Тъмното обединение

4

Мередит наклони глава и погледна иронично към Мат.

— Хм — рече тя. — Е, на кого мислиш, че би се обадила Елена, ако трябваше да потърси помощ, когато е в беда?

Лицето на Бони придоби виновно изражение, когато видя реакцията на Мат. Не беше честно Мередит да го подкача на тази тема.

— Елена каза, че убиецът е прекалено силен за нас и заради това се нуждаем от помощ — обясни тя на Мат. — Аз се сещам само за една личност, която според Елена може да се справи с този убиец психопат.

Мат бавно кимна. Бони не можеше да разбере какво изпитва той в този момент. Двамата със Стефан някога бяха много добри приятели и си останаха такива дори и след като Елена предпочете Стефан пред Мат. Ала това беше, преди Мат да узнае какъв всъщност е Стефан и на какво насилие е способен той. В гнева и мъката си заради смъртта на Елена Стефан едва не уби Тайлър Смолуд и още пет други момчета. Дали Мат можеше наистина да забрави това? Щеше ли да понесе Стефан отново да се завърне във Фелс Чърч?

Лицето на Мат остана безизразно.

— Тогава всичко, от което се нуждаем, е да вземем малко кръв и да отрежем кичур коса — заговори отново Мередит. — Ще се лишиш от една-две къдрици, нали, Бони?

Бони така се беше отнесла нанякъде, че едва не пропусна последните й думи. Но после поклати глава.

— Не, не, не. Не става дума за нашата кръв и коса. Трябва ни кръв и коса от този, когото искаме да призовем.

— Какво? Но това е нелепо. Ако имахме кръвта и косата на Стефан, нямаше да е необходимо да го призоваваме, нали така?

— Не се бях сетила за това — призна Бони. — При магиите за призоваване обикновено необходимите неща се набавят предварително и се използват по-късно, когато искаш да повикаш желаната личност. А сега това е невъзможно.

Мередит смръщи вежди.

— Тогава защо Елена ще иска от нас нещо невъзможно?

— Елена често искаше невъзможни неща — отсече мрачно Бони. — Не ме гледай така, Мат, знаеш, че го правеше. Тя не беше светица.

— Може би, но конкретно това не е чак толкова невъзможно — рече Мат. — Досещам се за едно място, където може да са останали следи от кръвта на Стефан, а пък ако имаме малко повече късмет, ще намерим и малко от косата му. Говоря за криптата.

Бони потрепна, но Мередит само кимна.

— Разбира се. Докато Стефан е бил вързан там, сигурно е оцапал с кръвта си всичко наоколо. А по време на схватката навярно е изгубил и част от косата си. Ако всичко там е останало непокътнато…

— Не мисля, че някой е слизал там долу след смъртта на Елена — промърмори Мат. — Полицаите извършиха огледа и след това си тръгнаха. Но така или иначе съществува само един начин да установим това.

Колко съм сбъркала, помисли си Бони. Сбърках в преценката си дали Мат ще може да понесе завръщането на Стефан. Ето че той е готов на всичко, за да ни помогне да го призовем.

— Мат, иде ми да те разцелувам! — възкликна тя.

За миг й се стори, че забеляза някакво неясно за нея проблясване в очите на Мат. Може би беше от изненада, но можеше да е и нещо много повече. Изведнъж Бони се зачуди какво ще направи той, ако тя го целуне.

— Всички момичета все това казват — отвърна той и сви рамене в израз на шеговито примирение. За пръв път през този ден се отпусна.

Мередит обаче остана сериозна.

— Хайде, да вървим. Чака ни доста работа, а последното, което искаме, е да останем в криптата след мръкване.

Криптата се намираше под разрушената църква, издигаща се на хълма до гробището. Вече е късно следобед, но все още е достатъчно светло, не спираше да си повтаря Бони, докато се изкачваха по хълма, но кожата й бе настръхнала. Новото гробище от едната страна на хълма бе доста мрачно място, но старото от другата страна изглеждаше зловещо дори и на дневна светлина. Много надгробни плочи бяха килнати в безпорядък върху земята, гъсто обрасла с трева. Повечето от тях бяха на младите мъже, загинали през Гражданската война. Не беше необходимо да си медиум или ясновидец, за да усетиш присъствието им.

— Неспокойни духове — промърмори тя.

— Хм? — изрече Мередит, докато пристъпваше през купчината отломки, останали от едната от срутените стени на църквата. — Виж, капакът на гробницата е останал отместен. Това е много добре, защото се притеснявах дали ще успеем да го вдигнем.

Погледът на Бони се плъзна замислено по белите мраморни статуи, изсечени върху отместения капак.

Хонория Фел лежеше там редом до съпруга си със скръстени върху гърдите ръце — нежна и спокойна, но излъчваща тъга. Но Бони знаеше, че не може да очаква помощ от двамата покойници. Хонория бе изпълнила дълга си към града, който бе основала.

Тук оставих Елена, припомни си мрачно Бони, докато гледаше надолу в квадратната дупка, водеща към криптата. Железните скоби се губеха в тъмнината.

Дори и с помощта на фенерчето на Мередит беше трудно да слязат в подземието. Вътре беше тъмно и тихо. Стените бяха облицовани с добре огладени камъни. Бони едва се сдържаше да не се разтрепери.

— Виж — рече Мередит тихо.

Мат насочи лъча на фенерчето към желязната порта, разделяща преддверието на криптата от главната погребална камера. По камъка зад вратата на няколко места се чернееха следи от кръв. На Бони й прилоша, докато гледаше засъхналите локвички и струйки съсирена кръв.

— Всички знаем, че Деймън бе ранен най-тежко. — Мередит пристъпи напред. Звучеше спокойно, но Бони долавяше усилията й да овладее страха си. — Следователно той трябва да е бил от тази страна, където е изтекла най-много кръв. Стефан каза, че Елена е била в средата на криптата. Това означава, че Стефан трябва да е бил… ето тук. — Тя се наведе към пода.

— Почакай — намеси се Мат. — Аз ще го направя. Ти само дръж фенерчето. — Той предвидливо беше взел един пластмасов нож от колата на Мередит и застърга по инкрустирания камък. Бони преглътна, благодарна, че за закуска беше изпила само чаша чай. Можеше да понесе абстрактната мисъл за кръвта, но когато я видиш на живо… особено след като знаеш, че е кръв на приятел, който е бил измъчван…

Момичето извърна глава и се загледа в каменните стени, замислена за Катрин. Двамата, Стефан и по-големият му брат Деймън, са били влюбени в Катрин, когато през петнадесети век са живеели във Флоренция. Но не знаели, че любимата им девойка не била човешко същество. Някакъв вампир в родното й село в Германия я променил, за да й спаси живота, когато била много тежко болна. Катрин на свой ред превърнала двете момчета във вампири.

И тогава, припомни си Бони, тя инсценирала собствената си смърт, за да накара Деймън и Стефан да спрат да се бият заради нея. Но не се получило. Двамата се намразили повече от всякога, а заради това и тя ги намразила. Върнала се при вампира, който я бил преобразил, и с течение на годините се превърнала в същото зло като него. Накрая вече не искала нищо друго, освен да унищожи двамата братя, които някога толкова обичала. Подмамила ги във Фелс Чърч, за да ги убие и почти бе успяла да постигне целта си именно в тази крипта, където сега беше Бони. За да я спре, Елена бе заплатила с живота си.

— Ето — проговори Мат, а Бони примигна и се върна в настоящето. Мат стоеше с хартиена кърпичка в ръка, пълна с люспи от кръвта на Стефан. — Сега е ред на косата — добави той.

Опипаха пода с пръсти, ровиха се сред прахоляка и шумата, както и сред остатъци от нещо, което Бони не успя да разпознае. Сред всички тези останки от вече мъртва материя се намираха и дълги кичури от бледо–златиста коса. Косата на Елена… или на Катрин, помисли си Бони. Много си приличаха. Имаше също и по-къси косми от черна коса, по-чупливи и леко къдрави. На Стефан.

Беше пипкава и трудна задача да сортират всичко събрано и да отделят само необходимите косми в другата хартиена кърпичка. Повечето от работата свърши Мат. Когато приключиха, всички бяха изморени, а светлината, проникваща от квадратния отвор на капака, почти бе избледняла. Но Мередит се усмихна заканително.

— Успяхме — каза тя. — Тайлър иска Стефан да се върне в града. Е, ние ще се постараем желанието му да се сбъдне.

А Бони, която досега не обръщаше особено внимание на ставащото, все още потънала в мислите си, внезапно се смрази.

Дотолкова се бе вглъбила в други неща, нямащи нищо общо с Тайлър Смолуд, но споменаването на името му дръпна някаква струна в съзнанието й. Нещо, което беше осъзнала на паркинга, но след това бе забравила заради избухналия разгорещен спор. Думите на Мередит върнаха мисълта и всичко й се изясни. Откъде знаеше той, зачуди се тя и сърцето й се разтуптя.

— Бони? Какво има?

— Мередит — промълви тя тихо, — казала ли си на някого от полицаите, че сме били във всекидневната, когато на горния етаж се разигра трагедията със Сю Карсън?

— Не. Мисля, че казах само, че сме били на долния етаж. Защо?

— Защото аз също не съм им го казала. А и Вики не би могла, защото отново не е на себе си, а по това време Сю вече е била мъртва, а Каролайн беше навън. Но Тайлър знаеше. Спомни си какво каза той: „Ако не се беше крила във всекидневната, щеше да видиш какво се е случило.“ Откъде го е узнал?

— Бони, ако се опитваш да ми кажеш, че Тайлър е убиецът, това просто не се връзва. Преди всичко той не е достатъчно умен, за да организира подобна убийствена оргия — заключи Мередит.

— Но има още нещо. Мередит, миналата година на бала на долните класове Тайлър ме докосна по голото рамо. Никога няма да го забравя. Ръката му беше голяма, месеста, гореща и потна. — Бони потръпна от неприятния спомен. — Също като ръката, която ме сграбчи миналата нощ.

Но Мередит само поклати глава. Дори и Мат не изглеждаше убеден.

— Елена със сигурност едва ли би си губила времето да ни моли да върнем Стефан заради Тайлър — рече той. — Аз сам мога да се погрижа за него с две яки десни крошета.

— Помисли, Бони — додаде Мередит. — Дали Тайлър има толкова голяма психическа сила, че да премества планшета на спиритическата дъска или да се явява в сънищата ти? Има ли?

Не, нямаше. Тайлър също като Каролайн беше безчувствен като пън. Бони не можеше да го отрече. Но в същото време не можеше да пренебрегне това, което й подсказваше интуицията. Наистина нямаше смисъл, но тя не можеше да се отърси от подозрението, че миналата нощ Тайлър е бил в къщата.

— По-добре ще е да тръгваме — предложи Мередит. — Вече се стъмни и баща ти ще побеснее.

През целия път на връщане тримата мълчаха. Бони все още си мислеше за Тайлър. Щом пристигнаха в къщата на Бони, отнесоха тайно двете хартиени кърпички в стаята й на горния етаж и се заровиха в книгите на Бони за магиите на келтите и друидите. Откакто бе открила, че произлиза от род на древни магьосници, Бони много се интересуваше от друидите. Именно в една от книгите за тях тя откри магия за призоваване.

— Трябва да купим свещи — каза Бони. — И да си набавим чиста вода… по-добре да е бутилирана — обърна се към Мередит. — Ще ни е нужен също тебешир, за да очертаем кръг на пода, както и съд, който да поставим в средата и в него да запалим малък огън. Всичко това го има вкъщи. Няма закъде да бързаме, защото магията трябва да се направи точно в полунощ.

До дванайсет часа оставаше още много време. Мередит излезе до близкия магазин и купи всичко необходимо. Вечеряха заедно със семейството на Бони, макар че никой нямаше много апетит. Към единадесет часа Бони начерта кръг върху дъските на пода в стаята си и постави в него всички необходими предмети. Започна точно когато часовникът удари дванадесет.

Докато Мат и Мередит наблюдаваха, Бони запали малък огън в глинената купа. Трите свещи горяха зад купата. Бони пъхна карфица в средата на една от свещите. После разви едната хартиена кърпичка и внимателно разбърка изсъхналите люспи кръв във винена чаша с вода. Водата тутакси се оцвети в розово.

Отвори втората хартиена кърпичка. Трите кичура от черната коса бяха поставени в огъня и скоро запращяха и се разнесе неприятен мирис. После Бони добави и три капки от оцветената от кръвта вода, които моментално засъскаха.

Погледът й се насочи към думите от разтворената в скута й книга:

Тя прочете думите бавно три пъти на глас. После седна с кръстосани крака. Огънят загоря с повече дим, а пламъците на свещите затанцуваха.

— А сега какво? — попита Мат.

— Не зная. В книгата се казва само, че средната свещ трябва да изгори до карфицата.

— А после какво?

— Предполагам, че ще разберем, когато се случи.

Във Флоренция се зазоряваше.

Стефан наблюдаваше момичето, което слизаше по стъпалата, леко отпуснало едната си ръка върху перилото, за да запази равновесие. Движенията й бяха бавни и унесени, сякаш се носеше сред мъгла.

Внезапно тя се олюля и се улови по-здраво за перилото. Стефан бързо се озова до нея и я подхвана под лакътя.

— Добре ли си?

Тя го изгледа все така унесено. Беше много красива. Скъпите й дрехи бяха по последна мода, а стилно подстриганата й коса беше руса. Туристка. Знаеше, че е американка още преди тя да заговори.

— Да… мисля, че… — Кафявите й очи бяха нефокусирани.

— Можеш ли се прибереш сама? Къде си отседнала?

— На Виа деи Конти, до параклиса на Медичите. Аз съм във Флоренция по програмата на университета „Гонзага“.

По дяволите! Следователно не беше туристка, а студентка. А това означаваше, че ще отнесе спомена за тази история и ще разказва на състудентките си за красивия италиански младеж, с когото се бе срещнала предишната вечер. Онзи с очи черни като нощта. Онзи, който я бе завел в разкошния си дворец на Виа Торнабуони, където я бе почерпил с вино и бяха вечеряли, а след това на лунна светлина навън в оградения отвсякъде вътрешен двор или може би в стаята му младежът се бе навел над нея, за да надникне в очите й и…

Погледът на Стефан се отмести от двете червенеещи се рани на шията на момичето. Толкова често беше виждал подобни белези — как можеха все още да му въздействат? Но му въздействаха, повдигаше му се при вида им.

— Как се казваш?

— Рейчъл, с „ъ“ — подчерта тя.

— Добре, Рейчъл. Погледни ме. Сега ще се върнеш в твоя пансион и няма да си спомняш нищо за изминалата нощ. Няма да знаеш къде си ходила или с кого си се срещала. И никога не си ме виждала. А сега го повтори.

— Не помня нищо за изминалата нощ — послушно заповтаря тя, без да откъсва очи от неговите. Силите на Стефан не бяха толкова могъщи, както ако бе пил човешка кръв, но все пак бяха достатъчни за внушението. — Не зная къде съм ходила, нито кого съм видяла. И никога не съм те виждала.

— Добре. Имаш ли достатъчно пари, за да се върнеш обратно? Ето, вземи. — Стефан измъкна от джоба си и й подаде цяла шепа изпомачкани италиански лири, предимно по петдесет и по сто хиляди, след което побърза да я изведе навън.

Когато тя се настани на сигурно място в таксито, той се върна вътре и се запъти право към спалнята на Деймън.

Брат му се бе облегнал на стената до прозореца и белеше портокал. Все още не се бе преоблякъл. При влизането на Стефан вдигна глава и го изгледа недоволно.

— Обикновено се чука на вратата — рече той сърдито.

— Къде си я срещнал? — попита Стефан. А после, след като Деймън го удостои само с един недоумяващ поглед, добави: — Онова момиче, Рейчъл.

— Така ли се казва? Не си направих труда да я попитам. Срещнахме се в бара на Джили. Или може би беше в бара на Марио. Защо питаш?

Стефан едва сдържа гнева си.

— Това не е единственото, за което не си си направил труда. Дори не си се постарал да й внушиш да те забрави. Да не би да искаш да те заловят, Деймън?

Деймън изкриви устни в пренебрежителна усмивка и разгъна обелената кора на портокала.

— Мен никога не ме залавят, малки братко.

— Тогава какво ще направиш, когато тръгнат по следите ти? Когато някой се досети: Боже мой, на Виа Торнабуони има чудовище, което смуче кръв? Ще избиеш всичките си преследвачи? Или ще изчакаш да разбият външната врата и тогава ще се стопиш в мрака?

Деймън го изгледа предизвикателно. Ехидната усмивка продължаваше да трепти на устните му.

— Защо не?

— Върви по дяволите! — избухна Стефан. — Чуй ме, Деймън. Това трябва да спре.

— Трогнат съм от загрижеността ти за безопасността ми.

— Не е честно, Деймън. Да се възползваш от едно момиче, което не е искало…

— О, тя го искаше, братко. И то много го искаше.

— А ти обясни ли й какво може да й причини това? Предупреди ли я за последиците от размяната на кръв с вампир? Спомена ли й за кошмарите, за налудничавите видения? Или тя искаше и това? — Деймън явно нямаше намерение да му отговоря, затова Стефан продължи все така яростно: — Знаеш, че не е редно.

— Знам. — Деймън удостои брат си с една от внезапните си, крайно дразнещи усмивки, която се скри така бързо, както се бе изписала на лицето му.

— И не ти пука — рече Стефан глухо и отвърна поглед.

Деймън захвърли портокала. Тонът му остана благ и убедителен.

— Малки братко, светът е пълен с нередни неща, както ти ги наричаш. Защо не се отпуснеш и не се присъединиш към печелившите? Така е много по-забавно, уверявам те.

Стефан усети как гневът му отново пламна.

— Как можа да го кажеш? — изригна той. — Нищо ли не научи от Катрин? Тя избра „печелившата страна“.

— Катрин умря прекалено бързо — отвърна Деймън. Отново се усмихваше, но очите му бяха студени.

— И сега ти мислиш единствено за отмъщението? — Като погледна към брат си, Стефан усети съкрушителна тежест в гърдите си. — Както и за собственото си удоволствие.

— А за какво друго да мисля? Насладата е единствената реалност, малки братко… насладата и властта. И ти си ловец по природа също като мен — заяви Деймън. След което додаде: — Между впрочем не помня някой да те е канил във Флоренция при мен. И след като не се забавляваш, защо просто не си тръгнеш?

Тежестта в гърдите на Стефан внезапно се стегна и стана непоносима, но погледът му, прикован в Деймън, не трепна.

— Ти знаеш защо — изрече той съвсем тихо. И най-после изпита задоволство, като видя Деймън да свежда очи.

Стефан сякаш още чуваше в съзнанието си думите на Елена. Тогава тя умираше и гласът й звучеше много слабо, но той я чуваше ясно. Двамата трябва да се грижите един за друг. Стефан, ще ми обещаеш ли? Ще ми обещаеш ли, че двамата ще се грижите един за друг?

— Ти знаеш защо не мога да си тръгна — заговори отново той на Деймън, който не го погледна в очите. — Можеш да се преструваш, че никак не ти пука. Можеш да заблудиш всички останали. Но аз зная, че това не е така. — Може би в този момент щеше да е по-любезно да остави Деймън сам, но Стефан не беше в настроение за любезности. — Онова момиче, което си забърсал, Рейчъл, косата й беше подобна, но очите й нямаха същия цвят, защото очите на Елена бяха сини.

След което се обърна с намерението да остави Деймън да поразмисли… ако Деймън, разбира се, би си направил труда за нещо разумно. Но така и не стигна до вратата.

— Там е! — извика Мередит силно, вперила поглед в пламъка на свещта и карфицата.

Бони затаи дъх. Нещо се разтвори пред нея като сребърна нишка, като сребърен тунел за връзка. И тя се втурна по него, неспособна да се спре или да забави скоростта си. О, Господи, каза си тя, когато стигна до края и се блъсна…

Светкавицата в главата на Стефан бе беззвучна, без блясък, но мощна. В същото време усети много силно, извиващо тялото му дръпване. И подтик да следва… нещо. Това не приличаше на лукавото внушение на Катрин да отиде някъде. Нечие съзнание го зовеше. Заповед, на която не можеше да не се подчини.

Той долови нечие присъствие в проблясъка, но не можеше да повярва кой беше отсреща.

Бони?

Стефан! Това си ти! Получи се!

Бони, какво си направила?

Елена ми каза. Честна дума, Стефан, тя беше. Ние сме в беда и се нуждаем от…

И това бе всичко. Връзката прекъсна, сви се сама в себе си, смали се до размера на връх на карфица. Пропадна, а след това стаята завибрира от Силата.

Стефан и брат му останаха нямо вторачени един в друг.

Бони въздъхна дълбоко, без да осъзнава, че вече е освободена от връзката. Отвори очи, макар да не си спомняше кога ги е затворила. Лежеше по гръб. Мат и Мередит се бяха надвесили над нея с тревожни лица.

— Какво стана? Получи ли се? — притеснено попита Мередит.

— Получи се. — Тя се остави да й помогнат да се изправи. — Осъществих контакт със Стефан. Казах му. Сега ни остава само да чакаме и да видим дали ще дойде.

— А спомена ли му за Елена? — попита Мат.

— Да.

— Тогава ще дойде.