Вестители

Глава 22

След като направи още няколко неуспешни опита да говори с мен, Игор удвои броя на солдатите в Палатата и причисли още двама, които да ме следват на всяка крачка. Аз не исках да чуя и думичка от това, което искаше да ми каже, и избягвах всякакъв контакт с него. Така е по-добре, повтарях си. Не го обвинявах, че излезе онази нощ от стаята. Обвинявах го за начина, по който покори сърцето ми и за пожара, който подпали в тялото ми. Обвинявах го задето ме накара да го желая още по-силно. Да го обичам по-силно. И най-вече го обвинявах за факта, че ми се налагаше да страня от него. Защото липсата му се бе загнездила дълбоко в мен и гонеше съня надалеч в продължение на дълги нощи. Ако преди ме измъчваха въпроси за миналото и бъдещето ми, за това коя съм и защо вампирите искаха да ме убият, сега се измъчвах от мисли за него. За начина, по който косата му блестеше под лъчите на сутрешното слънце, а очите му притъмняваха и ставаха по-дълбоки, когато ме зърнеше от другата страна на коридора. Въпреки че го игнорирах, Игор не се отказа и продължи да идва в Палатата. Почти не го виждах, но чувах от Зоя, че се появявал често и питал за мен, както и че дълго говорел с Ордена като от време на време споменавал името ми в разговорите.

— Защо не говориш с него, Ксения? — питаше ме тя укорително. — Не можеш да знаеш какво има да ти каже.

— Няма значение, Зоя. По-добре да стоя настрана — настоявах. — Не знам какво чувства към мен, но колкото по-бързо забрави, толкова по-добре.

— Говориш сякаш ти не изпитваш нищо! — възмущаваше се.

— Какво значение има какво изпитвам аз? Той ще понесе последствията, аз нямам какво да губя. Не искам да го виждам как се проваля.

Зоя така и не се съгласи с мен. Дори беше спряла да ме сватосва с Майкъл. Що се отнасяше до нея, прекарваше всяка свободна минута с Юри, а ние с Майкъл се мъкнехме с тях и им светехме като крушки. Не че времето, което прекарваха заедно, можеше да се нарече романтично… Колкото и да му се искаше на Юри, Зоя продължаваше упорито да избягва въпроса за неясните им отношения и още по-неясните ѝ чувства към него.

— Не мога да повярвам, че утре е Нова година! — възкликна развълнувано Зоя и направи жалък опит за подскок във въздуха, имайки предвид, че все още ръката ѝ бе гипсирана, а ребрата ѝ едва бяха заздравели.

Радваше се на новите си безумно скъпи обувки, които току-що бе купила от ГУМ^[10].

— С малко повече късмет цялата тази показна история ще отмине бързо и когато отворя очи, вече ще е януари — отвърнах, докато слагах обиците с тъмно сини кристали, които Зоя настоя да ми подари по време на новогодишното си пазаруване.

— От време на време не е зле да се социализираш и с други хора освен с нас и Ордена — отбеляза важно и още веднъж пробва обувките на високи токове.

Огледа се доволна в огледалото и лицето ѝ засия от щастие.

— Каквото и да казваш, този Новогодишен бал ще бъде истинско мъчение — отвърнах кисело. — Да не говорим, че още не съм решила какво ще облека…

— Каквото и да облечеш, ще накараш останалите да се пръснат от завист. Особено Оля — заяви бодро и скочи върху мекия матрак на леглото.

— Щом казваш — засмях се на радостта, която я бе обзела. Изглеждаше като същинско дете.

— Някой път ми се иска да ти заема малко от ентусиазма си и да изтрия това кисело изражение от лицето ти — загледа ме сериозно. — Знаеш ли, че Майкъл иска да те покани за дама на бала? — очите ѝ светнаха лукаво срещу мен.

— Той ли ти каза? — стрелнах я с очи.

— Да. Но се чуди как ще приемеш поканата му.

— Не ми се иска да му давам надежди за нещо повече — казах смръщено и започнах да събирам опаковките от новите покупки на Зоя.

— Става въпрос за Новогодишния бал на Ордена, Ксения — отвърна сериозно. — Не те кани, за да му станеш гадже.

— Я стига, докога ще възхваляваш този глупав бал?! — казах и метнах по нея кутията от обувките ѝ.

— Глупав или не, всички вестители и пазители ще се съберат тук. Ако на помена за Пророчицата Палатата ти се е сторила тържествена, почакай да видиш какво ще се случи утре. Москва е много красива в навечерието на Нова година — каза с усмивка.

— Да се надяваме, че този път всичко ще мине без произшествия.

— Произшествията те следват навсякъде, Ксения — повдигна вежда срещу мен. — Добрата новина е, че сме свикнали с това.

В същия момент на вратата на стаята ми се почука и аз се запътих да отворя. Беше Майкъл. Изненадах се да го видя, но той явно не забеляза. Очите му се плъзнаха по тялото ми и чак сега се сетих, че бях облечена само с един сатенен халат. Погледът му зашари от лицето ми към деколтето и после слезе към голите ми крака, които се подаваха изпод цепката на черния плат, който стигаше почти до земята.

— Ъм… Здравей — каза ми сконфузно и ми се стори, че се притесни.

Аз се усмихнах и се загърнах по-плътно с халата.

— Здравей.

— Заета ли си? — попита ме и продължи да ме гледа неловко.

— Всъщност… тъкмо се канех да си взема вана — отвърнах, надявайки се сам да предложи да намине друг път. Далеч в бъдещето.

— Тогава ще бъда кратък. Минах, за да ти оставя това — той ми подаде голям хартиен плик, целият изпъстрен със сребърни коледни звездички.

Поех го колебливо и погледнах учудено.

— Какво е това? — запитах и го отворих. Извадих обемист червен пуловер. — Коледен пуловер? На снежинки… — усмихнах се.

— Знам, че не успя да отпразнуваш Коледа на двайсет и пети, а и глупавите руснаци празнуват през януари. Сетих се, че ми каза колко много обичаш да носиш такъв пуловер, когато празнуваш коледните празници — отвърна все още притеснено.

Не знаех какво да кажа и затова продължих да се усмихвам, обзета от еуфория и радост.

— Майк, това наистина е много мило — отвърнах трогната. — Запомнил си…

Той най-накрая се поуспокои и ми отвърна топло:

— Дано съм успял да повдигна коледния ти дух дори и с малко закъснение.

Аз се замислих за миг и се отдръпнах от вратата подканващо.

— Искаш ли да влезеш? — запитах го.

Той се поколеба и накрая кимна.

— Я виж ти! И Майкъл се присъедини! — възкликна престорено еуфорично Зоя.

— Не знаех, че си тук — каза ѝ сухо.

— Спокойно, тъкмо се канех да си тръгвам. Ксения искаше да релаксира във ваната — бързо отвърна и стана.

— Какво ще кажеш вместо да си тръгваш, да извикаш Юри? — предложих ѝ и размахах една бутилка висококачествена руска водка пред лицето ѝ.

Очите ѝ светнаха.

— Надушвам щур купон — каза и разтегли усмивка възторжено.

Няколко часа по-късно, доста след полунощ, Зоя и Юри залитаха напред-назад пред вратата и вече от десет минути се сбогуваха с нас. Кикотеха се като тийнейджъри и едва си поемаха въздух между пристъпите от смях. Майкъл се беше загледал в мен някак прекалено съсредоточено и се опитвах да се отскубна от погледа му, въпреки че тайничко ми харесваше начина, по който ме гледаше.

— Лека нощ, Ксения — рече след малко.

Бавно приближи ръката ми към устните си без да отделя очи от моите. Целувката му бе деликатна и нежна и аз останах загледана с полуотворена уста. Направи няколко крачки заднешком, все още вперил взор в лицето ми. Изражението му беше неразгадаемо. Гърдите ми се надигнаха развълнувано от тръпката, която пробяга по тялото ми. Хлопнах вратата след като излезе и се проснах уморено на леглото. Затворих очи. Какво, по дяволите, ти има! Сама не знаеш какво искаш!

— Идиотка! Пълна идиотка! — рекох на глас.

Загледах се през прозореца в дърветата, които снегът, завалял вечерта, беше покрил като с бяла пелена. Всичко изглеждаше толкова нереално, толкова далечно. Не можех да си спомня кога спрях да мисля за живота си в България. Кога започнах да възприемам бъдещето си тук, а не там. Бях ли предателка, че толкова скоро забравих за приятелите си? За дома си? Бях ли нечестна спрямо Майкъл? Прецаках ли Игор?

— Никаква водка повече — отсякох. — Нито капка дори!

На следващия ден се събудих почти по обяд със страхотно главоболие и известна доза неудобство от начина, по който бях позволила на Майкъл да флиртува с мен. Ако дните се познаваха по сутрините, то днес щеше да бъде сериозно изпитание. Носех се като буреносен облак из коридорите на Палатата и се чудех дали сред суматохата от предстоящото празненство довечера щях да намеря някой вестител, с когото да упражня силите си. През последните дни бях пренебрегнала упражненията и въпреки че все още не ми се искаше да се замислям за въпросите, които ми се въртяха в главата, не можех да отлагам повече. Вампирите не се бяха отказали от мен. Даже напротив. Трябваше да се подготвя за предстоящата заплаха, защото те не пестяха усилия да се докопат до мен. Ако не можех да намеря отговорите другаде, сама трябваше да ги изкопча от тях.

— Ето къде си! — възкликна Зоя, задаваща се от кабинета на Романова. — Къде ли не те търсих!

— Отивам при Николаевич — отвърнах.

Тя ме изгледа намръщено.

— Защо, за Бога, би си причинила подобно нещо?

— Само той успява да ми помогне, когато искам да получа видение. Накъде си се запътила? — попитах като мярнах кутиите, с които се беше натоварила.

— Предложих на Романова да ѝ помогна с украсата — каза и издуха кичур коса от лицето си.

— Късмет с това — казах и побързах да избягам преди да ме е убедила да ѝ помогна с досадната подготовка за бала.

— Ще те намеря след това! Сърце няма да ти даде да ме оставиш да се оправям сама! — провикна се след мен.

Аз поклатих развеселено глава и се запътих към кабинета на Николаевич.

* * *

— Ксения, какво правиш тук? — попита Майкъл, след като отвори вратата.

Седях на прага му с буца, заседнала в гърлото, и изведнъж идеята да го потърся ми се стори много нелогична. Къде ми беше акъла?

— Всичко наред ли е? — попита и провеси глава през вратата, за да провери обстановката.

— Да, всичко е наред — отвърнах и зачоплих по рамката. — Досега бях при Николаевич, но и двамата не можахме да понесем лошото настроение на другия и предпочетох да отложа упражненията за другата година — казах като умишлено пропуснах да му спомена за видението, което бях получила. Майкъл ме изгледа въпросително. — Аз ъ-ъ… Трябва да ти кажа нещо — смотолевих.

Той продължаваше да ме гледа в очакване, а единственото нещо, за което можех да мисля, беше, че не трябваше да идвам тук.

— Да? — въпросително ме погледна и след секунда направи жест да вляза в стаята.

— Не, не. Благодаря ти. Ще съм кратка — усмихнах се сконфузено. — Работата е там, че… Зоя ми каза, че си искал да ме поканиш да бъда твоя дама на новогодишния бал — изтърсих.

Току-що осъзнах колко самонадеяно е прозвучала репликата ми и цялата пламнах от неудобство. Той само се ухили и ме погледна предизвикателно.

— Бях почти сигурен, че Зоя ще ти каже всичко, но не очаквах да дойдеш и да ми съобщиш факта, че знаеш за тези мои намерения — отвърна все още усмихвайки се.

Аз на свой ред се ухилих глуповато, като тайничко се надявах да потъна в земята. На секундата.

— Не, не дойдох за това. Исках да ти кажа, че ако още имаш такива намерения, то с удоволствие ще приема поканата ти — отвърнах и за първи път наистина вярвах, че ще бъда най-безцеремонно отрязана.

Той изглеждаше толкова объркан и аз веднага си помислих, че е поканил някоя друга. Дано само да не беше онази тъпа лигла Оля.

— Ксения, това е доста… необичайно — заекна той и се почеса по главата.

— Да, да, знам — побързах да отвърна. Вече си се представях как лазя по корем от унижение. — Ти дори не си ме поканил, но си помислих, че няма нищо лошо в това двама приятели да отидат заедно и заедно да се справят с напрежението от цялата тази снобарщина.

Майкъл продължаваше да ме гледа развеселено, но след като видя, че бях на път да се пръсна от неудобство, се приближи предпазливо до мен с демонстративно свити на фуния длани и подшушна на ухото ми:

— Спокойно, Екс. На никого няма да кажа, че ти си ме поканила — след това се засмя и взе ръката ми. — Тази вечер, Ксения Петрова, ще бъде началото на една истинска руска приказка, в която Вие, красива принцесо, ще играете главната роля — наведе се и я целуна театрално.

— Господи, Майкъл, престани. Беше ми достатъчно трудно да дойда тук, за да ме подлагаш сега и на това — погледнах го умолително. — Отиваме на бала само като приятели, ясно? — предупредих го строго.

— Приятели. Ясно! — каза небрежно и ме подкани да си тръгвам. — Хайде, Ксения, ти може да не спазваш етикета и да разчиташ само на естествената си красота, но аз имам да се приготвям за голямо зрелище довечера. Нямам време за приятели — и доволно се разсмя.

Аз също не можах да сдържа смеха си и си тръгнах без да продумам. Зоя може би наистина имаше право — трябваше просто да се отпусна и да видя какво ще се случи. Може би наистина щях да успея да изтрия това кисело изражение от лицето си.

Прибрах се в стаята си и заварих на леглото да ме чака една голяма кутия, опакована в сребриста хартия. Отгоре бе прикрепена изящна малка картичка, изобразяваща новогодишни фойерверки в нощното небе на Москва. Отворих я с любопитство и зачетох.

За най-красивата сърдитка, която някога съм виждала.

Довечера, Ксения, всички погледи ще бъдат приковани в теб (имаш късмет, че този път съм с гипсирана ръка);)

С обич,

Зоя

Усмивка плъзна по лицето ми и ръцете ми нетърпеливо разкъсаха хартията. Пред очите ми се появи изящен копринен плат в тъмно синьо. Толкова тъмно, че приличаше на необятно небе в ясна нощ. Извадих роклята и тя се отпусна тежко в ръцете ми. Беше дълга, с дълбока цепка, стигаща до основата на бедрото. Деколтето също бе дълбоко, но не толкова, че да ме откаже да я облека довечера. Самото изящество. Зоя бе купила за мен роклята, която бе видяла, че съзерцавам на витрината на един от безумно скъпите магазини в ГУМ. Въздъхнах пред красотата ѝ и донякъде ми стана гузно, че толкова лесно бях готова да я приема като подарък за Нова година. Неволно се сетих за сестрата на Зоя и отново се запитах защо не я бе споменавала досега. Със сигурност я е обичала много, навярно още я обичаше. Зоя беше такава — сърцето ѝ бе голямо толкова, колкото устата ѝ, и не можеше да не обгрижва тези, които бе заобичала истински. Някак бях успяла да спечеля обичта ѝ, въпреки дистанцираното си отношение през повечето време. И Зоя не се отказа нито за миг, докато не я допуснах до себе си. Стегни се, Ксения! Откакто отиде в Русия, си станала много сантиментална! Въздъхнах.

— Зоя, иска ми се да знаех как да ти покажа колко много значиш за мен.

* * *

Нощта настъпи неусетно. Два пъти ходих до стаята на Зоя, но не успях да я намеря. Къде ли се бе дянало това момиче? Оформих косата си като я прибрах от едната страна, а от другата я пуснах на едри букли. Сложих обиците, които също ми бяха подарък от Зоя и се погледнах в огледалото. Не можех да позная това момиче. Не беше просто красивата рокля и прическата. Не беше и вечерният грим. Нещо в погледа ми беше по-различно, но не можех да определя какво. Очите в огледалото ме гледаха любопитно и въпреки всичко ми се сториха по-стари. Видели повече. Изражението ми бе по-сериозно. Протегнах пръст към гладката повърхност и непознатата направи същото. Докоснах отражението си и се почувствах още по-далеч от себе си. Намръщих се. Извърнах се от огледалото, вдишах три пъти и излязох през вратата.

Надявах се да се впиша в аристократичното съсловие на руското общество. Ако не — майната им на всички високопоставени руснаци. Интересно ми беше дали щеше да има гости и от други държави, както на помена за Пророчицата. Пристъпвах внимателно по стълбището към фоайето и придържах краищата на роклята, която обгръщаше цялото ми тяло и падаше до върховете на пръстите на краката. Докато слизах по стълбите, усещах как обеците се полюшват тежко отстрани на лицето ми и можех да си представя как отблясъците от светлината се отразяват в кристалите по тях. Моментът да се сблъскам с най-странното съсловие, съществувало някога в историята на човечеството, настъпи. Дишай, Ксения… И по-лоши неща са ти се случвали. Може би точно в този момент предпочитах да се изправя лице в лице с някой грозен вампир. Бях се унесла в мислите си, когато почувствах нечие присъствие. Погледнах напред и видях Майкъл в целия си блясък. Стоеше във фоайето и ме чакаше. Лицето му се озари с една от онези негови усмивки, на които не можех да устоя. Той пристъпи напред и ми подаде ръка.

— Майк, много си елегантен.

— Ксения… — отвърна замислено като не сваляше поглед от мен. — Приличаш на истинска принцеса — пророни някак задъхано.

Аз се засмях, хванах го под ръка и продължихме към Церемониалната зала, където щях да срещна всички хора, които обществото на вестителите и пазителите познаваше.

— Готова ли си? — запита ме.

Кимнах решително.