Вестители

Глава 10

Върнахме се в палатата и Майкъл предложи да ми покаже залите, където се провеждаха упражнения и отворени дискусии с вестителите от Ордена. Останах изненадана да разбера, че по всяко време на деня имаше негови членове, които бяха на разположение да се срещнат с младите вестители и да им дадат съвет или да им помогнат с конкретен проблем. Освен това в определени часове се провеждаха срещи, на които можеше да присъства всеки. Майкъл уточни, че обикновено се дискутират общи теми, които да са от полза за всеки млад вестител.

Тръгнахме към една от залите, която беше в крилото с трапезарията, главната библиотека и кабинетите на Ордена. Влязохме вътре възможно най-безшумно, но в мига, в който се огледах, съзрях в далечината махащата срещу мен ръка на Зоя. Беше вдигнала косата си на висок небрежен кок и затъкнала подострен молив зад ухото си. Беше облечена в бяла риза с разкопчана яка, а на ушите ѝ висяха големи черни обеци, които бяха в тон с колана на винено червената ѝ къса пола. От светлината, струяща от прозореца до нея, косата ѝ изглеждаше повече руса, отколкото кестенява. Майкъл ми придърпа един стол зад голямата маса, на която се беше настанила Зоя, и ми направи място да седна до нея.

— Добре, че я доведе — каза тя на Майкъл, надвесена през мен. Новаковска обяснява за изживяването на смъртта на вестителите.

Вдигнах поглед към вестителката отпред и разпознах младата Лена от дузината присъстващи на първата ми среща с Ордена.

Новаковска беше много по-млада от останалите членове и се открояваше сред останалите вестители с миловидното си изражение. Имаше кестенява коса и големи кръгли очи. С малкия си нос и прибрана уста приличаше по-скоро на кукла, отколкото на могъщ предводител на цялото общество на вестителите. Беше слаба, с издължено грациозно тяло и ми направи впечатление, че жилетката ѝ висеше размъкнато на раменете.

— Това явление е възможно в повечето случаи само при напреднало развитие на способностите на вестителя. Освен това изживяването на смъртта на наш брат или сестра изисква наличието на силно изградена връзка помежду ни. Не съществува случай, в който две души, които не са свързани по някакъв начин, да се потърсят в предсмъртния час.

Гласът ѝ беше напевен и контрастираше със силата си на крехката ѝ фигура и невинното излъчване.

— Макар изживяването да е болезнено и стресиращо, не го приемайте като проклятие. Винаги има причина да изживеете тази чужда смърт. Не го забравяйте. Това явление е признак за силна духовност, за това, че съзнанието ви е достатъчно отворено за заобикалящия ви свят и за чувствата и емоциите на хората. Доказателство е и за силата да спасявате животи, която притежавате. Само вестител с висока степен на развита емпатия може да приеме това явление в себе си. За съжаление обаче има случаи, в които изживяването оставя непоправими следи върху съзнанието и душата ни. Ако не сме достатъчно силни да устоим на мрака, той може да ни погълне.

— Какви последици може да има това върху нас? — дочу се един женски глас отзад.

— Има случаи, в които вестители са загубвали разсъдъка си. Те могат да различат реалността от фантазиите и собствените си страхове. Други страдат от параноя, че животът им постоянни е под заплаха.

— Има ли доказателства за физически отражения от изживяването на смъртта? — обади се този път някакво момче, което седеше по-напред.

Новаковска се замисли за момент и кимна.

— Преди известно време попаднахме на случай в Италия, където вестител се е парализирал след като е станал свидетел на смъртта на свой приятел, който бил убит от кръвожаден. За съжаление никаква лекарска намеса не е могла да регресира парализата.

Вълнението от това разкритие засили шепота в залата, но Новаковска не обърна внимание.

— При положение, че рискът от поражения е толкова висок, как може да твърдите, че не трябва да приемаме подобно явление като проклятие? — запита същото момче. — Как ще използваме силите си, ако загубим разсъдъка си или се парализираме?

— Физическото отражение от травмата е нещо много рядко срещано — отвърна. — А що се отнася до загубата на разсъдък и връзка с реалността… — тя направи пауза, — всичко зависи от това, дали сте достатъчно подготвени. Именно затова изживяването на смъртта на друг вестител се среща при хора, които са развивали способностите си в продължение на десетилетия. Няма защо да се притеснявате за това сега, твърде млади сте.

— Ксения Петрова е на деветнайсет години и въпреки това ѝ се е случило само преди няколко дена.

Майкъл гледаше право напред към Новаковска, надигнал се на тюла си. Изгледах го шокирано и за първи път ми се прииска да го фрасна право в носа.

— Майкъл! — просъсках тихо, за да не ме чуе никой.

Не ме поглеждаше, наблюдаваше реакцията на Новаковска. Тя остана безмълвна за няколко дълги мига, сякаш се опитваше да се окопити от току-що обявеното на всеослушание разкритие. Забелязах, че всички погледи бяха насочени към Майкъл и мен. Зоя беше отворила очи от изненада, но ми се стори, че интересът ѝ се усилваше с всяка изминала секунда.

— Ксения Петрова е особен случай и не е тема на този разговор — отвърна меко Новаковска, възвърнала способността си да говори.

— Но Ксения е пример за това, че млад вестител може да изживее смъртта на друг вестител. При това тя дори не е знаела какво се случва — настоя той.

Изглеждаше спокоен и не усетих враждебност в гласа му. За разлика от него обаче, аз бях готова да го свлека от стола и да му покажа точно колко враждебна бях станала.

— Освен това Ксения не е била свързана на каквото и да е ниво с жената, чиято смърт е изживяла — обади се ентусиазирано Зоя.

Обърнах се към нея, дори по-шокирана от преди малко. И тя ли си просеше боя? Шепотът се усили. Новаковска потърка нервно ръце и се приближи малко по-напред.

— Това е нещо, с което не сте запознати. Не може да твърдите подобни неща без да знаете за какво говорите — гласът ѝ бе станал решителен и по-настоятелен. — Освен това няма как да знаете кой вестител с кого е свързан. Несериозно е да го казвате.

— Нека Ксения сама да каже какво се е случило. Тя поне със сигурност знае за какво говори — отвърна Майкъл и ме погледна.

В мига, в който видя изражението ми, неговото замръзна и се размърда неспокойно на стола. Новаковска ме погледна предупредително и въпреки това чертите на лицето ѝ останаха меки. Вероятно би изглеждала все така миловидна, дори да държеше секира в ръка. Всички присъстващи се обърнаха към мен и се почувствах като в капан. Изобщо нямах намерение да споделям личните си преживявания с тези непознати, дори да бяха най-вълнуващото нещо за последните деветнайсет години от живота ми, колкото всъщност беше дълъг целият ми живот…

— Ксения може да разговаря с нас, но дискусията няма да бъде на отворени врата — отсече Новаковска.

— Не можете умишлено да криете информация от нас, която би ни помогнала да разберем по-добре силите си — заинати се момчето от първите редове.

Какъв зубрач!

— Не може да принудите когото и да било да разказва лични неща, независимо от каква полза биха били за вас! — изнерви се Новаковска.

Точно в този момент не изглеждаше никак мила, но бях готова да я разцелувам.

— Ксения, разкажи какво се е случило! — сръга ме Зоя.

— Дръж си устата затворена! — срязах я, молейки се никой да не ни е чул.

— Ако не им кажеш, аз ще го направя! — отвърна ми тя.

Аз я изгледах свирепо.

— Няма да направиш нищо подобно!

— Да се обзаложим ли? — тя ме погледна предизвикателно.

Господи, ще ѝ оскубя перфектната коса косъм по косъм!

— Ксения Петрова е млад вестител, който все още има да учи много за дарбата си и за законите, на които се подчиняват силите ни — отвърна спокойно Новаковска, но с тон, който не търпеше възражения.

— Явно нейните сили не се подчиняват на същите закони. Иначе как ще обясните, че смъртта, която е изживяла, е била смъртта на Вера Крамаренко? — възкликна Зоя.

Гласовете на останалите се сляха в задружно ахване и развълнуваният шепот се превърна във всеобщо изумление. Аз станах от стола си, готова да извлека Зоя за косата, но се овладях навреме и се запътих бързо към вратата. Целият свят ми беше толкова крив, че всеки момент щях да започна да хвърлям светкавици и гръмотевици по първия човек, който ми се изпречеше.

— Ксения! — извика след мен Зоя умолително.

— Вие тримата — гласът на Новаковска се извиси над шумотевицата — с мен. В кабинета ми.

Обърнах се изумена към нея и я изгледах невярващо. С какво по-точно аз бях виновна за този цирк? Щях да се радвам да прати Зоя и Майкъл по дяволите, но защо трябваше аз да нося отговорност за техните действия! Да си оправят кашите сами! Продължих напред към изхода, но Новаковска не се отказа.

— Ксения, това се отнасяше и за теб.

Отново я погледнах, но този път тя изглеждаше непреклонна. Същински Игор в женски образ! Върнах се като градоносен облак и подминах безцеремонно Зоя, която се опита да ме дръпне настрани. Майкъл измърмори нещо в опит да ме умилостиви, но дори не чух какво каза. Тримата заедно с Новаковска се отправихме към другата врата в посока, противоположна на изхода към коридора, и влязохме в кабинета ѝ. Беше обзаведен доста семпло и приличаше на офис от голяма корпорация — лаптоп, принтер, шкаф, пълен с папки. Обикновено бюро и въртящ се кожен стол. Имаше доста саксии с цветя, но повечето от тях бяха тръгнали да умират. Явно духовната ѝ извисеност не се отнасяше до всички биологични видове…

— Намерете си къде да седнете — отвърна и прозвуча доста сърдито.

Аз останах права, но Майкъл ми придърпа един стол, на който ме побутна да седна. Отправих му предупредителен поглед, а той посърна още повече. Зоя беше захапала вътрешната част на бузата си и оглеждаше кабинета разсеяно. Новаковска седна на стола си и ни загледа сериозно. Куклата беше много ядосана.

— Какво си въобразявате, че правите? — запита ги и присви очи.

Те се размърдаха нервно.

— Просто искахме да ни обясните как е възможно Ксения да е преживяла нещо подобно — отвърна Майкъл.

Беше запазил хладнокръвие.

— И как изобщо е възможно да е изживяла смъртта на Пророчицата! — възкликна Зоя.

Вълнението ѝ беше в ярък контраст със спокойствието на Майкъл.

— Това изобщо не ви влиза в работата! — възкликна на свой ред Новаковска. — Дискусиите може да са отворени, но това не значи да въвличате в тях личните преживявания на хората. И със сигурност не означава, че може да си позволявате подобни неандерталски своеволия.

Изказването ѝ донякъде ме развесели.

— Какво му е неандерталското да искаме да научим повече? Ами ако се случи и на нас? Трябва да сме подготвени! — оправда се Зоя.

Новаковска въздъхна уморено.

— Без преструвки, ако обичаш, Зоя. И двете знаем, че любопитството в тази ситуация надделява над жаждата за знание…

Новаковска, потънала в големия стол, беше свалила маската на просветен вестител и сега приличаше повече на нас, отколкото на член на Ордена. На колко ли години беше всъщност? Двайсет и пет? Трийсет?

— И какво лошо има в любопитството? То е почти същото като жаждата за знание — отвърна кисело Зоя.

— От любопитства кошка сдохла…^[8] — каза ѝ Новаковска и се подсмихна.

— И пак я спасило! — не се предаде Зоя.

— Вижте какво, нямам намерение да изпадам в обяснения защо не трябва да се държите така, както се държахте преди малко — отвърна Новаковска. — Ако сами не може да го разберете, лошо за вас. Но ако още веднъж всеете такъв смут в някоя от залите, докато водя подобни срещи, ще ви отстраня от моите класове.

Очите на Зоя се ококориха, но замълча. Мисля, че беше прехапала езика си, само и само да не отвърне на предупреждението на Вестителката.

— Вижте, не сме искали да създаваме напрежение. Ксения — обърна се към мен Майкъл, — съжалявам, че те поставихме в такава ситуация. Но трябва да разбереш какво означава това. Ти си изживяла смъртта на Пророчицата! Единствената Пророчица, която Орденът е признал! Тя беше най-просветеният вестител сред всички. Трябва да е имало причина да се свържеш с нея.

— Това не ти дава право да ме хвърляш на вълците! — отвърнах ядно.

Той кимна с очевидна неохота, сякаш не искаше да признае, че бях права.

— Малко драматизираш! — заяви Зоя. — Не сме казали нищо, което да те злепостави. Ако трябва да бъдем честни, това, което казахме, те издигна на пиедестал в очите на останалите обучаващи се.

— Някой молил ли те е за това? — отвърнах още по-ядосана. — И за секунда ли не можеш да си представиш, че не търся всеобщото внимание и одобрение?

— Ако си искала да се изолираш от вестителите, не си преценила много добре къде да отидеш.

— Не дойдох, горяща от ентусиазъм — отвърнах ѝ.

— Да си беше останала в България тогава! — извика Зоя.

Няколко кичура се бяха измъкнали от заформения ѝ кок и сега стърчаха разрошено около почервенялото ѝ лице.

— Зоя! — скастри я Новаковска. — Прекаляваш!

— Каква, за Бога, е тази разправия? — Романова стоеше на врататa на кабинета и ни гледаше невярващо. — Какво правите вие тримата тук?

— Опитвам се да им обясня значението на „подобаващо поведение“ — отвърна кисело Новаковска.

Да, наистина беше по-различна от останалите членове на Ордена. Романова стоеше изправена зад нас и бяхме извърнали глави към нея, за да видим реакцията ѝ. Тя местеше безизразен поглед между нас и Новаковска. Гордата ѝ стойка издаваше, че никак не ѝ е приятно да се замесва в подобни ситуации. Беше облечена с коприна и тъмносиня блуза и пола с висока талия, която стигаше до под коляното.

— Какво сте направили? — попита ни.

Зоя завъртя очи, а Майкъл се надигна.

— Просто едно недоразумение — отвърна той.

— Недоразумение? — изгледах го ядно. — Следващия път като решите да си врете носа, където не ви е работа, се уточнете предварително със Зоя, за да не стават „недоразумения“ — троснах се. — Трябвам ли Ви за нещо? — обърнах се към Новаковска.

Тя ме погледна за миг, след това посочи към вратата и аз излязох. Романова ме последва и тръгна след мен.

— За какво беше всичко това? — попита ме настоятелно.

Явно нямаше да се измъкна толкова лесно.

— Бях замесена в дискусия, в която не исках да участвам — отвърнах и продължих да се изкачвам по стълбите към стаята си.

— Ще уточниш ли за какво говориш или трябва да се върна при Александра Новаковска и да я попитам сама?

Спрях се на едно от стъпалата и я изгледах. Изражението ѝ беше твърдо и решително. Всички ли подражаваха на Игор или просто им беше национална черта?

— Имаше отворена дискусия за изживяването на смъртта на Вестител. Новаковска обясняваше, че е почти невъзможно да ни се случи, докато сме толкова млади, защото все още не сме развили способностите си достатъчно добре, за да се свържем с друг вестител. Каза също, че между двамата вестители трябва да има и изградена някаква връзка, за да се случи. Тогава Майкъл и Зоя споменаха случая с Вера Крамаренко и как аз съм толкова млада и как изобщо не съм знаела коя е и въпреки това съм изживяла смъртта и, И после… После настана суматоха. Другите вестители бяха и изненадани и…

— Бих казала по-скоро, че са били шокирани — прекъсна ме Романова.

Аз кимнах.

— Трябваше да се сетя, че ще се случи така — отвърна подравнено. — Не можеш да спреш любопитството на хората, Ксения. Рано или късно подобни неща се разчуват и няма как да предотвратиш реакциите.

— Нямаха право да ме въвличат в такива разговори. Не искам да разказвам за това, сякаш е нещо невероятно и супер интересно! Беше ужасно и ми се иска никога да бях усетила болката и страха, които изпитах тогава! — отвърнах развълнувано.

Романова ме погледна съчувствено.

— Мога да си представя как си се почувствала.

— Не, не можете. Аз наистина бях там — отвърнах студено.

— Аз също съм преживявала това, Ксения. Тези неща не се забравят.

Разбира се, че можеше да си представи как съм се почувствала. Нали беше една от дванайсетте най-опитни вестители. Ако не беше изживяла нещо подобно, това щеше да значи, че не е толкова всезнаеща и всевиждаща. Погледнах я неловко и отново се заизкачвах по стълбите.

— Ксения — провикна се Наталия от по-долното стъпало, — имаме да обсъждаме много неща. Ела утре след закуска в кабинета ми.

— Мога да дойда и след вечеря — отвърнах и стомахът ми измърка доволно на последната изречена дума.

Бях пропуснала обяда.

— Тази вечер имаме съвещание. Ще те очаквам утре — каза с гръб към мен, вече запътила се в противоположна посока.

Токовете ѝ отекваха шумно по мраморния под, засилвайки се действието на харизматичната ѝ особа.

Прибрах се в стаята и се стоварих уморено на леглото. Нямах никаква идея какво да правя. Палатата изглежда не предлагани кой знае колко възможности за забавление. По-рано бях минала през библиотеката и видях, че имаше няколко лаптопа, които бяха на разположение на вестителите, както и открих големи стаи, наподобяващи дневни, където имаше телевизори и домашно кино. Вероятно по това време всичките бяха заети. Въздъхнах отегчено и реших, че няма смисъл да стоя затворена.

На излизане от стаята се сблъсках с Майкъл. И Зоя. Двамата стояха на вратата ми и се канеха да почукат.

— Какво правите тук? — запитах намръщено.

— Дойдохме да се извиним — обясни Майкъл.

Беше се подпрял небрежно на рамката на вратата и ме гледаше сериозно. Зоя държеше палтото си в едната ръка, а в другата — твърда червена чанта по последен писък на модата.

— Новаковска май не се е задоволила само с мъмренето, а? — подразних ги.

— Тя няма нищо общо с това — заяви решително Зоя. — Направихме го по собствено желание.

— Трогната съм — отвърнах и прекрачих прага, готова да заключа и да се отърва по-бързо от тях двамата.

— Почакай — Майкъл ме хвана за ръката под рамото. — Нека да ти обясним.

— Каквото и да ми кажете, нямате оправдание за начина, по който се отнесохте. Може да не сме първи приятели, но най-малко от вас очаквах да ме поставите в подобна ситуация — отвърнах им ядно и издърпах ръката си.

— Знам, че оплескахме всичко, Ксения, но не искаме нещата да остават така — отвърна разпалено Зоя. — Не беше с цел да те нараним или да те накараме да се почувстваш неудобно.

— Не става дума за неудобство, Зоя! — възкликнах, невярваща по начина, по който омаловажаваше нещата. — Всичко, което ми се случи, е плашещо и съвсем ново за мен! Да не мислиш, че аз не си задавам същите въпроси, каквито и вие? Да не мислиш, че не искам да знам как е възможно именно аз да изживея смъртта на Пророчицата? — усетих кръвта да нахлува в лицето ми. — Но със сигурност не желая да обсъждам тези неща с купчина непознати обучаващи се. И най-малко от всичко искам да ставам обект на клюки и злословие!

— Ксения… — заговори Майкъл.

— Ако искаше да научиш нещо, можеше да отидеш при Новаковска и да я попиташ насаме! Шансът ти да получиш отговор вместо порицание идеше да бъде далеч по-голям. Но ти реши да направиш спектакъл от всичко това, нали?

— Не! — настоя Майкъл. — Направих го, за да покажа на останалите колко си силна! Исках още от началото да знаят, че ти си по-добра от тях, по-добра от всички нас — заяви и ме погледна настоятелно. — Трябва да ми повярваш.

— По-добра от всички вас? Ти в ред ли си? — изумих се. — Аз дори не знам какво съм!

— Ксения! — рече Зоя и леко тропна с крак. — Престани! Знаеш, че сме искрени. Приеми извиненията ни и продължавай.

— Доста си дръзка да ми излизаш с такова извинение — отвърнах и я загледах.

Косата ѝ беше възстановила подредения си вид и разрошеният кок бе станал отново съвършен.

— Добре, дръзка съм. Преглътни и това — отвърна и завъртя очи.

Неволно се усмихнах на искрената ѝ реакция. Те забелязаха смяната в настроението ми и не отвориха повече дума за това.

— Хайде, облечи си якето. Ще си правим барбекю — подкани ме Майкъл и ме избута обратно в стаята. — И обуй нормални обувки — провикна се, докато аз бях застанала пред гардероба.

— Че какво им е на тези? — запитах и погледах към краката си, обути в кафяви боти на висок ток, които бях намерила сред купищата нови дрехи.

— Това не са обувки… — дочух Майкъл.

— Прав си, много по-хубави са — отбеляза Зоя.

Отново се засмях. Добре, признавах ѝ го — понякога беше забавна. Върнах се при тях, облечена в най-пухеното яке, което намерих, а краката ми бяха опаковани в дълги до самото коляно войнишки ботуши с подплата. Сложих пухкава шапка, която контрастираше в сияйно бяло на тъмната ми вълниста коса. Мушнах ръце в джобовете. По-облечена от това не можех да бъда…

— Господи, не отиваме в Сибир… — отбеляза Зоя и се завъртя. — Така ли сте свикнали да се обличате в България?

Направих се, че не съм чула въпроса ѝ и продължихме да вървим по коридора, водещ към парка, в който се бях разходила с Майкъл по-рано през деня.

— Къде е Юри впрочем?

— Вече ни чака — отговори Зоя.

* * *

Легнах си късно след като прекарах цяла вечер с Юри, Зоя и Майкъл в малката шатра навън. Барбекюто не се оказа достатъчно сполучливо, но за щастие всички бяхме в настроение и се радвах, че успях да ги опозная малко по-добре. Стояхме навън в продължение на часове, въпреки студа, потънали в разговори.

Оказа се, че Юри, който беше приблизително на възрастта на Майкъл — малко по-голям от мен — живееше в Палатата повече от три години, а Майкъл беше дошъл скоро след него. Зоя, която се държеше с всички наоколо подчертано свойски, за моя изненада беше тук едва от година. Изглежда се чувстваше в свои води и ѝ беше лесно да се приспособи към този начин на живот. Разбира се, всички те не падаха от Марс като мен и бяха наясно със заобикалящия ги свят — вампири, сили на вестители, пазители и какво ли още не. Почти цяла вечер ми разправяха смешни случки, свързани с тях в Палатата или с членовете на Ордена. Майкъл разказа как по време на един от сеансите му с Борис Николаевич — вестителят, който бях запомнила с изключително враждебното си отношение към мен по време на първата ни среща, — толкова много се старал да постигне напредък в концентрацията си, че заспал от изтощение, както бил седнал на пода. Тогава Зоя се намеси и каза, че най-абсурдното било, че именно тогава Николаевич заявил, че най-накрая бил видял някакъв напредък у Майкъл. Майкъл неодобрително смотолеви, че тези сеанси не са по неговата част.

Най-забавно ми беше да чуя как Романова била загубила дар слово, когато Юри, ходещ насън, се появил в кабинета ѝ късно една вечер само по боксерки, бръщолевещ напълно несвързани небивалици. Романова решила, че е пиян, и почнала да го хока задето се държал като прасе и нямал каквито и да било задръжки. Олелията стигнала до ушите не на кой да е член на Ордена, а именно на Егоров — достолепния старец на повече от седемдесет години. Нахлул в кабинета, за да провери какво е причинило суматохата толкова късно вечерта и вместо да порицае Юри, се обърнал с ококорени очи към Романова. „Наталия, това е възмутително!“, възкликнал шокирано. В това време Юри се осъзнал и без да намери каквото и да е обяснение за присъствието си в кабинета на Романова, откровено ги попитал защо са го измъкнали от леглото само по гащи и какво си мислели да правят с него. На следващия ден вече цялата Палата шушукала за среднощните набези на Юри при Наталия, но никой не можел да си обясни каква била ролята на стария Егоров в цялата тази история. „Направо велико!“, беше възкликнала Зоя.

Поклатих развеселено глава и се проснах в леглото твърде уморена, за да сваля дрехите си.

* * *

След закуска отидох в кабинета на Наталия, както се бяхме разбрали. Тя ме очакваше и за моя изненада, беше приготвила кафе, макар само аз да му се израдвах. Отпиваше от порцелановата си чаша с чай и от време на време се пресягаше към чинията с малки сладки, сложена на бюрото ѝ. Огледах се и забелязах, че кабинетът ѝ беше доста по-различен от този на Новаковска. Изглеждаше луксозно обзаведен. Креслата бяха меки и удобни, бюрото беше направено от тежко, масивно дърво. По стените висяха интересни картини в по-съвременен стил, но не разпознах художника. Единствената, която различих, се отличаваше с това, че изобщо не се вписваше в своеобразната колекция, която беше събрала тук. Именно тази картина висеше на стената срещу бюрото ѝ — репродукция на „Звездна нощ“ на Ван Гог. Помислих си, че вероятно ѝ беше любима, след като я беше сложила на място, откъдето можеше да я съзерцава по цял ден.

Почти през целия ни разговор Романова се държеше сдържано и подчертано професионално. Искаше да разбере повече за начина, по който съм започнала да имам видения и за това как се чувствах след всяко от тях. Очевидно беше заинтересувана от факта, че не подозирах за съществуването на силите си, но не задълба в темата. Въпреки това долових съмнението в погледа ѝ. Когато ѝ казах, че съм убедена, че родителите ми не са знаели за нищо от това, тя ме погледна видимо скептично. Проявяваше интерес и към срещаща ми с Игор. Не знам защо, но въпросите ѝ относно намесата му и пътуването ни ме изнервяха. Опитвах се да изглеждам спокойна и да придам безразличие на интонацията на гласа си, когато ѝ разказах накратко за премеждията ни и после за всичко, което бях научила от него. Очите ѝ обхождаха всеки сантиметър от лицето ми и се бяха присвили в съсредоточеност.

Отклоних темата и се поинтересувах от живота на Пророчицата. Трябваше да разбера повече за нея и да намеря някаква връзка с факта, че именно аз бях изживяла смъртта ѝ. Докато ми разказваше за нея, изражението ѝ се промени. Изглежда всичко, което бе извършила Вера Крамаренко, я изпълваше с дълбока почит към паметта ѝ. Оказа се, че Вера е живяла скромен живот и дълго е крила силата на способностите си от Ордена. По това време повечето от сегашните му членове били обикновени вестители. Изключение правел само Егоров. Вера също е била вестител, разбира се, но нейната дарба не проличала по време на обучението ѝ. Един ден, когато пътувала с родителите си към родното си село, се случило най-ужасното — баща ѝ заспал зад волана само за няколко секунди. Колата се отклонила от пътя и влязла в другото платно точно преди един голям завой. В същия момент друга кола се появила на пътя зад завоя и се врязала в тях. Вера се събудила окървавена, затисната в купето на колата. Родителите ѝ обаче били мъртви. Ужасена, тя излязла на пътя и видяла, че шофьорът на другата кола също бил загинал. Пътят не бил оживен и рядко минавали коли по него. Но точно в онзи момент, когато баща ѝ изгубил контрол над волана, се появила другата кола.

Цяла нощ Вера вървяла надолу по пътя и когато най-накрая стигнала селото, припаднала пред портата на съседите. Намерили я след няколко часа, когато се съмнало. Скоро след това виденията се засилили. Започнала да вижда убийства, кръвожадни, ужасените лица на жертвите им. Но най-странното било, че виждала и случайни инциденти — катастрофи, срутване на сгради, пожари, наводнения. Силите ѝ се били отприщили, с всеки изминал ден я обладавали все повече и повече. Спряла да живее собствения си живот и била погълната от този на другите. Виденията ѝ за нападани от кръвожадни били толкова подробни, толкова истински, че с помощта на солдатите, само в първите няколко години успял да спаси повече от осемстотин човека.

Един ден, докато се прибирала у дома, усетила странно чувство. Било вече късно и улиците били обезлюдени. Точно преди да влезе вкъщи, била нападната и отвлечена. Веднага разбрала, че били кръвожадни. Можела да ги надуши и да види ясно лицата им дори през превръзката на очите си. Ужасът я залял. Те започнали да я заплашват, че ако не им разкрие подробности за Ордена и за солдатите, ще я измъчват. Предложили ù кратка и безболезнена смърт в замяна на необходимата им информация. Искали да разберат плановете на пазителите, следващите им ходове, чувствали се застрашени от многобройните жертви, които били дали благодарение на нейните видения. Кръвожадните били започнали да капят като гнили круши и това ги изнервяло. Вера стоически премълчала всяка истина и ги подвеждала с неверни факти. Скоро обаче я разкрили и започнали да я измъчват, да я жигосват. Болката нахлула бясно в нея и ù се искало да умре на място. Страхът впил нокти в сърцето ù, но тя не му се поддала. Сякаш след прилив на нови сили, извършила нещо, което никой вестител досега не бил успял да направи — свързала се духовно с петдесет пазители наведнъж. Призовала ги да ù помогнат и да унищожат кръвожадните.

Помощта не закъсняла. Скоро пазителите нахлули в убежището им и избили всички вампири до крак.

От този ден тя не отстъпила от дарбата си. Твърдяла, че Бог ù е помогнал в онзи миг и било неин дълг да се отплати за тази с добрина с още сто пъти по толкова. Вера се превърнала в символ на вярата, в символ на благословията на Господ и най-вече в светица за вестителите. Макар безброй много пъти да била молена да стане член на Ордена, тя всеки път отказвала. Твърдяла, че призванието ù да вижда съдбата на толкова много хора, щяло да бъде възпрепятствано от задълженията ù към Ордена. За нея било по-важно да спаси колкото може повече невинни жертви, отколкото да напътства останалите вестители и да заеме полагащото ù се място в Ордена. За седемдесет и три години Пророчицата помогнала на почти девет хиляди човека и благодарение на нея били убити още толкова кръвожадни.

Бях останала като зашеметена от този разказ. Животът на Вера Крамаренко ми се стори като вихрушка от възходи и падения, но най-много ме порази жертвоготовността ѝ. Тя охотно се потапяла все по-надълбоко в дарбата си с единствената цел да успее да види повече нападения. За да спаси повече хора. Нищо не успяло да я отклони от пътя ѝ. Изведнъж се сетих за думите на Алегрина да не допусна никой и нищо да ме отклони от моя път. Незнайно защо чувствах, че мога да се свържа с нейната съдба. Пророчицата бе загубила своите родители твърде млади и също като мен бе развила своята дарба непосредствено след този трагичен инцидент. Силите ѝ я погълнали в своята вихрушка и всяко нейно видение доказвало пред останалите вестители колко необятна била нейната дарба. И въпреки приликите, които намирах между мен и нея, бях толкова далеч от Вера Крамаренко, колкото от всичко останало в този свят. Тя, за разлика от мен, не се е бунтувала срещу съдбата си, била е яростно мотивирана да посвети живота си на тази дарба. Поставяла е другите пред себе си. А аз. — Аз бях толкова уплашена от това, което се случваше с мен. Всяка клетка в тялото ми се съпротивляваше на промените в живот. Ами и първата мисъл в главата ми беше „Бягай!”. И в същото време бях закотвена тук. Изпитвах непреодолимо желание да разнищя цялата мистерия около мен и да изровя причината за странните неща, които ми се случваха, заровена дълбоко под историята, традициите и тайните на тази общност, в центъра на която бяха вестителите. Каквато бях и аз.

— Ксения, макар в момента да няма с какво да ти помогнем, искам да те помоля да ни се довериш — рече Романова и прекъсна потока на мислите ми. — Знам, че това, за което те моля, е много, но въпреки това го правя — каза, стиснала здраво скъпата писалка между пръстите си.

Аз я погледнах съсредоточено.

— Защо е нужно да Ви се доверявам? — запитах.

— Не просто на мен. На Ордена — поправи ме бързо и се пресегна към едно от чекмеджетата на бюрото си, полирано до блясък. — Смятам, че ще ти бъде полезно да я прочетеш — каза тя и ми подаде една оръфана дебела книга с кожена подвързия.

Приличаше повече на стар тефтер.

— Какво е това? — погледнах я въпросително.

— Писмата на Вера Крамаренко до Ордена — рече и ме погледна строго. — Това, което държиш в ръцете си, е безценно. Вярвам, че ще подходиш отговорно и ще пазиш книгата като очите си.

— Защо ми я давате? — попитах изненадано и инстинктивно я оставих на бюрото ѝ, сякаш можех да я повредя, дори само ако я докоснех.

Романова се усмихна доволно.

— Ако не смятах, че ще я опазиш, нямаше да ти я дам — тя побутна книгата отново към мен. — Тези писма описват някои от виденията, които е имала Пророчицата през годините. Държала е да ги остави черно на бяло като завет за другите вестители.

Продължавах да се взирам в кожената корица и стърчащите от нея захабени листа.

— За какво ми е?

— За да намериш това, което я е свързало с теб. Освен виденията, тя е описала и начина, по който ги е получила — очите ѝ проблеснаха срещу мен преди да изрече следващите си думи. — Едва ли това, че избра теб, за да изживееш смъртта ѝ, е случайност. Нищо през живота на Пророчицата не е било случайност.

— Мислех, че изживяването на смъртта е зависело от моите сили, не е било неин избор.

— Наистина ли вярваш в това? — погледна ме предизвикателно. Ксения, може би силите ти са по-развити от тези на другите вестители на твоята възраст, но със сигурност не могат да се мерят с тези на членовете на Ордена или дори на други изтъкнати вестители. Не силата ти е това, което е накарало Крамаренко да избере теб в предсмъртния си час.

Думите и ме смутиха до известна степен и неволно сведох поглед към ръцете си. Наталия се изправи и разбрах, че е време да си тръгвам.

— Намери връзката, Ксения.

Кимнах неохотно, но се спрях на вратата.

— Не отговорихте на въпроса ми.

Романова ме погледна в очакване и едната ѝ вежда се извиси високомерно над пронизващите ѝ сини очи.

— Защо е нужно да Ви се доверявам?

— За да си помогнем взаимно.

* * *

Прибрах се в стаята си и се зачетох в книгата. Сякаш нямах търпение да се докосна до Вера. Може би беше велика и беше символ на всичко свято за вестителите. За мен обаче тази жена си оставаше старицата, на чиято смърт станах свидетел. Все още можех да почувствам болката ѝ. И все още се изумявах на вярата ѝ в Бог в най-страшния момент в живота ѝ — мъчителната ѝ смърт Прочетох за няколко от виденията ѝ и отново се възхитих на единствената сила, която я движеше — необятното ѝ желание да бъде от полза. От думите ѝ останах с впечатлението, че тя чувстваше, че служи на хората. Тя трябваше да им бъде от помощ. В контраст с това бяха вестителите от Ордена, които сякаш се извисяваха над хората, над нас обикновените. Не нас, Ксения, ти! Ти си вестител. Въздъхнах подразнено заради собствените си мисли. Колкото повече четях, толкова по-изтощена се чувствах. Описанието на всички ужаси, които беше видяла, ме потискаше и изсмукваше всеки намек за радост от съзнанието ми. По дяволите всичко това. И без това ми беше достатъчно трудно да не ходя като сомнамбул из Палатата. Нямах нужда и от нейните мрачни мисли. Намерих телефона на стаята на Майкъл и му звъннах.

— Ало? — дочу се гласът му в слушалката.

— Здрасти, Ксения е.

— Познах те — отвърна и можех да усетя, че се усмихна.

— Имате ли планове за нещо?

— Мислехме с Юри да потренираме във фитнеса.

— О — възкликнах леко разочаровано.

— Виж, не мога за трети път да отменя уговорката ни, но в случай, че не гориш от желание да се присъединиш към нас и да се замаеш от миризмата на пот в залата, Зоя те търсеше.

— О… — повторих, но този път разколебано. Все още не бях сигурна какво точно предизвикваше в мен любопитната им приятелка.

— Да се срещнем в лобито? Ще я извикам с нас — предложи.

— Добре — отвърнах и затворих.

Какво пък… Предполагах, че нейната компания беше една идея по-приветлива от тази на Вера Крамаренко.

* * *

Бяхме останали със Зоя в по-отдалечената част на лобито, която не се виждаше от входа на Палатата, и тя пиеше чай от липа, а аз — кафе. Истински късмет беше, че предлагаха еспресо. Може би пих една от малкото, които се наслаждаваха на кофеина.

— Как ти се струва животът тук? — запита ме и сложи още една бучка захар, след като се намръщи неодобрително на чашата

— Още не знам какво да мисля — отвърнах резервирано.

Огледах я малко по-обстойно. Седеше отпуснато в креслото и въпреки това изглеждаше като аристократка. Косата ѝ беше спусната от едната страна на рамото ѝ и на приглушената светлина добиваше медено златисти отблясъци между светло кестенявото. Кехлибарените ѝ очи срещнаха моите.

— Наталия каза ли ти нещо полезно, когато се срещнахте? — запита ме с любопитство.

— Нищо конкретно. Даде ми един тефтер с писмата на Крамаренко до Ордена.

— Сериозно?

Очите ѝ се разшириха изненадано. Бях привлякла интереса ѝ.

— Романова иска да намеря някаква връзка между мен и Крамаренко.

— А те с нищо ли не разполагат? Нямат ли никаква информация, която да ти послужи? — запита и долових възмущението ѝ.

Беше нацупила леко розовите си устни и изглеждаше съсредоточено смръщена над мислите си.

— Ако трябва да съм честна, все още не съм видяла с какво са толкова велики именно тези членове на Ордена. Ако не могат да ми помогнат, кой би могъл? — отвърнах ядно.

— В крайна сметка не са всезнаещи.

— А не са ли всевиждащи? — запитах в отговор.

— Странно е, наистина… И всичко това с родителите ти — как може никой да не знае нищо за тях? Ако знаеха кой от тях е бил вестител, щяха да разполагат с нещо.

— Миналото винаги носи отговори за настоящето — намеси и един глас отстрани.

Двете със Зоя скочихме от големите удобни кресла и се обърнахме. Романова ни гледаше с лукава усмивка.

— Вестител Романова — кимна сковано Зоя.

Аз погледнах със смесица между неудобство и раздразнение. Погледът ми се плъзна встрани от нея и зърнах една висока фигура в черен шлифер. Мъжът стоеше с гръб към нас и беше гордо изправен. Сърцето ми прескочи един свой удар и стомахът ми се сви.

— Игор! — извиках го.

Не можех да повярвам, че беше тук! Втурнах се пред леко озадачените погледи на Зоя и Наталия. Не можех да потисна усмивката си. Толкова много копнеех отново да зърна очите му, че реакцията ми изненада дори самата мен. Стигнах за секунди до него и го извъртях към себе си, така че да видя лицето му. Когато той се обърна обаче, разочарованието ме заля като студена вода.

— О, извинявайте… — отвърнах неловко.

Непознатият пазител ме погледна любопитно, кимна ни учтиво и застана по същия начин, по който го намерих. Зоя и Наталия се приближиха към мен, а аз отстъпих две крачки назад от солдата. Зоя ме гледаше с известна доза съчувствие, тъй като бе доловила радостта ми от появата му. Романова изглеждаше студена и дистанцирана, а острият ѝ поглед пронизваше очите ми.

— Ксения Петрова, бихте ли ме придружили? Трябва да говоря с вас — рече сурово и се обърна още преди да ѝ отговоря.

Зоя ме погледна объркано и беше свъсила вежди с тревога.

Последвах отдалечаващата се фигура на вестителката до Церемониалната зала. Докато се чудех за какво толкова искаше да говорим няколко часа след като се бяхме срещнали и защо се бе държала толкова остро, тя се извърна към мен, застанала в центъра на залата и прекъсна потока на мислите ми.

— Ще карам направо — каза нетърпеливо.

— Оценявам го — отвърнах и едва успях да прикрия сарказма си.

— Искам да поговорим за теб и Игор Алешкин.