Тъмното обединение

8

От мястото, където беше паркирана колата, седналите вътре Бони и Мередит виждаха само прозореца на стаята на Вики. Щеше да е по-добре да се приближат още към къщата, но тогава някой можеше да ги види.

Мередит изсипа последните капки кафе от термоса в чашата си и ги изпи. После се прозя. Почувства се виновна и погледна към Бони.

— И ти ли заспа трудно снощи?

— Да. Но не мога да си обясня защо — отвърна Мередит.

— Мислиш ли, че двете момчета са си поговорили? — попита Бони.

Мередит я изгледа набързо, очевидно изненадана, но сетне се усмихна. Бони се досети, че Мередит не бе очаквала точно този въпрос.

— Надявам се — рече Мередит. — Това може да помогне на Мат.

Бони кимна и се облегна назад в седалката. Никога досега не се бе чувствала толкова удобно в колата на Мередит.

Но като погледна отново към нея, видя, че чернокосата й приятелка вече бе заспала на съседната седалка.

О, велико! Направо страхотно! Бони се взря в утайката от кафе на дъното на чашата си и смръщи лице. Не смееше отново да се отпусне. Ако и двете заспят, можеше да се окаже катастрофално. Затова заби нокти в дланите си и се вторачи в осветения прозорец на стаята на Вики.

А когато образите пред очите й започнаха да се мержелеят и удвояват, тя разбра, че трябва да предприеме нещо.

Свеж въздух. Да, това й трябваше. Ще й помогне да не заспи. Без да си прави труд да не вдига шум, тя отключи своята врата и дръпна дръжката. Вратата изщрака и се отвори, но Мередит не помръдна, дълбоко унесена в съня си.

Явно наистина е много уморена, помисли си Бони, като се измъкна навън. Този път затвори вратата много по-внимателно, оставяйки Мередит вътре заключена. И чак тогава се сети, че няма ключ, за да отключи после вратата.

Е, какво пък, ще събуди Мередит, когато реши да се върне в колата. Междувременно може да отиде и да провери как е Вики. Вероятно още е будна.

Небето бе мрачно, скрито от гъстите облаци, но нощта се оказа топла. Зад къщата на Вики орехите леко шумоляха. Някъде наблизо се чуваха щурци, монотонното им свирене сякаш беше само част от стелещата се навред тишина.

Уханието на цветята на перваза изпълни ноздрите на Бони. Почука с нокти съвсем леко по прозореца на Вики, после се надигна и надникна през тясната пролука между завесите.

Не последва отговор. Върху леглото Бони видя куп одеяла, от които се подаваше невчесаната кестенява коса на приятелката й. Явно и Вики спеше непробудно.

Докато Бони стоеше там, тишината около нея сякаш се сгъсти. Вече никакви щурци не пееха. Дори и шумолящите доскоро дървета бяха замрели. При все това се напрегна, за да чуе нещото, което знаеше, че е там.

Не съм сама, осъзна тя.

Нито едно от сетивата й не го подсказваше. Ала шестото й чувство, онова, което толкова често бе вледенявало ръцете и гръбнака й, онова, което наскоро се бе пробудило, за да усеща присъствието на Силата, я предупреждаваше. Имаше… нещо… наблизо. Нещо… я наблюдаваше.

Девойката се извърна бавно, изплашена да не издаде дори най-слаб звук. Ако не вдига шум, може би това, което я дебнеше, няма да се добере до нея. Може би няма да я забележи.

Тишината стана смъртно застрашителна. Отекваше в ушите й в такт с пулсирането на собствената й кръв. И не можеше да спре да си представя как всеки миг от мрака с крясък ще изскочи нещо.

Нещо с горещи и влажни ръце, помисли си момичето, докато се взираше в тъмнината, обгърнала задния двор. Различаваше само сиво, черно, черно върху сиво. Всяка форма можеше да бъде всичко и сякаш всички сенки се поклащаха вкупом. Нещо с горещи и потни ръце, достатъчно силни, за да я прекършат за миг…

Изпращя съчка, но на нея й се стори, че проехтя изстрел.

Завъртя се рязко, с напрегнати очи и наострени уши. Но там имаше само мрак и тишина.

И тогава някакви пръсти изотзад докоснаха врата й.

Бони се завъртя отново и едва не падна, съвсем примряла. Беше толкова изплашена, че дори нямаше глас да изпищи. Но когато видя кой я бе стреснал, шокът заслепи сетивата й и скова мускулите й. И щеше да рухне на земята, ако той не я бе уловил тъкмо навреме, за да я задържи на крака.

— Изглеждаш много изплашена — рече Деймън тихо.

Девойката поклати глава. Все още не си бе възвърнала способността да говори. Продължаваше да се опасява, че в следващия миг може да припадне. Но се опита да се отскубне от ръцете му.

Той не стегна повече хватката си, но не я пусна. Да се опитва да се бори с него, бе като да троши тухлена стена с голи ръце. Накрая тя се предаде и се опита само да успокои дишането си.

— Страхуваш ли се от мен? — попита Деймън. Усмихна й се укорително, сякаш двамата споделяха обща тайна. — Няма от какво да те е страх.

Как е успявала Елена да се справя с него? Но разбира се, че Елена не е успяла, осъзна Бони. Накрая Елена се бе поддала на влиянието му. Деймън бе спечелил, постигайки своето.

Той отпусна едната й ръка, за да прокара пръсти, много леко и нежно, по извивката на горната й устна.

— Предполагам, че сега трябва да се отдръпна — рече, — за да не те плаша повече. Това ли искаш?

Сега съм като заек пред змия, помисли си Бони. Сигурно така се чувства заекът. Само дето не той ще ме убие. Сама ще си умра. Имаше чувството, че в следващата минута краката й ще се подкосят и ще припадне. Толкова много топлина и трепет се породи в нея.

Измисли нещо… но бързо. Тези бездънни черни очи запълваха цялата вселена. Каза си, че сигурно може да вижда звездите в тях. Мисли. И то бързо.

На Елена не би й харесало, помисли си тя, когато устните му докоснаха нейните. Да, това е. Но проблемът беше, че нямаше сили да го изрече. Топлината я обгръщаше отвсякъде, разкъсваше я на части, от връхчетата на пръстите на ръцете й до ходилата. Устните му бяха хладни, като коприна, но всичко останало бе топло. Нямаше защо да се страхува. Можеше просто да се остави и да се понесе. Сладост се разля в нея…

— Какво, по дяволите, правиш?

Гласът разкъса тишината, развали магията. Бони се стресна и с учудване откри, че може да извърне главата си. Мат бе застанал в края на двора със свити юмруци и очи, искрящи като късчета синкав лед. Толкова студен лед, че можеше да те смрази.

— Махни се от нея — процеди Мат.

За изненада на Бони хватката около ръцете й се отпусна. Тя отстъпи назад, пооправи блузата си, все още останала без дъх. Но мозъкът й отново заработи.

— Всичко е наред — опита се да успокои Мат. Гласът й прозвуча почти спокойно. — Аз само…

— Върни се в колата и остани там.

Я чакай малко, каза си Бони. Зарадва се, че Мат се появи. Беше се намесил точно навреме. Но той го даваше малко тежко, беше се нагърбил с ролята на защитаващ я по-голям брат.

— Виж какво, Мат…

— Върви — нареди й той сухо, без да откъсва поглед от Деймън.

Мередит не би му позволила да й нарежда така. Със сигурност и Елена нямаше да го допусне. Бони отвори уста, за да каже на Мат той да се връща в колата, когато внезапно осъзна нещо.

За пръв път от толкова много месеци насам виждаше Мат действително загрижен за нещо. Блясъкът се бе завърнал в сините му очи — онзи студен блясък на справедлив гняв, който караше дори Тайлър Смолуд да си подвие опашката. Мат отново бе жив, изпълнен с енергия. Пак беше такъв, какъвто всички го помнеха.

Бони прехапа устни. За миг се опита да се пребори с гордостта си. Успя да я потисне и сведе очи.

— Благодаря ти, че ме спаси — промърмори и напусна двора.

Мат бе толкова бесен, че не смееше да приближи до Деймън, за да не се нахвърли върху него. Пък и смразяващата чернота в очите на Деймън му подсказа, че идеята никак не е разумна.

Но гласът на Деймън си оставаше спокоен, почти безстрастен.

— Знаеш, че жаждата ми за кръв не е каприз. Това е необходимост, която намесата ти ми попречи да задоволя. Правя това, което ми се налага.

Тази закоравяла безсърдечност дойде на Мат в повече. Те ни възприемат само като източник за прехрана, припомни си той. Те са ловците, а ние — плячката. А сега бе впил ноктите си в Бони. Бони, която дори едно коте не можеше да надвие.

Изрече с презрение:

— Че защо не си подбереш някой от твоята категория, а?

Деймън се усмихна и въздухът стана по-студен.

— Някой като теб ли?

Мат се втренчи в него. Усети как мускулите на челюстта му се стегнаха. След миг изрече сковано:

— Ами можеш да опиташ.

— Мога да направя нещо повече от това само да опитам, Мат. — Деймън пристъпи само една крачка към него, гъвкаво като прокрадваща се пантера. Мат неволно си помисли за лъвовете, леопардите и тигрите от джунглата, за мощните им скокове и за острите им, с лекота разкъсващи плътта зъби. Спомни си също как изглеждаше Тайлър, когато миналата година Стефан се бе разправил с него в колибата на Куонсет. Червено месо. Само червено месо и кръв.

— Как беше името на учителя по история? — запита Деймън благо. Изглеждаше развеселен, явно се наслаждаваше. — Господин Танър, нали?

— Ти си убиец.

Деймън кимна, но нямаше вид на обиден, а сякаш току-що се представяше на някого.

— Разбира се, но той заби нож в мен. Нямах намерение да го изцедя докрай, но той ме раздразни и аз промених намерението си. Сега ти също ме дразниш, Мат.

С голямо усилие на волята Мат си наложи да не побегне. В Деймън имаше нещо повече от прокрадваща се котешка грациозност, повече от това, че тези неземно черни очи оставаха непрекъснато впити в лицето му. Деймън вдъхваше ужас до мозъка на костите на всеки човек, който се сблъскваше с него. Някаква заплаха, пряко въздействаща на кръвта на Мат, съветваща го моментално да си плюе на петите.

Ала той не избяга. В съзнанието му оживя споменът от скорошния му разговор със Стефан, от който бе научил нещо важно. Дори да трябва да умре тук, няма да побегне.

— Не ставай глупав — посъветва го Деймън, сякаш бе прочел мислите на Мат. — Никога не си давал някому кръв насила, нали? Боли, Мат. Много боли.

Елена, спомни си Мат. Той беше много изплашен, когато тя за пръв път пое от кръвта му и този страх наистина беше разтърсващ за него. Но тогава го бе извършил по своя воля. А какво ще бъде, ако се повтори против волята му?

Няма да избягам. Нито ще отвърна поглед настрани.

А на глас изрече, гледайки Деймън право в очите.

— Ако си решил да ме убиеш, по-добре ще е да спреш да говориш и просто да го направиш. Защото ти може и да ме убиеш, но това е всичко, което можеш да ми причиниш.

— Ти си дори по-глупав и от брат ми — удиви се Деймън. Само с няколко крачки той прекоси разстоянието до Мат. Сграбчи го за гърлото с две ръце. — Мисля, че трябва да ти дам урок.

Всичко застина. Мат долови миризмата на собствения си страх, но не помръдна. Вече не можеше да се движи.

Но нямаше значение. Не се бе предал. Ако умреше сега, щеше да е със съзнанието за това и бе горд от себе си.

Зъбите на Деймън изпъкваха с белотата си в мрака. Остри като кинжали за изкормване. Мат почти усети острото им като бръснач ухапване още преди да бяха го докоснали.

За нищо на света няма да се предам, мислеше си той, като затвори очи.

Блъсването го накара да изгуби равновесие. Препъна се и падна назад, като отвори очи още преди да се сгромоляса по гръб. Деймън го беше пуснал и само го бе бутнал назад.

Безизразните му черни очи се насочиха надолу към Мат, който седеше в прахта.

— Ще се опитам да го кажа по начин, който да можеш да разбереш — заговори Деймън отново. — Не се забърквай с мен, Мат. Аз съм по-опасен, отколкото можеш да си представиш. А сега се махай. Мой ред е да застана на пост тук.

Мат се надигна мълчаливо. Изпъна ризата си там, където ръцете на Деймън я бяха омачкали. После си тръгна, но без да бяга, без да трепне от погледа на Деймън.

Спечелих, каза си той. Още съм жив, значи съм спечелил.

Все пак в мрачните черни очи на Деймън за миг бе пробляснало уважение. Това накара Мат да се замисли за някои неща. Наистина бе странно.

Бони и Мередит още седяха в колата, когато той се върна. И двете изглеждаха загрижени.

— Много дълго се забави — каза му Бони. — Добре ли си?

На Мат му се искаше хората да престанат все това да го питат.

— Добре съм — отвърна и додаде: — Наистина. — След кратък размисъл реши, че трябва да каже още нещо. — Съжалявам, че ти подвикнах, Бони.

— Всичко е наред — каза Бони хладно. После, за да стопи леда, побърза да добави: — Знаеш ли, сега наистина изглеждаш по-добре. Вече си предишният Мат.

— Така ли? — Мат отново инстинктивно приглади изпомачканата си риза, докато се озърташе наоколо. — Е, да си имаш работа с вампири, очевидно е много загряващо упражнение.

— А вие какво правихте, момчета? Сведохте глави и се втурнахте един към друг от противоположните краища на двора? — попита Мередит.

— Нещо такова. Каза, че сега е негов ред да дежури край къщата на Вики.

— Мислиш ли, че можем да му имаме доверие? — попита Мередит скептично.

Мат се замисли.

— Всъщност мисля, че да. Странно е, но не смятам, че той ще я нарани. И ако убиецът се появи, мисля, че ще остане доста изненадан. Деймън е закопнял за битка. Можем да отидем до библиотеката да вземем Стефан.

Стефан не се виждаше пред библиотеката, но когато Мередит подкара колата си нагоре и надолу по улицата, той се материализира от мрака. Носеше със себе си дебела книга.

— Разбиване на вратата и проникване с взлом в библиотеката, а сега и кражба на книга — отбеляза Мередит.

— Взех я назаем — възрази Стефан обиден. — Нали за това са библиотеките? И освен това копирах, каквото ми бе необходимо от дневника.

— Искаш да кажеш, че си открил, каквото търсеше? Успял си? Тогава трябва всичко да ни разкажеш, както обеща! — развълнува се Бони. — Хайде да отидем в пансиона.

Стефан изглеждаше леко изненадан, когато научи, че Деймън се е появил в двора на Вики и останал да дежури там, но не каза нищо. Мат не уточни как се беше появил Деймън и забеляза, че и Бони го премълча.

— Вече съм почти сигурен какво се случва във Фелс Чърч. И впрочем наполовина съм решил загадката — заяви Стефан, след като се настаниха в таванската му стая в пансиона. — Но съществува един-единствен начин да го докажем. Нуждая се от помощ, но това не е нещо, за което бих ви помолил без сериозно да го обмислите. — Докато говореше, погледна към Бони и Мередит.

Те също се спогледаха, след което пак се обърнаха към него.

— Този тип уби една от приятелките ми — каза Мередит. — А друга наша приятелка докара до лудост. Ако ти е нужна помощта ни, имаш я.

— Каквото и да ни струва — добави Бони.

— Това ще е нещо опасно, нали? — попита Мат. Не можа да се сдържи. Сякаш Бони не бе изстрадала достатъчно…

— Да, опасно е. Но ти сам знаеш, че единствено така можем да се преборим.

— Дяволски е прав — промърмори Бони. Всички забелязаха как Мередит се опита да потисне усмивката си. Накрая трябваше да се извърне настрани, за да се засмее на спокойствие.

— Предишният Мат се върна — обясни тя, когато Стефан я попита какво е толкова смешно.

— Липсваше ни — добави Бони.

Мат не можа да разбере защо всички му се усмихнаха и му стана неудобно. Затова отиде до прозореца и се опря на перваза.

— Това е опасно. Не се шегувам и няма да ви заблуждавам, че не е — обясни Стефан на момичетата. — Но това е единственият ни шанс. Цялата работа е малко сложна и най-добре ще е да започна от начало. Трябва Да се върнем към основаването на Фелс Чърч…

Той продължи да им разказва до късно през нощта.