво можеше да стане? — отвърна.

Накара ме да се почувствам като глупачка. Кой наистина ме беше нападнал? И защо бях усетила, че нямам никакъв контрол върху себе си? Онова лице… Стиснах очи за миг от ужас.

— Да, точно така. Спомни ли си сега? Исках да те подготвя, да ти разкажа всичко по реда си сутринта, но ти нямаше търпение да строшиш каната в главата ми!

Сега вече викаше.

— Какво изобщо си помисли, че ще постигнеш?

— А какво?! Да чакам да ме убиеш в леглото или… — млъкнах.

Нямаше нужда да му давам повече идеи.

— Защо ми е да те убивам чак сутринта? Помисли, Ксения! Причиних ли ти изобщо някаква болка откакто си с мен? — гласът му беше по-тих и вече се успокояваше.

— Може би не си ме наранил физически, но ти ме отвлече! Накара ме да се побъркам! — гласът ми изтъняваше, очевидно нямаше как да скрия колко съм ужасена. — А това, което направи преди малко… Ти… Ти му отряза главата! Как може да си такъв?! Кой си ти?

От мен струеше паника, страх, гняв. Той въздъхна изморено. Впи синьо-зелените си очи в моите и ми заговори с пo-тих глас.

— Нямах друг избор. Не изпитвай съжаление или угризения за това, което сторих.

— Кой си ти? — чух ледения си глас някак отстрани.

Дълго обмисляше отговора си. След малко изгаси двигателя на колата като не пропусна преди това да хвърли едно око в огледалото за задно виждане, размърда се на седалката и се загледа напред в тъмнината.

— Дойдох в България, за да те издиря и да те запазя жива. Съжалявам, че трябваше да те… отвлека — добави. — Направих го, само защото знаех, че няма да дойдеш с мен доброволно. — Понечих да кресна, но той размаха вяло пръст пред лицето ми, за да замълча. — Имаш въпроси, знам. Но най-важното, което трябва да знаеш, е, че в мига, в който ти разкрия всичко, животът ти ще се промени. Не се опитвай да оспорваш думите ми, няма да чуеш нито една лъжа и ако искаш да останеш жива, ще ти се наложи да поумнееш и да започнеш да ми вярваш.

Напрегна се, готов за възраженията ми, но аз не продумах. Гледах го в очакване.

— Това, което те нападна в онази уличка, не беше човек — сега гласът му беше напрегнат. — Видя ли лицето му?

Кимнах, притаила дъх, съвсем озадачена, а той на свой ред ми отправи поглед, с който искаше да ми каже да се подготвя.

— Това беше кръвожаден — аз смръщих вежди и зачаках да продължи. — Или както е известно сред хората — вампир.

Думите му увиснаха във въздуха. Гледах го и очаквах да се изсмее и да ми каже: „Ха, хвана се!“. В изражението му обаче нямаше нищо шеговито. Беше сериозен и студен. Вампир? Повдигнах вежди с насмешка и наистина, ама наистина, не си представях, че може да говори подобни глупости.

Тогава обаче си спомних чертите на онова лице. Беше си съвсем като на човек, но и не беше. Кожата му беше бледа като на мъртвец. Очите му наподобяваха ледени бездънни ями. Да, Игор беше прав, че това нещо не приличаше на човек. Но да допусна мисълта, че може да е нещо друго беше абсурдно! Може би беше наркоман, неадекватен от свръхдоза. Но не беше първият наркоман, когото виждах, и определено другите не приличаха на него. А може би Игор беше наркоман и не знаеше какво говори! Нещо в изражението на онова лице всяваше ужас в мен, не просто страх или безпомощност, не. Беше нещо повече. Гласът на Игор ме изкара от унеса, в който се бях потопила.

— Ксения, чу ли какво ти казах?

Опитваше се да бъде внимателен, незнайно защо. Всичко това беше една глупава шега…

— Игор — за първи път изрекох името му без някакво прикрито чувство на злоба или отчаяние. — Подиграваш ли се с мен?

— Ни най-малко.

— Ти нормален ли си?! — възкликнах. Той обаче не промени изражението на лицето си. — Вампирите са измислица. Има ги само във филмите и глупавите легенди.

— Говоря сериозно — погледна ме мрачно.

Имах чувството, че действително си вярва.

— Наистина не си нормален… — погледнах го смаяно.

— Повярвай ми, не се сблъсквам с кръвожадни за първи път, Ксения.

Долових изучаващия му поглед и след миг колебание той протегна ръката си и я допря до челото ми. Усетих как дланта му ме изгаря и познатото чувство на задух и горещина отново заля тялото ми. Ушите ми глъхнеха. Светът около мен пак се завъртя. Пред очите ми започнаха да се появяват мрачни и зловещи картини. Студени лица се мяркаха и пак изчезваха. Изострени кучешки зъби. Настървени очи, гледащи право в мен. Картините се стопяваха една в друга. Ужасяващи писъци и викове за помощ. Кръв. Много кръв. Едно лице се материализира пред мен и бавно, сякаш с наслада облиза устни с език. Започна да смуче кръвта. Очите се впиваха в мен. Смразих се. Исках да избягам. „Махни ме оттук!“ извиках. Сърцето ми биеше бясно в гърдите. Изведнъж всичко изчезна. Страшните очи вече не ме гледаха. В следващия момент бях в някаква огромна зала с мраморен под и изрисувани орнаменти по стените. Беше красива, но и някак студена, негостоприемна. Забелязах една висока мъжка фигура в гръб. Беше гордо изправена и излъчваше респект. Той се обърна с лице към мен и закрачи. Игор. Разбира се…

— Ксения, какво има? — не говореше на мен.

Колко странно… Почувствах нечие чуждо присъствие и се извърнах рязко. Отново видях себе си отстрани. Само че другата Ксения беше различна. Не можех да я опиша, но имах чувството, че изглеждаше по-силна, пораснала. Но и тъжна. Тя го погледна бавно и тогава той ѝ заговори с нежен и успокояващ глас.

— Не искаш да си тръгнеш от нея, нали?

Тя кимна обезсърчено.

— Всичко е наред, ще я видим отново… — той протегна ръка и внимателно отмести косата ѝ назад — когато всичко свърши.

— Уморена съм от битки. Уморена съм от това да се озъртам постоянно и да чакам да ме нападнат. Но вече знам, че нямам друг избор.

В този момент почувствах, че се свързвам с нейните емоции и мисли. Усещането беше неописуемо. Обгърнаха ме умора и отчаяние, но имаше нещо, което ме притесни още повече. Знаех, че ни преследват. Нея и мен. И какво ни преследва. Светът се завъртя и се завърнах в колата. Дишах много по-тежко отпреди и усещах как главата ми гори като подпалена. Бях вперила широко отворените си очи в Игор и се опитвах да си поема въздух.

— Дишай — каза ми той. — Дишай бавно — в тона му се прокрадна онази успокоителна нотка, която долових, докато ставах свидетел на разговора между „мен“ и него.

Премигнах.

— Какво… ти… — заекнах. Инстинктивно се свих в седалката.

— Всичко е наред, спокойно — продължи с премерен глас. — Просто дишай.

Изведнъж подскочих и се протегнах да отворя вратата, но коланът ме дръпна рязко назад. С треперещи ръце се опитах да го откопчая, но не можех да координирам движенията си. За моя изненада Игор освободи колана и се пресегна през мен да отвори вратата. Погледнах го колебливо, а той изучаваше реакцията ми. Очите му обхождаха лицето и тялото ми и за миг се почувствах странно познато, сякаш вече бях преживявала това. Студеният въздух ме поосвежи и се подпрях на предния капак на джипа. Нощта беше към края си. Толкова много събития се случиха, а още не се беше съмнало. Дори не можех да си спомня кога започна всичко.

— По-добре ли се чувстваш?

Господи, наистина беше загрижен! Само до преди минута това щеше да ме изуми, но сега имах усещането, че очаквах да реагира точно така. По странен начин мислите на другото ми „Аз“ се бяха преплели с моите и сега виждах неща в Игор, които не бях доловила преди.

— Да — отроних едва чуто. — По-добре съм. Но ти… Ти знаеше какво ще последва, нали? Знаеш, че съм видяла нещо.

Той кимна утвърдително. Продължаваше да ме гледа търпеливо.

— Как го направи?

— Ти го направи. Аз само помогнах.

— Но как? — смръщих се.

— Знам за теб повече отколкото ти самата знаеш за себе си. Знам, че можеш да виждаш.

Говореше много потайно, но разбрах какво има предвид. Той някак бе научил за странните ми сънища и това, което приличаше на транс. В действителност самата аз се сблъсках с тях съвсем скоро и не знаех какво значат.

— Видя ли каквото трябваше? — в гласа му се прокрадна любопитство.

Погледнах нагоре към очите му и за първи път се почувствах уверена в това, което щях да кажа.

— Видях повече.