Сърцето на зимата

Глава 29Друг план

Мазето на „Скитащата жена“ беше голямо и въпреки това изглеждаше претъпкано като стаичката на Том и Джюйлин, макар че вътре бяха само петима. Газената лампа, поставена на едно обърнато буре, мяташе парцаливи сенки. По-нататък цялото мазе беше потънало в сумрак. Пътечката между рафтовете и грубите каменни стени беше широка едва колкото да се изтъркаля буре по нея, но не по тази причина изглеждаше толкова претъпкано.

— Помолих те да ми помогнеш, а не да ми слагаш примка на шията — рече хладно Джолайн. След близо седмица под грижите на госпожа Анан, хранена с готвеното от Енид, Айез Седай вече не изглеждаше изнурена. Опърпаната рокля, в която Мат я видя за пръв път, я нямаше, сега тя бе с друга, от фина вълна, дори с малко дантелка на китките и под брадичката. На тази мигаща светлина лицето й беше наполовина скрито в сянка и изглеждаше освирепяла.

— Само нещо да се обърка — каквото и да е! — ще съм безпомощна!

Това повече нямаше да го търпи. Предлагаш да помогнеш от добро сърце — е, донякъде — и ето какво получаваш. Той буквално разтърси ай-дама под носа й. Каишката се изви в ръката му като дълга сребърна змия, просветна на смътната светлина на лампата, нашийникът, както и каишката, издрънчаха по пода, а Джолайн се сви и заотстъпва, да не би да я докоснат. Все едно че виждаше пред себе си усойница, така й се изкриви устата. Мат се зачуди дали ще й стане нашийникът — изглеждаше по-широк от тънкия й врат.

— Госпожа Анан ще ти го свали веднага щом те изведе извън стените — изръмжа той. — На нея поне вярваш, нали? Тя си заложи главата, за да те скрие тук. Казвам ти, няма друг начин! — Джолайн вдигна упорито брадичката си, а госпожа Анан измърмори ядосано.

— Не иска да го носи това — хладно заяви Фен зад гърба на Мат.

— Щом не иска да го слага, значи няма да го слага — заяви Блерик съвсем студено.

За двама толкова различни мъже, тъмнокосите Стражници на Джолайн бяха като две грахови зърна в гърне. Фен, с неговите тъмни очи и брадичка, с която камък можеше да ломи, беше малко по-нисък от Блерик и като че ли малко по-широк в гърдите и раменете, но двамата можеха да си сменят дрехите без проблем. Докато правата черна коса на Фен висеше почти до раменете му, то много късата коса на синеокия Блерик беше малко по-светла. Блерик беше шиенарец. Беше обръснал перчема си и бе оставил косата си да порасте, за да не се набива на очи, но това никак не му харесваше. Фен като салдеец като че ли не харесваше почти нищо — освен Джолайн. И двамата много харесваха своята Джолайн. Освен това двамата говореха еднакво, мислеха еднакво и се движеха еднакво. Носеха избелели ризи и прости вълнени елеци като пристанищни работници, които висяха почти до коленете им, но ако човек направеше грешката да ги вземе за работници, дори на слаба светлина, значи беше слепец. Денем в конюшните, където госпожа Анан ги беше накарала да работят… Светлина! Гледаха Мат както лъвове ще погледнат коза, която им се е озъбила. Той се движеше така, че винаги да ги вижда. Ножовете, скрити на различни места в дрехите му, бяха слаба утеха, особено ако двамата бяха зад гърба му.

— Като не искаш да послушаш него, Джолайн Мейза, ще слушаш мен. — С ръце на хълбоците, Сетале се нахвърли върху крехката Айез Седай и очите й засвяткаха. — Решена съм да те върна в Бялата кула, дори да се наложи да те бутам на всяка крачка! Може пък по пътя да ми покажеш най-сетне какво е да си Айез Седай. Но ще ми стигне да видя в теб поне една пораснала жена. Досега съм видяла само една новачка, която ми хленчи в креватчето си и циври като сополиво момиченце!

Джолайн я зяпна с кафявите си очи, които не можеха да се ококорят повече, сякаш не вярваше на ушите си. Мат впрочем също не беше сигурен дали да вярва на своите. Ханджийките не стискаха Айез Седай за вратовете. Фен изпръхтя, а Блерик изломоти нещо, което не прозвуча много одобрително.

— Няма нужда да стигаш с това по-далече от очите на стражата на портата — припряно заговори Мат на Сетале, надявайки се да предотврати избухването, което сигурно замисляше Джолайн. — Криеш лицето си с качулката, и толкова… — Светлина, трябваше да й намери и наметало! Е, щом Джюйлин можа да намери ай-дам, можеше да открадне и едно проклето наметало. — … Стражите ще видят в теб само една сул-дам. Можеш да се върнеш тук преди призори, никой няма да разбере. Освен ако не държиш да си носиш брачния нож. — Мат се засмя на шегата си, но тя — не.

— Смяташ, че мога да се задържа някъде, където жени са превърнати в животни само защото могат да преливат ли? — ядосано го попита тя и застана срещу него. — Смяташ, че мога да си оставя семейството ли? — Очите й пламтяха. Честно казано, той не беше обмислял този въпрос. Той самият, разбира се, искаше да види всички дамане свободни, но нея какво я интересуваше? Явно не беше безразлична обаче: ръката й се плъзна към дръжката на дългата крива кама, затъкната в колана й, и я погали. Ебударките не понасяха обидите и в това отношение поне тя бе станала чиста ебударка. — Започнах да пазаря продажбата на „Скитащата жена“ два дни след идването на сеанчанците, след като разбрах какво представляват. Трябваше да предам всичко на Лидел Елонид още преди дни, но се въздържах, защото Лидел нямаше да очаква, че ще намери една Айез Седай в мазето. Когато станете готови за тръгване, мога да предам ключовете и да тръгна с вас. Лидел вече губи търпение — добави многозначително тя през рамо към Джолайн.

„А златото?“ — поиска му се да я попита възмутено. Лидел дали щеше да му позволи да си го вземе? Но това, което го задави, беше другата възникнала пречка. Мат изведнъж се видя обкръжен от цялото натрапено му семейство на госпожа Анан, в това число женените й синове и дъщери с децата им и сигурно по няколко лели, стринки, вуйчовци, чичовци плюс техните деца и така нататък. Тя самата можеше да е отдалече, но мъжът й имаше роднински връзки с целия проклет град. Блерик го плесна по гърба толкова силно, че той се олюля.

Мат му показа зъбите си с надеждата, че шиенарецът го е взел за благодарна усмивка. Чертите на Блерик не се промениха. Проклетите Стражници! Проклетите Айез Седай! И трижди проклетите ханджийки!

— Госпожо Анан — заговори той предпазливо, — начинът, по който смятам да се измъкна от Ебу Дар, не допуска толкова много хора. — Още не беше й казал за трупата на Лука. В края на краищата имаше опасност да не успее да го уговори. А колкото повече се окажеха хората, за които трябваше да убеди Лука да ги вземе, толкова по-трудно щеше да е. — Върнете се тук след като сме напуснали града. Ако ви се наложи да напуснете, вземете някоя от рибарските лодки на мъжа си. Но бих ви посъветвал да изчакате няколко дни. Около седмица, да речем. Щом сеанчанците разберат, че липсват две дамане, ще следят всеки и всичко, което се опита да напусне.

— Две ли? — намеси се рязко Джолайн. — Теслин и коя друга?

Мат се намръщи. Не мислеше да го издава. Опърничава, сприхава, своенравна и разглезена бяха най-подходящите думи, които му идваха по адрес на Джолайн. Всичко, което можеше да я накара да помисли, че ще е още по-трудно, че е по-възможно да доведе до провал, можеше да се окаже достатъчно да реши да опита някакъв свой още по-безумен план. Нещо, което безспорно щеше да попречи на неговия. Със сигурност щяха да я хванат, ако се опиташе сама да избяга, и щеше да се възпротиви и да се бие. А щом сеанчанците разберяха, че в града под носа им се крият Айез Седай, щяха още повече да усилят проклетите си издирвания на марат’дамане, както и патрулите си по улиците — повече, отколкото вече бяха изкарали заради „побъркания убиец“. И най-лошото: щеше да стане много по-трудно да се излезе през портите.

— Едесина Азедин — отвърна той с неохота. — Нищо повече не знам за нея.

— Едесина — повтори замислено Джолайн и на гладкото й чело се появи тънка бръчица. — Чувала съм, че тя е… — Каквото и да беше чувала веднага си затвори си устата и го изгледа много свирепо. — Държат ли и други Сестри? Щом ще се спасява Теслин, няма да им оставя нито една Сестра!

Мат едва не зяпна. Своенравна и глезена ли? Пред него стоеше истинска лъвица, по нищо не отстъпваща на Блерик и Фен.

— Повярвай ми, няма да оставя една Айез Седай в даманарника, освен ако тя сама не иска да остане — заяви той с колкото можа повече ирония. Опърничава си беше все пак. Току-виж настояла да измъкне и другите две като Пура. Светлина, изобщо не трябваше да се забърква с Айез Седай и не му трябваха тъпите древни спомени, за да го съобрази! Неговите му стигаха, благодарим.

Фен го сръга с пръст в лявото рамо.

— Внимавай как говориш! — предупреди го Стражникът. Блерик го сръга в другото рамо.

— Не забравяй с кого говориш!

Джолайн само изсумтя.

Мат усети, че на тила му се отхлаби един възел — там, където би посякла брадвата на палача. Айез Седай можеха да си кривят думите с другите хора; но не очакваха други да им пробутват техните номера.

Обърна се към Сетале.

— Госпожо Анан, сигурно разбирате, че лодките на мъжа ви са много по-добре от…

— Може и така да е — прекъсна го тя, — само че Дасфер отплава с десет от лодките си и с всичките ни близки преди три дни. Предполагам, че ще си има разправии с гилдията — ако изобщо се върне, разбира се. Няма право да кара пътници. Тръгнали са покрай брега за Иллиан, където ще ме чакат. Всъщност не се каня да ходя в Тар Балон, нали разбираш.

Този път Мат не можа да скрие гримасата си. Смяташе да заложи на рибарските лодки на Джасфер Анан, ако не успее да убеди Лука. Вярно, опасен избор, повече от опасен. Налудничав най-вероятно. Онези сул-дам на пристанището сигурно щяха да поискат да проверят всяка заповед, отпращаща дамане на рибарски лодки, особено през нощта. Но лодките винаги бяха стояли някъде в тила му. Ами просто щеше да извие здраво ръцете на Лука — толкова здраво, колкото се наложи.

— Оставила си близките си да тръгнат в такова време? — В гласа на Джолайн се смесиха неверие и упрек. — Когато се вдигат най-страшните бури?

С гръб към Айез Седай, госпожа Анан вдигна гордо ръка, но с гордост не от самата себе си.

— На Дасфер бих доверила да отплава и сред зъбите на цимарос, ако потрябва. Вярвам му толкова, колкото ти на своите Стражници, Зелена. И повече.

Джолайн изведнъж се намръщи, вдигна лампата от желязната стойка и пристъпи да освети по-добре лицето на ханджийката.

— Ние с теб да не би да сме се срещали някъде преди? Понякога гласът ти ми звучи познато.

Вместо да отговори, Сетале взе ай-дама от Мат и заопипва дебелата сегментирана гривна в единия край на сребърната каишка. Цялото нещо беше направено на сегменти, толкова хитроумно натъкмени един в друг, че човек не можеше да разбере как е сглобено.

— Я по-добре да направим пробата.

— Проба ли? — обади се Мат.

— Не всяка жена може да бъде сул-дам. Би трябвало вече да го знаеш. Имам надежда, че мога, но не е зле да го пробваме сега, а не в последния момент. — Тя се начумери над закопчаната гривна и я завъртя в ръцете си. — Да знаеш случайно как се отваря това? Аз не виждам дори къде се отваря.

— Да — плахо отвърна Мат. Единствения път, когато бе говорил със сеанчанец за сул-дам и дамане, го подпита много предпазливо как ги използват в битка. Никога не се беше замислял как избират сул-дам. Можеше да се наложи да се бие с тях — древните спомени почти не го оставяха да мисли за нещо друго освен за проклетите битки, — но определено не се канеше да си наема сул-дам. — Я да видя. — Вместо да… Светлина!

Закопчалките бяха проста работа, а гривната се оказа съвсем много проста. Само да завъртиш на подходящите места, нагоре и надолу, не съвсем срещу самата каишка, а малко на верев. Можеше да го направи с една ръка и гривната се откопча още на първото превъртане с металическо щракване. Нашийникът, виж, се оказа малко по-засукан и трябваха и двете ръце. Той го прихвана с пръсти на подходящите места от двете страни при съединяването с каишката и дръпна рязко, като продължаваше да натиска с пръсти. Нищо не стана, докато не изви двете части в обратна посока. И тогава те се разделиха точно до каишката с по-силно щракване от гривната. Просто. Как иначе, след като си беше играл с него цял час в палата въпреки видяното от Джюйлин, което уж трябваше да му помогне. Тук обаче никой не го похвали. Никой не погледна дори на него като на човек, направил нещо, което те не могат!

Сетале щракна гривната на китката си, намота каишката на ръката си и протегна отворения нашийник. Джолайн го зяпна с омерзение, ръцете й се свиха в юмруци.

— Искаш ли да се спасиш? — кротко попита ханджийката.

Джолайн вирна брадичка. Сетале затвори нашийника на шията на Айез Седай със същото рязко щракване, с което се отвори. Явно беше сгрешил за размера — намести се съвсем добре над високата й яка. Устата на Джолайн се сгърчи и нищо повече, но Мат почти усети как Блерик и Фен се напрегнаха зад гърба му. Затаи дъх.

Рамо до рамо, двете жени запристъпваха ситно, забърсаха поли покрай Мат и той отново задиша. Джолайн се мръщеше неуверено. Направиха още една крачка…

С вик, Айез Седай се срина на пода и тялото й се загърчи от болка. Не можеше да изрече една ясна дума, от устата й излизаха само стонове, все по-силни. После зарита, пръстите й дори се загърчиха странно.

Сетале падна на колене веднага щом Джолайн рухна на пода и протегна ръце към нашийника, но Блерик и Фен я изпревариха, макар че действията им бяха странни. Коленичил, Блерик надигна хленчещата Джолайн, притисна я до гърдите си и заразтрива врата й, неясно защо. Пръстите на Фен зашариха по ръцете й. Нашийникът се разхлаби и Сетале се отпусна назад, но Джолайн продължи да се гърчи и да хленчи, а Стражниците й продължиха да я разтриват, мятайки гневни погледи към Мат, сякаш той беше виновен за всичко.

Загледан в рухналите си планове, Мат едва ги забелязваше. Не знаеше нито с какво да продължи, нито откъде да започне. Тилин можеше да се върне до ден-два и той беше повече от сигурен, че трябва да се махне преди да се е върнала.

Потупа Сетале по рамото и промърмори:

— Кажи й, че ще опитаме нещо друго.

Друго, но какво? Явно трябваше да е жена със способности на сул-дам, за, да се справи с ай-дам.

Ханджийката го хвана в тъмното под стълбището, водещо за — кухнята, докато си взимаше шапката и наметалото. Най-обикновено вълнено наметало, без везмо. Един мъж можеше да мине и без везмо. Везмото определено не му липсваше. И цялата онази дантела! А, не!

— Имаш ли вече някакъв друг план? — попита тя. Не можеше да види лицето й в тъмното, но сребърната каишка на ай-дам святкаше. Опипваше гривната на китката си.

— Винаги имам друг план — излъга той и й помогна да откопчае гривната. — Поне можеш да забравиш, че си рискуваш главата. Щом измъкна Джолайн от ръцете ти, можеш да идеш при мъжа си.

Тя само изпъшка. Май разбра, че няма друг план.

Мат реши да избегне пълната със сеанчанци гостилница, затова мина през кухнята и излезе през задната врата към конюшнята, а оттам — през портата и на Мол Хара. Не че се боеше, че някой ще го забележи и ще се зачуди какво търси там. В тези груби дрехи на влизане като че го взеха за някой от ратаите на стопанката на хана. Но сред сеанчанците имаше три сул-дам, две от които с дамане. Вече се страхуваше, че ще се наложи да остави Теслин и Едесина окаишени и просто в този момент не искаше да вижда никакви дамане. Кръв и кървава пепел, та той беше обещал само да се опита!

Хилавото слънце още грееше високо в небето, но морският вятър набираше сили, изпълнен с вкус на сол и хладно обещание за дъжд. Освен отряда на Гвардията на смъртната стража, човеци този път, не огиери, всички хора по Мол Хара бързаха да си свършат работата преди да е заваляло. Когато стигна до високата гологърда статуя на кралица Нариен, нечия ръка падна на рамото му.

— Оня път не те познах в натруфените ти дрешки, Мат Каутон. Мат се обърна и видя пред себе си якия, набит иллианец со’джин, когото бе зърнал в деня, когато Джолайн отново се забърка в живота му. Връзката никак не беше приятна. Широколикият тип изглеждаше доста странно с тази буйна брада и почти олисялата коса, и представете си, трепереше само по долна риза.

— Ти ме познаваш? — предпазливо попита Мат. Плещестият мъж се усмихна широко.

— Късметеца да ме сръчка дано, познавам те, и още как. Ти веднъж направи едно славно пътуване на кораба ми от тролоците и Шадар Логот в единия край до мърдраал и Бели мост на другия. Бейл Домон, господин Каутон. Е, сега спомни ли си?

— Да. — Спомни си го, донякъде. По-голямата част от спомена му за онова пътуване беше смътен, нашарен с дупките, запълнени от спомените на онези мъже. — Май ще трябва да седнем на чашка винце някой път и да си поговорим за старите времена. — Което никога нямаше да стане, ако той пръв видеше Домон. Остатъците от спомена му за онова пътуване изглеждаха странно неприятни, като да си спомниш за едва преживяна смъртна болест. Разбира се, тогава той беше болен, в известен смисъл. Друг неприятен спомен.

— Друго време едва ли ще имаме — засмя се Домон, стовари тежката си ръка на раменете на Мат и го извърна към „Скитащата жена“.

Освен да се сбие, като че ли нямаше друг начин да се отърве от него, затова Мат тръгна. Боят с юмруци насред площада не беше най-добрият начин да не те забележат. Пък и бездруго не беше никак сигурен, че ще надвие. Домон изглеждаше дебел, но тлъстините само покриваха здрава, мускулеста плът. От друга страна, едно пиене нямаше да му дойде зле. Освен това Домон не беше ли нещо като контрабандист? Сигурно знаеше пътечки, извеждащи от Ебу Дар, които други не знаят, и можеше да му ги разкрие, ако го подпита внимателно. Особено на чаша вино. В джоба си имаше тлъста кесия със злато и нямаше нищо против да я похарчи, за да напие този дебелак като цигулар на Слънцеднева. Пияните мъже ставаха приказливи.

Домон го помъкна през гостилницата, кланяйки се наляво и надясно на офицери, които едва го поглеждаха, но не влезе в кухнята, където Енид можеше да им отдели някоя пейка в ъгъла. Вместо това поведе Мат нагоре по стълбището без перила и накрая го пъхна в една стая в дъното на хана, Мат мислеше, че Домон просто се кани да си вземе палтото и наметалото. Огънят, пращящ в камината на стаята, топлеше добре, но на Мат изведнъж му стана по-студено, отколкото навън.

Щом затвори вратата, Домон застана разкрачен пред нея с ръце на гърдите и каза като някой херолд:

— Намираш се пред капитана на Зеленото, лейди Егеанин Тамарат. — След което добави с по-нормален тон: — Тоя тук е Мат Каутон.

Мат погледна високата жена, седяща вдървено на един стол с кожена облегалка. Роклята й с плохи днес беше светложълта и над нея носеше халат, извезан на цветчета, но си я спомни добре. Бледото й лице беше сурово, а очите — хищни като на Тилин. Само че, подозираше Мат, Егеанин не си падаше много по целувките. Дланите й бяха крехки, но покрити с мазоли като на човек, въртящ често меча. Не успя да попита какво става тук, нито се наложи.

— Моят со’джин твърди, че не се боиш от опасностите, Мат Каутон — рече тя веднага щом Домон млъкна. Бавният й, провлечен сеанчански говор прозвуча категорично и заповедно, но какво да я правиш — нали беше от Кръвта. — Трябват ми такива мъже, за да попълня екипаж на кораб, и ще платя добре в злато, не в сребро. Ако познаваш други като теб, ще ги наема. Но ще трябва да могат да си държат езиците. Моята работа си е моя. Бейл ми спомена още две имена. Том Мерилин и Джюйлин Сандар. Ако някой от тях е в Ебу Дар, мога да използвам и техните дарби. Те ме познават и знаят, че могат да ми доверят живота си. Както и ти, господин Каутон.

Мат седна на втория стол в стаята и отметна наметалото си. Не му се полагаше да сяда дори при някой от по-низшата Кръв — а че тя беше такава, показваше го тъмната й, подрязана на паница коса и лакираните в зелено нокти на кутретата й — но трябваше да помисли.

— Имате кораб? — попита той, главно за да спечели време, и тя отвори уста сърдито. Човек трябваше много да внимава, когато задава въпроси на някой от Кръвта.

Домон изпръхтя и поклати глава, и за миг му се стори още по-ядосан от нея, но после строгото й лице се отпусна. От друга страна, очите й се забиха в Мат като клинове и тя се надигна разкрачена и с ръце на хълбоците.

— Ще имам кораб най-късно до края на пролетта, веднага щом ми донесат златото от Канторин — рече му тя с леден глас.

Мат въздъхна. Да измъкне три Айез Седай на кораб на сеанчанка… трудна работа. Направо невъзможна.

— Откъде познавате Том и Джюйлин? — Домон, разбира се, можеше да й е казал за Том, но откъде, в името на Светлината, можеше да познава Джюйлин?

— Много питаш — сряза го тя и извърна глава. — Боя се, че всъщност не мога да те използвам. Бейл, изведи го. — Последното си беше най-категорична заповед.

Домон обаче не тръгна към вратата.

— Кажи му — подкани я той. — Рано или късно ще трябва да научи всичко, иначе ще те постави в още по-голяма опасност. Кажи му.

Дори за со’джин май си пресоли манджата. Сеанчанците страшно държаха имуществото да си знае мястото. Както и всеки друг, впрочем. По-твърда от това Егеанин едва ли можеше да изглежда.

Много твърда изглеждаше в първия момент, но в следващия — вече не.

— Оказах им малка помощ веднъж в Танчико — каза тя. — И на две жени, които, бяха с тях, Елейн Траканд и Нинив ал-Мийра. — Очите й се приковаха напрегнато в лицето му да видят дали случайно не ги познава.

Гърдите на Мат се стегнаха. Не беше болка, а по-скоро като да гледаш коня, на който си заложил в надбягване, как тегли към финалното въже с останалите плътно до него и съмнението да разяжда ума ти. Какво, в името на Светлината, бяха забъркали Нинив и Елейн в Танчико, че да им трябва помощ от сеанчанка, и да я получат при това? Том и Джюйлин си бяха мълчали като риби за подробностите. Все едно, сега всичко това беше без значение. Егеанин търсеше мъже, които могат да си държат езика зад зъбите и не се боят от опасностите. Тя самата беше в опасност. Малко неща можеха да са опасни за особа от Кръвта, освен другите от Кръвта и…

— Аха. Бягате от Търсачите — каза той.

Начинът, по който вирна глава, беше достатъчно потвърждение, а ръката й посегна към хълбока, сякаш търсеше меча. Домон премести крак, сви юмруци и очите му се спряха на Мат. Очи, по-сурови и от тези на Егеанин. Дебелакът вече не изглеждаше смешен; изглеждаше опасен. На Мат изведнъж му хрумна, че няма да излезе жив от тази стая.

— Ако трябва да се измъкнете от Търсачите, мога да ви помогна — бързо заговори той. — Ще трябва да отидете някъде, където не е под контрола на Сеанчан. Където са те, Търсачите могат да ви хванат. И ще е най-добре да стане колкото може по-скоро. Злато винаги може да си намерите. Стига да не ви хванат преди това Търсачите. Том разправя, че напоследък доста са се разтърсили за нещо. Нагрявали железата и приготвили клещите си.

Егеанин замръзна за миг, взряна в него. После се спогледа с Домон.

— Май наистина ще е добре да напуснем по-скоро — отрони тя без дъх. Тонът й обаче веднага се втвърди. Тревогата отпреди малко на лицето й също изчезна. — Търсачите, смятам, няма да ме спрат да напусна града, но ще решат да ме проследят до нещо, което според тях е по-важно от мен самата. Ще ме следят и докато не напусна земите, вече завладени от Риагеле, и винаги могат да призоват войниците да ме задържат, което ще направят веднага, щом решат, че тръгвам към незавзети още земи. Точно тогава ще ми потрябват уменията на Том Мерилин, господин Каутон. Но дотогава трябва да изчезна от погледа на Търсачите. Може и да го няма златото ми от Канторин, но разполагам с достатъчно, за да се отплатя щедро за помощта ви. Бъдете уверен в това.

— Наричай ме Мат — каза й той с най-очарователната си усмивка. И най-суровите женски лица се смекчаваха пред тази усмивка. Е, тя не омекна видимо — по-скоро леко се намръщи, — но едно от нещата, които знаеше за жените, беше, че са податливи на усмивките му. — Знам как можеш да изчезнеш веднага. Нали разбираш, няма смисъл да се чака. Търсачите могат да решат да те задържат още утре. — Това улучи право в целта, но тя дори не трепна — Мат подозираше, че малко неща могат да я накарат да трепне — обаче почти кимна. — И още нещо, Егеанин. — „Нещото“ можеше да му гръмне в лицето като някой фойерверк на Алудра, но той не се поколеба. Понякога просто трябва да хвърлиш зара. — От злато нямам нужда, но ми трябват три сул-дам, които могат да си държат устата затворени. Мислиш ли, че можеш да намериш такива?

След пауза, която му се стори, че се проточи с часове, тя кимна. Конят му прекоси финала пръв.

— Домон — процеди Том, захапал лулата си. Лежеше на тънка възглавница, сгъната на две под главата му, и гледаше тънката синкава пелена от дима, увиснала във въздуха в стаята без прозорци. Единствената лампа светеше на пресекулки. — И Егеанин.

— От Кръвта е значи. Хм. — Седнал на ръба на леглото си, Джюйлин гледаше съсредоточено обгорялата чашка на лулата си. — Не знам дали ми харесва.

— Да не искате да кажете, че са неблагонадеждни? — ядоса се Мат и много непредпазливо натъпка табака с палец. Дръпна си палеца с умерено солена ругатня и го пъхна в устата да изсмуче опареното. И сега не му остана избор, освен столчето или да стои прав, но този път нямаше нищо против столчето. Не му отне много време следобеда да се разбере с Егеанин, но Том беше излязъл и се върна в палата чак по тъмно, а Джюйлин — още по-късно. И двамата не изглеждаха толкова доволни от новината, колкото бе очаквал. Том само отрони с въздишка, че тъкмо успял да огледа добре един от признатите печати, но Джюйлин току поглеждаше към вързопа в ъгъла, където го беше хвърлил, и ръмжеше. Нямаше никаква проклета нужда да се държи така само защото не им трябваха повече роклите за сул-дам. — Казвам ви, и двамата са шашнати заради Търсачите — продължи Мат. Е, не чак шашнати, но все пак се изплашиха. — Егеанин може да е от Кръвта, но не й мигна окото, когато й казах за какво са ми сул-дам. Само каза, че познава три, които ще направят каквото искаме, и че може до утре да ги осигури.

— Почтена жена е тази Егеанин — разсъди гласно Том. От време на време млъкваше, за да издуха кръгче дим. — Вярно, малко особена, но нали е сеанчанка… Мисля, че даже Нинив почна да я харесва, а Елейн — определено. И тя ги хареса. Въпреки че са Айез Седай, както повярва. В Танчико много помогна. Много. И е умна. Честно казано, не разбирам как е станала от Кръвта, но да, смятам, че можем да се доверим на Егеанин. И на Домон. Интересен мъж е този Домон.

— Контрабандист — измърмори пренебрежително Джюйлин. — А сега й принадлежи. Со’джин са нещо повече от обикновено имущество, нали знаете. Някои со’джин могат да казват на Кръвта какво да прави. — Том вдигна рунтавата си вежда и го изгледа. Само толкова, но след малко хващачът на крадци сви рамене. — Предполагам, че Домон е благонадежден — добави той с неохота. — Като за контрабандист.

Мат изсумтя. Сигурно изпитваха ревност. Да, но той беше тавирен и трябваше да го преживеят някак.

— Тогава утре вечер тръгваме. Единствената промяна в плана е, че разполагаме с три истински сул-дам и една от Кръвта, която ще ни изведе през портите.

— И тези сул-дам ще изведат три Айез Седай от града, ще ги пуснат и няма да им хрумне да вдигнат тревога — измърмори Джюйлин. — Веднъж, докато Ранд ал-Тор беше в Тийр, видях как една монета я хвърлиха пет пъти поред и тя все падаше на ръба си. Накрая излязохме и я оставихме да си стои така на масата. Вече нищо не може да ме учуди.

— Или им се доверяваме, или не, Джюйлин — изръмжа Мат. Хващачът на крадци погледна сърдито към намотаните рокли в ъгъла и Мат поклати глава. — Какво са ви помогнали в Танчико, Том? Кръв и пепел, не ме гледайте пак така тъпо и двамата! Вие го знаете, те го знаят, и аз би трябвало да го знам.

— Нинив каза да не казваме на никого — каза Джюйлин, сякаш това имаше значение. — И Елейн така каза. Обещахме им. Може да се каже, че сме се заклели.

Том поклати глава на възглавницата.

— Обстоятелствата променят нещата, Джюйлин. И впрочем не беше клетва. — Издуха три идеални кръгчета, едно през друго. — Помогнаха ни да се сдобием с някакъв мъжки ай-дам и после да се отървем от него, Мат. Явно Черната Аджа искаше да го сложи на Ранд. Сега разбираш защо Нинив и Елейн толкова държаха да пазим мълчание. Ако се разчуе, че изобщо съществува такова нещо, Светлината само знае какви приказки ще избуят.

— На кого му пука какво приказват хората? — Мъжки ай-дам? Светлина, ако Черната Аджа го сложеше на врата на Ранд, или пък сеанчанците… Цветовете пак се завихриха в главата му и той се постара да престане да мисли за Ранд. — Слуховете няма да навредят на… никого. — Този път без цветове. Можеше да го избегне, стига да не мисли за… Цветовете отново се завихриха и той стисна със зъби лулата.

— Не е така, Мат. Приказките притежават сила. Приказки на веселчуни, епични балади на бардове, както и слуховете по улиците. Те будят страсти и променят начина, по който хората гледат на света. Днес чух един да казва, че Ранд се бил заклел във вярност на Елайда, че бил в Бялата кула. Нещастникът го вярваше, Мат. Я си представи, да речем, че достатъчно тайренци го повярват? Тайренците не обичат Айез Седай. Прав ли съм, Джюйлин?

— Някои ги обичат — отстъпи Джюйлин и добави, все едно че Том го изтръгна с ченгел от устата му: — Повечето ги обичат. Но малцина от нас са срещали Айез Седай дотолкова, че да ги познаят. Заради закона, дето забранява преливането, малко Айез Седай са идвали в Тийр и много рядко са показвали какви са.

— Това е извън темата, скъпи ми, обичащ Айез Седай тайренски приятелю. И във всеки случай само придава тежест на твърдението ми. Тийр се придържа към Ранд, благородниците поне, защото ги е страх, че ако му изменят, ще се върне, но ако повярват, че Кулата го държи, може да решат, че няма да се върне. Ако повярват, че е инструмент в ръцете на Кулата, толкова по-основателно ще е да се обърнат срещу него. Само да повярват на тези неща достатъчно тайренци и смятай, че все едно Ранд е зарязал Тийр още след като извади Каландор. Това е само от единия слух и само за Тийр, но може да причини същата беля и в Кайриен или в Иллиан, или където и да е. Не знам що за приказки могат да избуят от един мъжки ай-дам в един свят с Прероден Дракон и с Аша’ман, но съм твърде стар, за да държа да го науча.

Мат го разбра, така да се каже. Човек винаги се опитва да накара онзи, който командва войските срещу него, да повярва, че той прави нещо различно от това, което прави, че се кани да тръгне нанякъде, където не смята да ходи, а врагът се старае да убеди него самия в същото, стига врагът да е достатъчно добър в занаята. Понякога двете страни могат така да се объркат една друга, че да станат странни неща. Дори трагедии понякога. Опожарени градове, които никой не е имал интерес да подпалва, само че подпалвачите вземат, че повярват в нещо, което не е вярно, и загиват хиляди хора. Съсипана реколта по същата причина, и десетки хиляди умрели от глад след това.

— Значи, аз лично няма да си троша зъбите с този ай-дам за мъже — каза той. — Някой, предполагам, се е сетил да… му каже? — Цветовете светнаха. Сигурно можеше просто да ги пренебрегне или да свикне с тях. Изчезнаха още щом се появиха и този път не го заболя. Просто не обичаше неща, които не разбира. Особено когато можеше да имат нещо общо със Силата. Сребърната лисича глава под ризата му сигурно го предпазваше от Силата, но в тази защита имаше толкова дупки, колкото в личните му спомени.

— Не бих казал, че сме в редовна връзка — сухо отвърна Том и размърда вежди. — Предполагам, че Елейн и Нинив са намерили някакъв начин да го уведомят, ако го смятат за важно.

— Че защо? — каза Джюйлин, наведе се да си свали ботуша и изпъшка. — Онова нещо е на дъното на морето. — Намръщи се и хвърли ботуша в ъгъла при роклите. — Ще ни оставиш ли да поспим тая нощ, Мат? Не мисля, че следващата нощ ще можем, и искам да си отспя.

Същата нощ Мат предпочете да спи в леглото на Тилин. Не заради дните прежни. Тази мисъл го накара да се разсмее, но в този смях нямаше нищо весело, приличаше повече на хленч. Просто мекият пухен дюшек и възглавниците бяха за предпочитане пред сеното в плевника, когато човек не знае кога ще си поспи прилично следващия път.

Бедата беше в това, че не можеше да заспи. Лежеше в тъмното с ръка под главата и с намотаната на китката му каишка на медальона, готов да го протегне в случай, че голамът изпълзи през процепа под вратата, но не голамът го държеше буден. Не можеше да спре да превърта плана в главата си. Беше добър план, и прост. Толкова прост, колкото можеше да е при тези обстоятелства. Само дето нито една битка не се развиваше по план, дори най-добрата. Великите пълководци печелеха слава не толкова с това, че съставят брилянтни планове, а защото все пак успяваха да постигнат победа, след като плановете им се разкапят. Така че, когато утринната светлина озари прозорците, той все още лежеше буден, превърташе медальона между пръстите си и се мъчеше да измисли какво може да се обърка.