Тъмното обединение

6

Къщата на Вики Бенет беше ъглова. Те се приближиха откъм страничната уличка. Небето отново бе забулено с тежки, обагрени в пурпурно облаци. Светлината бе прозрачна като водите на планинско езеро.

— Задава се буря — отбеляза Мат.

Бони погледна към Деймън. Нито той, нито Стефан харесваха ярката светлина. Тя усещаше Силата, която излъчваше, като приглушен тътен, отекващ под кожата му. Той се усмихна, без да я поглежда, и попита:

— Как ви се струва да завали сняг през юни?

Бони потрепери.

Докато бяха в обора, тя няколко пъти бе поглеждала към Деймън и бе забелязала, че той слуша разговора с отчужден и незаинтересован вид. За разлика от Стефан, изражението му не се променяше ни най-малко, когато тя споменаваше Елена… или когато говореше за смъртта на Сю. Какво всъщност изпитваше той към Елена? Веднъж бе призовал снежна буря и я бе оставил да замръзне сред вихрушката. Какво чувстваше сега? Дали наистина го бе грижа убиецът да бъде заловен?

— Там е спалнята на Вики — каза Мередит. — Големият прозорец отзад.

Стефан погледна към Деймън.

— Колко души има в къщата?

— Двама. Мъж и жена. Жената е пияна.

Горката госпожа Бенет, помисли си Бони.

— По-добре и двамата да са заспали — обясни Стефан.

Противно на волята си, Бони бе запленена от Силата, излъчваща се от Деймън. Психичните й способности досега не бяха толкова силни, че да усетят първичната същност на Силата, но сега бяха необикновено изострени. Усещаше всичко така ясно, както виждаше слабата виолетова светлина или долавяше уханието на цветята на перваза под прозореца на Вики.

Деймън сви рамене.

— Те вече спят.

Стефан почука леко по стъклото.

Не последва отговор или поне не такъв, че Бони да го чуе. Но Деймън и Стефан се спогледаха.

— Тя почти е изпаднала в транс — отбеляза Деймън.

— Но е изплашена. Затова аз ще се заема с нея — реши Стефан и поясни: — Тя ме познава. — Опря пръсти на прозореца. — Вики, аз съм, Стефан. Стефан Салваторе. Тук съм, за да ти помогна. Пусни ме вътре при теб.

Гласът му беше толкова тих, че от другата страна на стъклото вероятно нищо не се чуваше. Но само след миг завесите се дръпнаха и на прозореца се появи едно лице.

Бони ахна силно.

Дългата светлокестенява коса на Вики Бенет беше разчорлена, а кожата й — по-бяла от тебешир. Очите й бяха безжизнени и изцъклени, а под тях имаше големи черни кръгове, устните й — напукани и изпохапани.

— Прилича на Офелия в сцената, когато полудява — промърмори Мередит под нос. — С нощницата и всичко останало.

— Ммм да, изглежда обсебена — прошепна Бони, изтръпнала от ужас.

— Вики, отвори прозореца — подкани я Стефан кратко.

Механично, като кукла на конци, Вики завъртя дръжката на страничния прозорец, за да го отвори, а Стефан я попита:

— Мога ли да вляза?

Изцъклените очи на Вики обходиха групата отвън. За миг Бони си помисли, че тя не ги позна. Но после Вики примигна и бавно изреди имената им:

— Мередит… Бони… Стефан? Ти си се върнал? Какво търсите тук?

— Покани ме вътре, Вики. — Гласът на Стефан звучеше като на хипнотизатор.

— Стефан… — Последва дълга пауза, след което се чу само: — Влез.

Тя отстъпи назад, когато той постави ръка върху перваза отвън под прозореца и се прехвърли над него. Мат и Мередит го последваха. Но Бони, която бе облечена в минипола, остана навън с Деймън. Искаше й се да бе обула джинсите, с които ходеше на училище, но не знаеше, че й предстои толкова трудна експедиция.

— Ти не трябва да си тук — почти спокойно рече Вики на Стефан. — Той идва да ме вземе. Ще вземе и теб.

Мередит я прегърна през рамо. А Стефан само попита:

— Кой?

— Самият той. Той идва в сънищата ми. Той уби Сю. — Привидно равнодушната интонация на Вики беше много по-плашеща, отколкото ако бе изпаднала в истерия.

— Вики, дошли сме да ти помогнем — поде Мередит внимателно. — Всичко ще е наред. Ние няма да му позволим да те нарани, обещавам ти.

Вики се извъртя, за да я погледне в очите. Измери Мередит с недоверчив поглед от главата до петите, сякаш Мередит внезапно се бе превърнала в извънземно. После избухна в смях.

Беше ужасяващ прегракнал изблик на радостен смях, макар че май повече приличаше на раздираща кашлица. Продължи до безкрайност и Бони едва се сдържа да не си запуши ушите.

— Вики, престани — обади се Стефан накрая.

Смехът се удави в приглушени ридания, а когато Вики отново вдигна глава, очите й вече не бяха изцъклени, а живи и тревожни.

— Всички ще умрете, Стефан — каза тя и поклати глава. — Никой не може да се пребори с него и да оцелее.

— Необходимо ни е да узнаем нещо за него, за да можем да го победим. Нуждаем се от помощта ти — обясни й Стефан. — Кажи ми как изглежда.

— Не мога да го видя в сънищата си. Той се явява само като сянка без лице — зашепна Вики и раменете й се свиха.

— Но нали си го видяла в къщата на Каролайн — напомни й Стефан с настоятелна нотка. — Вики, изслушай ме — додаде, когато момичето се извърна рязко от него. — Зная, че си изплашена до смърт, но това е важно, по-важно, отколкото си мислиш. Не можем да се борим с него, ако не знаем срещу кого се изправяме. А ти си единствената, единствената в момента, която разполага с информацията, която ни е нужна. Трябва да ни помогнеш.

— Не мога да си спомня…

Гласът на Стефан оставаше непоклатимо настойчив.

— Зная как мога да ти помогна да си спомниш. Ще ми позволиш ли да се опитам?

Секундите се нижеха бавно. Накрая Вики изпусна дълга въздишка и тялото й се отпусна.

— Прави каквото искаш — промълви тя с безразличие. — Не ме е грижа. И без това няма никакво значение.

— Ти си смело момиче. А сега ме погледни, Вики. Искам да се успокоиш. Само ме гледай и се отпусни. — Гласът на Стефан се снижи до приспивен шепот. Това продължи няколко минути, след което клепачите на Вики се затвориха.

— Седни. — Стефан я поведе към леглото и й помогна да седне на него. После приседна до нея, без да откъсва поглед от лицето й. — Вики, сега се чувстваш спокойна и отпусната. Нищо от това, което ще си спомниш, няма да те нарани — увери я той с все същия успокоителен тон. — А сега искам да се върнеш в събота вечерта. Ти си на горния етаж, в семейната спалня в къщата на Каролайн. Сю Карсън е с теб, но има и още някого. Искам да видиш…

— Не! — Вики рязко се изви назад, после напред, сякаш се опитваше да избяга от нещо. — Не! Не мога…

— Вики, успокой се. Той няма да ти стори нищо лошо. Той не може да те види, но ти можеш да го виждаш. Послушай ме.

Докато Стефан й говореше, хлипанията на Вики утихнаха. Но все още потръпваше и се свиваше.

— Трябва да го видиш, Вики. Помогни ни да се преборим с него. Как изглежда той?

— Изглежда като дявол!

Беше почти крясък. Мередит седна от другата страна на Вики и пое ръката й в своята. Хвърли поглед през прозореца към Бони отвън, която на свой ред я изгледа с широко отворените си черни очи и леко потрепери. Бони не чуваше какво говори Вики в стаята си.

— Разкажи ми повече — подкани Стефан изпадналото в транс момиче.

Устата на Вики се изкриви. Ноздрите й потръпнаха, сякаш бе надушила нещо ужасно. А когато отново заговори, произнасяше отчетливо всяка дума, все едно от тях й прилошаваше.

— Той е облечен в… някакъв стар дъждобран. От вятъра се увива около краката му. Той кара вятъра да духа и фучи. Косата му е руса, почти бяла и стърчи нагоре. Очите му са толкова сини… електриковосини. — Вики облиза пресъхналите си устни и преглътна мъчително. Имаше вид, сякаш още в следващия миг ще повърне. — Синьото е цветът на смъртта.

Навън отекна гръмотевица, толкова силна, сякаш небето се разцепи. Деймън вдигна бързо глава, после се намръщи и присви очи.

— Той беше висок. И се смееше. Не спираше да се смее и да протяга лапите си към мен. Но Сю изкрещя: „Не, не“ и се опита да ме дръпне назад. Тогава вместо мен той сграбчи нея. Счупи прозореца и балкона пред него. Сю изпищя: „Не, моля те“. И тогава аз го видях… видях го как я изхвърли… — Дишането на Вики се накъса, а гласът й истерично се извиси.

— Вики, всичко е наред. Ти не си там. Ти си в безопасност.

— О, моля те, не… Сю! Сю! Сю!

— Вики! Слушай ме. Трябва ми още нещо. Погледни го. Кажи ми той носи ли син скъпоценен…

Но Вики мяташе като побесняла главата си напред и назад, ридаейки с всяка секунда все по-истерично.

— Не! Не! Аз съм следващата! Аз съм следващата!

Внезапно очите й се разтвориха широко, когато сама излезе от транса, давейки се и едва поемайки си дъх. Сетне главата й подскочи рязко.

Върху стената една картина се тресеше и тракаше необуздано.

Тракането се пренесе върху огледалото с бамбукова рамка, после върху флакончетата с парфюми и червилата на шкафчето под картината. Разнесоха се звуци като при пукане на пуканки. Обиците заподскачаха по шкафчето. От закачалката падна една сламена шапка. От огледалото се посипаха закачените по него фотографии. Касети и компактдискове се изсипаха от лавицата и се разпиляха по пода като карти за игра.

Мередит скочи, а след нея и Мат, със свити юмруци.

— Спрете го! Спрете го! — изкрещя Вики диво.

Но суматохата не престана. Мат и Мередит се огледаха стреснато, когато и други предмети затанцуваха из стаята. Всичко, което не беше здраво закрепено, се тресеше, подскачаше, клатеше. Сякаш стаята беше раздрусана от земетресение.

— Спри! Спри! — разпищя се Вики с все сила, плътно затиснала уши с дланите си.

Точно над къщата изгърмя страховито силна гръмотевица.

Бони подскочи неволно, като видя как светкавицата раздра небето. Инстинктивно се улови за нещо. При ослепителния блясък на плаката на стената зад Вики се появи диагонална линия, сякаш оставена от нож. Бони сподави вика си и стисна още по-здраво това, за което се бе хванала.

А после също тъй внезапно, сякаш някой изключи прекъсвача на електрозахранването, целият този адски шум и трясък стихна.

В стаята на Вики се възцари спокойствие. Само висулките на нощната лампа още се люлееха. Плакатът на стената беше раздран на две неравни части. Вики бавно свали ръце от ушите си.

Мат и Мередит се огледаха тревожно.

Бони затвори очи и промърмори нещо като молитва. И едва когато ги отвори, разбра за какво се бе хванала. Мек и хладен ръкав на кожено яке. Беше ръката на Деймън.

Той не се бе отдръпнал от нея. Не помръдна и сега. Само се наклони леко напред, с присвити очи, загледан напрегнато през прозореца в стаята.

— Погледни към огледалото — каза той.

Всички извърнаха очи натам, а Бони затаи дъх, отново стиснала пръсти до болка. Не бе могла ясно да го види, но сигурно се бе изписало, докато всички в стаята бяха обезумели.

Върху огледалото с бамбуковата рамка бяха надраскани три думи с яркочервеното червило на Вики:

Лека нощ, любима.

— О, Господи — прошепна Бони.

Стефан отклони поглед от огледалото към Вики. Сега, осъзна Бони, в него се бе появило нещо по-различно… сега той се държеше по-малко напрегнато и някак си по-уравновесено, като войник, който току-що е получил заповед за предстояща битка. Или като рицар, комуто е било отправено лично предизвикателство.

— Това е върбинка, прясно откъсната върбинка — заговори той тихо. Гласът му прозвуча равно, но все пак напрегнато. — Набрах я в околностите на Флоренция. По това време на годината тя цъфти там. — Взе ръката на Вики в своята и притисна пакетчето в нея. — Искам от теб да прибереш това пакетче и да го пазиш. Сложи от тази трева във всички стаи на къщата и ако можеш, скрий стръкове в дрехите на родителите си, за да бъдат винаги близо до тях. Докато носиш тази трева със себе си, той не може да обсеби ума ти. Може да те изплаши, Вики, но не може да те накара да извършиш нищо по негово внушение като например да му отвориш вратата или прозореца. А сега ме слушай, Вики, защото това, което ще ти кажа, е изключително важно.

Вики продължаваше да трепери със сгърчено от страх лице. Стефан взе и двете й ръце в своите, накара я отново да го погледне в очите и заговори бавно и отчетливо:

— Ако не греша, Вики, той не може да влезе вътре, освен ако ти не му позволиш. Затова поговори с родителите си. Кажи им, че е важно да не пускат никакви непознати в къщата ви. Всъщност аз мога да накарам Деймън да им го внуши още сега. — Погледна към Деймън, който повдигна леко рамене и кимна, но по отсъстващото му изражение си личеше, че мислите му са някъде другаде. Бони несъзнателно пусна ръкава му.

Главата на Вики се приведе над върбинката.

— Той все някак ще успее да влезе вътре — изрече тя тихо, с ужасяваща увереност.

— Не, Вики, чуй ме. Отсега нататък ние ще наблюдаваме къщата ти и ще го дебнем.

— Няма значение — рече Вики. — Ти не можеш да го спреш. — И се разсмя, но през сълзи.

— Поне ще се опитаме — увери я Стефан. Обърна се към Мат и Мередит, които кимнаха. — Така. От този момент нататък ти никога няма да бъдеш сама. Отвън винаги ще има поне един от нас, който ще наблюдава.

Вики само поклати наведената си глава. Мередит стисна ръката й и се надигна, когато Стефан посочи с кимване към прозореца.

Когато Мередит и Мат се присъединиха към него, Стефан им заговори с нисък глас:

— Бих искал да остана да я пазя, но точно сега не мога да си го позволя, защото има нещо също толкова важно, което се налага да свърша и затова едно от момичетата трябва да дойде с мен. От друга страна, не искам да оставям тук сама нито Бони, нито Мередит. — Обърна се към Мат: — Мат, би ли…

— Аз ще остана — заяви Деймън.

Всички го погледнаха с изненада.

— Е, това е логично решение, нали? — Деймън изглеждаше развеселен. — В края на краищата какво може да стори някой от тях срещу него?

— Те могат да ме повикат. Мога да следя мислите им отдалеч — възрази Стефан, нежелаещ да отстъпва.

— Добре — кимна Деймън подигравателно. — Ако изпадна в беда, може и да те призова, малки братко. И без това вече ми дойде до гуша от твоите разследвания. Мога да остана тук така лесно, както и навсякъде другаде.

— Вики се нуждае от защита, а не от съблазняване, Деймън — сурово му напомни Стефан.

— Да я съблазнявам ли? Нея? — озари го Деймън с чаровната си усмивка, като кимна към момичето, което още седеше на леглото, въртейки в ръцете си стрък от върбинката. В този момент горката Вики с разрешената си коса и босите си крака действително не представляваше много изкушаваща гледка. — Повярвай ми, братко. Мога да си намеря нещо много по-добро. — За миг на Бони й се стори, че пронизващите му черни очи пробляснаха към нея. — Впрочем нали все повтаряш колко ти се иска да ми вярваш — додаде Деймън. — Ето че сега ти се предоставя шанс да го докажеш.

Стефан имаше вид на човек, който искаше да му вярва, бе изкушен да се поддаде, но сянката на подозрителността така и не слезе от лицето му. Деймън не каза нищо, а продължи да се подсмихва с неговия подигравателен и загадъчен маниер. Все едно че иска тъкмо това — да не му вярват, помисли си Бони.

Двамата братя останаха загледани напрегнато един в друг, а помежду им цареше неловка тишина и осезаемо напрежение. Едва тогава Бони долови приликата в лицата им, въпреки че единият беше сериозен и напрегнат, а другият — спокоен и нехаен, леко подигравателен, но и двамата бяха нечовешки красиви.

Стефан въздъхна бавно.

— Добре — изрече той тихо накрая. Бони, Мат и Мередит го гледаха втренчено, но той сякаш не ги забелязваше. Говореше само на Деймън, все едно бяха сами. — Ти ще останеш тук, извън къщата, където няма да те видят. Аз ще се върна и ще те сменя, когато приключа с работата, която трябва да свърша.

Мередит вдигна вежди, но не каза нищо. Нито Мат. Бони се опита да потисне безпокойството си. Стефан със сигурност знае какво прави, каза си тя. И освен това той е по-добрият от двамата братя.

— Не се бави много — подхвърли Деймън с леко презрителна интонация.

Двамата се разделиха, като Деймън се спотаи в тъмните сенки под ореха в задния двор на Вики, а Вики остана в стаята, поклащайки се напред–назад.

В колата Мередит попита:

— А сега накъде?

— Трябва да проверя една хипотеза — отвърна Стефан кратко.

— Че убиецът е вампир? — обади се Мат от задната седалка, където седеше с Бони.

Стефан го изгледа остро.

— Да.

— Значи затова каза на Вики да не кани никого в къщата — заключи Мередит, която винаги и във всичко търсеше някакво логично обяснение. Вампирите, припомни си Бони, не можеха да влизат там, където хората живеят и спят, освен ако не бъдат изрично поканени. — И пак заради това ти попита дали онзи мъж носи пръстен със син скъпоценен камък.

— Това е амулет против дневната светлина — обясни Стефан, като изпъна пръстите на дясната си ръка. На безименния си пръст имаше сребърен пръстен с лапис лазули. — Без подобен амулет пряката слънчева светлина може да ни убие. Ако убиецът е вампир, трябва да носи някъде по себе си скъпоценен камък като този. — Инстинктивно Стефан посегна към шията си и докосна нещо под тениската си. Само след секунда Бони осъзна какво се криеше там.

Пръстенът на Елена. Стефан й го бе дал, но след смъртта й го носеше на верижка около врата си. Той бе казал, че така част от нея щеше завинаги да бъде с него.

Когато Бони погледна към Мат, видя, че очите му са затворени.

— Как можем да познаем дали е вампир? — попита Мередит.

— Има само един начин, за който се сещам, но той не е много приятен. Ала въпреки това трябва да проверим.

Сърцето на Бони замря. Ако Стефан си мислеше, че този начин не е много приятен, тя бе сигурна, че за нея ще бъде още по-неприятен.

— И какъв е той? — попита тя без капчица ентусиазъм.

— Трябва да огледам тялото на Сю Карсън.

Настъпи мъртвешка тишина. Дори и Мередит, която обикновено бе толкова корава, изглеждаше ужасена. Мат извърна лице настрани, като облегна чело на стъклото на прозореца.

— Сигурно се шегуваш — обади се Бони.

— Искаше ми се да е така.

— Но… за Бога, Стефан. Не можем да го направим. Те няма да ни позволят. Искам да кажа, какво ще им обясниш? „Извинете ме много, ама на всяка цена трябва да проверя този труп за ухапвания“?

— Бони, престани — сряза я Мередит.

— Не мога — ядоса се Бони. — Идеята е ужасна. Освен това полицията вече е направила оглед на тялото. И нищо не са забелязали, освен охлузванията от падането.

— Полицията не знае какво да търси — обясни й Стефан. В гласа му прозвуча стоманена нотка. Бони си припомни нещо, нещо, което се опитваше да забрави. Стефан беше един от тях. Един от ловците. И преди бе виждал мъртъвци. Дори може би беше убивал.

Той пие кръв, помисли си тя и потръпна.

— Е? — попита Стефан. — Още ли сте с мен?

Бони се опита да се смали на задната стена. Ръцете на Мередит се сковаха върху волана. Заговори Мат, след като отклони поглед от прозореца.

— Нямаме избор, нали? — попита той уморено.

— Ще има поклонение пред тялото от седем до десет в погребалния дом — додаде Мередит тихо.

— Тогава ще трябва да изчакаме след поклонението. След като затворят погребалния дом, ще можем да останем сами с нея — реши Стефан.

— Това е най-ужасното нещо, което някога ми се е налагало да върша — прошепна Бони с омерзение.

В църквата беше мрачно и студено. Стефан отключи външната врата с тънка гъвкава метална пластина.

Залата за поклонения беше застлана от край до край с дебели килими, а стените — облицовани с дъбова ламперия. Навярно и като се включеше осветлението мястото изглеждаше потискащо. Сега, в задушаващия мрак, се създаваше впечатлението, че помещението е изпълнено с гротескни сенки. Сякаш някой се криеше зад страничните колони, където обикновено подреждаха венците и букетите.

— Никак не ми се иска да бъда тук — простена Бони.

— Просто трябва да го направим и да приключим, става ли? — процеди Мат през зъби.

Когато Мат включи фенерчето си, Бони извърна глава настрани. Не искаше да гледа ковчега, просто не можеше. Затова зарея поглед към цветята и го спря върху венец във формата на сърце от бледочервени рози. Отвън се чу далечна гръмотевица като рев на събуден звяр.

— Нека първо да го отворя… ето — заговори Стефан.

И Бони погледна натам, въпреки че бе решила да не го прави.

Отвътре ковчегът бе подплатен с бял лен и светло-розов сатен. Русата коса на Сю обрамчваше лицето й като златен ореол и така приличаше на спящата принцеса от приказката. Но Сю не изгледаше като заспала. Беше твърде бледа, твърде неподвижна. Като восъчна статуя.

Бони пристъпи плахо малко по-близо, неспособна да откъсне очи от лицето на Сю.

Ето защо е толкова студено тук, каза си тя. За да не се разтопи восъкът. Или поне да се отложи разтопяването.

Стефан протегна ръка надолу, за да стигне до розовата блуза на Сю с висока яка. Откопча най-горното копче.

— Не го прави, за Бога — зашепна Бони гневно.

— А ти за какво мислиш, че се вмъкнахме тук? — отговори й рязко Стефан. Но пръстите му се спряха на второто копче.

Бони изчака още минута и взе решение.

— Махнете се оттук — рече, и тъй като Стефан не помръдна, тя го побутна. Мередит се приближи до нея и така те двете оформиха преграда между Сю и момчетата. Спогледаха се разбиращо. Ако някой наистина трябваше да свали блузата на Сю, момчетата трябваше да стоят по-надалеч.

Бони откопча малките копчета, докато Мередит държеше фенерчето. Кожата на Сю беше като от восък и хладна под пръстите й. Тя разгърна предпазливо блузата, за да разкрие белия дантелен комбинезон. После с още едно мъчително усилие отметна бляскавата златиста коса на Сю от бледата й шия. Косата беше втвърдена от лак за коса.

— Няма следи от ухапване — съобщи тя, като огледа шията на Сю. Можеше да се гордее със себе си — гласът й прозвуча почти спокойно.

— Няма — повтори Стефан със странна интонация. — Но има нещо друго. Погледни тук. — Внимателно се пресегна покрай Бони, за да покаже един срез, блед, вече обезкървен, но все още видим, простиращ се от ключицата до гърдата й. Минаваше точно над сърцето. Дългият пръст на Стефан проследи във въздуха очертанието на среза. Бони настръхна, готова да отблъсне ръката му, ако докосне гърдите на Сю.

— Какво е това?

— Загадка — призна Стефан. Гласът му все още звучеше странно. — Ако бях видял белег като този на някой вампир, това щеше да означава, че той е давал от своята кръв на някой човек. Така се прави, понеже човешките зъби не са достатъчно остри, за да разкъсат кожата. По тази причина ние срязваме кожата си, когато искаме да споделяме кръвта си. Обаче Сю не е вампир.

— Със сигурност не е! — отрече Бони сърдито. Опита се да изтласка от съзнанието си образа на Елена, приведена над гръдния кош на Стефан, за да смуче, пие…

Потръпна и чак сега осъзна, че клепачите й са плътно затворени.

— Има ли още нещо, което искаш да видиш? — попита го тя, щом отвори очи.

— Не. Това е всичко.

Бони закопча копчетата. После пооправи косата на Сю. Накрая, докато Мередит и Стефан спускаха обратно капака на ковчега, тя се втурна забързано навън, прекоси залата за поклонения и изскочи през външната врата. Остана там, обгърнала гърдите си с двете си ръце.

Една ръка леко докосна лакътя й. Беше Мат.

— Ти се оказа по-корава, отколкото изглеждаш — заговори я той.

— Да, ами… — Опита се да вдигне рамене. Сетне внезапно избухна в ридания. Мат я прегърна.

— Разбирам — рече. Само това. Нито „не плачи“, нито „не го взимай толкова навътре“, нито „всичко ще се оправи“. Само „разбирам“. Гласът му бе толкова тъжен и нещастен, колкото се чувстваше и тя.

— Имаше лак на косата — изхлипа тя. — Сю никога не си слагаше лак. Това е ужасно. — Кой знае защо в този момент тъкмо това й се струваше най-лошото, най-гадното от всички тези гадости наоколо.

Той продължи да я притиска до гърдите си.

След малко Бони успя да си поеме дъх. Едва сега осъзна, че се е вкопчила в Мат и побърза да се отдръпне.

— Измокрих ти ризата — промълви тя извинително и подсмръкна.

— Няма значение.

Нещо в гласа му я накара да отстъпи крачка назад и да вдигне мокрите си очи към лицето му. Отново изглеждаше така, както го бе видяла на паркинга пред училището. Толкова смазан, толкова… отчаян.

— Мат, какво има? — прошепна тя. — Моля те.

— Вече ти казах — въздъхна той. Бе зареял поглед някъде в далечината. — Сю лежи там мъртва, а не биваше да е така. Ти самата го каза, Бони. Що за свят е това, който позволява да се случват такива неща? Който допуска момиче като Сю да бъде убито, без да е сторило нищо? Или да гладуват хлапетата в Афганистан? Или да се одират живи малки животинчета? Ако целият свят е такъв, какво тогава има значение? Всичко е безнадеждно. — Замълча, опитвайки се да се овладее. — Разбираш ли за какво ти говоря?

— Не съм сигурна. — Бони не искаше да го разбере. Беше прекалено плашещо. Но сега бе обзета от желание да го утеши, да изтрие отчаяния поглед в очите му. — Мат, аз…

— Ние свършихме — обади се Стефан зад тях.

Докато Мат се извръщаше в посоката, от която прозвуча гласът на Стефан, отчаянието в погледа му се усили.

— Понякога си мисля, че ние всички сме свършени — процеди той, като се отдръпна от Бони, но не обясни какво искаше да каже с това. — Да вървим.