Сърцето на зимата

Глава 6Мирисът на лудостта

Перин се заоглежда през сипещия се сняг за Данил, намери го до един от огньовете и се провря между конете. Мъжете се изправиха и се дръпнаха да му направят място. Не знаеха дали е редно да му изразят съчувствието си, затова само го поглеждаха и извръщаха очи, скрили лица под качулките.

— Знаеш ли къде са хората на Масема? — попита той и се наложи да скрие прозявката си в шепа. Тялото му плачеше за сън, но нямаше време.

— На три мили на югоизток — отвърна му кисело Данил и подръпна нервно мустак. Онези гъски се оказаха прави. — Прииждат като патки във Водния лес есен. Повечето ще кажеш, че са готови майките си да одерат. — Лем ал-Дай с конското лице се изплю през дупката между зъбите си, с която се беше сдобил при една свада с охранника на някакъв прекупвач на вълна преди години. Лем много си падаше по боя с юмруци. Изглеждаше готов да се сбие с някой от следовниците на Масема.

— И ще го направят, ако Масема им каже — каза кротко Перин. — Няма да е зле да го запомните. Сигурно сте чули как са загинали хората на Берелайн. — Данил кимна рязко, а неколцина от мъжете се размърдаха нервно и замърмориха сърдито. — Просто за сведение. Засега няма доказателство. — Лем изсумтя, а останалите го изгледаха мрачно като Данил. Бяха видели труповете, оставени от последователите на Масема.

Валежът отново набираше сила. Снежинките се сипеха и покриваха вълнените им наметала. Конете бяха свили опашки от студа. Само след няколко часа щеше да започне истинска виелица. Ако не и по-рано. Неподходящо време да оставиш топлия огън. Крайно неподходящо за път.

— Свалете всички от хълма и тръгнете към мястото на засадата — нареди той. Това бе едно от решенията, които бе взел, докато идваше насам. Вече се бе забавил твърде много, все едно кой или какво го чакаше там. Айилските ренегати вече бяха набрали твърде много преднина, а ако бяха тръгнали не на югоизток, а в друга посока, все някой досега щеше да го извести. Сигурно вече го очакваха да ги догони. — Ще продължим, докато не добия по-ясна представа накъде отиваме, след което Грейди или Неалд ще ни преведат през Портал. Изпратете хора до Берелайн и Арганда. Искам майенците и геалданците също да тръгнат. Пуснете съгледвачи напред и охрана по фланговете. И ги предупредете да не се вторачват прекалено в търсене на айилците. Да не забравят, че може да има и други, които искат да ни избият. Не искам да се препъна в нещо преди да знам, че е на пътя ми. И помолете Мъдрите да не се отдалечават от нас. — Още не изключваше Арганда да се опита да ги подложи на разпит въпреки заповедите му. Ако Мъдрите убиеха някой геалданец при самозащита, можеше да ги удари, без да пита, въпреки всички клетви за вярност. Перин имаше чувството, че ще му трябва всеки човек, годен да се бие. — Бъдете колкото може по-твърди с тях.

Данил прие спокойно пороя от заповеди, но на последната устата му се изкриви в кисела гримаса. Все едно да се опиташ да си твърд с Женския кръг у дома.

— Както заповядате, лорд Перин — каза той вдървено, докосна чело с юмрук, метна се на седлото и зараздава команди.

Обкръжен от разбързалите се мъже, Перин хвана за ръкава младия Кенли Мерин, докато той пъхаше единия си крак в стремето, и го помоли да оседлае Стъпко и да му го доведе. Кенли се ухили широко, също се чукна с юмрук по челото и викна:

— Както заповядате, лорд Перин. Веднага.

Перин изръмжа наум, щом Кенли загази в снега към коневръза, теглейки коня си. На това пале брада нямаше да му поникне, ако не я дращеше непрекъснато. Тя и така си беше рехава.

Приближи се до огъня да изчака за коня си. Файле казваше, че трябвало да свиква с всички тези „лорд Перин“, поклони и почуквания по челата и в повечето случаи той успяваше да ги пренебрегне, но сега това само усили горчивината в душата му. Усещаше нарастващата пропаст между себе си и мъжете от родния край, и като че ли беше единственият, който искаше да хвърли мост през нея. Джил го завари да си мърмори сам, протегнал длани над пламъците.

— Простете за безпокойството, милорд — каза Джил, поклони се и свали плъстената си шапка, колкото да му покаже олисялото си теме, след което побърза отново да я нахлупи на главата си, за да се предпази от снега. Градски човек, не понасяше добре студа. Не беше от раболепните — рядко се срещаха раболепни ханджии в Кемлин, — но като че ли държеше на определени формалности. Приспособил се беше към новата си работа толкова добре, че и Файле бе доволна. — Заради младия Таланвор. Още призори яхна коня си и замина. Каза, че сте му разрешили, ако… ако търсещите отряди не се върнат дотогава, но се зачудих, след като не позволихте на никой друг да тръгне.

Глупакът му с глупак! Всичко у Таланвор го отличаваше като опитен воин, въпреки че произходът му не беше съвсем ясен. Но да тръгне сам след айилците беше все едно заек да гони невестулки. „Светлина, как бих искал да съм с него! Не трябваше да слушам Берелайн за засадите.“ Но се оказа, че имало и друга засада. Съгледвачите на Арганда навярно бяха загинали по същия начин. Трябваше да тръгва. Крайно време беше.

— Да — отвърна гласно Перин. — Казах му, че може. — Макар и да му беше казал обратното, щеше да му го намекне по-късно. Лордовете понякога трябва да постъпват точно така. Стига да го видеше отново жив. — Ти май също искаш да тръгнеш да ги търсиш?

— Аз… много обичам Мейгдин, милорд — отвърна Джил. Гласът му прозвуча изпълнен с кротко достойнство и малко твърдо, сякаш Перин му беше намекнал, че е твърде стар и дебел за такова начинание. Определено замириса раздразнено. Трънливо някак и настръхнало, въпреки че зачервеното му от студа лице си остана спокойно. — Не като Таланвор, разбира се… но все пак много я обичам. Както и лейди Файле, разбира се — добави припряно той. — Но все пак Мейгдин все едно че съм я познавал цял живот. Тя заслужава по-добра участ.

Въздишката на Перин излезе на бяла пара пред устата му.

— Разбирам, Джил.

Така си беше. Той самият искаше да спаси всички, но знаеше, че ако се наложи да избира, щеше да вземе Файле и да остави другите. Беше готов на всичко, с всичко щеше да се примири, само да спаси нея. Въздухът бе натежал от конска миризма, но той помириса още нечие раздразнение и се озърна през рамо.

Зад цялата бъркотия от коне и хора Лини се взираше с гняв към него и се отместваше съвсем леко наляво-надясно, колкото да не я стъпчат случайно бутащите се да оформят раздърпания си строй мъже. Едната й костелива длан придържаше края на наметалото, а другата стискаше месингов боздуган с остри шипове, дълъг колкото ръката й. Цяло чудо, че не беше заминала с Таланвор.

— Ще разбереш веднага след мен — обеща й той. Ръмженето в корема му изведнъж властно му напомни за овнешката яхния, която толкова самонадеяно беше презрял. Почти усети вкуса на овнешкото и зеленчуците в устата си. Челюстите му изпукаха от нова прозявка. — Прощавай, Лини — каза той. — Нощес почти не спах. И не съм хапнал и залък. Да е останало нещо? Малко хляб и каквото още там има.

— Всички отдавна се нахраниха — сопна се тя. — И трохите са ометени, котлите са лъснати и прибрани. Като ядеш от много блюда, заслужаваш да те заболи коремът. Особено ако не са твоите блюда. — Старата замърмори сърдито и отново го изгледа с укор, след което закрачи широко и се отдалечи, ядосана на целия свят.

— Много блюда ли? — измърмори Перин. — Аз от едно не съм ял. Това ми е проблемът, а не че ме е заболял коремът. — Лини се провираше през гъмжилото от коне и хора към стана. Трима-четирима я заговориха и тя изджавка на всекиго по нещо, при това им размаха боздугана да не би да не са я разбрали ясно. Горката, сигурно си беше загубила ума заради Мейгдин. — Да не е някоя от нейните поговорки? Те обикновено са по-смислени.

— Ааа… ами, колкото до това, видите ли… — Джил отново свали шапката си, надникна в нея, нищо не намери вътре и я нахлупи обратно. — Аз… такова… ще взема да нагледам колите, милорд. Да съм сигурен, че всички са готови.

— И слепец може да види, че са готови — спря го Перин. — Какво има?

Джил отчаяно завъртя глава да си намери друго извинение. Като не намери, повяхна.

— Ами… все ще го чуете рано или късно — изломоти бившият ханджия. — Виждате ли, милорд, Лини… — Вдиша дълбоко, преди да продължи. — Тя тази заран отиде до стана на майенците, още преди да съмне, да види как сте и… хм… защо не се върнахте. Шатрата на Първата била тъмна, но една от слугините й била будна и казала на Лини… Намекнала й де… Искам да кажа… ама не ме гледайте така, милорд!

Перин се постара да заглади малко лице, но с гласа не го докара.

— Огън да ме гори дано, спах в оная шатра бе, човек. Само това! А ти да й го кажеш!

Дебелият мъж се преви от силен пристъп на кашлица.

— Аз ли? — Джил се окашля още веднъж, за да може да заговори. — Искате аз да й го кажа? Тя главата ще ми строши само да й спомена такова нещо! Тая жена според мен се е родила във Фармадинг и когато се е родила, са трещели гръмотевици. Сигурно като се е родила, е казала на гръмотевицата да млъкне. Така ще е било.

— А ти си шамбаян — каза му Перин. — Не може все да товарим колите в снега. — Искаше му се да захапе някого.

Джил май го усети. Замърмори извинения, поклони се вдървено, загърна се в наметалото и се изниза нанякъде. Всеки случай не за да потърси Лини. Джил ръководеше домакинството, но не и Лини. Никой не можеше да се разпорежда на Лини, освен Файле.

Перин изгледа навъсено потеглящите съгледвачи. Десетина души, които започнаха да оглеждат бдително околните дървета още преди да се отдалечат от готовите за тръгване коли. Светлина, жените са готови да повярват всичко за един мъж, стига да е лошо. А най-лошото беше, че колкото е по-лошо, толкова повече приказват за него. Досега си беше въобразявал, че само Росийн и Нана ще му създадат грижи. Лини обаче сигурно беше казала на Бреане, другата слугиня на Файле, още като се е върнала, а досега Бреане сигурно го беше раздрънкала на всички жени из лагера. Много жени имаше сред конярите и коларите, а кайриенките нали са си кайриенки, сигурно вече го бяха подшушнали и на мъжете. На такова нещо в Две реки не се гледаше благосклонно. А спечелиш ли си веднъж такава репутация, трудно ще се отървеш. Изведнъж мъжете, които се бяха отдръпнали да му направят място, му се видяха в друга светлина. Колебливите им погледи, та дори и плюенето на Лем. Единственото светло петънце в цялата нелепа история беше, че Файле нямаше да го повярва. Разбира се, че нямаше да го повярва! Как ще го повярва?

Кенли се върна запъхтян през снега, повел зад себе си Стъпко и своя дългокрак кон. Животните бяха жалка гледка — премръзнали, с присвити уши и подвити опашки. Сиво-кафявият жребец дори не се опитваше да ухапе коня на Кенли, както правеше обикновено.

— Какво ти е станало, че даже не ми се зъбиш! — сопна се Перин и дръпна юздите на Стъпко. Конят го изгледа озадачено.

Перин изръмжа и притегна подпругите. Време беше да потърси Масема, но не яхна коня. Каза си, че е заради умората и глада, че иска само да отдъхне малко и да напълни корема си, стига да намери нещо. Каза си го, но все му се привиждаха изгорени ферми и трупове покрай пътя — на мъже, жени и дори на деца. Дори Ранд все още да беше в Алтара, пътят бе дълъг. Дълъг път, а нямаше избор. Избор, който да се насили да приеме.

Стоеше забил чело в седлото на гърба на Стъпко, когато дойде цяла делегация млади глупаци — от онези, дето се бяха залепили за Файле. Той се изправи уморено и съжали, че снегът не може да ги скрие от очите му.

Селанде водеше, коня си първа: ниска и слаба жена със зелени ръкавици — ръцете й бяха свити в юмруци на хълбоците — и сърдито навъсено лице. И наперена. Въпреки сипещия се сняг пелерината й беше заметната от едната страна, за да й е подръка дръжката на меча. Всички жени бяха с мъжки дрехи и мечове, и обикновено бяха два пъти по-готови да ги използват от мъжете, нещо твърде красноречиво само по себе си. Мъжете, както и жените, бяха много докачливи, готови бяха да се сдърпат с всеки и ако не беше Файле да ги спира, всеки ден щеше да има дуели. Мъжете, както и жените, миришеха гневно, навъсено, унило и сприхаво, всичко това — в такава ужасна мешавица, че носът го засърбя.

— Виждам те, лорд Перин — поздрави го официално по „айилски“ Селанде със звучния си кайриенски акцент. — Приготовленията за потегляне приключиха, но все още отказват да ни дадат конете. Ще го уредите ли? — Не беше въпрос, а настояване.

Виждала го? На него му се искаше изобщо да не я вижда.

— Айилците вървят пеш — изръмжа й той и потисна прозявката, без ама ей толкова да му пука от гневните погледи, които си навлече, и се помъчи да прогони съня от главата си. — Щом не искате да вървите пеш, качвайте се по колите.

— Не можете да постъпвате така! — високомерно заяви една от тайренките — и тя стискаше дръжката на меча си. Медоре беше висока, със сини очи и мургаво лице, и съвсем малко й трябваше, за да я нарече човек красавица. — Червено крило е любимата ми кобила! Няма да се лиша от нея!

— За трети път — промълви тайнствено Селанде. — Като спрем довечера, ще обсъдим твоя тох, Медоре Дамара.

За бащата на Медоре се знаеше, че е човек на възраст и се е оттеглил още преди години от дворцова служба в именията си, но все пак Асторил беше Върховен лорд. Предвид това дъщеря му имаше много по-висок сан от Селанде, която бе дребна кайриенска благородничка. И все пак Медоре преглътна и толкова се ококори, сякаш очакваше да я одерат жива.

Изведнъж на Перин му дойде до гуша от идиотската им игра на айилци — тъпащини, каквито можеха да хрумнат само на разглезени благородничета.

— Откога шпионирате вие за жена ми? — запита ги навъсено. Костите им да бяха замръзнали, нямаше да се вдървят повече.

— А, извършваме от време на време по някои дребни задачи, когато лейди Файле ни помоли — отвърна след дълга пауза Селанде, много предпазливо. Цялото им гъше ято замириса на лисици, уплашени, че язовецът може да им е влязъл в бърлогата.

— Жена ми наистина ли излезе на лов, Селанде? — изръмжа ядосано Перин. — Досега не е проявявала такова желание. — Гневът лумна в гърдите му, подхранен от всичките неприятности, които му се бяха струпали този ден. Избута с ръка Стъпко настрана и пристъпи към жената. Жребецът вирна глава, надушил мрачното настроение на Перин, а той стисна толкова здраво юздите, че юмрукът го заболя. — Или е излязла, за да посрещне някои от вас на връщане от Абила? И са я отвлекли заради тъпото ви шпиониране?

Капка логика нямаше във всичко това, и той го усети още докато го изричаше. Файле можеше да поговори с тях където си иска. И в никакъв случай нямаше да си урежда срещи със своите очи и уши — Светлина, с шпионите си! — в компанията на Берелайн. Винаги бъркаше, когато заговореше, без да мисли. За Масема и сеанчанците знаеше благодарение на тяхното шпионство. Но искаше да удари някого, трябваше да замахне по някого, а онези, които искаше да удари с чука си и да ги заличи от лицето на земята, бяха на мили оттук. С Файле.

Селанде обаче не отстъпи пред гнева му. Очите й се присвиха в две тънки цепки, а ръката й зашари по дръжката на меча. И не беше единствената.

— Готови сме да умрем за лейди Файле! — кресна му тя. — Не сме направили нищо, което да я застраши! Заклели й сме се с водната клетва! — Тоест на Файле, но не и на него, подсказваше тонът й.

Трябваше да се извини. Знаеше, че е длъжен. Но вместо извинение й каза:

— Можете да яздите конете си само ако ми обещаете, че ще изпълнявате каквото аз кажа и няма да правите нищо прибързано. — „Прибързано“ не беше най-подходящата дума за тази пасмина. Бяха готови да се втурнат презглава, стига да разберат къде е Файле. Бяха напълно способни да причинят смъртта на Файле. — Когато я намерим, аз ще реша как да я спасим. И ако водната ви клетва казва друго, вържете си я на възел, че иначе аз ще ви овържа на възли.

Челюстта й се стегна и дребната тайренка се навъси още по-страшно, но накрая извика:

— Съгласна съм! — Все едно, че изтръгнаха думите от устата й. Един от тайренците, дългонос образ, казваше се Карлон, изръмжа недоволно, но Селанде му вдигна пръст и той си затвори устата. С тази тясна брадичка сигурно съжаляваше, че си е обръснал брадата. Дребната жена държеше всички останали здраво в ръката си, което не я правеше по-малка глупачка. Водна клетва, как ли не! Не извърна очите си от Перин. — Ще ви се подчиняваме, но само докато лейди Файле се върне. След това отново ставаме нейни. И тя ще съди за нашия тох. — Последното май се отнасяше повече за другите, отколкото за него.

— Добре — отвърна й той. Постара се да смекчи тона, но гласът му си остана рязък. — Знам, че всички до един сте й верни. И го ценя.

Това май беше единственото, което ценеше у тях. Като извинение не беше кой знае какво и те го приеха точно така. В отговор Селанде само изръмжа, другите го изгледаха с яд и си тръгнаха. Много важно. Стига да си удържаха на думата. Цялата им сган и един ден не беше свършила нещо полезно.

Лагерът започна да се опразва. Колите една по една потеглиха на юг. Конете оставяха дълбоки следи, но плазовете опъваха тънки черти, които снегът веднага затрупваше. Последните мъже от билото се качваха по седлата и се присъединяваха към останалите, които вече яздеха до колите. Малко по-настрана взе да преминава и групата на Мъдрите. Дори техните гай-шайн бяха яхнали поверените им товарни животни. Мъдрите изглеждаха много неловко на конските гърбове в сравнение с изяществото на Сеонид и Масури, макар и не толкова зле, колкото гай-шайн. Мъжете и жените в бяло се бяха принудили да свикват с ездата след третия ден в снега, но се присвиваха над седлата и се държаха за конските вратове, сякаш се бояха, че ще паднат. Отначало, за да яхнат, се наложи Мъдрите лично да го заповядат, а някои още продължаваха да се смъкват и да вървят пеша, когато не ги гледат.

Перин яхна Стъпко. Сам не беше сигурен дали няма да падне. Но трябваше да започне тази езда, колкото и да не му се искаше. Готов беше да убие някого за комат хляб. Или сирене. Или някое печено зайче.

— Идат айилци! — извика някой от челото на колоната и всички спряха. Развикаха се и други, предавайки си вестта по колоната, сякаш вече не бяха чули всички, и мъжете засваляха лъковете от гърбовете си. Коларите се заизправяха на каприте и занадничаха напред, или взеха да скачат в снега и да се крият зад колите. Перин изръмжа и срита Стъпко.

В челото на колоната Данил все още седеше на седлото си с двамата, дето държаха проклетите пряпорци, но поне тридесетина души бяха наскачали по земята и бяха опънали лъковете. Мъжете, които държаха конете на слезлите, се суетяха, сочеха напред и заничаха да видят по-добре. Грейди и Неалд също бяха тук и се взираха напред с напрегнати лица, но си седяха спокойно на конете. Ашаманите миришеха на… готови.

Перин успя много по-ясно от всички да различи онова, което се приближаваше през дърветата и снега. Към тях през преспите подтичваха десетима айилци, като един от тях водеше бял кон. Малко зад тях яздеха трима мъже, с наметала и закачулени. В движението на айилците имаше нещо непривично. А на седлото на белия кон се виждаше някакъв вързоп. Сърцето на Перин се сви като стиснато с юмрук, докато очите му не се увериха, че вързопът не е достатъчно голям за човешко тяло.

— Приберете лъковете — Нареди той. — Това е конят на Алиандре. Трябва да са от нашите. Не виждате ли, че всички са Деви? Ако имаше мъже с тях, щяха да са по-високи.

— Аз едва ги различавам, че са айилци — промърмори Данил и го изгледа накриво. Всички бяха свикнали с мисълта, че зрението му е много остро, дори се гордееха с това — поне доскоро, — но той се стараеше да не разберат колко е по-добро от обикновеното. Ала точно сега му беше все едно.

— Наши са — увери той Данил. — Всички да останат тук.

Подкара бавно към връщащата се група. Щом го забелязаха, Девите започнаха да си свалят булата. Под една от дълбоките гугли различи тъмното лице на Фурен Алхара. Значи бяха тримата Стражници. Щяха да се върнат заедно. Конете им изглеждаха изтощени, колкото се чувстваше и самият Перин — на ръба на силите си. Прииска му се да подкара Стъпко в галоп, за да чуе веднага какво му носят. И го достраша да го чуе. Гарвани можеше да са оглозгали телата, лисици, язовци и какво ли не още. Може да бяха решили да му спестят ужаса, като не донесат онова, което са намерили. Не! Файле трябваше да е жива. Постара се да укрепи тази мисъл в главата си, но се почувства все едно, че е стиснал нож с гола длан.

Смъкна се от коня, залитна и се наложи да се хване за седлото, за да не падне. Целият изтръпна, обгърнал тази едничка мисъл. Трябваше да е жива! Някои подробности неволно изпъкнаха пред очите му. Вързопът на изящното седло не беше един, а няколко, и приличаха на сгънати дрипи. Девите бяха със снегоходки — оплетени от диви лози и яки борови клонки, още с игличките по тях. Затова, изглежда, крачеха така странно. Сигурно Джондин им бе показал как да си ги направят. Помъчи се да се съсредоточи. Имаше чувството, че сърцето му ще изскочи от гърдите.

Стиснала копията и кръглия щит в едната си ръка, Сюлин взе един от малките платнени вързопи от седлото и пристъпи към него. Усмихна се и розовият белег на коравата й мургава брадичка трепна.

— Добри вести, Перин Айбара — промълви младата Дева и му подаде вързопа тъмносин плат. — Жена ти е жива. — Алхара и другият Стражник на Сеонид, Терил Винтер, се спогледаха навъсени. А човекът на Масури, Роваир Кирклин, се вторачи напред с каменно лице. Ясно беше като къдравите мустаци на Винтер, че и тримата не са сигурни дали вестите са толкова добри. — Другите продължиха напред да видят какво още може да се разбере — продължи Девата. — Макар че вече видяхме достатъчно странни неща.

Вързопът се разтвори в ръцете на Перин. Беше роклята на Файле, разцепена отпред и по ръкавите. Той вдиша дълбоко и засмука мириса на Файле в себе си — с тънката нотка от сапуна й, малко от благовонията й, но преди всичко мириса на самата нея. И без намек за кръв. Останалите Деви се струпаха наоколо, предимно възрастни жени с корави лица, макар и не толкова корави като на Сюлин. Стражниците скочиха в снега, без с нищо да покажат, че са яздили цяла нощ, но останаха зад Девите.

— Всички мъже са били избити — каза жилавата жена, — но според дрехите, които намерихме, Алиандре Кигарин, Мейгдин Дорлайн, Ласайл Алдорвин, Арела Шиего и още две също са направени гай-шайн. — Другите две трябваше да са Баин и Чиад. Не можеха да ги споменават по име, че са пленени, за да не ги посрамят. И Перин все пак беше понаучил нещо за айилците. — Това е против обичая, но ги е опазило. — Винтер се навъси недоверчиво, но се постара да го скрие.

Прорезите по дрехата бяха точни, като при дране на кожа. Перин се слиса. Някой бе срязал дрехите на Файле! Попита с разтреперан глас:

— Пленили са само жени?

Кръглоликата Бриайн поклати глава.

— Трима мъже са щели да ги направят гай-шайн, според мен, но са се сражавали упорито и са ги убили с нож или копие. Всички останали са загинали от стрели.

— Не е както си го мислиш, Перин Айбара — припряно и с тревога заговори Елиенда. Беше висока и с широки рамене и лицето й беше почти майчински угрижено, макар той лично да я бе видял веднъж как свали с юмрук един мъж. — Да нараниш гай-шайн е все едно да посегнеш на дете или на ковач. Грешно е било да пленяват влагоземци, но не мога да повярвам, че са престъпили обичая чак толкова. Сигурна съм, че няма да бъдат наказвани дори, стига да се държат покорно, докато се съвземат. Има други, които ще им го покажат. — Други. Пак Баин и Чиад.

— В каква посока са тръгнали? — попита той. Можеше ли Файле да се държи покорно? Трудно му беше да си го представи. Дано се опиташе поне, докато я намери.

— Почти на юг — отвърна Сюлин. — Повече на юг, отколкото на изток. След като снегът покри следите им, Джондин Баран намери други следи. По тях са тръгнали другите. Вярвам му. Той вижда като Илиас Мачира. А много има за виждане. — Мушна снопа копия под калъфа на лъка си на гърба, окачи кръглия щит на дръжката на ножа на колана си, пръстите й зашаваха в ръчния им говор, а Елиенда развърза друг, по-голям вързоп и й го подаде. — Там се движат много хора, Перин Айбара, и стават странни работи. Но първо виж това. — Сюлин разгъна друга срязана рокля, този път зелена. Май Алиандре беше облечена с нея, спомни си той. — Тази я намерихме на същото място, където са хванали жена ти. — Вътре бяха увити петдесетина айилски стрели. Върховете на повечето бяха окървавени и веднага му замириса на съсирена кръв.

— Таардад — каза Сюлин, вдигна една от стрелите и веднага я хвърли на земята. — Миагома. — Хвърли още две настрана. — Гошиен. — Това предизвика гримаса на лицето й. Самата тя беше Гошиен. Клан след клан, изреди ги всички, освен Шайдо, пускайки стрелите по снега. Вдигна срязаната рокля с останалите стрели в двете си ръце и ги хвърли наведнъж: — Шайдо! — довърши многозначително.

Притиснал роклята на Файле до гърдите си — мирисът от нея облекчаваше болката му и в същото време я правеше още по-непоносима, — Перин изгледа намръщено разпилените в снега стрели.

— Твърде много Шайдо — промълви той. А трябваше всички да са затворени в Камата на Родоубиеца, на петстотин левги оттук. Но ако някои от Мъдрите им са се научили да Пътуват… Или навярно Отстъпниците… Светлина, бълнуваше като оглупял — какво общо можеха да имат Отстъпниците с това? — бълнуваше, вместо да мисли. Умът му обаче беше толкова изтощен, колкото и тялото му. — Останалите са хора, които не могат да приемат Ранд за Кар-а-карн. — Проклетите цветове заиграха отново в главата му. Сега нямаше време за нищо освен за Файле. — Присъединили са се към Шайдо. — Част от Девите извърнаха очи. Елиенда го изгледа с гняв. Знаеха, че някои бяха постъпили точно така, но това беше едно от нещата, които не искаха да се изрича гласно. — Колко горе-долу са според вас? Не може да са целият клан, нали? — Ако Шайдо се бяха появили вкупом, мълвата за набезите им щеше да се пръсне надалече. Въпреки всички други бедствия, цяла Амадиция щеше да го знае.

— Предостатъчно, според мен — измърмори едва чуто Винтер. Перин, изглежда, не трябваше да го чуе.

Сюлин забърка във вързопите и извади парцалена кукла, облечена в кадин-сор.

— Илиас Мачира намери това малко преди да тръгнем обратно, на около четиридесет мили оттук. — Поклати глава и за момент гласът й, както и мирисът, станаха… стреснати. — Каза, че я подушил под снега. Двамата с Джондин Баран откриха и драскотини по дърветата, оставени са от коли, казват. Много коли. Щом има и деца… Изглежда, че са цяла септа, Перин Айбара. А може да е и повече от една. Дори една септа ще разполага с най-малко хиляда копия, че и с повече. Всеки освен ковача ще вдигне копието, ако потрябва. И са на много дни път от нас. Сигурно повече, отколкото си мисля, в този сняг. Но вярвам, че онези, които са пленили жена ти, ще се съберат с тях.

— Ковачът вече вдигна копието — промълви Перин като на себе си. Хиляда копия, ако не и повече. Той разполагаше с над две хиляди, ако се смяташе Крилатата гвардия и хората на Арганда. Но срещу айилците това съотношение щеше да е в полза на Шайдо. Докосна куклата в жилавите ръце на Сюлин. Дали някое дете Шайдо не плачеше сега за изгубената си играчка? — Тръгваме на юг.

И понечи да обърне Стъпко, но Сюлин го докосна по ръката да го спре.

— Казах ти, че намерихме и други неща. Два пъти Илиас Мачира откри конска тор и пепел от лагерни огнища под снега. Много коне и много огньове.

— Хиляди — намеси се Алхара. Черните му очи срещнаха спокойно погледа на Перин и го каза с равнодушен тон, просто като факт. Просто докладваше. — Пет, може би десет, ако не и повече. Трудно е да се каже. Но са войнишки огньове. Според мен и на двете места бяха от едни и същи хора. Мачира и Баран са съгласни. Които и да са, и те са поели почти на юг. Вероятно нямат нищо общо с айилците, но сигурно ги преследват.

Сюлин изгледа навъсено Стражника и продължи, подразнена от прекъсването:

— Три пъти видяхме летящи създания като онези, за които разправяш, че използват сеанчанците — огромни твари с хора на гърбовете им. А два пъти видяхме ей такива следи. — Наведе се, вдигна една от стрелите и начерта по снега кръгла фигура, почти като лапа на много голяма мечка, но с шест пръста, дълги колкото човешки. — Понякога личаха и нокти — добави тя и ги надраска, по-дълги и от тези на най-големите мечки в Мъгливите планини. — Разкрачът му беше дълъг. Мисля, че тича много бързо. Да знаеш какво е?

Не знаеше — никога не беше чувал за същество с шест пръста, освен котките в Две реки; беше се изненадал, като разбра, че навсякъде другаде котките са с по пет пръста.

— Пак някой звяр от Сеанчан. — Значи на юг бяха тръгнали и сеанчанци освен Шайдо, и… какво?… Бели плащове или пък сеанчанска армия. Нямаше какво друго да е. Разчиташе на сведенията на Балвер. — Все пак тръгваме на юг.

Девите го изгледаха така, сякаш бе заявил, че вали сняг.

Смуши Стъпко и пое към колоната. Стражниците продължиха пешком, повели изтощените си коне. Девите затичаха към застаналите отстрани на колоната Мъдри. Масури и Сеонид поеха напред да посрещнат Стражниците си. Перин се зачуди защо не бяха се стекли всички да си пъхнат носовете. Навярно просто за да го оставят сам в скръбта, ако новините се окажеха най-лоши. Може би. Помъчи се да намести всичко в главата си. Шайдо, колкото и да бяха. След това сеанчанците. Конната войска, все едно дали са Бели плащове, или сеанчанци. Беше като онези железни главоблъсканици, които майстор Люхан го беше учил да прави — сложно огънати телчета, които се измъкват и се разсипват, след което се събират като по чудо в едно цяло, стига да знаеш хитрината, или да я отгатнеш. Само че главата му сега се беше размътила и той опипваше безпомощно парчетиите, които не искаха да се съберат в едно.

Когато се върна при мъжете от Две реки, всички се бяха качили по конете. Онези, които бяха наскачали на земята с лъковете, изглеждаха позасрамени.

— Жива е — каза им Перин и все едно че всички наведнъж се сетиха да задишат. Останалото от вестите приеха със странно безразличие, като някои дори закимаха, сякаш точно това бяха очаквали.

— Няма да е за пръв път да хвърляме само тек — рече Данил. — Какво ще правим сега, милорд?

Перин отвърна е гримаса. Корав като дъб беше този Данил.

— За начало Пътуваме около четиридесет мили на юг. След това ще видя. Неалд, ти тръгни напред и намери Илиас и останалите. Кажи им, че идвам. До този момент сигурно са отишли още много напред. И внимавай. С десет или повече Мъдри не можеш да се справиш. — В цяла септа сигурно имаше поне толкова жени, способни да преливат. А ако бяха повече? Тресавище, което трябва да премине, стигнеше ли до него.

Неалд кимна мълчаливо и обърна коня си към лагера. Там вече бе запомнил терена. На Перин му оставаше да даде само още няколко заповеди. Трябваше да се разпратят конници при майенците и геалданците, които щяха да се придвижват отделно, както стануваха отделно. Грейди смяташе, че може да запомни тукашния терен, докато пристигнат, тъй че нямаше нужда всичко да се връща с Неалд. С което му оставаше само още едно нещо.

— Трябва да намеря Масема, Дания — каза Перин. — Или поне някой, който да го извести. Ако имам късмет, няма да се забавя.

— Щом ще ходите сам при оная измет, милорд, наистина ще ви трябва късмет — отвърна Данил! — Чух ги да си говорят за вас. Разправяха, че сте твар на Сянката, заради очите. — Погледът му срещна златните очи на Перин и се сведе. — Викат, че Прероденият Дракон ви е опитомил, но все пак сте си били твар на Сянката. Трябва поне няколко дузини мъже да вземете със себе си, да ви пазят гърба.

Перин потупа колебливо Стъпко по шията. Няколко дузини нямаше да стигнат, ако хората на Масема наистина го смятаха за твар на Сянката и решаха да вземат нещата в свои ръце. Всички мъже на Две реки нямаше да са достатъчно. Май нямаше нужда изобщо да го казва на Масема. Трябваше да го остави сам да го разбере.

Слухът му долови откъм дърветата на запад зов на синигер, който се повтори миг след това така, че да го чуят всички, и решението дойде от само себе си. Сигурен беше и се учуди дали се дължеше на това, че е тавирен. Извърна Стъпко натам и зачака.

Мъжете от Две реки знаеха какво означава да чуят песента на една или друга птица от родния край. Насам идваха хора и не беше сигурно дали са мирно настроени. Ако беше песен на кривоклюн, щяха да са приятели, а вик на присмехулник — тревожен знак, че идат врагове. Този път хората около него се държаха по-добре. По западната страна на колоната всеки втори мъж, докъдето стигаше в снега погледът на Перин, слезе, подаде юздите на съседа си и опъна лъка си.

Новодошлите се появиха между редките дървета пръснати в редица, сякаш искаха с това да усилят впечатлението, че са много. Изглежда не бяха повече от сто, но се приближаваха бавно и злокобно. Половината носеха дълги пики, не на рамо, а в ръце, и пристъпваха уверено. Някои бяха в метални доспехи — кой с нагръдник, кой с шлем на главата, но нито един с пълно снаряжение. Все пак изглеждаха по-добре снаряжени от общата маса последователи на Масема. Водеше ги самият Масема. Фанатичното му лице надничаше изпод дълбоката гугла на наметалото като муцуната на освирепял рис от входа на пещера. Колко ли от тези дълги пики бяха развявали червени ленти само до вчера заранта?

Масема вдигна ръка и спря хората си на няколко крачки от Перин. Свали гуглата и огледа скочилите на земята мъже с лъковете. Снегът, който се трупаше по голото му теме, изобщо не го притесни. Човекът до него, едър мъж с меч на гърба и друг до късия му лък, не свали качулката си, но на Перин му се стори, че и неговата глава е бръсната. Той еднакво напрегнато успя да огледа колоната и в същото време да не изпуска от очи Масема. Тъмните му очи грееха не по-малко бясно от тези на Масема. Перин помисли за миг дали да не им каже, че от това разстояние дългият лък от Две реки ще пробие със стрела и най-яката броня, че и през гърба ще излезе. Помисли дали да не спомене за сеанчанците. Дискретност, беше го посъветвала Берелайн. Това, изглежда, бе най-доброто при сегашното положение.

— Канеше се да ме срещнеш — каза рязко Масема. В гласа му кипеше напрежение. Нищо не можеше да излезе от устата му току-така. Всяка дума, изречена от Пророка, бе от значение. Белият триъгълен белег на бузата придаде злост на усмивката му, която бездруго не беше от най-топлите. — Все едно. Ето ме тук. Както несъмнено вече знаеш, следовниците на Преродения Дракон — Светлината дано освети името му! — няма да приемат да ги оставят назад. Не мога да им го поискам. Те служат нему, както и аз.

Перин тутакси видя в ума си огнения прилив, нахлуващ от Амадиция в Алтара и още по-нататък, и оставящ след себе си гибел и пустош. Вдиша дълбоко и студеният въздух нахлу в дробовете му. По-важна от всичко сега беше Файле. От всичко! Ако се наложеше да изгори заради нея, така да бъде.

— Поведи хората си на изток. — Сам се изненада колко сурово прозвуча гласът му. — Когато мога, ще ви настигна. Жена ми е отвлечена от айилци и сега тръгвам на юг да си я върна. — Колкото и невероятно да беше, забеляза, че Масема е изненадан.

— Айилци ли? Значи не са само мълва? — Той изгледа намръщено Мъдрите от другата страна на колоната. — На юг, казваш? — Мирисът му тутакси се изпълни с безумие. Мирис на лудост, Перин нямаше как другояче да го нарече. — Ще дойда с теб — заяви накрая Масема, сякаш трудно стигнал до решението. Странно, нали толкова държеше да стигне бързо при Ранд? Бързо, но без да бъде докосван от Силата, за да го постигне. — Всички, които следват лорд Преродения Дракон — Светлината да освети името му! — ще дойдат. Избиването на айилски диваци е дело, угодно на Светлината. — Очите му пак пробягаха по Мъдрите и усмивката му стана още по-хладна.

— С удоволствие бих приел помощта ви — излъга Перин. Тази жалка сган беше напълно безполезна пред айилците. Макар че, от друга страна, наброяваха хиляди. И бяха отблъсквали армии, макар и не айилски. Едно късче от главоблъсканицата в главата му като че ли се хлъзна и си намери мястото. На ръба на пълното изтощение той не разбра как и защо, просто го усети. Но все едно, нямаше да стане. — Те обаче са много пред мен. Смятам да Пътувам, да използвам Единствената сила, за да ги догоня. Знам мнението ти по този въпрос.

Мъжете зад Масема замърмориха нервно, запоглеждаха се и заопипваха оръжията си. Перин долови тихи ругатни и сред тях „Жълтоокия“ и „твар на Сянката“. Вторият мъж с бръснатата глава до Масема го изгледа, сякаш беше изрекъл нечувано богохулство, но Масема само се взря в него, мъчейки се да пробие дупка в черепа му и да види какво крие вътре.

— Той ще скърби, ако жена ти пострада — най-сетне отрони безумецът. „Той“ съвсем ясно означаваше Ранд, святото име, което Масема не позволяваше да се изрича всуе. — Ще има… отстъпка, но само за този случай. Само за да намерим жена ти, защото си му приятел. Само затова.

Изрече го спокойно — твърде спокойно за човек като него, — но хлътналите му черни очи тлееха като въглени, а лицето му се беше сгърчило в непонятен гняв.

Перин отвори уста, но побърза да я затвори, без нищо да отвърне. По-скоро слънцето щеше да изгрее от запад, отколкото Масема да каже това, което бе казал току-що. И изведнъж Перин си помисли, че Файле сред Шайдо сигурно е в по-голяма безопасност, отколкото самият той, тук и сега.