Сърцето на зимата

Глава 16Неочаквана среща

Пътят им до града беше над две мили през ниски хълмове, които изтеглиха болката от крака на Мат и я върнаха отново малко преди да изкачат едно от възвишенията и пред очите им да се открие Ебу Дар, зад неговата разточително дебела варосана стена, която никой обсаден катапулт досега не беше успявал да разруши. Градът отвътре беше също целият в бяло, макар че тук-там се виждаха пъстроцветни куполи. Бяло варосани сгради, бели шпилове и кули, бели дворци блестяха дори в сив зимен ден като този. Тук-там по някоя се мяркаше кула с порутен връх или празнина на мястото на разрушена сграда, но всъщност завладяването му от сеанчанците не беше причинило големи щети. Бяха действали много бързо, с голяма ударна сила и установиха контрол над града преди още да се е оформила някаква рехава съпротива.

Изненадващо, но градът не помнеше толкова оживена търговия по това време на годината. Сеанчанците я подкрепяха, макар че търговците и капитаните на кораби, както и екипажите им, трябваше да се закълнат, че ще се покоряват на „Предтечите“, ще очакват „Завръщането“ и ще служат на „Онези, които се връщат у дома“. На практика това означаваше животът да си тече както обикновено, така че малцина отказваха. Всеки път, когато Мат го погледнеше, просторният залив се оказваше пълен с все повече кораби. Този следобед му се стори, че може да премине по тях от същинския Ебу Дар до Рахад, бандитския квартал, в който едва ли щеше да се накани да стъпи втори път. През дните, откакто успя да се вдигне отново на крака, често слизаше на пристанището да погледа. Не съдовете с оребрени платна или корабите на Морския народ, които сеанчанците преустройваха и попълваха със свои екипажи, но тези, които вееха Златните стършели на Иллиан или Меча и ръката на Арад Доман, или Полумесеците на Тийр. Вече не го правеше. Днес само погледна вяло към залива. Заровете, дето се въртяха в главата му, тътнеха като гръмотевица. Представа нямаше какво го чака, но беше сигурен, че няма да му хареса. Предупредяха ли го така заровете, рядко му харесваше.

Въпреки несекващия поток от коли през голямата сводеста порта и пешеходците, които се провираха между тях, за да влязат, дълга колона фургони, разтеглена чак до възвишението, чакаше ред да влезе и почти не помръдваше. Всеки излизащ от града на кон беше сеанчанец, все едно дали лицето му беше мургаво като на Морския народ, или бледо като на кайриенец, и те изпъкваха сред останалата гмеж не само с това, че бяха на коне. Някои от мъжете бяха обути в широки гащи и смешно впити палта с високи чак до брадичката яки, и с две редици копчета отпред, или свободно падащи, пищно извезани палта, дълги почти колкото женски рокли. Бяха от Кръвта, както и жените в странно скроените си рокли, ушити сякаш от тънки плохи и с цепнати поли, разкриващи глезените им, обути в яркоцветни ботуши и някакви крачоли, стигащи почти до стремената. Няколко от тях носеха дантелени була, които скриваха цялото лице освен очите, за да не ги виждат хората с просто потекло. Но конниците бяха най-вече войници с ярко боядисани ризници от застъпващи се метални пластинки. Някои от войниците също бяха жени, макар да не можеше да се разбере кой е мъж и кой — жена от тези шлемове с форма на чудовищни насекоми. Добре поне, че никой не носеше черно-червената униформа на гвардията на Смъртната стража. Дори сеанчанците като че ли че се изнервяха от близостта им, а това беше достатъчно, за да се държи Мат колкото се може по-настрана от тях.

Във всеки случай никой от сеанчанците не обръщаше внимание на някакви си трима мъже с едно момче, които бавно пристъпваха към града покрай колоната от чакащи коли и фургони. Е, мъжете поне крачеха бавно. Олвер подтичваше от нетърпение. Болният крак на Мат определяше скоростта, но той се стараеше да не забележат колко се подпира на тоягата. Заровете обикновено предвещаваха инциденти, в които успяваше да оцелее на косъм — битки да речем, или да се срути някое здание на главата му. Или Тилин. Ужас изпитваше при мисълта какво ли ще се случи, щом спрат да се търкалят.

Почти във всички фургони и коли, напускащи града, имаше сеанчанци, по-просто облечени от конниците, и във външността им нямаше нищо особено. Но онези, които чакаха на опашката, като че ли по-скоро бяха ебударци или простолюдие от околните райони — мъже в дълги елеци, жени с вдигнати на едното бедро поли, под които се показваше обут в шарен вълнен чорап крак или разноцветни фусти. Техните коли, както и фургони, се теглеха от волове. Сред колоната се мяркаха и чужденци, търговци с малки кервани теглени от коне фургони. Тук на юг през зимата търговията беше по-оживена, отколкото по на север, където търговците трябваше да се примиряват със затрупаните от преспи пътища, и някои от тях идваха отдалече. Една дебела доманка с червено петно на мургавата брадичка, седнала на капрата на първия от четирите си фургона, се беше загърнала в дебелото си цветно наметало и се мръщеше на мъжа, пет фургона напред, мазен тип, който криеше дългите си гъсти мустаци под тарабонско було на капрата до коларя. Конкуренцията, несъмнено. Мършава кандорка с голяма перла на лявото ухо и сребърни верижки, провиснали на гърдите, седеше кротко на седлото на сивия си кон. Сигурно още не знаеше, че и него, както и впряга на фургона й, ще се пуснат на лотарията, щом влезе в града. От местните прибираха по един на всеки пет коня, а за да не затрудняват търговията, от чужденците взимаха по един на всеки десет. Вярно, срещу заплащане, и то на добра цена в обичайни времена, но далеч под това, което пазарът щеше да понесе при такова търсене. Дебел кайриенец в грубо бозаво палто викаше сърдито, че го бавят, и стройната му дореста кобила нервно пристъпваше на място. Добра беше кобилата. Сигурно щяха да я дадат на някой офицер. Какво ли щеше да стане, когато заровете спрат?

Широките градски порти си имаха стражи, макар че навярно само сеанчанците се досещаха, че са такива. Сул-дам в сините си рокли с извезаните мълнии на гърдите крачеха през гъстата навалица с техните облечени в сиво дамане на сребристите им ай-дам. Само една от тези двойки жени беше достатъчна да пресече всяко вълнение освен масов бунт, а навярно щеше и с това да се справи, въпреки че причината за присъствието им беше друга. В първите дни след падането на Ебу Дар, докато Мат все още лежеше прикован към леглото, бяха изръшнали целия град да издирят жените, които наричаха Марат’дамане, а сега пазеха да не би някоя да проникне вътре. За всеки случай всяка сул-дам носеше по един допълнителен ай-дам на рамо. Такива двойки обикаляха и по кейовете и посрещаха всеки пристигнал кораб.

Зад портите, на една дълга площадка, издигната върху дървени пилони, високи петдесет стъпки над уличното ниво, стояха изложени на показ почернели, но все още разпознаваеми глави на над дузина мъже и две жени, жертви на сеанчанското правосъдие. Зад човешките глави висеше окачен символът на това правосъдие — широката брадва на палача, с дръжка, увита с бяло въже. Табела под всяка от главите известяваше наказаното в случая престъпление — убийство или изнасилване, кражба или насилие, или оскърбление към някоя особа от Кръвта. По-дребните престъпления се наказваха с публичен бой с камшици или осъдения го правеха да’ковале. В тези неща сеанчанците бяха еднакво справедливи и към свои, и към тукашни. Никой от Кръвта не го излагаха на показ — онези от тях, които заслужеха екзекуция, ги връщаха в Сеанчан или ги обесваха с бялото въже — но три от главите бяха стояли на сеанчански рамене и тежестта на правосъдието им смазваше и високопоставени, както и хора без ранг. Две от табелите с надпис БУНТ висяха под главите на една доскорошна Надзорница на корабите на Ата-ан Миере и на нейния Надзорник на оръжията.

Мат беше минавал толкова често през тези порти, че сега почти не обърна внимание на платформата. Олвер подскачаше безгрижно и си подпяваше нещо. Беслан и Том крачеха и си шепнеха. Мат успя да долови само „рискована работа“ от устата на Том, но хич не го интересуваше за какво си говорят. След това навлязоха в дългия мрачен тунел, през който пътят минаваше под градската стена, и тропотът на фургоните бездруго заглуши всичко, дори да искаше да ги чуе. Том и Беслан продължиха напред покрай стената на тунела, по-далече от колелетата на тътрещите се фургони и без да спират да си шепнат, Олвер подтичваше след тях, но когато Мат излезе на светло, за малко не се блъсна в гърба на Том, който внезапно бе спрял. И тримата бяха спрели. Тъкмо да им подхвърли нещо язвително и сам видя това, което бяха зяпнали. Хората, бутащи се на гъсто гъмжило от тунела зад него, ги изтласкаха встрани, но той също зяпна слисан.

Улиците на Ебу Дар винаги бяха пълни с хора, но не чак толкова, като сега. Сега все едно че се беше пръснал някой бент и беше залял града с човешки порой. Тълпата беше задръстила улицата пред него от единия край до другия, заобикаляйки малки стада добитък, какъвто очите му не бяха виждали досега. Бели петнисти говеда с дълги извити рога, светлокафяви кози с дълга тънка козина, която висеше чак до каменната улична настилка, овци с по четири рога. Накъдето и да обърнеше очи, всяка улица беше също толкова претъпкана. Фургони и коли се тътреха като мравуняк през човешката маса там, където изобщо беше възможно да се движат, виковете и ругатните на фургонджии и колари глъхнеха сред общата врява от човешки гласове и животински звуци. Не можеше да разбере думите, но говора им различи. Мудния и провлечен сеанчански говор. Някои сръгваха с лакът съседа си и посочваха Мат в яркото му облекло. Зяпаха и сочеха каквото им попадне, сякаш никога не бяха виждали хан или ножарски дюкян, но той въпреки това изръмжа тихо и придърпа периферията на шапката над очите си.

— Завръщането — смотолеви Том и ако Мат не беше точно до рамото му, нямаше да го чуе. — Докато сме си плямпали безгрижно с глупавия Лука, проклетото им Коренне е пристигнало.

Досега Мат беше мислил за това „Завръщане“, че сеанчанците просто ще го продължат като нашествие, с армия. Един фургонджия извика и дългият му камшик изплющя към хлапетиите, които се бяха промъкнали до дървената къщичка на фургона да надникнат вътре и да огледат с любопитство нещата, които приличаха на лози в пълни с пръст дървени каци. Друг фургон беше натоварен с дълга печатарска преса, а трети, който тъкмо излизаше от тунела, караше нещо подобно на огромна бирена каца, от която се носеше лека миризма на хмел. По някои от фургоните висяха кафези с кокошки, патки и гъски със странно пъстри пера — не приличаха на птици за продан, по-скоро селска стока. Пак си беше армия, но не такава, каквато си беше представял. С такава армия щеше да е много по-трудно да се води война, отколкото срещу войници.

— Очите да ми избодат дано, как ще изгазим през това! — изръмжа отвратен Беслан и се надигна на пръсти да огледа над главите на тълпата. — Колко ли още има, докато стигнем някоя чиста улица?

А Мат си припомни за онова, което не беше забелязал, макар да се бе набило в очите му. Залива, пълен с кораби. Пълен с кораби. Около два или три пъти повече, отколкото бяха, когато призори тръгнаха към стана на Лука, и много от тях все още маневрираха с вдигнати платна. Което означаваше, че може да има още, чакащи ред да влязат в залива. Светлина небесна! Колко ли от тях бяха избълвали товара си тази сутрин? Колко ли оставаха не разтоварени? Светлина, колко ли хора можеха да бъдат превозени с толкова кораби? И защо всички те бяха дошли тук, а не в Танчико? Тръпка пробяга по гръбнака му. Изглежда, това тук не беше всичко.

— По-добре се промъкнете през задните улички — повиши глас той, за да го чуят сред невъзможната врява. — Иначе до среднощ няма да стигнете до палата.

Беслан се обърна към него намръщен.

— Няма ли да дойдеш с нас? Мат, ако пак се опиташ да си купиш превоз на някой кораб… Знаеш, че този път няма да ти се размине леко.

Мат изгледа сина на кралицата също толкова намръщено.

— Просто искам да се поразходя.

Излъга. Още щом се върнеше в палата, Тилин щеше да започне да го глези и гали. Не че беше чак толкова лошо — в никакъв случай, — само дето изобщо не я интересуваше кой гледа, докато го гали по бузите и му шепне нежности в ухото, дори да е синът й. Освен това, ами ако заровете в главата му престанеха да се търкалят точно когато се озове при нея? „Собственичество“ едва ли беше най-точната дума за Тилин напоследък. Кръв и пепел, тази проклета жена току-виж решила да го ожени за себе си! А той не искаше да се жени. Все още не. Освен това знаеше за кого му предстои да се ожени и това съвсем не беше Тилин Кинтара Мицобар. Добре, но ако тя решеше друго?

Изведнъж си спомни за прошепнатото от Том „рискована работа“. Познаваше Том, познаваше и Беслан. Олвер зяпаше сеанчанците също толкова слисано, колкото и те зяпаха всичко наоколо. Понечи да се шмугне напред за по-добра гледка, но Мат го спипа за рамото тъкмо навреме и въпреки протестите му го бутна в ръцете на Том.

— Върнете момчето в палата и му дайте уроците след като Ризел свърши с него. И ако ви е текнала някоя лудост, избийте си я от главите. Може да си сложите главите на показ пред портата, и главата на Тилин също. — И неговата — това не биваше да го забравя!

Двамата го изгледаха безизразно, с което само потвърдиха подозренията му.

— Май трябва да повървя с теб — рече накрая Том. — Можем да си поговорим. Ти имаш забележителен късмет, Мат, и имаш освен това определен нюх към, как да го кажа, приключенията. — Беслан кимна. Олвер се задърпа от хватката на Том, мъчейки се да види всички странни хора наоколо наведнъж и без да го интересува какво си говорят големите.

Мат изсумтя кисело. Защо всички искаха от него да става герой? Рано или късно тази глупост щеше да го убие.

— Няма за какво да говорим. Те вече са тук, Беслан. Щом не можа да ги спреш да влязат, ясно е като бял ден, че няма да можеш да ги изтласкаш. Ранд ще се разправя с тях, ако може да се вярва на мълвата. — Вихрените цветове отново се развъртяха из главата му и за миг почти заглушиха тропането на заровете. — И освен това си дал онази проклета клетва да чакаш Завръщането. Всички я дадохме. — Отказът щеше да означава да те оковат във вериги и да те пратят да работиш на кейовете или да чистиш каналите в Рахад. Което според него не я правеше никаква клетва. — Чакай Ранд. — Цветовете придойдоха отново и изчезнаха. Трябваше да престане да мисли за… За определени хора. Ето че пак се завихриха. — Все още всичко може да се оправи, ако имаме време.

— Ти не разбираш, Мат — отвърна ядосано Беслан. — Майка все още седи на трона и Сурот твърди, че ще продължи да властва над цяла Алтара, не само над това, което държим около Ебу Дар, а навярно и повече, но майка трябва да се просне по очи и да се закълне във васална вярност на някаква си жена от другата страна на Аритския океан. Сурот казва, че аз трябва да се оженя за някоя от тяхната Кръв и да си обръсна главата, а майка ми я слуша. Колкото и да си дава вид Сурот, че са равни, все пак тя е длъжна да слуша какво й казва Сурот. А каквото и да казва Сурот, Ебу Дар всъщност вече не е наш, а и всичко останало няма да е наше. Сигурно няма да можем да ги изтласкаме със силата на оръжието, но можем да направим страната твърде гореща, за да го понесат. Белите плащове го разбраха. Питай ги какво разбират под „Алтарското пладне“.

Мат можеше да се сети и без да пита. Прехапа език, за да не му набие в главата, че сега в Ебу Дар има повече сеанчански войскари, отколкото Бели плащове в цяла Алтара по време на Войната на Белите плащове. Улица пълна със сеанчанци не беше най-доброто място за плещене, нищо, че повечето наистина приличаха на селяци и занаятчии.

— Схващам, че много бързаш да ти набият главата на пика — рече тихо той. Толкова тихо, колкото можеше, и въпреки това да го чуят сред врявата от човешки гласове, мученето на говедата и гъшия крясък. — Сигурно си чувал за Ослушвачите им. Онзи тип ей там, дето прилича на коняр, може да е от тях, или оная мършава жена с вързопа на гърба.

Беслан погледна към двамата толкова свирепо, че ако наистина бяха Ослушвачи, щяха да донесат за него само заради това.

— Сигурно ще запееш друга песен, когато стигнат до Андор — изръмжа той и си запробива път през тълпата, бутайки ядосано с лакти всеки, който му се изпречеше. Мат нямаше да се изненада, ако скоро се почнеше бой. Подозираше, че Беслан нарочно си го търси.

Том се обърна да тръгне с Олвер, но Мат го хвана за ръкава.

— Укроти го малко, ако можеш, Том. И гледай и своите нерви да поукротиш. За толкова време би трябвало да ти е омръзнало да се бръснеш слепешком.

— Изобщо не съм запален и правя каквото мога — сухо отвърна Том. — Но той просто не може да седи кротко. Това е родната му страна. — По старческото му лице пробяга лека усмивка. — Казваш, че няма да поемеш рискове, но ще го направиш. И когато го направиш, това, което двамата с Беслан можем да опитаме, ще прилича на невинна разходка в цветна градинка. Когато ти си наоколо, дори бръснарят става сляп. Хайде, момче — рече той и вдигна Олвер на раменете си. — Че ако закъснееш за урока, Ризел може и да не ти даде да си сложиш главата на гърдите й.

Мат го загледа намръщено как си пробива път по-бързо с Олвер, възседнал раменете му, отколкото Беслан. Какво имаше предвид Том? Той никога не поемаше рискове, освен ако сами не се струпаха на главата му. Никога. Озърна се небрежно към мършавата жена и непознатия тип с оцапани с тор ботуши. Светлина, те наистина можеха да са Ослушвачи. Всеки наоколо можеше да е от тях. Това стигаше, за да му настръхне кожицата на гърба все едно, че го следят.

Измина мравешката дълго разстояние по улиците, които ставаха все по-претъпкани с хора, животни и фургони, колкото повече се приближаваше към кейовете. Дюкяните по мостовете над каналите бяха със спуснати кепенци, уличните амбуланти се бяха прибрали, а акробатите и жонгльорите, които обикновено забавляваха минувачите на всяка пресечка, нямаше да имат място за игра, ако и те не се бяха омели. Колко бяха сеанчанците ли? Ами доста. И на всеки петима се падаше по един войник, изпъкваха със суровите си погледи, плещестите рамене и изправена стойка, толкова различни от селяците и занаятчиите дори когато не бяха в снаряжение. Тук-там из улиците се движеха малки групички сул-дам с дамане, сред разчистени от околната навалица островчета. Отваряха им път не от страх, във всеки случай не и от страна на сеанчанците. Те кимаха почтително на жените с мълниите на сините рокли и се усмихваха одобрително, щом двойките ги подминеха. Беслан да си гледа работата. Сеанчанците никой нямаше да може да ги изтласка, освен с армия от Аша’ман като онази, която според слуховете ги бе подгонила преди седмица на изток. Или пък армия, въоръжена с тайните на Илюминаторите. Какво в името на Светлината можеше да иска Алудра от един леяр на камбани?

Постара се да не се приближава до пристанището. Този урок вече го беше научил. Това, което търсеше, всъщност бе някоя игра на зарове и ако може да продължи чак до среднощ. За предпочитане — толкова до късно, че Тилин да е заспала, когато се прибереше в палата. Тя му беше отнела заровете с твърдението, че не й харесвало да играе на комар, макар че се съгласи да поиграят, когато й предложи да залагат на „глоба“, докато лежеше прикован в леглото. За щастие зарове винаги се намираха лесно и с неговия късмет винаги беше по-добре да се използват чужди зарове.

Но кръчмите и гостилниците, в които се отби, се оказаха още по-претъпкани от улиците. Едва се намираше място колкото да обърнеш някоя халба, камо ли за хвърляне на зарове. Пълни бяха със смеещи се и пеещи сеанчанци и с ебударци с мрачни лица, които поглеждаха намусено сеанчанците. Мат все пак питаше гостилничарите и кръчмарите дали няма да се намери някое килерче, което да наеме, но всички до един вдигаха съжалително рамене и клатеха глави. Всъщност не беше и очаквал друго. Нищо свободно не можеше да се намери още преди да се появят новите. Въпреки това го обзе потиснатост и той провеси нос, също като чуждоземските търговци, които виждаше наоколо си — забили очи в чашите и чудещи се как да изкарат стоката си от града, след като им бяха прибрали конете. Злато имаше да плати колкото искаше Лука, че и повече, но всичкото се пазеше в един сандък в Тарасинския палат, а Мат нямаше намерение да се опитва да изнесе достатъчно с едно влизане. Особено след като дворцовата стража го домъкна последния път обратно от пристанището като уловен елен. Макар че тогава само си говореше с капитани на кораби, нищо повече. Ако Тилин разбереше, че се опитва да измъкне повече злато, отколкото му трябва за една нощ игра на комар… О, не! Стая трябваше да си намери, някаква дупка на тавана в някой хан, голяма колкото гардероб. Каквото и да е, където да може да крие златото, което ще изнася малко по малко, или пък да разчита само на шанса със заровете. Едното или другото. С късмет или без късмет обаче по едно време разбра, че днес няма да получи нито едното, нито другото. А проклетите зарове продължаваха да трополят в главата му. Да тътнат.

Не се задържаше за дълго на едно място и не само заради липсата на място за игра или свободно помещение. Ярките му дрехи, от които и Калайджия щеше да се засрами, привличаха хорските очи. Дотам, че някои сеанчанци го взимаха за човек, дошъл да ги забавлява, и се опитваха да му плащат да им попее! Веднъж-дваж той дори прие, но щом му чуха гласа, си поискаха парите обратно. Някои ебударци с дългите криви ножове, затъкнати зад поясите им и тъпкани с яд, който не можеха да си изкарат на сеанчанците, решаваха да си го изкарат на тъпия палячо, комуто липсваше само вапцаното лице, за да мине за благороднически глумец. Щом забележеше, че такива типове го заглеждат, Мат се шмугваше заднишком през вратата и — отново сред уличната гмеж. Научил бе горчивия урок, че все още не е във форма да се бие, а и главата му на убиец, изложена при градската порта, нямаше да му върши много работа.

Където можеше, Мат спираше да отдъхне малко — било на някое празно буре, оставено при входа на задънена уличка, или когато, рядко макар, се намереше свободно място за още един човек на пейката пред някоя пивница, или на каменно стъпало, докато стопанката на сградата не излезеше и не заметеше шапката му с дворната метла. Коремът му вече се бе залепил на гръбнака. Имаше чувството, че всички го зяпат в тези ярки дрехи, вечерната влажна хладина се просмукваше до костите му и единствените зарове, които май щеше да намери днес, бяха онези, дето трополяха в главата му като конски копита. Едва ли някога бяха тропали толкова силно.

— Май нищо няма да стане, освен да се връщам и да ставам пак проклетото пале на кралицата! — изръмжа той и се надигна с помощта на тоягата от разнебитения сандък, на който бе седнал. Неколцина минувачи го изгледаха все едно, че е с вапцано лице. Мат не им обърна внимание. Какво да се разправя с тях? Да вземе да ги забуха с тоягата ли? Макар че си го заслужаваха, да зяпат така човек.

Улиците бяха все така пълни, забеляза той, и щеше да превали полунощ, докато се добере до палата, ако си пробиваше пътя през навалицата. Тилин, разбира се, щеше да е заспала вече. Може би. Стомахът му заръмжа почти толкова силно, че да заглуши заровете. Ако закъснееше много, оная можеше да заповяда на готвачите да не му дават нищо за ядене.

Десетина извоювани с мъка крачки през гъмжилото и Мат сви по една задна уличка, тясна и тъмна. Каменна настилка нямаше. Бялата замазка на слепите стени се беше пропукала, ронеше се и под нея се показваха голите тухли. Миришеше на гнило и Мат можеше само да се надява, че това, което пошляпва под петите на ботушите му, е кал, въпреки гнусния мирис, който издаваше. Нямаше и хора. Тук можеше да закрачи бързо. Поне толкова, колкото му позволяваха силите. Вече едва му стигаше търпението да дочака деня, в който пак ще може да изминава по няколко мили, без да пъхти, без да го болят краката и без да му трябва да се подпира на проклетата тояга. Криви улички, повечето от които бяха толкова тесни, че раменете му триеха стените, кръстосваха целия град като заплетен лабиринт, в който човек лесно можеше да се изгуби, ако не знае пътя. Той обаче нито веднъж не свърна в грешна посока, дори когато един тесен, мрачен и зловещ проход изведнъж се разтрои и даже разчетвори на четири пътечки, които сякаш се виеха в една и съща посока. Много пъти в Ебу Дар му се беше налагало да избягва любопитни очи, така че ги познаваше тези улички като пръстите на ръката си. Въпреки че — странно — не го напускаше чувството, че го следят. Допускаше, че ще го изпитва, докато носи тези проклети дрехи.

Налагаше се да се бута през гъстото гъмжило от хора и животни, и почти стигна до двореца за време, което иначе щеше да му стигне само за три улици. Забърза по сенчестия проход между една добре осветена кръчма и бояджийски дюкян със спуснати кепенци и мимоходом се зачуди какво ли ще му предложат в кухнята. По-просторна от останалите и достатъчно широка, за да се разминат трима души наведнъж, ако са дружелюбно настроени, тази уличка извеждаше на площада Мол Хара, почти пред самия Тарасински палат. Сега там пребиваваше Сурот и готвачите даваха всичко от себе си, след като бе заповядала да ги набият с камшици след първия й обяд. Сигурно щеше да има стриди с крем, златисто изпържена рибка и сепия с люти пиперки. Десет крачки през сенките — и стъпи в нещо, което изшляпа. Мат залитна с пъшкане върху полузаледената кал и се изви в последния момент, за да не си удари поне болния крак при падането. Ледената течност моментално се просмука в палтото му. Дано да беше вода.

Мат отново изпъшка, защото по рамото го настъпи ботуш. Непознатият изруга, изпързаля се в уличката, падна на едно коляно и едва успя да се задържи на стената на пивницата, за да не падне по очи. Очите на Мат бяха достатъчно привикнали със сумрака, за да го види — слаб невзрачен мъж. Само че не беше мъж, а същество, което бе видял веднъж как сряза гърлото на приятеля му, извади ножа, забит в гърдите му, и го хвърли срещу него. И това същество щеше да кацне точно пред него, само на ръка разстояние, ако не се беше спънал. Сигурно някакво малко усукване на проклетото тавиренство му бе оказало услуга, слава на Светлината! Всичко това му просветна в главата, докато голамът успя да се задържи на стената, да се обърне и да го изгледа с гняв.

Мат изруга, грабна падналата тояга и непохватно я метна като копие по съществото. В краката му, надявайки се да го препъне и да си спечели някой миг. Онова нещо обаче се плъзна встрани като вода, отбягна тоягата, ботушите му се изпързаляха по замръзналата кал и след това се хвърли срещу Мат. Но все пак го бе забавил. Още докато тоягата отхвърчаше от ръката му, Мат бръкна под ризата за медальона с лисичата глава, скъса каишката и го измъкна. Голамът се хвърли към него и той размаха отчаяно медальона. Среброто, което допреди малко охлаждаше кожата на гърдите му, забърса протегнатата ръка със съсък като от запържен резен сланина и лъхна миризма на изгоряла плът. Гъвкаво като живак и озъбено, създанието се опита да се промъкне покрай медальона и да спипа Мат отстрани. Само да го пипнеше и все едно, че е мъртъв. Този път нямаше да си играе с него като в Рахад. Без да спира да размахва лисичата глава, Мат го перна с нея по другата ръка, след това — през лицето и всеки път — със съсък и мирис на горяла плът, все едно че го удряше с нажежено желязо. Оголил зъби, голамът заотстъпва със свити като птичи нокти пръсти, готов да скочи напред при най-малката проява на слабост.

Мат развъртя медальона на каишката и се изправи колебливо, но не изпусна нито за миг от очи злото създание. „Той те иска мъртъв също толкова, колкото нея“ — беше му изсъскало то с усмивка в Рахад. Сега нито говореше, нито се усмихваше. Мат нямаше представа нито „тя“ коя е, нито „той“, но останалото беше ясно като бял ден. И ето го сега тук, едва държащ се на краката си. Кракът и бедрото му пареха като огън и ребрата го боляха. Да не говорим за рамото, на което проклетият голам беше скочил. Трябваше някак да се върне на улицата, сред хората. Навярно достатъчно хора щяха да се оправят с това изчадие. Малка надежда, но друга не му идваше наум. А улицата не беше далече. Оттук врявата се чуваше ясно, разстоянието изобщо не я приглушаваше.

Мат предпазливо заотстъпва. Ботушът му се подхлъзна в нещо, което издаде гнусна миризма, и той залитна към стената на кръчмата. Само отчаяното размахване на лисичата глава задържа голама да не скочи отново. Гласовете по улицата звучаха така мъчително близо… Все едно че бяха в Барзайн. Но Барзайн отдавна беше загинал, както и той щеше да е скоро.

— Тук сви, в алеята! — изрева някой. — След мен! Бързо! Ще ни избяга!

Мат не откъсваше очите си от голама. Очите на съществото се извърнаха към улицата и то се поколеба.

— Заповядано ми е никой да ме не види освен ония, що трябва да пожъна — изсъска му то, — тъй че ще поживееш още малко. Още малко.

И побягна, хлъзгайки се в калта, и след миг сякаш изтече зад ъгъла.

Мат затича след него. Да го питаше някой защо, нямаше да може да каже. Само дето онова се беше опитало да го убие, канеше се да се опита пак, а той целият бе настръхнал. Значи щеше да го убие на спокойствие, така ли? Ами щом медальонът можеше да го рани, сигурно можеше и да го убие.

Стигна до ъгъла на кръчмата и видя голама в същия миг, в който той се обърна да го погледне. Създанието отново се поколеба за миг. Задната врата на кръчмата стоеше открехната и пропускаше веселите гласове отвътре. Съществото пъхна ръце в една дупка, зейнала от паднала тухла в задната стена на сградата срещу кръчмата, и Мат се вцепени. Едва ли му трябваха оръжия, но ако беше скрило някое тук… Не мислеше, че ще оцелее, ако това нещо го нападнеше и с оръжие. След дланите навътре се пъхнаха целите ръце до раменете, след което и главата на голама се навря в дупката, а ченето на Мат увисна. После и гърдите на голама се напъхаха, след тях и краката, и той изчезна целият. През отвор с големина има-няма колкото двете шепи на Мат.

— Такова нещо не бях виждал — тихо каза някой до него, Мат се сепна и видя, че не е сам. Проговорилият беше някакъв белокос старец с изгърбени рамене, с голям крив нос по средата на унило лице и с вързоп, преметнат на гърба. Тъкмо прибираше много дълга кама в канията под палтото си.

— Аз съм виждал — кухо отвърна Мат. — В Шадар Логот. — Понякога късчета от собствената му памет бликваха сякаш отникъде и това последното изплува на повърхността тъкмо докато гледаше поразен голама. Ей такива спомени предпочиташе хич да не ги помни.

— Малцина, които стъпват там, оцеляват — рече старецът и го изгледа втренчено. Набръчканото му лице изглеждаше някак познато, но Мат не можа да го намести в паметта си. — Какво си търсил в Шадар Логот?

— Твоите приятели къде са? — на свой ред го попита Мат. — Хората, дето ги викаше? — Само двамата бяха в алеята. Глъчта по улицата не секваше, но той не долови сред нея викове, че някой щял да избяга, ако не побързат.

Старецът сви рамене.

— Не знам дали някой разбра какво викам. Тия тук много трудно може да ги разбере човек. Просто помислих, че мога да го изплаша така. Но като видях това… — Махна с ръка към дупката в стената, засмя се и оголи редките си зъби. — Двамата с теб май имаме късмета на Тъмния.

Мат направи гримаса. Много пъти го беше чувал това за себе си и никак не му харесваше.

— Може и така да е — измърмори той. — Прощавай. Май трябваше да се представя поне на човека, който ми спаси живота. Казвам се Мат Каутон. Отскоро ли си в Ебу Дар? — Вързопът, окачен с ремъци на гърба на стареца, му придаваше вид на скитник. — Трудно ще си намериш място за спане. — Вгледа се в чворестата ръка, която старецът му подаде. Цялата беше на възли, сякаш всичките му пръсти се бяха счупили наведнъж и след това бяха зараснали накриво. Но ръкостискането му беше силно.

— Аз пък съм Ноал Чарин, Мат Каутон. Не, от доста време съм тук. Но постелята ми на тавана на „Златните патки“ сега я зае един дебел търговец на масло от Иллиан, когото изхвърлиха тази заран от стаята му заради един сеанчански офицер. Помислих, че ще мога да се подслоня в тази уличка за през нощта. — Той се почеса по носа с кривия си показалец и се изкиска, сякаш спането в задънената мръсна уличка беше много смешно. — Няма да ми е за пръв път да спя на кораво, макар и в град.

— Мисля, че имам нещо по-добро за теб — каза му Мат, но останалото, което щеше да каже, замря на езика му. Защото усети, че заровете продължават да се въртят в главата му. Успял беше да ги забрави, докато голамът се опитваше да го убие, но още подскачаха, още не бяха спрели. Ако го предупреждаваха за нещо по-опасно и от голам, предпочиташе изобщо да не го знае. Само че щеше да го узнае. Изобщо не се съмняваше в това. И когато го узнаеше, щеше да е много късно.