Вестители

Глава 2

Сърцето ми биеше учестено. Мъжът, появил се от нищото и сега държащ здраво ръката ми, всяваше ужас в мен. Погледът му беше сериозен, а от очите му струеше непреклонност. Нещо в него ми се стори толкова познато, но какво? Кой беше той и откъде знаеше името ми? Защо искаше да тръгна с него? Всичко беше толкова объркано… Почувствах се уплашена, ужасена… Как се бях озовала в тази ситуация? Събрах сили да изрека единственото, което ми дойде на ум:

— Кой си ти? — в гласа ми прозираше страха, който ме беше сковал.

— Ще говорим за това по-късно. Трябва да дойдеш с мен и то бързо — ловко превключи от руски на български.

Не можех да преценя дали беше руснак, защото акцентът на български беше перфектен, напълно естествен. Какво каза? Да тръгна с него и то бързо? Той изчака реакцията ми, но аз продължавах да го гледам втренчено.

— Сега — настоя и стегна хватката около ръката ми.

Исках да се измъкна, но едва ли щеше да се получи. Можех да се надявам само да дойде някой, който да го сплаши, макар че това ми се стори абсурдно. Такъв мъж беше невъзможно да бъде сплашен. Когато погледнах настрани, видях, че глупакът, който нямаше търпение да разкопчае сутиена ми, беше изчезнал. Типично!

— Пусни ме, ще се развикам! — усетих истеричната нотка в гласа си.

Той се напрегна.

— Ксения, има два начина да го направя. Не ме карай да прибягвам до втория… — гласът му беше нисък, но достатъчно сериозен, за да ме побият тръпки.

Трябваше да намеря помощ. Нямах друг избор, макар да не знаех какво точно щеше да последва.

— Помощ! Помогнете ми! — изкрещях с цяло гърло, но реакцията му беше незабавна. — Не, не, пусни ме!

Той запуши устата ми с ръка и ме преметна през рамо, като че бях чувал с картофи. Личеше, че не му тежах особено. Опитах се да го изритам, да го изблъскам, но опитите ми бяха жалки. Какво, по дяволите, се случваше?! Преди да се усетя накъде ме носи, той приближи забързано до черен джип, отвори багажника и тогава внезапно осъзнах, че това беше мъжът от клуба, който се криеше в сенките на сепарето срещу мен! И този мъж ме отвличаше! Изпаднах в истерия, опитах се да крещя, но той все още притискаше устата ми. Затвори ме вътре и джипът потегли с бясна скорост. Бях в пълен мрак. Заблъсках по капака на багажника, но нямаше никакъв смисъл. Освен ако не го спреше патрула никой нямаше да чуе виковете ми. Мина ми мисълта, че не знам какво предпочитам — да оживея в кошмара, който ми предстоеше да изпитам, или да умра на място. Дали искаше да ме убие или по-лошо? Да ме изнасили? Но защо? Защо мен?! Ксения, казах си, стегни се! Всичко ще се оправи. Трябваше да измисля начин да се измъкна. Може би като ме изкарваше от багажника щях да успея да избягам… Ако можех да се пресегна за телефона си… но не знаех къде се намирам, не знаех кой ме отвличаше, каква беше колата… А и когато излязох от клуба, не си взех мобилния! Какво щях да правя? Знаех само едно — нямаше да се предам без бой.

След няколко минути джипът спря. Явно не се бяхме отдалечили много. Чух го как слиза от колата — стъпките му приближаваха към мен. Всеки момент щеше да отвори багажника. Сега беше време да действам. Но той се бавеше. Стомахът ми се беше свил на топка, а ръцете ми трепереха. Гърлото ми се стягаше, а напрежението удряше като чук в ушите ми. Чувствах се все едно не се намирах в своето тяло. Отново ми причерняваше, отново се отделях от себе си. Пак това жужене… Беше горещо, адски горещо. Изведнъж се озовах в същата порутена къща, която видях по-рано, докато бях в дискотеката. Беше разхвърляна и мръсна, очевидно никой не живееше тук от много време. Огледах се наоколо и този път видях себе си отстрани. Мъжът, който ме отвлече, и сега осъзнах, че присъстваше и миналия път в тази къща, стоеше до другото ми „Аз“, седнало отпуснато на мръсния под. Той се беше навел над мен и говореше тихо на ухото ми: „Толкова съжалявам, че научи по този начин…”. Аз го погледнах измъчено и изхлипах: „Това не може да бъде вярно…“. Той повдигна брадичката ми и ме погледна сериозно: „Няма значение“. Картината се замъгли отново и започнах да усещам как идвам на себе си. Бях се свила на кълбо в багажника и не ми достигаше въздух. Когато отворих очи, с ужас съзрях лицето на похитителя си пред мен. Държеше капака отворен и ме гледаше заинтригувано. В иначе респектиращия му поглед се четеше някакво прозрение. Само след миг се съвзе и проговори:

— Ксения, сега ще излезеш от тази кола и ще се държиш прилично. Ще отговоря на въпросите ти, когато влезем вътре — той посочи една къща, която се падаше от лявата страна на колата.

От интонацията му разбрах, че нямам избор. Беше непреклонен. Кимнах инстинктивно и се оставих да ме заведе. Господи, какво правех? Трябваше да бягам! Стомахът ми се сви и едва успях да се сдържа да не повърна. Ако повърнех върху себе си, може би нямаше да иска да ме изнасили… Опитах се да запомня всяка подробност от мястото и обстановката, но беше прекалено тъмно и районът ми беше непознат. Не знаех къде се намирам. Той отключи вратата и я отвори, като ме остави да вляза първа и ме последва. Непрекъснато се оглеждаше предпазливо и ме оставяше да вървя пред него, така че да ме вижда.

Къщата изглеждаше съвсем нормална — всяко едно семейство би могло да живее тук, но не и този човек. Приличаше ми на мафиот от американски екшън филм. Тук всичко беше плашещо обикновено — в коридора имаше дървен шкаф за обувки, огледало и малък гардероб. Той ме държеше за рамото и ме насочи към вратата вляво от входа. Влязох вътре и се оказа, че това беше хол. Срещу вратата имаше кафяв диван със стъклена маса, а отстрани — голяма стара секция — от онези, които са правени по социалистическо време. Тапетите бяха нови, цвят праскова, а върху прозорците бяха спуснати щори. Посочи ми безмълвно дивана и разбрах, че иска да седна. Бях прекалено шокирана от преживяването преди малко, от така наречения ми „сън“, за да реагирам по-различно от това да се подчиня.

Сега, когато седнах обаче, безброй въпроси изникнаха в главата ми — какво се случваше тази нощ с мен? Два поредни транса, за които не можех да дам логично обяснение, ме бяха поставили на предела на лудостта… И в тях два поредни пъти бях видяла този мъж! Бях сигурна, че беше той — същите синьо-зелени очи, същата леко дълга тъмна коса, която се чупеше отстрани на лицето му.

Но имаше и нещо друго в него, което не можех да си обясня. Всичко се случи толкова бързо… А сега седях на диван в непознат хол, в къща, неизвестно къде… Мъжът седна на табуретка срещу мен и ме загледа. Затаих дъх. Това ли беше? Моментът, в който щеше да произнесе присъдата ми? Гледаше ме успокоително. Тогава отново проговори на руски със същия полудрезгав глас.

— Знам, че си много объркана и вероятно те е страх, но нямах друг избор. Трябваше да дойдеш с мен.

Беше толкова уравновесен. Стойката му не беше напрегната, нито отпусната. Просто седеше, приведен напред на скапаната табуретка. Очите му горяха, вкопчени в мен. Разбирах какво говори, защото владеех руски до съвършенство. Родителите ми много държаха на това. Но той нямаше как да го знае. Или пък знаеше?

— Защо ме доведе тук?

Паниката ми беше очевидна. Строгото му изражение не се промени.

— Какво ще се опиташ да направиш с мен? — запитах отново.

По лицето му премина развеселена нотка, но бързо си отиде и си помислих, че си въобразявам. Беше ме страх да чуя отговора, но трябваше да съм подготвена, за да съставя своя план за бягство.

— Доведох те тук — продължаваше той с руския, — защото е сравнително безопасно.

Как можеше да има такова каменно изражение? И що за глупост — безопасно! За кого? За него? Със сигурност не искаше някой да разбере, че беше отвлякъл деветнайсет годишно момиче от една дискотека. Перверзник!

— Приятелите ми ще ме търсят, шефът ми също.

Не знаех доколко беше добре да му разкривам подробности за себе си, но той явно вече знаеше достатъчно. Синьо-зелените му очи ме изпиваха. От това ме полазиха тръпки.

— Аз… Защо ме домъкна тук?

Досега не се бях разплакала, но напрежението в мен растеше и малко ми оставаше да стигна до това положение.

— Казах ти — защото е безопасно. — гласът му продължаваше да бъде нисък и малко дрезгав.

— Безопасно за кого?! — креснах.

Вече не можех да сдържам нервите си.

— За теб.

Със сигурност не очаквах този отговор. Той забеляза, че се стъписах и побърза да ме осветли.

— Ако правиш каквото ти кажа, ще бъдеш в безопасност. Няма да те нараня.

Беше привел глава, но продължаваше да гледа в очите ми.

— Какво говориш? В безопасност бях преди да те срещна! Върни ме обратно!

Чувствах се безпомощна. Знаех, че нямаше да ме върне. Знаех, че от тази ситуация измъкване няма.

— Не ми се струваше да си в безопасност… — отвърна иронично.

— Изобщо не знаеш каква беше ситуацията! — отвърнах автоматично. Защо въобще се оправдавах? Той ме беше отвлякъл! — Къде съм?

— В София. — гласът му беше спокоен.

— Знам, че съм в София, но къде?

Започвах да усещам гняв. Безсилието ми отстъпваше пред нарастваща ярост. Това не му убягна.

— Все още не можеш да знаеш това — беше категоричен. — Имаш ли други въпроси, на които да мога да отговоря? — все същото каменно изражение.

— Откъде знаеш името ми и кой, по дяволите, си ти? — постарах се да прозвуча възможно най-озлобено.

Сърцето ми биеше бясно, а ръцете ми се потяха.

— Казвам се Игор Алешкин. С мен си в безопасност. Това е достатъчно.

— Но… — понечих отново да възроптая, но той ме прекъсна.

— Имаш нужда от почивка. Тази вечер ти се насъбраха не малко странни неща. В другата стая има голяма спалня, одеяла и възглавница. На нощното шкафче ще намериш кана с вода и чаша. Ако имаш нужда от нещо друго, ме извикай. На сутринта ще получиш повече отговори, отколкото предполагаш.

Естествено, че нямаше да заспя. Беше пълна лудост този Игор да си мисли, че може да ме затвори в някаква стая и да очаква да се почувствам като у дома си. Всъщност ми се предоставяше възможност да измисля начин как да се измъкна от това място. Макар да бях втрещена от страх, не можех да спра да си задавам един и същи въпрос — какво искаше този човек от мен? Ако щеше да ме убива, най-вероятно досега да го беше направил… Разбира се, бях благодарна на всички богове, че все още не беше проявил насилие и не беше предприел никакви извратени действия срещу мен. За изнасилване не исках и да си помислям, макар че, ако трябваше да съм честна, можеше да ми се падне далеч по-зле изглеждаш похитител. Колко е извратено, че дори си го помисляш, Ксения! За откуп беше абсурдно да се говори. Аз нямах семейство. Вече не. Сега осъзнах, че на този свят едва ли съществува човек, който би платил на някого, за да остана жива. Нима имаше по-потискаща мисъл от тази? Ксения, за Бога, малоумна ли си? Сега ли намери да се самосъжаляваш? Напъни си мозъчните клетки и измисли начин как да избягаш оттук.

Добре, Тео и Злати сигурно вече бяха установили, че липсвам. Сигурно са питали всичките ми колеги къде съм и сега вече претърсваха района. Телефонът и чантата ми бяха зад бара — беше ясно, че съм тръгнала ненадейно. Може би вече бяха звъннали на полицията? Но тя едва ли щеше да предприеме нещо преди да ме обявят за изчезнала. В момента можех да бъда къде ли не и съм сигурна, че полицаите си мислеха, че съм в някоя тоалетна, вихрейки се с някого като онзи идиот пред клуба. Е, радвах се поне, че руснакът му разби носа. Ами да! Идиотът сигурно е казал на охраната за тази случка! Може би щяха да направят връзка… Но никой не видя джипа, с който потеглихме…

Обикалях стаята като подивяла и се опитвах да измисля нещо, каквото и да е, което да ми помогне. Не можех да разчитам на помощ отвън засега. Погледнах обнадеждено към прозорците на стаята и изведнъж се развълнувах от мисълта, че просто можех да избягам. Все пак се намирах в къща с двор, а не в апартамент на осмия етаж. Втурнах се натам и дръпнах пердетата. По дяволите! Решетки. Естествено, кой нормален човек в България нямаше да сложи решетки на прозорци на първия етаж… Щях да измисля нов план. Да, нямаше да бъде лесно, но имах ли друг избор? Бях гледала достатъчно филми, за да знам, че в схемата на Игор трябваше да има някакъв пропуск. Налагаше се да го открия. Но и знаех, че ще имам само една възможност, не можех да я пропилявам…

Огледах стаята, опитвайки се да намеря нещо, което да ми послужи за защита или нападение. На нощното шкафче стояха стъклена кана с вода и празна чаша. Отстрани на спалнята имаше висок гардероб в цвят махагон. Приближих се с надеждата да намеря нещо вътре, каквото и да е. Но не, беше празен. Дали беше изхвърлил нарочно всичко от него? До вратата беше поместен някакъв шкаф, който повече приличаше на сандък. Вътре намерих няколко списания и фенер с батерии. Нищо. Нямаше абсолютно нищо, което да ми е от полза. Обзе ме усещане за безпомощност, но бързо го пропъдих. Бях изтощена, макар да не се бях наранила при схватката с Игор. Странно, той сякаш се беше постарал да не ми причини никаква болка, въпреки че сега бях негова заложница… Как човек попада в такава абсурдна ситуация?

Теодор и Златина си мислеха, че ще се забъркам в неприятности и сега, когато наистина се случи, дори нямаше да ми повярват, че вината не е била моя. Ако оцелеех след всичко това, щяха да ме изкарат луда и нестабилна… Е, нямаше да са толкова далеч от истината. С тези странни сънища в будно състояние и горещите вълни започвах да вярвам на подобни заключения. От друга страна никой луд не се е замислял, че е луд. Как можех да се разсейвам с подобни мисли, при положение, че в момента имах доста по-належащ проблем? Стомахът ми се сви от притеснение. Трябваше да събера смелост да се опълча на похитителя си, но това ми се струваше невъзможно. Ако го направех и планът ми се провалеше, рискувах нещата доста да загрубеят. Дали щях наистина да го направя? Ами ако се разколебаех в последния момент, после би било твърде късно? Господи, дай ми сили да се справя и ще напусна онзи противен клуб, заклевам се! И никакви шотове повече! Събрах кураж, въздъхнах дълбоко и се приближих до вратата.

— Ей, руснак! — провикнах се.

Мълчание.

— Хей, Игор! — извиках името му притеснено и се мушнах зад вратата.

В ръката си държах каната, водата от която изсипах на пода до спалнята. Буквално спрях да дишам в очакване, а сърцето ми щеше да експлодира. Никога в живота си не бях подлагана на подобно напрежение. Едва долових стъпките му, толкова тихо приближаваха. Бях съсредоточила вниманието си върху дръжката на вратата и когато тя се помръдна зловещо и едва доловимо, събрах цялата си енергия и внимание в нападателна позиция. Вратата се открехна така, сякаш действието се развиваше на забавен каданс. Изчаках да се отвори достатъчно и когато зърнах за част от секундата шлиферът му да се подава, с всичката сила, която тялото ми препрати към ръцете, строших каната в главата му.

След това всичко се разви светкавично бързо. Не погледнах дали е изпаднал в безсъзнание или дали съм го наранила достатъчно сериозно, защото изчезнах през вратата възможно най-бързо. Нямах време да видя изражението му, нито дори лицето му. От адреналина събрах изненадващо много енергия и не мислех за нищо друго, освен че трябваше да се омитам оттук, докато още имах тази възможност. Бързо се ориентирах към входната врата, за щастие ключовете бяха в ключалката. Отключих и профучах навън без да поглеждам назад, макар да исках да видя каква преднина си бях извоювала. Да, извоювала. Чувствах се точно като воин, който се намира в центъра на ожесточена битка.

Изведнъж ме лъхна ледения въздух отвън, пропит със специфичната миризма на току-що настъпилата зима в големия град. Озъртах се за някаква табела по улицата, нещо, което да ми подскаже къде се намирам и накъде трябва да се насоча, но нощта беше обвила всичко в тъмнина. Нямаше дори улична лампа, която да ми помогне да се ориентирам. Дишах на пресекулки, което малко ме изтощаваше, докато тичах бясно без конкретна посока. Токчетата обаче доста ме затрудняваха. Страхувах се, че ако спра, за да си събуя обувките, Игор ще ме настигне, но пък така много забавях темпото. Препъвах се, залитах в бързината, всяка крачка ме отдалечаваше от похитителя ми, но някакво странно усещане ме караше да си мисля, че това бягство представлява още по-голяма опасност за мен. Исках този кошмар да свърши, болезнено копнеех да се спася от капана… Господи, знам, че ме чуваш. Моля те, моля те, помогни ми да се измъкна оттук. Прати ми спасение! Сърцето ми заби още по-лудешки отпреди, макар да не вярвах, че е възможно — дочух зад себе си забързани стъпки. Той беше след мен и не просто тичаше. Имах чувството, че направо долита зад гърба ми. Не, нямах време да се обръщам. Напрегнах всеки мускул от тялото си и се насилих да продължа напред още по-енергично. Как успяваше да се движи толкова бързо и така безшумно? Страхът заля тялото ми, пропи се в кожата ми.

Завих наляво в следващата пресечка и видях контейнер за боклук. Напред уличката продължаваше все така тъмна, готова да ме приеме в обятията на мрака си. Огледах се за миг, разколебана накъде да поема. Някъде трябваше да има друг изход, безистен или поне незабележима пряка. Имах чувството, че нищо добро не ме очаква тук. Не беше просто опасение, тялото и съзнанието ми за първи път бяха на едно мнение — че ме грози страшна опасност. Въпреки това пренебрегнах вътрешния си глас. Нямаше значение, и без това вече бях поела по тази пътека, нямаше как да се върна обратно. Да, стъпките му сега отекваха отчетливо зад мен и разбрах, че много бързо беше скъсил разстоянието помежду ни. Нямах сили да напредвам, дишането вече ме затрудняваше значително, тялото ми трепереше донякъде от студа, който сега се врязваше в дробовете ми, донякъде от сковалия ме ужас.

— Ксения!!

По гласа му можех да усетя колко близо беше. Потреперих. Крещеше името ми заповеднически, сякаш очакваше да се закова на място.

— Ксения, спри! Веднага спри!! — лека нотка на отчаяние се прокрадна във вика му.

Може би не вярваше, че ще ме догони. Да бе! Продължих напред, но когато минах покрай контейнера, нещо ме издърпа толкова силно за глезена, че се сгромолясах на земята и изподрах ръцете си на тротоара. По дяволите! Не можах да разбера какво стана. Игор все още не ме беше застигнал, а и човекът, който ме събори, беше отстрани на мен. В тъмнината успях да видя лицето му. Лице, което не приличаше на нищо, което бях виждала досега. Отворих уста да изкрещя, но волята ми беше подчинена на замъглената представа за това, което се случваше. Нима Игор си беше довел съучастник? Кучи син! Това лице, бледо и неописуемо застрашително, беше приковало студените си очи към мен и се канеше да ми направи нещо, което още не можех да осъзная. Нечия чужда мисъл се прокрадна в главата ми без да я искам. Мисъл, от която кръвта във вените ми спря за миг. Не мърдай. Няма къде да избягаш. Ръцете на това… тяло се бяха впили в мен като стоманени белезници. Идея си нямах какво се случваше, но не можех да помръдна и на сантиметър, скована от страх и ужас. Не, не беше само заради страха, нито защото бях притисната от огромна тежест към асфалта. Не беше и от паника. Мускулите не слушаха командите на мозъка. От цялото това напрежение нямаше начин да не събера сила да стана и да се втурна напред, но мисълта, че не трябва да мърдам и няма къде да избягам, не ми оставяше избор. Осъзнавах, че не го мислех аз, но кой друг можеше да е в главата ми? Не, мога да стана! Знам, че мога! Трябва да избягам! Опитах се да се надигна, но безуспешно. Този мъж наистина беше адски силен. Само че по лицето му се изписа огромна изненада от моята съпротива, което го вбеси още повече. Леденият му дъх полази по лицето ми. Отвори настървено уста и се наведе рязко към мен. И тогава главата му изхвърча.