По дългите морски вълни се люшкаше „Победата на Кидрон“ и позлатените светилници в кърмовата каюта се клатеха в халките си, но Тюон седеше спокойно и бръсначът в сигурната ръка на Селусия се плъзгаше по черепа й. През високите прозорци се виждаха другите големи кораби, как порят сиво-сините вълни на океана сред бели пръски — стотици кораби, ред след ред, проснали се чак до хоризонта. Четири пъти по толкова бяха оставени в Танчико. Риагелле, „Онези, които се завръщаха у дома“. Коренне, „Завръщането“, беше започнало.
Реещ се албатрос догонваше сякаш „Кидрон“ — вярна поличба за победа, макар крилете на птицата да бяха черни, а не бели. Въпреки това трябваше да означава същото. Поличбите не се меняха според мястото. Зов на сова призори винаги означаваше смърт, а дъжд без облаци — нечакан гост, все едно дали си в Имфарал или в Норен М’Шар.
Сутрешното бръснене винаги й носеше утеха, а днес тя имаше нужда от утешение. Предната нощ беше издала заповед в изблик на гняв. Не може да се издава заповед в изблик на гняв. Чувстваше се почти като шей’мошиев, сякаш бе изгубила честта си. Равновесието й бе нарушено, а това беше толкова лошо за Завръщането, колкото да изгубиш шей’таер, с албатрос или без албатрос.
Селусия грижливо изтри с влажна кърпа останалата пяна, след това попи със суха и накрая напудри гладкия й череп с тънка четчица. Щом гардеробиерката се отдръпна, Тюон стана и остави дългата си нощница от синя коприна с пищно везмо да се смъкне на килима със златните и сини шарки. За миг мургавата й гола кожа настръхна от хладния вятър. Четирите от десетте й слугини, коленичили край стената, се надигнаха изящно — стройни и прелестни в ефирно белите си роби. Всички бяха наети колкото заради уменията, толкова и заради външността си, а бяха вещи в работата си. Отдавна бяха свикнали с люшкането на кораба през дългия им път от Сеанчан и сега се разшетаха да вземат одеждите й за този ден, вече подредени върху капака на голямата резбована ракла, и да ги поднесат на Селусия. Селусия никога не позволяваше на да’ковале да я обличат, освен понякога да й слагат чорапите и пантофите.
След като смъкна роклята с широките плохи и с цвят на стара слонова кост през главата на Тюон, по-младата не се сдържа да съпостави двете във високото огледало, закрепено на стената. Златокосата Селусия притежаваше властен чар, с бялата като крем кожа и студените сини очи. Всеки щеше да я вземе за една от Кръвта и то с висок ранг, а не за со’джин, ако не беше бръснатата лява половина на главата й. Мнение, което, ако го изкажеше гласно, щеше да я слиса. Самата представа да престъпи поверения й ранг ужасяваше Селусия. Тюон си даваше сметка, че самата тя никога няма да постигне такова властно присъствие. Очите й бяха прекалено големи и воднисто кафяви. Всеки път, когато забравеше да си наложи сурова маска, лицето й със сърцевидни очертания принадлежеше по-скоро на палаво дете. Темето й едва стигаше до очите на Селусия, а гардеробиерката й не беше висока. Тюон бе една от най-добрите ездачки, превъзхождаше мнозина в борба и в боравенето с подходящи оръжия, но винаги й се налагаше да напряга ума си, за да впечатли. Упражнявала бе този инструмент толкова упорито, колкото всичките си други дарования, взети заедно. Добре поне, че широкият златен колан подчертаваше тънкия й кръст, за да не я вземат за момче, облечено в женски дрехи. Мъжете се заглеждаха все по Селусия, когато минеха покрай тях, и Тюон ги беше чувала да въздишат по едрите й гърди. Сигурно това нямаше нищо общо с властното присъствие, но нямаше да е зле и нейните да бяха по-големички.
— Светлината да ме опази дано — промърмори весело Селусия, след като да’ковале отново изприпкаха и коленичиха до стената. — Правиш го всяка сутрин от първия ден, когато косата ти бе обръсната. Още ли мислиш след тези три години, че ще ти оставя стръкче четина?
Тюон чак сега си даде сметка, че трие с ръка голия си череп. И си призна със съжаление, че проверява за четина.
— Ако го направиш — отвърна тя със закачлива строгост, — ще трябва да заповядам да те набият. Като възнаграждение, че си ме пердашила с пръчката толкова пъти.
Селусия нагласи наниза с рубини на шията на Тюон и се засмя.
— Ако решиш да ми платиш за всичко онова, няма да мога да седна повече до края на живота си.
Тюон се усмихна. Майката на Селусия я беше връчила на Тюон като люлчин дар, да бъде нейната дойка-слугиня и по-важното — нейна сянка, телохранителка, но за това не знаеше никой. Първите двадесет и пет години от живота на Селусия бяха преминали в обучение за тези длъжности. Тайно я бяха обучавали за останалата част от живота й. На шестнадесетия рожден ден на Тюон, когато главата й бе обръсната за пръв път, тя бе поднесла традиционните дарове на своя Дом на Селусия: малко имение заради грижите, които бе положила, оправдание за наказанията, на които я беше подлагала, и по една кесия със сто златни трона за всеки път, когато се бе налагало да наказва подопечната си. Родените с Кръвта, събрани да гледат представянето й за пръв път като пълнолетна, останаха силно впечатлени от всички тези пълни кесии — повече, отколкото мнозина от тях можеха да притежават. Беше доста… палава… като дете, да не говорим за ината й. И последният традиционен дар: предложението към Селусия сама да избере дали отново да бъде назначена. Тюон не беше сигурна дали тя самата или гледащата тълпа остана по-изумена, когато изпълнената с достойнство жена обърна гръб на силата и властта и вместо това помоли да стане гардеробиерка на Тюон — нейната главна слугиня. И отново нейна сянка, разбира се, въпреки че това не се обяви публично. Самата тя безкрайно се зарадва.
— Може би на малки дози, разтеглени в шестнадесет години.
Тюон погледна отражението си в огледалото и задържа усмивката, за да не остане жило в думите й, след което си придаде сериозност. Изпитваше повече привързаност към жената, която я бе отгледала, отколкото към майка си, която беше виждала едва два пъти годишно преди да навърши пълнолетие, или братята и сестрите си, които я бяха учили още с първите й стъпки, че трябва да се сражава заради тяхната майка. Трима от тях бяха загинали в тези борби досега, а трима се бяха опитали да убият нея. Една сестра и един неин брат бяха станали да’ковале и имената им бяха заличени от архивите също толкова твърдо, колкото ако се бе оказало, че могат да преливат. Дори сега мястото й далеч не беше сигурно. Само една погрешна стъпка можеше да струва живота й или по-лошо — да я съблекат и да я продадат като робиня на публичната площадка. Но слава на Светлината, усмихнеше ли се, тя все още изглеждаше на не повече от шестнайсет. Най-много!
Селусия се изкикоти и се обърна да вземе шапчицата от златна дантела от червената стойка върху масата. През тънката дантела щеше да прозира гладко обръснатият й череп и да я отличи със знака на Гарвана и розите. И да не беше чак шей’мошиев, в името на Коренне трябваше да възстанови равновесието си. Можеше да помоли Анат, своята Се’фейа, да изпълни изкупителното наказание, но бяха изтекли едва години от внезапната смърт на Нефери и тя все още не се чувстваше достатъчно добре с нейната наследничка. Нещо й подсказваше, че трябва да го направи сама. Навярно беше видяла поличба, която не бе осъзнала веднага. Едва ли имаше мравки на кораба, но няколко бръмбарчета сигурно… — Не, Селусия — промълви тя. — Було.
Устните на Селусия се свиха неодобрително, но тя мълчаливо остави шапчицата на стойката. Насаме, както сега, тя бе свободна да развърже езика си, но знаеше какво може да се говори и какво — не. На Тюон се бе наложило само два пъти да заповяда да я накажат и Светлината й бе свидетел — съжали поне толкова, колкото самата Селусия. Гардеробиерката й безмълвно извади дълго прозрачно було, разгъна го над главата на Тюон и го затегна с тънка, плетена от злато верижка с рубини. По-прозрачно дори от дрехите на да’ковале, булото изобщо не скриваше лицето й. Но скриваше най-важното.
Селусия постави на раменете на Тюон дълго, извезано със злато синьо наметало, след което отстъпи и се поклони дълбоко, така че златната й плитка докосна килима. Коленичилите да’ковале забиха лицата си в палубата. Идваше краят на интимността. Тюон напусна каютата сама.
Във втората каюта чакаха прави шест от нейните сул-дам, по три от всяка страна, с техните поверенички, коленичили върху широките лъскави дъски на палубата. Сул-дам се изпънаха, щом я видяха, горди като сребърната мълния по червените плохи на полите им. Облечените в сиво дамане стояха на колене, но също така с изправени гръбнаци, изпълнени със собствената си гордост. Освен нещастната Лидия, която се бе превила на колене и се мъчеше да притисне обляното си в сълзи лице в палубата. Янеле, която държеше каишката на червенокосата дамане, я изгледа отгоре навъсено.
Тюон въздъхна. Лидия беше виновна за снощния й гняв. Не, тя само го бе предизвикала, но всъщност самата Тюон бе виновна за изблика си. Тя беше заповядала на дамане да отгадае бъдещето й и не биваше да се разпорежда да я бият, защото не й хареса това, което чу.
Наведе се, хвана с шепа брадичката на Лидия, дългите й лакирани нокти погалиха луничавата буза на дамане. Което предизвика трепет и нови сълзи и Тюон грижливо ги изтри с пръсти и издърпа дамане да коленичи.
— Лидия е добра дамане, Янеле — каза тя. — Натрий синините й с тинктура от сорфа и й давай лъвско сърце за болката, докато синините й минат. А докато минат, да получава крем-карамел с всяко ядене.
— Както заповяда Върховната лейди — отвърна официално Янеле, но леко се усмихна. Всички сул-дам обичаха Лидия и никак не й беше харесало, че трябва да наказва своята дамане. — Ако надебелее, ще я извеждам да тича, върховна лейди.
Лидия извърна глава, за да целуне дланта на Тюон, и промълви:
— Господарката на Лидия е добра. Лидия няма да надебелее. Тюон тръгна между двете редици, спирайки се да размени по дума с всяка сул-дам и да погали всяка дамане. Шестте, които беше взела със себе си, бяха най-добрите й и те засияваха пред нея с топла обич, не по-малко силна от нейната. Най-усърдно се бяха състезавали, за да бъдат избрани. Пълничките жълтокоси Дали и Дани, сестрите, които едва ли се нуждаеха от командите на сул-дам. Чарал, с коса, сива като очите, но все още най-пъргавата и повратлива. Сера, с червените панделки в къдравата си черна коса — най-силната и горда като сул-дам. Тъничката Милен, по-ниска дори от самата Тюон. От всичките шест Тюон най-много се гордееше с Милен.
За мнозина изглеждаше странно, когато Тюон реши да се подложи на изпитание за сул-дам, щом достигна пълнолетие, макар че тогава никой не можеше да й се противопостави. Освен майка й, която й позволи, но при условие, че ще си мълчи. Всъщност да стане сул-дам беше немислимо, разбира се, но за нея обучението на дамане носеше толкова удоволствие, колкото тренировката на коне, и тя беше еднакво добра и в двете. Доказателство за това беше Милен. Светлоликата дребничка дамане беше полумъртва от потрес и страх, отказваше да яде и пие, когато Тюон я купи в пристанището на Шон Кифар. Всички дер’сул-дам се бяха отчаяли, твърдяха, че няма да живее дълго, но ето че сега Милен вдигна главица да се усмихне на Тюон и се наведе да целуне ръката й, преди още да е посегнала да погали черната й коса. Някога кожа и кости, сега се беше позакръглила. Вместо да й се скара, по строгото иначе лице на Катрона, която държеше каишката й, пробяга усмивка и тя промърмори, че Милен е съвършена дамане. Вярно, сега никой нямаше да повярва, че някога се бе наричала Айез Седай.
Преди да ги напусне, Тюон даде няколко нареждания, засягащи диетата и дневния режим на дамане. Всички сул-дам си знаеха работата, също като другите дванадесет от свитата на Тюон, иначе нямаше да са на служба при нея, но тя бе убедена, че на никоя не бива да се позволява да притежава дамане, ако не проявява жив интерес. Познаваше всяка мимика на всяка от тях като собственото си лице.
Когато се появи във външната каюта, гвардейците на Смъртната стража, подредени покрай стените в лакираните си кървавочервени и почти черно-зелени ризници, се вкочаниха. Тоест вкочаниха се дотолкова, доколкото статуи могат да се вкочанят. Мъже с корави лица, на които заедно с още петстотин като тях беше възложена личната безопасност на Тюон. Всеки от тях и всички заедно бяха готови да умрат, за да я защитят. И щяха да умрат, ако тя загинеше. Всеки от тези мъже доброволно бе пожелал да служи като неин страж. Щом видя булото, побелелият капитан Мусенджи заповяда само двама да я придружат на палубата, където от двете страни на прохода се бяха подредили две дузини градинари огиери, в червено-зелените си униформи, стиснали огромните си брадви с черни пискюли пред гърди и бдително оглеждащи с мрачни погледи за възможна опасност дори тук, на борда. Те нямаше да умрат, ако тя загинеше, но също бяха помолили да служат в нейната гвардия и тя без никакво опасение бе готова да повери живота си на тези великански ръце.
Платната по такелажа на трите високи мачти на „Кидрон“ се бяха издули от напора на студения вятър, който тласкаше кораба към сушата отпред — тъмен бряг, вече достатъчно близо, за да се откроят пред погледа й хълмове и поля. Палубата беше пълна с мъже и жени. Всички от Кръвта, пътуващи на кораба, бяха излезли, облечени в най-фините си копринени одежди, без да обръщат внимание на вятъра, плющящ в наметалата им, както не обръщаха внимание и на босоногите мъже и жени от екипажа, притичващи между тях. Някои от благородниците се престараваха в това свое пренебрежение, сякаш хората можеха да поддържат кораба, приклякайки и покланяйки се на всяка крачка. Подготвени да се проснат ничком в нозете й, щом видяха булото, особите от Кръвта я посрещнаха с леки поклони, като равни по сан. Юрил, мъжът с острия нос, за когото всички мислеха, че е нейният секретар, се смъкна на коляно. Той, разбира се, беше нейният секретар, но освен това — и нейната Ръка, командваше нейните „Търсачи“. Макура се втурна напред да се просне и целуне дъските на палубата пред нозете й, но Юрил й каза тихо няколко думи и тя се вдигна припряно, изчерви се и приглади червените плохи на полата си. Тюон се беше поколебала дали да я вземе на служба в Танчико, но жената я умоляваше като да’ковале. Мразеше до костите си Айез Седай по някакви свои причини и въпреки наградите, които вече бе получила за изключително ценните сведения, които бе дала, се надяваше да им причини още злини.
Тюон поздрави с леко кимване Кръвта и се качи на мостика, последвана от двамата гвардейци на Смъртната стража. Едва успя да удържи наметалото, подето от напористия вятър, който ту притискаше булото в лицето й, ту го отвяваше над главата. Но това беше без значение. Важното бе, че все пак го носи. Личният й флаг с двата златни лъва, впрегнати в древна бойна колесница, се вееше при кърмата над шестимата кърмчии, борещи се с дългия лост. Знамето с гарвана и розите трябваше да е прибрано още щом първият матрос бе видял булото й и бе предал вестта. Капитанът на „Кидрон“ — дебела, с обрулено от морски бури лице белокоса жена с невероятно зелени очи леко се поклони, щом пантофката на Тюон стъпи на мостика, и отново съсредоточи вниманието си върху курса на кораба.
Анат стоеше до перилото в черната си копринена рокля без никаква украса, външно непритеснена от ледения вятър, въпреки че нямаше наметало или пелерина. Беше слаба и минаваше за висока дори за мъж. Тъмното й като антрацит лице беше красиво, но черните й очи пронизваха като шила. Личната Се’фейа на Тюон, или „Истиноречата“, назначена от самата императрица, дано да живее вечно, когато умря Нефери. Беше изненадващо, след като Лявата ръка на Нефери бе обучена и готова да я замести, но заговореше ли императрицата от Кристалния трон, словото й беше закон. Всъщност човек нямаше причина да се страхува от своята Се’фейа, но Тюон се боеше малко. Пристъпи до нея, стисна перилото и се наложи бързо да го пусне, за да не счупи някой от лакираните си нокти. Щеше да означава лош късмет.
— Тъй — рече Анат и думата се заби като пирон в черепа на Тюон. Високата жена я изгледа намръщено и тонът й беше пропит с презрение. — Лицето си криеш — един вид — и сега си само Върховната лейди Тюон. Само дето всички все пак знаят коя си всъщност, въпреки че няма да го изрекат на глас. Колко дълго смяташ да продължи този фарс? — Анат сви подигравателно пълните си устни и махна пренебрежително с нежната си ръка. — Предполагам, че тази идиотщина е заради дамане, която заповяда да набият. Глупаво е да смяташ, че очите ти са сведени заради такава дреболия. Какво ти каза тя, че толкова да те ядоса? Изглежда, никой друг не знае, но си вдигнала такъв скандал, че чак съжалявам, че го пропуснах.
Тюон се постара да задържи ръцете си спокойни на перилото. Опитваха се да затреперят. Постара се също така да придаде строгост на лицето си.
— Ще нося булото, докато някоя поличба не ми каже, че е време да го сваля, Анат — отвърна тя, придавайки с усилие кротост на гласа си. Само късметът я беше предпазил друг да не чуе тайнствените слова на Лидия. Всички знаеха, че дамане може да предсказва бъдещето, и ако някой от Кръвта чуеше, щяха да си шепнат за съдбата й.
Анат се изсмя грубо и отново й заговори колко била глупава, но този път — по-подробно. Много по-подробно. При това — без да си направи труда да сниши глас. Капитан Техан гледаше право напред, но очите й щяха да изхвръкнат от набръчканото й лице. Тюон слушаше внимателно, въпреки че лицето й се сгорещяваше все повече, докато не се уплаши, че булото й може да пламне.
Мнозина от Кръвта наричаха своите Гласове Се’фейа, но Гласовете на Кръвта бяха со’джин и знаеха, че може да ги накажат, ако собствениците им се подразнят от казаното, нищо че ги наричат Се’фейа. Една Глашатайка на истината не можеше да бъде командвана или подлагана на принуда по никой начин. Напротив, от една Истинореча се изискваше да казва суровата истина, независимо дали държиш да я чуеш, или не, и при това да се погрижи да я чуеш добре. Онези от Кръвта, които наричаха своите Гласове Се’фейа, смятаха, че Алгвин, последният мъж, седял на Кристалния трон преди близо хиляда години, е бил луд, защото е позволил на своята Се’фейа да живее и да остане на своя пост, след като го напляскала пред целия двор. Те не разбираха традицията на древната й фамилия повече от опулената капитанка. Виж, израженията на гвардейците от Смъртната стража останаха непроменени, полускрити зад набузниците на шлемовете им. Те разбираха.
— Благодаря, но нямам нужда от самоизкупление — каза учтиво тя, след като Анат най-сетне довърши тягостната си тирада.
Веднъж, след като бе проклела Нефери за това, че умря толкова нелепо от едно падане по стъпалата, беше помолила своята нова Се’фейа да й направи тази услуга. Да прокълнеш мъртъв човек бе достатъчно, за да се направиш шей’мошиев поне няколко месеца. Жената прояви милост, по свой начин, въпреки че я остави да плаче с дни, без да може да си облече и една долна риза. Но не заради това отказа предложението й; самонаказанието трябваше да е сурово, за да възстанови равновесието. Но не, тя нямаше да приеме по-лекия начин, защото вече бе взела решението си. И — длъжна беше да си го признае — защото искаше да се противопостави на съвета на своята Се’фейа. Изобщо не искаше да я слуша. Както казваше Селусия, беше твърдоглава. Да откажеш да слушаш своята Истинореча бе отвратително. Май все пак трябваше да го приеме, за да възстанови въпросното равновесие. Край кораба от вълните се надигнаха три дълги сиви кита и изтръбиха. Три — и не се показаха повече. Придържай се към избрания курс.
— Щом слезем на брега — заяви тя, — трябва да похвалим Върховната лейди Сурот. — Придържай се към избрания курс. — Но трябва да се обсъдят и амбициите й. С авангарда на Предтечите тя постигна повече, отколкото императрицата, дано да е жива вечно, е мечтала, но такъв огромен успех често води със себе си не по-малки амбиции.
Подразнена от смяната на темата, Анат стисна устни. Очите й заблестяха.
— Убедена съм, че единствената амбиция на Сурот са интересите на империята.
Тюон кимна. Самата тя никак не беше убедена в това. Подобна убеденост можеше да доведе до Кулата на гарваните дори особа като нейната. Беше най-опасна тъкмо за особа като нейната.
— Трябва да намеря начин да се свържа с Преродения Дракон колкото може по-скоро. Той е длъжен да коленичи пред Кристалния трон преди Тармон Гай-дон, иначе всичко е загубено. — Пророчествата за Дракона го казваха изрично.
Настроението на Анат в миг се промени. Тя се усмихна и положи свойски ръка на рамото на Тюон. С това отиде твърде далече, но беше Се’фейа, а чувството за собственост навярно бе само плод на въображението на Тюон.
— Трябва да внимаваш — промълви Анат. — В никакъв случай не бива да се позволи той да разбере колко си опасна за него, преди да стане твърде късно да може да се спаси.
Последваха още съвети, но Тюон ги заслуша с половин ухо. Чу всичко, но не долови нещо, което да не е слушала вече поне сто пъти. Пред носа на кораба очите й различиха устието на голям залив. Ебу Дар, откъдето щеше да се развърне Коренне, както се беше разпростряло от Танчико. Мисълта я дари с приятната тръпка от нещо постигнато. Зад булото, тя беше само Върховната лейди Тюон, с ранг не по-висок от Мнозина други от Кръвта, но в сърцето си нито за миг не преставаше да е Тюон Атем Коре Пейендраг, Щерката на Деветте луни. И идваше да върне онова, което бе отнето от предците й.