Тъмното обединение

14

— Съвсем е обезумял — рече Мат, докато гледаше мрачно към пустия коридор, по който Стефан беше изчезнал.

— Не, не е обезумял — поправи го Мередит. Гласът й беше печален и тих, но в него се долавяше и известна нотка на безпомощност. — Не разбра ли за какво беше всичко това, Мат? — продължи тя, когато той се обърна към нея. — Накрещя ни се, за да ни накара да го намразим и да не му се пречкаме повече. За да се отвратим от него и да го оставим на мира. — Тя погледна към вратата и повдигна вежди. — „Ще убия всекиго, който поеме след мен.“

Бони внезапно се закиска истерично, без да може да се спре.

— Мисля, че той подражава на Деймън. „Прав ви път! Нямам нужда от никого!“

— Вие сте само сбирщина от глупави човешки същества — додаде Мат. — Но аз все още не разбирам. Бони, та нали ти току-що имаше някакво предчувствие, макар че Стефан обикновено не се съобразява с подобни пророчества. Ако няма начин да спечели битката и да победи врага, какъв е смисълът да отива да се бие?

— Бони не каза, че няма начин да спечели битката. Каза само, че няма начин да го победи и да оцелее. Нали така, Бони? — Мередит се обърна към нея.

Бони се сепна и смехът й секна. Опита се да анализира предчувствието си, но в съзнанието й изникваха единствено онези думи. Никой не може да го пребори и да оцелее.

— Искаш да кажеш, че Стефан възнамерява… — Очите на Мат заблестяха от надигащия се в гърдите му гняв. — Той смята, че може да се изправи срещу Клаус и да го спре дори и с цената на това да загине? Като някакво жертвено агне?

— По-скоро като Елена — уточни Мередит с тъжен глас. — И може би… след това той ще бъде с нея.

— Хм — поклати глава Бони. Може и да не знаеше много за пророчествата, но това поне знаеше. — Той не мисли така, сигурна съм. Елена е специална. Такава е, защото умря много млада и остави толкова много недовършено в живота си. И въобще… тя е по-особен, много специален случай. Но Стефан е вампир от петстотин години и няма да умре млад. Няма гаранции, че ще приключи земния си път, отивайки при Елена. Може да отиде на друго място… или просто да изчезне. И той го знае. Сигурна съм, че е наясно. Мисля още, че той просто спазва обещанието си пред нея да спре Клаус, каквото и да му струва това.

— Поне ще се опита — обади се Мат тихо. Прозвуча сякаш цитираше думите на Стефан. — Дори и да знае, че ще изгуби битката. — Внезапно погледна момичетата. — Тръгвам след него.

— Разбира се — твърдо изрече Мередит.

Мат се поколеба за миг.

— Хм… предполагам, че не мога да ви убедя да останете тук?

— След всички тези вдъхновяващи думи за работата в екип? Няма начин.

— Тъкмо от това се опасявах. Тогава…

— Тогава — довърши Бони вместо него — и ние се махаме оттук.

Събраха колкото можаха повече оръжия. Сгъваемият нож на Мат, който Стефан бе изпуснал на пода, кинжалът с дръжка от слонова кост от скрина на Стефан, както и един извит нож от кухнята.

Отвън госпожа Флауърс никъде не се виждаше. Небето беше бледопурпурно, а на запад добиваше тъмнозлатист оттенък. Полунощ в навечерието на лятното слънцестоене, помисли си Бони и косъмчетата по ръцете й настръхнаха.

— Клаус спомена старата ферма в гората. Това трябва да е изоставената ферма на Франчър — каза Мат. — Където Катрин захвърли Стефан в онзи неизползван кладенец.

— Има логика. Вероятно е използвал тунела на Катрин, за да се върне обратно и да премине под реката — каза Мередит. — Освен ако Древните са толкова могъщи, че могат дори да преминават през течаща вода, без въобще да им навреди.

Точно така, припомни си Бони, злите създания не могат да прекосяват течаща вода и колкото са по-зли, толкова по-трудно е това за тях.

— Но ние не знаем нищо за Истинските — каза тя на глас.

— Не. И това означава, че трябва да бъдем много внимателни — намеси се Мат. — Много добре познавам тези гори и се досещам за пътеката, която Стефан вероятно ще използва. Мисля, че можем да минем по друга.

— За да не ни види Стефан и да не ни убие?

— За да не ни види Клаус или поне не всички. Освен това може да имаме шанса да намерим Каролайн. По един или друг начин трябва да измъкнем Каролайн от играта. Докато Клаус има възможност да заплашва, че ще й причини зло, той може да принуди Стефан да направи всичко, което пожелае. А и винаги е най-добре всичко да се планира внимателно, за да можем да изненадаме врага. Клаус каза, че иска да се срещне със Стефан, след като се стъмни. Е, тогава пък ние ще бъдем там, преди да се стъмни и може би ще успеем да го изненадаме.

Бони остана дълбоко впечатлена от стратегията. Не е чудно, че го бяха избрали за куотърбек, мислеше си тя, аз просто бих се втурнала натам с оглушителни викове.

Мат ги поведе по една почти невидима пътека, виеща се между дъбовете. Там храстите бяха много гъсти по това време на годината. Навсякъде имаше мъх, висока трева, цветя и папрати. Бони напълно се доверяваше на Мат, уверена, че той знае какво трябва да се направи, защото тя със сигурност не знаеше. Над главите им птиците допяваха последните си за деня песни, преди да потърсят подслон за през нощта.

Ставаше все по-тъмно. Край лицето на Бони вече прехвърчаха нощни пеперуди. След като се изкатериха по някаква стръмна пътека с гъби наоколо, тя се зарадва, че този път беше с джинси.

Най-сетне Мат ги спря.

— Наближаваме — обясни им тихо. — Наблизо има една стръмнина, откъдето можем да надникнем долу в ниското, без Клаус да ни види. Само вървете тихо и стъпвайте внимателно.

Бони никога преди не се бе натъквала на толкова много трудности при избора къде да стъпва. За щастие пръснатите по земята листа бяха влажни и при ходене не се вдигаше шум. След няколко минути Мат легна по корем и им махна с ръка да последват примера му. Бони трескаво си говореше наум, така че не обръщаше внимание на стоножките и червеите, които се показаха от почвата, като заби пръсти в нея. Дори не усещаше паяжините, лепящи се по лицето й. Това тук беше дело на живот и смърт и тя можеше да се справи. Не е някаква задръстенячка, нито е безпомощно бебе. Тя щеше да се справи.

— Тук е — едва чуто прошепна Мат. Бони се просна по корем до него и се огледа.

Гледаха надолу към фермата на Франчър… или по-скоро към това, което бе останало от нея. Много отдавна се бе срутила и почти изравнила със земята, като от всички страни бе погълната от горските храсти. Сега бяха останали само основите, чиито камъни от много години бяха покрити с плевели и къпини. Само един висок комин стърчеше в средата като самотен паметник.

— Ето я Каролайн — заговори Мередит на другото ухо на Бони.

Каролайн се виждаше като неясно очертана фигура, приседнала до комина. Бледозелената й рокля все пак си личеше въпреки бързо спускащия се здрач, но кестенявата й коса изглеждаше почти черна. Нещо бяло се виждаше на лицето й и само след миг Бони се досети, че може да е кърпа, затъкната в устата й. Може би самозалепваща се лента или някаква превръзка. От нейната странна поза — ръцете на гърба, краката, протегнати напред — Бони предположи, че е с вързани ръце.

Бедната Каролайн, помисли си, като моментално й прости всички дребни гадости и егоистични постъпки, които бе извършила. Макар че всъщност, ако се замислеше човек, те никак не бяха малко. Но Бони не можеше да си представи по-лоша участ от това да бъдеш отвлечена от психясал вампир, който вече е убил две от твоите съученички, а на всичкото отгоре да те довлече в тази пустош, в тази тъмна гора, да те върже и да те остави да чакаш, знаейки, че животът ти зависи от друг вампир, който пък, от своя страна, има предостатъчно основания да те мрази. Нали именно същата тази Каролайн бе пожелала Стефан още от началото на учебната година и затова моментално бе намразила още повече Елена, като все се стремеше да я унизи, за да се докопа до него. Стефан Салваторе беше последният, който сега би могъл да изпитва приятелски чувства към Каролайн.

— Виж! — трескаво зашепна Мат. — Това той ли е? Клаус?

Бони също забеляза някакво помръдване от другата страна на комина. И докато напрягаше отчаяно зрението си, той се показа. Дъждобранът се развяваше около краката му, придавайки му призрачен вид. Той се наведе към Каролайн и тя се присви ужасено в опит да се отдръпне от него. Смехът му проехтя съвсем ясно в тишината и Бони потрепна конвулсивно.

— Той е — прошепна и залегна зад стърчащите папрати. — Но къде е Стефан? Вече почти се стъмни.

— Може би е поумнял и е решил да не идва — отбеляза Мат.

— Де тоз късмет — каза Мередит. Тя гледаше през папратите в южна посока.

Бони също погледна натам и се стресна.

Стефан беше застанал в края на поляната. Беше изникнал сякаш направо от въздуха. Дори и Клаус още не го е видял, помисли си Бони. Стоеше там мълчаливо и без да се опитва да се прикрие зад дърветата и храстите. Не криеше и копието от бял ясен, което носеше. Имаше нещо очебийно достолепно в стойката му и в начина, по който огледа местността пред себе си, което напомни на Бони, че през петнадесети век той е бил аристократ, член на знатна благородническа фамилия. Не отрони нито дума, чакаше Клаус да го забележи. Не бързаше да се впусне в атака.

Когато се обърна в южна посока, Клаус застина на място. Бони остана с впечатлението, че е силно изненадан от факта, че Стефан е успял да се промъкне незабелязано до леговището му. Но после се засмя и широко разтвори ръце.

— Салваторе! Какво съвпадение, тъкмо си мислех за теб!

Стефан бавно измери Клаус с поглед отгоре до долу, до краищата на протъркания му дъждобран, преди да заговори:

— Ти каза да дойда. Ето ме. Пусни момичето.

— Така ли съм казал? — Клаус изглеждаше искрено изненадан. Опря ръце на кръста си. После поклати глава и се подсмихна. — Не мисля, че ще стане по този начин. Нека първо си поговорим.

Стефан кимна, сякаш Клаус беше потвърдил нещо по-неприятно, отколкото той бе очаквал. Свали копието от рамото си и го изправи пред себе си, като се справи ловко, с лекота, с твърде дългия прът.

— Слушам те — каза той.

— Не е толкова глупав, колкото изглежда — промърмори Мат от прикритието си зад гъстата папрат с нотка на уважение. — И не е толкова нетърпелив да бъде убит — добави Мат. — Дори напротив, предпазлив е.

Клаус посочи с жест към Каролайн, като погали кестенявата й коса.

— Защо не се приближиш насам, за да не си крещим? — Но не заплаши, че ще започне да измъчва пленницата си, отбеляза Бони.

— Много добре те чувам и оттук — отвърна му Стефан.

— Добре — прошепна Мат. — Точно така, Стефан!

Бони обаче бе съсредоточила вниманието си главно върху Каролайн. Отвлеченото момиче се дърпаше, мяташе глава назад и напред като обезумяла или обзета от непоносима болка. Само че Бони бе обзета от някакво странно предусещане за движенията, особено заради буйното мятане на главата й, сякаш Каролайн се стремеше да достигне небето. Небето… Погледът на Бони се вдигна нагоре, където вече цареше пълен мрак, а бледата луна светеше над дърветата. Ето защо сега виждам косата на Каролайн кестенява, заради лунната светлина е, каза си тя. После, шокирана, сведе поглед към дървото, извисяващо се точно над Стефан. Клоните му леко се поклащаха, въпреки че точно сега не духаше абсолютно никакъв вятър.

— Мат — прошепна тя тревожно.

Стефан бе фокусирал погледа си само върху Клаус, напрегнал всяко свое сетиво, всеки свой мускул, задействал и насочил към него всеки атом от Силата си. Но в дървото точно над главата му…

Всичките й мисли за стратегии и въпроси към Мат какво да прави тутакси се изпариха от главата на Бони. Изскочи от убежището си и изкрещя:

— Стефан! Над теб! Това е капан!

Стефан моментално отскочи встрани, пъргав като котка, при това само миг, преди нещо отгоре да се стовари точно на мястото, където беше стоял. Луната идеално осветяваше сцената, достатъчно силно, за да може Бони да види белеещите се оголени зъби на Тайлър.

И да види също белите искри в очите на Клаус, когато той се хвърли върху нея. За един вцепеняващ миг тя остана втренчена в него, когато проехтя светкавица.

От безоблачното небе.

Едва по-късно Бони осъзна колко странно и плашещо беше това. До момента тя мимоходом бе забелязала, че небето е ясно и само една звезда профуча през него, а синкава назъбена мълния се спусна към вдигнатата десница на Клаус. Следващата гледка беше толкова ужасяваща, че засенчи всичко останало: Клаус задържа мълнията в дланта си, някак си я улови и я запрати към нея.

Стефан й изкрещя да бяга, да бяга! Бони го чу, докато зяпаше смаяно, цялата парализирана, след което нещо я сграбчи и изтласка настрани. Мълнията профуча над главата й със звук като от плясък на гигантски камшик. След нея се разнесе мирис на озон. Тя се просна по очи сред мъха и се претърколи, за да сграбчи ръката на Мередит и да й благодари, че я беше спасила, но откри, че не беше Мередит, а Мат.

— Стой тук! Точно тук! — извика той и отскочи встрани.

Но тъкмо тези думи я изплашиха още повече и Бони веднага се надигна и преди да се усети какво прави, тя се затича след него.

А след това всичко наоколо бе погълнато от надигналия се невъобразим хаос.

Клаус се нахвърли върху Стефан, който вече се бе вкопчил в схватка на живот и смърт с Тайлър, като го налагаше жестоко. Тайлър, отново във вълчата си форма, нададе ужасни стонове, когато Стефан го повали на земята.

Мередит притича към Каролайн, като доближи иззад комина, за да не я види Клаус. Бони видя как Мередит се добра до Каролайн. Видя и проблясването на сребърния кинжал в ръката на Мередит, миг преди да пререже въжето около китките на Каролайн. После Мередит задърпа Каролайн със себе си зад спасителното прикритие на големия комин, като наполовина я влачеше, наполовина я мъкнеше на гърба си.

Някакъв звук като от еленов рог накара Бони отново рязко да се завърти. Клаус бе нападнал Стефан с голям прът… навярно прътът досега беше лежал на земята до него. Изглеждаше остър и дълъг почти колкото пръта от ясен в ръцете на Стефан, което го правеше удобен за атака като копие. Но Клаус и Стефан още не се бяха опитали да си нанесат смъртоносни удари — засега използваха копията си като тояги. Също като Робин Худ, смътно си помисли Бони. Литъл Джон и Робин Худ. И точно така изглеждаха — Клаус беше много по-висок и едър от Стефан.

Тогава Бони съзря още нещо и изпищя, но от гърлото й не излезе нито звук. Тайлър отново се надигна иззад гърба на Стефан и се приведе, готов за скок, точно както бе направил на гробището. Стефан беше с гръб към него. А Бони не можеше да го предупреди навреме.

Но беше забравила за Мат. Броени секунди преди Тайлър да нападне, Мат сведе глава, без да обръща внимание на кучешките зъби и ноктите на чудовището срещу себе си, и го повали с първокласен сблъсък, достоен за най-добрите защитници в американския футбол. Тайлър отхвръкна някъде настрани, но Мат се стовари върху него.

Бони беше окончателно зашеметена. Толкова много схватки и изненади. Мередит прерязваше въжето около глезените на Каролайн, Мат налагаше Тайлър тъй безмилостно, че ако беше на футболното игрище, непременно щяха да го дисквалифицират завинаги. Стефан пък се въртеше като вихър, размахвайки като тояга копието си от бял ясен с удивителна ловкост, сякаш цял живот бе тренирал бойни изкуства. Но Клаус се смееше неистово, изпаднал в делириум, сякаш безкрайно развеселен от това физическо упражнение, докато си разменяха удари със смъртоносна скорост и точност.

Но Мат изглежда беше в беда. Тайлър го бе докопал и със зверско ръмжене се опитваше да го захапе за гърлото. С див блясък в очите Бони се заозърта, за каквото и да е оръжие, изцяло забравила за сгъваемия нож в джоба си. Трескавият й поглед попадна на един клон от дъб зад нея. Грабна го и мигом се завтече към Тайлър и Мат.

Но щом стигна до тях, се поколеба. Не се осмели да замахне с пръта, за да не удари Мат вместо Тайлър. Двете момчета се търкаляха неудържимо.

Сега дойде ред на Мат отново да се озове върху гърдите на Тайлър. Притисна главата му, като се пазеше от зъбите му. Бони видя шанса си и се прицели с пръта. Но и Тайлър я видя. С изблик на свръхестествена сила той събра краката си и силно изрита Мат назад. Главата на Мат се блъсна в ствола на най-близкото дърво с трясък, който Бони нямаше никога да забрави. Глух тътен като от спукване на презрял пъпеш. После Мат само се свлече по ствола и остана неподвижен.

Изумена, Бони ахна. Искаше да се втурне към Мат, но Тайлър се изпречи пред нея, тежко задъхан, с лига от кървава слюнка, стичаща се от устата му. Сега приличаше още повече на животно, отколкото преди в гробището. И като в някакъв кошмарен сън Бони надигна своя прът, но усети как ръцете й треперят. Мат беше застинал толкова неподвижно… дали още дишаше? Бони чу хлиповете си, примесени със собственото й дишане, когато се обърна с лице към Тайлър. Сцената беше донякъде смешна: та това беше момче от нейното училище. Момче, с което тя бе танцувала миналата година на училищния бал. Как да го задържи по-далече от Мат, как да не допусне да нарани всички тях? Как може той да върши това?

— Тайлър, моля те… — започна тя в отчаян опит да го вразуми, да го възпре с молба…

— Сами сме в гората, малката — изръмжа той гърлено. Ръмжене, което едва в последния момент се преобрази в думи. В този миг Бони най-после проумя, че това не беше момчето, с което се знаеше от училището. Това беше животно. О, Господи, колко е грозен, помисли си тя. От устата му капеше оцветена в червено лига. А тези жълти очи с тесни зеници… в тях тя видя цялата жестокост на акулата, на крокодила. Цялата жестокост на животинския свят се беше събрала в тези две жълти очи.

— Някой трябваше да те предупреди — продължи Тайлър, като отпусна челюстта си. — Защото ако ходиш сама из гората, можеш да срещнеш Големия лош…

— Глупак! — довърши един глас вместо него и с чувство на благодарност, граничещо с религиозно упование, Бони зърна Мередит до себе си. Мередит, с кинжала на Стефан в ръка, който проблесна зловещо на лунната светлина.

— Сребро, Тайлър — каза му Мередит и размаха кинжала. — Тъкмо се питах какво може да причини среброто на един върколак? Искаш ли да проверим? — В този миг не бе останала дори следа от цялата елегантност, сдържаност и хладна дистанцираност на Мередит. Вместо това се появи истинската Мередит, воинът Мередит. И макар да се усмихваше, вътрешно беше побесняла.

— Да! — извика Бони ликуващо, усещайки как силите й отново се завръщат. Внезапно се оказа, че може да се движи. Тя и Мередит, заедно бяха силни. Мередит заплашваше Тайлър с кинжала от едната страна, а Бони с пръта — от другата. Обзе я копнеж — какъвто досега не бе изпитвала — да халоса Тайлър тъй силно, че главата му да отхвръкне. Усещаше как силата изпълваше ръката й.

А Тайлър, воден само от животинския си инстинкт, усети това, усети го и у двете момичета, които все по-плътно го обкръжаваха от двете му страни. Отдръпна се, завъртя се и се опита да побегне. Но и те се завъртяха. Цяла минута тримата обикаляха в кръг като някаква миниатюрна слънчева система: Тайлър в средата се въртеше и въртеше около оста си, Бони и Мередит го обикаляха като планети, дебнещи всеки шанс за атака.

Едно, две, три. Някакъв неизказан сигнал прехвърча от Мередит към Бони. Точно когато Тайлър скочи върху Мередит в опит да избие кинжала от ръката й, Бони нанесе своя съкрушителен удар. Припомни си съвета на един свой някогашен приятел, който се беше опитвал да я научи да играе бейзбол. Представи си как няма да удари Тайлър по главата, а през главата, за да я запрати на другия край на поляната. Вложи цялата си сила, впрегна цялата тежест на дребното си тяло в този удар. От напрежението едва не си счупи зъбите. Ръцете й се извъртяха в агонизиращ бяс и прътът силно завибрира. А Тайлър се почувства като птица, изведнъж подхвръкнала към небето.

— Направих го! Да! Супер! Да! — изкрещя Бони, обезумяла от щастие, като размаха с все сила пръта. Триумфът изригна от гърлото й като необуздан първичен вик: — Ние го направихме! — После го сграбчи изотзад за косата, приличаща на грива, за да го отдръпне от Мередит, върху която се беше стоварил. — Ние…

Но думите й замръзнаха в гърлото.

— Мередит! — изкрещя тя.

— Всичко е наред — изохка тя със скован от болка глас. И от немощ, помисли си Бони и се вцепени като облята с ледена вода. Тайлър бе успял да забие нокти в крака на Мередит и да проникне чак до костта й. Сега в бедрото й, под разкъсаните джинси зееше огромна рана и бялата й кожа се виждаше ясно през съдрания плат. И за абсолютен ужас на Бони под разкъсаната кожа се виждаха пулсиращите мускули сред леещата се червена кръв.

— Мередит — закрещя Бони като обезумяла. Веднага трябваше да я заведат на лекар. Всички трябваше да спрат, да проявят разбиране. Имаха сериозно пострадал, нуждаеха се от линейка, трябваше да позвънят на 911. — Мередит — ахна тя, почти разплакана.

— Превържи ме с нещо. — Лицето на Мередит вече беше пребледняло от шока. Господи, ще изпадне в безсъзнание. И толкова много кръв, толкова много кръв изтичаше. О, Боже мой, моля те, помогни ми. Огледа се трескаво, но наоколо нямаше нищо подходящо за превръзка.

Нещо обаче падна на земята до нея. Въже като това, с което бяха вързали Тайлър, със съдрани краища. Бони вдигна глава.

— Става ли да използваш това? — неуверено попита Каролайн, докато зъбите й тракаха.

Докато говореше, тя се олюля и падна на колене до Мередит. Още беше със зелената си рокля, но кестенявата й коса бе полепнала по лицето й, изцапано с пот и кръв.

— Ранена ли си? — ахна Бони.

Каролайн поклати глава, но после се наведе напред, разтърсена от болезнени спазми. Тогава Бони видя белезите по шията й. Но сега нямаше време да се терзае за Каролайн. Мередит беше много по-важна.

Бони превърза въжето около бедрото на Мередит, високо над раните й, като мислено трескаво благодареше за всичко, което беше научила от сестра си Мери за спешната помощ. Нали Мери беше медицинска сестра с голям опит. Мери й бе обяснявала: турникетът не бива да е нито прекалено хлабав, нито много стегнат, за да не се стигне до гангрена.

— Бони… помогни на Стефан — изохка Мередит, с глас, спаднал почти до шепот. — Той се нуждае от помощ… — Тя се отпусна назад с хъркане, с притворени очи, втренчени в небето.

Мокро. Всичко около нея беше мокро. Ръцете на Бони, дрехите й, земята около нея. Мокро от кръвта на Мередит. А пък Мат още лежеше неподвижно под дървото. Не можеше да ги остави, особено с Тайлър наблизо, който можеше да се свести.

Замаяна, тя се обърна към Каролайн, която още трепереше и й се гадеше. Лицето й беше цялото в пот. Няма да има полза от нея, помисли си Бони с горчивина. Но нямаше друг избор.

— Каролайн, чуй какво ще ти кажа — заговори й тя. Грабна най-голямото парче от пръта, който бе счупила в главата на Тайлър, и го натика в ръцете на Каролайн. — Ще останеш тук с Мат и Мередит. На всеки двадесетина минути поразхлабвай турникета й. И ако Тайлър започне да се съвзема, ако дори само помръдне, удари го с това колкото можеш по-силно. Разбра ли? Каролайн — добави тя, — това е твоят голям шанс да докажеш, че те бива за нещо. Че не си безполезна. Ясно ли е? — Улови погледа на лукавите й зелени очи и повтори: — Ясно ли е?

— А ти какво ще правиш?

Бони погледна към поляната.

— Не, Бони. — Ръката на Каролайн се вкопчи в нейната и Бони отбеляза с някаква периферна част от съзнанието си, че ноктите й бяха изпочупени, а въжето от вливането в китките й беше оставило дълбоки следи. — Стой тук, където е безопасно. Не отивай там. Нищо не можеш да направиш…

Бони я отблъсна и тръгна към поляната, преди решителността й да я беше напуснала. В сърцето си знаеше, че Каролайн има право. Нищо не можеше да направи. Но това, което Мат й беше казал, преди да потеглят, още кънтеше в ума й. Поне можеха да опитат. Тя трябваше да опита.

И все пак през следващите няколко ужасяващи минути единственото, което можа да направи, беше само да гледа.

Досега Стефан и Клаус си разменяха удари със същата стремителност и точност както ако разиграваха някакъв красив, но смъртоносен танц. Но резултатът беше равен или почти равен. Стефан по нищо не отстъпваше на съперника си.

Сега обаче Бони видя как Стефан насочи надолу копието си от бял ясен, като принуди Клаус да падне на колене, после го отблъсна назад и още по-назад като танцьор на лимбо12, опитващ се да се провре на колкото се може по-малка височина. Сега Бони успя да види лицето на Клаус, с леко отворена уста, вперил в Стефан поглед, преливащ от нещо смесено между удивление и страх.

Ала после всичко се промени.

Точно когато бе превит назад колкото въобще бе възможно и когато трябваше да рухне с прекършен гръбнак, се стигна до нещо невъобразимо.

Клаус се ухили.

И започна да се оттласква отново напред.

Бони видя как мускулите на Стефан се стегнаха на възли, видя как ръцете му се вцепениха от силното усилие да устои. Но Клаус, все още налудничаво хилейки се, с широко отворени очи, продължаваше да се изправя. Разгъна се като някаква ужасяваща механична играчка, от онези, които изскачат с пружина от кутия, но бавно. Много бавно. И неумолимо. Усмивката му се разширяваше все повече, докато едва ли не разцепи лицето му. Като чеширския котарак.13

Котарак, помисли си Бони.

Котарак, играещ си с мишка.

Сега Стефан се оказа този, който бе принуден да сумти и да се напряга, стиснал зъби, докато се опитваше да задържи Клаус. Обаче Клаус със своя прът в ръка отблъсна Стефан назад и го просна на земята.

Като през цялото това време не преставаше да се хили.

— Уморих се да си играя с теб, хлапе — рече той, изпъна се и захвърли пръта. — Време ти е да умреш.

Отне пръта на Стефан с такава лекота, сякаш го взимаше от ръцете на някое дете. Сетне го пречупи на две върху коляното си, за да покаже колко е силен, колко силен е бил винаги. И колко жестоко щеше да си поиграе сега със Стефан.

Той захвърли едната половина на пръта от бял ясен през рамото си насред поляната. Другата заби в Стефан. Но не използва заострения край, а другия, разцепения. Заби го със замах, който изглеждаше едва ли не нехаен, но Стефан изкрещя. Заби го още веднъж и още веднъж, всеки път изтръгвайки вик на болка от гърдите на Стефан.

Бони също изкрещя, но никакъв звук не излезе от гърлото й.

Никога преди това не беше чувала Стефан да крещи. Не бе необходимо да й се обяснява каква страхотна болка може да предизвика подобен силен крясък. Нито бе нужно да й се припомня, че белият ясен може и да е единственото смъртоносно дърво за Клаус, но всяко дърво можеше да се окаже смъртноопасно за Стефан. Ако не беше вече издъхнал, сега Стефан сигурно бе на прага на смъртта. А Клаус, отново издишал ръка, се готвеше да довърши пъкленото си дело с още един по-решителен замах. Лицето на Клаус се издигна нагоре към луната, ухилено от обзелата го отвратителна наслада, показващо, че точно това най-много харесва, че точно от това го побиват тръпки на удоволствие. Да убива.

А Бони не посмя нито да шавне, нито дори да се разреве. Светът се олюля край нея. Всичко това сигурно бе някаква ужасяваща грешка, тя не беше дорасла за случващото се, в края на краищата наистина се оказа само едно бебе. Не искаше да стане свидетел на последното пронизване, но не можа да отвърне очи. Макар всичко това да не трябваше да се случи, то се случваше. Случваше се.

Клаус издигна високо във въздуха пръта и с усмивка на чист екстаз се приготви да го забие.

И тогава едно копие прелетя над поляната и се заби точно в средата на гърба му и потрепери като гигантска стрела. Клаус моментално разпери ръце и изпусна пръта, който бе приготвил, за да довърши Стефан. Усмивката на екстаз веднага се стопи от шокираното му лице. Остана за секунда така, с прострени настрани ръце, а после падна на земята и прътът от бял ясен се заби още по-дълбоко в гърба му.

Очите на Бони бяха толкова замъглени, че не виждаше нищо, но чу гласа, проехтял съвсем ясно, студен и арогантен, изпълнен с абсолютна увереност. Само пет думи, но те промениха всичко:

— Разкарай се от брат ми.