Сърцето на зимата

Глава 22От въздуха

Пазарът Амхара беше един от трите във Фармадинг, разрешен за чужденци. Но въпреки името си огромният площад изобщо не приличаше на пазар, липсваха сергии и изложена стока. Няколко конници, шепа паланкини с носачи в ярки ливреи и една каляска с дръпнати перденца на прозорците си пробиваха пътя през рехавата все още, но оживена тълпа, каквато човек може да види във всеки голям град. Повечето хора се бяха загърнали плътно в дебелите наметала заради студените ветрове и това, което ги караше да бързат, беше по-скоро студът, отколкото спешната им работа. Около площада, както и около другите две пазарища за чужденци, каменните сгради на сарафите търкаха рамо с каменни странноприемници с покриви, покрити с каменни плочи, в които отсядаха чуждестранните търговци, и тромави каменни складове без прозорци, които побираха стоката им, скупчени до каменни конюшни и каменни дворища, задръстени с фургони. Фармадинг беше град с каменни зидове и каменни покриви. По това време на годината хановете бяха най-много на четвъртина запълнени, а дворовете за фургони — по-празни и от тях. Но щом дойдеше пролетта и с нея се оживеше търговията, търговците щяха да плащат тройно за малкото място, което успеят да си намерят.

В центъра на площада върху кръгъл мраморен пиедестал се изправяше статуята на Савион Амхара, висока два разтега и величава в поръбения с кожа халат от мрамор, и с изкусно изваяни от мрамор верижки на шията, издаващи височайшия й пост. Мраморното й лице гледаше сурово под украсената със скъпоценности мраморна диадема на Първата съветничка, а дясната й ръка здраво стискаше дръжката на мраморен меч, чийто връх бе опрян между обутите в мраморни пантофи крака на фигурата, докато вдигнатата й лява ръка сочеше предупредително с мраморния си показалец към Тийрската порта, на около три четвърти миля оттук. Фармадинг беше зависим от търговците от Тийр, Иллиан и Кемлин, но открай време Върховният съвет изпитваше боязън от чужденците и техните покваряващи чуждоземски нрави. Един часови от уличната стража в кожено палто е пришити по него застъпващи се ръбати метални пластини и с извезана златна ръка на лявото рамо стоеше под внушителната статуя и размахваше дълъг прът да отпъжда от нея чернокрилите гълъби. Савион Амхара беше една от трите най-почитани жени в историята на Фармадинг, макар че и трите не бяха много прочути отвъд бреговете на езерото. Имената на двама мъже от този град се споменаваха във всяка историческа хроника по света, макар че по времето на единия градът се бе наричал Арен Мадор, а на другия — Фел Морейна, но самият Фармадинг упорито се мъчеше да забрави спомена за Раолин Прокобник и Юриан Каменолъки. Честно казано, тъкмо заради тези двама мъже сега Ранд бе дошъл във Фармадинг.

Малобройните хора на Амхара го поглеждаха, но никой не му обръщаше особено внимание. Това, че не е тукашен, беше съвсем очевидно с тези негови сини очи и коса, подрязана до раменете. Мъжете тук в повечето случаи носеха косите си дълги чак до кръста, било вързани на тила или стегнати с щипка. Но простите му вълнени дрехи не изпъкваха с нищо, като на най-обикновен среден търговец по това време на годината, а и не беше единственият чужденец без връхно наметало, което да го пази от езерните ветрове. Повечето други чужденци бяха или брадати кандорци, или арафелци с тънки плитчици със звънчета, или салдейци с носове като ястребови клюнове, мъже и жени, за които тукашното време изглеждаше меко в сравнение със зимата по Граничните земи, но нищо във външността му не казваше, че и той е оттам. Колкото до него, той просто отказваше на студа да го засегне, пъдеше го като някоя досадна муха. Едно палто щеше само да му се мотае в краката и да му попречи, ако му се отвореше възможност да действа.

За негова радост, този път дори ръстът му не привличаше нежелано внимание. Във Фармадинг се срещаха твърде много високи мъже и малцина от тях бяха тукашни. Самият Манел Рочаид беше едва с педя по-нисък от Ранд. Ранд се придържаше доста зад него, оставяше хора и носилки да запълват разстоянието помежду им и понякога дори да скриват плячката от очите му. С тази коса, боядисана в черно с билки, които Нинив му беше дала, се съмняваше, че ренегатът Аша’ман ще го разпознае дори да се обърнеше и да погледнеше назад. Колкото до Рочаид — изобщо не се притесняваше, че ще го изгуби. Повечето местни хора носеха дрехи в убити цветове, с по-ярко везмо на гърдите и раменете, и понякога — шнола с драгоценен камък в косата при по-заможните. Докато чуждоземните търговци предпочитаха по-строго и непретенциозно облекло, за да не изглеждат прекалено богати, а техните колари и охранници се обличаха в груби вълнени дрехи. Докато яркочервеното копринено палто на Рочаид се набиваше на очи. Той крачеше през площада като някой крал, с отпусната небрежно на дръжката на меча ръка и вятърът издуваше поръбеното му с кожа наметало зад гърба му. Беше глупак. Този плющящ като знаме плащ, както и мечът привличаха хорските очи. Намазаните му с пчелен восък и завити нагоре мустаци го издаваха, че е мурандиец, който в този момент трябваше да трепери като всяко нормално човешко същество, а и с този меч… Тъп като вол, пълен глупак.

„Ти си глупакът, че изобщо дойде тук — изохка отчаяно Луз Терин в главата му. — Лудост! Пълна лудост! Трябва да се махаме! Бързо!“

Без да обръща внимание на гласа, Ранд придърпа топлите си ръкавици и продължи с твърда крачка след Рочаид. Много от уличните стражи по площада наблюдаваха мурандиеца. Тук смятаха чужденците за хора, които носят само неприятности, за горещи глави, а мурандийците имаха слава на особено свадливи. Чужденец, понесъл меч на бедрото, винаги привличаше вниманието на стражата. Ранд се радваше, че бе оставил своя в хана при Мин. Тя беше свила гнездо в тила му по-силно от Елейн или Авиенда, или от Аланна. Другите ги усещаше съвсем смътно, а Мин сякаш бе оживяла в главата му.

Докато Рочаид напускаше Амхара, навлизайки навътре в града, от покривите се занадигаха рояци гълъби, но вместо да литнат и да се понесат в небето както обикновено, птиците се заблъскаха едни в други и някои от тях изпопадаха по каменната улична настилка. Хората зяпнаха, стражите, които толкова напрегнато следяха Рочаид, също. Мъжът не се обърна, но дори да беше видял чудото, едва ли щеше да е от значение. Знаеше, че Ранд е в града, и без да вижда ефектите на тавирен, иначе нямаше да се появи тук.

Ранд продължи усмихнат след Рочаид по Улицата на радостта, всъщност две улици, разделени от права редица дървета без листа. Рочаид и приятелите му сигурно се мислеха за много умни. Сигурно бяха намерили картата на северната част от Равнините на Маредон, оставена неприбрана в Тийрския камък, или книгата с описания на южните градове в библиотеката на двореца Есдайшар в Чачин, или някой друг от намеците, които им беше оставил нарочно.

Като дребни грешки, каквито може да допусне разбързал се човек, но всеки две или три от които чертаеха стрелка, сочеща право към Фармадинг. Рочаид и останалите бяха побързали да видят така ли е, бяха дошли по-бързо, отколкото очакваше, освен ако някой не им беше посочил „следата“. Все едно, това сега нямаше значение.

Не беше сигурен защо точно мурандиецът бе пристигнал преди другите, но знаеше, че ще дойдат — Торвал и Дашива, Гедвин и Кисман. Да се опитат да довършат онова, което започнаха така нескопосано в Кайриен. Жалко, че никой от Отстъпниците нямаше да се опита да дойде за него точно тук. Те щяха просто да изпратят другите. Искаше да убие Рочаид ако може преди да са се появили останалите. Дори тук, където силите щяха да са равностойни, предпочиташе да сведе всички техни предимства до минимум. Рочаид беше във Фармадинг от два дни, открито разпитваше за един висок мъж с рижа. коса и се мотаеше най-безгрижно по улиците. Беше видял доста хора, отговарящи повече или по-малко на описанието му, но продължаваше да си въобразява, че той самият е ловецът, а не дивечът.

„Доведе ни тук, за да загинем! — простена Луз Терин. — Да сме тук е по-лошо и от смъртта!“

Ранд сви неловко рамене. За последното беше съгласен с гласа. Щеше да е не по-малко щастлив от Луз Терин да се махне оттук. Но човек понякога трябваше да избира между лошото и още по-лошото. Рочаид беше съвсем близо пред него, почти на ръка разстояние. Само това имаше значение сега.

Сивкавите каменни дюкяни и ханове по Улицата на радостта се меняха, колкото повече се отдалечаваше Ранд от пазара Амхара. На мястото на ножарските работилници се появиха ателиета с изделия от сребро, след това дюкяните със сребро се смениха със златарски. Шивачниците вече излагаха на показ везана коприна и брокат вместо дрехи от груба вълна. Каляските, които трополяха по каменните паважи, бяха с лъскави гербове на вратите и с екипажи от по четири или шест подбрани по ръст и цвят коне, мяркаха се повече ездачи на коне от скъпата тайренска порода или също толкова добри. Паланкините, носени от подтичващите и богато облечени слуги бяха не по-малко от пешеходците, сред които често се срещаха дюкянджии в палта и рокли, извезани пищно по гърдите и раменете, и още повече хора в ливреи, също толкова ярки като на носачите. Често се мяркаха мъже с цветни стъкълца на шнолите, та дори и с перли и още по-скъпи камъчета. Само студеният вятър си беше все същият, както и уличната стража, оглеждаща с будно око тълпата и готова бързо да предотврати всяка свада. Не бяха толкова много, колкото по пазарите за чужденци, но веднага щом отминеше поредният патрул, се появяваше друг, а там, където някоя по-широка улица пресичаше Улицата на радостта, неизменно се издигаше патрулна каменна площадка, под която стояха по двама стражи и чакаха готови в случай, че постът на площадката забележи някакво безредие. Във Фармадинг уличното спокойствие се пазеше строго.

Ранд се намръщи, когато Рочаид продължи по улицата. Нима се беше запътил към Площада на Съвета, в самия център на езерния остров? Там нямаше нищо, освен Залата на съветничките, паметници отпреди над петстотин години, когато Фармадинг е бил столица на Маредон, както и делови сгради на най-богатите жени в града. Във Фармадинг богат мъж беше този, чиято жена му дава щедри суми за харч или вдовец с добро наследство. Навярно Рочаид се канеше да се срещне с Мраколюбци. Но ако беше така, защо бе чакал досега?

Той изведнъж се замая, олюля се и се блъсна в минувача пред себе си. По-висок от самия Ранд, в яркозелена ливрея, русокосият мъж бързо отдръпна голямата кошница, която носеше, и леко избута Ранд настрана. Едната буза на потъмнялото му от слънцето лице беше прорязана от дълъг, нащърбен белег. Кимна му, промърмори някакво извинение и продължи по пътя си.

Ранд тръсна глава и изръмжа проклятие.

„Ти вече ги унищожи — прошепна Луз Терин в главата му. — Точно сега ли трябва да унищожиш още един, а не преди? Чудя се, колко още трябва да убием, преди да се свърши.“

„Млъкни!“ — помисли ядосано Ранд, но му отвърна язвителен, накъсан смях. Ядосал го беше не сблъсъкът му с айилеца. Беше видял много от тях, откакто дойде във Фармадинг. Неизвестно защо много айилци, които бяха избягали, след като научиха истината за своето минало, бяха завършили скитанията си тук, след като се опитаха да поемат по Пътя на листото, без да имат ясна представа какво предполага той, освен че от тях се очаква цял живот да бъдат гай’шайн. Нито го разтревожи замайването или чие лице беше това, което видя почти ясно преди малко. Пред него през потока от носилки и забързани хора в ливреи се тътреше каляска, теглена от шест сиви коня, но червеното палто не се виждаше. Ранд стисна гневно юмрук в дебелата ръкавица.

Да продължи слепешком напред беше идиотщина. Можеше ненадейно да се натъкне на онзи или най-малкото той да го види. Дотук Рочаид си въобразяваше, че Ранд не знае за пристигането му в града, едно твърде важно предимство, за да си позволи да го пропилее. Знаеше къде е отседнал Рочаид — в един от хановете, разрешени за чужденци. Можеше да го отложи за утре и да изчака за нов шанс. Останалите също можеха да пристигнат през нощта. Смяташе, че ще може да убие двама от тях наведнъж, а навярно и петимата, но нямаше да стане тихо. В най-добрия случай щеше да получи нови рани, щеше да се наложи да се откаже от меча си, който бездруго оставяше с неохота. Беше му дар от Авиенда. В най-лошия случай…

Някъде напред вятърът за миг развя обшито с кожа наметало, видя се червена дреха и после се скри на завоя, и той се затича натам. Стражите при патрулната площадка се стегнаха, мъжът горе свали кречеталото от колана си. Единият в подножието стисна здраво тежката си сопа, а другият надигна пръта, подпрян на стъпалата към площадката. Краят на пръта беше пригоден като кука за хващане и задържане било на ръка, било на крак или врат, а самият прът беше обшит с желязо, предпазен по този начин от удар на меч или брадва. Тримата изгледаха Ранд бдително и много строго.

Той им кимна с усмивка, след което надзърна в страничната улица и очите му зашариха из тълпата. Не като бягащ крадец. Просто човек, който се опитва да настигне свой познат. Сопата се върна в ремъка на колана, прътът за хващане — на стъпалата. Ранд не погледна повече стражарите. Зърна отпред наметалото и като че ли пеша на червеното палто, докато облеченият в тях мъж се скриваше на следващата пресечка.

Вдигнал ръка над главата си, сякаш иска да спре някого, Ранд бързо тръгна след него, промъквайки се през хората и количките на амбулантите. Продавачи с игли, шноли и гребенчета на таблите се опитваха с подвиквания да му привлекат интереса, или на който и да било друг. Тук малко хора бяха с везмо по дрехите и обикновената кожена каишка, стегнала мъжка коса, се срещаше по-често от най-простата шнола. Тези улици в най-добрия случай бяха претъпкани и криви — заплетен лабиринт, из който евтините ханчета и тесните каменни жилища на по три-четири етажа се извисяваха над дюкянчетата на касапи, свещари, бръснари и тенекеджии, на грънчари и бъчвари. Каляските нямаше да са на място в този район, нямаше и носилки, нито конници, и много рядко се мяркаха слуги в ливреи, понесли кошници за пазаруване. Дори тук сновяха патрули и имаше постове на уличната стража.

Ранд успя да се приближи достатъчно, за да види ясно мъжа, когото преследваше. Най-после Рочаид бе проявил благоразумието да се загърне с наметалото, прикривайки с него червеното палто и ненужния си меч, но нямаше съмнение, че е той. Всъщност сега той като че ли се стараеше да не го забелязват много и вървеше почти до стените и витрините на дюкяните. Изведнъж спря, огледа се боязливо и се затича по една странична уличка между малкия дюкян на някаква кошничарка и хан с толкова мръсна табела, че името му беше съвсем нечетливо. Ранд почти се ухили и без да губи време, забърза след него. В малките улички на Фармадинг нямаше нито патрули, нито постове на уличната стража.

Тези улички образуваха собствен лабиринт през вътрешността на всички градски карета. Рочаид вече бе излязъл от полезрението му, но Ранд чуваше тропота на ботушите му по вкаменената пръст. Звукът отекваше и се умножаваше между слепите каменни стени, така че беше трудно да се разбере откъде точно идва, но продължи напред през проходи, широки едва колкото да минат двама души. И то ако са приятели. Защо му трябваше на Рочаид да се пъха в този зайчарник? Накъдето и да се беше запътил, обаче явно искаше да стигне там бързо.

Ранд изведнъж осъзна, че единствените ботуши, които чува, са собствените му, и се закова на място. Тишина. От мястото, където беше спрял, се виждаха три още по-тесни улички, отделящи се от тази, по която бе дошъл. После чу трополене откъм едната уличка, сякаш някой без да иска бе изритал камък. Най-добре да го убие и да се свършва.

Ранд зави в уличката. Рочаид го чакаше.

Беше отметнал наметалото на гърба си и държеше с две ръце дръжката на меча. Редът във Фармадинг задължаваше човек да носи меча си в калъф, изплетен от тънка метална нишка и покриващ дръжката и ножницата. На лицето на Рочаид бе изписана подигравателна усмивка.

— Колко лесно се хвана на стръвта, като гълъбче — каза той и започна да изважда меча. Нишките бяха прерязани и наместени така, че да изглеждат здрави при бегъл поглед. — Бягай, ако искаш.

Ранд не побягна. Вместо това пристъпи напред, десницата му стисна долната част на дръжката на меча на Рочаид и задържа острието в ножницата. Мъжът опули очи изненадан и все още неразбиращ, че кратката пауза, която си бе позволил за злорадство, вече го е убила. Отстъпи назад, мъчейки се да си отвори място, за да издърпа оръжието, но Ранд пристъпи плавно след него, задържайки острието, замахна и с все сила заби левия си юмрук в гърлото на Рочаид. Гръклянът изпука и ренегатът забрави за намерението си да убива. Залитна назад опулен, стисна гърлото си с две ръце и се помъчи да вдиша през счупения си гръклян.

Ранд вече замахваше за смъртоносния удар под гръдната кост, когато чу зад себе си тихи стъпки и изведнъж подигравката на Рочаид придоби нов смисъл. Той извъртя рязко Рочаид като щит пред себе си, усети удара и чу как някой изруга ядосано. Стиснал меча на Рочаид, Ранд го бутна да падне и измъкна острието от ножницата.

Рефар Кисман стоеше зяпнал и вкочанен от изненада. Мечът му, който трябваше да прониже Ранд, стърчеше забит в гърба на Рочаид. От устните на мурандиеца бликна кръв, петите му заудряха земята и той стисна с окървавени длани острието, сякаш искаше да го изтръгне от себе си. Невисок и твърде бледолик за тайренец, Кисман беше облечен простовато като Ранд, ако не се броеше коланът за меча. Скриеше ли го под наметалото, можеше да мине из цял Фармадинг, без да го забележат.

Объркването му трая само миг и Кисман изтръгна оръжието си, без повече да поглежда издъхващия в краката му Рочаид. Гледаше Ранд, а ръцете му нервно опипваха дългата дръжка на меча. Явно беше от онези горделивци, които смятаха за недостойно да усвоят майсторството с меча, след като могат да използват Силата за оръжие. Ранд не страдаше от такава самонадеяност. Рочаид изрита за последен път заледената пръст, укроти се и празните му очи се взряха в небето.

— Време е да умреш — прошепна Ранд, но щом пристъпи напред, някъде зад тайренеца се чу тракането на кречетало, последвано от второ. Уличната стража.

— Ще хванат и двама ни! — промълви отчаяно Кисман. — Намерят ли ни над трупа, ще ни обесят! Знаеш го!

Беше прав, поне отчасти. Ако стражите ги завареха тук, щяха да ги оковат и да ги хвърлят в килиите под Залата на съвета. Чуха се още кречетала, вече по отблизо. Стражите несъмнено бяха забелязали тримата мъже, промъкващи се един след друг в една и съща уличка. Сигурно бяха зърнали дори меча на Кисман. Ранд кимна неохотно.

Тайренецът заотстъпва боязливо и щом се увери, че Ранд няма да го нападне, бързо прибра оръжието, затича се в паника и наметалото се развя зад гърба му.

Ранд хвърли меча до трупа на Рочаид и побягна в обратна посока. Кречетала оттам все още не се чуваха. С малко късмет щеше да излезе отново на широките улици и да се слее с безликата тълпа. Не от бесилката се боеше. Само да свалеше ръкавиците и да покажеше драконите по ръцете си, щеше да е достатъчно, за да не посмеят да го окачат на бесилото. Но градските съветнички бяха заявили подкрепата си на странната прокламация на Елайда. Оковяха ли го, щеше да си остане в килията, докато от Бялата кула не дойдат да го приберат. Затова затича с всичка сила.

Щом отново се сля с уличната тълпа, Кисман въздъхна облекчено. Дори не се обърна към тримата стражи, които нахлуха в уличката, от която току-що се беше измъкнал. Загърнат плътно с наметалото да скрие прибрания в ножницата меч, той закрачи, без да бърза повече от околните, и дори по-бавно от мнозина. Съвсем незабележим за окото на бдителните стражи. Двама от тях го подминаха, нарамили дълъг прът, от който висеше чувал с напъхан в него уловен крадец. Само главата на нещастника се показваше от чувала и се въртеше диво с облещени очи. Кисман потръпна. Очите му да изгорят дано, за малко можеше той да се озове в чувала! Той!

Пълен глупак! Защо се остави да го уговори Рочаид? Трябваше да изчакат, докато пристигнат всички, докато се промъкнат незабелязано в града един по един. Но не, Рочаид искаше да си присвои цялата слава за убийството на ал-Тор. Страстното желание да докаже, че е по-добър от ал-Тор, беше погубило мурандиеца. Сега беше мъртъв, за малко с него щеше да загине и той, и тъкмо това го вбесяваше. Той самият жадуваше повече за власт, отколкото за слава. Да властва над Тийр от Камъка, да речем. Че и повече. Кисман искаше вечно да живее. Ами да. Тези неща бяха обещани. Полагаха му се. Гневът му отчасти се дължеше и на това, че всъщност не беше съвсем сигурен дали от тях се очаква да убият ал-Тор. Великият властелин знаеше, че той поне го иска — не можеше да мигне спокойно, докато този проклетник не умре и не го заровят! — и въпреки това…

— Убийте го — заповяда им М’Хаил преди да ги прати в Кайриен, но после остана по-недоволен от това, че ги разкриха, отколкото че се провалиха. Фармадинг щеше да им е последният шанс — каза им го ясно като лъснат месинг. Обаче Дашива взе, че изчезна. Кисман не знаеше избягал ли е, или М’Хаил го е убил, пък и не го интересуваше.

— Убийте го — по-късно им заповяда Демандред, но той пък беше добавил, че ще е по-добре да умрат, отколкото да се оставят отново да ги разкрият. Който и да е, даже М’Хаил — сякаш нищо не знаеше за заповедта на Таим.

А още по-късно Моридин им каза:

— Ако трябва, го убийте, но най-важното е да ми донесете всичките му вещи. Това ще изплати донякъде предишните ви грешки. — Твърдеше, че е един от Избраните, а човек трябваше да е луд, за да твърди подобно нещо, ако не е вярно, но ето че той пък, изглежда, смяташе вещите на ал-Тор за по-важни от смъртта му. На убийството му гледаше като на нещо ей така, между другото.

Тия двамата бяха единствените Избрани, които Кисман познаваше, но и те стигаха да го заболи главата. По-лоши бяха и от кайриенци. Подозираше, че неизказаното от тях е по-гибелно за човек от заповед, лично подписана от Великия властелин. Както и да е. Те Торвал и Гедвин да дойдат, пък…

Изведнъж нещо го опари по дясната ръка, той се спря изумен и погледна петното кръв, избило през наметалото. Раната не изглеждаше дълбока, но кой… Едва ли някой джебчия щеше да го пореже точно тук, над лакътя.

— Той е мой — прошепна мъжки глас зад него. Кисман се обърна, но около него си крачеха хората от тълпата, всеки забързан по работата си. Малцината, които забелязаха аленото петно, избило на наметалото му, побързаха да извърнат очи. Никой не искаше да се замесва в проява на улично насилие. Фармадингците много ги биваше да не забелязват онова, което не искат да забележат.

А раната запулсира и взе да го пари. Кисман пусна наметалото да го развее вятърът и я стисна с лявата си ръка. Усети, че ръката му се подува и сгорещява. Изведнъж погледна дясната си длан и зяпна втрещен от ужас: пред очите му тя почерня и подпухна като непогребан от седмица труп.

Кисман се затича отчаяно, блъскайки и събаряйки по пътя си минувачите. Не разбираше какво става с него, нито как му го причиниха, но му беше съвсем ясно какво го чака. Освен ако не успееше да се измъкне от града, отвъд езерото, горе на хълмовете. Виж, тогава можеше да оцелее. Кон. Трябваше му кон! Трябваше да оцелее. Бяха му обещали вечен живот! Но наоколо виждаше само пешеходци, които се пръскаха; за да не ги събори. Стори му се, че чува тракането на кречеталата на стражите, но можеше и да е тътнежът на кръвта в ушите му. Притъмня му. Всичко стана тъмно. Лицето му се удари в нещо твърдо и той разбра, че е паднал. Последната му мисъл беше, че някой от Избраните е решил да го накаже. Но за какво — така и не разбра.

Ранд влезе в „Короната на Маредон“. Мъжете, насядали около кръглите маси, бяха малко. Името беше доста надуто за скромното ханче с две дузини стаи на горните два ката. Стените на гостилницата бяха боядисани в жълто, а мъжете, които поднасяха пиене и храна, носеха жълти престилки. След студа навън огънят в камините в двата края на помещението излъчваше приятна топлина. Кепенците бяха затворени, но лампите, висящи по стените, разсейваха сумрака, а миризмата, носеща се от кухнята, обещаваше вкусен обяд с риба, наловена от езерото. Ранд щеше да съжали, ако го пропусне. Готвачите в „Короната на Маредон“ бяха прочути в града.

Зърна Лан, седнал сам на една маса до стената. Плетената каишка, която придържаше косата му на тила му, привличаше кривите погледи на другите мъже, но той нито за миг нямаше да се лиши от своя хадори. Лан срещна погледа му и щом Ранд му кимна към стълбището в дъното на гостилницата, не се помая да го пита с очи. Просто остави на масата чашата с вино, стана и тръгна към стълбите. Макар да носеше само един малък нож на колана си, видът му будеше страх, но с това нищо не можеше да се направи. Неколцина мъже по масите се озърнаха към Ранд, но кой знае защо, щом срещнаха очите му, побързаха да извърнат глави.

При кухнята, до вратата на женската стая, Ранд спря. Мъже в нея не стъпваха. Ако не се смятаха цветята, изрисувани по жълтите стени, женската стая не изглеждаше по-украсена от стаята за мъже, макар че в нея и стойките на лампите бяха боядисани жълто, както и камините. Жените, които поднасяха тук, носеха същите жълти престилки като мъжете в гостилницата. Госпожа Налера, мършавата гостилничарка, седеше до масата с Мин, Нинив и Аливия, четирите си бъбреха нещо и се кикотеха.

Като видя доскорошната дамане, Ранд сви устни. Нинив твърдеше, че жената сама настояла да тръгне с тях, но той не можеше да повярва, че някой е способен да „настоява“ за каквото и да било пред Нинив. Тя сама беше поискала Аливия да дойде с тях по някаква си нейна, тайна причина. Изобщо, откакто се върна при нея след срещата си с Елейн, Нинив започна да се държи загадъчно, сякаш полагаше голямо усилие да се прави на Айез Седай. И трите сега се бяха облекли с фармадингски рокли с високи яки, отрупани с тежко везмо на цветя и птици по корсажа и раменете, чак до брадичките. Макар че Нинив все ръмжеше недоволна от тях. Явно щеше да предпочете дебелата вълна от Две реки пред тънките тукашни тъкани. От друга страна, сякаш червената точка ки’сайн не стигаше да привлече очите на всички, та за всеки случай се беше натруфила с накити като за кралска аудиенция, с тънко златно коланче на кръста, дълъг гердан и колкото искаш гривни, всички до една с яркосини сапфири и някакви лъскави зелени камъчета, на които Ранд не знаеше името, и с по един пръстен на всеки пръст отгоре на всичко. Пръстена си с Великата змия беше прибрала някъде, за да не „привлича внимание“, макар че всичко останало по нея привличаше десет пъти повече. Мнозина нямаше и да познаят от пръв поглед пръстена на Айез Седай, но всеки щеше да прецени богатството в толкова скъпоценности.

Ранд се окашля, сведе глава и каза:

— Жено, трябва да поговоря с теб горе. — В последния момент се сети и добави: — Ако обичаш.

Не можеше да го докара по-настоятелно, без да наруши приетите тук норми за приличие, но се надяваше, че няма да се бавят. Е, нямаше да скочат на минутата. Щяха да се помотаят малко, колкото да покажат на гостилничарката, че не му припкат по петите при едното, махване с ръка. Странно защо тук във Фармадинг вярваха, че жените по чужбина подскачат, щом мъжете им кажат!

Мин се извърна на стола си и му се усмихна широко, както винаги, щом я наречеше „жено“. Чувството в главата му беше за топлота и възторг, сред които искреше и закачлива насмешка. На нея положението им във Фармадинг и изглеждаше много смешно. Без да откъсва очи от него, тя се наведе към госпожа Налера и тихо й каза нещо, от което възрастната жена прихна, а Нинив се намуси кисело.

Аливия се надигна от стола си. Нямаше нищо общо с примирената от съдбата си жена, за която Ранд помнеше смътно, че я бе предал на Таим. Всички ония сул-дам и дамане му бяха само едно бреме в повече, от което се бе отървал с радост. В златистата й коса се мяркаха бели косми и около очите й се забелязваха тънки бръчици, но сега тези очи гледаха свирепо.

— Е? — изръмжа тя и погледна надолу към Нинив, но придаде на това „е“ и укор, и заповед едновременно.

Нинив вдигна навъсения си поглед към нея и си достави удоволствието да се помае и да пооправи полите си. Но стана, все пак.

Без да изчаква повече, Ранд се качи на бегом по стълбите. Лан чакаше горе. Ранд му описа тихо и много набързо случилото се. Каменното лице на Лан си остана безизразно.

— С единия поне се е свършило — отвърна той и се обърна към стаята, която делеше с Нинив. — Ще приготвя нещата.

Ранд вече беше в стаята, в която спяха с Мин, вадеше припряно дрехите им от гардероба и ги тъпчеше в плетените пътни кошници, когато тя най-после благоволи да се появи. С Нинив и Аливия след нея.

— Светлина, така ще ни съсипеш нещата — възкликна Мин и го бутна настрана от кошницата. Започна да вади дрехите и да ги сгъва спретнато на леглото до овързания му според тукашните разпоредби меч. — Защо прибираме багажа? — попита след това тя и продължи, без да дочака отговор: — Госпожа Налера каза, че няма да се мусиш такъв, ако те пердаша всеки ден с пръчката. — Засмя се и отърси едно от палтата, които не обличаше тук. Беше й казал, че ще й накупи нови, но тя отказа да остави везаните си палта и панталони. — Казах й, че ще помисля по въпроса. Виж, Лан го харесва много. — Гласът й изтъня в подражание на ханджийката. — Винаги съм казвала, че спретнатият, кротък и възпитан мъж е за предпочитане пред хубавците.

Нинив изсумтя.

— Че коя ще иска мъж, дето може да го накара да й подскача на въженце, когато й хрумне? — Ранд я зяпна, а Мин забрави да си затвори устата. Нинив точно това правеше с Лан и Ранд така и не можеше да разбере как той се примирява.

— Много мислиш за мъже, Нинив — изръмжа Аливия. Нинив се намръщи, но нищо не каза и заопипва нервно една от гривните си, странно изделие с плоски златни халчици, спускащи се по ръката й до пръстените на четирите й пръста. По-възрастната от нея жена поклати глава, сякаш недоволна, че не й възразиха.

— Прибирам багажа, защото трябва да тръгваме, и то бързо — каза припряно Ранд. Нинив, колкото и да беше странно, се държеше кротко, но ако лицето й помръкнеше още малко, щеше да си задърпа плитката и така да се развика, че никой да не може да вземе думата за цял час.

Докато привърши разказа си, кратък колкото пред Лан, Мин бе престанала да сгъва дрехи и прибираше книгите си във втората кошница, толкова бързо, че забрави да ги увива в платно, както правеше обикновено. Другите две стояха втрещени и зяпнали в него, сякаш го виждаха за пръв път. За да не би да не са схванали бързо като Мин, Ранд добави нетърпеливо:

— Рочаид и Кисман ми направиха засада. Знаеха, че го преследвам. Кисман се измъкна. Ако знае за този хан, могат всички да се изсипят тук — с Дашива, Гедвин и Торвал. До два-три дни, а може и след час.

— Не съм сляпа — каза Нинив, все така втренчена в него. Гласът й не беше гневен. Какво, да не би да му възразяваше просто ей така, колкото да си поддържа формата? — Като искаш да бързаме, вземи, че помогни на Мин, недей да стоиш като пън! — Изгледа го още миг, поклати глава и излезе.

Аливия спря до вратата и го изгледа сърдито преди и тя да ги остави. В тази жена вече нямаше и капка примирение.

— Както си я подкарал, ще се убиеш — смъмри го тя. — А те чака още много работа, преди да те убият. Трябва да ни оставиш да ти помогнем.

Ранд замълча намръщено, докато вратата се затвори.

— Мин, нещо за нея привижда ли ти се?

— Непрекъснато. Но не за каквото питаш. Нищо не разбирам. — Набръчка носле над една от книгите и я остави. Едва ли щеше да се лиши и от едно томче от немалката си вече библиотека. Тази явно смяташе да си я носи под ръка и да я чете при всяка възможност. Прекарваше цели часове, заровила нос в тези книги. — Ранд — замислено промълви тя, — направил си всичко това, убил си го онзи и си се озовал срещу друг, а… Ранд, аз не изпитах нищо. Във връзката де. Нито страх, нито гняв. Нито тревога дори! Нищичко.

— Не бях ядосан. — Ранд поклати глава и взе да пъха отново дрехите си в кошницата. — Той просто трябваше да бъде убит, нищо повече. За какво да се боя?

— О — промълви тя. — Разбирам. — И пак се наведе над книгите си. Връзката бе станала много спокойна. Сякаш бе потънала в дълбок размисъл, но между спокойствието се промъкваше топла, тревожна нишчица.

— Мин, обещавам ти, няма да позволя да ти се случи нищо лошо. — Не знаеше дали ще спази обещанието си, но смяташе да се помъчи.

Тя го погледна усмихната, почти засмяна. Светлина небесна, толкова беше красива така!

— Знам, Ранд. И аз няма да позволя да ти се случи нищо лошо. — По връзката потече обич — като блясъка на обедно слънце. — Но Аливия е права. Ти наистина трябва да ни позволиш да ти помогнем някак. Ако ни опишеш тези хора добре, можем да поразпитаме. Не можеш целия град да претърсиш сам.

„Мъртъвци са те — промърмори Луз Терин. — Мъртвите трябва да си стоят кротко в гробовете, но никога не стоят.“

Ранд едва чу гласа в главата си. Изведнъж осъзна, че не е нужно да описва Кисман и останалите. Можеше да ги нарисува толкова добре, че всеки да ги познае. Само че никога не беше рисувал. Не го можеше. Но Луз Терин го можеше. Това трябваше да го изплаши. Трябваше.

Исам крачеше из стаята и оглеждаше неизменната светлина на Тел-айеран-риод. Ленените чаршафи се меняха — ту разбъркани, ту грижливо оправени. Завивката и тя — ту на цветя, ту тъмночервена или на квадратчета. Нетрайното тук винаги се менеше, а той почти не забелязваше друго. Не можеше да използва Тел-айеран-риод като Избраните, но тук се чувстваше най-свободен. Тук можеше да бъде това, което иска да е. При тази мисъл се изкиска.

Спря до леглото, грижливо извади двете отровни ками от каниите и излезе от Невидимия свят в будния. И като го стори, превърна се в Люк. Реши, че му отива.

В будния свят стаята беше тъмна, но единственото прозорче пропускаше достатъчно лунна светлина, за да може Люк да отличи завитите в дебели завивки тела на двамата спящи в леглото. Без да се колебае, той заби камите. Събудиха се с приглушени викове, но Люк извади камите и ги заби отново, и отново. С тази отрова едва ли някой от двамата щеше да намери сила да извика достатъчно високо, за да го чуят отвън, но Люк искаше това убийство да си е негово по начин, който отровата не можеше да му предложи. Заби остриетата между ребрата им още веднъж и те престанаха да се тресат.

После изтри камите в завивките и ги прибра в каниите толкова грижливо, колкото ги беше извадил. С много неща беше надарен, но неуязвимостта срещу отрова или някакво друго оръжие не беше сред тях. Извади от джоба си една къса свещ, поднесе я над тлеещите в камината въглени и духна, за да запали фитила. Обичаше да вижда хората, които убива — след това, ако не при убийството. Особена наслада изпита с онези две Айез Седай в Тийрския камък. Неверието, изписано на лицата им, когато се появи от въздуха, ужасът, когато разбраха, че не е дошъл да ги спаси, му бяха скъпи спомени. Онова тогава беше Исам, не той самият, но от това спомените не ставаха по-малко скъпи. На никого от двамата не беше се случвало толкова често да убива Айез Седай.

Огледа за миг лицата на мъжа и жената в леглото, след което загаси с пръсти свещта, прибра я в джоба си и се върна в Тел-айеран-риод.

Сегашният му благодетел го чакаше. Мъж, в това беше сигурен, но Люк не можеше да го види. Не че беше като онези, изплъзващите се от погледа ти, Сивите, дето могат да минат край теб, без да ги забележиш. Веднъж бе убил един от тях, в самата Бяла кула. На пипане — студени едни такива, празни. Все едно да убиеш труп. Не, този беше направил нещо със Силата, така че очите на Люк се плъзгаха от него като вода, стичаща се по гладко стъкло.

— Двамата, дето спяха в онази стая, ще спят вечно — каза Люк, — но мъжът беше плешив, а жената — побеляла.

— Жалко — рече мъжът, а гласът му сякаш се разтопи в ушите на Люк. Нямаше да може да го познае, дори без маската. Този човек трябваше да е някой от Избраните. Освен Избраните малцина знаеха как да се доберат до него. И никой от мъжете, които можеха да преливат, иначе щяха да дръзнат да се опитат да му заповядват. Винаги трябваше да го молят за услугата, освен самия Велик властелин, както и Избраните напоследък, но никой от Избраните, които Люк бе срещал досега, не се маскираха така грижливо.

— Искаш ли пак да опитам? — попита Люк.

— Може. Като ти кажа. Преди — не. И запомни: на никого — нито дума.

— Както кажеш — отвърна Люк, но мъжът вече излизаше от Портала — дупка някаква, която водеше към заснежена горска поляна. Докато Люк се изправи, вече беше изчезнал.

Наистина беше жалко. Искаше му се непременно да убие племенника си и онази никаквица. Но колкото да минава времето, търсенето също носеше удоволствие.

И той отново се превърна в Исам. А Исам обичаше да убива вълци не по-малко от Люк.