Вестители

Глава 27

Първоначално Игор изглеждаше объркан, но веднага разбра мотивите ѝ. Той кимна сдържано в съгласие и стисна нежно ръката ми. В този миг в мен се зароди една малка надежда, че не съм напълно ограбена от собственото си щастие.

— Игор, има ли начин да разберем кой се опита да ме убие? — попитах го спокойно, а той повдигна вежда изумен.

— Няма ли да ми кажеш първо как се чувстваш? — запита ме и ме погледна, едва сдържайки усмивката си.

— Знаеш, че съм добре — отвърнах машинално.

В същия момент се сетих, че Романова е в стаята и чува всяка една наша дума. В никакъв случай не исках да се усъмни какво всъщност представлявам и защо се възстановявам толкова бързо.

— Искам да кажа, че щом съм будна и съм тук, значи всичко е наред. Останалото ще се нареди — побързах да добавя и тайно хвърлих поглед към нея.

— Колко си спомняш от случилото се? — попита ме Игор и сбърчи чело от напрежение.

Мисля, че на него му беше по-трудно да мисли за това, отколкото на мен.

— Ако ме питаш дали съм видяла нещо преди момента, в който ме намушкаха с нож в корема — не. Не видях нищо. След това всичко е в мъгла, но бях в съзнание и си спомням как ме качихте в колата. След като потеглихме явно съм загубила съзнание.

Не исках да им споделям за съмненията си, че Пророчицата ми се е явила докато се отправях към оня свят. Или щяха да помислят, че съм луда, или по-лошо — да се засуетят около мен за поредното проявление на „дарбата“ ми.

— Не трябваше да правиш това — упрекна ме той. Аз го погледнах въпросително. — Казах ти колко е важно да останеш будна.

— Нямаше как да се преборя. От друга страна, явно не е било чак толкова важно, след като съм тук жива и здрава. Почти.

— Макар да изгубваше съзнание, отново се събуждаше. Почти през цялото време — отвърна ми той.

Аз се запитах защо не си го спомням, но веднага си помислих, че Крамаренко има нещо общо с това.

— Защо беше толкова важно?

— За да се бориш за живота си — стисна леко ръката ми. — Не мисля, че осъзнаваш колко сериозно беше положението ти — очите му задържаха настоятелно погледа ми. Вгледах се в ръката му, отпусната върху моята. — Помниш ли кой стоеше близо теб, когато излезе на терасата? Забеляза ли нечие конкретно лице? — продължи Игор.

— Не. Бях със Зоя, Майкъл и Юри, но останалите хора бяха с гръб към мен. Всички гледахме фойерверките, когато изгасиха светлините. Предполагам, че нападателят е чакал точно това, за да се промъкне до мен — отвърнах.

Игор кимна в съгласие, но замълча.

— Пазителите нищо ли не са открили? — попитах го с надежда, че поне има следа.

— Не. За съжаление нямахме право да задържаме гостите след като се случи инцидента. Очевидно старите традиции и привилегиите на днешните аристократи са по-важни от това да разберем кой сред нас е предател — отвърна и жилите на врата му се изпънаха.

Романова се изправи и започна да обикаля стаята.

— Макар да не можем да направим нищо в момента, вие трябва бързо да изчезнете. Не казвайте на никого къде отивате, дори на Ордена — каза тя решително.

Кършеше пръсти и място не можеше да си намери.

— Нима смяташ, че някой от Ордена, някой от твоите хора, може да извърши подобно нещо? — запитах я невярващо.

— Няма значение какво смятам. Може би никой от тях преднамерено няма да направи нищо срещу теб, но е вероятно отнякъде да изтича информация. Не трябва да споделяме нищо с никого. Не знаем кой ще слуша в това време — каза нервно и отново погледна през прозореца. — Аз ще се погрижа за останалото.

— Ще задават въпроси — обърна се към нея Игор.

— Не се тревожи за това сега — тя отново извърна очи към прозореца. — Важното е да запазим всичко скрито от недоброжелатели.

— Като Казимир Буковски може би? — отвърнах предизвикателно.

Наталия се обърна рязко към нас и ме загледа в недоумение.

— Дал ли ти е повод да смяташ, че би извършил това?

— А трябва ли да ми дава? — изсумтях. — Само като го погледна, и ми става ясно що за тип е.

— Ксения, не можеш да хвърляш обвинения току-така — отвърна ми и си помислих, че най-накрая старата Романова се е завърнала. Тази, която обичаше да ме поучава и критикува.

— Току-що ми каза, че не можеш да бъдеш сигурна в лоялността на самия Орден. Буковски не е дори негов член! Какво те кара да мислиш, че е неспособен да се опита да ме убие? — отвърнах ѝ.

Само мен ли ме побиваха тръпки от този мазник?

— Казимир Буковски е много надарен вестител! Той е потомък на уважаван и изявен род и досега е бил само в помощ на Ордена! — защити го на мига, а след това продължи по-неуверено. — Освен това е мой стар приятел и аз го познавам много по-добре, отколкото който и да е друг човек.

Стори ми се, че самата Романова се смути от казаното, но реших да си замълча. Ха, ще ти е за първи път! Интересно докъде се простираха приятелските им отношения и колко ли отдавна е било това. А може би все още продължаваше. Беше ми странно да си помисля, че изобщо някой мъж би могъл да спечели сърцето на Романова. След като открие къде го е скрила, разбира се.

— Наталия, преди известно време ми каза да не позволявам на личните ми отношения и чувства да замъглят преценката ми — намеси се Игор и в този миг поисках да се завия през глава.

Какво сега, щяхме открито да съобщаваме на целия свят, че съвсем малко ни трябва да нарушим един от най-строгите и стари закони на общността?

— Знаеш, че Буковски е хитър и много амбициозен. Контактите му се простират отвъд нашите хора.

Наталия го стрелна с укорителен поглед.

— Казимир е помогнал и на много хора, да. Не само на вестители и пазители, сред които и твоя баща, Алешкин — при думите ѝ Игор сякаш застана нащрек и тялото му се напрегна.

— Баща ми вече не е от значение — побърза да я прекъсне, — но за едно си права. Няма как да го обвиним без да сме сигурни в това.

Романова кимна и сякаш почувства облекчение, че темата е изчерпана.

— Къде е Зоя? — сетих се.

— Спи на канапето в коридора. Не ми се искаше да я будя. Не е мигнала, откакто дойдохме — отвърна меко Игор.

Беше очевидно, че му е станало мило от загрижеността ѝ към мен.

— Нека се наспи. Ще я видя, когато сама се събуди — отвърнах му с усмивка. — Наталия, мисля, че вече е време да се прибереш. Имаш нужда от сън — тя кимна неохотно и се запъти към вратата. — Наталия — извиках я, — искам да знаеш, че не носиш каквато и да е отговорност за случилото се. Това, което правиш сега, означава много.

Романова не каза нищо и излезе от стаята. Останахме сами. Игор ме погледна някак разколебано и тъкмо си мислех, че ще стане от леглото, когато той внезапно взе ръката ми в своята и отчаяно впи устни в нея. Не посмях да кажа нищо, защото никога не го бях виждала такъв, дори в нощта на Нова година.

— Ксения — заговори най-накрая с дрезгавия си глас, — не спираш да ми изкарваш акъла, знаеш ли това?

Няколко кичура коса паднаха пред лицето му и сякаш само подсилиха изтерзания му вид. Аз зарових пръсти в косата му, но не посмях да кажа нищо. Той въздъхна тежко и нещо неизказано остана между нас.

— Трябва да те отведа оттук. Трябва да…

— Игор — прекъснах го, — не си виновен за нищо. Ти ме спаси. Отново.

Очите му блеснаха и гърдите му се надигнаха от вълнение. Знаех, че от онази нощ насам той не е спирал да подхранва вината в себе си и малко по малко е разкъсвал на парченца душата си, докато на нейно място не остане празна бездна. В моменти като този той правеше точно това. Натоварваше се с цялата отговорност за случилото се и се самонаказваше докато не се опиянеше от тази вина. Можех да си представя как се е обвинявал за случилото се с мен докато съм лежала в безсъзнание в болницата. При мисълта сърцето ми се свиваше от болка. Исках да го накарам да разбере, че благодарение на него съм жива, благодарение на любовта ми към него успях да остана в съзнание и само неговото обещание ми вдъхваше живот.

— Не успях да те опазя, Ксения — заговори след дълго мълчание. — За първи път се страхувам, че не съм способен да те предпазя.

Звучеше толкова съкрушен, толкова победен. Изведнъж това ме ужаси. Не думите му, а чувствата му. Не можех да повярвам, че ще го видя такъв някога.

— Игор, моля те! Престани! — извиках и гласът ми прозвуча странно пискливо. — Ти можеш да ме предпазиш от всичко!

— Не успях — отвърна и стана от леглото.

Тялото му излъчваше такава елегантна и в същото време хищническа сила, а духът му беше пречупен.

— Игор, никой не можеше да направи нищо! Но ти беше този, който ми върна живота, когато той си отиваше от мен! — гласът ми проехтя в стаята и го накара да се обърне с лице към мен. — Усещах го. Знаех, че този път няма толкова лесно да се отърва и знаех, че умирам — думите ми прозвучаха някак глухо този път, а лицето му се сгърчи при изказаното. — Нямах нищо против. Бях толкова уморена. Но когато чух гласа ти, когато чух думите ти… Тогава ти ми напомни, че не искам да умра. Че искам да живея.

Игор ме погледна с лукав пламък в очите и задържа погледа си в мен цяла една вечност. Най-накрая проговори.

— Мисля, че за пръв път в живота си ме надценявате, г-це Петрова.

Скоро след това Зоя се събуди и побърза да нахлуе в стаята ми веднага щом научи, че съм в съзнание. Като ме видя първо се засмя, а след това изведнъж се разрида безутешно. Реакцията ѝ беше толкова бурна, че една от сестрите нахълта при нас, за да провери дали не ми се е случило нещо. Опитах се да я успокоя по всевъзможни начини, но тя не престана, докато не остана без глас и докато очите ѝ не пресъхнаха от плач.

Следващите няколко дена минаха относително бавно. Въпреки денонощната охрана, Зоя, Майкъл и Юри се редуваха на смени да стоят при мен и да следят някой да не се опита да ме нападне, което ми се струваше малко вероятно. Игор се опитваше да бди над мен постоянно, но често се налагаше да се връща към задълженията си на пазител и да проследява някоя следа по случая. Подозирах, че имаше негласно споразумение с приятелите ми да следят положението особено зорко, докато на него му се налагаше да отсъства.

Нищо от проучванията на пазителите не доведе до реален резултат, но аз разбирах, че за Игор е невъзможно да стои безучастен и да остави нападателя ми да се измъкне. Постоянно си мислех за това, че ще заминем и започвах да се съмнявам дали ще се справя. Не исках да си тръгвам от Зоя. Не можех да си представя да се събудя и да не прекарам деня си с нея. Никога през живота си не бях имала такъв приятел до себе си, дори Златина не беше такава.

Имах безрезервна вяра в Зоя и вече бях убедена, че бих поверила живота си в ръцете ѝ. Тя беше наясно, че не мога да остана, но не разговаряхме за това, сякаш не искаше да допусне мисълта до съзнанието си. Беше ми толкова мъчно, че понякога се споглеждахме и оставахме безмълвни с плувнали в сълзи очи. Междувременно Зоя се опитваше да ме разсее, като ми разказваше как все повече започва да харесва Юри, но се страхува да му признае, защото била убедена, че накрая тя ще прецака нещата и ще разруши приятелството им. Вече не споменаваше нищо за Майкъл и мен. Може би след като беше чула какво ми каза Игор в колата, се беше убедила, че е невъзможно да помисля за когото и да било другиго. Макар че не бяхме обсъждали отношенията ми с Игор, сега тя сякаш вярваше, че можем да бъдем заедно. Нещо, което аз дори не допусках в бъдещето си. Той нямаше избор. Беше солдат. За него законите бяха дори по-строги, защото именно той следеше те да се спазват. Дворцовите пазители бяха символ на силата, величието и благородството и всички ги почитаха.

Раната ми зарастваше бързо и само след десетина дни вече се движех свободно. Игор се притесняваше това да не събуди подозренията на Ордена. Зоя също го беше забелязала, но не го спомена. Може би за да не ме тормози, което беше нетипично за нея като се имаше предвид вредния ѝ навик да си вре носа навсякъде и винаги да изказва мнението си.

Времето минаваше неусетно, изплъзваше се твърде бързо и съвсем скоро щях да бъда в състояние да си тръгна. Не бях готова да се сбогувам със Зоя. Исках да ѝ кажа толкова много неща. Като например колко много държа на нея и колко много ще ми липсва. Как ли щях да се събуждам сутрин и да не чувам жизнерадостния ѝ кикот на закуска, последван от безкрайните ѝ забележки по повод небрежния ми вид или разрошената ми коса? И към кого щях да се обърна, когато исках да се оплача от каквото и да е? Господи, с кого щях да разнищвам надълго и нашироко дразнещите навици на Майкъл и Юри? Но те също нямаше да са наоколо… И вече нямаше да има кого да обсъждам. Исках да ѝ обещая, че когато всичко свърши, ще я намеря и че никога няма да я оставя. Но щеше ли да свърши този кошмар? Щях ли да съм в безопасност някога изобщо?

Бях намерила сили и увереност в себе си да се боря докрай, да посрещна всичко, но не се бях замисляла докога ще мога да посрещам това „всичко“. Ами ако никога не се свършеше? Ако нови и нови вампири се опитваха да се домогнат до мен? Какво значение имаше колко от тях щях да убия, ако на мястото на всеки мъртвец изникваха нови двама кръвожадни? Ако изобщо успеех да убия някой от тях. Как изобщо си представях, че щях да намеря точно този, който ме търсеше? Как щях да се изправя срещу него?

Тази мисъл се загнезди трайно в мен и започна да ме яде отвътре. През нощта не можех да заспя от мисли за това и чувството на обреченост нарастваше, докато не се превърна в една огромна сигнална лампа, мигаща в червено пред очите ми, дори когато бях будна. Първоначалната ми увереност започваше да се разклаща. В унеса сънищата ми започваха да се превръщат в кошмари, които ме събуждаха с чувство на тревога и отчаяние. Сякаш не стигаше това, ами и Игор изчезна от полезрението ми и почти не го виждах. Знаех, че е инструктирал всичките си пазители да бдят над мен и често мярвах сенките им под вратата на стаята. Знаех също, че идва в болничната стая късно през нощта, когато се предполагаше, че спя дълбоко и сядаше на стола до леглото ми, за да ме наблюдава. Не го заговарях, защото ми беше приятно да го гледам тайно, докато си мисли, че спя. Интересно е колко различно се държат хората, когато смятат, че никой не ги наблюдава. Имаше нощи, в които седеше на стола и мислите му блуждаеха някъде, но имаше и моменти, в които присядаше на леглото и нежно галеше косата ми и шепнеше думи, които не успявах да различа. Бях сигурна, че се тревожи. Не просто за мен, но и за опасността, която се надигаше в подземния свят на Русия. Необяснимо по какъв начин, но можех да почувствам как заплахата се извисява над нас злокобно и притаено, чакайки. Кръвожадните щяха да направят своя следваш ход, а дотогава всички щяхме да стоим със затаен дъх в злокобна тъмнина.

След малко повече от десетдневен престой в болницата, бях изписана и Игор ми помогна да се прибера в Палатата. Както и очаквах от маниак на тема безопасност като него, беше напълнил цялата сграда с пазители и достъпът до нея бе крайно ограничен. Беше ми казал, че ще напуснем Палатата внезапно, без предупреждение. Нямаше доверие на никого, дори на вестителите. Зоя знаеше какво сме намислили, но дълго мълча. Виждах вътрешната ѝ борба и всеки път, когато си мислех, че ще заговори, тя се разколебаваше и накрая дрънкаше за нещо напълно безсмислено.

Един ден обаче събра куража да направи това, за което през изминалите дни на мен не ми стигаше смелост.

— Къде ще отидеш, Ксения? — запита ме докато бяхме в двора с беседката, който се виждаше от прозореца на стаята ми.

Сега всичко беше покрито със снежна пелена и можех почти да си представя колко би било хубаво да поседя тук с приятелите си в някой мързелив следобед преди да се приберем и да седнем заедно около масата, където щяхме да се потопим в дълги разговори. Щяхме да си разказваме смешни истории и без проблем да пресушим няколко бутилки червено вино. Е, Зоя и Юри най-вероятно щяха да минат на водка след първите няколко чаши. Проклети руснаци, както казва Майкъл. Но сега снежният двор по-скоро ми приличаше на място, където човек се сбогува със семейството си преди да замине за фронта и мъчителният ужас на войната да го вземе в жертва.

Почти през цялото време Зоя и аз мълчахме и всяка беше потънала в мислите си. И двете знаехме, че това е сбогуване и не можехме да се държим както обикновено. Може би и тя като мен се опитваше да си спомни всички онези моменти, в които бяхме изградили малко по малко необяснимата връзка помежду ни. Беше забила поглед в земята и блуждаеше между червените си боти и цимента под краката си.

— Не, всъщност не ми казвай! — добави след малко и погледна разсеяно към прозореца над нас.

Аз се загледах в нея с надеждата да намеря подходящ отговор, но така и не го открих.

— Не се виждаме за последен път — пророних.

Тя беше мушнала ръце в джобовете на бялото си пухено яке, ярко контрастиращо на медено червеникавата ѝ коса, и се облегна отпуснато на пейката.

— Откъде знаеш? — продължи да се взира в земята.

— Не знам… И все пак знам — отговорих ѝ и се надявах, че ще повярва. Не можеше да я виждам за последно. — Да не би вече да ме отписа? — подкачих я.

Тя ме изгледа мрачно и изсумтя.

— Ако още веднъж споменеш подобно нещо, собственоръчно ще се погрижа да изчезнеш безследно — спогледахме се и се разсмяхме.

Беше толкова нормално. Но само за миг.

— А ти не бъди глупава и признай пред Юри какво чувстваш — отвърнах и потърсих погледа ѝ. — Той много добре знае в какво се забърква, Зоя. И колкото и брутално да се опиташ да издъниш нещата, той ще ги оправи. Винаги го е правил.

Тя се засмя на себе си и съм сигурна, че в този момент се беше замислила за всички ситуации, в които се е опитвала да го изкара извън кожата му. Но той стоически търпеше всичките ѝ капризи и продължаваше да я обгрижва с внимание. Зоя беше свободолюбива и кипеше от енергия, а Юри беше като скала — невъзмутим и безкрайно търпелив, но само когато беше около нея. Може би точно това ги правеше идеални един за друг — винаги намираха хармонията и в най-безредния хаос.

— Аз не го заслужавам — отговори ми след малко и започна да потраква с токове върху долната греда на пейката. — Честно казано не знам как ме издържа! — каза през смях и покри устата си все едно никой не трябваше да разбира за „непристойното“ ѝ поведение.

Аз само поклатих глава и продължих да я наблюдавам.

— Знаеш ли, според мен те издържа, защото не може да си представи, че ти не отвръщаш на чувствата му. И е прав в преценката си.

— Много ги разбираш нещата! Мислех, че аз съм сватовницата, а не ти.

— Не позволявай на Майкъл да направи някоя глупост. Юри ще го държи под око, но при момчетата е различно — заговорих ѝ някак отнесено, а тя само тръсна глава.

— Ще се насърчават един друг докато не си изпотрошат главите! — отвърна пренебрежително. — Той ще се оправи, Ксения — добави след малко.

— Знам, да… Ще се оправи.

Зачоплих с нокти излющилата се боя на една от гредите на беседката и замълчах.

— Мислиш ли, че ти и Игор… — поде развълнувано, но след това замълча сякаш от неудобство. Ха, Зоя смутена! Сигурно ѝ беше за първи път!

— А ти какво мислиш? — отвърнах ѝ предизвикателно, само за да видя още веднъж как лешниково кафявите ѝ очи се разширяват срещу мен.

— Ксения! Мисля, че малко се шокирах — отвърна и скочи непохватно от пейката. — Затова ли бягаш? Мислиш ли, че щом сте далеч, ще имате по-голям шанс да бъдете заедно? — заприказва развълнувано и можех да проследя как мислите ѝ запрепускаха в най-невероятни посоки.

— Не — отвърнах. — Не мисля, че съществува такава възможност.

Тя понечи да ме опровергае, но се спря. Може би се беше сетила как Игор побягна от стаята ми в нощта, когато ме целуна за първи път. Е, и за последен. А може би се сети и че любовта ми към него бе грях, забранен с един от най-строгите закони на Тайния кръг. Разбираше, че няма смисъл да разнищваме този въпрос. Усещаше, че времето се изплъзва между пръстите ни и изведнъж лицето ѝ придоби съвсем различен вид.

— Страхувам се, че нещо ще се случи, Ксения. Не искам да ти го казвам, за да не те изплаша, но ме е страх за теб!

Погледна ме умолително сякаш искаше да опровергая думите ѝ и да я успокоя, че се залъгва. Преглътнах една тежка въздишка и се насилих да се усмихна.

— Всичко ще бъде наред, Зо. Ще се пазя, обещавам ти.

За щастие гласът ми прозвуча уверено и успях да скрия вълнението си. Зоя беше стиснала ръцете си една в друга и стоеше неспокойна.

— Ами ако не успееш? — очите ѝ съвсем леко се разшириха в смесица от страх и безпокойство. — Ако не си достатъчно бърза или силна? — отвърна нетърпеливо.

— Тогава Игор ще бъде — отговорих ѝ убедено. Стиснах ръката ѝ и се взрях в неспокойните ѝ очи. — Ще ми липсваш ужасно много! Тя ме изгледа продължително и преглътна обзелото я вълнение.

— Имам чувството, че за втори път губя сестра си! — проплака и този път не успя да сдържи сълзите си.

Трябваше да бъда силна и за двете ни и да не предам фронта, но бях на път да се разплача като малко дете.

— А аз имам чувството, че за първи път намирам сестра.

* * *

Вече беше станало късно, може би наближаваше полунощ. Неохотно се запътих към стаята си, където трябваше набързо да хвърля няколко неща в един сак и да напиша бележка на Майкъл. Спомних си колко огорчен беше, когато се опитах да го отблъсна и да отхвърля чувствата му. Втори път нямаше да ми прости. Щеше да му бъде по-лесно да ме разбере сега — вероятно осъзнаваше, че нямам избор. И въпреки всичко имаше неща, които трябваше да напиша на тази бележка. Може би това беше начин по-скоро да успокоя собствената си съвест, отколкото неговата, но не ме интересуваше.

Седнах на масичката точно под прозореца и се загледах в беседката. Колкото повече я гледах, толкова по-невероятно ми се струваше, че заминавам. Къде щяхме да отидем? Какво си въобразявах, че ще постигна? Ако трябваше да се оставя на Игор, не се съмнявам, че щеше да ме прати в някоя къща на края на света, заключена далеч от какъвто и да е намек за заплаха. Е, досега трябваше да му е станало ясно, че не може да ме държи далеч от неприятности.

След няколко тягостни минути, в които се борех със собствената си липса на словоохотливост, изписах няколко реда, сгънах листа на четири и го сложих в плика с надпис „Майкъл“. За миг се поколебах и след малко го обърнах от другата страна, където надрасках набързо „Зоя, това не се отнася за теб. Дръж си носа далеч от чужди работи“. Можех да си представя кехлибарените и очи, ококорени от възмущение и яд. Взех сака си и се огледах дали не съм забравила нещо. За миг погледът ми попадна върху оръфаните корици на „Брулени хълмове“ — книгата беше подпряна точно там, където я оставих първия път, когато влязох в тази стая. Не, нямаше да я взема със себе си. Може би някой ден щях да имам възможността отново да я прелистя.

Тръгнах по стълбите надолу и знаех, че Игор ме чака в преддверието на Палатата. Вече никой не се мяркаше по коридорите и всичко беше утихнало. В неделна вечер като тази всички си лягаха рано. Стъпките ми отекваха с ехо в стените малко повече, отколкото ми се искаше, и се опитах да се измъкна незабелязано. Стигнах до партера, но като се огледах, ми се стори, че сянка пропълзя по стената в дъното на коридора, който водеше към Церемониалната зала. Не, не е твоя работа! Не беше, но не можах да се стърпя. След няколко дълги секунди колебание пуснах сака на мраморния под и се отправих натам. Може би си въобразявах. Да, най-вероятно бях попила от параноята на Игор. Продължих да пристъпвам бавно и предпазливо и когато завих зад ъгъла, видях Майкъл. Високата му фигура се очертаваше в тъмнината. Нямаше как да го сбъркам. Погледна ме така, сякаш не знаеше какво да ми каже.

— Майкъл, какво правиш тук? — попитах го вече по-спокойна. Той само ме погледна и сякаш се засрами от това, че се криеше. — Добре ли си? — добавих и помислих, че нещо не е наред.

— Да, всичко е наред — отвърна неубедително.

Погледна ме и когато видя, че съм облякла палтото си, по лицето му премина сянка.

— Странно е… — поде, загледан в дънките ми. — От толкова време не бях получавал толкова силно видение.

Аз се приближих към него и тревогата ми започна да нараства.

— Получи видение ли? Сега ли? — попитах го и се опитах да уловя погледа му, но той го избегна.

Прокара ръка през разрошената си коса и светлината от дъното на коридора озари белега на лявата му буза.

— Да… Мисля, че да. — отвърна малко объркан. — Или това, или е било някакъв сън.

— Какво видя, Майк? — приближих се към него предпазливо.

Имах чувството, че не беше на себе си и всеки момент можеше да побегне нанякъде.

— Не съм сигурен — отговори ми и долових студена нотка в гласа му.

— Майк, нещо лошо ли е?

Той вдигна поглед само за миг и отново обърна главата си настрани.

— Ти си тръгваш.

Поех си дълбоко въздух и реших, че няма смисъл да измислям поредната лъжа. Беше ми омръзнало да ги лъжа — него, Зоя, Юри…

— Да — отвърнах тихо. Опитах се да не звуча носталгично. — Исках да ти кажа нещо. Няколко неща — поправих се, — но ми беше трудно да го направя лично.

Той ме погледна право в очите.

— И ми написа бележка — отвърна сякаш отбеляза свършен факт. Аз го погледнах подозрително и застанах така, че да виждам лицето му.

— Това ли видя? Че си заминавам и ти оставям бележка?

Той кимна и гърдите му се надигнаха под натиска на въздишка. Можех да различа тъгата му дори в тъмното. Толкова ме болеше да го гледам така. Не защото исках да бъда с него. И не защото на него му беше тежко. Просто не исках да го напускам.

— Видя ли какво пишеше на бележката?

— Не. Нямаше нужда, Ксения — отвърна и се приближи към мен. Аз го погледнах объркано и очаквах да направи нещо, с което да ме просветли, но явно в главата му цареше не по-малък хаос отколкото в моята.

— Какво има, Майк?! — Възкликнах. — Нещо се е случило, кажи ми.

Той обхвана с ръка рамото ми и се наведе по-близо.

— Виждам те за последен път, Екс — каза и нещо в думите му ме жегна.

Сега разбрах, че той изглеждаше така, сякаш се сбогува с някой близък в последния му час. Кръвта се отдръпна от лицето ми.

— Не бъди глупав, Майкъл! — отвърнах му и отстъпих назад. Той остана смълчан и продължи да ме гледа. — Нима искаш да кажеш, че си видял как… как умирам?

Последните думи едва се изнизаха от устата ми. Той само се усмихна тъжно и поклати глава.

— Някой ден. Но не скоро, Ксения — добави и стисна рамото ми. — Не и докато аз съм жив.

В този момент всичко ми стана ясно като гръм, който разцепи тишината.

— Майкъл, какво видя?! — гласът ми изтъня. — Да не би да си видял своята собствена смърт?

Той ме дръпна към себе си и ме обгърна с ръцете си в прегръдка.

— Не, Екс, нищо не съм видял. Спокойно — отвърна ми нежно, но можех да усетя как лъжата прозираше през думите му.

— Лъжеш! — извиках яростно.

Той не ме пусна, въпреки че започнах да се дърпам.

— Просто усетих… — започна и се пренесе отново в спомена за видението си. — Усетих го, Ксения. Виждам те за последен път и не мога да те пусна.

Отчаянието премрежи очите ми и се почувствах сякаш потъвам в бездънна дупка. Дупка, пълна със собствените ми страхове.

— Ти няма да умреш, Майк! Ако някой ще умира, това ще съм аз! — отвърнах му ядно и се опитах да го ударя злобно в гърба, но за първи път не ми стигнаха силите.

Защо говореше тези глупости? И защо вече приличаше на мъртвец?

— Няма да умреш, Ксения! Не бъди глупава! — отвърна ми нежно. — Стига си плакала.

Настъпи пауза, в която никой не проговори. Той продължи да ме прегръща и можех да се закълна, че се опитваше да ме утеши.

— Радвам се, че успях да ти кажа сбогом.

— „Довиждане“, идиот такъв! Не „сбогом“! — изругах, притиснала уста в рамото му.

Гърдите му се разтресоха от смеха му и той погали закрилнически косата ми.

— Да. „Довиждане“ — отдръпна се от мен и ме загледа. — Няма да си признаеш до последно, но знам, че целувката ни ти хареса.

Аз останах безмълвна за няколко секунди, но скоро се окопитих и завъртях очи.

— Мечтай си! — изсумтях, а той се засмя и заотстъпва назад.

Тръгваше си. Продължаваше да ме гледа докато вървеше и в мига преди да извърне лице от мен, успях да видя как сянката на страха премина по него. Сърцето ми стана на камък и ме обзе мъчително чувство на обреченост. Не можеше да говори сериозно! По дяволите, той дори отрече накрая, но дали наистина беше видял смъртта си? Нима го виждах за последно? Вече беше далеч, стъпките му не се чуваха по коридора. Опрях гръб в стената и се опитах да дишам дълбоко. Ако беше вярно, как можех да не го видя! Не трябваше ли точно в такива моменти да мога да предвидя бъдещето? Притиснах силно ръце до очите си, изтрих сълзите си и се опитах да дишам равномерно. Не, не беше вярно. Аз щях да умра преди него.

Зърнах тежките врати на Церемониалната зала и ме обзе непреодолимото желание да вляза вътре. Запътих се натам и поставих ръце върху позлатените дръжки, които се събираха в средата пред мен. Дръпнах ги и вратите се отвориха с тежък грохот, който проехтя с ехо в празния коридор. Лампионите, поставени по стените, бяха запалени и отразяваха светлината в лицата на изрисуваните в тавана ангели. Последният път, когато бях тук, бях нападната. Случилото се изникваше пред очите ми накъсано, сякаш се опитвах да надзърна през гъста мъгла. Беше настанала суматоха и глъчката на гостите се чуваше някак зад мен, в далечината. Чувах пукота на празничните фойерверки, дрънченето на кристала, който някой беше съборил в настаналата паника. Чувах забързаното дишане на Игор и думите, които ми шепнеше. И всичко това описваше сцена, която аз по-скоро наблюдавах отстрани.

Поех си въздух, за да изкарам мрачните мисли от главата си, и се взрях в далечината, в самия край на залата. Беше толкова пуста, студена в своята идеална красота. Тя бе символът на Палатата на вестителите. Мястото, където Орденът е посрещал представители на Тайния кръг толкова много години. Тук са идвали дворцови пазители и тук е била посрещана Пророчицата. На това място са посвещавали членовете на Ордена и са посрещали млади вестители като мен.

Долових движение зад себе си и се обърнах рязко, за да видя кой беше влязъл. Високата фигура на Игор стоеше пред отворените врати на залата неподвижно, а погледът му, вперен в мен, ме изгаряше. Аз го погледнах безмълвно и се запитах дали си спомняше как се е почувствал първия път, когато ме преведе през тези врати. Той закрачи и продължи да обикаля залата в мълчание. И той, потънал в мислите си, не обели и дума и не наруши тишината. Погледнах през високите прозорци и видях преспите сняг, струпани на терасата. Когато се обърнах Игор беше с гръб към мен. Стоеше гордо изправен, както винаги всяващ респект дори с мълчанието си. Тялото му се извисяваше и някак не изглеждаше толкова нищожен колкото всеки друг, застанал в тази зала. Извърна се към мен и ме запита:

— Ксения, какво има? — аз само го погледнах и не можах да скрия нарастващата тъга в очите си. — Не искаш да си тръгнеш от нея, нали? — запита ме нежно.

Гласът му ме погали с успокояваща нотка. Кимнах. Знаех, че имаше предвид Зоя.

— Всичко е наред. Ще я видим отново — той се наклони леко към мен и с едната си ръка отмести кичур от косата ми, която сега блестеше в тъмни абаносови нюанси. — Когато всичко свърши.

— Уморена съм от битки — промълвих едва чуто в тишината. — Уморена съм от това да се озъртам постоянно и да чакам да ме нападнат. Но вече знам, че нямам друг избор.

Отново се обърнах назад и закрачих към прозорците. С тъжна усмивка си спомних, че това беше дежа вю. Вече съм изживявала тези чувства. Когато все още не можех да проумея истината за този свят. Света, за който ми разказа Игор, и който зърнах във видението си, когато ме отвеждаше от София. Сякаш беше минала цяла вечност.

— Ще се справя с това — отвърна твърдо, сякаш не допускаше нещата да се развият другояче. — Трудно ли ти е да напуснеш това място? — запита ме любопитно.

Стоеше все така гордо изправен. Аз го погледнах с натежали клепачи и се усмихнах повече на себе си, отколкото на него.

— Така се оказва.

— Мислех, че мразиш Палатата.

— Аз също.

— Плакала си — отвърна някак загрижено.

Преглътнах тежко и се приближих към него.

— Хайде — подканих го. — Ако постоя още малко, ще се превърна в призрак.

Върнахме се обратно по коридора и взех сака си, оставен на пода. Побързах да се кача в колата, за да не се изкуша да погледна назад. Последното нещо, за което се сетих, беше Майкъл и писмото, което оставих за него:

Скъпи Майкъл,

Странно е как се стигна дотук, но ти пиша, за да се уверя, че знаеш колко много значиш за мен. Вярвам, че ще разбереш защо си тръгвам. Сигурно смяташ, че го правя, за да спася живота си и да избягам от опасността. В това вярва и Игор и съм убедена, че мотивите му да ме отведе оттук са именно тези. Само че аз знам, че където и да отида, никога няма да съм в безопасност. Не и докато не разбера защо е толкова важно да умра. Докато не направя нещо по въпроса… Сигурно си мислиш, че съм полудяла да смятат, че мога да направя нещо, с което да спра вампирите. Вероятно съм полудяла, но все пак се надяват да грешиш.

Когато те видях за първи път, усетих че между нас има нещо общо — нещо, което ни свързва. И ти го усети, нали? Затова вярвам, че ще ме разбереш. Ще открия истината за това коя съм, Майк, и ще убия кръвожадните, които убиха родителите ми. Ще ги убия преди да убият мен или да наранят още някого. Юри беше прав — не можем да разчитаме само на помощта на пазителите. Трябва да можем да се защитим. Тръгват си, но не знам къде ще ме отведе Игор. Не се безпокой, и ти като мен знаеш, че мога да му се доверя. Надявам се, че след като замина, вече ще сте в безопасност и няма да има нужда да се притесняват за вас. Грижи се за Юри. Знам, че Зоя ще го влудява, но също така знам, че ще го направи много щастлив.

Не се опитвайте да се свържете с мен, аз ще ви намеря. И тогава може би ще съм събрала достатъчно смелост да ти кажа в очите, че онази целувка наистина ми хареса. И въпреки всичко ние си оставате приятели.

Обичам те,

Екс