Сърцето на зимата

Глава 20Измяна

Понесла грижливо дъсчицата си за писане, Бетамин се заизкачва по стъпалата към претъпкания даманарник. Тапата на шишето с мастило се разхлабваше понякога, а мастилените петна мъчно се чистеха от дрехите. Винаги се пазеше да е в представителен вид, ако се наложи да се яви пред някого от Височайшата кръв. Качваше се, без да говори с Рена, с която днес трябваше да направи прегледа. Имаха си възложена задача и не бяха тук, за да си бъбрят. Така разсъждаваше тя и така разбираше нещата. Докато другите хитруваха, че са се допълнили с фаворитките си дамане, звереха се ококорени в чудатостите по тази земя и умуваха какви ли награди ще спечелят тук, Бетамин предпочиташе да се съсредоточава върху задълженията си. Искаше да й поверят за окаишване най-трудните марат’дамане и два пъти по-усилно се трудеше — и два пъти по-дълго от останалите.

Дъждът най-после беше спрял и в даманарника беше тихо. Днес поне дамане щяха да се поупражняват малко — повечето от тях посърваха, ако се задържат дълго в килийните, а този набързо пригоден даманарник беше определено тесен и претъпкан — но за съжаление днес не й възложиха да разхожда. На Рена никога не й го възлагаха, въпреки че преди време я смятаха за най-добрата дресьорка на Сурот и много я ценяха. Грубичка понякога, но опитна. Преди време казваха, че скоро ще я направят дер’сул-дам, въпреки младостта й. Но нещата се промениха. Винаги имаше повече сул-дам от дамане, но след Фалме се забрави, че Рена е била съвършена, както и Сета, която Сурот взе на служба при себе си след Фалме. Бетамин с удоволствие разменяше на чашка вино клюки за Кръвта и за служещите при тях, но не смееше да сподели мнението си, станеше ли дума за Рена или Сета. Макар че често мислеше за тях и си имаше мнение.

— Ти започни от другата страна, Рена — нареди тя. — Е? Нали не искаш пак да се докладва на Есонде, че си мързелива?

Преди Фалме по-дребната от нея жена удивляваше всички с непоклатимата си самоувереност, но сега пребледня, усмихна се плахо и раболепно на Бетамин и забърза по тесните проходи из лабиринта от дървени килийки, опипвайки в движение косата си, уплашена да не би да е разчорлена. Всички освен най-близките дружки на Рена издевателстваха повече или по-малко над нея, връщаха си го заради предишната й прекомерна гордост. Да не го правиш означаваше да се набиеш на очи — нещо, което Бетамин предпочиташе да избягва, освен в грижливо избрани моменти. Личните си тайни таеше най-дълбоко в себе си и си мълчеше за тайни, за които никой не можеше да допусне, че знае, и искаше да втълпи в главите на всички, че Бетамин Зеами е образецът на съвършената сул-дам. Абсолютното съвършенство: към това се стремеше тя — както в себе си, така и в поверените й дамане.

Започна прегледа много делово и енергично. Проверяваше дали дамане държат себе си и килийките си чисти и спретнати и си бележеше със ситния си изряден почерк на горната страничка, прикачена на писалищната дъска, ако някоя е допуснала немарливост. Не се помайваше, освен колкото да даде някое бонбонче на особено усърдните в дресировката дамане. Повечето от тези, които бе дресирала, я срещаха с лъчисти усмивки, докато коленичеха. Било от империята или от тази страна на океана, всички бяха разбрали, че е строга, но справедлива. Други не се усмихваха. Повечето дамане от Ата-ан Миере я гледаха сърдито, с мрачен гняв, който вярваха, че скриват.

Тя не отбелязваше гнева им за наказание като някои. Все още си въобразяваха, че оказват съпротива, но кощунствените искания да им върнат безвкусните накити бяха секнали и сега всички коленичеха и отговаряха правилно. При най-трудните случаи едно ново име се оказваше полезен инструмент, водеше до прекършване на нещо отдавна приключило и те отвръщаха, макар и с неохота, на новите си имена. С времето неохотата заглъхваше, а с нея и сръднята, и вече трудно си спомняха, че някога са имали други имена. Този модел беше познат и неизменен като изгрева на слънцето. Някои приемаха веднага ориста си, други изпадаха в потрес, щом разберяха какво са. Все се намираше шепа, които отстъпваха с упорство в течение на месеци, докато при други беше достатъчен само ден, пълен с възмутени писъци, че е станала ужасна грешка, че в никой случай не е възможно да са се провалили на изпитанията, но на другия ден го приемаха и с това идваше кротостта и послушанието. От тази страна на океана нещата стояха по-различно, но тук или в империята крайният резултат си оставаше същият.

За две дамане Бетамин си вписа бележки, които нямаха нищо общо с чистотата. Зуши, дамане от Ата-ан Миере, по-висока дори от нея, заслужаваше веднага боя с пръчки. Дрехата й беше омачкана, косата несресана, леглото — неоправено. Но лицето й се бе подуло от плач и още докато коленичеше, тя отново се затресе от хлипове и по бузите й затекоха сълзи. Сивата рокля, която толкова грижливо бе скроена по мерките й, вече висеше хлабаво по тялото й, а тя поначало си беше слабичка. Бетамин лично й бе дала името Зуши и изпитваше към нея особена загриженост. Тя свали капачето на писалката със стоманеното перо, топна го в мастилото и написа предложение Зуши да бъде преместена от палата някъде, където да живее в двоен даманарник с дамане от империята, за предпочитане с опит в сърдечното приятелство с новоокаишени дамане. Рано или късно това слагаше край на сълзите.

Но никак не беше сигурна, че Сурот ще го позволи. Сурот, разбира се, бе заявила, че тези дамане са на императрицата — всеки, който си позволеше да притежава и една десета от този брой, веднага щяха да го заподозрат, че крои бунт, и можеха дори да го обвинят веднага — но се държеше все едно, че са й лична собственост. Ако Сурот не позволеше, трябваше да се измисли друго средство. Бетамин нямаше да допусне да загубят една дамане поради отпадналост. Нямаше да позволи да се загуби една дамане по никаква причина! Втората, която заслужи специална забележка, беше Теси и тя очакваше, че в този случай няма да срещне възражения.

Иллианската дамане коленичи изрядно, със смирено сгънати на кръста ръце, още щом Бетамин отвори вратата. Леглото й си беше оправено, резервните й рокли — окачени спретнато на стената, четката и гребенчето й — грижливо поставени на умивалника, точно където трябва, подът също беше пометен. Бетамин не очакваше друго. Теси още отначало си беше спретната. И приятно се окръгляше, след като се научи да си облизва чинийката. На хранителния режим на дамане се държеше много стриктно. Болнава дамане си беше жива загуба. Макар че едва ли щяха да навържат панделки на Теси и да я показват на конкурсите за най-красива дамане. Лицето й винаги изглеждаше гневно, дори когато си почиваше. Но днес на него бе изписана усмивчица, за която Бетамин беше сигурна, че я имаше още преди да влезе. От Теси все още не се очакваше да се усмихва.

— Как се чувства днес мъничката ми Теси? — попита тя.

— Теси се чувства много добре — отвърна дамане. Досега винаги й се налагаше да се пребори със себе си, за да отговори правилно. Едва вчера бе получила поредния бой с пръчка заради отказа да го направи.

Бетамин потупа замислено с пръст брадичката си, загледана в коленичилата дамане. Изпитваше подозрения към всяка дамане, наричала някога себе си Айез Седай. Историята я възхищаваше и беше чела преводи от хилядите езици, съществували преди Единението. Древните владетели я опияняваха със своето жестоко и капризно владетелство, възхищаваше се от начина, по който бяха идвали на власт, бяха съкрушавали съседите си и бяха сваляли от власт други владетели. Много от тях бяха свършили живота си, убити от собствените си наследници. Много добре знаеше какви са Айез Седай.

— Теси е добра дамане — топло промълви тя и извади едно бонбонче от хартиената фунийка в кесията на колана си. Теси се наведе да го лапне и да целуне ръката й за благодарност, но усмивчицата за малко изчезна, макар че се върна веднага, щом лапна бонбончето. Тъй. Това ли било? Преструвките, че една дамане приема съдбата си, за да се приспи сул-дам, не бяха новост, но предвид миналото на Теси това най-вероятно значеше и че се гласи да избяга.

След като излезе в тясното коридорче, Бетамин написа строга забележка дресировката на Теси да се удвои, както и наказанията, а наградите да се разредят така, че никога да не е сигурна, че ще получи нещо повече от потупване по главата дори при съвършено поведение. Методът беше суров и тя обикновено го избягваше, но кой знае защо, се оказваше, че превръща много бързо и най-непокорната марат’дамане в кротичка и хрисима дамане. Не обичаше да прекършва духа на дамане, но при Теси се налагаше, за да приеме ай’дам и да забрави за миналото си. В края на краищата беше за нейно добро. Накрая неизбежно щеше да се чувства щастлива.

Приключи преди Рена и я изчака на стълбището.

— Занеси я на Есонде с твоята — нареди тя на другата сул-дам и тикна дъсчицата за писане в ръцете й още преди тя да е слязла от последното стъпало. Не беше изненада, че Рена прие това покорно, както бе приела и предишната й заповед, и побърза да я изпълни, поглеждайки втората дъсчица в ръцете си със страх да не би да съдържа доклад срещу нея. Много се беше променила след Фалме.

Бетамин си взе наметалото и излезе от палата с намерение да се върне в хана, където по принуда делеше едно легло с още две сул-дам, но само колкото да си вземе пари от ковчежето. Проверката беше единственото й задължение и оставащите часове от деня си бяха нейни. Днес поне вместо да си търси нови задачи щеше да ги прекара в купуване на вещи за спомен. Например някой от онези ножове, които тукашните жени носеха на шиите си, но без скъпоценните камъни, по които си падаха. И комплект за лакиране, разбира се, тукашните бяха доста добри и външният им вид беше толкова… чуждоземен. Пазаруването щеше да я утеши. Имаше нужда от утеха.

Каменната настилка на Мол Хара блестеше влажна от сутрешния дъжд и във въздуха се носеше приятен мирис на сол, който й напомни за селото на морето Л’Хайе, където бе родена, макар че смразяващият студ я накара да се загърне плътно в наметалото си. Там, в Абунаи, никога нямаше студ и тя така и не привикна към него въпреки всичките си далечни пътувания. Но мислите за дома не я утешиха. Докато си проправяше път през претъпканите улици, Рена и Сета до такава степен бяха запълнили главата й, че на няколко пъти се блъсна в хора, а веднъж за малко щеше да я сгази един фургон. Викът от капрата я сепна и тя успя навреме да отскочи, а фургонът изтрополи съвсем близо до нея и жената, която го караше, изплющя с камшика, без дори да я погледне. Тези чужденци представа нямаха каква почит дължат на една сул-дам.

Рена и Сета. Всички, които се бяха оказали във Фалме, имаха спомени, които предпочитаха да забравят, спомени, за които не желаеха да говорят, освен когато се напиеха много. Тя също, но не за потреса от изникналите незнайно откъде сражаващи се призраци от легендите, нито за ужаса от поражението, нито за налудничавите видения в небесата. Колко пъти бе съжалила, че се бе качила горе в онзи ден! И се бе притеснила защо се бави толкова Тули, дамане със забележителни дарби в металите. Но се беше качила и бе надникнала в бърлогата на Тули. И беше видяла как Рена и Сета отчаяно се мъчат да си махнат ай-дамите от шиите. Врещяха от болка, гърчеха се на колене от гаденето и повръщаха, без да пускат нашийниците. Роклите им бяха целите оцапани с повръщано. В отчаянието си не я бяха забелязали, докато отстъпваше, стъписана от ужас.

Ужас не само от това, че е видяла две сул-дам разкрити, че са марат’дамане, но внезапен личен страх. Често й се струваше, че почти вижда сплитовете на дамане, и винаги усещаше силата и присъствието на дамане. Много сул-дам го можеха. Знаеше се, че идва от дългия им опит в боравенето с каишката на ай-дам. Но тази гледка с двете отчаяни жени придаде различен, плашещ смисъл на това, което винаги беше приемала. Дали почти виждаше сплитовете, или наистина ги виждаше? Понякога й се струваше и че усеща преливането. Дори сул-дам бяха длъжни всяка година да преминават през изпитанията до двадесет и петия си рожден ден, а тя ги беше минала всеки път без положителен резултат. Само че… След като разкриха Рена и Сета, щеше да има ново изпитване. Ново изпитване, за да открият марат’дамане, които са успели да се прикрият на първото. Пред такъв удар самата империя щеше да се разтърси. И с парещия в ума й образ на мятащите се в ужас Рена и Сета тя с жестока яснота разбираше, че ако бъде уловена, почтената гражданка Бетамин Зеами ще престане да съществува. На нейно място щеше да се появи служещата на империята дамане Бетамин.

Срамът още се гърчеше в душата й. Беше поставила личния си страх над нуждите на империята, над всичко, което знаеше, че е правилно, вярно и добро. Във Фалме бе започнала битка и с нея дойдоха кошмарите, но тя не се затича да се допълни с дамане и да намери мястото си в бойните редици. Вместо това се бе възползвала от суматохата, за да си намери кон и да избяга. Да побегне презглава.

Усети се, че е спряла сред улицата и гледа в стъклото на някаква шивашка работилница, без всъщност да вижда изложеното. Не че искаше да го види. Синята рокля, белязана с бялата мълния по червените ивици, беше единствената, която носеше от години. А определено нямаше да облече нещо, което така неприлично те разголва. Продължи и дългите й до глезените поли зашумоляха, но не можеше да отърси от мислите си Рена и Сета. Нито Сурот.

Очевидно Алоин бе намерила двете окаишени сул-дам и беше докладвала за тях на Сурот. А Сурот бе избрала да опази империята от трусове, закриляйки Рена и Сета, колкото и опасно да беше това. Ами ако изведнъж започнеха да преливат? Сигурно за империята щеше да е по-добре да уреди смъртта им, макар че убийството на сул-дам бе углавно престъпление дори за особите от Висшата кръв. Две подозрителни смърти на сул-дам със сигурност щяха да привлекат Търсачите. Ето защо Рена и Сета останаха на свобода, доколкото тяхното можеше да се нарече „свобода“, но без да им се позволява да се допълват. Алоин си бе изпълнила дълга и беше почетена с това, че стана Гласът на Сурот. Сурот също си беше изпълнила дълга, колкото и да беше неприятно това. Ново изпитване нямаше да последва скоро. Собственото й бягство се оказа ненужно. И ако беше останала, нямаше да се озове в Танчико, в кошмар, пред който и Фалме бледнееше.

Покрай нея мина отряд на Смъртната стража и Бетамин се спря да погледа пищните им доспехи. Оставяха след себе си кипеж сред тълпата, като поелите с вдигнати платна големи кораби. Щеше да настъпи радост и веселие в града и в цялата страна, когато Тюон най-сетне се разбуди, и празненства, все едно че току-що е пристигнала. Изпита гузно задоволство от това, че мисли по име за Щерката на Деветте луни, както при децата, когато направят нещо забранено, макар че, разбира се, докато Тюон стоеше забулена, тя си оставаше само Върховната лейди Тюон, не по-висша от Сурот. Воините на Смъртната стража набиваха бодро крак, посветили сърца и души в служба на императрицата и империята. Бетамин тръгна в обратната посока. Съвсем уместно, след като тя самата бе посветила сърцето и душата си само на едно — да опази свободата си.

„Златните райски лебеди“ беше доста надуто име за малкото ханче, смачкано между една конюшня и дюкян за лакове и бои. Дюкянът за лакове и бои беше пълен с офицери, прескочили през отпуската да изкупят цялата му стока, конюшнята беше пълна с изкупени на лотарията и още нераздадени коне, а ханчето беше пълно със сул-дам. Всъщност направо претъпкано с тях, щом паднеше нощта. Бетамин беше щастлива, че трябваше да спи само с още две. На ханджийката й бяха заповядали да настани колкото може и ги тикаше по четири-пет в стая, щом преценеше, че ще се поберат. Все пак постелите бяха поддържани и храната беше добра, макар и странна. И пред възможността да нощува в някой плевник можеше само да се радва, колкото и да беше тясно.

По това време кръглите маси в гостилницата бяха празни. Някои от настанените тук сул-дам бяха по задачи, но повечето предпочитаха да се поразходят навън, за да избегнат ханджийката. Скръстила ръце, Дарнела Шоран гледаше няколкото слугинчета, които метяха усърдно зелените плочки на пода. Мършавата жена с оредяла къса коса и дълга челюст, която й придаваше войнствен вид, можеше да мине за дер’сул-дам въпреки глупавия нож, който носеше на шията си, с отрупана с лъскави фалшиви червени и жълти камъни дръжка. Слугините тук уж бяха свободни, но подскачаха като имущество, щом ханджийката им заговореше.

Самата Бетамин леко подскочи, когато жената я подбра.

— Запозната ли сте с моите правила за мъжете, госпожо Зеами? — рязко я попита тя. Толкова време мина, а бавният говор на тукашните хора все още й се струваше странен. — Чувала съм за чуждоземските ви нрави и ако се придържате към тях — ваша работа, но не и под моя покрив. Щом искате да се срещате с мъже, ще го правите другаде!

— Уверявам ви, не се срещам с мъже нито тук, нито никъде, госпожо Шоран.

Ханджийката я изгледа намръщено.

— Тъй ли? Че той дойде тук да пита за вас по име. Хубавичък един, с руса коса. Не беше момче, но не беше и много стар. От вашите беше. Така провлича думите, че едва може да го разбере човек.

С много милозлив тон Бетамин се постара да обясни на ханджийката, че изобщо не познава човек, отговарящ на описанието й, и че при многото си задължения няма време за никакви мъже. И едното, и другото беше вярно, въпреки че щеше да излъже, ако се наложеше. „Райските лебеди“ не беше секвестиран от командването, а три в едно легло беше много за предпочитане пред плевника. Поиска да се осведоми дали милата стопанка няма да се зарадва на някое подаръче, като излезе да пазарува, но жената се обиди, когато й предложи нов нож с още по-ярки камъни. Нямаше предвид нещо скъпо, в никакъв случай подкуп, само едно подаръче, но госпожа Шоран, изглежда, го прие така, запъхтя и се навъси възмутено. Така или иначе, не беше сигурна, че й е променила мнението. Изглежда, госпожа Шаран беше убедена, че те прекарват цялото си време в разюздан разврат. Още се мръщеше, когато Бетамин се заизкачва по стълбата без перила отстрани на гостилницата, преструвайки се, че не мисли за нищо друго освен за пазаруването.

Но личността на мъжа, който я беше търсил, я заинтригува. Описанието му определено не й говореше нищо. Най-вероятно я беше издирил с питане. Но ако беше така, ако бе успял да я издири дотук, значи се беше държала недостатъчно дискретно. Опасно недискретно. Дано се върнеше все пак. Трябваше да разбере кой е и защо я търси. На всяка цена!

Отвори вратата на стаята си и замръзна. Колкото и невъзможно да беше, желязното й ковчеже се въргаляше на леглото, обърнато и с отворен капак. Ключалката беше много добра, а единственият ключ за нея се намираше на дъното на кесията й. Крадецът все още беше тук и странно, ровеше в личния й дневник! Как, в името на Светлината, бе успял да се промъкне покрай зоркия поглед на госпожа Шоран?

Слисването й трая само за миг. Тя измъкна ножа от канията на колана си и отвори уста да изпищи за помощ.

Но изражението на непознатия гост изобщо не се промени и той нито се опита да избяга, нито да я нападне. Само извади нещо от кесията си и го вдигна пред очите й и дъхът натежа като олово в гърлото й. С трепереща ръка тя прибра ножа в канията и вдигна ръце да му покаже, че няма оръжие. Мъжът държеше между пръстите си поръбена със злато костена плочка с всечена в нея рисунка на гарван и кула. Изведнъж го видя вече ясно — русокос мъж, на средна възраст. Сигурно беше хубав, както бе казала госпожа Шоран, но само една луда можеше да погледне по такъв начин на един Търсач на истината. Слава на Светлината, че не си беше записала нищо опасно в дневника. Но той сигурно знаеше. Беше я потърсил по име. Светлина, сигурно знаеше!

— Затвори вратата — тихо каза мъжът и прибра плочката в кесията си, а тя се подчини. Искаше й се да побегне. Искаше й се да падне на колене и да се замоли за милост. Но той беше Търсач, затова тя си остана на място, разтреперана. За нейна изненада, той захвърли дневника на леглото до ковчежето и й посочи единствения стол. — Седни. И не се плаши.

Тя бавно окачи наметалото си и седна на стола, без да обръща внимание този път на неудобната, странна, приличаща на стълбичка облегалка. Не се и опита да скрие треперенето си. Дори особа от Кръвта, дори особа от Висшата кръв можеше да се разтрепери, ако я подложи на разпит Търсач на истината. Имаше малка надежда. Все пак я покани да седне, вместо да й заповяда просто да го придружи. Изглежда, в края на краищата, не знаеше.

— Разпитвала си за една капитанка на кораб на име Егеанин Сарна — каза той. — Защо?

Надеждицата й се препъна и се сгромоляса с тътен, който тя усети чак в стомаха си.

— Търсех стара приятелка — отвърна с треперещ глас Бетамин. Най-добрите лъжи обикновено съдържат много истина. — Бяхме заедно във Фалме. Не знам дали е оцеляла. — Лъжата пред един Търсач бе равносилна на измяна, но тя вече бе извършила измяна, дезертирайки във Фалме.

— Жива е — кратко отвърна той. Седна на ръба на леглото, без да откъсва очи от нея. Бяха сини и я караха да съжалява, че не е загърната с наметалото. — Тя е героиня. Сега е капитан на Зеленото и лейди Егеанин Тамарат. Наградата й от Върховната лейди Сурот. Тя също е тук, в Ебу Дар. А ти ще си подновиш приятелството с нея. И ще ми донасяш с кого се среща, къде ходи и какво говори. Всичко.

Бетамин стисна челюсти, за да не се разсмее истерично. Егеанин преследваше той, а не нея! Слава на Светлината милостива! Трижди слава на Светлината за безграничната й милост! Искала бе само да разбере дали е жива още в случай, че й се наложи да вземе предпазни мерки. Егеанин я беше освободила веднъж, но за десетте години, откакто Бетамин я познаваше, тя бе образец на чувство за дълг. Все й се струваше, че може да се разкае за това свое отклонение, каквото и да й струва, но чудо на чудесата — не се беше разкаяла. А Търсачът беше тръгнал след нея, а не… Изведнъж пред нея изникнаха възможности и вече не й беше до смях. Вместо това тя облиза устни.

— Как… Как бих могла да подновя приятелството ни? — То и не можеше да се нарече приятелство. Добро познанство по-скоро, не вече бе твърде късно да му го казва. — Казвате, че е издигната до Кръвта. Началото трябва да дойде от нея. — Страхът я окуражи. И я докара до паника, както във Фалме. — Защо искате да ви ставам Ослушвачка? Можете да я разпитате, когато пожелаете. — Прехапа езика си, за да млъкне. Светлина, едва ли на света съществуваше друго, което толкова да не иска. Търсачите бяха тайната ръка на императрицата, дано да е жива вечно. В името на императрицата той можеше да подложи на разпит дори Сурот, или самата Тюон. Наистина, можеше да го споходи ужасна смърт, ако се окажеше, че греши, но с Егеанин рискът беше малък. Тя беше само от низшата Кръв. И ако разпиташе Егеанин…

За нейна изненада, вместо да й каже да се подчини, той остана да седи мълчаливо и само я гледаше.

— Ще ти обясня някои неща — каза накрая той и това я изненада още повече. Търсачите никога не обясняват, така разправяха. — Няма да е от полза нито за мен, нито за империята, ако не оцелееш, а няма да оцелееш, ако не проумееш пред какво си изправена. Ако изтървеш и една дума пред когото и да било за това, което ти казвам, ще си мечтаеш за Гарвановата кула като за място за почивка в сравнение с онова, в което ще се озовеш. Слушай сега и знай. Егеанин беше изпратена в Танчико, преди да завземем града, наред с други задачи и като част от общото усилие да намери онези сул-дам, които бяха изоставени при Фалме. Странно, тя не намери нито една, макар че други намериха, като онези, които са помогнали да се върнеш и на теб. Вместо това Егеанин е убила намерените от нея сул-дам. Лично я обвиних в лицето и тя дори не си направи труда да го отрича. Дори не се ядоса, нито показа някакво възмущение. И не по-малко лошото е, че общува с Айез Седай. — Изрече името съвсем спокойно, без обичайната нотка на отвращение. — Когато си тръгнала от Танчико, отпътувала с кораб под командата на един мъж, Бейл Домон. Той се разбунтувал, когато задържали кораба му, и бил продаден като имущество. Тя обаче го откупила и веднага го направила свой со’джин, тъй че явно държи на него. Интересното е, че завела същия мъж при Върховния лорд Турак във Фалме. Този Домон до такава степен си спечелил уважението на Върховния лорд, че Турак често го канел да си беседват. — Замълча и направи гримаса. — Малко вино да ти се намира? Или нещо по-силно?

— Йона има едно шишенце от местната ракия, мисля. Много е силна…

Той все пак й нареди да му сипе чашка и тя бързо се подчини. Искаше да продължи да й говори. Каквото и да е, само да отложи неизбежното. Знаеше със сигурност, че Егеанин не беше убивала сул-дам, но доказателството, с което разполагаше, щеше да я осъди да сподели горчивата участ на Рена и Сета. И то ако извадеше късмет. Ако този Търсач на истината разбираше дълга си към империята по начина, по който го разбираше Сурот. Той заби очи в калаената чашка и разклати тъмната ябълкова ракия вътре, а тя си седна отново на мястото.

— Върховният лорд Турак беше велик мъж — продължи гостът.

— Навярно най-великият, когото е познавала империята. Жалко, че неговите со’джин решиха да го придружат в смъртта. Много почетно от тяхна страна, но така става невъзможно да разберем със сигурност дали Домон е участвал в бандата, убила Върховния лорд.

— Бетамин се стресна. Особите от Кръвта понякога се убиваха едни други, разбира се, но думата „убийство“ никога не се изричаше гласно. Търсачът продължи, без да вдига очи от чашата и без да отпива: — Върховният лорд ми беше заповядал да следя Сурот. Подозираше я, че представлява опасност за самата империя. Това бяха собствените му думи. А след смъртта му тя успя да оглави Предтечите. Нямам доказателство, че тя е поръчала убийството му, но много неща ми дават основание да го допускам. Сурот си е взела дамане във Фалме. Млада жена, доскорошна Айез Седай. — Отново произнесе безучастно омразното име. — И кой знае как тя е успяла да избяга в същия ден, в който умря Турак. Сурот има в свитата си още една дамане, която е била Айез Седай. Никога не са й слагали нашийника, но… Сви рамене все едно, че това бе нещо маловажно, но Бетамин опули очи. Кой би оставил една дамане без нашийник? Добре дресираната дамане беше и радост, и заплаха, но все едно да оставиш без нашийник пиян гролм! — Изглежда много вероятно да крие и марат’дамане в свитата си — продължи равнодушно той, все едно че не изреждаше списък от престъпления, тежки почти колкото измяната. — Убеден съм, че Сурот е заповядала да убият спасилите се в Танчико сул-дам, вероятно за да прикрие срещите на Егеанин с Айез Седай. Вие, сул-дам, винаги твърдите, че можете да познаете една марат’дамане от пръв поглед, така ли е?

Изведнъж вдигна глава и тя успя някак да посрещне с усмивка смразяващите му очи. Лицето му беше съвсем обикновено, но очите… Радваше се, че поне е седнала. Коленете й така се тресяха, че се учуди как не се вижда под полите.

— Боя се, че не е толкова лесно. — Почти успя да заговори спокойно. — В… вие със сигурност знаете достатъчно, за да обвините Сурот в… убийство. — Ако задържеше Сурот, нямаше да намеси нито нея, нито Егеанин.

— Турак беше велик човек, но моят дълг е пред императрицата, дано да е жива вечно, и чрез нея — към империята. — Изпи наведнъж чашката и лицето му се вкочани като гласа му. — Смъртта на Турак е прашинка пред опасността, която грози империята. Айез Седай в тези земи се стремят да наложат властта си над империята и да върнат времената на хаос и смърт, когато никой не е могъл да склопи очи нощем сигурен, че ще се събуди. И на тях им помага отровният червей на предателството, който разяжда отвътре. Сурот може дори да не е главата на този червей. Заради благото на империята не смея да посягам на нея, докато не съм сигурен, че ще мога да убия целия червей. Егеанин е нишката, по която мога да тръгна и да стигна до този червей, а ти си нишката към Егеанин. Така че ще подновиш приятелството си с нея, каквото и да ти струва. Разбра ли ме?

— Разбрах. Ще го изпълня.

Гласът й се разтреперя, но какво друго можеше да каже? Светлината дано я спаси, какво друго можеше да каже?