Тъмното обединение

7

Стефан приближи неохотно ъгловата къща. Изпитваше страх от това, което можеше да открие. Донякъде очакваше Деймън вече да е изоставил поста си на страж пред дома на Вики Бенет. Навярно бе глупак, за да се довери тъй лекомислено на Деймън.

Но когато стигна до задния двор, нещо съвсем леко помръдна под клоните на ореха. Очите на Стефан, много по-зорки от човешките — нали имаше зрение на ловец, привикнал да открива плячката, — тутакси засякоха черната сянка, облегната на ствола.

— Доста се забави, малки братко.

— Трябваше да се погрижа за сигурността на другите домове. И да хапна нещо.

— Животинска кръв — констатира Деймън презрително, приковал поглед върху малкото кръгло петно върху тениската на Стефан. — Заек, ако съдя по миризмата.

— Деймън… аз дадох върбинка и на Бони, и на Мередит.

— Разумна предпазна мярка — съгласи се Деймън и се ухили, оголвайки зъби.

Познатото раздразнение обзе Стефан. Защо винаги беше толкова трудно да се разбере с Деймън? Дори само да разговаря с него, бе като да крачи из опасно минно поле.

— Сега си тръгвам — продължи Деймън, като преметна якето си през рамо. — Имам си своя работа и трябва да се погрижа за нея. — На тръгване се извърна и удостои брат си с една от унищожителните си презрителни усмивки. — Не ме чакай.

— Деймън — подвикна Стефан. Деймън се обърна, но не го погледна. — Последното, от което сега се нуждаем, е някое момиче в града да се разкрещи: „Вампир!“ — предупреди го Стефан. — Или да бъдат открити някакви други признаци за присъствието ни тук. Хората вече преживяха подобни неща: не са глупаци или невежи.

— Ще го имам предвид. — Произнесе го подчертано иронично, но бе най-близкото до някакво подобие на обещание, каквото Стефан някога бе получавал от брат си.

— И още нещо, Деймън.

— Сега пък какво?

— Благодаря ти.

Това вече му дойде в повече. Деймън се завъртя рязко и измери брат си с леденостуден поглед както се гледа непознат.

— Не очаквай нищо повече от мен, малки братко — заговори този път с опасно предизвикателен тон. — Защото ще сгрешиш, както винаги. И не си въобразявай, че можеш да ме манипулираш. Онези три човешки същества може да те следват навсякъде, но не и аз. Тук съм заради свои си причини.

Изчезна, преди Стефан да му отговори. Но всъщност това не би имало никакво значение. Деймън и без това никога не се вслушваше в думите му. И никога не се бе обръщал към него по име. Винаги използваше надменното „малки братко“.

А сега Деймън отново е на път да докаже, че на него не може да се разчита, помисли си Стефан. Чудесно. Беше способен да извърши някакво зло, само и само за да докаже на Стефан на какво е способен.

Изтощен, Стефан се приближи до дървото, облегна се на ствола му и се плъзна надолу. Вдигна взор към нощното небе. Насочи мислите си към най-неотложните проблеми, към това, което бе узнал тази вечер. Например описанието, получено от Вики за убиеца. Висок, русокос, със сини очи, припомни си той… това не му ли напомняше за някого? Не за някого, с когото пътищата му се бяха кръстосали, а за някого, за когото някъде бе дочул да се говори…

Нямаше полза. Не можеше да задържи мисълта си върху загадката, която трябваше да разреши. Беше уморен и самотен, отчаяно се нуждаеше от утеха и спокойствие. Ала суровата истина бе, че нямаше от кого да ги получи.

Елена, помисли се той, ти ме излъга.

Това бе единственото нещо, за което тя толкова силно настояваше. Единственото, което винаги му бе обещавала. „Каквото и да се случи, Стефан, аз ще бъда с теб. Кажи ми, че вярваш в това.“ А той й бе отговорил, безпомощен пред чара й: „О, Елена, вярвам ти. Каквото и да се случи, ние ще бъдем заедно.“

Но тя го бе изоставила. Е, може би не по свой избор, но какво значение имаше в края на краищата? Беше го изоставила и си бе заминала.

Неведнъж му се бе искано да я последва.

Мисли за нещо друго, за каквото и да е, само да е нещо друго, повтаряше си той, обаче бе твърде късно. Веднъж освободени, спомените му за Елена се завихриха около него, прекалено болезнени, за да ги понесе, прекалено красиви, за да ги отхвърли.

Спомни си първата им целувка. Изненадата от опияняващата сладост на мига, когато устните му се сляха с нейните. И след това се заредиха шок след шок, но на някакво по-дълбоко ниво. Сякаш тя достигна до същността му, която самият той почти бе забравил.

Изплашен, усещаше как защитните му бариери падат една по една. Всичките му тайни, цялата му съпротива, всички трикове, с които бе свикнал да държи хората на разстояние, Елена ги разпръсна със замах, оголвайки уязвимостта му.

Разкривайки душата му.

А накрая той откри, че именно за това бе копнял. Искаше Елена да го види без предпазните щитове, без стените, с които се бе оградил от хората. Искаше тя да знае какъв бе той.

Ужасен ли беше? Да. Когато тя най-после откри тайната му, когато го завари да се храни с онази птица, не знаеше къде да се дене от срам. Беше сигурен, че тя с ужас ще побегне заради кръвта по устата му. И завинаги ще се отврати от него.

Но когато в онази нощ се взря в очите й, видя само разбиране. Прощаване. Любов.

Именно любовта й го изцери.

И тогава разбра, че никога няма да се разделят.

Пробудиха се и други спомени, в които Стефан се вкопчи въпреки мъката, която късаше сърцето му като нокти на хищна птица. Безчет сладостни усещания — радостта да държи Елена в прегръдките си. Докосването на косата й до бузата му, леко като крилце на пеперуда. Извивката на устните й, вкусът им. Неописуемото синьо на очите й.

И всичко това е изгубено. Всичко е недостижимо за него.

Но нали Бони бе стигнала до Елена. До духа на Елена, до душата й, която още блуждаеше някъде наблизо.

От всички тук именно той притежаваше най-могъщи способности, за да я призове. Владееше Силата. А освен това имаше повече право от всички останали да търси връзка с нея.

Знаеш как се прави. Затваряш очи. Представяш си този, когото искаш да повикаш. Това бе лесно. Можеше да вижда Елена, да я усеща, да долавя уханието й.

После призоваваш тези, които търсиш. Освобождаваш копнежа си да се рее в пространството. Отваряш се и оставяш нуждата ти да бъде почувствана.

Все още бе лесно. Не го бе грижа за опасността. Събра целия си копнеж, цялата си болка и ги изпрати да я търсят.

И почувства… нищо.

Само пустота и собствената си самота. Само тишина.

Неговата Сила не беше същата като на Бони. Не можеше да достигне единственото, което най-много обичаше, единственото, което имаше значение за него.

Никога в живота си досега не се бе чувствал тъй самотен.

— Ти искаш какво? — повтори Бони учудено.

— Някакъв откъс от архивите за историята на Фелс Чърч. Особено свързаните с основателите му — каза Стефан. Всички седяха в колата на Мередит, паркирана на дискретна дистанция от къщата на Вики. Беше на следващия ден и вече се смрачаваше. С изключение на Стефан, току-що се бяха върнали от погребението на Сю.

— Това е свързано със Сю, нали? — Черните очи на Мередит, уравновесени и умни, се втренчиха изпитателно в Стефан. — Смяташ, че така ще можеш да разрешиш загадката.

— Вероятно — призна той. Беше прекарал целия ден в размисъл. Бе загърбил болката, която го измъчваше предишната нощ, и отново си възвърна самоконтрола. Макар да не можеше да достигне до Елена, можеше поне да оправдае вярата й в него, като направи това, което тя искаше от него. Намираше утеха в работата, в концентрирането върху задачата. Така владееше емоциите си. — Хрумна ми една идея — додаде той — какво може да се е случило, само че засега е изстрел в тъмното и не искам да я споделям с вас, преди да съм сигурен.

— Защо? — настоя Бони. Колко са различни двете с Мередит, помисли си Стефан. Косата й бе червена като огън, както и духът й. Деликатното й сърцевидно лице и прекрасната прозрачна кожа обаче бяха подвеждащи. Бони беше умна и съобразителна — въпреки че едва сега започваше да го осъзнава.

— Защото ако се окаже, че греша, може да пострада някой невинен човек. Вижте, засега това е само хипотеза. Но обещавам, че ако тази вечер намеря някакво доказателство, което да я подкрепи, ще ви разкажа всичко.

— Тогава трябва да говориш с госпожа Гримсби — предложи Мередит. — Тя е библиотекарката в нашия град и знае много за основаването на Фелс Чърч.

— Или винаги може да попиташ Хонория — вметна Бони. — Искам да кажа, че тя е била една от основателите на града.

Стефан я стрелна с поглед.

— Мислех, че Хонория Фел е прекратила връзката си с теб — рече той предпазливо.

— Нямах предвид да разговаряш с нея. Нея отдавна я няма, свършено е, край — заяви Бони сърдито. — Имах предвид дневника й. Той се пази в библиотеката редом с този на Елена. Госпожа Гримсби ги е изложила във витрината до бюрото на входа на читалнята.

Стефан се изненада. Никак не му допадна фактът, че дневникът на Елена бе обществено достояние. Но записките на Хонория Фел бяха тъкмо това, от което сега се нуждаеше. Хонория не само е била мъдра жена, но е пишела стихове за свръхестественото, за вещици например.

— Но сега библиотеката е затворена — припомни им Мередит.

— Така е дори още по-добре — зарадва се Стефан. — Никой не бива да узнае какви сведения ни интересуват. Двама от нас могат да отидат там и да влязат вътре, а другите двама остават тук. Мередит, ако си съгласна да дойдеш с мен…

— Предпочитам, ако нямаш нищо против, да остана тук — отклони тя поканата му. — Много се уморих — додаде като обяснение, като видя изражението му. — Така ще приключа смяната си и ще се прибера по-рано у дома. Защо не отидеш с Бони и Мат, а аз ще остана тук?

Стефан продължаваше да я гледа замислено.

— Добре — процеди бавно. — Чудесно. Ако Мат няма нищо против. — Мат вдигна рамене. — Тогава ще направим така. Може да ни отнеме час или два, или дори повече. Вие двете ще останете в колата със заключени врати. Така ще бъдете в безопасност.

Ако подозренията му бяха верни, за известно време нямаше да има нови нападения… или поне още няколко дни. Така че Бони и Мередит би трябвало да са в безопасност. Но той не можеше да спре да се чуди какво се криеше зад предложението на Мередит. Сигурен бе, че не е свързано само с умората.

— Между впрочем къде е Деймън? — попита Бони, когато двамата с Мат се приготвиха да тръгват.

Стефан усети как мускулите в стомаха му се стегнаха.

— Не зная. — Очакваше някой от спътниците му да му зададе този въпрос. От снощи не беше виждал брат си и нямаше представа с какво е зает Деймън. — Все някога ще се появи на хоризонта — рече Стефан и затвори вратата до шофьорската седалка. — И тъкмо от това се страхувам.

Двамата с Мат закрачиха мълчаливо към библиотеката, като се придържаха към сенките, заобикаляйки осветените участъци. Не можеше да си позволи да го видят. Стефан се бе завърнал, за да помогне на Фелс Чърч, но беше сигурен, че градът не желаеше помощта му. Той отново се бе превърнал в чужденец, в натрапник. Ако го заловяха, щяха да се разправят безмилостно с него.

Ключалката на вратата на библиотеката се оказа много лесна за отваряне — съвсем прост пружинен механизъм. А дневниците бяха точно там, където Бони бе казала.

Стефан с усилие се въздържа да не посегне към дневника на Елена. В него бяха описани последните й дни, и то от самата нея. Ако започне да мисли сега за това…

Вместо това се съсредоточи върху подвързаната с кожа книга, оставена до дневника на Елена. Редовете с избледняло мастило върху пожълтелите страници се разчитаха трудно, но след няколко минути очите му привикнаха с нагъсто подредените думи, с грижливия почерк и сложните извивки.

Това бе историята на Хонория Фел и съпруга й, които заедно с рода Смолуд и още няколко фамилии пристигнали по тези места, когато още царяла девствена пустош. Сблъскали се не само с опасностите от изолацията и глада, но и с дивата природа и животните. Хонория разказваше историята на тяхната битка за оцеляване просто и ясно, без сантименталности.

И в тези страници Стефан намери това, което търсеше.

Космите на врата му настръхнаха, докато препрочиташе внимателно целия откъс. Накрая се облегна назад и затвори очи.

Оказа се, че предположението му бе вярно. Вече не се съмняваше. А това на свой ред означаваше, че може да се окаже прав и за всичко, което сега се случваше във Фелс Чърч. За миг му прилоша, но след това го обзе такъв неудържим гняв, че му се прииска да скочи, да разкъса и да строши нещо. Сю. Красивата Сю, която беше приятелка на Елена, е умряла заради… това.

Кръвен ритуал, гнусно посвещаване. Изпита желание да убива.

Но после яростта му стихна, за да отстъпи пред горещата решителност да спре случващото се и да оправи нещата.

Обещах ти, мислено прошепна той на Елена. Ще го спра по някакъв начин. Независимо какво ще ми струва.

Вдигна глава и забеляза, че Мат го гледа напрегнато.

В ръцете си младежът държеше дневника на Елена. Беше притворен, но палецът му бе останал вътре, пъхнат на съответната страница. Точно сега очите на Мат изглеждаха наситеносини, също като очите на Елена. И прекалено мрачни, преливащи от вълнение и скръб и още нещо, може би горчивина.

— Явно си го намерил — обади се Мат. — И е нещо лошо.

— Да.

— Това би трябвало да се очаква. — Мат върна дневника на Елена там, откъдето го бе взел, и се изправи. В гласа му сякаш се долавяше нотка на удовлетворение. Все едно че някой току-що бе доказал негово предположение. — Можеше да си спестиш затруднението да идваме тук. — Мат огледа тънещата в мрак библиотека, докато в джоба му издрънкаха монети. Някой страничен наблюдател би си помислил, че е съвсем спокоен, но гласът му го издаваше — преливаше от напрежение. — Достатъчно е само да си представиш най-лошото, което може да роди въображението ти, и то винаги се оказва истина — промълви той.

— Мат… — Внезапна загриженост обзе Стефан. Откакто се бе завърнал във Фелс Чърч, беше прекалено зает, за да обърне на Мат вниманието, което преданият му приятел заслужаваше. Едва сега осъзна, че е бил непростимо глупав. Цялото тяло на Мат беше изопнато от вътрешно напрежение. И Стефан долавяше страданието и отчаянието, обсебили ума му.

— Мат, какво има? — попита той тихо. Изправи се и се доближи до него. — Да не би да е заради нещо, което аз съм направил?

— Добре съм.

— Но ти трепериш. — Беше истина. Бързи конвулсии разтърсваха стегнатите му мускули.

— Казах ти вече, добре съм! — Мат се отдръпна от него, привел рамене все едно се защитаваше от нечие нападение. — Пък и какво би могъл да направиш ти, за да ме разстроиш? Имам предвид… като изключим това, че ми отне момичето и я тласна към смъртта?

Този упрек беше нещо съвсем различно и прониза Стефан право в сърцето. Като острието на шпагата, което някога го бе убило. Опита се да си поеме дъх. Не беше сигурен дали ще може да продума отново.

— Съжалявам. — Гласът на Мат сега беше натежал като олово. Стефан го погледна и видя, че напрегнатите му рамене се бяха отпуснали. — Беше гадно да го казвам.

— Но е истина. — Стефан изчака за миг да се окопити, сетне продължи, вече с овладян тон: — Само че това не е целият проблем, нали?

Мат не му отговори. Само се втренчи в пода, подритвайки нещо невидимо с върха на обувката си. И точно когато Стефан вече бе готов да се откаже, Мат се обърна и на свой ред му зададе въпрос:

— На какво всъщност прилича светът?

— Какво?…

— Светът. Ти си видял много от него. Преживял си четири или пет столетия, за разлика от всички нас, нали така? Каква е идеята? Искам да кажа, дали по принцип това е място, на което си струва да се живее, или всъщност е само купчина боклуци?

Стефан затвори очи.

— Ох.

— А какво ще кажеш за хората, Стефан? За човешката раса. Ние болест ли сме или само симптом? Искам да кажа, вземи някого… като Елена. — Закратко гласът на Мат потрепери, но той продължи. — Елена умря, за да спаси града, да го опази за момичетата като Сю. А ето че сега и Сю е мъртва. И всичко това отново ще се случи. Никога няма да спре. Не можем да победим. Какво ти говори това?

— Мат, недей…

— Това, което всъщност питам, е какъв е смисълът? Или сме някаква космическа шега, която не проумявам? Или пък цялата тази работа ще вземе да се окаже само една огромна, адски шибана грешка? Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

— Разбирам, Мат. — Стефан седна на стола и прокара пръсти през косата си. — Ако млъкнеш само за минута, ще се опитам да ти отговоря.

Мат притегли друг стол и го възседна.

— Чудесно. Слушам те. — Очите му оставаха напрегнато предизвикателни, но зад фасадата Стефан долови обърканост и обида, които отдавна се бяха загнездили там.

— Виждал съм много зло, Мат, повече, отколкото можеш да си представиш — поде Стефан. — Дори съм живял с него. То винаги е било част от мен независимо колко съм се съпротивлявал. Понякога съм си мислел, че цялата човешка раса е зла, макар и в много по-малка степен, отколкото моята вампирска раса. Също така понякога съм разсъждавал, че има толкова много зли хора и вампири в нашите две раси, че няма значение какво се случва с тези, които са добри. Трябва да си призная, че и аз не зная повече от теб. Не мога да ти кажа дали има смисъл или дали всичко ще се оправи. — Стефан погледна Мат право в очите и заговори натъртено: — Но нека и аз те попитам: и какво от това?

Мат се взря учудено в него.

— Как така „и какво от това“?

— Ами така. И какво от това.

— Значи ако вселената е изпълнена със зло и ако нищо не можем да направим и да променим, това няма значение? — Гласът на Мат се повишаваше все повече ведно с недоумението му.

— Да, какво от това? — повтори Стефан и се наведе напред. — Какво ще направиш, Мат Хъникът, ако всички лоши неща, които каза, са истина? Какво ти лично ще направиш? Ще престанеш да се бориш и ще се присъединиш към акулите ли?

Мат сграбчи ядосано облегалката на стола.

— За какво говориш?

— Знаеш, че можеш да го направиш. Деймън през цялото време все това повтаря до втръсване. Можеш да се присъединиш към страната на злото, печелившата страна. И реално никой няма да те обвини, защото ако цялата вселена е устроена така, защо и ти да не си такъв?

— Как ли не, по дяволите! — избухна Мат. Сините му очи пламтяха и той се надигна от стола. — Може би това е пътят, избран от Деймън! Но само защото всичко изглежда безнадеждно, не означава, че трябва да спрем да се борим. Дори и да знаех, че е абсолютно безнадеждно, пак щях да се опитвам. Длъжен съм да опитам, дяволите да ме вземат!

— Уверен съм в това. — Стефан се облегна назад и леко се усмихна. Беше уморена усмивка, но показваше колко близък му беше сега Мат. И като видя промяната на лицето на Мат разбра, че и той усеща същото. — Защото и аз се чувствам по същия начин — продължи Стефан. — Не е извинение да се предадем само защото всичко изглежда така, сякаш сме обречени да изгубим. Длъжни сме да опитаме… тъй като другият избор е просто да се предадем.

— Не съм готов да се предам пред каквото и да е — процеди Мат през зъби. Имаше вид на човек, намерил своя път обратно през огъня, който го бе изгарял вътрешно. — При това завинаги — добави той.

— Да, добре, макар че завинаги е много дълъг период от време — отбеляза Стефан. — Но за това, което си струва, аз също съм готов да се боря и да не се предавам. Не зная дали ще е възможно, но ще опитам.

— Това е всичко, което всеки един от нас може да направи — рече Мат, избута бавно стола и се изправи. Напрежението бе изчезнало от мускулите, а очите му се бяха избистрили. Станаха почти пронизващо сините очи, които Стефан помнеше. — Добре — тихо рече Мат. — Щом си открил това, за което дойде, по-добре да се връщаме при момичетата.

Стефан замълча за момент, докато трескаво обмисляше различни варианти.

— Мат, ако не греша за това, което става тук, момичетата за известно време ще бъдат оставени на спокойствие. Но ти все пак отиди при тях и ги провери. Аз ще остана още малко тук, защото има нещо, което бих искал да прочета… за един тип, наречен Жервез от Тилбъри, който е живял в началото на тринадесети век.

— Брей, по-рано дори и от теб, а? — подкачи го Мат, а Стефан се усмихна вяло. Останаха така закратко, загледани един в друг.

— Добре. Предполагам, че ще се срещнем при Вики. — Мат се обърна към вратата, но после се поколеба. Извърна се рязко към Стефан и протегна ръка. — Стефан, да знаеш, радвам се, че се завърна.

Стефан пое ръката му.

— Радвам се да го чуя. — Това бе всичко, което успя да каже, но го изпълни топлина, която стопи пронизващата го болка.

Както и част от самотата му.