Тъмното обединение

11

Колата спря зад един от полицейските автомобили, паркиран напречно на улицата. Всичко наоколо бе окъпано в синя и червена светлина от мигащите лампи на полицейските коли, спрели пред къщата на семейство Бенет.

— Останете тук — нареди им Мат с рязък тон, преди да изскочи навън, за да настигне Стефан.

— Не! — надигна глава Бони. Искаше да го сграбчи за ръката, за да се върне при нея. Не можеше да преодолее отвратителното повдигане в стомаха си, което изпита още когато Тайлър спомена за Вики. Но беше твърде късно. Още от завоя на улицата Бони разбра, че беше прекалено, безвъзвратно късно. Мат също беше сломен от гледката.

— Ти остани, Бони. И дръж вратата заключена. Аз ще ги последвам — каза й Мередит.

— Не! До гуша ми дойде всеки да ми казва да остана! — изкрещя Бони и трескаво задърпа колана си, докато най-после го разкопча. Все още плачеше, но виждаше достатъчно, за да изскочи от колата и да се втурне към къщата. Зад себе си чу задъханото дишане на Мередит.

Цялата суматоха бе в предната част на къщата — някакви хора крещяха, една жена пищеше, от полицейските радиостанции се чуваха накъсаните гласове на диспечерите. Бони и Мередит се насочиха право към задния двор, към прозореца на стаята на Вики. Какво не е наред в тази сцена, трескаво се питаше Бони, докато наближаваха задния двор. Не можеше да се отрече, че нещо не беше както трябва, но не успяваше да се досети какво бе то. Прозорецът на Вики беше отворен, но той нямаше как да е отворен! Средното му стъкло не можеше да се отваря. Как тогава завесите в нейната стая се ветрееха навън като краища на риза…

Не, не беше отворен, а счупен. Парчета стъкло бяха пръснати навред по покритата с чакъл алея. Някои от тях стърчаха като остри зъби. Прозорецът на Вики е бил разбит отвътре.

— Тя го е пуснала вътре — извика Бони, обзета от ярост, която я довеждаше до агония. Защо го е направила? Защо?

— Стой тук — каза й Мередит, докато навлажняваше пресъхналите си устни с език.

— Престани да ми казваш какво да правя! Мога и сама да се справя, Мередит. Направо съм бясна. Мразя го! — Сграбчи Мередит за ръката и двете заедно продължиха напред.

Зеещата дупка се приближаваше все повече и повече. Завесите буйно се вееха през нея. Но все пак оставаше достатъчно пространство, за да се надникне вътре.

В последния момент Мередит изтласка Бони настрани, за да погледне стаята преди нея. Но вече и това нямаше значение. Психичните дарби на Бони се бяха пробудили и й бяха подсказали какво може да очаква. Вътре опустошението приличаше на кратер, останал в земята след падането и експлодирането на някой метеорит. Или като овъглен скелет на гора след буен пожар. Във въздуха още се усещаше доскорошното присъствие на насилие и Силата, но основното събитие бе приключило. Тук бе имало жестоко насилие.

Мередит се извърна от прозореца, преви се надве и повърна. После стисна юмруци тъй силно, че ноктите й се впиха в дланите й. Тогава Бони се наведе напред и огледа стаята.

Първо я порази миризмата. Тежка, задушаваща, като от месо, застояло в бакърен съд. Почти можеше да я вкуси и вкусът й напомняше за усещането при прехапан по невнимание език. Стереоуредбата свиреше нещо, което тя не можеше добре да чуе заради писъците откъм предната врата и пулсирането на кръвта в ушите си. Очите й, след като постепенно се адаптираха от мрака навън, сега успяха да видят само едно: червено.

Защото това беше новият цвят в стаята на Вики. Не беше останала никаква следа от предишния нежен светлосин цвят. Червени тапети, червен люлеещ се стол. Големи крещящоярки червени петна по пода. Като че ли някакво побъркано хлапе бе докопало цяла кофа с червена боя и се беше развихрило.

От стереоуредбата се чу изщракване и тя отново започна да свири мелодията от началото. Бони се шокира, когато песента отново зазвуча.

Беше „Лека нощ, любима“.

— Какво чудовище! — ахна Бони. Остра болка прониза стомаха й. Ръката й машинално стисна рамката на прозореца, силно, по-силно, още по-силно. Мразя те, чудовище! Мразя те!

Мередит я чу, изправи се и се обърна. Дръпна я за косата и я накара да диша дълбоко, за да й помогне да се съвземе.

— Порязала си ръката си — каза й тя. — Чакай, нека я погледна.

Бони дори не беше разбрала, че е стиснала парченцето счупено стъкло, останало в рамката. Остави Мередит да й прегледа ръката, но вместо да й позволи да я превърже, я обърна и силно стисна студената ръка на приятелката си. Но Мередит продължаваше с опитите си да й помогне, да се погрижи за раната й.

— Давай — каза й Бони, като се взря в очите на приятелката си. — Плачи, Мередит. Крещи, ако ти се крещи. Но го излей навън. Сега не си длъжна да си разумна и да сдържаш всичко вътре в себе си. Днес имаш правото да си сломена след тази загуба.

За миг Мередит остана там, цялата разтреперана, но после поклати глава в отчаян опит за усмивка.

— Не мога. Просто не го умея. Хайде, нека пак да погледна ръката ти.

Бони би могла още да спори, но точно тогава Мат се показа зад ъгъла. Огледа се напрегнато във всички посоки, за да открие двете момичета.

— Какво правите тук?… — заговори той, но след малко видя прозореца.

— Тя е мъртва — изрече Мередит яростно.

— Зная. — Мат приличаше на лоша преекспонирана фотография на самия себе си. — Казаха ми онези пред къщата. Те са я изнесли… — Той млъкна.

— Провалихме се. Дори и след като й бяхме обещали… — Мередит също не можа да продължи. Нямаше какво повече да се каже.

— Но сега полицаите трябва да ни повярват — заговори Бони, като погледна първо към Мат, а после и към Мередит, търсейки поне една причина, заради която полицаите да им бъдат благодарни. — Трябва да ни повярват.

— Не — опроверга я Мат, — няма да ни повярват, Бони, защото вече обявиха, че е било самоубийство.

— Самоубийство? А те видяха ли стаята? И наричат това самоубийство? — извика Бони, внезапно извисила глас.

— Те припомниха, че тя била душевно неуравновесена. Казват още, че тя… докопала някакви ножици…

— О, Боже мой — ахна Мередит и се извърна.

— Те си мислят, че се е чувствала виновна, задето е убила Сю Карсън.

— Някой е нахлул в къщата — извика Бони ядосано. — Поне това са длъжни да признаят!

— Не. — Гласът на Мередит беше по-мек, като на много уморен човек. — Виж този прозорец тук. Цялото стъкло е изпопадало само навън. Следователно го е счупил някой отвътре.

И това си остава необяснимо в цялата картина, помисли си Бони.

— Вероятно той го е направил, за да изскочи навън — отбеляза Мат. Те се спогледаха, унили и посърнали.

— А къде е Стефан? — попита Мередит. — И той ли е там, отпред, където всеки може да го види?

— Не, след като разбрахме, че Вики е мъртва, тръгна насам. Тъкмо бях решила да го търся. Трябва да е някъде наоколо.

— Шшт! — прекъсна го Бони. — Виковете отпред заглъхнаха. Както и писъците на жената.

При това относително затишие те успяха да чуят, макар и слабо, някакъв глас от чернеещите се орехи в дъното на двора.

— … докато очаквахме ти да я охраняваш!

От интонацията, с която бе отправен този упрек, кожата на Бони настръхна.

— Това е той! — зарадва се Мат. — С Деймън е. Хайде!

Когато приближиха орехите Бони можеше съвсем ясно да чува гласът на Стефан. Двамата братя се бяха изправили там, огрени от лунната светлина и вперили гневни погледи един в друг.

— Аз ти повярвах, Деймън. Повярвах ти! — повтаряше Стефан. Бони никога не го бе виждала толкова гневен, дори и при схватката с Тайлър на гробището. Но сега имаше нещо повече от гняв.

— А ти просто си оставил всичко това да се случи — продължи Стефан, без въобще да погледне към Бони, Мат и Мередит, без дори да даде шанс на Деймън да му отговори. — Защо не направи нещо? Ако си толкова голям страхливец, че не смееш да се биеш с него, можеше поне да ме повикаш. А ти само си стоял тук!

Лицето на Деймън беше напрегнато, но си оставаше непроницаемо. Черните му очи блестяха и сега в него не бе останало нищо от ленивото му и небрежно поведение. Изглеждаше скован и крехък като стъкло. Отвори уста и се опита да се защити, но Стефан го прекъсна.

— Вината е моя. Трябваше по-добре да обмисля всичко. Те всички го знаеха и ме предупредиха, но аз не се вслушах в съветите им.

— О, така ли са ти казали те! — Деймън изгледа сърдито застаналата отстрани Бони. Прониза я студена тръпка.

— Стефан, почакай — обади се Мат. — Мисля, че…

— Трябваше да се вслушам в съветите им! — повтори Стефан още по-гневно. Дори не поиска да изслуша Мат. — Трябваше да стоя до нея, след като й бях обещал, че ще бъде в безопасност… а аз я излъгах! И тя е умряла с мисълта, че съм я предал. — Бони видя как лицето му се присви, като че ли чувството за вина го разяждаше като заливане с киселина. — Ако бях останал тук…

— Сега и ти щеше да си мъртъв! — просъска Деймън. — Той не е обикновен вампир, с каквито досега си си имал работа. Щеше да те пречупи на две като суха съчка…

— И така щеше да е по-добре! — извика Стефан. От вълнение гърдите му силно се повдигаха. — По-добре да бях умрял с нея, отколкото да седя и само да се озъртам! Какво стана, Деймън? — Стефан бе възвърнал самообладанието си и изглеждаше значително по-спокоен, дори прекалено спокоен. Зелените му очи грееха трескаво на бялото му лице, а гласът му оставаше озлобен, пръскащ отрова. — Да не би да си бил много зает да преследваш някое друго момиче из храстите? Или просто си толкова незаинтересован, че си предпочел да не се намесваш?

Деймън не каза нищо. Беше бледен като брат си, с напрегнати до болка мускули. Вълни от черна ярост се надигаха в него, докато гледаше втренчено Стефан.

— Или май просто си се забавлявал — продължи Стефан, като пристъпи още половин крачка напред, за да се озове лице в лице с Деймън. — Да, вероятно така е станало. Харесало ти е да бъдеш с някой друг убиец. Е, добре ли беше, Деймън? Той позволи ли ти да погледаш?

Деймън рязко вдигна юмрук и удари Стефан.

Стана толкова бързо, че Бони не успя да проследи движението. Стефан падна по гръб на меката почва, с разтворени крака. Отзад Мередит изкрещя нещо, а Мат скочи към Деймън.

Смел е, каза си Бони разсеяно, но глупав. Въздухът беше зареден с електричество. Стефан вдигна ръка към устата си и напипа кръвта си, изглеждаща черна на лунната светлина. Бони приклекна до него отстрани и сграбчи ръката му.

Деймън тръгна към Стефан. Мат също се изтъркаля на тревата до Стефан. Надигна се на колене и вдигна едната си ръка.

— Стига, момчета. Достатъчно. Стига! — извика той.

Стефан се опита да се изправи. Бони се вкопчи още по-здраво в ръката му.

— Стефан, недей, моля те! — умоляваше го тя.

Мередит сграбчи другата му ръка.

— Деймън, стига! — каза Мат с остър тон.

Всички сме полудели, помисли си Бони. Опитваме се да прекратим схватката между двама разгневени вампири. А те могат да ни убият, и то само за да ни затворят устите. Деймън бе отблъснал Мат с такава лекота, сякаш пропъждаше муха.

Но Деймън вече се беше спрял, а и Мат беше блокирал пътя му. За един дълъг момент сцената сякаш замръзна, като стопкадър, никой не помръдваше, но всички бяха напрегнати докрай. После Деймън бавно се отпусна.

Той смъкна ръцете си надолу и отпусна юмруците си. Дишаше бавно, задъхано. Бони осъзна, че досега тя също бе сдържала дишането си и сега изпусна дъха си.

Лицето на Деймън беше студено като статуя от лед.

— Добре, както кажете — рече той. Гласът му също беше леденостуден. — Но аз бях дотук. Напускам. И този път, братко, ако се опиташ да ме последваш, ще те убия. Независимо дали съм дал обещание, или не.

— Няма да те последвам — отговори Стефан от мястото, където още седеше. Гласът му прозвуча сякаш бе погълнал стъкло.

Деймън взе якето си. Преди да се обърне, погледна към Бони, но сякаш не я забеляза. Ала след първите две крачки се извърна назад и заговори ясно и внимателно. Всяка негова дума беше като стрела, насочена към Стефан.

— Предупредих те — каза Деймън. — За това какъв съм аз, както и коя страна ще спечели. Трябваше да ме послушаш, малки братко. Поне след тази нощ ще научиш нещо.

— Аз вече научих какво струва да ти се доверявам — въздъхна Стефан. — Махай се оттук, Деймън. Не искам никога повече да те видя.

Без да промълви дори дума повече, Деймън се обърна и потъна в мрака.

Бони пусна ръката на Стефан и обхвана с ръце главата си.

Стефан се изправи, разтърси се като котка, принудена да стои неподвижно против волята й. Отдалечи се на няколко крачки от останалите, извърнал лице от тях. После само постоя малко така, потънал в размисъл. Гневът започна да го напуска също толкова бързо колкото го бе обзел.

Какво ще кажем сега, зачуди се Бони, вдигнала очи към небето. И какво въобще можем да обясним? Стефан беше прав за едно: те го бяха предупредили за Деймън, ала той не ги бе послушал. Явно той действително се бе предоверил на брат си, защото не искаше да повярва, че на Деймън не може да се има доверие. И не само Стефан, но всички останали от групата бяха действали доста безотговорно, разчитайки само на Деймън, понеже така им беше по-лесно и защото се нуждаеха от помощта му. Никой не бе възразил срещу това Деймън да дежури тази нощ край къщата на Вики Бенет.

Така че сега всички бяха виновни. Но Стефан най-много се измъчваше от вината си за тази трагедия. Бони знаеше какво се криеше зад яростта към брат му Деймън и загубата на контрол: собствената му вина и угризения. Това, което Бони не можеше да си обясни, бе дали Деймън знаеше това и дали въобще му пукаше. А и как се бе стигнало до тази трагедия? Сега, след като Деймън ги бе напуснал, вероятно никога нямаше да узнаят истината.

Но дори това сега няма значение, каза си тя, защото стана по-добре, че Деймън си тръгна.

Навън отново се вдигна шум, бяха запалени двигателите на полицейските автомобили, закратко изрева някаква сирена, затръшнаха се врати. Тяхната група бе в безопасност сред дърветата в мрака на задния двор, но не можеха повече да останат тук.

Мередит притисна едната си ръка към челото и затвори очи. На светлината на лампите от смълчаната къща на Вики Бони отклони погледа си от нея към Стефан. Едва сега усети колко много бе изтощена. Целият адреналин, който я бе поддържал във форма през тази драматична вечер, сега се бе изчерпил. Вече дори не бе способна да се ядосва, на когото и да е заради смъртта на Вики. Оставаше само депресията, прилошаването и безкрайната умора. Искаше й се да се сгуши в леглото си и да се завие с одеялото през глава.

— Тайлър — изрече тя на висок глас. И когато всички извърнаха глави към нея, тя им припомни: — Оставихме го там в разрушената църква. А сега той е последната ни надежда. Трябва да го принудим да ни помогне.

Това накара всички останали да се размърдат. Стефан мълчаливо се извърна, без да отрони дума, без да посмее да погледне някого от спътниците си в очите, докато ги следваше по обратния път към улицата. Полицейските автомобили и линейката ги нямаше, така че стигнаха до гробището без инциденти.

Но когато влязоха в разрушената църква, Тайлър го нямаше там.

— Оставихме го с отвързани крака — тежко въздъхна Мат и сви устни в недоволна гримаса. — Сигурно се е измъкнал пеша оттук, тъй като колата му все още е в подножието на хълма.

Или е бил отвлечен, помисли си Бони. Но по каменния под нямаше никакви следи, които да подскажат какво се е случило.

Мередит се отдръпна до срутената стена, висока само до коляното, приседна на нея и подпря главата си с ръка, притискайки основата на носа.

Бони пък отново бе обзета от мрачни мисли.

Във всичко се бяха провалили. Това бе равносметката от тази вечер. Те бяха изгубили битката, а той я беше спечелил. Всичко, с което се бяха заловили, завърши с неуспех.

А Стефан — за това Бони бе готова да се закълне — поемаше върху плещите си цялата отговорност.

Погледна към чернокосата му глава, ниско наведена на предната седалка, докато се връщаха обратно към стаята му в пансиона. Друга, още по-тревожна мисъл внезапно обсеби съзнанието й, изпрати предупредителни сигнали по нервите й. Сега Стефан въплъщаваше всичко, на което можеха да разчитат, за да ги брани от злото, особено след като Деймън ги бе изоставил. А самият Стефан в момента беше толкова сломен и изтощен…

Бони прехапа устни, докато Мередит паркираше колата отзад до обора. В ума й се оформи една идея. Мисълта я разтревожи, дори изплаши, но след като погледна още веднъж към Стефан, решителността й се затвърди.

Ферарито още стоеше паркирано зад обора. Очевидно Деймън го беше изоставил. Бони се запита как възнамеряваше да се придвижва из околността, но тогава си спомни за крилете. Кадифеномеки, но големи и силни гарванови криле, отразяващи цветовете на дъгата по перата си. На Деймън явно сега не му беше нужен автомобил.

Влязоха в пансиона точно когато Бони позвъни от мобилния си телефон на родителите си, за да ги предупреди, че ще спи при Мередит. Идеята беше нейна. Но след като Стефан пое нагоре по стълбите към стаята си на тавана, Бони спря Мат още на входната врата.

— Мат, ще ми направиш ли една услуга?

Той се извърна и сините му очи се разшириха от учудване.

— Тази фраза е свързана с най-лошите ми спомени. Всеки път, когато Елена изричаше тези думи…

— Не, не, сега няма нищо ужасяващо. Просто искам да се погрижиш за Мередит, да се увериш, че тя ще се прибере спокойно в дома си и така нататък. — Посочи с ръка към приятелката си, която се връщаше към колата си.

— Но ти няма ли да се върнеш с нас?

Бони погледна през отворената врата към стълбите.

— Не, мисля да остана за малко. Стефан може после да ме отведе у дома. Искам само да поговоря с него за нещо.

Мат изглеждаше доста объркан.

— Че за какво толкова има да си говорите?

— Просто така, за нещо, което сега не мога да ти обясня. Ще го направиш ли, Мат?

— Но… е, добре. И без това съм твърде уморен, за да се занимавам сега с каквото и да е. Прави каквото искаш. Утре ще те видя, нали? — Тръгна си, сподавил раздразнението си.

Бони се учуди на реакцията му. Защо му бе нужно да се интересува, при това, след като е толкова уморен, дали тя ще разговаря със Стефан? Но нямаше повече време да си блъска главата над този въпрос. Само вдигна рамене, обърна се към стълбите и започна да се изкачва към горния етаж.

Нямаше крушка на полилея в таванската стая, затова Стефан беше запалил свещ. Лежеше напреки на леглото си, единият му крак висеше от него, очите му бяха затворени. Може би спеше. Бони се промъкна на пръсти и се опита да се успокои, като си пое дълбоко дъх.

— Стефан?

Той отвори очи.

— Мислех, че си си тръгнала.

— Те си тръгнаха, но аз не. — Господи, колко е блед, помисли си Бони. Импулсивно пристъпи още по-близо към него.

— Стефан, аз много мислих. След заминаването на Деймън ти оставаш единствената ни закрила срещу убиеца. А това означава, че трябва да имаш много сили, колкото може повече. Е, така се случи, че на мен се пада участта да… нали знаеш… може да ти е необходима моята… — Гласът й затрепери. Тя несъзнателно започна да отвързва превръзката на ръката си. Раната от порязването на онова стъкло още кървеше леко.

Погледът му проследи нейния. После вдигна очи към лицето й, за да прочете там потвърждението на недоизказаната покана. Накрая настъпи дълга пауза.

После той поклати глава.

— Но защо, Стефан? Не го искам като нещо лично, а само защото никак не изглеждаш добре. Ако рухнеш от изтощение, няма да бъдеш в помощ на никого от нас. И… няма да възразя, ако поемеш малко. Искам да кажа, че нищо няма да изгубя, нали така? Нито пък ще ме заболи толкова много. И… — Гласът й отново заглъхна. Той не сваляше очи от нея, което много я разконцентрираше. — И така, защо да не го направим? — настоя тя, изплашена, че решимостта й може да се разколебае.

— Защото — заговори той тихо — аз съм дал дума. Може би не с толкова много думи, но… обещанието си е обещание. Никога повече няма да поемам човешка кръв като източник на храна, защото това ще означава да използвам някого като добитък. Нито пък ще си разменям кръвта с когото и да било, понеже това на свой ред би означавало, че сме влюбени и това… — Този път той не довърши, но Бони разбра.

— Значи за теб никога няма да има друга? — попита тя.

— Не. Не и за мен. — Стефан беше толкова уморен, че губеше самоконтрол и Бони можеше да надзърне зад маската му. И там тя отново видя само болка и нужда, толкова голяма, че не можа да издържи и отклони очи от него.

Странна лека тръпка на объркване и слисване накара сърцето й да трепне. По-рано тя се питаше дали Мат е бил лудо влюбен в Елена и по всичко личеше, че е било точно така. Но колкото до Стефан…

При Стефан, осъзна тя и още повече се разтрепери, всичко е по-различно. Нямаше значение колко време беше изтекло, нямаше значение какво бе вършил, той никога нямаше истински да се излекува. Без Елена той винаги ще бъде наполовина себе си, наполовина жив, наполовина труп.

Трябваше да измисли нещо, нещо друго, което да го измъкне от тази ужасяващо безизходна летаргия. Стефан се нуждаеше от Елена. Без нея просто не беше цялостен. Тази нощ той бе започнал да се огъва и пропуква, като се люшкаше между опасното прекаляване със самоконтрола и необуздания гняв. Ако само можеше да зърне Елена, макар и за минута, да поговори с нея…

Тя се беше качила тук, за да направи на Стефан подарък, който той не искаше. Но имаше нещо друго, което той искаше, осъзна Бони, което само тя беше способна да му даде.

Без да го погледне, с дрезгав глас, тя го попита:

— Искаш ли да видиш Елена?

От леглото последва само мъртвешка тишина. Бони приседна на ръба, загледана в сенките, танцуващи и потрепващи в стаята. Накрая се реши да го погледне крадешком, само с крайчеца на окото си.

Той дишаше тежко, със затворени очи, със снага, опъната като тетива на лък. Опитва се да събере сили, за да устои на изкушението, заключи Бони.

И губеше. Бони го виждаше.

Елена винаги е означавала прекалено много за него.

Когато очите му отново срещнаха нейните, те бяха тъжни, а устата му — стисната в права линия. Кожата му обаче не беше толкова бледа, а изпълнена с цвят. Тялото му потръпваше в очакване.

— Може да пострадаш, Бони.

— Зная.

— Ще се отвориш за сили, които са извън твоя контрол. Не мога да ти гарантирам, че ще мога да те защитя от тях.

— Зная. Как искаш да го направя?

Той трескаво хвана ръката й.

— Благодаря ти, Бони — прошепна Стефан.

Тя усети как кръвта нахлу в лицето й.

— Няма за какво — промълви момичето. Мили Боже, колко е красив. Тези очи… за един миг се разкъсваше между това да му скочи или да се разтопи като пролетен сняг в леглото му. Обзета от приятно агонизиращо чувство за добродетелност, тя издърпа ръката си от неговата и се обърна към свещта.

— Какво ще кажеш да изпадна в транс и да се опитам да стигна до нея, а после, след като осъществя контакт, да пробвам да се свържа и с теб, за да влезеш в сеанса? Мислиш ли, че това ще свърши работа?

— Може би, ако и аз успея да се свържа с теб — рече той, като отдръпна отклони напрегнатия си поглед от нея и го съсредоточи върху свещта. — Аз мога да докосна съзнанието ти… когато си готова, ще го почувствам.

— Добре.

Свещта беше бяла, със стекъл се восък отстрани. Пламъкът се извисяваше нагоре, а после се връщаше надолу. Бони се втренчи в него, докато накрая потъна в светлината, а всичко останало в стаята започна да й изглежда черно. Там бяха само пламъкът, тя и пламъкът, и той я поглъщаше все по-силно.

Обгърна я непоносима яркост. После премина в мрака.

В погребалния дом беше студено. Бони се огледа смутено наоколо, като се зачуди как е попаднала тук и се опита да подреди мислите си. Беше съвсем сама и поради някаква причина това я безпокоеше. Не трябваше ли да присъства още някой? Отново се огледа, за да види дали няма да се появи.

В съседната стая видя светлина. Бони пристъпи натам и сърцето й се разтуптя. Беше залата за поклонения и бе пълна с високи свещници, в които мъждукаха и трепкаха бели свещи. В средата на кръга от свещници беше положен бял ковчег с вдигнат капак.

Стъпка по стъпка, сякаш невидима сила я теглеше натам, Бони се приближаваше към ковчега. Не искаше да погледне вътре. Но беше длъжна да го стори. Защото в ковчега имаше нещо, което я очакваше.

Цялото помещение се обля с меката бяла светлина от свещите. Сякаш всичко плаваше като остров сред море от лъчи. Но тя не искаше да погледне…

Пристъпяйки едва–едва като на забавен каданс, тя стигна до ковчега и се взря в белия сатен, с който беше застлан отвътре. Ковчегът беше празен.

Бони затвори капака и се облегна на него с въздишка.

Тогава с периферното си зрение долови някакво леко движение и се завъртя.

Беше Елена.

— О, Господи, така ме изплаши — каза Бони.

— Мисля, че ти казах повече да не идваш тук.

Този път косата й беше свободно пусната, разстлана върху раменете й и спускаща се по гърба като бледозлатист пламък. Носеше тънка бяла рокля, която меко проблясваше на светлината на свещите. Самата тя приличаше на свещ, сияеща, пръскаща светлина. Пристъпваше с боси крака.

— Дойдох тук, за да… — Бони не можа да продължи, защото някаква мисъл, макар и смътна, не й даваше покой. Това беше нейният сън, нейният транс. Трябваше да може да си го припомни. — Дойдох тук, за да можеш да видиш Стефан — спомни си тя.

Очите на Елена се разшириха, устните й се раздалечиха. Бони познаваше това нейно изражение на желание, на почти неустоим копнеж. Същото бе видяла изписано и по лицето на Стефан преди по-малко от четвърт час.

— О — прошепна Елена, като преглътна, все още със замрежени очи. — Ох, Бони… но аз не мога.

— Защо не можеш?

Сега в очите на Елена заблестяха сълзи. Устните й се разтрепериха.

— Какво ще стане, ако всичко започне да се променя? Какво ще стане, ако той се появи и… — Тя притисна ръка към устата си и Бони неволно си спомни предишния си сън, когато зъбите й се ронеха като дъжд. Бони видя и ужаса в очите й, който беше напълно разбираем.

— Нима не разбираш? Няма да мога да издържа, ако се случи нещо подобно — зашепна Елена. — Ако той ме види в това състояние… Не мога да контролирам нещата тук, аз не съм достатъчно силна. Бони, моля те, не го води тук. Кажи му колко дълбоко съжалявам. Кажи му още… — Тя затвори очи, но сълзите й продължиха да се стичат.

— Добре. — Бони едва се сдържаше и тя да не се разплаче, но Елена имаше право. Концентрира се, за да стигне до съзнанието на Стефан, да му обясни какво й бе споделила Елена, за да му помогне да понесе разочарованието. Но в мига, в който се свърза с него, разбра, че е сгрешила.

— Стефан, не! Елена каза… — Но вече нямаше значение. Неговото съзнание беше по-силно от нейното и в мига, в който тя осъществи контакта, той взе надмощие. Той бе доловил същността на нейния разговор с Елена, но нямаше да приеме отговор „не“. Безпомощна, Бони се почувства надвита, докато усещаше как нейното съзнание все повече се приближаваше към кръга от светлината от свещниците. Усети присъствието му там, вече придобиващо някаква форма. Обърна се и го съзря. Видя черната му коса, напрегнатото му лице, зелените очи, свирепи като на сокол. И тогава, знаейки, че нищо повече не може да направи, тя отстъпи назад, за да могат да останат сами.