Сърцето на зимата

Глава 35С Чедан Кал

Ранд подкара по широкия каменен мост на север към Кемлинската порта, без да поглежда назад. Слънцето, бледозлатиста топка, току-що се бе издигнало над хоризонта на безоблачното небе, но въздухът беше студен и дъхът му излизаше на пара, а езерните ветрове развяваха наметалото му. Той обаче не усещаше мраза, освен като нещо далечно и несвързано със самия него. Беше по-изстинал и от най-студената зима. Стражите, дошли да го извадят от килията предната нощ, се изненадаха, като го завариха да се усмихва. Усмивката още си беше на устните му. Нинив беше Изцерила отоците му с последните остатъци от сайдар в колана си, но едрият офицер с тъпата физиономия, който излезе на пътя да ги спре, се стресна като го видя, сякаш лицето му все още беше подуто и червено.

Кацуан се наведе от седлото, прошушна на офицера няколко думи и му подаде сгънат лист. Той я изгледа намръщено и зачете, след което извърна изумен глава към кротко чакащите зад нея на конете мъже и жени. Започна отново от началото на листа, замърда беззвучно устни, сякаш искаше да се увери във верността на всяка дума. И нищо чудно. Подпечатана с печатите на всичките тринадесет Съветнички, заповедта изрично посочваше, че се отменят всякакви проверки на мирновръзи и всякакво претърсване на товарните коне. Имената на хората от тази свита трябваше да се заличат напълно от регистрите, а самата заповед да бъде изгорена. Всички те изобщо не бяха идвали във Фармадинг. Никакви Айез Седай, никакви Ата-ан Миере, никой.

— Свърши се, Ранд — нежно промълви Мин и приближи рунтавата си кафява кобилка по-близо до неговия кон, въпреки че вече беше толкова близо до него, колкото Нинив до Лан. Отоците на — Лан, както и счупената му ръка, също бяха Изцерени. Лицето на Мин отразяваше безпокойството, течащо по връзката. Мин остави наметалото си да го вее вятърът и го потупа по ръката. — Не бива да мислиш повече за това.

— Благодарен съм на Фармадинг, Мин. — Гласът му беше безчувствен, далечен, като в ранните дни, когато сграбчваше сайдин. Можеше да му вложи топлота заради нея, но му се струваше непосилно. — Тук наистина намерих каквото търсех. — Ако един меч притежаваше памет, щеше да е благодарен на огъня, който го е изковал, но нямаше да го заобича.

След като ги пропуснаха, той подкара в лек тръс по утъпкания черен път през хълмовете и повече не погледна назад, докато дърветата не скриха града съвсем.

Пътят се изкачваше и лъкатушеше през гористите хълмове, където само тук-там борове и кожолисти пазеха зеленина всичко останало беше голо и сиво, — и изведнъж Изворът отново се появи. Пулсираше и мамеше, и го изпълваше с глад, сякаш не беше ял от години. Без да мисли, той посегна и запълни празнотата в себе си със сайдин — като огнена лавина, като ледена фурия и целият зацапан с мръсната поквара, от която по-голямата рана на хълбока му затуптя. Ранд се люшна на седлото, главата му се завъртя, а стомахът му се сви на топка, докато се мъчеше да яхне лавината, напираща да разкъса ума му, да се понесе над бурята, опитваща се да изтръгне душата му. Нямаше прошка, нито жалост в мъжката половина на Силата. Човек се бореше с нея или загиваше. Усети как тримата Аша’ман зад него също се изпълват, отпиват от сайдин като хора, току-що излезли от Пустошта и намерили прясна вода. В главата му Луз Терин въздъхна облекчено.

Мин дръпна юздите толкова близо до него, че краката им се докоснаха.

— Добре ли си? — попита го загрижено. — Изглеждаш ми зле.

— Добре съм като вода дъждовна — каза й той, а лъжата бе не само за корема му. Беше станал стомана и за негова изненада — все още недостатъчно твърда. Беше смятал да я прати в Кемлин с Аливия, за да я пази. Щом златокосата жена щеше да му помогне да загине, трябваше да може да й се довери. Беше подготвял думите си, но като се взря в тъмните очи на Мин, разбра, че не е достатъчно твърд, за да ги каже. Свърна през дърветата с голите клони и заговори през рамо на Кацуан: — Това е мястото.

Тя го последва, разбира се. И всички останали. Харайн едва го беше оставила сам колкото да поспи няколко часа нощес. Мислеше да я остави, но по този повод Кацуан му даде първия си съвет.

„Сделка си сключил с тях, момче. Все едно че си подписал договор. Или си дал дума. Спази я или им кажи, че я отменяш. Иначе ще се окажеш обикновен крадец.“ Ясно от игла до конец и казано с такъв тон, че не оставяше сянка на съмнение какво й е мнението за крадците. Той никога не беше обещавал, че ще изпълнява съветите й, но тя от самото начало бе приела поканата да му стане съветничка с такава неохота, че не можеше да рискува да я отблъсне толкова рано, така че Надзорницата на вълните и другите две от Морския народ яздеха с Аливия, пред Верин и другите пет Айез Седай, които му се бяха заклели, и четирите спътнички на Кацуан. Сигурен беше, че тя по-скоро него ще изостави, отколкото тях. Твърде рано беше.

В очите на всеки друг мястото, където бе копал преди да отиде във Фармадинг, не се отличаваше с нищо. За неговите очи един много тънък лъч, който светеше като маяк, се издигаше над влажната земя. Дори друг способен да прелива мъж щеше да премине през тази сияеща стрела, без да разбере, че съществува. Не си направи труд да слезе. С потоци на Въздух разгъна дебелия слой гнили листа и клонки и отмести влажната пръст, докато разкрие дълъг тесен вързоп, затегнат с кожени ремъци. По увития плат нападаха буци рохкава пръст, щом притегли Каландор в ръката си. Не беше посмял да го внесе във Фармадинг. Без ножница щеше да се наложи, да го остави на укреплението при моста — като опасен флаг, известяващ присъствието му. Едва ли в целия свят можеше да се намери друг меч, изкован от кристал, а твърде много хора знаеха, че Преродения Дракон има такъв. Но оставяйки го тук, бе свършил в тъмна, тясна каменна килия под… Не. Това беше свършило. Край. Луз Терин изпъшка в тила му.

Дръпна юздите и се обърна към останалите. Конете държаха опашките си прибрани заради пронизващия вятър, но от време на време някое от животните удряше с копито или въртеше глава, нетърпеливо да тръгне отново след дългия престой в конюшнята. Кожената торба бе провиснала на рамото на Нинив и сега, когато часът наближаваше, тя я опипваше несъзнателно. Мъчеше се да прикрие страха си, но брадичката й трепереше. Кацуан го гледаше съвсем безстрастно. Качулката й бе паднала на гърба и по някой по-силен порив разлюляваше златните рибки и птиченцата, звездичките и луничките по кока й.

— Ще премахна покварата от мъжката половина на Извора — обяви той.

Тримата Аша’ман, облечени сега в тъмни палта и с наметала като на другите Стражници, се спогледаха възбудено, но през Айез Седай премина вълна на смут. Несуне издаде смаян вик, твърде силен за тази крехка, приличаща на птиче жена.

Изражението на Кацуан не се промени.

— С това? — рече тя и вдигна скептично вежда към вързопа с Каландор.

— С Чедан Кал — отвърна Ранд. Името беше друг дар от Луз Терин, сложен в главата на Ранд, сякаш винаги си беше стоял там. — Познавате ги като огромни статуи, ша-ангреали, едната заровена в Кайриен, а другата — на Тремалкинг. — Главата на Харайн рязко се извърна и златните медальончета на верижката на носа й издрънчаха едно в друго при споменаването на острова на Морския народ. — Те са твърде големи, за да се задвижат лесно, но притежавам два тер-ангреала, наречени „ключове за достъп“. С тяхна помощ Чедан Кал могат да се отключат от всяка точка на света.

„Опасно — промълви Луз Терин. — Лудост.“ Ранд го заглуши. Сега само Кацуан бе от значение.

Дорестият й кон мръдна едното си ухо и с това изглеждаше по-възбуден от ездачката си.

— Един от тези ша-ангреали е направен за жена — хладно каза тя. — Коя предлагаш да го използва? Или тези ключове позволяват сам да включиш и двата?

— Нинив ще се свърже с мен. — Вярваше на Нинив, за да се свърже с нея, и не можеше да се довери на никоя друга. Вярно, тя беше Айез Седай, но преди това бе Премъдрата на Емондово поле. Трябваше да й се довери. Тя му се усмихна и му кимна решително, брадичката й вече не трепереше. — Не се опитвай да ме спреш, Кацуан.

Нищо не му отговори. Само го изгледа. Тъмните й очи го претеглиха, измериха го от глава до пети.

— Извини ме, Кацуан — наруши тишината Кумира и подкара напред кафявата си кобила. — Млади човече, обмислял ли си възможността да не успееш? Обмислял ли си последствията от такъв провал?

— Трябва да задам същия въпрос — рязко заговори Несуне. Седеше много изправена на седлото и тъмните й очи срещнаха в упор погледа на Ранд. — Според всичко, което съм чела, опитът да се използват тези ша-ангреали може да доведе до бедствие. Заедно те може да се окажат толкова силни, че да счупят света като яйце.

„Като яйце! — съгласи се Луз Терин. — Никога не са били изпробвани, не са изпитвани. Това е безумие! Ти си луд! Луд!“

— Последното, което чух — каза Ранд на Сестрите, — е, че на всеки петдесет Аша’ман един е полудял и е трябвало да бъде убит като бясно псе. Досега трябва да са станали повече. В това, което ще направя, има риск, но всичко е на „може би“ и „би могло“. Ако не го опитам, сигурно е, че все повече мъже ще полудяват, пълчища може би, сигурно всички ние, и рано или късно ще станат твърде много, за да се избият лесно. Нима ще чакате с радост Последната битка при сто побеснели, развилнели се Аша’ман? При двеста или петстотин? И аз може би ще съм един от тях? Как ще преживее светът това? — Говореше на двете Кафяви, но очите му не се откъсваха от Кацуан. Почти черните й очи не се откъсваха от него. Трябваше да я запази при себе си, но ако се опиташе да го разубеди, щеше да отхвърли съвета й, каквито и да бъдеха последствията. Ако се опиташе да го спре… Сайдин забушува в него.

— Тук ли ще го направиш? — попита тя.

— В Шадар Логот — отвърна той и тя кимна.

— Подходящо място, щом ще рискуваме да унищожим света.

Луз Терин изкрещя и ехото на воя отекна в черепа на Ранд преди гласът да се оттече в дълбините тъмни. Но нямаше къде да се скрие. Безопасно място не съществуваше.

Порталът, който изпреде, не се отвори сред рухналите останки на самия Шадар Логот, а на билото на един обрасъл с редки дървета хълм на няколко мили северно от древния град и конските копита закънтяха върху оскъдната камениста почва, измъчила кривите обезлистени дървета. Дрипави петна сняг покриваха земята. Ранд погледна към някогашния Аридол, показващ се над дърветата — кулите, свършващи внезапно в назъбени каменни грамади, белите луковици на куполите, способни да приютят под себе си цели села, ако бяха цели. Въпреки ясното утринно небе, тези бели куполи не сияеха, както би трябвало — сякаш нещо хвърляше сянка над необятните руини. Дори на това разстояние от града втората неизцерима рана в хълбока му започна да пулсира. Прорезът, оставен от камата на Падан Фейн, камата, дошла от Шадар Логот, не биеше с ритъма на по-голямата рана, която пресичаше, а някак против него, застъпваха се и се редуваха.

Кацуан пое командата и зараздава отривисти заповеди, както можеше и да се очаква. Така или иначе Айез Седай винаги го правеха, стига да им се даде и най-малкия шанс. Ранд не се опита да я спре. Лан, Нетан и Басани поеха навътре в гората да огледат, а другите Стражници побързаха да вържат конете по-настрани за ниските клони. Мин се изправи на стремената и придърпа главата на Ранд, за да го целуне по очите. Без да каже дума. След това отиде да помогне с конете. Любовта й напираше буйно по връзката, пълна с доверие и заредена с такава непоклатима увереност, че той се втренчи удивено след нея.

Дойде Ибин да вземе коня на Ранд, ухилен до уши. Заедно с носа му, тези уши все така заемаха половината му лице, но сега изглеждаше по-скоро слаб, отколкото мършав.

— Ще е чудесно да се прелива без покварата, милорд Дракон — с възбуда заговори младежът. Ранд смяташе, че Ибин трябва да е поне на седемнайсет, но говореше почти момчешки. — От нея винаги ми се дощява да повърна, като си го помисля само. — И се затича, повел коня на Ранд, все така ухилен.

А Силата кипеше в Ранд и покварата петнеше чистия живот на сайдин с вонящите си жили, носещи лудост и смърт.

Кацуан сбра около себе си Айез Седай, а също и Аливия, и Ветроловката на Морския народ. Харайн заръмжа високо, недоволна, че искат да я отстранят, но Кацуан само й посочи с пръст и тя се отдалечи намусена по хълма. Моад в неговото смешно, приличащо на юрган синьо палто й помогна да приседне на един голям камък и й заговори утешително, макар че очите му от време на време обхождаха дърветата и ръката му се плъзгаше по дългата костена дръжка на меча. Откъм вързаните коне се появи Джаар и взе да развива платнените дрипи на вързопа, криещ Каландор. Кристалният меч с дългата прозрачна дръжка и леко закривеното острие замята искри под бледите лъчи на слънцето. Мерайз го подкани с властен жест и той усили крачки към нея. Деймир също беше в тази група, както и Ибин. Кацуан не бе поискала да вземе Каландор. Подминала го беше засега.

— Тази жена може да предизвика търпението и на камък! — мърмореше Нинив, закрачила енергично към него. В едната си ръка държеше кожената торба, а с другата здраво стискаше дебелата си плитка. — В Ямата на ориста да падне дано, това викам аз! Ти сигурен ли си, че Мин не може да е сбъркала само веднъж? Е, предполагам, че не е. Но все пак… Ще престанеш ли да ми се хилиш такъв? И котка можеш да изнервиш!

— Време е да започваме — каза той и тя примигна.

— Не трябва ли да изчакаме Кацуан? — Никой нямаше да предположи, че само допреди миг кълнеше старата Айез Седай. Напротив, сега изглеждаше притеснена, че може да я ядоса.

— Тя ще си върши нейното, Нинив. С твоя помощ аз ще свърша това, което трябва да свърша.

Тя все пак се поколеба, притисна торбата към гърдите си и погледна с тревога жените, насъбрани около Кацуан. Аливия напусна групата им и се забърза към двамата по неравния склон, стиснала с две ръце наметалото си.

— Кацуан каза, че аз трябва да получа тер-ангреалите, Нинив — заяви тя с провлечения си сеанчански говор. — Недей да спориш сега; не му е времето. Освен това няма да ти трябват, щом ще си свързана с него.

Погледът, който й отправи Нинив, беше почти убийствен, но тя свали пръстените и гривните, мърморейки под нос, свали и коланчето с гемите, и гердана си също, и ги подаде на Аливия. След миг колебание въздъхна и откопча странната гривна с плоските верижки, свързващи я с пръстените.

— Вземи и това. Не мисля, че ще ми е нужен ангреал, след като ще използвам най-мощния ша-ангреал, правен някога. Но нали разбираш, искам да ми се върнат — довърши тя настървено.

— Не съм крадла — отвърна й превзето жената със соколовите очи и четирите пръстена се плъзнаха на пръстите на лявата й ръка. Странно, ангреалът, който така добре прилягаше на Нинив, прилегна също толкова добре и на нейната по-дълга и тънка ръка. Двете жени се втренчиха смаяни в чудото.

А него го осени, че никоя от двете не допуска възможността той да се провали. Съжали, че сам не беше толкова уверен. Но каквото имаше да се направи, трябваше да се направи.

— Цял ден ли ще чакаш, Ранд? — попита Нинив, след като Аливия тръгна към Кацуан още по-бързо, отколкото на идване. После седна на един сив камък, като грижливо подпъхна наметалото под себе си, придърпа торбата в скута си и я развърза.

Ранд се преви на земята със скръстени крака пред нея и тя извади двата ключа за достъп — гладки бели статуи с височина една стъпка, всяка от които държеше във вдигнатата си ръка прозрачна сфера. Фигурата на брадатия мъж подаде на него. Другата, на жена, сложи на земята в краката си. Лицата на фигурите бяха строги, силни и излъчваха трупана с годините мъдрост.

— Трябва да се поставиш на самата граница на обгръщането на Извора — напомни му тя, приглаждайки полите си, които не се нуждаеха от приглаждане. — Тогава ще мога да свържа с теб.

Ранд въздъхна, остави брадатия мъж до себе си и освободи сайдин. Бушуващият пламък и студът изчезнаха, а с тях и мазната като лой поквара. С тях и животът сякаш повяхна, а светът стана блед и унил. Той опря длани на земята да се подготви срещу гаденето, което щеше да го порази, когато отново уловеше Извора, но главата му изведнъж се замая от нещо друго. За миг нечие смътно лице изпълни взора му, скривайки Нинив. Мъжко лице, почти узнаваемо. Светлина, ако това го сполетеше тъкмо когато посегнеше да задържи сайдин… Нинив се наведе към него с тревога в очите.

— Сега — промълви той и посегна към Извора през статуетката на брадатия мъж. Посегна, но без да го улавя. Увисна на самия бряг и му се прииска да завие от неудържимата болка от святкащите пламъци, напиращи да го изпепелят, докато бесните ветрове шибаха кожата му с леден пясък. Видя как Нинив бързо си пое дъх и осъзна, че е продължило само за миг, но въпреки това му се стори, че го беше търпял часове…

Сайдин потече през него с цялата си разтопена ярост и леден грохот, с всичката си гнусна развала и той не можеше да удържи под контрола си дори една тънка като косъмче нишка. Виждаше как пороят се влива от него в Нинив. Да усеща бушуването му в себе си, да долавя измамните му приливи и променливата твърд на дъното, което можеше да го унищожи за един пулс на сърцето, да усеща всичко това, без да може да се бори или да го удържа, само по себе си му причиняваше неописуема болка. Изведнъж осъзна, че я усеща, че я усеща почти както усеща Мин, но за нищо друго не можеше да мисли освен за сайдин, който неудържим протичаше през него.

Тя вдиша трепетно.

— Как можеш да понасяш… това? — изхриптя Нинив. — Този хаос, тази стихия, тази смърт! Светлина! Сега… опитай с всички сили да удържиш потоците, докато аз… — С отчаяно усилие да запази равновесие в тази неспирна война със сайдин, той направи каквото поиска Нинив, а тя изохка и подскочи. — Трябваше да почакаш, докато… — започна гневно Нинив и продължи само раздразнено: — Е, поне се отървах. Какво си ме зяпнал такъв? Аз съм тази, на която й опърлиха кожата!

— Сайдар — промълви той в почуда. Беше толкова… друго.

В сравнение с кипящия порой на сайдин сайдар приличаше на спокойна гладка река. Той се потопи в тази река и изведнъж започна да се бори с течения, които се опитваха да го подмамят все по-навътре, с вихрени въртопи, мъчещи се да го завлекат надълбоко. И колкото по-силно се бореше, толкова по-силни ставаха изменчивите течения и коварните въртопи. Само миг след като се бе опитал да контролира сайдар вече имаше чувството, че се дави в него, че е пометен и отнесен към вечността. Нинив го беше предупредила какво трябва да направи, но му се бе сторило някак чуждо и досега не беше го повярвал напълно. Насила се принуди да спре борбата с теченията и миг след това реката отново потече спокойна.

Това бе първата трудност — да се бори със сайдин и в същото време да се отдаде на сайдар. Първата трудност и първият ключ към онова, което трябваше да сътвори. Мъжката и женската половини на Верния извор бяха подобни и различни, привличаха се и се отблъскваха, съпротивляваха се една на друга и същевременно си съдействаха, за да задвижват Колелото на Времето. Покварата на мъжката половина също си имаше свой, противостоящ и двойник. Раната, оставена му от Ишамаил, пулсираше в ритъм с покварата, докато другата, от камата на Фейн, биеше в обратния ритъм на злото, унищожило Аридол.

Непохватно, принуждавайки се да пипа с нежност, да употреби собствената неимоверна мощ на сайдар, за да я насочи накъдето искаше, той запреде проводник, който докосна мъжката половина на Извора с единия си край и мержелеещия се в далечината град с другия. Проводникът трябваше да е от непокварения сайдар. Ако станеше според очакванията му, тръбата от сайдин щеше да се пръсне, когато покварата започнеше да изтича от нея. Поне така си го представяше, като тръба, макар да не беше. Сплитът изобщо не се оформи такъв, какъвто очакваше да бъде. Сайдар сякаш си имаше собствен разум, защото сплитът се засука на извивки и спирали, които му навяха мисълта за цвете. Нямаше какво да се гледа, не се появиха никакви величествени плетки от светлина, сипещи се от небесата. Изворът бе съсредоточен в самата сърцевина на сътворението. Изворът се намираше навсякъде, дори в Шадар Логот. Проводникът преодоляваше невъобразими за ума му разстояния и в същото време не притежаваше нито дължина, нито дебелина, нито нищо. Но трябваше да е проводник. Ако не беше…

Привлякъл сайдин, сплетен в смъртна битка с него, въвличайки го в гибелния танц, който така добре познаваше, той го натика в цветоподобния сплит на сайдар. И той потече. Сайдин и сайдар, подобни и така различни, не можеха да се смесят. Потокът на сайдин залази по собственото си русло, отдръпвайки се от обкръжаващия го сайдар, а сайдар го притискаше от всички страни, принуждаваше го да потече по-бързо. Чист сайдин, чист освен покварата в него, докосна руините на Шадар Логот.

Ранд се намръщи. Дали не беше сбъркал? Нищо не стана. Само… Раните на хълбока му сякаш запулсираха по-ускорено. Сред огнения щурм и ледената стихия на сайдин покварата сякаш се размърда и отмести. Само едно леко движение, което можеше да си остане незабелязано, ако не беше се напрегнал, за да усети каквото и да било. Леко помръдване сред целия хаос, но все в една посока.

— Продължавай — подкани го Нинив. Очите й блестяха, сякаш само потокът на сайдар в нея й бе достатъчен, за да изпитва безмерна наслада.

Той притегли по-надълбоко от двете половини на извора, укрепи проводника и в същото време вля в него още сайдин, притегли Силата, докато не можеше повече, каквото и да направи. Искаше да извика от това неимоверно количество, леещо се през естеството му, толкова много, че сякаш самият той престана да съществува, сякаш нищо друго вече нямаше освен Единствената сила. Чу стона на Нинив, но убийствената борба със сайдин го погълна.

Елза опипваше пръстена с Великата змия на показалеца си и се взираше втренчено в мъжа, комуто се бе заклела да служи. Той седеше на земята с мрачно лице и гледаше право напред, сякаш не можеше да види дивачката Нинив, седяща срещу него и грейнала като слънцето. Навярно не я виждаше. Можеше да усети леещия се през Нинив несънуван порой на сайдар. Всички Сестри на Кулата, взети заедно, щяха да удържат само капка от този океан. Завиждаше на дивачката за това и в същото време мислеше, че би могла да полудее от чистата наслада. Въпреки студа на челото на Нинив беше избила пот. Устните й се бяха разтворили, а очите й алчно се взираха някъде отвъд Преродения Дракон.

— Боя се, че скоро ще започне — обяви Кацуан. С лице, извърнато настрана от седящата двойка, тя сложи ръце на бедрата си. — Това ще го усетят чак в Тар Валон, че и в другия край на света. Всички по местата си.

— Хайде, Елза — каза Мерайз и мигом я обгърна сиянието на сайдар.

Елза се остави да я включат в свръзката със строгата Сестра, но трепна боязливо, когато Мерайз добави към кръга и своя Стражник Аша’ман. Мъжът бе мрачно красив, но кристалният меч в ръцете му заблестя със смътна светлина и тя усети невероятния кипящ наплив, който трябваше да е сайдин. И въпреки че Мерайз контролираше потоците, от гнусотата на сайдин й се догади. Торище, гниещо под зноя на лятото. Другата Зелена въпреки строгото си лице беше красива жена, но устата й се сви, сякаш и тя се мъчеше да не повърне.

Навсякъде по билото започнаха да се оформят кръгове. Сарийн и Кореле, свързани със стареца, Флин и Несуне, Белдеин и Дайгиан с момчето, Хопвил. Верин и Кумира дори направиха кръг с дивачката от Морския народ; всъщност тя беше доста силна, а трябваше да се използват всички. Веднага щом всеки от тези кръгове се оформеше, той се преместваше надолу от билото в различна посока между дърветата. Аливия, доста странната дивачка, която, изглежда, си нямаше друго име, закрачи на север с развято зад гърба й наметало, обкръжена от сиянието на Силата. Много обезпокоителна жена, с тези тънки бръчици около очите, и невероятно силна. Елза бе готова да даде какво ли не, само да сложи ръка на тер-ангреалите, които носеше сега жената.

Аливия и трите кръга трябваше да осигурят кръгова защита, ако се наложеше, но най-голямата необходимост се намираше точно тук, на билото на хълма. Преродения Дракон трябваше да бъде опазен на всяка цена. Това задължение го беше поела лично Кацуан, разбира се, но кръгът на Мерайз също щеше да остане тук. Кацуан, изглежда, също разполагаше със свой ангреал, според грамадата сайдар, която бе привлякла, повече от Елза и Мерайз, взети заедно, но и това бледнееше пред Силата, изливаща се през Каландор.

Елза отново погледна Преродения Дракон и вдиша дълбоко.

— Мерайз, зная, че не бива да го искам, но мога ли да подържа потоците?

Очакваше, че ще се наложи да я умолява, но по-високата жена се поколеба само миг, преди да кимне и да й предаде контрола. Почти мигновено след това устата на Мерайз омекна, въпреки че изражението й никога не можеше да се нарече меко. Огън, лед и поквара нахлуха на вълна през Елза и тя потръпна. На всяка цена Преродения Дракон трябваше да оцелее до Последната битка. На всяка цена.

Подкарал каручката си по заснежения път за Тремонзиен, Бармелин седеше на капрата и се чудеше дали старата Маглин в „Деветте пръстена“ ще плати колкото й поиска за сливовицата в каруцата му. Не го вярваше много. Стискаше се тази Маглин за среброто, а и ракията не беше много добра. Изведнъж забеляза, че денят като че ли е станал по-светъл. Почти като лятно пладне, а не зимно утро. Най-странното беше, че светлината като че ли извираше от огромната яма край пътя, която работниците от града бяха изкопали предната година. Там уж имало някаква чудовищна статуя, но той така и не беше се заинтересувал толкова, че да се отбие да я погледне.

Но сега, почти пряко волята си, Бармелин дръпна юздите на едрата кобила, слезе и загази през снега към ръба на ямата. Беше дълбока сто крачки и десет пъти по-широка, а той трябваше да скрие лицето си с ръце заради ослепителния блясък, който извираше от дъното. Примижа зад пръстите и успя да различи сияещата долу като второ слънце топка. Изведнъж го осени, че това трябва да е Единствената сила.

Изрева със свито гърло и се затича обратно през снега към каручката, качи се разтреперан на капрата, плесна с юздите Низа и обърна каруцата. Щеше да си се върне вкъщи и да си изпие сливовицата сам. Всичката.

Тимна крачеше унесена в мисли и едва забелязваше оставените на угар нивя по околните хълмисти склонове. Тремалкинг беше голям остров и толкова далече от морето вятърът не носеше мирис на сол, но я безпокояха Ата-ан Миере. Те отхвърляха Водния път, но Тимна все пак беше една от Водачките, избрана и призвана да ги опазва от самите тях, ако е възможно. Сега това бе много трудно, след като всички вряха и кипяха заради онзи техен Корамуур. Много малко бяха останали на острова. Дори Управителките, които все ги гризеше като Ата-ан Миере, че са далече от морето, бяха отплавали да го търсят всяка на какъвто съд й попадне.

Изведнъж нещо я стресна и тя се обърна. Голямата колкото цяла къща прозрачна сфера в огромната каменна ръка блестеше като ярко лятно слънце.

Забравила всички мисли за Ата-ан Миере, Тимна прибра наметалото, приседна на земята и се усмихна при мисълта, че може би вижда сбъдването на едно пророчество — и края на една илюзия.

— Ако наистина си една от Избраните, ще ти служа — каза недоверчиво брадатият мъж пред Циндейн, но тя не го слушаше.

— Усети го. Толкова привлечен на едно място сайдар беше като фар, който всяка жена по света, способна да прелива, щеше да усети и да определи къде е. Значи той беше намерил жена, която да използва другия ключ за достъп. Щеше да се възправи срещу Великия властелин — срещу самия Създател! — с него. А жената щеше да раздели могъществото си с него, да го остави да властва над света до себе си, А той бе отхвърлил любовта й, нея беше отхвърлил!

Глупакът, който й бърбореше, се падаше някаква важна особа според сегашните мерки и представи, но тя нямаше време да проверява доколко е искрен, а без това не можеше да го остави да бърбори, не и след като усещаше ръката на Моридин, галеща кур’сувра, побрала душата й. Тънък като бръснач поток на Въздух преряза брадата на нещастника на две и свали главата му. Друг поток отхвърли тялото назад, та кръвта да не оцапа роклята й. Преди тялото и главата да рухнат върху каменния под, тя вече беше изпрела Праг. Фар, който я привличаше.

Пристъпи и навлезе в леса. Пръснатите чергила на снега покриваха земята под голите клони и провисналите диви лозници и тя се зачуди къде ли я е довел маякът. Все едно. Южно от нея фарът блестеше, с толкова много сайдар, че можеше да съсипе с един удар цял континент. Трябваше да е тук — той и жената, с която й бе изменил. Много внимателно тя засмука от Силата и заплете паяжината, предназначена за неговата смърт.

Мълнии, каквито Кацуан не беше виждала никога, се изсипаха от безоблачното небе. Не назъбени стрели, а сребристосини копия, които биеха по билото на хълма, където бе застанала, и вместо в него се удряха в невидимия, извърнат наопаки щит, който бе изпрела, и се взривяваха с оглушителен рев на петдесет стъпки над главата й. Но дори под щита въздухът пукаше и косата й се размърда и се надигна. Без помощта на ангреала, който приличаше малко на сврака, люшнала се от кока й, нямаше да може да удържи този щит.

Втора златна птичка — лястовица — провисна от дланта й на тънка верижка.

— Натам — каза тя и посочи накъдето уж трябваше да полети. Жалко, че не можеше да определи и разстоянието, от което беше преляла Силата, нито дали беше мъж или жена, но посоката трябваше да е достатъчна. Надяваше се, че няма да има… пропуски. Нейните хора също бяха там. Но ако предупреждението ги достигнеше заедно с атаката, съмнение нямаше да има.

Веднага след като думата се откъсна от езика й, в леса на север избухна огнен фонтан, а след него — още един и още един, като накъсана черта, бягаща на север. Каландор блестеше като пламък в ръцете на младия Джаар. Изненадващо, но ако можеше да се съди по това колко напрегнато бе лицето на Елза и как стискаше юмруците си, всички тези потоци ги насочваше тя.

Мелайз стисна с шепа черната коса на момчето и нежно разтърси главата му.

— Спокойно, миличък — промълви тя. — О, успокой се, любими, силничкият ми. — А той й отвърна с пленителната си усмивка.

Кацуан поклати глава. Поначало й беше трудно да разбере отношенията на Сестрите със Стражниците, особено на Зелените, но изобщо не можеше да си въобрази какво става между Мерайз и момчетата й.

Но същинското й внимание сега беше насочено към друго момче. Нинив се полюшваше, стенеше в екстаз от невъобразимата маса сайдар, течаща през нея, но Ранд седеше като скала и по лицето му се стичаше пот. Очите му зееха празни като два лъскави сапфира. Дали изобщо забелязваше какво става около него?

— Натам — каза тя и посочи към руините на Шадар Логот.

Ранд вече не виждаше Нинив. Нищо не можеше да види, нищо не можеше да почувства. Плуваше сред кипящите огнени морета, пъплеше по хлъзгавия склон на изсипващите се планини от лед. Покварата напираше като океански прилив и се силеше да го помете. Ако само за миг изгубеше контрол, тя щеше да отмие всичко, което беше той самият, и да го отнесе през същия този проводник. Не по-малко лошо, ако не и по-лошо бе това, че въпреки цялата мръсотия, изтичаща през онова странно цвете, покварата на мъжката половина на Извора сякаш не намаляваше. Беше като масло, носещо се над вода на толкова тънък слой, че няма да го забележиш, освен ако не докоснеш повърхността, но въпреки това покриваше безкрайния простор на мъжката половина и само по себе си бе океан. Трябваше да издържи. Длъжен беше. Но колко? Колко дълго можеше да издържи?

Ако можеше да прекрати това, което ал-Тор бе направил при извора, мислеше Демандред, докато прекрачваше своя Портал към Шадар Логот, да го прекъсне рязко и изведнъж, това като нищо можеше да го убие или поне да прегори в него способността да прелива. Беше разбрал замисъла на ал-Тор веднага щом разбра къде е ключът за достъп. Готов бе да признае, че замисълът е гениален, макар и безумно опасен. Луз Терин също бе брилянтен — стратег, макар и не най-брилянтният. Съвсем не толкова брилянтен, колкото самия Демандред.

Само един поглед обаче по осеяната с отломки улица го накара да се откаже от намерението си да променя нещо. Зад него се извисяваше оцелялата половина на един бял купол, чийто прекършен връх стърчеше на двеста стъпки над улицата, а над него небето грееше със светлината на ясното утро. Но под скършения ръб на порутеното здание, долу по улицата, въздухът бе потъмнял от сенки, сякаш вече падаше нощ. Градът се… гърчеше. Усещаше го с подметките на ботушите си.

Някъде в леса избухна пожар, загърмяха вихрушки сайдин и замятаха във въздуха цели дървета сред валма от пламъци, които се понесоха към него, но той вече запридаше Праг. Скочи през него, остави го да изчезне и побягна с все сила през замрежените с диви лозници дървеса, заора през преспите сняг, запрепъва се в камънаци, скрити в гнилата шума, но не се забави. О, не! Паяжината беше извърната, за да е по-сигурно, но и с първата беше така, а той беше воин. Чу взривовете, които очакваше, и разбра, че се носят натам, където бе отворил Прага, така сигурно, както се бяха понесли към мястото, което бе заел в руините. Сега бяха достатъчно далече от него, за да го застрашат. Без да спира да тича, той се извърна и погледна към ключа за достъп. При толкова изливащ се през него сайдин беше като огнена стрела в небето с връх, насочен към ал-Тор.

Така. Освен ако в този прокълнат Век някой не бе открил в себе си нова, непозната досега дарба, ал-Тор трябваше да се е сдобил с устройство, с тер-ангреал, който може да засича преливащ мъж. Според това, което знаеше за епохата, наричана от днешните хора „Разрушението“, откакто самият той бе затворен в Шайол Гул, всяка жена, знаеща как да създаде тер-ангреал, щеше да се опита да направи такъв. При война противната страна винаги ти излиза с нещо, което не си очаквал, и ти трябва да му намериш противодействие. А във война той беше ненадминат. Но първо трябваше да се приближи.

Изведнъж забеляза хора вдясно пред себе си сред дърветата и се прикри зад един ствол с груба сива кора. Някакъв плешив старец с кръгче бяла коса около темето куцукаше между две жени, едната от които красива, макар и с някак дивашка хубост, другата — зашеметяваща. Какво търсеха в тези гори? Кои бяха? Приятели на ал-Тор или случайни хора, озовали се на неподходящо място в неподходящо време? Поколеба се да ги убие, които и да бяха. Всяко прилагане на Силата щеше да го издаде пред ал-Тор. Трябваше да изчака, докато подминат. Главата на стареца се въртеше, сякаш търсеше нещо между дърветата, но Демандред се усъмни, че толкова грохнало същество би могло да вижда далече.

Изведнъж старецът спря и протегна ръка право към Демандред, и Демандред се замята отчаяно, мъчейки се да се отскубне от паяжината на сайдин, ударила предпазния му щит с много по-голяма сила, отколкото беше възможно, мощна като собствения му запридък. Този едва кретащ стар нещастник беше Аша’ман! А поне една от двете жени трябваше да е от ония, които в днешно време минаваха за Айез Седай, и се бе включила в пръстен със стареца.

Опита се да нанесе своя удар и да ги съкруши, но старецът мяташе паяжина след паяжина, без да спира, и на него не му оставаше нищо друго, освен да ги отблъсква. Онези от тях, които попадаха по дърветата наоколо, ги обгръщаха в пламъци или стволовете им се пръскаха на трески. Пълководец беше Демандред, велик пълководец, но пълководците не се сражаваха редом с бойците, които предвождат! Озъбен в безсилна злоба, той започна да се оттегля между горящите дървета и грохота на взривовете. Надалече от ключа. Рано или късно старецът трябваше да се изтощи и тогава Демандред щеше да се погрижи да убие ал-Тор. Стига някой от останалите да не го изпревареше. Надяваше се трескаво, че ще е пръв.

Надигнала поли до коленете си и сипейки проклятия, Циндейн побягна от третия си Праг веднага след като го премина. Чуваше взривовете, настъпващи неуморно насам, но този път беше разбрала защо я преследват толкова точно. Спъваше се в лозниците, скрити в снега, блъскаше се в стволовете на дърветата и тичаше. Мразеше горите! Поне още някой от останалите беше тук — видяла бе бликащите като гейзери огньове да препускат в друга посока, не към нея; усещаше как се заприда сайдар на не едно място, как се заприда стихията — но се молеше на Великия властелин дано първа да стигне до Луз Терин. Съзнаваше, че повече от всичко на света иска да види смъртта му. А за това трябваше да се приближи още.

Присвит зад един паднал дънер, Осан’гар задиша на пресекулки след изнурителния бяг. Тези няколко месеца, през които трябваше да се представя за Корлан Дашива, не го бяха накарали да заобикне усилието. Взривовете, които за малко щяха да го убият, заглъхнаха, след което започнаха отново някъде далече и той се надигна предпазливо, за да надникне над дънера. Не че се заблуждаваше, че полуизгнилото дърво е кой знае каква защита. Никога не се беше проявявал като истински воин. Дарбите, геният му бяха в други области. Тролоците бяха негово творение, а следователно и пръкналите се от тях мърдраали, и още много създания, разтърсили света и направили името му прочуто. Ключът за достъп блестеше нажежен от сайдин, но той долавяше, че и други, по-малки количества от стихията се привличат наоколо и някой борави с тях.

Очаквал бе, че други от Избраните ще се появят тук преди него, надявал се бе, че могат да приключат с неприятната задача преди да пристигне той, но явно не бяха. Явно ал-Тор беше довел поне няколко ашамани, а ако се съдеше по количеството сайдин, хвърлено във взривовете, които го бяха подгонили — взел бе и Каландор. А може би и няколко от питомките си, така наречените Айез Седай.

Залегна отново зад дървото и прехапа устни. Тази гора се оказа опасно място, много по-опасно, отколкото беше допускал, и съвсем неподходящо за гений като него. Но си оставаше фактът, че Моридин го ужасяваше. Беше го ужасявал винаги, от самото начало. Побъркал се беше със Силата още преди да ги запечатат във Въртела, а откакто ги освободиха, изглежда, си въобразяваше, че той самият е Великият властелин. Моридин щеше все някак да разбере, ако избягаше, и щеше да го убие. Още по-лошо, ако ал-Тор успееше, Великият властелин можеше да реши да убие и двамата, както и Осан’гар в добавка. Все едно му беше дали те ще умрат, но за него самия съвсем не му беше все едно.

Хич го нямаше в преценката на часовете по слънцето, но явно беше почти обед. Надигна се от земята и опита да почисти калта от дрехите си, но скоро се отказа отвратен и се запромъква от дърво на дърво, уж крадешком. Поне си въобразяваше, че е крадешком. И се промъкваше не накъде да е, а право към ключа. Може би някой от другите щеше да довърши оногова, преди да го е приближил, но ако не, сигурно щеше да извади късмет да се покаже герой. Предпазливо, разбира се.

Верин се впери намръщена в привидението, движещо се между дърветата вляво от нея. Не й хрумваше по-подходящо определение за жена, крачеща през гората цялата отрупана със скъпоценности и по рокля, която менеше цвета си във всички отсенки на дъгата, от черно до бяло, и понякога ставаше дори прозрачна! Не бързаше, но се беше запътила към хълма, на който седеше Ранд. И освен ако Верин не грешеше много, трябваше да е някоя от Отстъпниците.

— Само ще я гледаме ли? — прошепна с гняв Шалон. Ядосала се беше, че не й дадоха тя да държи потоците, сякаш силата на една дивачка можеше да се мери с тази на Айез Седай, а тъпченето през гората ни най-малко не беше подобрило настроението й.

— Трябва да направим нещо — тихо каза Кумира и Верин кимна.

— Просто се мъчех да реша какво. — Щит, реши тя. Една пленена Отстъпница можеше да се окаже ценна придобивка.

Впрегнала цялата мощ на своя кръг, тя запреде щита си и слисана загледа как се разприда. Жената вече прегръщаше сайдар, макар около нея да не сияеше светлина — и беше неимоверно силна!

След което не й остана време да мисли за нищо, защото златокосата жена се завъртя и запрелива. Верин не можеше да види сплитовете, но знаеше, че отблъсква най-гибелната атака през живота си — а не беше дошла толкова далече, само за да умре тук.

Ибин придърпа наметалото си и съжали, че не бе усвоил добре умението да пренебрегва студа. Всъщност студа можеше да пренебрегне, но не и вятъра, който се усили веднага щом слънцето прехвърли зенита. Трите свързани с него Сестри просто бяха оставили наметалата си да ги развява вятърът и се стараеха да гледат във всички посоки наведнъж. Кръга водеше Дайгиан — заради него, мислеше Ибин — но притегляше толкова леко, че той усещаше едва шепота на течащия през него сайдин. Тя не искаше да го понася, докато не се наложи. Ибин повдигна качулката й над главата и Дайгиан му се усмихна. Връзката носеше към него привързаност, както и обратно, предполагаше той. С времето, мислеше си, можеше и да обикне тази дребничка Айез Седай.

Пороят на сайдин далеч зад него имаше свойството да заглушава усета му за друго преливане, но все пак усещаше другите, които боравеха със Силата. Някъде другаде битката вече бе в разгара си, но дотук тримата само обикаляха безцелно из гората. Не че имаше нещо против. Ходил бе на Думайски кладенци, сражавал се беше със сеанчанците и беше разбрал, че битката е нещо забавно само на книга, но не и наяве. Това, което го дразнеше, бе, че не дадоха на него контрола над кръга. На Джаар също не бяха дали, разбира се, но той допускаше, че Мерайз е в състояние да се забавлява, карайки Джаар да крепи бисквитка на носа си. Виж, на Деймир обаче му дадоха. Само защото беше с няколко години по-голям от него — е, повече от няколко; той май беше по-стар от таткото на Ибин — не беше основание Кацуан да гледа на него, сякаш е…

— Бихте ли ми помогнали? Изглежда, се загубих, а и конят ми избяга. — Жената, която се показа иззад едно дърво, нямаше дори наметало. И беше облечена в рокля с толкова дълбоко деколте, че се показваха половината й гърди. Вълни от черна коса обграждаха красивото й лице със зелени очи, които искряха с усмивката й.

— Странно място за разходка — промълви подозрително Белдеин. Миловидната Зелена не остана доволна, когато Кацуан постави начело Дайгиан, и използваше всеки повод да изрази мнението си за решенията на Дайгиан.

— Не се канех да стигам толкова далече — каза жената, докато ги приближаваше. — Виждам, че сте Айез Седай. С… жених? Да знаете случайно за какво е цялата тази суматоха?

Ибин изведнъж усети как кръвта му изстива. Това, което почувства, бе невъзможно! Зеленооката жена се намръщи изненадана и той направи единственото, което можеше.

— Тя държи сайдин! — изрева Ибин и се хвърли срещу нея, и в същия миг усети как Дайгиан притегли много надълбоко от Силата.

Циндейн забави, щом видя жената, стояща сред дърветата на стотина крачки от нея — висока руса жена, която само я гледаше как приближава. Усещането за вихрещите се наоколо битки със Силата я тревожеше и в същото време й вдъхваше надежда. Жената отпред носеше най-обикновени вълнени дрехи, но съвсем нелепо се беше накичила със скъпоценности като някоя знатна лейди. Със сайдар в себе си, Циндейн дори и отдалече виждаше тънките бръчици около очите й. Значи не беше някоя от онези, които се наричаха Айез Седай. Но тогава коя? И защо стоеше там неподвижно, сякаш се канеше да прегради пътя на Циндейн? Всъщност това нямаше значение. Едно преливане сега щеше да я издаде, но нямаше защо да бърза. Ключът все така светеше като маяк със Силата. Луз Терин все още беше жив. Колкото и свирепо да я гледаха очите на тази жена, един нож щеше да стигне, ако наистина си въобразеше, че може да я спре. И само за да не би да се окаже от така наречените „дивачки“, Циндейн й приготви малко подаръче, извърната паяжина, която нямаше да усети преди да е станало късно.

Изведнъж около жената се появи светлината на сайдар, но готовата вече огнена топка полетя от ръката на Циндейн — толкова малка, че да не я засекат, надяваше се, но достатъчна да прогори дупка през тази жена, която…

Тъкмо когато стигна до нея, почти толкова близо, че да й опърли дрехите, паяжината от Огън се разпреде. Жената не бе направила нищо; сплитът просто се разпадна! Циндейн никога не беше чувала за тер-ангреал, който разприда мрежа, но трябваше да е това.

После жената отвърна на удара и тя трябваше да понесе втория си шок. Беше по-силна от самата нея преди да я пленят аелфините и еелфините! Невъзможно. Никоя жена не можеше да е по-силна. Сигурно имаше и ангреал. Шокът продължи само до мига преди да пререже сплитовете на жената; Не знаеше да ги извръща. Това вероятно беше предимството й. Щеше да види смъртта на Луз Терин! По-високата от нея жена се сгърчи, щом краищата на прерязаните й сплитове я шибнаха от двете страни, но още докато наместваше крака, претърпяла удара, преля отново. Циндейн изръмжа и отвърна, а земята под краката й се надигна. Щеше да види смъртта му! Щеше!

Най-високата част на билото не беше много близо до ключа за достъп, но въпреки това ключът сияеше толкова ярко в главата на Могедиен, че тя жадуваше да отпие макар и глътка само от този необятен прилив на сайдар. Да удържа толкова много, да удържи макар една хилядна от толкова много, щеше да е чист екстаз. Жадуваше, но не можеше да пристъпи повече от тази позиция сред дърветата. Само заплахата от ръцете на Моридин, галещи нейната кур’сувра, я бе принудила изобщо да Отпътува и тя се беше позабавила, молейки се дано всичко да е приключило, преди да се насили да го направи. Винаги беше действала тайно, но още с пристигането си трябваше да избяга от една атака, а по най-различни, пръснати нашироко из гората места бляскаха под обедното слънце и бушуваха мълнии и огньове, изпредени от сайдар, и други, предизвикани сигурно от сайдин. Черен дим се вдигаше на гъсти валма от запалените дървета и тътенът на несекващи взривове кънтеше във въздуха.

Кой се сражаваше, кой беше жив все още и кой умираше — всички тези неща й бяха безразлични. Освен че щеше да е приятно, ако загинеше Циндейн или Грендал, или и двете. Могедиен обаче — не; нямаше да се пъха тя посред битката. И сякаш не стигаше това, но ей там, зад сияещия ключ, се заиздига огромен плосък черен купол, сякаш самата нощ се бе превърнала в камък. Тя трепна, щом по тъмната повърхност пробяга вълна и куполът видимо нарасна. Лудост бе да се приближиш повече до такова нещо, каквото и да беше. Моридин нямаше как да разбере какво е правила тук.

Тя се отдръпна по-надалече от сияещия ключ и от странния купол и седна да прави това, което беше правила толкова често в миналото. Да гледа скрита в сенките и да оцелява.

Ранд крещеше. Беше сигурен, че крещи, че Луз Терин крещи, но сред този грохот не можеше да чуе нито един от двата гласа. Мръсният океан на покварата се изливаше през него с див вой. Блъскаха да го прекършат приливните вълни на злото. Раздираха го побеснели вихри мръсотия. Единственото, заради което знаеше, че все още държи Силата, беше покварата. Сайдин можеше да се отклони, да лумне, да го убие, а той така и нямаше да го разбере. Гнусният порой надмогваше всичко останало и той с последни сили се удържаше да не бъде пометен. Само това беше важното сега. Трябваше да издържи!

— Какво можеш да ми кажеш, Мин? — Въпреки умората, Кацуан се държеше на крака. Удържането на този щит почти цял ден можеше да умори всеки.

От доста време не беше имало атака и всъщност като че ли продължаваха да преливат безспирно само Нинив и момчето. Елза крачеше в безкраен кръг по билото на хълма, все още свързана с Джаар и Мерайз, но засега нямаше какво друго да прави, освен да оглежда околните хълмове. Джаар седеше на един камък и Каландор смътно проблясваше в ръцете, му. Мерайз седеше на земята до него, опряла глава на коленете му, и той я галеше по косата.

— Е, Мин? — настоя Кацуан.

Момичето вдигна ядосано очи от плитката падина, където Томас и Моад ги бяха напъхали вързани двете с Харайн. Мъжете поне бяха проявили достатъчно благоразумие да приемат, че не могат да участват в тази битка. Харайн се мусеше непрекъснато, а колкото до Мин — на няколко пъти се наложи мъжете да я удържат да не отиде при младия ал-Тор. Дори трябваше да й приберат ножовете, след като се опита да ги използва срещу тях.

— Знам, че е жив — промърмори момичето, — и мисля, че страда. Само че след като усещам толкова ясно, че страда, значи го боли ужасно. Пуснете ме при него.

— Сега само ще му пречиш.

Без да обръща внимание на безсилния стон на момичето, Кацуан закрачи по неравната земя към седналите Ранд и Нинив, но без да ги гледа. Дори от мили разстояние черният купол изглеждаше неизмерим, издигаше се на хиляди стъпки. И се издуваше. Повърхността му приличаше на черна стомана, макар да не искреше под следобедното слънце. По-скоро светлината сякаш чезнеше около него в сумрак.

Ранд седеше както от самото начало — неподвижна и нищо невиждаща статуя, а по лицето му се стичаше пот. Дори да изпитваше ужасна болка, както твърдеше Мин, не го показваше с нищо. А и да беше така, Кацуан не знаеше какво би могла да направи, какво би посмяла да направи. Ако сега го обезпокоеше по какъвто и да било начин, можеше да има тежки последици. Кацуан отново погледна издигащия се мъртвешки черен купол и изпъшка. Това, че изобщо му бе позволила да го започне, също можеше да има тежки последици.

Нинив изстена и се хлъзна от камъка на земята. Роклята й беше прогизнала от пот и по мокрото й лице се бяха полепили кичури коса. Миглите й пърхаха немощно, а гърдите й се надигаха и спущаха, докато вдишваше отчаяно въздух.

— Стига! — проплака тя. — Не мога да понеса повече.

Кацуан изпита колебание — нещо непривично за нея. Момичето не можеше да напусне кръга, докато младият ал-Тор не я освободи, но освен ако Чедан Кал нямаше недостатъци като Каландор, щеше да й попречи да поеме толкова Сила, че да й навреди. Само че сега тя действаше като проводник за много повече сайдар, отколкото можеше да привлече цялата Кула с всичките притежавани от Кулата ангреали и ша-ангреали. След като беше пренасяла през себе си този поток с часове, самото физическо изтощение можеше да я убие.

Кацуан коленичи до момичето, остави лястовичката на земята до себе си, взе в ръце главата на Нинив и смали количеството сайдар, което влагаше в щита. Способностите й в Церенето не бяха повече от средни, но можеше поне да отмие изтощението на момичето, без тя самата да грохне от умора. Ала си даваше пълна сметка за отслабения над главите им щит и затова бързо оформи сплитовете.

Осан’гар се изкатери до върха на хълма, легна по корем на земята, усмихна се и пропълзя да се скрие зад едно дърво. Оттук, с помощта на сайдин в себе си, можеше да види ясно съседното било и хората по него. Не толкова много, колкото очакваше. Една жена обикаляше бавно и се взираше в дърветата, но всички останали си седяха спокойно по местата. Видя Наришма с блестящия Каландор в ръцете му и някаква жена, с глава на коленете му. Имаше още две жени, едната коленичила над другата, но бяха скрити зад гърба на мъжа. Не беше нужно да вижда лицето му, за да знае, че е ал-Тор. Ключът на земята до него го издаваше. За очите на Осан’гар той блестеше ярко. В главата му — надмогваше слънцето, равен беше на хиляда слънца. Какво можеше да направи само с това! Жалко, че щеше да се унищожи заедно с ал-Тор. Но все пак можеше да вземе поне Каландор, след като ал-Тор загинеше. Никой друг сред Избраните не притежаваше дори ангреал. Дори Моридин щеше да запърха като пъдпъдък пред него, сложеше ли веднъж ръка на този меч. Не-блис ли? Осан’гар щеше да бъде обявен за Не-блис, след като унищожеше ал-Тор и развалеше всичко, което той беше направил тук. Засмя се тихо и запреде белфир. Кой би могъл да си помисли, че тъкмо той щеше да се окаже героят на деня?

Елза крачеше бавно и оглеждаше гористите хълмове. Изведнъж спря, доловила смътно движение с крайчеца на окото си. Извърна много бавно глава натам. Денят бе минал много трудно за нея. По време на пленничеството й при айилските шатри край Кайриен я беше осенило, че е от съдбовно значение Преродения Дракон да стигне до Последната битка. Изведнъж й бе просветнало с така заслепяваща очевидност, че се стъписа защо не беше го разбрала преди. Сега й беше съвсем ясно, ясно, колкото сайдар правеше лицето на мъжа, мъчещ се да се скрие на оня хълм зад един повален дънер. Днес бе принудена да се бие с Избраните. Великият властелин със сигурност щеше да го разбере, ако й се наложеше да убие някой от тях, но Корлан Дашива беше само един от онези ашамани. Дашива вдигна ръката си към хълма, на който стоеше тя, и Елза притегли колкото можеше през Каландор в ръцете на Джаар. Сайдин й се стори подходящ за унищожението. Огромно кълбо бляскав огън обкръжи билото на другия хълм — червено, златно и синьо. Когато изчезна, другият хълм се бе превърнал в гладка повърхност, петдесет стъпки по-ниска от стария гребен.

Могедиен не беше сигурна какво я задържа толкова дълго. Едва ли до здрач оставаха повече от два часа и гората беше притихнала. Освен ключа не усещаше някъде другаде да прелива сайдар. Това все още не означаваше, че някой не използва нищожни количества тук-там, но нямаше нищо общо с доскорошната яростна стихия. Битката беше свършила, другите Избрани или бяха мъртви, или бягаха победени. Явно победени, след като ключът все така блестеше в главата й. Удивително как Чедан Кал бе понесъл толкова продължителна употреба на това равнище.

Легнала по корем на високата си позиция за наблюдение и подпряла брадичка на дланите си, Могедиен се взираше към огромния купол. „Черно“ вече не стигаше да го определи. Вече не съществуваше дума за него, но черното бе твърде светъл цвят, с който да се сравни. Беше станал вече полукълбо, издигаше се вече като планина, на две или повече мили в небето. Около него бе надвиснал дебел сенчест слой, сякаш куполът изсмукваше от въздуха последните остатъци дневна светлина. Не можеше да проумее защо не се страхува. Това нещо можеше да си расте така, докато обгърне целия свят или навярно да разтроши целия свят, както й каза Аран’гар, че би могло. Но ако станеше това, нямаше да съществува безопасно място, нямаше да има сенки, в които Паяка да се крие.

Изведнъж нещо се загърчи и пробяга нагоре от гладката повърхност, като пламък, доколкото можеше да има пламъци почерни от черното, след това — друг, и трети, докато целият купол не лумна в адски пожар. Ревът от десет хиляди небесни гръма я принуди да запуши ушите си и да запищи, безшумно сред този грохот, и куполът се срина навътре в себе си за по-малко от един удар на сърцето, превърна се в точица, в нищо. И тогава вятърът зави, устреми се от всички посоки към изчезналия купол, и я повлече по каменливата земя, колкото и отчаяно да дращеше с нокти, заблъска я в дърветата и я вдигна във въздуха. Странно, но тя не изпита страх. Само помисли, че ако преживее и това, никога повече няма да изпита страх.

Кацуан пусна на земята това, което доскоро беше било тер-ангреал. Повече не можеше да се нарече и статуя на жена. Лицето си беше все така мъдро и строго, но фигурата бе скършена на две, буцеста като кипнал на мехури восък от едната страна, където се беше разтопила, а ръката, която бе държала кристалната топка, сега се търкаляше строшена на късчета около съсипаната статуетка. Мъжката фигура си беше цяла и вече бе прибрана в дисагите й. Каландор също беше прибран, здрав и непокътнат. Не биваше да оставя изкушения на открития връх на хълма. На мястото на доскорошния Шадар Логот в гората се виждаше огромно открито пространство, съвършено кръгло и толкова широко, че дори при ниско смъкналото се на хоризонта слънце се виждаше как далечната му страна леко се спуска надолу в земята.

Лан, повел накуцващия си боен кон нагоре по склона, пусна юздите, щом видя Нинив, просната на земята и покрита до брадичката с наметалото си. Младият ал-Тор лежеше до нея също завит и до него се беше сгушила Мин, положила глава на гърдите му. Очите й бяха затворени, но ако се съдеше по усмивката й — не спеше. Лан ги погледна съвсем бегло, пробяга останалото разстояние, падна на колене и нежно повдигна главата на Нинив.

— Само са в несвяст — каза му Кацуан. — Според Кореле е по-добре да ги оставим сами да се възстановят. — А колко време щеше да изисква това, Кореле не бе готова да каже. Нито Деймир. Раните на хълбока на момчето си бяха останали непроменени, макар Деймир да беше очаквал, че промяна ще има. Всичко това беше доста обезпокоително.

Малко по-далече по хълма плешивият Аша’ман се бе навел над стенещата Белдеин, пръстите му шареха едва доловимо във въздуха малко над главата й, докато запридаше своя странен Цяр. Доста натоварен бе през последния час. Аливия не спираше да гледа изумено и да сгъва ръката си, която преди малко не само че беше счупена, но и цялата разкъсана до костта. Сарийн пристъпваше колебливо, но това бе само от умората. Тя едва не бе умряла там, в гората, и очите й все още бяха ококорени след преживяното.

Не всички бяха извадили толкова късмет. Верин и жената на Морския народ седяха до покритото с наметало тяло на Кумира и устните им тихо се движеха в безмълвна молитва за душата й, а Несуне се опитваше несръчно да утеши хлипащата Дайгиан, която бе прегърнала тялото на младия Ибин и го люлееше като бебе. Зелените имаха такива навици, но на Кацуан никак не й харесваше, че е загубила двама от хората си срещу някакви си там Отстъпници и един мъртъв ренегат.

— Чист е — не спираше да мълви Джаар, положил глава в скута на Мерайз. Сините й очи както винаги гледаха строго, но тя галеше нежно косата му. — Чист е.

Кацуан се спогледа с Мерайз над главата на момчето. Деймир и Джаар казваха едно и също — че покварата е изчезнала, — но как можеха да са сигурни, че поне една трошичка не е останала от нея? Мерайз се бе съгласила да се свърже за малко с момчето и тя не можа да почувства нищо от онова, което другата Зелена и бе описала, но как можеха да са сигурни? Сайдин бе нещо толкова чуждо, че всичко можеше да се крие в този безумен хаос.

— Искам да тръгнем веднага щом се върнат и другите Стражници — обяви тя.

Оставаха твърде много въпроси, за които нямаше задоволителни отговори. Но сега тя поне имаше младия ал-Тор и нямаше никакво намерение да го загуби.

Падна нощ. На билото на хълма вятърът навя прах над онова, което доскоро беше било тер-ангреал. Долу се простираше гробницата на Шадар Логот — отворена, за да даде на света надежда. А на далечния Тремалкинг тръгна мълва, че Времето на илюзиите свършва.

Край на Девета книга от „Колелото на Времето“