Сърцето на зимата

Глава 19Три жени

Вятърът задуха от север още преди слънцето да се е издигнало, което според местните винаги означаваше дъжд. Самото небе заплашваше да се изсипе, натежало от облаци, когато Мат прекоси Мол Хара. Мъжете и жените в гостилницата на „Скитащата жена“ бяха други, този път не се виждаха сул-дам с техните дамане, но заведението пак беше пълно със сеанчанци и дим от лули, въпреки че музикантите още не се бяха появили. Повечето хора в гостилницата закусваха, някои поглеждаха нерешително паниците, сякаш се чудеха какво ги карат да ядат — той самият изпитваше същото към странната бяла каша, която ебударците толкова обичаха на закуска — но не всички наблягаха на яденето. Трима мъже и една жена с везани дълги халати играеха на карти и пушеха на една от масите, й четиримата — с бръснати глави като на дребни благородници. Жълтиците на масата привлякоха за миг вниманието на Мат: мизата им беше висока. Най-големите купчини златни монети лежаха пред един дребен чернокос мъж, мургав като Анат, който алчно се хилеше на противниците си иззад лулата си със сребърен мундщук. Мат обаче си имаше достатъчно злато, а и късметът му с картите далеч не беше толкова добър, колкото при заровете.

Госпожа Анан обаче беше излязла по някаква работа още по тъмно, така каза дъщеря й Мара, и беше оставила Мара да шета в гостилницата. Приятно закръглена млада женичка с хубави големи очи със същия лешников цвят като на майка си, Мара носеше полите си вдигнати високо на лявото бедро — нещо, което Анан нямаше да позволи, ако беше тук. Мара никак не се зарадва като го видя, намръщи се още щом се приближи до нея. Когато беше отседнал тук, заради него бяха умрели двама души. Крадци, които се бяха опитали да му пръснат черепа, естествено, но такива работи не се допускаха в „Скитащата жена“. Когато той се изнесе, тя му даде ясно да разбере колко се радва, че ще му види гърба.

Мара и сега хич не я интересуваше какво иска, а и той не можеше да й обясни. Искрено се надяваше, че само госпожа Анан знае какво се крие в кухнята, и не смяташе да го изблее насред пълната гостилница. Затова съчини набързо някакво обяснение колко му липсвали блюдата на тукашната готвачка и след като изгледа вдигнатата й натрапчиво пола, намекна на Мара, че още повече му липсвала възможността да я вижда. Не разбираше защо показът на малко повече фуста се смята за толкова скандален, след като всяка ебударка, излязла по улиците, показваше половината си гърди. Но щом Мара се правеше на безпътна, можеше да я придума с малко ухажвания. Усмихна й се с най-съблазнителната си усмивка.

Мара обаче го изслуша с половин ухо и хвана минаващата покрай тях слугиня, една писанка с влажни очи, която му беше добре позната.

— Чашата на въздушен капитан Юлан е почти празна, Кайра — скара й се Мара. — А ти трябва да я държиш пълна! Момиченце, като не можеш да си вършиш работата, знаеш ли колко чакат за нея отвън? — Кайра, която беше е няколко години по-голяма от Мара, й отвърна с насмешливо приклякане. И се намръщи на Мат. Докато Кайра се изправи, Мара се обърна и награби едно момче, което стъпваше предпазливо с отрупан с мръсни чинии поднос. — Престани да се мотаеш, Рос! — сопна му се тя. — Работа те чака. Свърши я, че ще те пратя в конюшните и никак няма да ти хареса там, казвам ти!

Рос — той беше най-малкият брат на Мара — я изгледа сърдито и измърмори:

— Кога най-после ще дойде пролетта, че да ида пак да работя на лодките! Място не можеш да си намериш, откакто се омъжи Фриел, щото тя е по-малка от теб, а теб още не са те поискали.

Тя замахна да го зашлеви през устата, но момчето лесно избегна шамара, макар че купчината паници и чинии се разклати и за малко щеше да падне.

— Що не си окачиш фустите на рибарския кей? — викна Рос и побягна.

Мара най-после реши да му обърне внимание и Мат въздъхна. За него окачването на фусти беше ново, но можеше да предположи какво означава по изражението й. Още малко и от ушите й щеше да зафучи пара.

— Ако искаш да ядеш, ела по-късно. Можеш и да почакаш, ако предпочиташ. Но не знам колко.

Усмихна му се злобно. Никой на негово място нямаше да предпочете да чака точно в тази гостилница. Всички столове и пейки бяха заети от сеанчанци и още сеанчанци стояха прави — толкова много, че слугините в бели престилки трябваше да се провират внимателно покрай тях, вдигнали над главите си подносите с храна и пиене. Кайра вече пълнеше чашата на тъмнокожия дребосък и му хвърляше знойните си усмивки, с които беше дарявала преди време Мат. Той така и не разбра защо го изгледа така кисело, но беше имал толкова жени в живота си, че в момента не можеше да ги понася. Впрочем, какво ли означаваше „въздушен капитан“? Трябваше да го разбере. По-късно.

— Ще изчакам в кухнята. Искам да кажа на Енид колко ми харесваха гозбите й.

Тя отвори уста да му откаже, но някаква сеанчанка подвикна високо да й донесат вино. С мрачен поглед, в броня на сини и зелени шарки, с шлем с две пера под мишницата, току-що слязла от стремената и: веднага чашата! Всички слугини бяха заети, така че Мара му направи още една кисела гримаса и се затече да я обслужи, мъчейки се да докара учтива усмивчица. Без голям успех. Мат я изпрати с поклон.

В кухнята го нямаше сладникавия дим от лулите. Носеха се благи ухания на печена риба, на сочни мръвки, които цвърчаха на шишовете, и на почти опечен хляб. Шест ратайчета сновяха под командата на главната готвачка. Облечена в снежнобялата си престилка и стиснала дървен черпак като жезъл на кралица в своите владения, Енид беше най-кръглата жена, която Мат бе виждал. Не смяташе, че ще може да я обгърне с ръце, дори да поискаше. Тя веднага го позна и се ухили лукаво.

— Значи аз излязох правата — посрещна го тя и вдигна черпака към него. — Стисна грешния пъпеш и се оказа, че пъпешът е лъвориб, а ти си един дебел грухчо. — След което отметна глава и закряка от смях.

Мат се ухили насила. Кръв и проклета пепел, наистина всички го знаеха! „Трябва да се махам час по-скоро от тоя проклет град — мрачно си помисли той, — иначе цял живот ще слушам проклетия им смях!“

Изведнъж страховете за златото му се сториха глупави. Сивата плоча на пода точно пред фурните изглеждаше непокътната и по нищо не се отличаваше от останалите. За да я повдигне, човек трябваше да знае хитрината. Лопин и Нерим щяха да му кажат, ако е изчезнала и една жълтица между поредните им посещения. Госпожа Анан кожицата щеше да съдере на крадеца, ако някой дръзнеше да се промъкне, за да краде в хана й. Я по-добре да си ходи.

Може пък в този час волята на Алудра да бе поотслабнала. Можеше да му предложи закуска. Беше се измъкнал от палата, без да хапне нищо.

И за да не предизвиква любопитство защо е дошъл, той все пак каза на Енид колко му е била вкусна печената рибка със златна коричка и колко по-вкусно го хранели тук, в сравнение с Тарасинския палат, при това без да му се налага изобщо да преувеличава. Енид наистина беше цяло чудо. Засия от похвалите и за негова изненада вдигна една риба от плочата на печката и я сложи в чиния само за него. Някой в гостилницата щял да почака, каза му тя и постави чинията в края на дългата кухненска маса, махна с черпака и едно ратайче притича да му донесе трикрако столче.

Мат погледна писията със златната коричка и устата му се напълни със слюнка, Алудра щеше да почака. Стомахът му изръмжа. Той окачи наметалото си на куката до вратата към конюшнята, подпря до нея тоягата, сложи шапката на столчето и си нави дантелите на ръкавите, за да не се топнат в чинията.

Докато госпожа Анан се върне и изтърси наметалото си от дъжда, от рибата не бе останало почти нищо, освен вкуса в устата му и няколкото кости в чинията. Свикнал беше да се забавлява с какви ли не чудатости в Ебу Дар, но очите ги остави да го гледат. Бяха от една и съща страна на рибешката глава!

Докато си отриваше устата с ленена кърпа, зад госпожа Анан се шмугна още една жена. Бързо затвори вратата и не свали подгизналото си наметало. Докато ставаше, Мат зърна за малко лицето й и едва не се катурна от столчето. Сметна, че е прикрил добре слисването си с учтивия поклон към двете, но извъртя глава настрана.

— А, много добре, че сте тук, милорд — поздрави го госпожа Анан и подаде наметалото си на едно ратайче. — Бездруго се канех да пратя да ви повикат. Енид, я, моля те, разчисти кухнята и остани да пазиш на вратата. Трябва да поговоря с младия лорд насаме.

Готвачката подкара енергично помощничките си и ратайчетата навън в двора при конюшнята и макар да замърмориха, че вали, и да се завайкаха, че храната щяла да изгори, личеше си, че са свикнали на това, както и Енид. Тя самата бързо излезе през вратата към гостилницата, стиснала като меч дългия черпак, без да се обръща.

— Каква изненада — рече Джолайн Мейза и отметна качулката си. Тъмната й вълнена рокля с дълбоко деколте според местния обичай й стоеше отпусната и изглеждаше износена и опърпана. Но се държеше така безгрижно, че човек нямаше и да го забележи. — Когато госпожа Анан ми каза, че познавала един, който можел да ме изведе от Ебу Дар, изобщо не предположих, че си ти. — Беше хубава, с кестеняви очи, и усмивката й бе топла, почти като на Кайра. А лицето й бе до такава степен лишено от възраст, че все едно на челото й беше изписано „Айез Седай“. С дузина сеанчанци от другата страна на една врата, пазена от готвачка с черпак.

Джолайн свали наметалото и се обърна да го окачи на една от куките, а госпожа Анан се окашля раздразнено.

— Все още не е безопасно, Джолайн — каза тя с тон, все едно че говореше не на Айез Седай, а на някоя от дъщерите си. — Докато не те скрием на сигурно…

Откъм гостилницата изведнъж се надигна врява — чу се възмутеният глас на Енид, че никой не може да влиза, и друг, висок почти колкото нейния, сеанчански, който настояваше да се дръпнела от пътя му.

Забравил за болките в крака, Мат се раздвижи по-бързо от всякога, награби Джолайн през кръста и тупна по задник на пейката до вратата за конюшнята с айезседайката в скута си. Придърпа я към себе си и се престори, че я целува. Беше сигурно най-глупавият начин да й скрие лицето, но не му хрумна нищо по-добро освен да й покрие главата с наметалото. Тя ахна възмутено, но щом най-после чу сеанчанския глас, очите й се разшириха от страх и без да му мисли повече, ръцете й го прегърнаха през врата като змии, а той се замоли на късмета си да не го оставя и погледна към отварящата се врата.

Енид отстъпваше заднишком с възмутени крясъци и налагаше с черпака един со’джин с провиснало на гърба влажно наметало, който я буташе пред себе си. Едър и навъсен, с къса плитка, която не стигаше и до раменете му, мъжът отбиваше със свободната си ръка повечето удари, а малкото, които не успяваше да отбие, изобщо не го притесняваха. Беше първият брадат со’джин, когото Мат бе виждал, и брадата му придаваше малко шантав вид, оставена по дясната страна на брадичката му, нагоре по лявата и спираше точно до средата на ухото му. След него пристъпваше висока синеока жена с бледо лице, отметнала синята си, отрупана с везмо пелерина, закопчана под шията й с голяма сребърна игла с форма на меч, а под пелерината — светлосиня рокля на широки плохи. Късата й черна коса беше подрязана на паница, гладко избръсната отдолу чак над ушите. Все пак беше по-добре от някоя сул-дам с дамане. Малко по-добре. Като разбра, че битката е загубена, Енид се дръпна от пътя на мъжа, но стискаше здраво черпака и гледаше свирепо, готова да му скочи отново, стига госпожа Анан й даде команда.

— Един отвънка ми каза, че видял ханджийката да влиза през задната врата — каза со’джин и се обърна към Сетале, но държеше под око и Енид от другата си страна. — Ако ти си Сетале Анан, да знаеш, че това е капитанът на Зелената лейди Егеанин Тамарат и тя има заповед за стаи, лично подписана от Върховната лейди Сурот Сабел Мелдарат. — Тонът му се промени, стана не толкова глашатайски, а повече като на човек, който просто иска квартира. — Но да са най-хубавите, с добро легло, с изглед към площада и с камина. И камината да не пуши.

Щом чу гласа му, Мат се сепна, а Джолайн в ръцете му сигурно помисли, че са дошли за нея, защото простена от страх, долепила уста до неговата. Очите й се бяха насълзили и тя се разтреперя в ръцете му. Капитан Егеанин Тамарат се озърна към пейката, чула стона на Джолайн, и извърна глава с отвратена гримаса, за да не ги гледа. Мат обаче го заинтригува повече мъжът. Как бе станал един иллианец со’джин, в името на Светлината? При това му се стори някак познат. Сигурно едно от хилядите лица на отдавнашни мъртъвци, които все си спомняше неволно.

— Аз съм Сетале Анан и най-добрите ми стаи са заети от Въздушен капитан лорд Абалдар Юлан — кротко отвърна госпожа Анан, непритеснена нито от со’джин, нито от благородничката от Кръвта, и скръсти ръце под гърдите си. — А по-лошите — от генерал Фурик Карийд, Смъртен страж. Не ви знам по-горе ли сте от тях, или по-долу, тъй че се разберете помежду си кой да остане и кой да си ходи. Аз гост сеанчанец от хана си не гоня. Стига да си плаща наема.

Мат се скова. Очакваше да настъпи буря — за тия приказки Сурот можеше най-малко да я осъди на бой с камшици! — но Егеанин се усмихна.

— Удоволствие е да се пазариш с човек със здрави нерви — каза тя. — Мисля, че ще се разберем с вас, госпожо Анан. Стига да не прекалите с нервите. Капитанът заповядва, а екипажът изпълнява, но никого не карам да пълзи по палубата ми.

Мат се намръщи. Палубата? Корабна палуба? Но защо тази дума размърда нещо в главата му? Тези стари спомени понякога бяха истинска досада.

Госпожа Анан кимна, без да откъсва тъмните си очи от сините очи на сеанчанката.

— Ваша воля, милейди. Стига да не забравяте, че „Скитащата жена“ е моят кораб. — Добре че сеанчанката се оказа с чувство за хумор. Засмя се.

— Хайде тогава, ти ще си капитанът на твоя кораб — изкикоти се Егеанин. — Аз пък ще съм капитанът на Златото. — Това пък какво беше? Иди ги разбери. Егеанин въздъхна и поклати глава. — Светлината е свидетел, рангът ми не е по-висок от този на другите ви гости, но Сурот иска да съм й подръка, така че някои ще поразместим, други ще напуснат, ако не искат да се стеснят. — После отведнъж се намръщи, погледна с едно око гушналата се на пейката двойка и отвратена сви устни. — Вярвам, че това не го допускате навсякъде, госпожо Анан?

— Уверявам ви, никога повече няма да го видите под покрива ми — отвърна спокойно ханджийката.

Со’джин също гледаше намръщено Мат и жената в скута му и чак след като Егеанин го дръпна за ръкава, се сепна и тръгна след нея обратно към гостилницата. Мат изсумтя презрително. Колкото и да се правеше на възмутен като господарката си, за иллианските празници беше известно, че не падат по-долу от ебударските. И там тичаха полуголи, че и съвсем голи по улиците. Ами техните да’ковале? А танцьорките им „шеа“, за които разправяха войниците?

Опита се да свали Джолайн от скута си, след като вратата се тръшна след двамата, но тя се беше притиснала в него, заровила лице в рамото му, и хлипаше тихо. Енид въздъхна тежко и се опря на масата, сякаш кокалите й бяха омекнали. Дори невъзмутимата допреди миг госпожа Анан изглеждаше потресена. Отпусна се на столчето, на което беше седял Мат, и се хвана за главата. Помълча малко и стана.

— Енид, броиш до петдесет и прибираш всички вътре, да не ги мокри повече дъждът — разпореди се тя енергично. Човек не можеше и да допусне, че само допреди малко е треперила. Откачи наметалото на Джолайн от куката, взе една треска от кутията на полицата и се наведе да я запали от огъня под шишовете. — Ако ти потрябвам, ще съм в мазето, но ако някой попита за мен, не знаеш къде съм. Докато не наредя друго, само двете с теб ще слизаме долу. — Енид кимна, сякаш това си беше в реда на нещата. — А ти я доведи — обърна се ханджийката към Мат. — И бързо. Ако се наложи, я донеси.

Наложи се. Джолайн продължаваше да хлипа на рамото му и нито го пускаше, нито си вдигаше главата. Не беше тежка, слава на Светлината, но кракът го позаболя, докато куцукаше с товара си след госпожа Анан към вратата за мазето. Щеше да му е забавно въпреки тъпата болка, ако ханджийката не се мотаеше за всяко нещо.

Все едно че нямаше един сеанчанец на сто мили околовръст, тя запали лампата на една лавица до тежката врата, грижливо духна треската, след което постави стъкленото шише и пак така внимателно и бавничко пъхна пушещата още подпалка в калаената паничка. Без да бърза много-много, извади един дълъг ключ от кесията на колана си, отключи желязната брава и най-сетне му махна да влезе. Стъпалата надолу бяха достатъчно широки да изтъркаляш цяло буре до тях, но стръмни и чезнеха в тъмното. Той пристъпи, но я изчака на второто стъпало, докато затвори вратата и я заключи, изчака я да мине напред и да води, вдигнала лампата над главата си. Само това оставаше — да се спъне и да се затъркаля надолу.

— Често ли го правиш? — попита Мат и намести Джолайн в ръцете си. Беше престанала да плаче, но още се държеше здраво за него и трепереше. — Да криеш Айез Седай, искам да кажа.

— Чух да шепнат тук-там, че в града все още има Сестра — отвърна му госпожа Анан, — и успях да я намеря преди да я спипат сеанчанците. Не можех да им оставя една Сестра. — Изгледа го свирепо през рамо, да не би да посмее да възрази. Искаше му се, но не му дойдоха думите. Той самият като че ли беше готов да помогне на всеки, който иска да избяга от сеанчанците, стига да можеше. А и го дължеше на Джолайн Мейза.

„Скитащата жена“ беше добре снабден хан и тъмното му мазе се оказа достатъчно голямо за толкова запаси. Проходите се точеха между подредените от двете страни бурета с вино и ейл, високите сандъци с картофи и ряпа, редиците с рафтове, заредени с чували боб, грах и чушки, купищата дървени кафези, пълни със Светлината само знае какво. Беше малко прашно, но въздухът миришеше като в солиден и добре подреден склад.

Мат забеляза и дрехите си, прилежно сгънати на един почистен рафт — освен ако и някой друг не си беше прибрал тук дрехите, — но не можа да ги огледа. Госпожа Анан продължи напред чак в другия край на мазето, след което той остави Джолайн да седне на една обърната каца. Наложи се да издърпа ръцете й от врата си, за да се отърве от нея. Тя подсмъркна, извади от ръкава си кърпа и отри почервенелите си от плач очи. С това подмокрено и оцапано лице човек трудно можеше да я вземе за Айез Седай, да не говорим за опърпаната рокля.

— Съсипана е — рече госпожа Анан и остави лампата на друга обърната каца. Наоколо по пода се въргаляха още няколко празни каци и бурета, чакащи ред да ги откарат в пивоварната. Тук май беше най-празно в цялото мазе. — Криела се е, откакто дойдоха сеанчанците. Последните няколко дни Стражниците й е трябвало да я местят от една къща в друга, понеже сеанчанците решиха да почнат да търсят и по къщите, не само по улиците. Такова нещо би съсипало всеки. Но се съмнявам, че ще дойдат да търсят и тук.

При толкова началници горе Мат реши, че е права. Но все пак остана доволен, че няма той да поема риска. Клекна пред Джолайн и изпъшка от болката, която го опари в крака.

— Хайде, успокой се. Ще ти помогна. — Представа нямаше как, но все пак й го дължеше. — Радвай се поне, че си извадила късмет, да им се криеш толкова време. Теслин не можа.

Джолайн си прибра кърпата и го изгледа ядосано.

— Късмет ли? — Ако не беше Айез Седай, Мат щеше да се закълне, че му се муси с тази издадена долна устна. — Можех да избягам! Бъркотията първия ден е била пълна, както разбрах. Но бях в несвяст. Фен и Блерик едва са успели да ме изнесат от палата преди да нахлуят сеанчанците, а двама мъже, понесли припаднала жена, са доста подозрителна гледка, затова не посмели да ме занесат до портата. После станало късно, сложили стражата си. Радвам се, че хванаха Теслин! Пада й се! Тя ми е дала нещо, сигурна съм! Затова Фен и Блерик не можаха да ме свестят, заради нея спах в конюшни и се крих по тъмни дворове, та да не ме хванат тези чудовища. Пада й се!

Мат примига. Не беше чувал някога толкова жлъч и отрова в нечий глас, дори и в онези древни спомени в главата си. Ръката на госпожа Анан трепна и тя изгледа намръщено Джолайн.

— Все едно, ще ти помогна, колкото мога — бързо й обеща Мат. Изправи се и застана между двете. Айез Седай или не, не можеше да остави госпожа Анан да напляска Джолайн, още повече че ако тя използваше Силата, някоя дамане горе щеше да усети. Спор нямаше: Създателят бе създал жените, за да не си въобразят мъжете, че животът е прекалено лесен. Но как, в името на Светлината, щеше да измъкне една Айез Седай от Ебу Дар? — Нали съм ти длъжник.

Челото на Джолайн се набръчка леко.

— Длъжник ли?

— Бележката, с която ме помоли да предупредя Нинив и Елейн бавно отвърна Мат, облиза устни и добави: — Онази, дето ми я остави на възглавницата.

Тя махна пренебрежително с ръка, но очите й, приковани в лицето му, не мигнаха.

— Всички дългове между нас ще са оправени в деня, в който ме изведете от стените на този град, господин Каутон — заяви тя с царствен тон, като кралица от трона си.

Мат преглътна. Бележката кой знае как беше пъхната в джоба на палтото му, а не оставена на възглавницата. Което значеше, че е сгрешил за това кому е длъжник.

Сбогува се, без да изобличи Джолайн в лъжа — лъжа, дори с това, че премълча заблудата му — и си тръгна, без да го каже и на госпожа Анан. Проблемът си беше негов. Само че му прилоша. Съжали, че изобщо го е разбрал.

Когато се върна в Тарасинския палат, влезе направо в покоите на Тилин и просна наметалото си на един стол да съхне. В стъклата на прозорците биеха едри капки дъжд. Сложи шапката си на резбования позлатен гардероб, изтри лицето и ръцете си с кърпа и помисли дали да не смени палтото. Дъждът се беше просмукал на няколко места през наметалото и палтото му беше мокро. Мокро. Светлина!

Изръмжа ядосано, подсуши се с шарената кърпа и я хвърли на леглото. Бавеше се. Надяваше се дори — малко — Тилин да влезе и да си забие ножа в пилона на леглото, за да има повод да се откаже от това, което трябваше да направи. Което беше длъжен да направи. Джолайн не му бе оставила никакъв избор.

Палатът беше устроен просто, стига човек да го знаеше как точно. Слугите обитаваха най-долния етаж, където бяха кухните, а някои спяха и в мазетата. На втория етаж бяха просторните зали за аудиенции и приеми и претъпканите с чиновници канцеларии, а на третия се намираха жилищата за по-маловажните гости, заети сега от сеанчанците от Кръвта. На най-високия етаж бяха покоите на Тилин, както и на особено важни гости като Сурот, Тюон и още няколко. Но дори и палатите си имаха нещо като тавани.

Мат се спря в подножието на стълбището, скрито зад един небиещ на очи завой, пое си дълбоко дъх и бавно се заизкачва. Огромното помещение без прозорци горе, с нисък таван и груби дъски на пода беше разчистено от всичко, което се бе пазило тук преди идването на сеанчанците, и сега пространството беше запълнено с гъст лабиринт от малки дървени килийки, всяка със затворена врата. Тесните коридорчета помежду им се осветяваха от най-прости лампи на железни стойки. Дъждът барабанеше по керемидите на покрива точно над главата му. Той спря на най-горното стъпало, вдиша още веднъж и се увери, че не се чуват ничии стъпки. Някаква жена хлипаше в една от стаичките, но нямаше да се появи някоя сул-дам и да го попита какво търси тук. Сигурно щяха да разберат, че е идвал, но не и преди той да разбере каквото му трябваше, стига да побързаше.

Белята беше в това, че не знаеше коя е килията й. Отиде до първата врата, открехна я и надникна. В единия край на тесния нар кротко седеше жена от Ата-ан Миере в сива рокля, прибрала ръце в скута си. Нарът, един умивалник с канче и кана за вода, както и малкото огледало заемаха почти цялото пространство. На окачалките на стената висяха няколко сиви рокли. Сребристата каишка на ай’дам стоеше изпъната в дъга от сребърния нашийник на врата й до сребърната гривна, окачена на една от закачалките на стената. Можеше с едно пресягане да стигне до която и да е част на стаичката. Дупчиците на мястото на обеците по ушите й и златната халка на носа все още не бяха зараснали и приличаха на рани. Щом вратата се отвори, главата й се вдигна, на лицето й се изписа страх, който бързо изчезна, и тя го загледа умислено. А може би — с надежда.

Мат притвори вратата, без да каже нищо. „Не мога да ги спася всички — сгълча се наум. — Не мога!“ Светлина, колко омразно му беше всичко това!

Зад следващата врата се натъкна на същата гледка, с още три жени от Морския народ, едната от които плачеше на глас в леглото си. Следващата беше с една русокоса спяща жена. И при всичките гривните на ай’дам висяха окачени небрежно на куките. Последната врата затвори припряно, сякаш се беше канил да открадне някоя баничка изпод носа на госпожа ал-Вийр. Русокосата можеше и да не е сеанчанка, но той не искаше да рискува. Чак след още десетина врати Мат издиша облекчено, шмугна се вътре и тихичко затвори вратата.

Теслин Барадон лежеше на нара, опряла лице на дланите си. Черните й очи се размърдаха и го приковаха. Не каза нищо, но гледаше така, сякаш дупки искаше да пробие в черепа му.

— Ти сложи една бележка в джоба на палтото ми — тихо каза Мат. Стените бяха тънки; чак оттук чуваше плача на онази жена. — Защо?

— Елайда иска онези момичета толкова силно, колкото искаше жезъла и шарфа — отвърна Теслин, без да помръдне. Гласът й звучеше все така грубо, но не толкова суров, какъвто го помнеше. — Особено Елейн. Исках да й… създам неудобства, колкото мога. Има да ги гони сега. — Изсмя се тихо и с горчивина. — Дори дадох отварата от вилняк на Джолайн, за да не се меси с момичетата. И виж какво ми донесе това. Джолайн се спаси, а аз… — И погледна сребърната гривна на окачалката.

Мат въздъхна и се облегна на стената до окачените сиви рокли. Тя знаеше какво имаше в бележката — предупреждение за Елейн и Нинив. Светлина, беше се надявал, че няма да го знае, че няма да е тя, че някоя друга е напъхала проклетата хартийка в джоба му. Не че имаше някаква полза от нея. Двете вече знаеха, че Елайда ги преследва. Бележката не беше променила нищо! А и тази жена всъщност го беше направила не за да им помогне, а за да създаде „неудобства“ на Елайда. Можеше да си отиде оттук с чиста съвест. Кръв и пепел! Изобщо не трябваше да идва и да говори с нея! Но сега, след като я беше чул…

— Ще се опитам да ти помогна, стига да мога — рече той с неохота.

Тя не помръдна. Не се промени нито изразът, нито тонът й. Все едно че обясняваше нещо съвсем просто и маловажно.

— Дори да можеше да махнеш нашийника, няма да стигна много далече. Сигурно и от палата не ще мога да изляза. А и да мога, никоя преливаща жена не може да излезе през портите, освен ако не носи ай’дам. Сама съм пазила там и го знам.

— Все ще измисля нещо — измърмори той и прокара пръсти през косата си. Щял да измисли нещо? Какво? — Светлина, казваш го, сякаш изобщо не искаш да се спасиш.

— Ама ти сериозно ли… — прошепна тя толкова тихо, че Мат едва я чу. — Мислех, че си дошъл само да ми се подиграваш. — Бавно се надигна, седна и стъпи на пода. Очите й се впиха в лицето му и гласът й стана напрегнат. — Дали искам да се спася? Когато сторя нещо, от което да останат доволни, сул-дам ми дават сладки. И се улавям, че вече започвам да жадувам за тези награди. — В гласа й се промъкна ужас. — И не защото обичам сладките, а защото съм удовлетворила сул-дам. — От окото й потече сълза. Теслин помълча, после вдиша дълбоко. — Ако наистина ми помогнеш да се спася, ще направя всичко, което поискаш от мен, стига да не включва измяна към Бялата Аджа. — Стисна зъби и погледът й премина през него като през стъкло. После изведнъж кимна на себе си. — Помогни ми да се спася и ще направя всичко, което поискаш.

— Ще направя всичко, което мога — повтори Мат. — Трябва да измисля нещо.

Тя кимна отново все едно че бе й обещал да я измъкне до полунощ.

— Има още една Сестра пленничка тук, в палата. Едесина Азедин. Трябва да дойде с нас.

— Само една? — учуди се Мат. — Мисля, че видях три или четири с теб. Виж сега, не съм сигурен дали и теб ще мога да отърва, камо ли…

— Другите се… промениха. — Теслин сви устни. — Гуисин и Милен… знаех я като Шерайне Каминел, но сега отвръща само на Милен… тия двете ще ни предадат. Но Едесина си е същата. Няма да я оставя, нищо, че е бунтовничка.

— Виж — опита се да я успокои с усмивка Мат, — казах, че ще се опитам да измъкна теб, но не виждам начин да спася и двете…

— По-добре тръгвай — отново го прекъсна тя. — Тук не е позволено за мъже, пък и все едно, ако те видят, ще събудиш подозрения. — Изгледа го намръщено и изсумтя. — И ще е по-добре да не се обличаш толкова натруфено. Десет пияни Калайджии няма да привлекат толкова внимание, колкото теб. Хайде, отивай си. Бързо. Хайде!

Мат си излезе и замърмори под нос. Какво да я правиш — Айез Седай. Предлагаш й да й помогнеш, а тя, докато се усетиш, те накарала да се катериш по урвата посред нощ и да се мъчиш да измъкнеш петдесет души от тъмницата под носа на стражата. Това с тъмницата беше от някой друг, вече отдавна мъртъв, но Мат го помнеше и беше точно като сегашното. Кръв и пепел, мътните да я вземат! Не знаеше как една Айез Седай да изведе, а тя го караше да ги спаси и двете!

И тъкмо заслиза по стълбите и едва не се сблъска с Тюон.

— Даманарникът е забранен за мъже — каза му тя и го изгледа много хладно изпод булото си. — Могат да те накажат само защото си влязъл.

— Търсех една Ветроловка, върховна лейди — припряно отвърна Мат и се поклони, а умът му заработи трескаво. — Веднъж ми направи услуга и помислих, че може да иска да хапне. Сладкишчета да й донеса от кухните, нещо такова. Но не я намерих. Предполагам, че не са я хванали, когато… — Млъкна и я зяпна учудено. Строгата маска, която момичето носеше неизменно на лицето си, се стопи от усмивка. Е, сега наистина беше красива.

— Много мило от твоя страна — каза тя. — Приятно ми е да разбера, че си добър с дамане. Но трябва да внимаваш. Има мъже, които взимат дамане в леглото си. — Пълничките й устни се свиха отвратено. — Едва ли искаш да те помислят за извратен. — И пак — суровата маска. Всички осъдени — на дръвника.

— Благодаря, че ме предупредихте, върховна лейди — отвърна Мат. Що за мъж трябва да си, за да искаш да легнеш с окаишена жена?

След което все едно изчезна за нея. Защото тя тръгна по коридора все едно, че не е видяла никого. Но сега поне Върховната лейди Тюон изобщо не го притесняваше. Имаше си една Айез Седай, скрита в мазето на „Скитащата жена“ и още две с каишки на дамане, и всички те очакваха проклетият Мат Каутон да им спаси главите. Сигурен беше, че Теслин при първа възможност ще каже всичко на онази Едесина. Три жени, които сигурно щяха да почнат да потропват с крак, ако не успееше много скоро да ги измъкне някак на свобода. Жените обичат да приказват, а като се разприказват, изтървават неща, които не са за казване. А нетърпеливите жени приказват още повече. Заровете в главата си този път не чуваше, но почти чуваше тиктакането на часовник. А сигурно щеше да удари часът и за брадвата на палача. Битки можеше насън да планира, но за тази задачка древните му спомени не предлагаха никакво решение. Някой хитрец му трябваше, някой, свикнал на кроежи и коварства, свикнал да мисли малко по-засукано. Време беше да накара най-после Том да седне и да си поговорят. Както и Джюйлин.

Тръгна да ги търси и неволно си затананика онази… как беше… а — „Слязох долу в герана“. Ами да, слязъл беше на самото дъно, а вече се стъмваше и дъждът плющеше здраво. И както ставаше често, от онези стари-прастари спомени изплува още едно име — на песен на двора Такедо във Фарашел, съкрушен преди повече от хиляда години от Артур Ястребовото крило. Друго име и думите други, но изтеклите години почти не бяха променили мелодията. Тогава се наричаше „Последен бой за Манденар“. И това ставаше.