Степени на свобода.

19.

Щом отново се събраха заедно, настъпи продължителна неловка тишина. Люси седеше притис­ната между Маса от едната страна и Маделин от другата. Валентина почукваше с ключовете си по таблото, а Петрович се опитваше да осъзнае какво точно беше обещал на всички да направи.

Това означаваше да подвие опашка като помияр в улична схватка. Осъзна, че е притиснат в ъгъла, и имаше само един начин да изпълни обещанията си.

Мълчанието се проточи. Тълпата се разпръскваше и вече беше значително оредяла.

– Мисля, че ви дължа извинение – каза Маделин. Тя се размърда и кожените й дрехи проскърцаха. – Извинявайте.

Ако някой беше в милостиво настроение, успя да го скрие добре.

– Знаеш ли в каква каша сме се набъркали? – каза Валентина.

Беше по-студена от зимен ден в Новосибирск.

– Имам някаква представа.

Маса се наведе напред, докато Люси се сви на мястото си.

– Появиха се бившите ми колеги от ЦРУ. Бяха повече, отколкото очаквахме. След това открихме, че предполагаемата ядрена бомба е натъпкана с пластичен експлозив, който трябваше да бъде взривен от разстояние чрез телефон, следен отблизо от личната охрана на Соня Ошикора. Сам активира вирус, който спря тока на града. И очевидно сега ние сме отговорни за това, че Свободната зона е обхваната от всеобщо въстание.

– Аха. Добре.

– Достатъчно – промърмори Петрович.

– Тя съсипа всичко! – Валентина удари с ръце по волана. – Имаше планове, да? Знаех, че имаш планове, още преди да разбера какви са те. Вярвах ти – все още вярвам, че ще ни измъкнеш от тази каша. Но изгубихме най-добрите си възможности. Заради нея.

– Казах – достатъчно! – Той придърпа ръката си, чудейки се дали не може да я включи директно в електрическия контакт под климатроника. – Бойните планове винаги се провалят при директен контакт с врага. Можем да ги променим; винаги ще се налагат промени. Проблемът не е в това.

– Не, проблемът седи зад теб. – Лицето на вбесената Валентина беше изгубило всичкия си цвят. Единствено в очите й проблясваха ярки огньове. – Тя те предаде.

– Престани веднага. Разбирам, че всички го карахме на адреналин през последните няколко часа, но огром­но количество пържен бекон с яйца и няколко чаши кафе ще оправят това за нула време. Преди още някой да каже нещо, за което после ще съжалява, моля ви, отделете минутка, за да помислите върху всичко, което се случи, и най-важното, защо се случи.

– Аз знам защо. Жена ти не може да си държи устата затворена.

– Ёбаный в рот. Ако Мади е виновна в нещо, то е, че се е доверила на вековната традиция на поверителността в отношенията между изповедник и каещ се. Аз също съм ядосан, но се опитвам да насоча гнева си в правилната посока.

– Може ли? – обади се Люси с много тих глас. Тя ги посбута с лакти, за да си спечели още малко място, и седна на ръба на седалката. – Сам, помниш ли първата ни среща?

– Нахълтах в къщата ти. Ти се криеше в банята.

– Нямам предвид това. Пиесата. Училищната пиеса, в която трябваше да участвам.

– Честно казано, онзи ден ме тревожеха други неща. – Той се извърна на седалката си, за да я види по-добре, докато тя се наведе над рамото му. – Опресни ми паметта.

– „Ромео и Жулиета“. Знаеш я. – И тя бързо изрецитира: – „Ромео! О, защо си ти Ромео? От род и име отречи се или ако не щеш, любовна клетва дай ми и аз не ще съм вече Капулети!“.

– Да, знам я. По-добре звучи в оригинал на руски. И какво?

Тя го посочи.

– Ромео. – После посочи Маделин. – Жулиета.

Всички си поеха дъх, преди да започнат да изказват възраженията си, и всички спряха рязко още на първата сричка, когато мозъчните им колелца зациклиха.

– Нали се сещате – две семейства с еднакво обществено положение в богатата Верона, където се развива действието. Вековна вражда води до нов бунт, където ръцете на гражданите се цапат с кръвта на съгражданите им. А ако Жулиета не се беше самоубила и двамата бяха заживели като нормална двойка? Семейството й изобщо нямаше да хареса идеята. Нито пък неговото. Мисълта, че двата рода ще се целунат и ще се помирят, е глупава. Те щяха да работят усилено за раздялата на двамата и завръщането към тайното мушкане и колене из улиците.

Петрович се намръщи.

– Това наистина ли е свързано с настоящата ситуация? Защото аз случайно организирах държавен преврат и сигурно ще се справя, ако се съсредоточа върху него.

– Това е причината за всичко! – Люси знаеше, че не я бива особено в обясненията, затова раздразнено изпръхтя. – Монтеки и Капулети. Вие двамата се разделих­те заради Майкъл. Но никой от вас не иска да остане завинаги така, защото всъщност се обичате. Трябва само някой да ви подтикне. Соня Ошикора те желае, нали?

– Колкото да ми е неудобно да го призная, да.

В момента той се чувстваше неспособен да погледне която и да е от тях в очите.

– Това означава, че трябва да разкара Маделин от пътя си. И как ще го направи? Не може да я убие, защото от това няма да има полза. Трябва да те накара да я намразиш. – Люси погледна Маделин. – Този твой свещеник – той иска да се върнеш в Църквата. Ще го постигне ли, ако убие Сам? Дали изобщо ще направи опит да го убие, като знае колко добре защитен е той? Не. Но може да те накара да го намразиш. – Тя разпери ръце. – Защо на мен това ми е толкова ясно, но не и на вас, емоционално недоразвити възрастни? Те работят заедно. Соня и свещеникът.

Петрович се обърна, отпусна се на седалката си и впери поглед напред.

– О, ти сигурно се шегуваш. Цялата работа е била наг­ласена, за да… – Лицето му се вкамени. – Сукин сын.

– Сам? – каза смутената Маделин.

– Аз не съм някакво си парче месо. Никой не може да ме притежава. И абсолютно няма да бъда пешка в ничия игра. – Сърцето му работеше бързо, твърде бързо; пръстите на ръцете му бяха изтръпнали и той чувстваше главата си издута до пръсване, като някой балон. Той си пое дълбоко дъх няколко пъти и нарочно спря турбината в гърдите си. Твърде рязко. Почувства замайване, едва не припадна. Усещането беше почти същото както преди да получи импланта. – Чёрт.

– Изкарайте го от колата. Той се срива.

Около него внезапно възникна суматоха, извадиха го от колата и го положиха на земята. Петрович видя небе и облаци и почувства асфалта и чакъла. Никога не беше изпитвал такъв студ – сякаш е бил замразен и всичките тези хора, които се бяха навели над него, се опитваха да размразят тялото му само с добри пожелания и загрижени погледи.

– Никакъв сърдечен масаж! Не става така!

– А как става тогава?

– Не е като капак, който просто да отворя.

Съдраха тениската му и лейкопластът, който прик­репваше тънкия компютър към тялото му, се разлепи.

– Дори не знам как да вляза в него. Това не е играчката.

– Дай ми го. Изпадаш в паника, а нямаме много време.

– Намираш ли нещо?

– Как се казва то?

– Не знам… чакай! Соренсън. Търси Соренсън.

– Правилно ли го написах?

– Да.

– Добре. Престани да сочиш в екрана. Не. Не. Отново не. Чакай.

– Този плъзгач. Постави го по средата.

– Тук ли?

Кръвта отново нахлу в тялото му. Сърцето му не беше направено така, че да тръгва внезапно, но се справи достатъчно добре. Когато кръвното му налягане достигна някакви нормални граници, Петрович се намръщи и направи гримаса.

– Не знаех, че мога да правя така – рече най-нак­рая той.

– Спря си сърцето.

Той примигна и се опита да открие говорещия – Маделин.

– Така изглежда. Ще трябва да напиша някаква обезопасяваща програма за това.

Тя избута останалите настрани и го вдигна до седнало положение.

– Никога повече не прави така.

– Какво? Все едно не съм умирал и преди.

Той вдъхна дълбоко свежия студен въздух и установи, че не го боли.

Маделин леко го перна по главата.

– И през повечето пъти съм била с теб, затова не искам отново да го виждам. – Тя прехапа устната си. – Вярваш й, нали?

– На Люси? Знаеш какъв голям почитател съм на „Бръснача на Окам“.

– Сам, какво ще правим? – Тя преметна плитката си през рамо. – Не мога да повярвам колко съм била глупава.

– От самото начало ни е било пред очите. Но аз търсех един човек, който да знае всичко, а причината да не ми се получава е, че те са били двама. – Петрович се опита да раздвижи лявата си ръка. Пръстите му помръднаха, но останалата част беше като циментирана. Той не можеше да надвие съпротивлението, оказвано му от моторите. – Що се отнася до това, какво ще правим…

Петрович се изправи и отново залепи компютъра на гърдите си. После се обърна към Пощенската кула, но гледката бе закрита от Маделин, която застана пред него. Тя опря длан върху гърдите му.

– Не.

Гласът й беше твърд.

– Махни се от ёбаный път. Смятам да й разпоря новата жопа с това – той размаха счупената си ръка, – а после ще видя колко добре може да лети.

– Не можеш да го направиш.

– Почти съм убеден, че мога. И почти съм убеден, че никой няма да ми попречи да го сторя. – Той погледна лицето на съпругата си. – Тя няма да помръдне пръст, за да се спаси, защото ме обича.

– Наистина ли го вярваш? Наистина ли смяташ, че тя няма да се бори, за да запази онова, което има?

– Не й е останало нищо. – Петрович махна с ръка към купчината отломки. – Тя изгуби Свободната зона, изгуби мен, изгуби никейджин, организацията й се разпада, тя няма дом, няма цел, няма наследство.

– Тогава може би ще е по-добре за известно време да я оставиш на мира – каза Маделин. – Което не означава, че в определен момент няма да си разчистим сметките с нея…

– И със свещеника.

– И с Джон. Той също вече няма нищо. Дори самоличността си като свещеник. Но ако Соня изгуби Свободната зона, кой ще я подхване, ако започне да пропада?

Той се опита да заобиколи тази тема и да се върне към Соня.

– Аз я спасих. И за какво? За да ми причини това?

Маделин го блъсна достатъчно силно, за да го накара да се олюлее.

– Току-що каза на тези хора да се връщат на работа. Благодарение на теб те нямат електричество за компютрите си. Което означава, че нямаш излишно време, което да губиш за задоволяване на личните си желания, защото също като тях и теб те чака работа.

– Ти не искаш ли да си го върнеш? На нея и на шибания отец Джон?

Гласът й спадна почти до шепот.

– О, да. Но те могат да почакат. Виж докъде стигнаха плановете им – до никъде. Чака ни управлението на цял един град и намирането на новия ударен отряд на ЦРУ. Трябва да разговаряме с хиляда и един души, да ги убедим, че няма да се провалим.

Петрович беше пълен с озлобление.

– Знам, че в думите ти има повече смисъл. Но въп­реки това предпочитам моята версия.

– И аз предпочитам твоята версия. Жалко, че не притежаваме лукса да правим каквото си поискаме. Ти винаги си казвал, че Свободната зона е добра идея, защото е твоята идея; нима смяташ просто да я зарежеш, защото искаш да осъществиш отмъстителните си фантазии?

– Толкова е изкусително. – Той се отказа от опитите си да я заобиколи. – Ёбаный стос, добре. Нека бъде по твоята.

Валентина погледна многозначително часовника си и Петрович се намръщи.

– Ти си като един ёбаный метроном. Може и да не го показваш на външен вид, но си ядосана точно колкото мен.

Тя не отрече.

– И какво ще правим сега? И в какъв ред ще го вършим?

– Трябва да си оправя ръката. Това няма как да стане, докато не пусна отново тока. Бих искал нещо за ядене и пиене, защото мина доста време от последния път, когато който и да е от нас е хапнал или пил нещо. А това няма да стане, докато не пусна отново тока. Тези добри хора трябва да си вършат работата, и знаете ли какво?

Петрович тръгна по пътя, загледан в краката си. Устните му помръдваха беззвучно, сякаш броеше.

– Сам, какво правиш? – извика Люси.

Накрая Петрович посочи към черния метален капак, поставен насред настилката.

– Трябва да вдигнем това нещо..

Люси се обърна към Маса, която стоеше до нея.

– Какво прави той?

– Нямам представа.

– Аз имам – каза Маделин, събирайки шепи около устата си. – Мислех си, че целта беше да убедим всички, че държим нещата в ръцете си.

Той изкрещя в отговор:

– Искаш ли ток? Оттук ще го получиш. Във всякакъв смисъл.

Докато Валентина отиде да вземе щангата за гуми от багажника на колата, останалите три жени се приб­лижиха до мястото, където стоеше Петрович.

Маделин клекна до капака.

– Нали знаеш, че ако го направим, янките ще решат да ни пуснат ядрена бомба. Успяхме да се отървем от фалшива ядрена бомба само за да се изправим на пътя на истинската.

– Попита ме дали имам план за това, какво ще правя, след като го измъкна оттам. Тогава имах, имам и сега. – Той отстъпи назад, за да може Валентина да забие ръба на щангата под капака и да го повдигне над отвора на шахтата. – Твърде дълго позволявах на американците да диктуват какво ще се случи с Майкъл. Край с това.

Когато капакът най-после се отлепи от наслоената мръсотия, Маделин пъхна пръсти под ръба му, повдигна го и го отхвърли настрани. Отдолу имаше облицована с тухли черна дупка и покрита с ръжда стълба, водеща надолу.

– Отиваме да вземем Майкъл, да?

Валентина хвърли щангата настрани.

– Да, отиваме.

Петрович спусна краката си в шахтата и нагласи безполезната си ръка отстрани до тялото си. Стъпи на пръсти върху първото стъпало, проверявайки дали ще издържи теглото му.

– Ще ни трябва пластичен експлозив.

Маса огледа разстоянието между тях и кулата.

– Добре. Но ме пусни да мина първа. Стигнахме твърде далеч, за да позволим да се натъкваме на нови изненади.

Тя придърпа качулката на своя стелт костюм над главата си и покри очите си с вградените очила.

Петрович се отмести настрани и с негова помощ и опирайки се на пътя, Маса се спусна в дупката. Слезе бързо надолу по стълбата и само след секунди се изгуби от погледите им.

– Така – рече той на останалите. – Надолу в заешката дупка.