Степени на свобода.

14.

Те бяха насядали около примигващия екран и гледаха изявлението на Соня. Никой от тях нямаше желание да коментира – то говореше само за себе си. След като Соня приключи, тя остана за миг загледана в камерата, директно в душата на Петрович, сякаш се опитваше да му внуши разочарованието си от него.

Петрович изключи видео потока и извади кабела, свързващ монитора с прикрепения към тялото му компютър. С кисело изражение го пусна на пода.

Люси се надигна от сгъваемия си стол и изключи екрана, след което просто остана до него с вид на изгубено малко момиченце.

– И сега какво ще правим?

– Аз ще се опитам да намеря някаква кухня. Хайде.

Маса застана на прага на вратата, която водеше към чакалнята, и огледа табелките по стената в търсене на някакви указания. „Акушерство“, „Онкология“, „Образна диагностика“, да – оборудването беше готово и очакваше лекарите и пациентите – но чашата силно сут­решно кафе все още й убягваше.

Петрович беше останал при Валентина.

– Трябва да кажеш на Соня – рече тя. – Дори да не ти повярва, в гърдите й ще се загнезди съмнение.

– Маса беше права. Трябваше да й се обадя по-рано. – Той покри лицето си с шепи, след което бавно плъзна длани по бузите си. – Направих цялата работа още по-голям пиздец, отколкото е.

– Нямаше как да знаеш.

– От мен се очаква да знам всичко.

Тя тръгна бавно покрай поредицата дивани, все още обвити в найлоновите си опаковки. Седна до него и сви крака под тялото си.

– Ти не си бог.

– Все още не. Но един ден ще стана, стига да доживея дотогава. Видях го. Надниквал съм стотици години напред в бъдещето, но не мога да кажа на Люси какво ще правим сега.

Дори да смяташе високомерието му достойно за коментари, тя предпочете да премълчи.

– Обади се на Соня. Обясни й, че нямаш нищо общо с Новия джихад на машините. Че и двамата сте жертви. Тя ще те изслуша.

– Да, знам, че ще го направи. Но за пръв път това няма да промени нищо. Вариантите ни за действие се изчерпват. Който и да стои зад това, си е свършил доб­ре работата.

– Хмм – рече тя. – Никой план не е идеален. Трябва да потърсим слабостите му. Да ги използваме. Къде би трябвало да се намират?

Петрович затвори очи.

– Изморен съм, Тина. Твърде изморен, за да мисля. Снощи не можах да спя.

– Чух.

Тя може и да се чувстваше неловко от това, но не и той. Петрович издиша пара във въздуха.

– Мислех си… най-накрая всичко ще бъде наред. А я ни погледни.

Валентина цъкна с език.

– Ако свещеникът е замесен, раздялата ти с Маделин е част от схемата, нали?

Петрович примигна.

– Чёрт.

– Затова се обади веднага на Соня. След това ще задвижим нещата.

Тя го потупа по рамото и отиде да потърси останалите.

Останал сам в сумрака, включен към контакта на стената, за да зареди акумулаторите си, Петрович предпазливо осъществи връзката. Този път нямаше да има прехвърляне на съобщения през незащитената мрежа; той скри адреса си и се погрижи никой да не успее да го проследи. Можеше да постигне по-лесно това с играчката си, но магията пак щеше да се получи.

Тя не беше сама и й бяха необходими няколко секунди, за да забележи отворилия се на екрана й прозорец. Петрович активира обичайния си аватар, който щеше да изглежда като него, да копира движенията и израженията на лицето му, без да разкрива самоличността му, а за фон му беше избрал променящи се изображения.

Соня се беше облегнала на бюрото си и крещеше на някого на японски, замеряйки го от време на време с по някоя английска дума. Петрович можеше да прекара разговора през електронен преводач, но същността му беше повече от ясна.

Личната й охрана не само не беше успяла да го залови, а и беше изпуснала всички останали с него. Двама от мъжете бяха в болница след злополучната си среща с юмруците и краката на Маделин.

– Здрасти – каза Петрович. – Тук, долу.

Тя реагира със закъснение. Аватарът му я поздрави с вдигната ръка.

Соня погледна над монитора към обекта на своя гняв и го отпрати с няколко думи, едва прикривайки презрението си.

– Наемниците не помогнаха кой знае колко, а? – каза Петрович. – Точно в такива случаи помагат приятелите, които те насочват в правилната посока.

– Сам. Какво си направил?

Тя се отпусна в стола си.

– Не е това, което си мислиш.

Соня се наведе и отвори едно чекмедже. Съдържанието му остана скрито от Петрович, но не беше нужно да е гений, за да разбере какво се опитва да стори тя.

– Ти ли го направи? – попита Соня с равен тон.

– Не, не съм. – Той виждаше как мускулчетата над китката й помръдват, докато тя натиска следващата буква на мъничката клавиатура. – Виж какво: искам да ме изслушаш внимателно, което няма как да стане, докато се опитваш да накараш служителите си да открият физическото ми местонахождение. Никога няма да го намерят, което означава, че ще се наложи пак да крещиш. Затова се откажи и поговори с мен.

Тя неохотно облегна ръцете си върху бюрото.

– Ще те намеря.

– Може би. Но аз ще съм подготвен. Затова нека поговорим.

– Има само едно нещо, за което трябва да говорим, Сам: къде е бомбата?

– Няма бомба, Соня. Това е просто постановка.

– Ти каза, че е бомба.

– Сбърках.

– Ти? Сбъркал си? Мислех, че никога не грешиш.

Реалният Петрович отметна глава назад и се загледа в тавана.

– В моя защита искам да кажа, че не бях единственият заблуден. Но когато излязох от болницата, се върнах при контейнер нула за повторен оглед. Някой е влизал вътре много преди екипът по разчистването да се натъкне на него, и е нагласил всичко така, сякаш подрежда витрина.

– Какво… казах на Игуро, че никой не бива да го доближава.

– Да. Той ми предаде. Не му обърнах внимание. И добре направих. Соня, те – които и да са – ме чакаха. Трябваше да вземат бомбата, след като съм я видял, но преди да се убедя в автентичността й. Маделин се връщаше с гайгеровия брояч, когато те ми счупиха ръката, откраднаха ми играчката и отмъкнаха бомбата. Ако се бяха забавили с десет минути, щях да докажа, че в онзи цилиндър има толкова ядрено гориво, колкото има и в пръднята ми.

Тя прехапа долната си устна. Зъбите й бяха невъзможно бели.

– Иска ми се, ужасно ми се иска да ти повярвам. Изправена съм пред правдоподобно звучаща заплаха срещу Свободната зона, отправена от известна организация, която твърди, че притежава ядрено оръжие. Как очакваш да постъпя?

– Обяви, че блъфират. Кажи на тъй наречения Нов джихад на машините да си вземат бомбата и да си я заврат в жопу. Нека светът разбере, че нещата се развиват по нормалния начин и ти си готова да ги предадеш в ръцете на Метрозоната навреме. Така трябва да постъпиш.

– Не мога да поема този риск, Сам. Всички си мис­лят, че ти се криеш зад Джихада. Защо не дойдеш тук? Можем да се разберем. – Тя грабна една кърпичка и я притисна към ъгълчето на окото си. – Ако не си виновен, ще го докажем заедно.

– Добра оферта, Соня. Но те искат точно това да се случи. Замислили са нещата така, че следващата логична стъпка да бъде да се предам, само че аз не възнамерявам да играя повече по техните правила.

– Знаеш ли колко налудничаво звучиш? Чуй се само!

– Соня, аз преживях Армагедон. Осъзнаваш ли колко ги презирам? Те ми съсипаха живота. Родих се с увредено сърце заради радиацията. Баща ми почина от рак. Израснах в град, който беше изпаднал в социална и икономическа криза заради онова, което армагедонистите бяха сътворили в Европа. И сега от мен се очаква да тичам наоколо със собствена ядрена бомба и да заплашвам да я взривя, защото ООН не дава на Майкъл да излезе да си поиграе? Наистина си си изгубила ёбаный акъл, щом смяташ, че мога да направя подобно нещо!

– Ти и джихадистите искате едно и също нещо. Не разполагаш с много време, за да убедиш ООН, затова пробваш и това. Но няма да мине.

– Разбира се, че няма да мине. Веднага след като приключим този разговор, ще направя публично изяв­ление, в което ще обявя, че в Свободната зона няма бомба. Защо ми е да го правя, ако искам да принудя международната общност да прави каквото поискам?

Соня се облегна назад и удари с ръка по бюрото.

– Може и да си по-умен от мен, Сам, но няма да успееш да се измъкнеш от това само с приказки.

– На тази планета има само шестима души, които могат да се сравняват по ум с мен. Което няма никаква връзка с това, дали казвам истината, или не. Ти застраши цялата концепция на Свободната зона, като се хвана на тази измама. Не прави грешката да им вършиш мръсната работа, които и да са те.

Аватарът му скръсти ръце, нещо, което истинският Петрович просто нямаше как да направи.

– Със Свободната зона е свършено, ако не те арестувам. Всички знаят, че сме близки, и не мога публично да позволя на личните чувства да ми попречат да постъпя правилно. – Тя стисна кърпичката в юмрук. – Улесни задачата ми, Сам. Кажи ми къде се намираш.

– Трябва да се съсредоточиш върху Джихада. Аз също работя върху това и ако ти нямаш намерение да ги измъкнеш изпод камъка, където са се покрили, то аз ще го направя вместо теб. И ако не смяташ да ми помагаш, просто не ми се пречкай. И остави Маделин на мира. И без това направи достатъчно.

– Тя се издирва. Както и всички останали, които са с теб. – Соня успя да възстанови донякъде спокойствието си. Тя изпъна сакото си и леко потупа носа си. – Нак­рая ще получа онова, което искам.

– Да, желая ти успех. Значи, оставяме нещата така?

– Така изглежда, Сам. Съжалявам.

– Не толкова, колкото ще съжаляваш накрая. Ще ти предам бомбата и Джихада, и онзи, който ги е замесил в това. Накрая ще изглеждаш като мудак, а аз ще бъда ёбаный герой. Отново. – Той й махна за последно. – Сайонара.

Петрович отвори очи и пое чашата с кафе, която му подаваше Люси.

– Добре мина – рече той.

– Наистина ли?

– Всъщност не. – Той наведе лицето си над чашата и вдъхна дълбоко аромата й. – Геополитиката очевидно смачква приятелството всеки път когато между тях възникне сблъсък. Явно сега дори петнайсетгодишните момичета са врагове на държавата.

Люси потрепери.

– Ще се оправим ли?

– Някога да съм те подвеждал?

– Не. Но дано не се налага да намушквам или застрелвам някого. Или някой да намушка или застреля мен.

Петрович отново погледна към ръката си.

– Имаме си работа с хора, които нямат проблем с ядрения тероризъм. Мушкането и стрелбата може да се окажат най-малките ни проблеми.

Тя седна до него на мястото, освободено от Валентина.

– Сигурен ли си за бомбата? Че не е истинска, имам предвид.

– Възможно е да има сценарий, който да не съм предвидил. – Той сви устни, но се усмихна, когато видя как изражението на лицето й се променя. – Ала въпреки това бомбата е фалшива. Но какво ще стане, ако Джихадът не го знае? А ако са били измамени също като нас? Разбираш ли, аз познавам пророка – и като казвам, че го познавам, имам предвид, че веднъж се опи­та да ме убие – и макар да е смахнат ебанашка, вманиачен по оръжейния уран, той не е лъжец. Едва ли би се съг­ласил да участва в това, ако знае, че бомба няма.

– Кой ни причинява това? Кой си е създал такива главоболия, когато… нали се сещаш?

Люси се притис­на към него и се опита да отпусне глава на рамото му. Металът се вряза в ухото й и тя се размърда неловко.

– Да. Можеха да ни убият по половин дузина различни начини и, хей, някои дори се опитаха. Маделин винаги успяваше да се справи с всеки опит за покушение, колкото и зле подготвена и неосведомена да беше. Но въпреки това не забеляза тази заплаха. – Петрович отпи от кафето си, направено от машина, която все още имаше следи от смазка по тръбите. – Не се тревожи. Това, че те са добри, не означава, че ние не сме по-добри.

Поседяха така известно време – той поклащаше утайката от кафето на дъното на чашата си, а тя се беше свила на диванчето до него, притиснала към гърдите си коленете, с облегната върху тях брадичка – типичната момичешка поза.

– Носиш ли онзи пистолет, който Тина ти даде? – попита той.

Люси кимна.

– Тя показа ли ти как да стреляш точно?

Момичето поклати глава.

– Тук няма как да стреляме, защото някой може да ни чуе. Но можем да минем през основните положения. Дай ми пистолета.

Тя бръкна в джоба си и извади оръжието.

– Добре. Първи урок. – Той протегна дясната си ръка и отмести настрани насоченото към лицето му дуло. – Никога не го насочвай към някого, освен ако нямаш намерение да стреляш. Никога не стреляй по някого, освен ако нямаш намерение да го убиеш.

Люси погледна пистолета и го постави с дръжката напред в ръката му.

– Добро момиче.

Той й показа как да спуска предпазителя, как да изкарва патрон от патронника, как да изпразва оръжието и да презарежда. Накара я да се изправи и да хване пистолета с двете си ръце, леко наведена напред, за да посрещне неизбежния откат. Провери с кое око се цели и й каза, че ако ще трепери така, по-добре да хвърли ёбаное нещо по нападателя си. Освен това й каза, че ако я хване да държи оръжието странично, в гангстерски стил, ще скъса свидетелството й за осиновяване.

След като момичето повтори всичко достатъчно пъти, за да е сигурен, че тя няма да простреля собствения си крак, той я попита дали е готова.

– Готова ли? За какво?

Петрович започна да изключва акумулаторите си от зарядните.

– Намерих оригиналния ъплоуд на клипа на Новия джихад на машините. Копието на ЕНН беше чисто, но другото, на украинския сървър, пази прикрепени оригиналните си метаданни.

Тя свали предпазителя на пистолета със заучено движение.

– Пази…

– Това е допълнителната информация във файла, която не се вижда, но показва кога е бил създаден, каква е оригиналната резолюция, модела на камерата. Такива неща. Ако записващото устройство има джипиес, тук е отбелязано дори къде е правен записът, така че няма как да се кълнеш, че си бил в Пекин, когато приятелката ти казва, че е Шанхай.

– Добре.

Люси прибра пистолета в джоба си и зачака развръзката.

– Хайде де! Ти си много по-умна.

Тя завъртя очи и замърмори:

– Джипиес, джипиес, джипиес. – След това се ококори: – Ти знаеш къде е Джихадът.

– Къде бяха. Има вероятност все още да са там, но може и да са се преместили.

Петрович събра всички кабели и ги прибра в чантата.

Тя беше развълнувана, нетърпелива да се впусне в действие – енергия срещу бездействие.

– Трябваше да ни кажеш веднага щом го разбра! Защо изгуби толкова… ох.

– Не искам да ви убият. Но не мога и да ви оставя тук.

Той огледа чакалнята. С изключение на празната чаша и смачкания найлон, върху който бяха седели, всичко останало си беше точно такова, каквото го бяха заварили.