Сърцето на зимата

Глава 8Морския народ и Родството

Елейн изобщо не се изненада, че Първата слугиня я чакаше още преди тя да стигне до покоите си. Госпожа Харфор си направи реверанса и закрачи с нея, понесла под мишница кожена папка. Със сигурност беше станала с Елейн, ако не и по-рано, но пурпурното й формено палто изглеждаше току-що минало под ютията, с Белия лъв отпред, чист и светъл като пресен сняг. Щом я видеха, слугите се разбързваха или започваха да лъскат с още по-голямо усърдие. Рийни Харфор не беше груба с тях, но поддържаше в двореца толкова здрава дисциплина, колкото и Гарет Брин едва ли бе постигал в гвардията.

— Все още не съм хванала шпиони — заяви тя в отговор на въпроса на Елейн с тих глас, за да я чуе само тя. — Но смятам, че разкрих двама. Жена и мъж, и двамата взети на служба пред последните месеци от управлението на покойната кралица, майка ви. Напуснали са двореца веднага щом се чу, че разпитвам всички. Без да си приберат вещите, само с по едно наметало на гърба. Това си е почти признание. Освен ако не са се уплашили, че ще ги хванат в други грехове — добави тя с неохота. — Боя се, че е имало случаи на кражби.

Елейн кимна замислено. Неан и Еления се бяха задържали доста в палата през последните няколко месеца от управлението на майка й. Имали бяха предостатъчно възможност да настанят тук свои очи и уши. Двете бяха стояли в палата, както и други, бяха се противопоставили на претенциите на Мургейз Траканд към трона, приели бяха амнистията й, когато я обяви, и след това й бяха изменили. Тя нямаше да повтори грешката на майка си. О, амнистия трябваше да се дава при всяка възможност — всичко друго щеше да посее семената на гражданската война, — но тя смяташе да следи много внимателно действията на всички, които получат прошката й. Като котка, която следи мишка, обещала тържествено, че ще се откаже от интереса си към сиренцето.

— Шпиони са били — отвърна уверено. — И със сигурност има и други. Не само на Домовете. Сестрите в „Сребърния лебед“ също може да са подкупили свои очи и уши в двореца.

— Ще продължа работата си, милейди — увери я Рийни. Тонът й беше съвършено почтителен. Дори вежди не повдигна, но Елейн отново се оказа в положението на внучка, която се опитва да учи баба си да плете. Защо Биргит не се справяше със задълженията си така, както госпожа Харфор?

— Толкова по-добре, че се върнахте рано — продължи пълната жена. — Боя се, че следобедът ви ще е много натоварен. Най-напред господин Нори иска да го приемете. По много важна работа, казва. — Рийни за миг стисна устни. Винаги настояваше да й се каже по каква работа хората искат Елейн да ги приеме, за да пресее зърното от плявата и да не позволи да затрупат Елейн с всевъзможни дела, но Първият чиновник никога не смяташе за нужно дори да й намеква по каква работа идва. Колкото и тя му споделяше своята. И двамата бяха много ревниви за владенията си. Рийни тръсна глава и с това заряза Халвин Нори. — След него една делегация на търговците на табак молят да ги изслушате, и друга — на гилдията на тъкачите. И двете молят за данъчни облекчения, тъй като времената били трудни. Милейди едва ли има нужда от съвета ми да им отговори, че времената са трудни за всички. Група чуждестранни търговци също очаква аудиенция. Много голяма група. Само за да ви изкажат благопожеланията си по начин, който няма да ги обремени, естествено — искат да са на печелившата страна, без да се смразяват с другите — но бих посъветвала да ги приемете за малко. — Дебелите й пръсти погалиха кожената папка под мишницата й. — Освен това дворцовите сметки изискват подписа ви, преди да отидат при господин Нори. Боя се, че ще предизвикат въздишките му. Не го очаквах посред зима, но голяма част от брашното е съсипано от житоядци и молци, а половината осолена шунка се е развалила, както и повечето пушена риба. — Много почтително. И много твърдо.

„Аз управлявам Андор — казала бе веднъж насаме майка й, — но понякога ми се струва, че Рийни Харфор управлява мен.“ Каза й го на смях, но като че ли го мислеше сериозно. Като помисли човек, госпожа Харфор като Стражник щеше да е десет пъти по-лоша от Биргит.

Елейн не искаше да се среща с Халвин Нори, нито с търговци. Искаше да седне на спокойствие и да помисли за шпионите, и кой беше задържал Неан и Еления, и как да им се противопостави. Само че… господин Нори беше поддържал живота в Кемлин след смъртта на майка й. Всъщност, доколкото можеше да се разбере по старите сметки, беше го правил почти от деня, в който тя бе попаднала в ръцете на Рахвин, въпреки че Нори не си го приписваше. По-скоро изглеждаше оскърбен от онези дни. Не можеше просто да го разкара. Освен това той никога не очакваше от нея някакви спешни действия за каквото и да било. А добрата воля на търговците не беше нещо за пренебрегване, дори на чуждестранни търговци. А и сметките наистина трябваше да се подпишат. Житоядци и молци? И развалена шунка? През зимата? Това определено звучеше странно.

Стигнаха високите резбовани дървени крила на вратата към покоите й. Лъвовете на вратите бяха по-малки и стаите също бяха по-малки, но не беше и помисляла да използва покоите на кралицата. Беше равносилно да седне на Лъвския трон преди официално да й е признато правото на Короната на розата.

Елейн въздъхна и посегна за папката.

В дъното на коридора мерна Солайн Моргейлин и Керайле Суртовни, толкова забързани, че само дето не подтичваха. Среброто блесна на шията на намусената жена между двете, макар че Родственичките я бяха увили с дълъг зелен шал, за да прикрият нашийника на ай-дам. Виж, това изискваше много сериозен разговор, и рано или късно щеше и за него да дойде ред. По-добре щеше да е, ако не се налагаше да местят нея и останалите, но нямаше как да се избегне. При такъв голям приток на Родственички и Ветроловки на Морския народ, слугинските жилища едва ги побираха по две — по три на легло, а мазетата на двореца бяха предназначени за складове, не за тъмници. Как успяваше Ранд да върши все погрешни неща? Това, че е мъж, не го извиняваше напълно. Солайн и Керайле се скриха зад ъгъла с пленничката си.

— Госпожа Корли помоли да се види с вас преди обед, милейди. — Гласът на Рийни беше предпазливо безизразен. Тя също беше видяла Родственичките и широкото й лице остана леко намръщено. Морският народ беше странен, но можеше да намести една кланова Надзорница на вълните с нейния антураж в представата си за света, макар и да не знаеше какво точно означава кланова Надзорница на вълните. Чужденка с висок ранг си беше чужденка с висок ранг, а за чужденците е нормално да са странни. Но така и не можеше да разбере защо Елейн предлага подслон на близо сто и петдесет търговки и занаятчийки. Нито „Родство“, нито „Плетящ кръг“ щяха да й говорят нещо дори да ги беше чула и тя не проумяваше причините за странното напрежение между тези жени и Айез Седай. Нито пък проумяваше жените, доведени от Аша’ман, всъщност пленнички, макар и да не ги държаха в килии. Държаха ги затворени и не им разрешаваха да говорят с никого освен с жените, които ги придружаваха по коридорите. Първата слугиня знаеше много добре кога не бива да се задават въпроси, но никак не й харесваше това, че не разбира какво става в двореца. Гласът й не се промени и на косъм. — Каза, че ви носи добри новини. Донякъде, каза. Но не моли за аудиенция.

„Донякъде добри новини“ звучеше по-добре, отколкото заниманието със сметки, а и Елейн хранеше известни надежди за естеството на тези новини. Върна папката в ръцете на Първата слугиня и каза:

— Остави я на писалищната ми маса, моля те. И предай на господин Нори, че скоро ще го приема.

Обърна се натам, откъдето бяха дошли Родственичките с пленничката си, и бързо закрачи. Добри или лоши новини, трябваше все пак да се види с Нори и да посрещне търговците, а и сметките трябваше да се прегледат и подпишат. Управлението означаваше безкрайни седмици досада и редки часове, в които можеш да си позволиш да правиш каквото ти се иска. Много редки часове. В тила й Биргит се бе свила на здраво кълбо от чисто раздразнение и безсилие. Нямаше съмнение, че сега ровичка из онази купчина донесения. Какво пък, нали и собственият й отдих днес щеше да трае колкото да се преоблече и да хапне набързо. Закрачи още по-бързо, потънала в трескави мисли и едва забелязвайки какво среща на пътя си. Какво ли ще е толкова спешно за Нори? Едва ли ремонтът на улиците. Колко са шпионите? Едва ли госпожа Харфор ще успее да ги излови всички.

Когато зави на ъгъла, само внезапният усет за друга преливаща жена я предпази да не се сблъска с Вандийн, идваща срещу нея. Двете се дръпнаха една от друга стреснати. Зелената явно също бе потънала в мисли. Двете й придружителки вдигнаха вежди.

Кирстиан и Заря бяха облечени в бяло и стояха предпазливо на една крачка след Вандийн, скръстили хрисимо ръце пред гърдите си. Косите им бяха прибрани назад в скромни прически и не носеха никакви накити. Накитите бяха строго забранени на новачките. Бяха доскорошни Родственички — Кирстиан всъщност беше от Плетящия Кръг, — но същевременно бяха бегълки от Кулата, а си имаше древни предписания за такива като тях, постановени в закона на Кулата, независимо колко време е изтекло от бягството им. От върналите се бегълки се изискваше да са абсолютно изрядни във всичко, образец на току-що приета и жадуваща да получи шала жена, и най-малките прегрешения, които се прощаваха на другите, при тях се наказваха сурово. Когато се върнеха в Кулата, ги очакваха още по-тежки наказания с публичен бой с пръчки в добавка, и след това още цяла година покаяние. Една завърнала се бегълка трябваше да осъзнае дълбоко в сърцето си, че никога, ама никога повече, няма да пожелае да избяга отново. Никога! Полуобучените жени бяха твърде опасни, за да ги пуснат на свобода.

Елейн се беше опитвала да прояви снизходителност в няколкото редки случая, когато се оказваше насаме с тях — Родственичките не бяха всъщност полуобучени; притежаваха толкова опитност с Единствената сила, колкото всяка Айез Седай, макар и да им липсваше обучението — опитвала се беше, докато не разбра, че дори останалите Родственички не го одобряват. Пред втория си шанс да станат Айез Седай — поне онези от тях, които можеха — те драговолно и с удивително усърдие приемаха всички закони, писани и неписани, наложени от Кулата. Затова не я изненада нито стаеното в очите им рвение, нито обещанието за добро поведение, което излъчваха — държаха на този свой шанс повече от всички. Изненада я само, че бяха точно с Вандийн. До този момент тя не им обръщаше никакво внимание.

— Тъкмо те търсех, Елейн — заяви без предисловия Вандийн. Бялата коса, прибрана на тила й с тъмнозелена лентичка, винаги й придаваше почтена възраст, въпреки безукорно гладкото й лице. Убийството на сестра й, просмукало се до костите й, я правеше мрачна, имаше вид на безмилостен съдия. Допреди това беше крехка и стройна; сега изглеждаше кльощава, с хлътнали бузи. — Тези деца… — Тя замълча и сви устни в лека гримаса.

Обръщението беше напълно уместно за новачки. Най-неприятният момент за жена, когато отидеше в Кулата, беше не когато разбере, че не я смятат за достатъчно пораснала, докато не си получи шала, но когато разбере, че докато носи бялото на новачка, тя наистина е дете, което може да нарани себе си или други от невежество и неопитност. Напълно уместно, но изглежда, за Вандийн сега изглеждаше непривично. Повечето новачки идваха в Кулата петнадесет-шестнадесетгодишни и доскоро на не повече от осемнадесет, освен някоя и друга шепа кандидатки, които можеха да излъжат за по-дълго време. За разлика от Айез Седай, в Родството възрастта беше критерий за мястото в йерархията, а Заря — самата тя се беше представила като Гарения Росоинде, но в книгата на новачките я вписаха като Заря Алкезе и се отзоваваше на името Заря Алкезе — Заря с нейния остър нос и широка уста беше над деветдесетте, макар да изглеждаше на не повече от средна възраст. Никоя от двете не притежаваше айезседайското излъчване на лишено от възраст същество, въпреки че бяха използвали Силата толкова дълго и хубавата черноока Кирстиан изглеждаше малко по-голяма, на около тридесет. Всъщност беше на над триста години, във всеки случай много по-стара от самата Вандийн. Кирстиан беше напуснала Кулата толкова отдавна, че бе преценила за безопасно да използва истинското си име, макар отчасти. Никак не бяха обикновени тези две „новачки“.

— Тези деца — продължи малко по-твърдо и с намръщено чело Вандийн — са размишлявали над събитията на моста Харлон. — Точно там бе убита сестра й. И Испан Шефар, но ако питаха Вандийн, смъртта на една Черна сестра струваше колкото смъртта на едно бясно псе. — За нещастие, вместо да си премълчат заключенията, дойдоха при мен. Добре поне че не са се раздрънкали така, че да ги чуят.

Елейн се намръщи леко. Вече всички в двореца знаеха за тези убийства.

— Не разбирам — отвърна тя бавно и много предпазливо. Не искаше да издава на двете и най-малък намек, ако не са се добрали сами до усърдно критите тайни. — Да не би да са се досетили, че е дело на Мраколюбци, а не обир? — Бяха пуснали в обръщение тази версия, за две жени в самотна къща, убити заради скъпите им накити. Само тя, Вандийн, Нинив и Лан знаеха донякъде истината. Във всеки случай досега, както изглеждаше. Дотук сигурно го бяха разгадали, иначе Вандийн нямаше да ги поведе със себе си.

— По-лошо. — Вандийн се озърна, след което се премести на няколко крачки там, където коридорите се пресичаха, и подкани Елейн да я последва. Оттук можеха да видят всеки, който ще се приближи. Новачките останаха на почетно разстояние от Зелената. Мяркаха се доста слуги, но никой не се приближаваше толкова, че да чуе. Въпреки това Вандийн сниши глас. Което не можа да скрие негодуванието й. — Разсъдили са, че убийцата трябва да е Мерилил, Сарейта или Кареане. Според мен разсъждават умно, но преди всичко изобщо не е трябвало да мислят. Трябвало е да си учат уроците толкова усърдно, че да не им остава време да мислят за каквото и да било. — Макар да изгледа навъсено Кирстиан и Заря, двете засияха от радост. Под това въсене се криеше похвала, а Вандийн се скъпеше на похвалите.

Елейн премълча, че двете можеха да са по-заети, ако Вандийн се бе съгласила да участва в обучението им. Самата Елейн и Нинив си имаха твърде много други задължения, а откакто бяха добавили към тях ежедневните уроци за Ветроловките — всички освен Нинив, във всеки случай — на никоя не й оставаха повече сили да се занимава и с двете новачки. Да учиш жените на Ата-ан Миере беше все едно да те прекарат през бухалките на перачките! Никаква почит не проявяваха към Айез Седай, още по-малко към ранга на „вързаните към брега“.

— Поне не са го казали на някой друг — измърмори Елейн. Утеха, макар и слаба.

Когато намериха Аделиз и Испан, бе очевидно, че трябва да ги е убила някоя Айез Седай. Преди убийството ги бяха парализирали с червен трън, а беше невъзможно Ветроловките да познават билката, която се срещаше само навътре в сушата. А дори Вандийн беше сигурна, че между Родственичките няма Мраколюбки. Самата Испан беше избягала като новачка и бе успяла да стигне сама чак до Ебу Дар, но я бяха заловили преди Родственичките да й разкрият, че са нещо повече от няколко жени, прогонени от Кулата, и просто им е хрумнало да й помогнат. Подложена на разпитите от Вандийн и Аделиз, тя бе разкрила твърде много. Успяла бе някак в началото да издържи и да не издаде нищо съществено за самата Черна Аджа, освен някои техни отдавна изпълнени кроежи, но с охота си каза всичко, след като я подхванаха Вандийн и сестра й. Двете не я пожалиха и преровиха душата й до дъно, но се оказа, че тя не знае нищо повече за Родството от всяка друга Айез Седай. Ако сред Родственичките имаше Мраколюбки, Черната Аджа щеше да знае всичко. Така че колкото и да не им се искаше, убийцата бе една от трите жени, с които бяха привикнали и им допадаха. Черна сестра сред самите тях. Или повече от една. Държаха на всяка цена да опазят тази тайна, поне докато убийцата не бъде разкрита. Вестта щеше да хвърли в паника целия дворец, а навярно и целия град. Светлина, кой ли още мислеше над събитията при моста на Харлон? И дали щяха да проявят благоразумието да си мълчат?

— Някоя трябва да се заеме с тях — заяви твърдо Вандийн, — да не им позволява повече такива волности. Трябват им редовни уроци и много труд. — На сияещите лица на двете се бе изписало леко самодоволство, но нищо повече. Уроците им бяха малко, но много тежки и дисциплината — желязна. — Това означава Елейн или Нинив.

Елейн цъкна раздразнено с език.

— Вандийн, на мен самата не ми остава време да помисля. Едва смогвам да отделя по някой час на ден. Трябва да е Нинив.

— Какво трябва да е Нинив? — лъчезарно попита споменатата и се присъедини към тях. Незнайно откъде се беше сдобила с дълъг шал с жълти ресни, с бродирани по него зелени листа и ярки цветя. Въпреки времето носеше синя рокля с прекалено дълбоко за Андор деколте, макар че дебелата й тъмна плитка, преметната през рамото, прикриваше повечето от бюста. Най-странното по нея беше червената точица, ки’сайн, по средата на челото. Според обичая на Малкиер червен ки’сайн означаваше омъжена жена и тя бе настояла да си го носи веднага след като го научи. Играеше си небрежно с плитката си и изглеждаше… доволна. Доста необичайно чувство за лицето Нинив ал-Мийра.

Елейн се сепна, щом забеляза Лан, който обикаляше в кръг на няколко крачки от тях и наблюдаваше и двата коридора. Висок като айилец в тъмнозеленото си палто и рамене като на ковач, мъжът с коравото като скала лице все пак успяваше да стъпва като призрак. Мечът му неизменно висеше на колана му дори тук, в двореца. Видът му винаги караше Елейн да потръпва.-Смъртта сякаш се взираше от тези студени сини очи. Освен когато ги извърнеше към Нинив.

Доволството на Нинив обаче се стопи веднага щом разбра каква задача се канят да й възложат. Спря да опипва плитката си и я стисна здраво.

— А сега ме чуйте добре. Елейн може да се помайва колкото си ще с нейните игри на политика, но на мен ръцете ми са вързани. Повече от половината Родственички щяха да се разбягат, ако Алайз не ги държеше здраво за вратовете, и тъй като тя самата не храни надежда, че ще се домогне до шала, не съм сигурна колко дълго ще успее да задържи която и да било. Другите се въобразяват, че могат да спорят с мен! Вчера Сумеко ме нарече… момиче!

Изръмжа, но вината си беше нейна, така или иначе. В края на краищата нали тъкмо тя бе втълпила на Родственичките, че трябва да си стегнат малко гръбнаците и да не пълзят в краката на Айез Седай. Е, явно бяха престанали да пълзят. Вместо да го правят, проявяваха силна охота да мерят Сестрите с мерките на тяхното правило. А хайде намери някоя Сестра, която да го иска! Вероятно не беше съвсем по вина на Нинив, че изглеждаше съвсем малко над двадесетгодишна — тя рано бе започнала да забавя състаряването си, — но за Родството възрастта беше важна, а тя сама беше избрала да прекарва повечето си време с тях. Не дърпаше рязко плитката си, само я теглеше толкова силно, че можеше всеки миг да си я изскубне.

— А и този проклет Морски народ! Нещастнички! Нещастнички, нещастнички, нещастнички! Ако не беше тази скапана сделка!… Остава само да ми кацнат на ръцете две ревливи блеещи новачки! — Устните на Кирстиан за миг се свиха, а черните очи на Заря блеснаха възмутено, докато съумее отново да си придаде хрисимо изражение. Привидно. Но поне проявиха достатъчно благоразумие да не си отварят устата пред Айез Седай.

Елейн отхвърли моментния подтик да оглади нещата. Искаше й се да напляска и Кирстиан, и Заря. Тъкмо те бяха усложнили всичко с това, че не си бяха държали езика зад зъбите. Искаше й се да напляска и Нинив. Значи най-после Ветроловките я бяха притиснали в ъгъла, нали? Никакво съчувствие не заслужаваше.

— Не си играя на нищо, Нинив, и ти много добре го знаеш! Много често съм искала съвета ти! — Вдиша дълбоко и се помъчи да се успокои. Слугите, които виждаше зад гърба на Вандийн и двете новачки, бяха спрели работата си и се кокореха към групата жени. Усъмни се, че изобщо забелязваха Лан, колкото и впечатляващ да беше. Спор между Айез Седай беше интересна гледка, стига да стоиш по-настрана. — Някоя трябва да ги поеме — продължи тя с по-спокоен тон. — Или смяташ, че можеш просто да им кажеш да забравят за всичко това? Погледни ги само, Нинив. Ако ги оставим без работа, веднага ще започнат да разсъждават кой е. Нямаше да отидат, при Вандийн, ако не са помислили, че тя ще им позволи да помогнат. — Двечките мигом се превърнаха в образец на ококорена новашка невинност, с много лекичък намек за обида от незаслужено обвинение. Елейн не им вярваше. Цял живот се бяха приучвали да се прикриват.

— И защо не? — каза след малко Нинив и намести шала си. — Светлина, Елейн! Не забравяй, че те не са това, което сме свикнали да очакваме от едни новачки. — Елейн отвори уста да възрази — „Каквото сме свикнали“, как ли пък не! — Нинив можеше и да не е била новачка, но пък съвсем доскоро си беше само Посветена; при това много често една ревяща и блееща Посветена! — само отвори уста, но Нинив продължи: — Сигурна съм, че Вандийн ще може да ги използва добре. А когато не е заета, може да им дава редовни уроци. Някоя май спомена, че си преподавала преди, Вандийн. Това е. Решихме го.

Двете новачки се усмихнаха широко и с благодарност — само дето не потриха ръце от задоволство, — но Вандийн се навъси.

— Не ми трябват новачки да ми се плетат в краката, докато…

— Сляпа си точно колкото Елейн — прекъсна я Нинив. — Те имат опит, заради който Айез Седай са принудени да ги взимат за нещо повече от това, което са. Могат да работят под твое ръководство и това ще ти осигури малко време за сън и храна. Като те гледам, нито спиш, нито ядеш.

Нинив изправи гръб и придърпа шала на раменете си. Гледката беше страхотна. Колкото и ниска да беше ал-Мийра, почти като Заря и значително по-дребна от Вандийн и Кирстиан, неизвестно как успя да се направи с половин педя по-висока от всички останали. Страхотна дарба, за която Елейн можеше само да й завижда.

Въпреки че не биваше да я прилага точно в такава рокля — имаше опасност да се изсипе от нея. Но и това не смали присъствието й. Властна от главата до петите.

— Ще го направиш, Вандийн — заяви тя твърдо.

Навъсената маска на лицето на Вандийн се стопи — много бавно, но се стопи. Нинив стоеше по-високо в Силата от нея и колкото и да не го мислеше съзнателно, дълбоко вкоренената традиция я принуди да се подчини въпреки неохотата си. Когато се обърна към двете жени в бяло, лицето й вече беше най-сдържано от всякога след смъртта на Аделиз. Което в случая означаваше, че съдията, изглежда, няма да разпореди екзекуцията им веднага. По-късно — може би. Измършавялото й лице беше спокойно и неумолимо.

— Вярно е, че учих за известно време новачки — каза тя. — За кратко. Надзорницата на новачките прецени, че съм твърде сурова с ученичките си. — Нетърпението на двете като че ли малко се поохлади. — Казваше се Серейл Баганд. — Лицето на Заря пребледня като това на Кирстиан, а самата Кирстиан се олюля, като че ли й прилоша от нещо. Като Надзорница на новачките и след това Амирлински трон, Серейл се беше превърнала в легенда. От този вид легенди, които те карат да се будиш посред нощ, плувнала в студена пот. — Иначе се храня — обърна се Вандийн към Нинив. — Но всичко, което вкуся, ми е като пепел на езика.

Махна рязко на двете новачки и ги поведе покрай Лан. Те се запрепъваха след нея.

— Опърничава жена — изръмжа Нинив, загледана намръщено в отдалечаващите им се гърбове, но с доста съчувствие в гласа. — Знам поне дузина билки, които ще й помогнат да поспи, но тя не иска да ги докосне. Вече си мисля дали да не й сипя нещо във виното вечерта.

„Мъдрата владетелка — помисли Елейн — знае кога да говори и кога — не.“ Тази мъдрост впрочем важеше за всеки. Премълча, че да нарече Нинив някого „опърничав“ е все едно петелът да обвини фазана, че се перчи. Вместо това попита:

— Знаеш ли какви новини носи Реане? Били добри „донякъде“, както разбрах.

— Тази сутрин не съм я виждала — измърмори Нинив, все още загледана начумерено след Вандийн. — Не съм излизала от стаите си. — Изведнъж се отърси от унеса и изгледа подозрително Елейн. Както и Лан, интересно него пък защо? Той обаче си стоеше невъзмутим на пресечката и пазеше.

Нинив твърдеше, че бракът й бил превъзходен — потресаващо откровена бе на тази тема с другите жени, — но Елейн смяташе, че сигурно лъже, за да скрие разочарованието си. Лан най-вероятно беше готов да напада, готов да се сражава дори насън. Да спиш с него в едно легло сигурно беше като да легнеш с гладен лъв. На всичко отгоре това негово ледено лице можеше да охлади всяко брачно ложе. Нинив за щастие нямаше представа. какво си мисли Елейн по въпроса. Дори се усмихна. С насмешлива усмивка, странно защо. А вероятно беше… снизходителна? Ами! Само въображение.

— Знам къде е Реане — каза Нинив и смъкна отново шала си на лактите. — Хайде, ще те заведа.

Елейн знаеше много добре къде е Реане и във всеки случай не беше вързана за Нинив, но отново се постара да си задържи езика зад зъбите и се остави Нинив да я води. Нещо като самонаказание затова, че преди малко си позволи да влезе в спор с нея, след като трябваше да опита да се примирят. Лан тръгна след тях и ледените му очи заоглеждаха коридора. Слугите, покрай които минаваха, трепваха, щом срещнеха погледа му. Една млада светлокоса жена дори събра полите си и затича, блъсна се в стойката на един светилник и той се затъркаля по плочките след нея.

Това напомни на Елейн да каже на Нинив за Еления и Неан, както и за шпионите. Нинив го прие съвсем спокойно. Съгласи се с Елейн, че скоро ще разберат кой е измъкнал двете жени, и изсумтя пренебрежително като чу за съмненията на Сарейта. Колкото до това дори изрази изненада, че не са ги отвлекли отдавна още в Арингил.

— Не можах да повярвам, че още са там, когато пристигнахме в Кемлин. И последният глупак щеше да разбере, че рано или късно ще бъдат доведени тук. Много по-лесно е да ги измъкнат от някое малко градче. — Малко градче. Някога Арингил щеше да й се стори огромен град. — Колкото до шпионите… — Изгледа навъсено една мършава сивокоса жена, която допълваше масло в светилника, и поклати глава. — Естествено, че има, шпиони. Знаех си, че трябва да ги има, още отначало. Просто трябва да внимаваш какво говориш, Елейн. Не се изказвай пред никого за нещо, което не знаеш добре, ако не искаш всички да го разберат.

„Кога да говориш и кога не“ — помисли Елейн и нацупи устни. Това понякога можеше да се превърне в истинско наказание. Особено с Нинив.

Нинив на свой ред имаше да сподели информация, както се оказа. Осемнадесет Родственички от тези, които ги бяха придружили до Кемлин, вече не бяха в двореца. Но не бяха и избягали. Тъй като никоя от тях не беше достатъчно силна за Пътуването, Нинив сама им бе изпрела Портали и ги беше отпратила в Алтара, в Амадиция и в Тарабон, в завладените от сеанчанците земи, където щяха да се опитат да издирят всички укрили се жени от Родството и да ги върнат в Кемлин.

Щеше да е много по-добре, ако Нинив й го бе съобщила предния ден, когато бяха заминали, или още по-добре — когато двете с Реане бяха стигнали до решението да ги изпратят, но Елейн го премълча. Вместо това каза:

— Много смело от тяхна страна. Много ще е трудно да избегнат пленничеството.

— Смело е, да — отвърна раздразнено Нинив. Ръката й отново стисна плитката. — Но не за това ги избрахме. Алайз смяташе, че най-вероятно ще се разбягат, ако не им възложим някаква работа. — Изгледа през рамо Лан и пусна плитката. — Не разбирам как смята да го постигне Егвийн — въздъхна тя. — Много е хубаво да се каже, че Родството трябва по някакъв начин да се „свърже“ с Кулата, но как? Повечето от тях не са достатъчно силни, за да спечелят шала. Много са неспособни дори да станат Посветени. И едва ли ще понесат да си останат новачки или Посветени до края на живота си.

Този път Елейн не каза нищо, просто защото не знаеше какво да каже. Обещанието трябваше да се спази; тя го беше дала лично. Вярно, от името на Егвийн и по поръка на Егвийн, но тя го беше изрекла и трябваше да спази думата си. Само че не знаеше как да го изпълни, освен ако Егвийн не предложеше някакво чудо.

Реане Корли се оказа точно там, където Елейн знаеше, че трябва да бъде — в стаичка с два тесни прозореца с изглед към малък вътрешен двор с фонтан, макар че фонтанът беше спрян по това време на годината и рамките на остъклените прозорчета правеха стаичката по претрупана. Подът беше с тъмни плочки без килими върху тях, а единствените мебели — тясна масичка с два стола. Когато Елейн влезе, завари с Реане още две посетителки. Алайз Тенджайл, простовата жена, привидно на средна възраст, с посивяла коса и дълга шия, стоеше от другия край на масата. Имаше приятна, макар и незабележима външност, която всъщност се оказваше твърде забележима, щом я опознаеш, и при това всъщност доста неприятна, наложеше ли се да се разправяш с нея. Удостои ги само с един бегъл поглед и продължи да гледа съсредоточено това, което ставаше на масата. Самата Реане седеше до масата — с набръчкано лице, с почти бяла коса и в зелена рокля, доста по-изящна от облеклото на Алайз. Бяха я изгонили от Кулата след провала й в изпитанието за Посветена, а сега, след като й се предложи втора възможност, вече бе получила правото да носи цветовете на предпочитаната от нея Аджа. Срещу нея седеше пълничка жена в груба рокля от кафява вълна. Лицето й се бе изопнало предизвикателно и беше приковала тъмните си очи в Реане, избягвайки да гледа сребристия ай-дам, лежащ като змия между двете на масата. Ръцете й обаче нервно опипваха ръба на масата, а на лицето на Реане се бе изписала самоуверена усмивка, от която бръчките в ъгълчетата на очите й ставаха по-дълбоки.

— Само не ми казвай, че си накарала една от тях да се вразуми — каза Нинив още преди Лан да успее да затвори вратата след себе си. Изгледа навъсено жената в кафяво, сякаш се канеше да й скъса ушите, ако не й по-лошо, след което погледна Алайз. Елейн смяташе, че Нинив изпитва малко страхопочитание към Алайз. Способностите й в Силата бяха скромни — никога нямаше да се сдобие с шала, — но умееше по някакъв свой начин да се налага, когато поиска, и да накара всички останали да я слушат. Включително и Айез Седай. Елейн си даде сметка, че и тя също изпитва малко боязън от Алайз.

— Продължават да отричат, че могат да преливат — измърмори Алайз, скръстила ръце на гърди, и изгледа начумерено жената, седяща срещу Реане. — Допускам, че наистина не могат, но усещам… нещо. Не съвсем като искрата, вродена у една жена, но почти същото. Все едно че са на ръба на преливането, само една стъпка още и ще го направят. Такова нещо досега не бях изпитвала. Както и да е. Поне престанаха да ни се нахвърлят с юмруци. Това поне им го избих от главите. — Жената в кафявото се намуси, но срещна суровия поглед на Алайз и побърза да извърне глава. Решеше ли Алайз да избие нещо от главата ти, избиваше го завинаги. Ръцете й продължиха да шарят нервно по масата — неволно, според Елейн.

— Продължават да отричат и че виждат потоците, но ми се струва, че просто се мъчат сами себе си да убедят — каза със звучния си, мелодичен глас Реане. Доволната й усмивка срещу обидения поглед на жената пред нея не се промени. Всяка Сестра можеше да завиди на сдържаността и самообладанието на Реане. Беше най-старата сред жените от Плетящия кръг — личността с най-високия авторитет в Родството. Според техния „Правилник“, Родството съществуваше единствено в Ебу Дар, но тя все пак беше най-старата сред дошлите в Кемлин, със сто години по-възрастна от най-дълголетната живяла досега Айез Седай, и нямаше Сестра, която да не й отстъпва в това властно спокойствие. — Твърдят, че ги мамим с помощта на Силата, че я използваме, за да ги накараме да повярват, че ай-дам може да ги държи. Рано или късно ще им се изчерпат лъжите. — Придърпа ай-дама към себе си и с ловко движение откачи каишката от нашийника. — Дали да не опитаме отново, Марли?

Жената в кафяво — Марли — все така отбягваше да погледне сребристата каишка в ръцете на Реане, но се вкочани и ръцете й зашариха по ръба на масата.

Елейн въздъхна. Страхотен подарък й беше изпратил Ранд. Подарък! Двадесет и девет сеанчански сул-дам, удържани безукорно с помощта на ай-дам и пет дамане… Мразеше тази дума; тя означаваше „жена с нашийник“ или просто „окаишена“, но си бяха точно това… пет дамане, на които нашийниците не можеха да се махат по простата причина, че щяха да се опитат да освободят сеанчанките, които ги бяха държали като свои пленнички. Вързани с каишки леопарди щяха да са по-добър подарък. Леопардите поне не можеха да преливат. Бяха ги поверила на Родството, тъй като никоя друга не разполагаше със свободно време и за това.

Все пак веднага беше съобразила за какво могат да се използват сул-дам. Трябваше да бъдат убедени, че могат да преливат, и след това — да бъдат върнати при сеанчанците. Освен Нинив само Егвийн, Авиенда и няколко жени от Родството знаеха за плана й. Нинив и Егвийн изразиха съмнение, но колкото и да се опитваха да го скрият сул-дам, след като се върнеха, все една от тях щеше да се изтърве. Ако веднага не го докладваха от игла до конец. Сеанчанците имаха странни представи; дори сеанчанките сред дамане бяха искрено убедени, че всяка преливаща жена трябва да бъде държана с нашийник заради безопасността на останалите. Сул-дам с тяхната дарба да държат под контрол жените, носещи ай-дам, се радваха на голяма почит сред народа на Сеанчан. Но ако се разбереше, че самите сул-дам могат да преливат, това щеше да разтърси Сеанчан до основи и вероятно да ги разцепи. Толкова просто изглеждаше в самото начало.

— Реане, разбрах, че си имала добри новини — каза Елейн. - След като сул-дам все още не са се прекършили, какви са те?

Алайз изгледа намръщено застаналия до вратата Лан. Не одобряваше, че и той знае за плана им, но не каза нищо.

— Изчакайте малко, моля ви — промърмори Реане. Въобще не прозвуча като молба. Нинив безспорно си беше свършила добре работата. — Не е нужно и тя да слуша.

Сиянието на сайдар я обкръжи изведнъж. Тя раздвижи пръстите си и преля, все едно че насочи с тях потоци въздух, които привързаха Марли към стола й, след което ги затегна и сплете ръце, сякаш оформяше преграда за звука, която обгърна жената пред нея. Всички тези жестове нямаха връзка с преливането, но на нея й бяха необходими, защото така се беше научила да прави сплитовете. Устните на сул-дам се присвиха презрително. Единствената сила не я плашеше изобщо.

— Спокойно — подхвърли язвително Нинив с ръце на хълбоците. — Няма защо да бързаш. — Реане не я плашеше колкото Алайз.

Но пък и Нинив нямаше с какво да сплаши Реане. Тя наистина си довърши работата много бавно и спокойно, огледа я и кимна доволно, преди да стане. В Родството бяха навикнали да използват Силата колкото е възможно по-рядко и на нея сега й доставяше истинско удоволствие да прегръща сайдар, когато си поиска, и да се гордее със сплитовете си.

— Добрата новина е — обяви тя, след като стана и приглади полите си — че три от нашите дамане, изглежда, са готови да бъдат освободени от нашийниците си. Може би.

Елейн вдигна вежди и двете с Нинив се спогледаха изумени. От петте дамане, които им беше връчил Таим, едната бе пленена от сеанчанците на Томанска глава, а друга — в Танчико. Останалите си бяха от Сеанчан.

— Две от сеанчанките, Марил и Джилари, продължават да твърдят, че заслужават да са окаишени, че трябва да са с нашийник. — Устните на Реане се присвиха от отвращение, но тя замълча само миг преди да продължи. — Тях възможността да се окажат на свобода искрено ги плаши. Аливия обаче сложи край на всичко това. Сега тя казва, че е било само защото се е бояла, че пак ще я пленят. Заявява, че мрази всички сул-дам, и във всеки случай го показва много красноречиво, да видите само как им ръмжи и ги кълне, но… — Тук старата жена замълча и поклати колебливо глава. — Била е окаишена на тринадесет или четиринадесет години, Елейн, самата тя вече не помни точно, но е била дамане от четиристотин години! И освен това, тя е… тя е… Аливия е значително по-силна от Нинив — довърши Реане. — Възрастта си Родственичките обсъждаха открито, но по отношение на мощта в Силата бяха не по-малко сдържани от Айез Седай. — Смеем ли да я освободим? Една сеанчанска дивачка, способна да срине целия дворец? — Родственичките споделяха гледната точка на Айез Седай за дивачките. Повечето поне.

Сестрите, познаващи Нинив, се бяха научили да внимават с тази думичка пред нея. Много сприхава ставаше, когато се изречете с пренебрежение. Сега тя само зяпна мълчаливо Реане. Навярно се опитваше да намери отговор. Елейн знаеше какъв е собственият отговор, но това сега нямаше нищо общо е претенцията за трона, нито с Андор. Беше решение за Айез Седай и означаваше, че в случая трябва да го вземе Нинив.

— Не го ли сторите — кротко промълви Лан от вратата, — все едно че сте я върнали на Сеанчан. — Изобщо не го смутиха мрачните погледи на четирите жени, в чиито уши дълбокият му глас прозвуча като погребален гонг. — Ще трябва да я пазите грижливо, но ако я задържите окаишена, след като иска свободата си, значи не сте по-добри от тях.

— Това не е твоя работа, Стражник — твърдо заяви Алайз. Той обаче срещна осъдителния й поглед съвсем невъзмутимо и тя изпъшка безсилно и вдигна ръце. — Като останете насаме с него, трябва добре да му поговориш, Нинив.

Страхопочитанието на Нинив към тази жена, изглежда, бе доста силно, защото бузите й моментално се изчервиха.

— Не си мисли, че няма да го направя — отвърна лековато Нинив, но отбягна да погледне Лан. Най-сетне, изглежда, реши да признае, че е студено, придърпа шала на раменете си и се окашля. — Макар че той е прав. Добре поне че другите две не ни създават тревоги. Изненадана съм, че им трябваше толкова дълго време да престанат да подражават на тези глупави сеанчанци.

— Не съм сигурна — въздъхна Реане. — Кара, както знаете, е била нещо като Мъдра жена на Томанска глава. Много влиятелна личност в селото си. Дивачка, разбира се. Човек би допуснал, че ще мрази сеанчанците. Но не. Поне някои от тях не само че не мрази, а напротив. Много си обича сул-дам, която я е пленила, и много се притеснява да не би която и да е от сул-дам да не пострада. Леморе е едва деветнадесетгодишна, глезена млада благородничка, извадила изключително лошия късмет вродената й искра да се изяви тъкмо в деня, когато паднал Танчико. Тя твърди, че мрази сеанчанците и иска да ги накара да си платят за това, което са причинили на Танчико, но отговаря на името Лари, името й като дамане, със същата готовност, както и на Леморе, усмихва се на сул-дам и се оставя да я галят като кученце. Двете не ме безпокоят по същите причини като Аливия, но се съмнявам, че някоя от тях ще се противопостави на сул-дам. Мисля, че ако някоя сул-дам заповяда на една от тях да й помогне да избяга, тя ще го направи, и се боя, че за сул-дам няма да е особено трудно отново да я окаишат.

След тези нейни думи тишината се проточи тягостно.

Нинив като че ли се потопи в себе си. Стисна плитката си, после я пусна, скръсти ръце пред гърдите си, присви рамене и дългите жълти ресни на шала й се полюшнаха. Изгледа поред и много сърдито всички, освен Лан. Към него дори не погледна.

Накрая вдиша дълбоко и се обърна към Реане и Алайз.

— Трябва да махнем ай-дам. Ще ги държим неотлъчно под око, докато не сме сигурни — Леморе и след това; тя ще трябва да облече, бялото! И ще гледаме да не остават сами, особено със сул-дам, но ай-дамът ще се сваля! — Каза го много напористо, сякаш очакваше съпротива, но лицето на Елейн разцъфна в широка одобрителна усмивка. Добавката на още три жени, в които не можеха да са сигурни, трудно можеше да се нарече добра новина, но друг избор нямаха.

Реане само кимна съгласна — не веднага, — но Алайз се измъкна от масата усмихната, приближи се и потупа Нинив по рамото, а Нинив се изчерви. Постара се да го прикрие, като се окашля и изгледа начумерено сеанчанката, заклещена в сплитовете на сайдар, но усилието й да внуши респект не се увенча с успех, най-малкото Лан го провали.

— Тай-шар Манедерен — тихо промълви той.

Устата на Нинив се отвори в плаха усмивка. В очите й внезапно блеснаха сълзи и тя се извърна с лице към него, радостна. И той й се усмихна. От мраза в очите му вече нямаше и помен.

Елейн се постара да не зяпне. Светлина! Май в края на краищата този мъж никак не беше хладен като съпруг. От тази мисъл бузите й пламнаха. Постара се да не поглежда двамата и очите й се спряха на Марли, все така здраво затегната в стола си. Сеанчанката се беше вторачила напред и по пълните й бузи се стичаха сълзи. Право напред. Към сплитовете, задържащи звука надалече от нея. Вече не можеше да отрече, че ги вижда. Но щом го каза, Реане поклати глава.

— Всички се разплакват, щом ги накараш да гледат много дълго сплитовете, Елейн — промълви жената уморено. И малко тъжно. — Но щом сплитовете изчезнат, убеждават се сами, че сме ги измамили с помощта на Силата. Нали разбираш, длъжни са да го правят. Иначе би трябвало да са дамане, а не сул-дам. Не, по-скоро ще убедя Надзорницата на кучките, че и тя е кучка. Боя се, че в края на краищата новините, които ти поднесох, никак не са добри, нали?

— Не особено — отвърна й Елейн.

Всъщност хич не бяха добри. Още един проблем, освен всички останали. Колко лоши новини трябва да ти се струпат на главата, докато те погребат? Трябваше най-после да получи и някоя добра. Скоро.