Сърцето на зимата

Глава 30Тежки студени капки

Денят изгря студен, със сиви облаци, които скриваха вдигащото се слънце, и с ветрове откъм Морето на бурите, от които стъклата в касите на прозорците дрънчаха. В сказанията това не беше ден, подходящ за велики спасения и бягства. Беше ден, подходящ за убийства. Неприятна мисъл, когато се надяваш да доживееш до следващото утро. Но планът наистина беше прост. След като имаше подръка и сеанчанската Кръв, нищо не можеше да се обърка. Мат упорито се стараеше сам да се убеди в това.

Докато се обличаше, Лопин му донесе закуската — хляб, шунка и някакъв твърд кашкавал. Нерим сгъваше последните дрехи, които трябваше да се занесат в хана, в това число и няколко ризи, които Тилин беше поръчала да му ушият. Ризите в края на краищата си бяха добри и Нерим заяви, че можел да направи нещо с дантелата, макар че както обикновено прозвуча все едно, че предлага да му ушие погребален саван. Печалният дребосък боравеше ловко с иглата и Мат го знаеше — нали точно той беше зашил повечето му рани.

— Двамата с Нерим ще изведем Олвер през боклучарската портичка отзад — повтори наизуст с преувеличено търпение и с ръце на кръста Лопин. Слугите в палата рядко пропускаха ядене и това тъмно тайренско палто му стоеше по-впито от всякога върху кръглия корем. Впрочем и задницата на палтото не му висеше както преди. — Там никога не се мяркат други освен стражите, докато следобед не тръгнат колите с боклука, а те са свикнали да ни виждат как изнасяме нещата на милорд, така че няма да ни обърнат внимание. При „Скитащата жена“ ще приберем златото на милорд и другите дрехи на милорд, а Метвин, Фергин й Гордеран ще ни срещнат с конете. Рано следобед ние с Червеноръките ще изведем младия Олвер през портата за Дал Ейра. Лотарийните жетони за конете, включително за товарните животни, са в джоба ми, милорд. Има една изоставена конюшня на Великия северен път, на около миля от „Небесния кръг“, където ще изчакаме, докато се видим с милорд. Вярвам, че добре съм запомнил указанията на милорд?

Мат глътна последното парче от коравия кашкавал и изтупа дланите си.

— Да не мислиш, че ще те прислушвам сто пъти? — каза той и се напъха в палтото си. Обикновено тъмнозелено палто. За работа като днешната човек трябваше да се облече простичко. — Искам само да се уверя, че го знаеш наизуст. Запомни, ако не ме видите до утре заран, продължавате, докато намерите Талманес.

Тревогата щеше да се вдигне при сутрешния преглед в даманарника и ако дотогава не се измъкнеше от града, очакваше да види дали късметът му не свършва до брадвата на палача. Бяха му казали, че е обречен да умре и отново да оживее — пророчество или нещо подобно, — но беше съвсем сигурен, че това вече е ставало веднъж.

— Разбира се, милорд — отвърна Лопин. — Ще стане така, както заповяда милорд.

— Ами да, милорд — измънка Нерим погребално, както винаги.

— Милорд заповядва, ние се подчиняваме.

Мат подозираше, че лъжат, но два или три дни чакане нямаше да им навредят, а дотогава трябваше да разберат, че няма да дойде. Метвин и другите двама войници щяха да ги убедят, ако се наложи. Тия тримата може и да следваха Мат Каутон, но не бяха толкова глупави, че да си изпънат вратовете на дръвника само защото неговата глава вече е паднала. Неясно защо, Мат не беше толкова сигурен за Лопин и Нерим.

Олвер не беше толкова разстроен, че ще остави Ризел, колкото се боеше Мат. Той повдигна въпроса, докато помагаше на момчето да си стегне вещите, за да ги отнесат в хана. Всички неща на Олвер бяха спретнато подредени на тясното легло в някогашната „стая за цупене“, всъщност малката дневна на някогашните покои на Мат.

— Тя ще се венчава, Мат — обясни търпеливо Олвер, сякаш обясняваше на някой, който не разбира очевидното. Отвори една тясна кутийка, подарена му от Ризел, само колкото да се увери, че перото му от червен ястреб е непокътнато, щракна капачето и я пъхна в кожената торба, която щеше да носи на рамо. Прояви грижа за перото колкото за кесията си с двайсет златни крони и шепа сребърници. — Не мисля, че съпругът й ще одобри да продължи да ме учи на четене. И аз ако й бях съпруг нямаше да го одобря.

— О, ясно — каза Мат. Наумеше ли си нещо, Ризел действаше бързо. Бракът й с генерал-прапоршчик Ямада беше публично обявен предния ден и щеше да се извърши на следващия, въпреки че според обичая беше редно да изчакат няколко месеца. Ямада сигурно беше добър военачалник — Мат не знаеше, — но пред Ризел и великолепните й гърди се беше оказал безпомощен. Днес правеха оглед на едно лозе в хълмовете на Рианон, което младоженецът се канеше да й купи като брачен дар. — Просто си помислих, че може да поискаш да… де да знам… да я вземеш с нас или нещо такова.

— Не съм дете, Мат — сухо отвърна Олвер. Уви с ленен плат корубата си от костенурка и също я пъхна в торбата. — Но ще играеш с мен на змии и лисици, нали? Ризел много обичаше да си играем, а на теб все не ти остава време. — Въпреки дрехите, които Мат увиваше в едно наметало, за да отидат в товарния кош, момчето си имаше в торбата чифт панталони и няколко чисти ризи. Както и играта на змии и лисици, която му беше изработил баща му. Човек е по-малко готов да загуби онова, което го прави личност, а Олвер беше загубил повече за своите десет години, отколкото повечето хора за цял живот. Но все още вярваше, че можеш да спечелиш на змии и лисици, без да нарушиш правилата.

— Ще играя — обеща Мат. И щеше да играе, стига да успееше да се измъкне от града. Той самият определено нарушаваше доста правила, за да си е заслужил победа. Ти само се грижи за Вятър, докато дойда. — Олвер се ухили широко, а за него това означаваше много широко. Момчето обичаше дългокракия сив кон толкова, колкото обичаше змии и лисици.

За съжаление, Беслан също смяташе, че можеш да спечелиш на змии и лисици.

— Тази нощ — изръмжа той, крачейки нагоре-надолу пред камината в дневната на Тилин. Очите му бяха толкова студени, че изпиваха цялата топлина от огъня, а ръцете му бяха стиснати зад гърба, сякаш искаше да ги задържи по-далече от дръжката на меча си. Цилиндърът-часовник с гемите върху гравираната на вълни полица удари четири пъти за втория час на утрото. — Ако ме беше предупредил преди няколко дни, щях да подготвя нещо страхотно!

— Не искам нищо страхотно — каза Мат. Всъщност той не му беше поискал нищо, но Беслан случайно бе видял малко преди това Том да се промъква тайно в конюшнята на „Скитащата жена“. Том беше отишъл да поразвесели Джолайн, докато Егеанин й доведе сул-дам, да й успокои нервите и да я позабавлява с ухажванията си, но причината да посети хана можеше да е всякаква. Е, може би не чак всякаква при толкова сеанчанци вътре, но няколко причини поне можеше да има. Само че Беслан се нахвърли на единствената възможна според него като паток на бръмбар и не искаше да го оставят настрана. — Ще е достатъчно, ако неколцина от приятелите ти запалят някой склад от тези, които сеанчанците натъпкаха на Крайбрежния път. И не забравяй, да е след полунощ. По-добре да е час по-късно, отколкото по-рано. — С повечко късмет до полунощ щеше да е извън града. — Това ще им привлече вниманието на юг, а както знаеш, загубата на складове ще ги уязви.

— Казах, че ще го направя — отвърна кисело Беслан, — но не ме убеждавай, че паленето на складове е голям подвиг.

Мат се облегна на стола, отпусна ръце на резбованите като бамбук облегалки и се намръщи. Златният пръстен с печата задрънча неприятно върху позлатеното дърво, когато забарабани с пръсти.

— Беслан, когато тези пожари пламнат, теб ще те видят в някой хан, нали? — Мъжът изкриви лице. — Беслан?

Беслан вдигна ръце.

— Знам, знам. Не трябва да излагам мама на опасност. Ще ме видят. Към полунощ ще съм пиян като мъж на ханджийка! Можеш да се обзаложиш, че ще ме видят! Само дето не е много героично, Мат. Аз съм във война със Сеанчан, все едно дали мама не е.

Мат се постара да не въздъхне. Почти успя.

Нямаше как да се скрие, че Червеноръките извеждат коне от конюшните, разбира се. На два пъти тази заран той забеляза слугини, които си подаваха монети, и двата пъти жената, която ги даваше, го изгледа сърдито. Въпреки че Ванин и Харнан се бяха скатали добре в дългите бараки край конюшните, целият палат знаеше, че Мат Каутон скоро ще си тръгва, и облозите вече се плащаха. Трябваше само да се погрижи никой да не разбере колко скоро, преди да е станало късно.

Вятърът набра сила в разгара на утрото, но му доведоха оседлания Пипе и той започна нескончаемите си обиколки из двора на конюшните, поприсвит в седлото и плътно загърнат в наметалото. Яздеше по-бавно от обикновено, тъй че копитата на Пипе кънтяха тежко по каменната настилка. От време на време поглеждаше с кисела физиономия към сгъстяващите се тъмни облаци в небето и клатеше глава. Не, Мат Каутон не обичаше да излиза навън в такова време. Мат Каутон би предпочел да си остане на топло и сухо, докато небесата се изчистят, тъй де.

Сул-дам, които развеждаха дамане в своя кръг из двора, също знаеха, че скоро ще тръгва. Слугините сигурно не говореха пряко със сеанчанките, но когато една жена знае нещо, всички други жени на миля околовръст го научават много скоро. Горски пожар не изпепелява сухите дървета толкова бързо, колкото клюката се разпространява сред жените. Една висока русокоса сул-дам го погледна и поклати глава. Друга сул-дам, ниска и пълна, се изсмя на глас, Той беше само „Играчката на Тилин“.

Сул-дам не го безпокояха, но Теслин — да. През последните няколко дни до тази заран не я беше виждал сред извежданите на разходка дамане. Днес сул-дам бяха оставили наметалата си да плющят на вятъра, но дамане се бяха загърнали плътно. Само наметалото на Теслин се мяташе насам-натам забравено и тя залиташе там, където настилката бе малко по-неравна. Очите й светеха широко отворени и пълни с тревога. От време на време поглеждаше крадешком закръглената чернокоса сул-дам, държаща другия край на сребърната каишка, и облизваше колебливо устни.

Коремът на Мат се сви на топка. Къде се беше дянала решимостта й? Ако бе готова да превие врат и да…

— Всичко наред ли е? — каза Ванин, щом Мат се смъкна от седлото и му подаде юздите на Пипе. Дъждът беше завалял на тежки студени капки и сул-дам побързаха да приберат подопечните си на сухо, като се смееха и подтичваха да не се намокрят. Някои дамане също се смееха и този звук смрази кръвта му. Ванин не даде повод някой да се зачуди защо стоят под дъжда и си говорят. Дебелакът се наведе да вдигне левия преден крак на Пипе и заоглежда подковата. — Изглеждаш малко по-настръхнал от обикновено.

— Всичко е точно — увери го Мат. Болката в крака и бедрото пулсираше като болен зъб, но той почти не я забелязваше, както и усилващия се дъжд. Светлина, ако Теслин се бе огънала… — Само не забравяй. Ако чуеш тази нощ викове в палата или нещо, което подсказва неприятности, двамата с Харнан няма да чакате. Веднага излизате и намирате Олвер. Той ще е в…

— Знам къде ще е. — Ванин пусна крака на Пипе, изправи се и се изплю през дупката между зъбите си. По лицето му потекоха капки дъжд. — Харнан не е толкова глупав, че сам да си обува ботушите, а и аз знам какво да правя. Ти само гледай да свършиш твоята част и дано да ти проработи късметът. Хайде, момчето ми — обърна се той с много повече топлина към Пипе. — Приготвил съм ти хубав овес. И чудесна рибена яхния за мен.

Мат знаеше, че и той трябва да хапне, но имаше чувството, че е глътнал камък и няма място за храна. Закрета към покоите на Тилин, хвърли на един от столовете прогизналото наметало и постоя малко втренчен в ъгъла, където до неизпънатия лък беше подпряно копието му с черната дръжка. Смяташе да се върне за ашандарей в последния момент. Когато тръгнеше, всички от Кръвта трябваше да са си легнали, както и слугите, а навън да са останали будни само стражите, но нямаше да рискува да го видят с него преди да се наложи. Дори сеанчанките, които го наричаха „Играчката“, щяха да обърнат внимание, че е понесъл из коридорите оръжие, и то посред нощ. Смяташе да си вземе и лъка. Извън Две реки беше невъзможно да се намери добро тисово дърво, а освен това ги режеха много къси. Без тетива един добър лък трябваше да е две педи по-висок от мъжа, който го изпъва. Но май се налагаше да го остави в края на краищата. Щяха да му трябват и двете ръце, за да развърти ашандарей, ако се стигнеше до това, а мигът, нужен, за да пусне лъка, можеше да се окаже мигът, в който ще го убият.

— Всичко ще стане според плана! — каза той на глас. Кръв и пепел, прозвуча като тъпия Беслан! — Няма да се наложи да си пробивам с бой изхода от проклетия палат! — Също толкова тъпо. На зарове късметът беше нещо чудесно. Но ако разчиташ на късмета на други места, смъртта ти е в кърпа вързана.

Изтегна се на леглото, без да сваля ботушите, метна крак върху крак и полежа така, загледан в лъка и копието. Вратата към дневната беше оставил отворена и чуваше как звънът на часовника отмерва час след час. Светлина, страшно му трябваше късмет тази нощ.

Светлината от прозореца гаснеше толкова бавно, че той едва се сдържа да не стане и да не погледне дали слънцето случайно не е спряло, но по някое време сивкавата светлина помръкна, а след това съвсем се стъмни. Часовникът изкънтя два пъти и след този звън единствените звуци бяха барабаненето на дъжда и свисъкът на вятъра. Работниците, опълчили се на лошото време, сигурно вече си прибираха сечивата, за да повлекат уморени нозе към дома. Никой не влезе да запали лампите или да добави цепеници в огъня. Никой не очакваше да е тук, защото бе преспал в същото легло предната нощ. Пламъците в камината на спалнята се смалиха и замряха. Всичко вече беше в ход. Олвер беше скътан в онази стара конюшня — по-голямата част от покрива й все още беше запазена. Часовникът отмери първия кръгъл час от вечерта и някъде след не повече от седмица примерно — четири звъна за втория…

Той се надигна от леглото, проправи си пипнешком път до тъмната като катран дневна и отвори касата на един от високите прозорци. Силният вятър вкара капки дъжд през бялата решетка от ковано желязо и бързо намокри палтото му. Луната се криеше зад облаците и градът се бе превърнал в загърната от дъжда черна грамада, без една мълния, която да я освети. Вятърът и дъждът бяха залели всички улици. Нощта щеше да ги скрие, когато напуснеха палата. И всеки патрул, който ги видеше в това време, щеше да се усъмни. Вятърът го сряза през мокрото палто, Мат потръпна и затвори прозореца.

Седна на ръба на един от резбованите столове, подпря лакти на коленете си и загледа часовника над загасналата камина. Не можеше да го види в тъмното, но чуваше добре неуморното му тиктакане. Остана неподвижен, макар че звънът за поредния час го накара да трепне. Вече нищо не можеше да направи, освен да чака. След малко Егеанин щеше да представи Джолайн на нейната сул-дам. Стига наистина да бе намерила трите подходящи, както твърдеше. Стига Джолайн да не изпаднеше в паника още щом й поставеха ай-дама на врата. Том, Джолайн и другите щяха да го срещнат преди да стигне до Дал Ейра. А в случай, че не стигнеше, Том бе продължил с неговото изрязване на ряпа — беше сигурен, че ще може да ги изведе през портата с подправената от него заповед. Поне имаха още някакъв шанс, ако всичко се разпаднеше. Ако. Твърде много „ако“, за да мисли тепърва човек за тях. Късно беше за това.

Часовникът иззвъня пак. В този момент Джюйлин трябваше да се промъква при скъпата на сърцето му Тера и дано Беслан да бе започнал здраво да се напива в някой хан. Мат вдиша дълбоко, стана в тъмното и заопипва ножовете си — нагоре по ръкавите, под палтото, втъкнати под загърнатите горници на ботушите и един провиснал на тила под яката. Щом приключи и с това, напусна покоите. Твърде късно бе за каквото и да било, освен за начало.

Празните коридори бяха осветени смътно. Само една от лампите на стойки на всеки четири мяташе колеблив пламък пред огледалата, като локвички от светлина с бледи сенки помежду им. Ботушите му силно кънтяха по плочките — направо отекваха като гонгове по мрамора. Едва ли някой щеше да се събуди толкова късно, но ако все пак някой го видеше, не трябваше да създава впечатление, че се промъква крадешком. Пъхна палци под колана си и се престори, че просто се шляе без цел. Не беше по-зле, отколкото да си чопнеш парче баница през прозореца на някоя кухня. Макар че като си помислиш, откъслечните му спомени за детството като че ли включваха пердах на голо веднъж-дваж точно за това.

Щом излезе на колонадата около двора на конюшнята, Мат вдигна яка да се предпази от навявания дъжд. Проклетият му дъжд! Човек можеше да се удави в него още преди да е излязъл съвсем на открито. Лампите, окачени по стената, бяха угаснали, освен двете при отворените крила на портата — единствените светещи точки в леещия се потоп. Не можеше да види стражите край портата. Сеанчанското отделение щеше да стои неподвижно като в някой приятен следобед. Ебударците най вероятно — също. Не обичаха да ги упрекват по никакъв повод. След малко той се отдръпна до вратата към преддверието, за да не подгизне съвсем. Около конюшните нищо не помръдваше. Къде се бяха дянали? Кръв и проклета пепел, къде?…

На портата се появиха конници, водени от двама пешаци, понесли фенери на дълги прътове. В дъжда не можа да ги преброи, но бяха доста. Дали сеанчанските вестоносци имаха носачи на фенери? Сигурно, в такова време. Мат се намръщи и пристъпи още крачка назад в преддверието. Оскъдната светлина от единствената лампа на стойката зад него бе достатъчна, за да превърне нощта навън в черен плащ, но той впери поглед в нея. След няколко минути се появиха четири закачулени човешки фигури и забързаха към вратата. Ако бяха вестоносци, щяха да го подминат, без да го погледнат.

— Твоят Ванин е голям грубиян — обяви Егеанин и отметна качулката си веднага щом се озова зад колоните. В тъмнината лицето й беше само сянка, но студът в гласа й му подсказа съвсем ясно какво ще види преди да пристъпи в преддверието. Веждите й се бяха свили, а сините й очи бяха като ледени клинове. Последва я намръщеният Домон, който изтърси дъжда от наметалото си, и след него две сул-дам, едната — бледа и русокоса, а другата — с дълга кестенява коса. Повече не можа да види, тъй като стояха с наведени глави и оглеждаха много съсредоточено плочките на пода. — Не ми каза, че има и двама мъже с него — продължи Егеанин, докато си сваляше ръкавиците. — Нито че ще идва и онази госпожа Анан. За щастие, мога да се приспособявам. Плановете винаги се приспособяват, щом котвата е суха. Като стана дума за сухо, да не си хукнал вече навън? Надявам се, че не си се оставил да те забележат.

— Какво искаш да кажеш с това „приспособяване“? — настоя Мат и оправи с ръце косата си. Светлина, мокра беше! — Вече всичко съм подредил! — Защо стояха мирно тия две сул-дам? Ако не беше виждал досега статуи на нежеланието, то двете изглеждаха точно това. — Кои са онези навън?

— Хората от хана — отвърна нетърпеливо Егеанин. — Първо, трябва ми подходяща свита, за да изглеждам както трябва в очите на уличните патрули. Онези двамата… Стражници ли бяха?… са яки мъже; от тях стават чудесни носачи на фенери. — Второ, не исках да рискувам да ги оставим. По-добре да са с нас от самото начало. — Тя кимна към сул-дам. — Това са Сета Зарби и Рена Еманин. Предполагам, че се надяват да им забравиш имената до утре.

При името Сета бледоликата трепна, с което за другата оставаше да е Рена. Нито една от двете не си вдигна главата. С какво ги държеше впрочем Егеанин в ръцете си? Не че беше важно. Важното сега беше, че двете са тук и са готови да направят каквото трябва.

— Няма смисъл да стоим тук — каза Мат. — По-добре да тръгваме. За нейните промени в плана си премълча. В края на краищата, докато лежеше в леглото на Тилин, и той бе решил да рискува с една-две промени.