Тъмното обединение

15

Клаус изкрещя — крясък, който напомни на Бони за древните хищници, за саблезъбите тигри и мамутите с огромни бивни. Едновременно с крясъка от устата му бликна кръв, която превърна красивото му лице му в сгърчена от ярост маска.

Ръцете му се извиха назад в напразен опит да се докопа до копието от бял ясен и да го изтръгне от гърба си. Но то беше забито твърде дълбоко. Ударът наистина си го биваше.

— Деймън — прошепна Бони.

Той стоеше на края на поляната, сред дъбовете. Докато тя го гледаше смаяно, той пристъпи една крачка, после още една — матки прокрадващи се стъпки със смъртоносна цел.

И беше гневен. Ако всичките й мускули не бяха тъй вцепенени, Бони щеше да избяга само виждайки изражението на лицето му. Никога, на ничие лице не бе виждала толкова открито смъртоносна заплаха.

— Разкарай се… от… брат ми — процеди той през стиснати зъби. Погледът му не се отклони нито за миг от Клаус, докато правеше следващата стъпка.

Клаус отново изкрещя, но ръцете му престанаха да опипват трескаво гърба му.

— Идиот такъв! Не беше нужно да се борим един срещу друг! Казах ти го още там, в къщата! Можехме да не си пречим!

Гласът на Деймън не бе по-висок отпреди:

— Разкарай се от брат ми. — Бони усети как у него се надига мощен като цунами прилив на Силата. Той продължи, но тъй тихо, че Бони трябваше да напрегне слуха си, за да го чуе. — Преди да съм ти изтръгнал сърцето.

— Казах ти! — кресна Клаус с пяна на уста. Деймън не обърна внимание на виковете му. Вниманието му беше фокусирано върху гърлото на Клаус, върху гърдите му, върху биещото в тях сърце, което се готвеше да изтръгне.

Клаус вдигна здравото копие и го хвърли.

Въпреки многото изгубена кръв русокосият явно имаше още сила. Замахът беше внезапен, силен и почти неспасяем. Бони видя как запрати копието към Деймън и инстинктивно примижа, но когато в следващия миг отвори очи, чу силен плясък на криле.

Клаус се беше втурнал точно към мястото, където преди малко се намираше Деймън, но сега там един черен гарван рязко се извиси нагоре, като само едно перо остана да се рее във въздуха. Докато Бони гледаше смаяно. Скоростта, с която се носеше Клаус, го отнесе в мрака отвъд поляната и той изчезна.

В гората надвисна мъртвешка тишина.

Бони се отърси бавно от сковалата я парализа и направи няколко стъпки, а после се затича към мястото, където лежеше Стефан. Той не отвори очи при приближаването й. Изглежда бе изпаднал в безсъзнание. Тя коленичи до него. Обзе я някакво ужасяващо спокойствие като човек, който плува в ледена вода и най-сетне усеща първите неизбежни признаци на фатално измръзване. Ако не й се бяха струпали толкова много драматични преживявания едно след друго, може би щеше да се разкрещи или да изпадне в истерия. Но това бе последната стъпка, последната малка крачка към нереалността, в света, където това не биваше да се случва, но се случваше.

Защото Стефан бе зле. Много зле. Толкова зле, че повече нямаше накъде.

Никога досега не беше виждала толкова наранено тяло. Дори и на господин Танър, който беше умрял от раните си. И сестра й Мери не би могла да се справи с такива телесни поражения. Дори и да отведат Стефан на носилка до някоя операционна зала — и това нямаше да го спаси.

Обзета от нереално спокойствие, тя се озърна и видя проблясване на криле на лунната светлина. Деймън се озова до нея.

— Ако му се даде кръв, ще му помогне ли? — попита Бони спокойно и разумно.

Но той сякаш не я чу. Очите му бяха съвсем черни, целите само зеници. Ала сега те не излъчваха насилие, онова усещане за едва сдържана енергия бе изчезнало. Той коленичи и докосна чернокосата глава, отпусната на земята.

— Стефан?

Бони затвори очи.

Деймън е изплашен, помисли си тя. Деймън изплашен — самият Деймън! — и о, Господи, аз самата не зная какво да правя. Нищо не можеше да се направи… всичко свърши и ние всички сме обречени, а Деймън е изплашен за Стефан. Той няма да може да се погрижи за всичко, не разполага с никакво решение. Нито можеше да се намери някой друг, който да се справи със ситуацията. О, Господи, помогни ми, моля те, толкова съм изплашена… Стефан умира, Мередит и Мат са ранени, а Клаус може да се завърне всеки момент.

Отвори очи и погледна към Деймън. Той беше пребледнял, а с разширените си черни очи лицето му в този миг изглеждаше ужасяващо младо.

— Клаус ще се върне — промълви Бони тихо. Но вече не се страхуваше от него. Сега те не бяха ловец с опит от няколко столетия и седемнадесетгодишна девойка от човешката раса, озовали се тук на края на света. Вече бяха просто двама души — Бони и Деймън, които трябваше да се опитат да направят най-доброто, на което бяха способни.

— Зная — отвърна Деймън. Държеше ръката на Стефан, без да се срамува, че проявява слабост, напротив, жестът изглеждаше съвсем логичен и разумен. Бони усещаше, че изпраща Силата си към Стефан, но в същото време знаеше, че това не е достатъчно за спасението му.

— Кръвта ще му помогне ли?

— Не много. Може би само малко.

— Трябва да опитаме всичко, което би могло да му помогне.

— Не — прошепна Стефан.

Бони се изненада. Смяташе, че е в безсъзнание. Но сега очите му се отвориха и гледаха с ясен поглед — зелени очи със стаен огън в тях. Ала те сякаш бяха единственото живо нещо в него.

— Не ставай глупав — скара му се Деймън. Гласът му отново беше станал твърд. Пак улови ръката на брат си и я стисна силно, до побеляване на кокалчетата. — Ранен си много зле.

— Няма да престъпя обещанието си. — Тази непоколебима упоритост у Стефан се долавяше не само от тона му, но и от адски бледото му лице. И когато Деймън отново отвори уста, несъмнено, за да каже, че Стефан ще го престъпи, ако не иска да му бъден строшен врата, Стефан добави: — Особено когато няма смисъл.

Надвисна тишина. В думите му има жестока истина, помисли си Бони. Там, където се намираха сега, на това ужасно място отвъд всичко нормално, всякакви претенции или опити за фалшиво успокояване изглеждаха не на място. Имаше само една истина. И Стефан изговаряше на глас именно тази истина.

Той остана загледан в брат си, който също го знаеше. Цялата онази свирепа бясна борбеност, която преди малко беше насочена към Клаус, сега се бе насочила към Стефан в напразна надежда някак си да може да му помогне.

— Не съм ранен зле. Аз съм мъртъв — с жестока откровеност промълви Стефан, без да откъсва поглед от Деймън. Това е последната и най-грандиозна борба между волята на единия и волята на другия брат, помисли си Бони. — А ти трябва да отведеш Бони и другите оттук.

— Няма да те оставим — намеси се Бони. Това бе самата истина. Това поне имаше право да му обещае.

— Трябва да си тръгнете! — Стефан дори не погледна встрани, нито за миг не отклони очи от лицето на брат си. — Деймън, ти знаеш, че съм прав. Клаус ще се появи всеки миг. Не рискувай живота си. Не рискувай техния живот.

— Пет пари не давам за техния живот, не ме е грижа за тях! — просъска Деймън.

И това е самата истина, помисли си Бони. Но кой знае защо не се засегна. Имаше само един живот, на който Деймън действително държеше, и това съвсем не беше неговият собствен.

— Грижа те е! — извика му Стефан. Той се вкопчи в ръката на брат си с такава ярост, сякаш двамата участваха в двубой и единствено чрез груба сила Стефан можеше да убеди Деймън да се вслуша в думите му. — Елена имаше една последна молба. Е, сега това е и моя молба. Ти притежаваш Силата, Деймън. Искам да я използваш, за да им помогнеш.

— Стефан… — прошепна Бони отчаяно.

— Обещай ми — призова Стефан брат си, миг преди болезнен спазъм да сгърчи лицето му.

В продължение на няколко секунди, сторили се безкрайни на Бони, Деймън само се взираше нямо в Стефан. Ала накрая изрече сакралното: „Обещавам“, то се отрони от устните му бързо и остро като удар с кинжал. Пусна ръката на Стефан и се обърна към Бони:

— Да тръгваме.

— Не можем да го оставим…

— Напротив, можем. — В този момент в лицето на Деймън нямаше нищо младежко. Нищо уязвимо. — Ти и твоите приятели човеци си тръгвате оттук — завинаги. Аз ще се върна.

Бони поклати глава. Усещаше смътно, че Деймън не предаваше Стефан, че той някак си поставяше идеалите на Стефан над живота му, но всичко беше твърде дълбоко и неразбираемо за нея. Тя не го разбираше и не желаеше да си блъска главата с тази загадка. Знаеше единствено и само, че не можеха да оставят Стефан тук.

— Сега идваш с мен — заяви Деймън и протегна ръка към нея. В гласа му отново прозвуча стоманена нотка. Бони се стегна, готова за съпротива, но тогава се случи нещо, което обезсмисли всякакви спорове. Проехтя силен плясък като от гигантски камшик и проблесна светкавица, която освети всичко наоколо като ден. Бони бе заслепена. Когато прогледна, очите й, макар и още нефокусирани, се насочиха към пламъците, издигащи се от черната дупка в ствола на едно дърво.

Клаус се беше завърнал. Със своите светкавици.

Очите на Бони се втренчиха в него като единствения движещ се обект по поляната. Той размахваше като кървав трофей окървавения прът от бял ясен, който бе изтръгнал от гърба си.

Гръмоотвод, мярна се нелогична мисъл в главата на Бони и тогава се разнесе още един трясък.

Проехтя от чистото небе. Огромна синьо–бяла назъбена светкавица освети всичко като по пладне. Бони видя как беше поразено, повалено и подпалено едно дърво, а после още едно, намиращо се още по-близо до нея. Пламъци плъзнаха сред листата като огладнели червеникави зли таласъми.

Още две дървета избухнаха в буйни пламъци, при това от двете страни на Бони и с толкова шумен пукот, че отекна в тялото й. Стори й се, че трясъкът спука тъпанчетата й. Деймън, чийто слух бе много по-чувствителен от нейния, вдигна ръце, за да предпази ушите си.

После изкрещя: „Клаус!“ и се хвърли към русокосия. Сега Деймън не се прокрадваше предпазливо и тихо. Това беше смъртоносна атака с убийствената скорост на преследващ плячката си леопард или вълк.

Но светкавицата го застигна в средата на скока.

Като видя това, Бони изпищя и моментално се изправи. Надигна се сивкава мъгла от пушека и се разнесе мирис на изгоряло. Деймън падна на земята и се просна по лице, без повече да помръдне. Бони видя тънки струи дим, надигащи се от него както преди малко от обгорелите дървета.

Онемяла от ужас, тя погледна към Клаус.

Той се олюляваше през поляната, като размахваше окървавения прът като стик за голф. Докато минаваше покрай Деймън, се наведе над него и се усмихна. На Бони отново й се искаше да изкрещи, но дъх не й бе останал. Сякаш наоколо не бе останал достатъчно въздух за дишане.

— С теб ще се разправя по-късно — закани се Клаус на изпадналия в безсъзнание Деймън. После погледна към Бони.

— Твой ред е — рече той. — Сега ще се заема с теб.

Нужен й бе един миг, за да разбере, че той не гледа към нея, а към Стефан. Електриковосините му очи бяха приковани в лицето на Стефан. После се спуснаха надолу по окървавеното му тяло.

— Ще те изям, Салваторе. Целият ще те оглозгам.

Бони бе останала съвсем сама. Единствената, която бе на крака. И примираше от страх.

Но знаеше какво трябва да направи.

Коленете й се подкосиха и се свлече на земята до Стефан.

Ето, това ще е краят, помисли си тя. Ще коленичиш до твоя рицар и ще посрещнеш врага.

Погледна към Клаус и се измести така, че да закрие Стефан с тялото си като с щит. Русокосият сякаш едва сега я забеляза и се намръщи, все едно че бе намерил паяк в салатата си. По лицето му просветваха оранжеви и червени отблясъци от пламъците.

— Махни се от пътя ми.

— Не.

И това бе началото на края. Ей така, съвсем просто, само с една дума и ще трябва да умре в лятната нощ. Лятна нощ, когато луната и звездите греят, а огньовете догарят като пламъците, използвани от друидите за призоваване на мъртъвците.

— Бони, върви си — болезнено въздъхна Стефан. — Махни се оттук, докато още можеш да се спасиш.

— Не — повтори Бони. Съжалявам. Елена, помисли си тя. Не мога да го спася. Това е всичко, което можах да направя.

— Махай се от пътя ми — процеди Клаус през зъби.

— Не. — Можеше да го забави и да даде възможност на Стефан да умре така, вместо със зъбите на Клаус в гърлото си. Може би нямаше да има много голяма разлика, но това беше единственото, което бе способна да предложи.

— Бони — отново прошепна Стефан.

— Не знаеш ли кой съм аз, момиче? Аз съм се срещал с дявола. Ако се отместиш, обещавам да те убия бързо.

Гласът на Бони бе заседнал в гърлото й. Затова сега само поклати глава.

Клаус отметна своята назад и се разсмя. Явно ще трябва да пролее още малко кръв.

— Добре. Нека бъде по твоему. И двамата ще умрете заедно.

Лятна нощ, помисли си Бони. Навечерието на лятното слънцестоене. Когато линията между световете е най-тънка.

— Кажи лека нощ, любима.

Няма време за транс, за нищо няма време. За нищо, освен за един отчаян призив.

— Елена! — изкрещя Бони. — Елена! Елена!

Клаус се отдръпна.

За миг й се стори, че самото произнасяне на името го стресна. Или все едно очакваше нещо да отговори на вика на Бони. Той остана неподвижен, зорко наострил слух.

Бони възстанови силите си, вложи всичко от себе си в тях, запращайки нуждата си и призива си в пространството.

И почувства… нищо не почувства.

Нищо не смущаваше лятната нощ, освен пукотът на догарящите дървета. Сигурно онова там беше димът от огъня. Но не приличаше на обикновен дим. Вихреше се, извисяваше се във въздуха като тънка спирала или дяволски прах. И постепенно се събираше в някаква форма, смътно напомняща очертанията на човешка фигура.

После, малко по-настрани, се очерта още една. Сетне Бони видя и трета. Същата картина се повтаряше навсякъде наоколо.

Мъглата струеше от самата земя между дърветата. Цели кълба, отделни и раздалечени. Бони, която съзерцаваше нямо неразбираемата за нея гледка, забеляза, че по всички пътеки се виждаха пламъци на фона на дъбовете и тухлите от комина на срутената ферма. Клаус бе спрял да се хили, престана и да се движи, също загледан наоколо.

Бони се извърна към Стефан, неспособна дори да формулира въпроса, който искаше да му зададе.

— Неспокойните духове — дрезгаво зашепна той с напрегнат блясък в зелените си очи. — Лятното слънцестоене.

И тогава Бони разбра.

Те идваха. От другия бряг на реката, където се простираше старото гробище. От горите, където в безброй набързо изкопани плитки гробове бяха погребали телата, преди да започнат да гният. Неспокойните духове на войниците, които се бяха сражавали и загинали тук през Гражданската война. Свръхестествените обитатели на тези земи бяха откликнали на призива й за помощ.

Именно те се събираха от всички страни. Стотици призраци.

Бони виждаше лицата им. Мъглявите очертания се запълваха постепенно с бледи цветове като нарисувани с водни бои, но силно разредени. Съзря сини униформи редом със сиви. Воините от армията на юнионистите се бяха смесили с тези от войските на Конфедерацията.14

Бони зърна един пистолет, затъкнат в колан, както и отблясък от украсена с орнаменти ножница на сабя. После започнаха да се показват и нашивки по ръкавите. Както и една буйна и гъста, дълга и побеляла, но добре поддържана брада. Отзад пристъпваше дребна фигура като на дете, с черни дупки вместо очи и барабан, висящ на пристегнат ремък.

— О, Боже мой — ахна тя. — О, Господи. — Не беше проклятие. Прозвуча по-скоро като молитва.

Не че не бе изплашена от тях… напротив, сърцето й примря от уплаха. Все едно се бе сбъднал някой от кошмарите й, свързан с гробището. Като първия й сън за Елена, където някакви създания изпълзяваха от черни ями в земята, само че тези тук не пълзяха, а се носеха наоколо. Всичко, което някога Бони бе подозирала за старото гробище — че е живо и пълно с наблюдаващи очи, че зад привидната му неподвижност се крие някаква Сила — се оказа истина. Земята на Фелс Чърч разкриваше кървавите си спомени. Духовете на онези, които бяха умрели тук, отново се носеха над нея.

Бони долови гнева им. Това я изплаши, но едновременно с това в гърдите й се надигна и друга емоция, която я накара да затаи дъх и да стисне още по-здраво ръката на Стефан. Защото тази призрачна армия си имаше водач.

Една фигура се носеше пред всички останали и беше най-близо до мястото, където стоеше Клаус. Засега нямаше ясни очертания и не можеше да се определи каква е всъщност, но светеше с бледозлатисто сияние като пламък на свещ. После пред очите на Бони, с всяка следваща минута тя започна да придобива плът сякаш направо от въздуха, да блести все по-ярко и по-ярко с неземна светлина. Фигурата стана по-ослепителна дори от огнен кръг. Толкова ярка, че Клаус се отдръпна изплашено от нея, а Бони примигна, но като се извърна заради някакъв приглушен шум, видя, че и Стефан гледаше право в нея без никакви признаци на страх, с широко отворени очи. И се усмихваше, макар и леко, сякаш бе радостен, че това ще бъде последното, което ще види през живота си.

Тогава Бони се увери в предположението си.

Клаус изпусна пръта. Извърна се от Бони и Стефан, за да се изправи лице в лице с това творение от светлина, което се носеше над поляната като ангел на отмъщението. Златистата коса на привидението се вееше назад като от някакъв невидим вятър. Елена погледна надолу към тях.

— Тя дойде — прошепна Бони.

— Ти я призова — промълви Стефан. Гласът му се удави в тежкото му дишане, но той продължаваше да се усмихва. Ала очите му гледаха сериозно.

— Отдръпни се от тях. — Гласът на Елена проникна едновременно в ушите и в съзнанието на Бони. Отекна като звън на десетки камбани, далечен и едновременно с това близък. — Всичко свърши, Клаус.

Но Клаус бързо се окопити. Бони видя как раменете му се изпънаха, за да си поеме дъх и сега за пръв път забеляза дупката в гърба на дъждобрана му, където Деймън го беше пронизал с копието от бял ясен. По раната имаше засъхнала потъмняла кръв, но при разкършването на раменете му бликна нова.

— Мислиш, че се страхувам от теб? — извика той. Завъртя се, като се изсмя на всичките бледи фигури. — Нима си въобразявате, че ще се стресна от вас? Вие сте мъртви! Прах, разпилян от вятъра! Не можете дори да ме докоснете!

— Грешиш — изрече Елена с нежния си мелодичен глас.

— Аз съм един от Древните! От Истинските! Знаете ли какво означава това? — Клаус отново се извърна, като се обръщаше към всички тях. Неестествено сините му очи сякаш бяха уловили червеното зарево на огъня. — Никога няма да умра! Всички вие сте мъртви, вие сте само една сбирщина от призраци! Но не и аз. Смъртта не може да ме застигне. Защото аз съм непобедим!

Изкрещя последната дума толкова силно, че отекна между дърветата. Непобедим… непобедим… непобедим… чу Бони ехото да заглъхва сред все по-силния шум от огъня.

Елена изчака да стихне и последното ехо. После заговори съвсем ясно:

— Не съвсем. — Обърна се, за да погледне призрачните фигури около себе си. — Той иска да пролива още кръв тук.

Сега заговори един нов глас, кухо отекващ, от който по гърба на Бони преминаха тръпки като залят със студена вода:

— Бих казал, че имаше достатъчно убийства. — Беше войник от юнионистите, от Севера, с две редици копчета по куртката си.

— Повече от достатъчно — подкрепи го друг глас, звучащ като тропот на далечен барабан. Воин от конфедератите, държащ пушка с щик на нея.

— Крайно време е някой да го спре — предложи един по-стар мъж с тъмнокафява униформа.

— Не можем да му позволим да продължава все така — намеси се барабанчикът с черните дупки вместо очи.

— Да не се пролива повече кръв! — надигнаха се едновременно няколко гласа. — Никакви убийства повече! — Викът се разнасяше от призрак на призрак, докато надигналата се шумотевица не заглуши пращенето на огъня. — Никаква кръв повече!

— Не можете да ме докоснете! Не можете да ме убиете!

— Дръжте го, момчета!

Бони така и не проумя кой точно даде тази последна команда. Но всички мигом се подчиниха — южняци и северняци. Надигнаха се вкупом, отново се разтвориха в мъгла, гъста мъгла със стотици ръце. Нахвърлиха се върху Клаус като океанска вълна, погълнаха го в себе си и отвсякъде го обкръжиха. Всяка ръка искаше да го сграбчи и макар че Клаус отчаяно се съпротивляваше, те бяха прекалено много. За броени секунди той бе покрит от тях, заобиколен отвсякъде, погълнат от гъстата мъгла. После мъглата се надигна, завихри се като торнадо, от което крясъците на жертвата се долавяха съвсем слабо.

— Не можете да ме убиете! Аз съм безсмъртен!

Торнадото се завихри надалеч в мрака пред смаяния поглед на Бони. Следваше го поредица от още призраци, носещи се като опашка на комета.

— Къде го отнасят? — Бони нямаше намерение да го изрича на глас, просто, без да се усети изтърси онова, което се въртеше в ума й. Елена обаче я чу.

— Където няма да може да върши зло — обясни й тя. Лицето й имаше толкова строго изражение, че Бони се отказа да задава повече въпроси.

От другия край на поляната се надигна някакво пищене и врещене. Бони се обърна и видя Тайлър в ужасяващия му получовешки, полуживотински вид. Той се втренчи в Елена и няколкото останали до нея призрачни фигури и заломоти:

— Не им позволявай да вземат и мен! Не им позволявай да вземат и мен!

Но преди Елена да отвори уста, Тайлър се обърна назад. Впери смаян поглед в огъня, който се извисяваше над неговия ръст, след което скочи право в него, за да потъне в гората. През разделените от него пламъци Бони видя как той рухна на земята, опитвайки се да се пребори с огъня, а после се надигна и отново хукна да бяга. После пламъците отново го закриха и тя не можа да види нищо повече.

И тогава си спомни за Мередит… и Мат. Мередит лежеше там, отпуснала глава в скута на Каролайн, но леко надигната, за да може да види всичко. Мат още беше проснат по гръб. Ранен, но не чак толкова зле, колкото Стефан.

— Елена — повика я Бони, за да привлече вниманието на светещата фигура, след което извърна очи към Стефан.

Ярката фигура се приближи още повече. Стефан не примигна. Гледаше право към светлината и се усмихваше.

— Той бе спрян. Благодарение на теб.

— Бони беше тази, която ни призова. А тя нямаше да се озове на подходящото място в подходящия момент без твоята помощ и, разбира се, без помощта на останалите.

— Опитах се да спазя обещанието си.

— Зная, Стефан.

На Бони обаче не й хареса как прозвуча всичко това. По-скоро като сбогуване… при това завинаги. Припомни си собствените си думи: той може да отиде на друго място или… просто да си отиде. Но тя не искаше Стефан да отива, където и да е. Сигурно някой, който толкова много прилича на ангел…

— Елена — каза тя, — не можеш ли… да направиш нещо? Не можеш ли да му помогнеш? — Гласът й се разтрепери.

Изражението на Елена, когато се обърна, за да я погледне, бе нежно, но толкова тъжно, че още повече разстрои Бони. Напомняше й за някого и след кратък размисъл се сети — за Хонория Фел. Очите на Хонория изглеждаха също така безутешни, сякаш се взираше във всички неизбежни злини, с които бе пълен светът. Всички несправедливости, всичко онова, което не трябваше да съществува, но съществуваше.

— Мога да направя нещо — каза тя. — Но не зная дали това е помощта, която иска той. — Отново се обърна към Стефан. — Стефан, мога да те излекувам от това, което Клаус ти причини. Тази нощ притежавам тази Сила. Но не мога да те излекувам от това, което Катрин ти е причинила.

Бони трескаво затърси обяснение на тези думи. Това, което Катрин му бе причинила… но нали Стефан се бе възстановил преди няколко месеца от мъчението, на което Катрин го бе подложила в криптата. После Бони се досети. Това, което Катрин бе причинила на Стефан, е било превръщането му във вампир. Преди много столетия.

— Беше толкова отдавна — каза Стефан на Елена. — Ако ме излекуваш от това, ще се превърна в купчина пепел.

— Да. — Сега Елена не се усмихна, а само продължи да го гледа втренчено. — Искаш ли помощта ми, Стефан?

— И да продължа да живея в този свят, в сенките… — Гласът на Стефан сега бе спаднал до шепот, зелените му очи бяха премрежени и далечни. На Бони й се искаше да го раздруса. Живей, мислено го посъветва тя, но не посмя да го изрече на глас. Опасяваше се, че може да го подтикне да вземе точно противоположното решение. После й хрумна нещо друго.

— Да продължиш да се опитваш. Тъй като другия избор е просто да се предадеш — каза тя, а Елена и Стефан я изгледаха с изненада. Бони се озърна, вирна брадичка и видя как на устните на Елена се появи лека усмивка. Елена се обърна към Стефан и той на свой ред също се опита да се усмихне.

— Да — промълви той тихо към Елена, — искам помощта ти.

Тя се наведе и го целуна.

Бони усети как сиянието започна да се прелива от Елена към Стефан също като река от искряща светлина, която го обгръщаше, заливаше го отвред така, както преди малко гъстата тъмна мъгла бе погълнала Клаус. Като водопад от диаманти, докато тялото на Стефан не засия като това на Елена. За миг Бони си представи, че може да вижда как кръвта циркулира в тялото му, достигайки до всяка вена, до всеки капиляр, за да излекува всичко, до което се докосне. После сиянието постепенно се смали до златиста аура, всмуквайки се обратно в кожата на Стефан. Ризата му още си оставаше изпокъсана, но под нея плътта му вече беше гладка, стегната и заздравяла. Бони усети как очите й се уголемиха неимоверно при това чудо. Накрая не можа да се сдържи да не докосне изцерената му кожа.

Беше като всяка нормална кожа. Дори следа не бе останала от ужасяващите рани.

Засмя се шумно от прекомерна радостна възбуда, но в следващия миг се озърна и настроението й отново се помрачи.

— Елена… там е Мередит и тя…

Обаче ярко светещото създание, каквото беше сега Елена, вече се бе насочило към нея. Мередит надигна глава от скута на Каролайн.

— Здравей, Елена — каза тя. Поздравът й прозвуча почти нормално, с изключение на това, че гласът й беше силно отслабнал.

Елена се наведе и я целуна. Сиянието отново започна да струи от нея, за да обгърне Мередит. И когато започна да намалява, Мередит се изправи на крака.

После Елена направи същото и с Мат, който се събуди, объркан, крайно смутен, но в съзнание. Целуна също и Каролайн и тя престана да се тресе и се изправи на крака.

После се насочи към Деймън.

Той още лежеше неподвижно там, където бе паднал. Призраците бяха минали над него, без да го забележат. Яркостта на Елена надвисна над него и една сияйна ръка се протегна, за да докосне косата му. После тя се приведе, за да целуне отпуснатата на земята тъмнокоса глава.

Щом искрящата светлина помръкна, Деймън седна и поклати глава. Видя Елена и застина, а после се изправи с предпазливи сдържани движения. Нищо не каза, а само изгледа как Елена се върна при Стефан.

Силуетът на Стефан се очертаваше ясно на фона на огъня. Бони едва сега забеляза, че червенеещият пламък се беше засилил дотам, че вече почти затъмняваше златистото сияние около Елена. Но сега Бони му обърна внимание и изтръпна от тревога.

— Моят последен дар за вас — рече Елена и заваля дъжд.

Но това не беше гръмотевична буря, а нежен напоителен дъжд, който бързо намокри всичко наоколо — включително и Бони — като моментално угаси огъня. Стана свежо и хладно, отми целия ужас, натрупан от толкова много часове, изчисти горската поляна от всичко, което се бе случило тук. Бони вдигна лице и затвори очи. Искаше й се да разтвори ръце и да прегърне благодатния живителен дъжд. Накрая отмаля, отпусна ръце и отново погледна към Елена.

В този миг Елена гледаше към Стефан, ала усмивката бе изчезнала от устните й. Лицето й отново бе обгърнато от безмълвна печал.

— Вече стана полунощ — промълви тя. — И аз трябва да си тръгна.

Бони тутакси осъзна, че това „тръгна“ не означаваше само за момента. „Тръгна“ означаваше завинаги. Елена отиваше някъде, където никакъв транс, никакъв сън не можеха да я достигнат.

И Стефан го знаеше.

— Само още няколко минути — рече и протегна ръка към нея.

— Съжалявам…

— Елена, почакай… трябва да ти кажа…

— Не мога! — За пръв път ведрината на красивото й светещо лице се помрачи, показвайки не само кротка тъга, но и сърцераздирателна скръб. — Стефан, не мога да чакам повече. Безкрайно съжалявам.

Прозвуча сякаш нещо я дърпаше обратно към мястото, откъдето се бе появила, за да се оттегли в някакво измерение, където Бони не можеше да я достигне или види. Може би същото място, където бе отишла Хонория Фел, когато бе изпълнила своето дело, помисли си Бони. Да се оттегли в покой.

Но очите на Елена съвсем не излъчваха покой. Те не се откъсваха от Стефан. Тя протегна ръка към неговата. Но се оказа безнадеждно. Те дори не се докоснаха. Накъдето и да дърпаха Елена, тя вече бе твърде далеч.

— Елена… моля те! — Със същия този глас Стефан я беше извикал в стаята. Сякаш сърцето му се късаше.

— Стефан — извика тя, протягайки сега към него и двете си ръце. Но продължи да се смалява, да чезне.

Бони усети как в гърдите й се надигна ридание, напиращо към гърлото. Не беше справедливо. Не беше честно. Те искаха само едно: да бъдат завинаги заедно. А сега като награда за помощта, задето бе спасила града и бе приключила най-достойно задачата си, Елена щеше да бъде завинаги разделена от Стефан. Това просто не беше честно.

— Стефан — отново извика Елена, но гласът й долетя отдалеч. От яркото й сияние не бе останала почти следа. А после, докато Бони напразно лееше безпомощно сълзи, угасна съвсем.

Над поляната отново надвисна тишина. Всички си бяха тръгнали — призраците от Фелс Чърч, излезли за една нощ от гробовете си, за да не позволят да се пролива повече кръв. Сияйното привидение, което ги бе повело, също беше изчезнало без следа, а сега дори луната и звездите бяха закрити от облаците.

Бони знаеше, че лицето на Стефан не беше мокро от дъжда, който продължаваше да се лее.

Той не помръдваше, дишаше тежко, неспособен да откъсне очи от мястото, където сиянието на Елена беше изчезнало. И целият онзи копнеж и болка, които Бони беше забелязвала на лицето му преди, не можеха да се сравнят с това, което тя виждаше изписано сега.

— Не е честно — прошепна тя. После изкрещя към небето, без да я е грижа към кого точно се обръща. — Не е честно!

Стефан дишаше все по-учестено. Сега и той вдигна лице, но не с гняв, а с непоносима болка. Очите му затърсиха из облаците последните следи от златистото сияние или поне някакъв проблясък на светлина. Ала не успя. Бони видя как го разтърси мощен спазъм, силен като агонията на Клаус, когато го прониза копието. И викът, който изригна от него, беше най-потресаващият вик, който Бони бе чувала през живота си:

— Елена!