Тъмното обединение

16

Бони така и не си спомняше какво точно се случи през следващите няколко секунди. Чу вика на Стефан, който сякаш разтърси земята под нея. Видя как Деймън тръгна към него. И тогава видя светкавицата.

Светкавица като тази на Клаус, само че не беше в синьо и бяло. Беше в златисто.

И толкова ярка, че Бони имаше чувството, че слънцето експлодира пред очите й. Всичко, което успя да различи в следващите няколко секунди, бяха само вихрено променящи се цветове. А после съзря нещо в средата на поляната, край комина. Нещо бяло, приличащо на призрак, само че изглеждаше като създание от плът и кръв. Нещо малко и с качулка, така че можеше да е какво ли не, обаче нейните очи й подсказаха какво е.

Защото създанието приличаше на слабо голо момиче, треперещо на поляната в гората. Момиче със златиста коса.

Приличаше на Елена.

Но не на сияйната, излъчваща светлина Елена от света на духовете, нито на бледото, нечовешки красиво момиче, каквото беше Елена като вампир. Това беше онази Елена, чиято млечнобяла кожа сега беше цялата настръхнала и обсипана с розови петна. Елена, която изглеждаше объркана, когато бавно надигна глава и се озърна, сякаш всичко наоколо по поляната, което й беше добре познато, сега изведнъж се оказа напълно непознато за нея.

Сигурно всичко беше само илюзия. Или това, или й бяха предоставили няколко минути за сбогуване. Бони продължи да си го повтаря, но не можа да убеди себе си да повярва в това.

— Бони? — обади се несигурен глас. Глас, който въобще не звучеше като звън от камбани, а по-скоро като глас на изплашено младо момиче.

Коленете на Бони се подкосиха. В нея се надигна някакво необуздано чувство. Опитваше се да го прогони, без да смее дори да провери какво е. Засега само гледаше Елена.

Елена докосна тревата пред себе си. Отначало съвсем колебливо, а после все по-уверено и по-трескаво. Сграбчи с пръсти някакво листо, но нещо не й хареса, защото отново го пусна на земята. И отново го взе. След това загреба цяла шепа от мокрите листа, задържа ги до гърдите си, за да ги помирише. Но като вдигна очи към Бони, така се стресна, че листата неусетно се изплъзнаха от ръцете й и се разпиляха наоколо.

За миг двете момичета само се гледаха, разделени от няколко метра. После Бони протегна треперещата си ръка. Не можеше да диша от вълнение. Странното чувство в нея все повече се усилваше.

Отсреща Елена подаде своята ръка. Протегна я към ръката на Бони. Пръстите им се докоснаха.

Истински пръсти. В истинския свят. Където сега и двете се намираха.

Бони нададе лек писък и се хвърли към Елена, изпаднала в див, невероятен възторг. Елена беше от плът и кръв. Намокрена от дъжда, трепереща, а ръцете на Бони не можеха да преминат през тялото й. По косата й бяха полепнали влажни листа и парчета от пръстта.

— Ти си тук — изхлипа Бони. — И аз мога да те докосна, Елена!

И Елена ахна на свой ред.

— Мога да те докосна! Аз съм тук! — отново сграбчи шепа листа. — Мога да докосна земята!

— Виждам, че я докосваш!

Можеха да продължават с тази игра до безкрай, но Мередит ги прекъсна. Тя стоеше на няколко крачки от тях и само ги гледаше с широко отворени очи и пребледняло лице. Накрая не издържа и ахна шокирано.

— Мередит! — Елена се обърна към нея и й протегна шепа листа. После разтвори ръце.

Мередит, която бе успяла да запази самообладание, когато тялото на Елена беше извадено от реката, както и когато Елена се появи като вампир на прозореца в стаята й, а също при появата на Елена като ангел над поляната, сега стоеше там трепереща. Сякаш в следващия миг щеше да припадне.

— Мередит, тя е от плът и кръв! Можеш да я докоснеш! Виждаш ли? — Бони побутна Елена закачливо.

Мередит обаче не помръдна. Само прошепна:

— Това е невъзможно…

— Истина е! Видя ли? Истина е! — развика се Бони истерично. Знаеше, че се държи истерично, но хич не я беше грижа. Ако някой сега имаше право да изпада в пълна истерия, това бе именно тя. — Истина е, истина е — затананика си тя. — Мередит, ела да я видиш.

Но Мередит, която досега само съзерцаваше смаяно Елена, издаде задавен звук. После отведнъж се втурна към Елена. Докосна я и за безкрайно свое учудване откри, че ръката й усеща съпротивата на плътта й. А после се разплака неудържимо.

Плака, плака, без да вдига глава от голото рамо на Елена.

Бони с радост ги прегърна и двете.

— Не мислите ли, че ще е по-добре да облече нещо? — прозвуча някакъв глас. Бони вдигна очи и видя, че Каролайн вече събличаше роклята си. Каролайн го направи спокойно, като остана невъзмутимо по комбинезон, сякаш го бе правила стотици пъти. Никакво въображение, помисли си Бони, ала без злоба. Очевидно имаше и случаи, когато липсата на въображение беше предимство.

Мередит и Бони навлякоха роклята през главата на Елена. В нея тя изглеждаше по-дребна, мокра и някак си неестествена, сякаш вече беше отвикнала да носи дрехи. Но все пак беше някаква защита.

После Елена прошепна:

— Стефан.

Обърна се. Той стоеше там, с Деймън и Мат, малко по-настрани от момичетата. И само я изпиваше с поглед, все едно бе задържал не само дъха си, но и целия си живот, докато я чакаше.

Елена се изправи и залитайки, направи първата си крачка към него, а после още една и още една. Слаба, с някаква нова крехкост под взетата назаем рокля, тя се олюляваше, докато пристъпваше към него. Като малката русалка, която тепърва се учи да ходи, помисли си Бони.

Той я остави да извърви почти цялото разстояние до него, като само я гледаше, съвършено неподвижен, преди, препъвайки се, да тръгне към нея. Всичко завърши с устремна прегръдка и двамата паднаха на земята, вплели ръце един в друг, като всеки притискаше другия към себе си колкото можеше по-силно. Никой от двамата не продума нито дума.

Най-накрая Елена се отдръпна малко, за да се полюбува на Стефан, а той обгърна лицето й с шепи и само се взираше в нея. Тя се засмя високо и радостно, после започна да разтваря и да събира пръстите си, накрая се вгледа с възхита в тях, преди да ги зарови в косата на Стефан. И след това се целунаха.

Бони ги гледаше, без да се засрами, без да отвърне очи. Част от буйната й радост се изля в сълзи на щастие. Но тези сълзи бяха сълзи на сладост, а не солените сълзи на болката, така че тя намери сили и да се усмихне. Цялата беше мръсна, мокра от главата до петите, но щастлива както никога досега през живота си. Искаше й се да подскача и да танцува, да пее, да се премята презглава, да прави всякакви лудории.

Малко по-късно Елена вдигна очи от Стефан към всички останали. От радост лицето й грееше както когато се носеше над поляната като ангел. Сияйна като звезда. Никой никога вече нямаше да я нарича Ледената принцеса, помисли си Бони.

— Приятели мои — обърна се към тях Елена. И с това бе казано всичко, макар и само с две прости думи. Те я наобиколиха, събраха се около нея, като всички се опитваха едновременно да я прегърнат. Дори и Каролайн.

— Елена — рече Каролайн, — съжалявам…

— Всичко вече е забравено — махна с ръка Елена и я прегърна приятелски както всички останали. После пое една изцапана, но силна ръка, за да я притисне закратко към бузата си. — Мат — промълви тя, а той й се усмихна с влага в сините си очи. Но не с онова нещастно изражение както когато я виждаше в прегръдките на Стефан, помисли си Бони. В момента лицето на Мат изразяваше единствено щастие.

Една сянка падна върху групата, като застана между тях и лунната светлина. Елена вдигна глава и отново протегна ръка.

— Деймън — каза тя.

Чистата светлина и греещата любов на лицето й бяха неустоими. Или би трябвало да бъдат неустоими, помисли си Бони. Но Деймън пристъпи напред без усмивка, а черните му очи както винаги изглеждаха бездънни и недостижимо вглъбени. В тях не се отразяваше нищо от светлината, която грееше от Елена.

Стефан го изгледа без страх както преди това беше гледал болезненояркото златисто сияние около Елена.

После, без нито за миг да отвръща поглед, той протегна ръка.

Деймън стоеше загледан в тях, и двамата отворили сърцата си за него, с безстрашни лица, с неизказана покана за приятелство в жеста на протегнатите им ръце. Нищо не се изписа по лицето му, остана напълно неподвижен.

— Хайде, Деймън — подкани го тихо Мат. Бони го стрелна с поглед и видя колко напрегнати са сините му очи, докато се взираха в лицето на ловеца.

Деймън заговори, без да помръдне.

— Аз не съм като вас.

— Ти не си толкова различен от нас, колкото си мислиш — увери го Мат. — Виж какво — додаде, като в интонацията му отново се прокрадна старата нотка на предизвикателство. — Зная, че си убил господин Танър при самозащита, защото ти сам ми го призна. Зная също, че не си дошъл във Фелс Чърч, призован от магиите на Бони, понеже аз сортирах онези косми и не допуснах никаква грешка. Ти приличаш на нас повече, отколкото си склонен да си признаеш, Деймън. Единственото, което не знам, е защо не влезе в къщата на Вики, за да й помогнеш.

Деймън се озъби. Направи го почти машинално.

— Защото не бях поканен!

Спомените връхлетяха Бони. Самата тя беше застанала отвън, пред къщата на Вики. Деймън чакаше до нея. После Стефан каза: „Вики, покани ме вътре“. Но никой не покани Деймън.

— Само че как тогава Клаус е влязъл? — заговори тя, следвайки хода на собствените си мисли.

— Това е било работа на Тайлър, сигурен съм в това — обясни Деймън сухо. — Защото Тайлър беше готов да направи всичко за Клаус, а в замяна той да го научи как да си върне наследството. Той трябва да е поканил Клаус преди дори ние да започнем да охраняваме къщата… вероятно преди Стефан и аз да се появим във Фелс Чърч. Клаус се оказа много добре подготвен. В онази нощ той беше в къщата и момичето бе мъртво, преди аз да разбера какво се случва.

— Но защо поне не повика Стефан? — продължи Мат. В интонацията му нямаше обвинителна нотка. Той просто зададе въпрос.

— Защото и той нищо нямаше да може да направи! Аз знаех с какво си имахте работа, защото го видях. Вампир от Древните. Стефан щеше да загине, а момичето така или иначе вече беше мъртво.

Бони чу хладната нотка в гласа му. После видя как Деймън отново се обърна към Стефан и Елена. Лицето му придоби сурово изражение. Сякаш бе взел решение.

— Виждаш ли, не съм като вас — рече той.

— Няма значение. — Ръката на Стефан продължаваше да е протегната, както и тази на Елена.

— А понякога добрите момчета побеждават — отбеляза Мат спокойно с окуражаващ тон.

— Деймън… — поде Бони. Бавно и почти неохотно той се обърна към нея. Мислеше си за онзи миг, когато двамата бяха коленичили край Стефан, а Деймън изглеждаше толкова млад. Когато бяха просто Деймън и Бони на края на света.

Закратко й стори, че видя звезди в тези тъй черни очи. И сякаш усети нещо в него — кипнала смесица от копнеж и смут, страх и гняв. Но сетне всичко угасна и защитните му прегради се издигнаха наново. Дори психичната дарба и изострените сетива на Бони не й казваха нищо. И тези черни очи станаха непроницаеми.

Той отново се обърна към двойката на земята. После свали якето си и пристъпи до Елена. Загърна я с него през раменете, но без да я докосва.

— Нощта е студена — рече. Погледът му за миг се кръстоса с този на Стефан, който се погрижи тя по-добре да се загърне с якето.

Чак тогава той тръгна към мрака, стелещ се между дъбовете. И в следващия миг Бони чу плясъка на криле.

Стефан и Елена сплетоха безмълвно ръцете си отново, а златистата й коса се разпиля на рамото му. Над косата й зелените очи на Стефан се насочиха към пътеката, където изчезна брат му.

Бони поклати глава, усещайки как гърлото й се сви. Но й олекна, когато нещо докосна ръката й и тя вдигна очи, за да срещне погледа на Мат. Макар и още мокър, с полепнали тук-там мъх и папрат, той беше много красив. Тя му се усмихна и почувства как отново я изпълва радостно чувство. Обзе я главозамайващо вълнение, като се замисли какво се бе случило тази нощ. Мередит и Каролайн също се усмихнаха. В импулсивен порив Бони стисна силно ръката на Мат и се завъртя около него с танцова стъпка. С подритване разчистиха мокрите листа в средата на поляната и се завъртяха във вихрен танц, а щастливият им смях отекваше наоколо. Бяха живи, бяха млади и тази нощ беше нощта на лятното слънцестоене.

— Ти искаше да се съберем отново всички заедно! — извика Бони на Каролайн и дръпна възмутеното момиче, за да я включи в танца. Мередит, забравила сдържаността си, също се присъедини към тях.

И още дълго горската поляна се огласяше само от викове на радост.