Степени на свобода.

6.

Петрович пристъпи бавно напред и настрои очите си към слабата светлина, превключвайки между почти инфрачервената и видимата част от спектъра. Движеше се бавно, за да успява да смеси образите и така да избегне стъпването в някоя лазерна мрежа.

Въздухът беше студен и сух, като в гробница. Нямаше следи от разложение, усещаше се само лек дъх на старост. Той сигурно беше първият жив човек, стъпил тук от ужасно много време – прегледал бе набързо историята на Риджънтс Парк и беше открил, че първите домики бяха стоварени върху зелената трева в края на две хиляди и втора. Армагедон беше обявен официално за приключен след смъртта на Ван Хуурън през две хиляди и девета. Значи, минимум осемнайсет години.

И този човек бе стоял тук през цялото време, точно в сърцето на Метрозоната. Петрович застана пред масивния дървен стол на армагедониста и се взря в изсушеното му лице.

– Всичко, което ни заобикаля. Ти си виновен за всичко, говносос. За всичко.

Кожата на армагедониста се беше опънала около устата му и зъбите му бяха оголени, сякаш се хилеше. Петрович почувства силно желание да забие юмрук в мъртвите му втренчени очи и после да изтръгне ръцете му и да го пребие със стърчащите кости.

Армагедон беше променил света. Това беше основната му цел, разбира се, но макар че бяха засипали с бомби цяла Европа, от източния до западния й край, Господ не се беше появил, за да съди живите и мъртвите.

На оцелелите беше оставен континент, покрит с хотспот точки, милиони бежанци, тълпящи се покрай новоукрепените граници, съсипани икономики и радиоактивен дъжд.

Армагедон бе оставил Петрович с увредено сърце и детство, което бе свършило внезапно със смъртта на баща му от рак. Той имаше не по-малко причини да мрази армагедонистите от всеки друг човек.

Също както всички останали пострадали хора, Петрович си беше представял какво ще каже, ако случайно се срещне с някой от тях. Сега имаше тази възможност – стига да пожелаеше, можеше да излее върху обекта на своята омраза трупаните двайсет години ярост и неудов­летворение. Въпреки че нямаше да бъде чут.

Той отстъпи назад. Беше си помислил, че ръцете на армагедониста са вкопчени в облегалките на стола, но това се отнасяше само до дясната. Пръстите на лявата бяха свити около една ръчка, която приличаше на тежкия превключвател на неговата машина с вечен двигател. Петрович се наведе, за да види по-добре.

Бутон на мъртвеца. Само че мъжът, който го държеше, беше мъртъв, а устройството не беше проработило. Засега.

Без да мръдва от мястото си, Петрович огледа вът­решността на домика. Трябваше му щанга или нещо тежко, за да застопори механизма. Възможно беше ръчката никога да не падне, но също така бе вероятно да я задейства и най-леката вибрация. Жиците я свързваха и с тежкия метален цилиндър, и с кутията, намираща се под стола, което означаваше, че армагедонистът щеше да се смее последен, макар и за кратко.

Край вратата на домика бяха оставени инструменти за заваряване. Доста обемисти. Останалата част от контейнера беше празна, с изключение на масата и нестабилния й товар.

– Мади?

– Сам?

– Ще ми трябва малко тел. Твърда тел като онази от закачалките за дрехи или дебела медна жица. – Можеше да завърже ръчката. Това щеше да я задържи на място, докато не измислеше нещо по-добро. – И по-бързичко, става ли?

Без да помръдва от мястото си, той приклекна и погледна между краката на армагедониста. Накланяйки се последователно наляво и надясно, успя да огледа предмета по-добре и мислено да си състави триизмерен модел.

Това беше акумулатор за автомобил.

Петрович знаеше, че е немислимо уредът да е запазил заряда си в продължение на двайсет години. На пода около него имаше голямо петно, но то можеше да е от нещо, капало отгоре, а не от пробита клетка. Можеше просто да развие клемите и с един ритник да прати устройството в другия край на пода. Акумулаторът беше мъртъв също като армагедониста.

Петрович се почеса по носа. Може би просто трябваше да изчака телта. Изправи се отново и погледна към бомбата.

Армагедонистите използваха най-вече оръжия от съветската епоха, но това не беше едно от тях. То имаше отличителния вид на измайсторен вкъщи механизъм от типа, който беше сравнително лесен за сглобяване, и за активирането му беше достатъчно да бъде изпуснат накриво на пода. С малък заряд, който обаче беше повече от достатъчен, за да изравни със земята всичко наоколо в радиус от няколко километра.

Зад него се разнесе почукване.

– Да?

– Нося ти телта.

– Хвърли я насам. Към краката, не към главата. Не искам да падне близо до трупа.

Тялото на Маделин закри процепа.

– Как можеш да виждаш… ох.

– Просто ми хвърли телта – каза Петрович. – Нужни са ми още няколко неща, за да обезопася бомбата.

– Не смяташ ли, че трябва да оставиш това на някой друг?

– Не, не смятам. Няма да я оставя на някой друг, защото на този някой друг ще му отнеме цял ден, за да дойде дотук, ще настоява да евакуираме всички на трийсет километра наоколо, а за прехвърлянето им през реката ще отиде цяла седмица, ще нанесе непоправима вреда на Свободната зона, а след това ще направи същото, което смятам да направя аз, и после ще очаква до края на живота му да го смятаме за ёбаный герой.

Парче намотана тел се плъзна по пода и се спря при краката му.

– Така. Искам фенерче за глава, клещи секачи, пълен комплект гаечни ключове – включително онези малките с форма на звезда, всякакъв вид отвертки, малки и големи плоски клещи, мултицет и гайгеров брояч. Повечето инструменти ще намериш в сутерена на Колежа по изкус­твата, знаеш къде се намира. За гайгеровия брояч сигурно ще се наложи да отидеш в отделението по медицинска физика в болницата. Запомни ли всичко?

Валентина щеше да носи всичко това със себе си, но тя беше в другия край на Свободната зона и търсеше агента на ЦРУ.

– Това май твърде много ти харесва.

Той се наведе, за да вдигне телта и я опипа. Беше малко тънка, но щеше да свърши работа.

– Изглежда, живея в свят, където ти си готова да ми повериш обезвреждането на атомна бомба, но не и сърцето си. Явно ще трябва да се задоволя с онова, което мога да имам.

Тя пристъпи от крак на крак пред процепа.

– Ще ти донеса нещата.

– Благодаря. Ти ли ще съобщиш на Соня за това, или аз да го направя?

– Работата ми е да й съобщавам за тези неща – отвърна тя.

– Това „да“ ли беше, или „не“?

– Ти й кажи. Не знам защо си мисля, че е по-добре да го чуе от теб.

– До скоро тогава. Ако не можеш да намериш някое от нещата, обади ми се, за да видя дали ще успея да се справя без него.

Сянката върху процепа изчезна и преди да се обади на председателя на Свободната зона, той реши да се позанимае с бутона на мъртвеца.

Задачата беше елементарна, но трябваше да действа внимателно. Той намота свободния край на телта около най-близкия край на стола и я стегна здраво, за да не се изхлузи. След това размота остатъка, за да навие другия край около самия бутон.

Мъртвите трошливи пръсти бяха обхванали дръжката, която би трябвало да отскочи назад в мига, в който натискът върху нея отслабне. Нещо бе попречило това да се случи. Петрович увеличи контраста на погледа си, с надеждата да открие какво е то.

Тайната се криеше в лакътя. Армагедонистът беше подпрял ръката си на облегалката, с надеждата да облекчи напрежението в мускулите си. Може би беше получил спазъм. Може би просто не беше подготвен. И малко след като беше обезсмислил съществуването на бутона, той беше умрял.

– Мудак. И края на света не можеш да направиш като хората.

Той намота жицата около бутона и съсухрената ръка, изпъна крайника и продължи да намотава, като пос­тепенно го пристягаше към бутона. С обтягането си телта се врязваше в сухата, обезкървена ръка, прорязвайки пергаментовата кожа.

Петрович наблюдаваше безстрастно, притеснен единствено от мисълта дали няма да се счупят костите. Реши, че няма такава опасност, и завърши упражнението, като огъна телта надолу и я уви повторно около същия крак на стола. Ритна я за проба. Телта издържа.

Следваща стъпка.

Тя седеше зад бюрото си, без да осъзнава, че е наб­людавана. Очите й пробягваха по екрана на монитора, преглеждайки няколко сметки. Всеки път, когато попадаше на вписване, за което може би трябваше да поиска обяснение, тя леко се мръщеше, сбърчила вежди.

Той се изкашля, за да привлече вниманието й.

– Госпожо президент?

– Сам? – Соня се облегна назад, опитвайки се да се фокусира върху малката камера, прикрепена към монитора. – Защо ме наричаш така? Къде се намираш?

– В Риджънтс Парк. Имаме проблем. Официален проблем на Свободната зона от типа говно се удря във вентилатора. – Той погледна към бомбата. – И аз най-официално ти съобщавам за него.

– Добре. – Чертите й се изостриха. – Съобщи ми.

– Намирам се в контейнер нула. Той съдържа трупа на последния армагедонист и домашно приготвената му ядрена бомба.

Дори да беше изненадана или шокирана, тя не го показа по никакъв начин. Всъщност не показа нищо.

– Обезопасен ли е районът?

– Не, но не искам тукашните хора да бъдат евакуирани вкупом. Това е сигурен начин за привличане на всеобщото внимание към факта, че си имаме проблем.

– Сам, той съществува, независимо дали ни харесва, или не, и аз ти пращам отряд охранители. Ще бъдат дискретни.

– На Мади няма да й хареса.

– Тя с теб ли е?

– В момента не. Изпратих я да ми събере комплекта за обезвреждане на бомбата.

Прескачане на сърцето и спадане на гласа й с една октава.

– Сам…

– Какво? Соня, това нещо работи. Не знам какво ще го задейства, но знам, че мога да направя така, че да не се стига дотам.

– Бомбата е стояла там години наред. Още ден-два няма да имат значение.

Петрович притисна длан към челото си и прокара пръсти през косата си.

– Напротив, ще имат. Първо, ние отворихме контейнера. Тук има бутон на мъртвеца, който не проработи – временно съм го обезопасил – но е възможно да има още светлинни датчици, клетки в режим на непрекъснато зареждане, старомодни механични капани. Ако това нещо се взриви, ще изгубим всичко, което сме построили отново през последната година, а през следващите десет ще се опитваме да обеззаразим Метрозоната.

– Трябва ни експерт.

– Ёбаный стос, звучиш точно като нея! Виж какво, това е паянтова сглобка пушечен тип. Не е нещо, което се пазарува в магазина. Хората, които са го създали, са мъртви, Соня, и никой няма да разбере какво са измислили мозъчетата им. Дизайнът на механизма е сравнително прост и елементарен, некадърен и нестабилен. Не разчита на никакви усъвършенствани механизми, а само на смесването на две подкритични маси. За това е достатъчно да го изпуснеш на земята. Щом искаш да оставиш нещо такова насред Свободната зона, давай, ти си шефът. Ти носиш отговорността.

Соня се отблъсна от бюрото си. Управлението на Свободната зона беше заело старата Пощенска кула. Изгледът от върха беше внушителен и през прозореца зад гърба й Петрович можеше да види осеяния със светли точици град.

– Може ли да бъде преместена? – попита тя.

– Без да е обезвредена? Може би. Не знам.

– Ти можеш ли да го направиш?

– Чёрт. Не.

Соня се изправи и погледна към града, както сигурно беше правила и от кулата „Ошикора“. Разликата беше в това, че сега тя наистина управляваше всичко. Поне още две седмици.

– Сам?

– Да?

– Не се издънвай.

Устните му се изкривиха в усмивка.

– Някога да съм те подвеждал?

– Не – съгласи се тя. – Но подведе Майкъл. Няма го вече година и ти все още си му длъжник.

– Работя по въпроса.

– Знам – на час по лъжичка. Канех се да те питам: какво се случи тази сутрин?

– Със свещеника ли? Папата иска да знае дали Майкъл има душа.

– Има ли?

– Казах му, че няма значение. Казах му, че Майкъл ми беше приятел и така или иначе, смятам да го спася.

– Браво на теб, Сам. Следиш ли цената на петрола?

– Не съвсем.

– От обяд е паднал с осемдесет долара на барел. ОПЕК вдигнаха шум до небето.

– Което е тъпо. Петролът е твърде ценен, за да бъде просто изгарян за нищо. Би трябвало да са доволни.

– Затова сега трябва да се притеснявам и за саудитските тайни служби. Благодаря ти за което. – Тя отново седна, всъщност почти се строполи в стола си. – Липсват ми тези разговори. Напоследък сме много заети, нали?

– Ще дойде време – скоро – когато няма да сме.

– Нали знаеш, че Маделин не е единствената жена на света? Ако тя не те желае, може да има някоя друга, която да те иска.

Петрович се почеса по носа, макар да не го сърбеше точно там.

– Нали ме познаваш. Знаеш, че спазвам обещанията си.

– Знам. – Тя сви рамене. – Само да беше по-подкупен.

– Да. – Отвън се чуваше бръмченето на мотор. – Ще прекъсвам. Когато съм готов, ще ти се обадя.

След като прекъсна връзката, той се намръщи. Бръмченето не беше от двигател на мотор. Звукът секна рязко и откъм затворената врата се посипа дъжд от искри.

През стоманата проникна ръбът на ъглошлайф, който започна да си прорязва път нагоре. Въздухът завиб­рира и се изпълни с дим.

– Охуеть! – Петрович се свърза отново с компютъра на Соня. – Ако вече си изпратила екипа си, прати още хора. Веднага. – След това се обади на Валентина: – Какъв хуй търсиш в Анфийлд? Трябваш ми тук! – И накрая на Маделин, като се наложи да изчака, докато тя отвърне на обаждането му: – Ела!

През това време искрите достигнаха почти до горната част на вратата и той вече едва виждаше през парливата мъгла с вкус на метал. Димът се затъкна в гърлото му и го накара да се закашля. Дразнеше и очните му ябълки, но това щеше да го преживее.

Искрите секнаха, както и ръмженето на ъглошлайфа. Два железни лоста проникнаха през процепите и след кратко огъване и мушкане старите панти поддадоха и вратата се сгромоляса с трясък върху отломките.

Внезапният приток на въздух изтласка голяма част от пушека. Той се закълби към тъмнеещото небе, а в контейнера пристъпиха шест фигури.

– Доктор Петрович, моля, отстъпете встрани. Не искаме да ви нараним.

– Чувствата ни са взаимни. Ако веднага си тръгнете, може и да останете живи.

Не разполагаше с нищо, което да използва като оръжие. Те имаха лостове, ъглошлайф и няколко масивни цепеници.

Ала те не започнаха да спорят с него – знаеха, че ще се обади за помощ и че имат само няколко минути на разположение. Четирима от тях отидоха при бомбата, а двама – най-едрите – застанаха между нея и Петрович. Всичките изглеждаха като най-обикновени хора – можеше да са строители, водопроводчици, шофьори, механици.

– Хей, хей! – Петрович видя как пропъхват ремъци под бомбата и се опита да стигне до нея. – Не правете така!

Докато вниманието му беше насочено към бомбата, единият от мъжете замахна с лоста си и го подсече отзад. Петрович не падна, защото другият го подхвана под мишниците и сключи ръцете си на тила му.

Те знаеха точно какво правят. Петрович почувства как кабелът в главата му се завърта и се измъква навън.

Едва тогава го връхлетя болката. Не само от удара с металния лост, но и от всички останали наранявания, които бяха останали нелекувани.

Пуснаха го на пода и мъжът с лоста отново замахна. Беше се целил в главата му, но вместо това улучи ръката. Костта изпращя.

– Ну все, тебе пизда. – Петрович се опита да поеме контрол върху краката си. Ритна веднъж, но бързо осъз­на, че това не е добра идея. – Добре. Спри.

– Съжалявам, доктор Петрович. Нямаме време за това.

Те прерязаха кабелите, които излизаха от бутона на мъртвеца и акумулатора. Бомбата се полюляваше свободно в люлката от ремъци. Мъжете тръгнаха към изхода.

– Не мога да ви позволя да я отнесете.

Той се опита да се изправи, подпирайки се с ръка върху празната маса. Краищата на счупената по-нагоре кост се приплъзнаха едно край друго, заплашвайки да пробият кожата.

И докато той пъшкаше и се насилваше да сподави стоновете си, те си тръгнаха.