Степени на свобода.

30.

Не можеше да направи нищо повече. Не и сега. Не и за нея. Не бе необходимо да се връща и да проверява – беше прострелвал достатъчно хора в главата, за да знае, че тя повече няма да се изправи. Дълго време не отмести поглед от нея, припомняйки си миналото и как биха могли да се развият нещата.

Всичко можеше да е много по-различно. Можеше да позволи на Марченко да я отвлече и тогава Хиджо нямаше да убие стареца Ошикора, Новият джихад на машините никога нямаше да се надигне и Външните никога нямаше да пробият кордона. Маделин никога нямаше да наруши обетите си, родителите на Люси все още щяха да са живи и може би Маса все още щеше да прави задни салта в групата на мажоретките, а нямаше да позволи да я превърнат в оръжие.

Двамата с Пиф пак щяха да открият уравненията. Земята щеше да продължи да се върти.

А сега се получи това. И дори вината да не беше негова, отговорността беше.

– Така и не разбрах защо беше сама онази сутрин. Може би тайно си се срещала с приятелка или с някое момче и не си искала телохранителите ти да се въртят наоколо. А може би просто си искала да се смесиш с нас, да видиш как живеят малките хора. Марченко те чакаше, винаги те е чакал. И там, на онзи тротоар, аз получих възможността да си върна честта. Не се замислих докъде може да ме отведе това. – Петрович въздъхна и подхвана с дясната си ръка тежката лява. – Но ти също не се замисли и аз постъпих правилно, затова не съжалявам.

Останалото беше просто въпрос на спускане с асансьора до приземния етаж. Трийсет секунди в нещо, наподобяващо падане, но не и летене. Когато асансьорът забави ход, чувството се изгуби. Светът се завърна с цялата си ужасяваща, зашеметяваща заплетеност.

Вратите се отвориха. Той се озова пред море от смълчани хора. Премина през прага и видя лицата им, които изразяваха смесица от надежда и отчаяние. Усети тежестта на нереалистичните очаквания. За миг Петрович изгуби дар слово.

– Да. Не мина добре – каза той, притискайки показалеца си към горната част на носа. – Мога да ви разкажа подробностите и ще го направя, само да се съвзема малко. Вие работехте за Свободната зона и ми се иска да продължите да го правите. Ще си получавате заплатите, договорите ще се спазват. Ако решите, че вече не знаете какво се очаква да правите, кажете ми, ще ви намеря нещо. Работа има за всички.

Последвалата реакция го изненада. Всички въздъхнаха с облекчение.

Вратите на асансьора се затвориха с дрънчене и той се огледа.

– Ако работите на горния етаж, по-добре си вземете отпуск за остатъка от деня. Ще намеря външен човек да разчисти.

Той изчака някой от тях да каже нещо, но този път нямаше желаещи дори да го попитат какво се е случило с госпожица Соня.

– Добре тогава. Аз ще вървя. Знаете къде да ме намерите.

Петрович стартира програма, която щеше да отключи телефоните и компютрите им, и когато тълпата се раздели на две, за да го пропусне да мине, той чу звънтенето и мелодийките, показващи пристигането на нат­рупалите се съобщения.

Петрович мина през фоайето и излезе на улицата. Въздухът беше чист и студен и когато го вдъхна, той потрепери.

– Майкъл? Имаме проблем. Освен всички останали проблеми.

[Такъв, който изисква да прекратя разговора си с кардиналите?]

– Да, мисля, че го изисква. Поне засега. Точно преди Соня да се застреля, ми каза, че цяла година е изпълнявала заповед на ЦРУ – или тя да ме направи свое домашно животинче, или те ще ме убият.

[Това е вероятност, базирана върху хипотезата, че ЦРУ наистина могат да те убият. Соня повярвала ли е, че подобно действие е изпълнимо?]

– Няма значение какво си е мислела. Била е твърде уплашена, за да рискува. Затова се вързала на всичко.

[И сега е мъртва. Което означава, че е абсолютно възможно клетката на ЦРУ да се мобилизира, за да изпълни заплахата си.]

– Или насам летят ракети, също като преди. – Той зави на ъгъла и продължи по Кливлънд Стрийт към Риджънтс Парк. – Но освен ако не се канят да унищожат цялата Свободна зона, те няма как да са сигурни, че ще ме улучат. Според мен няма да постъпят така.

[Веднага започвам да ги издирвам.]

– Така няма да се получи. След появата ти те вече действат по различен начин: никакви електронни комуникации до последния възможен момент, и живеят извън мрежата – поне тези мрежа, която имаме тук.

[Предлагаш различен подход?]

– Соня отбеляза колко зле се представихме при откриването на предишната група агенти, макар тогава да имахме и теб, и предостатъчно трафик, който да засечем. Просто си изгубихме времето и тръгнахме по грешна следа. Така че какво искаме сега?

[Да ни оставят на мира. Да проучваме, да строим, да мечтаем.]

– Хуй, да. И как ще убедим американците да го нап­равят? Как ще ги накараме да повярват, че за тях е най-добре да ни оставят на мира?

Петрович беше стигнал до средата на Кливлънд Стрийт и почти се беше изравнил с барикадата, която беше унищожил. Пожарът беше угасен, но отломките все още бяха там, димящи и горещи. Охранителите бяха напуснали постовете си, но той със задоволство забеляза, че червените знамена все още се вееха в другия край на улицата.

[Всякакви активни мерки, които вземем срещу Съединените американски щати, ще имат непредсказуеми последици.]

– Смяташ ли?

Тонът му беше саркастичен, но не и Майкъловият.

[Да. Очевидно не си преглеждал новинарския поток], каза Майкъл и отвори правоъгълниче встрани на зрителното поле на Петрович.

В ъгъла на виртуалния екран се виждаше логото на телевизията – CNN – с добавка, че върви живо предаване. Един мъж с тъмносиньо найлоново яке и толкова огромно чело, че светлините в студиото биха се отразявали в него като в огледало, държеше в ръката си микрофон и почти го беше лапнал в опита си да бъде чут. Отзад като фон, някъде между него и камерата, се виждаха хиляди демонстранти, които крещяха, скандираха, надуваха свирки и размахваха плакати.

Явно това беше нещо повече от обикновена шумна демонстрация – защото Петрович не беше виждал от близо двайсет години никакви демонстрации в която и да е част на САЩ.

Екранът подскочи. Появиха се образите на отдалечена каменна сграда в неокласически стил, гледана от въздуха. Протестиращите, които бяха изглеждали като тълпа от няколко хиляди души, сега се превърнаха в десетки хиляди, които бяха блокирали целия град; основната маса беше струпана пред най-голямата сграда и се бе разпиляла из съседните улици.

Ранното утринно слънце висеше ниско над далечните кули на бизнес района – това означаваше, че някои, ако не всички демонстранти, са прекарали тук нощта. Репортерът продължаваше да се опитва да предаде съобщението си.

Новинарският поток се обнови и на екрана се появи надпис: „Обсада на Върховния съд на Калифорния“.

– Сигурно се майтапиш. – Петрович осъзна, че е спрял малко преди кръстовището, и набързо организираната му милиция се чуди защо го е направил. – Долтън.

[Очевидно някой си Пол Долтън, адвокат от Ню Йорк, е…]

– Знам какво е направил. Знам. Говорихме за това. Той ще…

[Представи на Калифорнийския върховен съд искане за хабеас корпус от името на доктор Епифани Еканоби. Очевидно подобно действие не се ползва с особена популярност сред местните жители.]

– От какъв хуй я няма полицията? Янките не позволяват да се случват такива неща. Не и в този момент. – Петрович гледаше кадрите от въздуха, които преминаха в близък план; тълпата стигна до стъпалата на самата Съдебна палата. Размахваха се юмруци и рисувани картонени банери, към прозорците на първия етаж полетяха бутилки и пръчки. Той гледаше невярващо. – Хуй на-ны!

– Сам? Сам!

Маделин се затича към него, скъсявайки бързо разстоянието с широките си крачки.

Той погледна през течащия пред погледа му новинарски поток към нея.

– Здрасти.

– Какво стана? Къде е Соня? Защо стоиш тук?

Той примигна и махна предаването на CNN.

– Трябва да свикаме пресконференция. След десет минути. При контейнер нула. – Той извика списък с акредитираните журналисти в Свободната зона и им изпрати съобщение. – Ако смятат да ме убиват, ще трябва да го направят пред публика.

Тя го завъртя на място и опипа гърба и главата му.

– Нямаш наранявания – не повече от преди. Така че говори по-смислено.

– Добре де, добре. Ще ти обясня, но ако смяташ, че досега е било пиздец, да знаеш, че вече е по-зле. Нямаме време за губене. – Той я погледна и постави дланта си на тила й. Когато челата им се докоснаха, той й каза. – ЦРУ казали на Соня, че ще ме убият, ако тя не се погрижи за мен. Тя се самоуби. А те вдигат бунтове в Америка.

– Не разбирам. Тя… какво е направила?

– Това… всичко, което се случи досега – Соня се е опитвала да ме спаси. И след като вече е мъртва, предполагам, че ЦРУ ще тръгнат след мен. А Долтън отиде в Калифорния, за да се опитва да измъкне Пиф – сега тълпа от около двайсет хиляди реконструкционисти атакуват Съдебната палата. – Пръстите му леко уловиха сплетената й коса и ръката му се плъзна по нея. – Няма да изгубим.

– Как можеш да си толкова сигурен?

– Защото след миг ще разкажа на света онова, което ми каза Соня. Даже още по-добре – ще им го покажа. Каква е ползата да имам очи, които работят като камери, ако не мога да записвам с тях важни събития?

– О, господи. Записал си всичко. Дори… дори това.

– Да. Дори това. – Той я пусна. – Хайде. Трябва да се подготвим.

– А какво ще правим с всичките въоръжени хора, които пуснахме по улиците?

Умът му работеше на бързи обороти.

– Ще накарам всеки десети да се присъедини към група, която да събере оръжията на останалите и да ги върне в камионите. Те ще пазят както тях, така и онези, които ще предадат охранителните екипи на Ошикора. Ще дам на всеки указания и чёрт: управлението на града щеше да е много по-лесно, ако нямаше агенти от чужда страна, които да се опитват да ме убият.

Петрович състави едно кратко съобщение и го разпрати първо в Свободната зона, а след това и до новинарските агенции. Към Риджънтс Парк вече пътуваха камери и портативни сателитни чинии. Над главите им се развяваха червени знамена и като че навсякъде имаше хора; всички бяха доволни, че няма да се бият.

Маса се появи отнякъде, метна се върху Петрович, поваляйки го на земята, и легна върху него, разперила ръце и крака като морска звезда.

– Не мърдай.

Маделин държеше пистолета си в ръка, а калашникът на Валентина обхождаше тълпата, прозорците и пок­ривите на сградите от двете страни на пътя. Люси заби червеното си знаме до пътя и го разпъна така, че да прик­рие Петрович. Разнесе се единичен изстрел и в знамето цъфна дупка, а куршумът прелетя под протегнатата ръка на Люси. От пътната настилка до главата на Петрович изскочиха искри и Маса веднага го преобърна, за да може да го прикрие с тяло откъм гърба. Един мъж, облечен с гащеризон, извика и падна на земята, притиснал ръка към разширяващото се петно на крака му.

– Стрелец! Всички да залегнат! – изкрещя Маделин.

Онези, които я чуха, започнаха да лягат долу, останалите останаха прави за кратко.

– Майкъл?

[Един момент.]

Люси погледна към дупката. Стисна здраво очи, но не помръдна от мястото си.

[Кресънт Парк. Четиринайсет. Четвърти етаж, третият прозорец отдясно. Шифровани цифрови радиопредавания като онези, които използва стелт костюмът на Маса.]

Петрович не можеше да помръдне.

– Пусни ме да стана. Знам къде се намират.

– Не, кажи ни. Ние ще се оправим с тях.

Тя затегна хватката си и той разбра, че няма да може да отиде никъде без нейно разрешение.

– Изпратих го на костюма ти.

Тя го пусна, погледна към китката си и вдигна ръка.

– Три нагоре, три надясно. Сградата вляво. Прикриващ огън.

Все още не бяха предадени всички оръжия, а съдейки по шума, сякаш не беше предадено нито едно. Терасата се обви в прах от натрошения камък и нито един прозорец не остана здрав.

[Мишената се движи. Надолу по стълбището. Отива към задната част на сградата.]

– Изпращай данните на Маса.

Двете с Валентина вече тичаха, махайки с ръка на войниците си. Всичко изглеждаше хаотично и некоординирано, той нямаше как да прецени точно каква е ситуацията. Ръката на Маделин стискаше скобата на гърба му и тя го понесе като куфар към един от камионите, паркирани край портала, за да намерят прикритие зад него.

Пусна го на земята и хвърли поглед назад. Вратата на номер четиринайсет беше разбита с ритник и десетки хора се стичаха по улиците, за да отрежат пътя на агента.

Люси се приближи със замаян поглед, без да изпуска знамето от ръката си, и Маделин я настани на земята до Петрович.

– Благодаря – каза й той. – Ще ми се най-после да решиш дали искаш да си героиня, или не. Взеха да ми побеляват косите.

Люси се засмя, след което изхлипа.

– Не знам. Понякога просто правя глупости.

– Този път се получи. Ако не моя живот, то със сигурност спаси живота на Маса.

– Защо правят така?

– Защото ги е страх от нас.

От покривите отекна нова стрелба – серия от експлозии, чиито грохот идваше на вълни, а вятърът отнасяше звука.

[Обградили са мишената.]

– Сега вече мога да мисля ясно; кажи им да се опитат да го накарат да се предаде. Права според Женевската конвенция, репатриране, да опитат всичко.

[А ако не се предаде?]

– Искам да се запише какво му предлагаме. Ако не се хване, опитайте се да хакнете костюма му – в него трябва да има достатъчно инжектиращи се болкоуспокояващи, които да го проснат в безсъзнание.

[Той използва импулсен предавател. Сигналът няма да се задържи достатъчно дълго, за да мога да се свържа с хостинг протокола на костюма.]

– Едно чудо ще ни свърши добра работа.

Стрелбата спря.

– Безопасно ли е вече? – попита Маделин.

– Не знам. – Ръката го болеше, макар да бе блокирал болката. Когато я огледа, установи, че рамката на екзоскелета се е огънала. Парчетата от кости се бяха разместили. – Чёрт возьми.

– Какво има?

– Забрави. Трябва да вкараме журналята в парка. – Той успя да се изправи с усилие. – Дайте им няколко минути да се подготвят, изчистете сателитната връзка, ако имат нужда от нея, и просто ме избутайте пред тях. Хайде, Люси.

[Задържан е един агент на ЦРУ в безсъзнание.]

– Ёбаный стос, поне нещо да направим както трябва.

Той прегърна Люси през раменете със здравата си ръка и двамата тръгнаха през морето от хора към контейнер нула. Маделин не изоставаше от тях, стиснала пистолета си в ръка и оглеждайки се внимателно, за да попречи на евентуален нов опит за атентат.

Петрович се обади на Маса.

– Съблечи му костюма и го сложи колкото се може по-надалече.

– А след това какво да правим?

– Постарайте се да остане жив. Това ще е страхотно.

Устните му се разтеглиха в хищническа усмивка, която не остана незабелязана от околните.

– Никога не си изглеждал толкова щастлив – каза Люси.

– Мъжът, който едва не ни застреля, е наш пленник. Ако не иска перфектните му зъби и генетично подоб­реното лице да се появят на всеки един екран на планетата, му остава да се надява, че Макензи ще отзове псетата си.

Стигнаха до контейнер нула; около вратата все още се виждаха грозните черни кървави петна. Репортерските екипи, които си носеха осветление, бързо го монтираха и включиха, а някъде отзад избухна суматоха, когато новопристигнали се опитаха да си проправят път напред, за да могат да снимат по-добре.

– Погледни ги. Като в класна стая са.

Люси се измъкна изпод ръката на Петрович и не забеляза, че той едва не се строполи на земята. Ръката му зашари за нещо стабилно и Маделин я улови.

– Не можеш да продължаваш така – прошепна тя в ухото му.

– Нямам друг избор. Вече не. Сам се забърках в тази история и сега ще трябва да се оправям.

– Едва стоиш на краката си, Сам.

– Тогава ме подкрепяй.

Той огледа наредените пред него хора, които, повече или по-малко, се примиряваха с указанията на Люси – тя накара онези, които бяха най-близо, да седнат на земята, онези зад тях да коленичат, а третата и четвъртата редица бяха подредени така, че да могат да гледат над раменете на стоящите отпред.

Сурур и операторът й не се виждаха никъде. На Петрович това му се стори странно, а после осъзна, че сигурно още се намират в Парк Лейн, свързани към кабела на Майкъл, и се боят да помръднат, за да не прекъснат връзката му с външния свят.

А тя не беше необходима от момента, в който ИИ се беше прехвърлил в друг компютър, но Петрович беше забравил да съобщи за това на Сурур. Изобщо не бе споменавал подробности за бягството на Майкъл, твърдо решен да остави този въпрос без отговор.

Потърси телефона на репортерката и го намери. Тя не отговори, затова той пробва да се свърже с другия, намиращ се на метър от нея. Операторът също не вдиг­на. Петрович потърси сателитна връзка и се закачи за микровълновия сигнал, който делеше със студио мениджъра й, все по-трескаво опитващ се да говори с нея, с него, с всички.

Камерата все още записваше, прехвърляйки материала в буса. Тя лежеше на пътя и показваше един обърнат настрани свят. Обективът й се беше фокусирал върху една пурпурна купчина, в която след внимателно взиране можеше да се различи тялото на жена с лъскава коса и безупречна кожа.