Тъмното обединение

5

Бони остави дневника върху нощното шкафче и се пресегна за уокмена си. Претърси станциите, докато гледаше в тавана с натежали клепачи. Сред пукота на статичното електричество в ушите й прозвуча гласът на един диджей:

— А ето и едно златно парче за всички вас, фенове на приказните петдесетте години. „Лека нощ, любима“ на групата „Шпаньолите“, записано от Вий Джий…

Приятната музика скоро унесе Бони.

Шейкът беше ягодов — любимият на Бони. От джубокса се лееше „Лека нощ, любима“, а барплотът беше идеално почистен. Но Елена, помисли си Бони, всъщност никога не бе носила широки поли.

— Не е широка — каза тя и посочи полата си с ръка. Елена вдигна очи от чашата с шоколадов шейк. Русата й коса беше прибрана назад в конска опашка.

— Кой ли вече обръща внимание на такива неща? — попита Бони.

— Ти, глупаче. Аз съм тук само на гости.

— О! — Бони отпи от шейка. Сънища. Имаше причина да се страхува от сънищата, но точно сега не можеше да се досети каква бе тя.

— Не мога да остана задълго — каза Елена. — Мисля, че той вече знае, че съм тук. Дойдох само за да ти кажа… — Тя се намръщи.

Бони я погледна разбиращо.

— И ти ли не можеш да си спомниш? — Отпи от шейка. Имаше странен вкус.

— Аз умрях твърде млада, Бони. Имах да свърша още толкова много неща, още толкова много да постигна. Но сега трябва да ти помогна.

— Благодаря — отвърна Бони.

— Да знаеш, никак не е лесно. Нямам толкова много сили. Трудно е да се справяш с всичко тук и едновременно с това да владееш положението.

— Трябва да владееш положението — съгласи се Бони и кимна. Чувстваше се странно замаяна. По дяволите, какво имаше в проклетия шейк?

— Не мога да контролирам всичко, а пък всичко тук се оказа доста странно. Предполагам, че е негово дело.

Винаги ми се противопоставя. Той ни следи. И всеки път, когато се опитвам да се свържа, той се появява.

— Добре. — Стаята се завъртя пред очите й.

— Бони, слушаш ли ме? Той може да използва страха ти срещу теб. Това е начинът, по който действа.

— Добре…

— Но не бива да му позволяваш. Кажи на всички за това. Кажи и на Стефан… — Елена замлъкна и притисна ръка към устата си. Нещо падна в шоколадовия й шейк.

Беше зъб.

— Той е тук. — Гласът на Елена беше странен и неясен. Бони се вгледа в зъба, хипнотизирана от ужас. Той лежеше точно в средата на сметаната, сред натрошените бадеми. — Бони, кажи на Стефан…

Още един зъб пльокна в чашата, сетне и още един. Елена се разрида и побърза да закрие уста с двете си шепи. Очите й бяха ужасени, безнадеждни.

— Бони, не си отивай…

Но Бони вече се препъваше и залиташе, отдръпвайки се назад. Всичко се завъртя, завихри. Шейкът забълбука в чашата като кипнала течност. Само че това въобще не беше шейк. Беше кръв. Яркочервена и пенеста като нещо, което ще изхрачиш, миг преди да умреш. Стомахът на Бони се присви в адска необуздана конвулсия.

— Кажи на Стефан, че го обичам! — Прозвуча като глас на беззъба старица и завърши с истерично хлипане. Бони изпита неописуемо облекчение от обгърналия я мрак и последвалата забрава.

Бони загриза края на флумастера, приковала поглед върху часовника, докато всъщност си мислеше за датите от календара. Оставаха й още осем дена и половина в училище. Беше й окончателно писнало, ама нали все някак си трябваше да издържи. Макар че всяка минута тук, сред цялата тази врява, за нея бе истинско изпитание.

Един от съучениците й, й бе заявил право в лицето, като се отдръпна от нея на стъпалата:

— Не искам да те обиждам, но нещо много начесто взеха да мрат тия твои приятелки.

Разплаканата Бони мигом се втурна презглава в дамската тоалетна.

Но сега тя не искаше нищо друго, освен кракът й никога, ама никога повече да не стъпи в училището, за да бъде далеч от всичките тези тъй трагично опечалени лица и обвиняващи погледи… или още по-лошо — съжаляващите погледи. Директорът произнесе траурно слово пред всички ученици за „това ново нещастие“ и за „тази ужасна загуба“, а през цялото време Бони усещаше като свредели в гърба си прогарящите погледи на съучениците си.

Та щом удари звънецът, тя първа се втурна навън през вратата. Но вместо чинно да се запъти към стаята за следващия час, отново се скри в тоалетната, за да изчака там следващия звънец. Чак когато коридорът се изпразни, забърза към крилото, където се намираше кабинетът по чужди езици. Мина покрай дъската с обявите и съобщенията за събитията, планирани за края на учебната година, без въобще да ги погледне. Какво значение имаха изпитите за SAT и дори дипломирането, какво значение въобще имаше всичко останало? Та нали всички те можеха да не доживеят до края на месеца…

В бързината едва не връхлетя върху някаква фигура в коридора. Вдигна рязко поглед от краката си и го насочи към модните обувки на непознатия. Над тях се виждаха джинси, плътно прилепнали, но достатъчно износени, за да смекчават очертанията на коравите мускули. Тесни бедра. Солиден гръден кош. Лице, способно да доведе до полуда някой скулптор: чувствени устни, високи скули. Черни очила. Леко пригладена назад черна коса. За миг Бони остана със зяпнала уста.

О, Господи, бях забравила колко е страхотен, помисли си момичето. Прости ми, Елена, но малко остава да му се нахвърля.

— Стефан! — извика тя.

После съзнанието й отново се завърна в реалността и тя се огледа тревожно наоколо. Нямаше жива душа. Веднага го сграбчи за ръката.

— Луд ли си да се появяваш тук? Да не си откачил?

— Трябваше да те намеря. Мислех, че е спешно.

— Така е, но… — Той изглеждаше толкова не на място, застанал насред коридора на гимназията. Толкова екзотичен. Като зебра сред стадо овце. Тя като обезумяла моментално го задърпа към стаичката на чистачките.

Но той не помръдна. Беше по-силен от нея.

— Бони, ти каза, че искаш да поговорим за…

— Трябва да се скриеш! Отивам да взема Мат и Мередит и ще ги доведа тук, след което ще поговорим. Но ако някой те види, вероятно ще те линчуват. Защото имаше още едно убийство…

Лицето на Стефан се промени и той се остави тя да го поведе към стаичката. Опита се да й каже нещо, но след това явно реши да си замълчи.

— Ще те чакам — каза само.

Отне й само няколко минути да намери Мат в кабинета по авторемонт, а Мередит в класа по икономика. Те забързаха обратно към стаичката на чистачките, за да изведат Стефан колкото може по-бързо от училището, без да предизвикват нечии подозрения.

Все някой ще ни види, дяволите да го вземат, трескаво си повтаряше Бони. И тогава всичко ще зависи от това кой ще е този някой и какви слухове ще плъзнат в училището.

— Трябва да го отведем на безопасно място, но не и в къщата на някого от нас — заяви Мередит. Прекосиха паркинга на училището с максимално възможната бързина.

— Чудесно, но къде? Почакай малко, какво ще кажеш за пансиона?… — Гласът на Бони секна. На паркинга пред нея се виждаше малка черна кола. Италиански автомобил, лъскав, елегантен и страшно секси. Прозорците бяха затъмнени въпреки забраната, така че не можеше да се види кой седи вътре. После Бони зърна емблемата с жребец на капака.

— О, Боже мой.

Стефан хвърли само един разсеян поглед към ферарито.

— Това е колата на Деймън.

Три чифта очи се обърнаха шокирано към него.

— На Деймън? — изкрещя Бони. Надяваше се, че Стефан има предвид, че Деймън само му е заел колата.

Но прозорецът се спусна и отвътре се показа черна коса, адски лъскава, като боята на колата. А под косата — огледални слънчеви очила и една много бяла усмивка.

— Бонджорно — поздрави Деймън невъзмутимо на майчиния си език. — Някой да иска да го повозя?

— О, Боже мой — тихо повтори Бони. Но не се отдръпна.

Стефан бе видимо нетърпелив.

— Отиваме в пансиона. Ти ни следвай, но паркирай зад обора в задния двор, за да не види някой колата ти.

Мередит насила издърпа Бони по-далеч от ферарито. Не че Бони харесваше Деймън или че се канеше да го разцелува, както на купона в квартирата на Аларик. Знаеше, че той е опасен. Може би не толкова, колкото Катрин, но все пак лош. Бе убивал безпричинно, просто за развлечение. Той бе убил господин Танър, учителя по история в Къщата на духовете на последния Хелоуин. Можеше всеки момент отново да убие.

Може би тъкмо заради това пред него Бони се чувстваше като мишка пред лъскава черна змия.

Като се усамотиха в колата на Мередит, двете момичета си размениха многозначителни погледи.

— Стефан не биваше да го взима със себе си — отбеляза Мередит.

— Може пък Деймън да е дошъл просто така, за развлечение — предположи Бони. Не вярваше, че Деймън беше от онези, които ще позволят да бъдат отведени някъде против волята си.

— Но защо му е трябвало да идва? Не е за да ни помогне, това поне е сигурно.

Мат не каза нищо. Дори сякаш не забелязваше напрежението, изпълнило колата. Взираше се през предното стъкло, вглъбен в мислите си.

Небето отново започна да се заоблачава.

— Мат?

— Просто го остави на мира, Бони — каза Мередит.

Страхотно, няма що! — помисли си Бони. Депресията я обгърна като черно одеяло. Мат, Стефан и Деймън — всички до един си мислеха единствено за Елена.

Паркираха зад стария обор до ниската черна кола. Когато влязоха вътре, завариха Стефан сам. Той се обърна и Бони видя, че е свалил черните си очила. Прониза я лека тръпка, само колкото да настръхнат косъмчетата по ръцете и врата й. Стефан не приличаше на нито едно от момчетата, които някога беше срещала. Очите му бяха тъй зелени, зелени като дъбовите листа през пролетта. Но в момента под тях се чернееха дълбоки сенки.

Последва неловък момент. Тримата стояха настрани и се взираха безмълвно в Стефан. Сякаш никой не знаеше какво да каже.

После Мередит се приближи до него и го улови за ръката.

— Изглеждаш уморен — рече.

— Дойдох колкото можах по-бързо. — Той я прегърна за кратко, донякъде колебливо.

Преди никога не би го направил, помисли си Бони. Винаги се бе държан много сдържано.

Тя пристъпи към него, за да получи полагащата й се прегръдка. Тялото му под тениската бе студено и тя впрегна цялата си воля, за да не потрепери. Като се отдръпна назад, очите й бяха замъглени. Какво изпитваше сега, когато Стефан Салваторе се бе завърнал във Фелс Чърч? Облекчение? Или тъга заради спомените, които беше донесъл със себе си? Страх? Само едно беше сигурно: идеше й да се разплаче.

Стефан и Мат се спогледаха. Е, страхотна картинка, помисли си Бони. Беше почти забавно: върху лицата и на двамата бе изписано едно и също изражение. Болка и умора, както и старание да не го показват. Независимо от всичко, Елена винаги оставаше помежду им.

Накрая Мат протегна ръка и Стефан я стисна. Сетне двамата отстъпиха назад, доволни, че най-трудното бе минало.

— Къде е Деймън? — попита Мередит.

— Мотае се някъде наоколо. Реших, че може би е по-добре да останем няколко минути без него.

— Искаме няколко десетилетия да останем без него — изтърси Бони, преди да успее да се спре, а Мередит додаде: — Не може да му се вярва, Стефан.

— Мисля, че грешиш — рече Стефан тихо. — Ако пожелае, той може много да ни помогне.

— А междувременно всяка нощ ще убива неколцина от местните жители? — повдигна вежди Мередит. — Не биваше да го взимаш със себе си, Стефан.

— Не ме доведе той. — Гласът дойде някъде зад гърба на Бони, но застрашително близко. Бони подскочи, инстинктивно се хвърли към Мат, който я хвана за рамото.

Деймън се подсмихна леко, само с ъгълчето на устата си. Сега беше свалил черните си очила, но очите му не бяха зелени. Бяха черни като пространството между звездите. Но е почти толкова красив, колкото Стефан, неволно си помисли Бони, докато напипваше пръстите на Мат, за да ги стисне тревожно.

— Значи сега тя е с теб, така ли? — обърна се Деймън към Мат с небрежен тон.

— Не — сухо отвърна Мат, без да пуска Бони.

— Стефан не те е довел, така ли? — удиви се Мередит, застанала от другата страна. В сравнение с всички останали на нея присъствието на Деймън й въздействаше най-слабо, най-малко се плашеше от него и заради това беше най-неподатлива на влиянието му.

— Не — призна Деймън, вперил поглед в Бони. Не се държи като другите, помисли си тя. Гледа където иска, без значение с кого разговаря. — Ти го направи.

— Аз ли? — слиса се Бони и леко потръпна. Не можеше да разбере какво има предвид.

— Ти направи магията, нали?

— Маги… — Ох, по дяволите. В съзнанието на Бони изплува следната картина: черните коси върху бялата хартиена кърпичка. Очите й се отместиха към черната коса на Деймън, по-фина и права от тази на Стефан, но също толкова черна. Очевидно Мат бе допуснал грешка при сортирането на кичурите.

— Ти ни призова, Бони. — В гласа на Стефан се прокрадна нетърпение. — Ние дойдохме. Какво става?

Всички насядаха върху балите с леко загнило сено, освен Деймън, който остана прав. Стефан се приведе напред с ръце върху коленете, загледан в Бони.

— Ти ми каза… ти каза, че Елена е разговаряла с теб. — Преди да произнесе името й, той направи продължителна пауза. Лицето му си оставаше напрегнато.

— Да. — Тя се насили да се усмихне. — Беше само сън, Стефан, при това много странен сън…

Разказа му го, както и случилото се след това. Стефан я изслуша напрегнато, като в зелените му очи припламваха искри всеки път, когато тя изричаше името Елена. А когато му описа края на купона в къщата на Каролайн и как бяха намерили тялото на Сю Карсън в задния двор, кръвта се отдръпна от лицето му, но не каза нищо.

— Накрая дойдоха полицаите и обявиха, че Сю е мъртва, но ние вече го знаехме — завърши Бони. — А после те прибраха Вики Бенет… бедната Вики само бълнуваше несвързано. Не ни позволиха да говорим с нея, а майка й затваря телефона всеки път, когато й се обадим. Някои хора дори подхвърлят, че Вики го е направила, което е пълна глупост. Но те не вярват, че Елена е разговаряла с нас, така че няма да повярват на нищо от това, което тя ни каза.

— А най-важното от всичко, което тя каза, беше думата „той“ — прекъсна я Мередит. — Няколко пъти я повтори. Следователно става дума за мъж, при това някой с много могъщи Сили.

— Именно този мъж ме сграбчи за ръката в коридора — вметна Бони. Тя разказа на Стефан за подозренията си към Тайлър, но както Мередит бе изтъкнала, Тайлър не се вписваше в образа на убиеца. Нямаше нито достатъчно мозък, нито Сила, за да бъде онзи, за когото Елена ги бе предупредила.

— А какво ще кажеш за Каролайн? — попита Стефан. — Възможно ли е тя да е видяла нещо?

— Тя беше навън — уточни Мередит. — Добра се до вратата и се измъкна, докато ние още се лутахме вътре. Чула писъците, но била прекалено изплашена, за да се върне обратно в къщата. Честно казано, не я обвинявам.

— Така че всъщност никой, освен Вики не е видял какво точно се е случило.

— Да. Но тя не може да каже нищо. — Бони продължи историята от там, където я бе прекъснала Мередит. — И след като видяхме, че никой не ни вярва, си спомнихме казаното от Елена за магията за призоваване. Решихме, че тя е искала да призовем теб, защото си е мислела, че можеш да помогнеш по някакъв начин. И така… ще можеш ли?

— Ще се опитам — обеща Стефан. Изправи се и направи няколко крачки, обърнат с гръб към тях. После се спря, без нищо да каже. Накрая рязко се обърна и погледна Бони в очите. — Бони — отново заговори, по-тихо, но все така напрегнато, — в твоите сънища наистина си разговаряла с Елена лице в лице. Как мислиш, ще можеш ли отново да изпаднеш в транс?

Бони леко се изплаши от това, което видя в очите му. Те блестяха изумруденозелени върху бледото му лице. Сякаш изведнъж успя да надникне зад маската му на самоконтрол. Под нея имаше толкова много болка, толкова много копнеж… както и толкова голямо напрежение, че едва издържаше да го гледа.

— Бих могла може би… но, Стефан…

— Тогава да го направим. Точно тук и сега. И ще видим дали ще можеш да ме вземеш със себе си. — Очите му бяха хипнотизиращи, но не с някаква скрита Сила, а с поразяващата мощ на волята. Бони искаше да го направи заради него… той я накара да го пожелае. Но споменът за последния сън й дойде в повече. Не би могла отново да се изправи пред целия този ужас. Не би могла.

— Стефан, прекалено опасно е. Бих могла да се отворя за всичко… и тъкмо от това съм много изплашена. Ако това нещо обсеби съзнанието ми, не зная какво може да се случи. Не мога, Стефан. Моля те. Дори и да е само чрез спиритическата дъска, това може да се изтълкува като покана към него да дойде тук.

За миг тя си помисли, че той ще се опита да я застави да го стори. Устата му се стегна в упорита линия, а очите му заблестяха още по-ярко. Но след това пламъкът в тях бавно угасна.

Бони усети как сърцето й се сви.

— Стефан, съжалявам — прошепна.

— Просто трябва сами да се заемем с това — реши Стефан. Маската върху лицето му отново се завърна, а усмивката му беше скована, сякаш му причиняваше болка. Заговори по-оживено: — Първо трябва да открием кой е убиецът и какво търси тук. Сега всички сме наясно, че някакво зло отново се е появило във Фелс Чърч.

— Но защо? — удиви се Бони. — Защо някакво зло създание ще се появи точно тук? Не се ли напатихме достатъчно?

— Прилича на странно съвпадение — обади се Мередит с леко насмешлив тон. — Защо все ние сме късметлиите?

— Не е съвпадение — възрази Стефан. Изправи се и вдигна ръце, сякаш не бе уверен откъде точно да започне. — Съществуват места по земята, които просто са… различни. Те преливат от психична енергия, положителна или отрицателна, добро или зло. Някои от тях винаги са били такива като например Бермудският триъгълник или равнината около Солсбъри, където е бил построен Стоунхендж. Други по-късно са се превърнали в по-особени зони, особено там, където се е проляла много кръв. — Погледна към Бони.

— Неспокойни духове — прошепна тя.

— Да. Тук наблизо е имало битка, нали?

— През Гражданската война — обади се Мат. — Точно тогава старата църква била разрушена. Било е страховито клане с много жертви от двете страни. Никой не спечелил, но почти всички участници в сражението загинали. Горите наоколо са пълни с техните гробове.

— А земята е просмукана с кръвта им. Подобни места винаги събират всички свръхестествени сили. Непреодолимо привличат злото. Ето защо Катрин е била привлечена от Фелс Чърч. И аз го почувствах, когато кракът ми за пръв път стъпи тук.

— А ето че сега и още нещо се е появило — заключи Мередит, отново станала напълно сериозна. — Но как според теб можем да се преборим с това зло?

— Преди всичко ще трябва да изясним срещу какво ще се сражаваме. Мисля, че… — Но преди да довърши, се чу проскърцване, след което слаб слънчев лъч прониза праха в обора и освети балите със сено. Вратата на обора се открехна.

Всички застинаха, готови да скочат и да побегнат или да се втурнат в схватка. Но фигурата, побутваща с лакътя си голямата дървена врата, не изглеждаше застрашителна.

Госпожа Флауърс, собственичката на пансиона, им се усмихна от прага. Малките й черни очи светнаха върху силно набръчканото лице. Носеше поднос.

— Реших, че вие, деца, ще поискате да изпиете по чаша сок, докато си говорите — благо заговори тя.

Всички си размениха недоумяващи погледи. Откъде можеше да знае, че се бяха скрили тук? И как можеше да е толкова спокойна?

— Ето това е за вас — продължи невъзмутимо госпожа Флауърс. — Гроздов сок от моето лозе, сорт конкорд. — Постави по една пластмасова чаша пред Мередит, после пред Мат и накрая пред Бони. — А тук съм донесла и курабийки, поръсени с джинджифил. Съвсем пресни. — Тя им подаде чинията. На Бони й направи впечатление, че хазайката не предложи нищо на Стефан и Деймън.

— А пък вие двамата, ако искате, можете да слезете в избата и да си наточите от моето къпиново вино — подкани тя братята. В този миг Бони бе готова да се закълне, че госпожа Флауърс им намигна, докато изричаше тези думи.

Стефан пое дълбоко дъх. Той все още оставаше нащрек.

— Хм, вижте какво, госпожо Флауърс…

— Старата ти стая те очаква. Откакто си замина, никой не е стъпвал там. Можеш да я ползваш, когато пожелаеш. Това ни най-малко няма да ме притеснява.

Стефан като че ли не можеше да намери нужните думи, за да й благодари.

— Е… благодаря ви. Много съм ви благодарен. Но…

— Ако се притесняваш, че ще кажа на някого, недей. Нямам навика да си отварям устата, когато не е нужно. Никога не съм го правила, няма и да го направя. Е, как е гроздовият сок? — обърна се тя към Бони.

Бони бързо отпи една глътка.

— Хубав е — отвърна й тя съвсем честно.

— Щом сте готови, върнете чашите върху подноса. Обичам всичко да е подредено. — Госпожа Флауърс огледа за последен път обора, поклати глава и въздъхна. — Какъв срам. Толкова хубаво момиче. — Изгледа пронизващо Стефан с очи като мъниста от оникс. — Този път внимавай повече, момче — рече тя на раздяла и си тръгна, поклащайки глава.

— Леле! — възкликна Бони, загледана с възхищение след нея. Всички останали само се спогледаха недоумяващо.

— Толкова хубаво момиче — повтори Мередит като ехо, — но за кого говореше? За Сю или за Елена? Елена наистина бе прекарала през последната зима около седмица в същия този обор… но нали се предполагаше, че госпожа Флауърс не знае за това. Ти да не би да си й казвал нещо за нас? — обърна се Мередит към Деймън.

— Нито дума. — Деймън изглежда се забавляваше от ставащото. — Тя е една почтена стара дама, макар че е леко откачена.

— Трябва да й признаем, че е по-умна от всички нас — възрази Мат. — Като се замисля за дните, които прекарахме да я следим как шета в мазето… мислиш ли, че е знаела, че я наблюдаваме?

— Вече не зная какво да мисля — каза Стефан бавно. — Просто се радвам, че тя май ще се окаже на наша страна. И че ни осигурява сигурно място за престой.

— Както и гроздов сок — усмихна се Мат на Стефан. — Искаш ли малко? — Подаде му чашата си.

— Можеш да си вземеш гроздовия сок и… — Но Стефан също се усмихна. За миг на Бони й се стори, че те двамата отново започват да се държат както преди Елена да умре. Приятелски, топло, свойски, както те двете с Мередит. После я прониза болка.

Но Елена не е мъртва, припомни си тя. Тя е тук повече от всякога. Нали именно тя ръководи всичко, което говорим и вършим.

Стефан отново се натъжи.

— Когато госпожа Флауърс се появи на прага, тъкмо се канех да ви кажа, че ще е по-добре да се залавяме за работа. И мисля, че трябва да започнем от Вики Бенет.

— Няма как да се видим с нея — отвърна Мередит. — Родителите й не допускат никого при нея.

— Тогава ще трябва да ги заобиколим — рече Стефан. — Идваш ли с нас, Деймън?

— Посещение при още едно красиво момиче? Не бих го пропуснал.

Разтревожена, Бони се извърна към Стефан, но той продължаваше да говори уверено, докато я извеждаше от обора.

— Всичко ще е наред. Аз ще го държа под око.

Бони се надяваше, че наистина ще бъде така.