Степени на свобода.

15.

Валентина караше към „Крикълуд“, насочвайки се към координатите, които й беше дал Петрович.

– Имаме план, да?

Той започна да увърта, но накрая призна истината.

– Всъщност не. Всичко зависи от това, дали Джихадът мисли, че сме на една и съща страна. Не мога да кажа, че с пророка се разделихме като приятели.

– Той се опита да убие Сам – обади се Люси от задната седалка.

– Това беше недоразумение. Сигурен съм, че ще можем да поговорим като цивилизовани хора.

– Стига да успееш да го откриеш – каза Валентина.

– Всъщност това не е необходимо. – Петрович се размърда в седалката си. Маса си играеше с пластичния експлозив на Валентина, моделираше малки същес­тва от маджуна и ги лепеше по вратата. – Знам, че е стабилен, но ёбаный стос, жено!

Тя се усмихна и му показа фигурка, която можеше да е както куче, така и кон.

– Може да ни потрябва по-късно. – Той погледна животното, преди да го залепи на таблото. – Както и да е. Да се върнем на Джихада – пророкът очаква ИИ да му се обади по мобилния. Едно бързо сканиране на района ми подсказа, че в клетката, откъдето идва джипиес сигналът, са активни много телефони. Аз бих могъл да се престоря на Джихада по-добре от всеки друг. Трябва само да прозвъня всичките, докато не открия точния телефон, след което пророкът ще ни очаква.

Валентина зави по „Норт Съркюлър“. Не си направи труда да даде мигач, просто завъртя рязко волана и изчака всичките четири гуми да възстановят контакта си с пътната настилка, преди отново да ускори.

– Значи, просто ще обикаляме вратите и ще чукаме?

– Горе-долу да.

– А после…

– Зависи от тях. Знаеш колко ме бива в преговорите.

– Хмм – рече тя. – Значи, предлагаш да оставим говоренето на теб?

Петрович сви извинително рамене.

– Нали ти казах, че нямам кой знае какъв план.

Празният път позволяваше движението с висока скорост и Валентина напълно се възползва от това. Тя натискаше спирачките само при заобикалянето на пешеходните островчета и кръговите движения.

– Тук ли е?

– Почти.

Тя знаеше много добре и кога е необходимо да станат невидими. Угаси двигателя и колата продължи да напредва тихо по уличката към високата двукрила метална порта.

– Това е училище – каза Люси.

Портата беше полуотворена. Един голям бял, поръждясал ван беше паркиран напречно пред главния вход, сред море от начупени стъкла и гилзи. По цялата предна стена над фоайето на сградата имаше начупени прозорци. Тук бяха прибирали телата в чували и им бяха слагали етикети – нарисуваните със спрей номера почти не се виждаха под зимното слънце.

– Значи, не е било маркирано за ремонт.

Те спряха в покрайнините на паркинга, доста далеч от сградата.

Валентина дръпна ръчната спирачка.

– Сигурен ли си в това?

– Никакви изненади. Всичко се върши на открито. Те са повече от нас и не знаем дали са въоръжени. – Петрович отвори вратата и почувства хапещия студ с голите си глезени. – Ще се справим.

Четиримата тръгнаха рамо до рамо през празния паркинг към входа.

– Първи етаж. Те ни наблюдават – каза Маса с равен тон. – Значи, тези хора от Новия машинен джихад… луди ли са?

– Луди за връзване. Джихадът е техният бог, който те вярват, че ще възвести епохата на изобилието и спокойствието под благия си всевиждащ поглед. Не е чак толкова глупаво, колкото някои други религиозни системи, за които се сещам – тази поне е правдоподобна. – Той сви устни. – Ако не се брои фактът, че техният бог беше луд и аз го убих.

Петрович се поколеба дали да не отвори вратата и да я задържи за останалите. Накрая просто мина през счупеното стъкло и тръгна по хрущящите стъкла в затъмненото фоайе.

– Да. Тук съм! – извика той и зачака някой от Джихада да се появи.

Останалите се приближиха до него. Валентина свали калашника от рамото си и го залюля в ръката си.

Точно когато търпението им започна да се изчерпва и той почти беше пробил с едно парче стъкло тока на ботуша си, в далечината се появи някаква фигура, която едва се виждаше през малкия прозорец на двукрилата врата.

Тя – по начина, по който се движеше, изглеждаше като жена – явно не бързаше. Петрович кимна към вратата и Маса и Валентина се съсредоточиха върху другите входове. Люси посегна към джоба си.

– Спокойно, всичко е наред. Никой не е започнал да стреля по нас все още.

Петрович й се усмихна насърчително, или поне така се надяваше; всъщност се получи нещо като гримаса.

Жената застана неподвижно, разтворила двете крила на вратата. Тя беше облечена с мръсен работен комбинезон и косата й беше прошарена – приликата й с Външните беше толкова голяма, че реакцията на Валентина беше предвидима и машинална. Петрович почувства нужда да застане между дулото на автомата и посрещачката им.

– Искате среща с пророка на Новия машинен джихад? – попита тя.

– Тъй като аз съм първородният вестител на епохата на машините, всъщност съм убеден, че той иска да се срещне с мен.

– Елате тогава. Всички.

Тя се понесе пред тях, оставяйки след себе си шлейф от мирис на желязо и пръст. Пое по дългия коридор – по стените му между вратите на класните стаи висяха дъски за обяви и детски рисунки в найлонови обвивки – и влезе в големия, отекващ спортен салон, осветен само от лампите на високия му таван.

Когато влязоха, мърморенето на – богомолците? последователите? – утихна. Петрович мина между хората, които седяха на студения твърд под, белязан с цветни линии и черни следи, и се насочи към предната част, където се виждаше един празен стол.

Не беше празен – на седалката лежеше черен телефон, опрян на облегалката.

За да направи нещата по-интересни, Петрович го накара да светне, докато се приближаваше към него. Зад гърба му се чу шум, когато напрегнатите тела на последователите на Джихада се наведоха едновременно напред.

Но бомбата не се виждаше никъде. Когато се огледа, той установи наличието на трескава активност във и около сградата, като шумовете бяха отчасти приглушени от железобетонните стени. Жената, която ги беше посрещнала на входа, продължи да върви напред, оставяйки групичката им при стола. Тълпата от около двеста джихадис­ти прехвърли вниманието си от телефона към тях.

– Не казвайте нищо. Аз дори няма да се усмихвам.

– Сам – каза Маса.

– Това е…

– Комуникаторите на костюма ми се активираха – каза тя.

Ръката й вече беше на кръста, посягайки към пистолета.

Петрович също бръкна в чантата си за своя.

– Чёрт. Очевидно не сме единствените, които четат метаданните.

– Какво не е наред? – попита Люси.

– ЦРУ. Наблизо са. Какво казват?

– Променили са кодовете. Знам само, че за първи път от единайсет месеца получавам сигнал.

– Ако разполагах с Майкъл, щях да разбия кодовете, за локализирам предавателите и да действам преди тях. – Той погледна отново към високите прозорци, след това към вратите в четирите ъгъла на залата, търсейки външна стена. – Тези двете водят навън. Имайте го предвид, когато се наложи да бягаме.

– Вижте ренегата! Погледнете предателя, който беше избраният син на новата ера!

– Ах, пиздец. – Петрович отпусна рамене. Обърна се и видя приближаващия се към него пророк, увит в дрипаво перде, което му служеше за роба. Под него мъжът беше облечен доста оскъдно: чифт торбести шорти и нищо друго. – Да, виж какво. Бях си приготвил доста дълга реч, пълна с префърцунени думи, за да те убедя в добрите ми намерения и да те светна за факта, че са те измамили малко по-фино, отколкото смятам да го направя аз. Но това беше преди американските ни приятели да решат да се появят.

Пророкът не показа с нищо, че е чул думите му.

– Ти се опълчи веднъж на Новия джихад на машините. Дойде да се покаеш и да потърсиш прошка за гнусните си престъпления?

Той се закани с кокалестия си пръст на Петрович и тогава се видя, че докато върви, се подпира на огромен кован гаечен ключ, дълъг цял метър.

– Заткнись на хуй, конь педальный. Всеки момент ЦРУ ще нахлуе тук, за да ви изпържи задниците, и единственият начин да ги спра е, като им покажа, че нямате никаква ядрена бомба, която сте скътали някъде тук.

– Силата на мълнията ще порази мечовете на неверниците – каза пророкът с проблясващ на челото мазен знак. – Така е било предсказано.

– А онзи, с когото говориш по този телефон – изкрещя Петрович право в лицето на пророка, грабвайки уреда от стола, – е толкова Новият джихад на машините, колкото е и ёбаный папа. Прецакали са те, прецакали са всички ви. Няма никаква бомба. Няма никакъв Джихад. И Майкъл не е оживелият Джихад.

– Сам…

– Все още – продължи Петрович, канейки се да добави „не е“. Но думите бяха дошли от Маса, която вадеше пистолета си. – Какво?

– Внезапно всичко утихна.

– Ёбаный в рот. – Петрович все още държеше телефона в ръката си. Той каза на Люси: – Дръж! – преди да удари силно пророка с лявата си ръка.

Дъгата от яркочервена кръв увисна за миг във въздуха, преди да цопне заедно с пророка на земята.

– Най-далечната врата. Тичайте.

Върху металната рамка беше залепнало парче плът и някъде дълбоко в него се появи усещането, че пророкът не беше единственият пострадал.

Настъпи внезапно раздвижване. Джихадистите се надигнаха като един, но имаше и нещо друго – по пода се плъзнаха дискове, напомнящи хокейни шайби. През вратата нахлуха облечени в черно безлики фигури и застанаха в готовност.

Дисковете се взривиха, разпръсвайки вълна от шум и светлина: хората падаха, залитаха, пищяха. Не и Петрович, който бе примигнал точно навреме, нито Маса, която бе подготвена за тактиката, в която самата тя беше обучавана. Валентина беше прикрила очите си твърде късно, но Люси изобщо не беше гледала, докато се опитваше да напъха на сигурно място подхвърления й телефон.

Взривовете я накараха отново да подскочи. Телефонът се изплъзна от ръката й и полетя във въздуха. Тя се протегна да го хване и пръстите й се сключиха около него в момента, когато Валентина залитна към нея. Двете се стовариха едновременно на земята в объркана купчина от крака и ръце. Една от ръцете стискаше малък черен мобилен телефон.

Първите изстрели повалиха стоящите най-близо до вратата. Петрович маркираше всеки пистолет, прекарваше звука му през анализатора, за да разбере какви оръжия използват, и броеше куршумите. В никакъв случай нямаше да отвърне на огъня; макар че не му пукаше дали ще улучи някой от последователите на Джихада, той вече не разполагаше с електронния си мерник.

Същото се отнасяше и до Маса, макар тя да участваше активно. Обучението й се беше включило на подсъзнателно ниво и тя преследваше бившите си колеги, промъквайки се сред тълпата от хора, приведена и скрита.

Петрович видя, че Валентина се надига. Хвана я за ръката и я издърпа, като тя междувременно грабна калашника си, след което той подаде ръка и на Люси. Посочи към вратата за навън и това бе достатъчно. Момичето хукна с наведена глава. Нозете й бяха бързи, а лактите – безмилостни.

Агентите до вратата се разпръснаха във ветрило, стреляйки безмилостно, за да разредят тълпата. Докато една част от мозъка на Петрович броеше, другата осъзна, че ЦРУ не знаеха, че те са тук. Бяха дошли за бомбата. Първо трябваше да прочистят района, преди да го обезопасят.

Маса простреля първия от упор, изниквайки точно пред него. Тя го познаваше. Интимно. Не го пожали. Прицели се внимателно в лицето му, което не беше бронирано и бе напълно беззащитно. След като натис­на спусъка, тя се извъртя настрани и продължи напред към празното пространство, обсипано с тела.

След миг втората агентка осъзна, че неясният силует от дясната й страна не изглежда по същия начин като преди. Главата й се обърна нататък, последвана от дулото на пистолета.

Беше улучена, преди да успее да завърши движението. Петрович се възползва от възможността за чист изстрел между двама олюляващи се джихадисти и вкара един куршум в слепоочието й. Маса бързо се обърна и се насочи към третата фигура.

Последният агент току-що беше прострелял мъж, опитващ се да извлече навън ранения си приятел. Смела постъпка, но заради нея човекът беше убит заедно с приятеля му. В действието не бяха вложени никакви лични чувства. Нито удоволствие, нито злоба. Но разсейването на агента му попречи да види как след падането на тялото Валентина насочва автомата си към него.

Кратък откос покоси краката му. Балистичният найлон издържа, но ударът смаза костите му. Той падна по лице и вместо да му помогнат, иглите, които изскочиха от гнездата си и се забиха в кожата, за да влеят в организма му животоподдържащите химикали, го накараха да се почувства така, сякаш го дерат жив.

Петрович стъпи върху ръката му и изрита оръжието настрани. Маса затисна гърба му с крак и се прицели в тила му.

– А аз си мислех – рече Петрович, надвесен над нея, – че от клетката ви трябваше да са останали само един или двама.

– Един. И полевият диспечер, когото никога не съм виждала.

– Тогава как така тук се озоваха трима?

– Лангли сигурно са изпратили още агенти.

– Всё говно, кроме мочи. – Петрович коленичи и опря ръцете си в пода, за да се наведе и да погледне агента в очите. – Хей, янки. Изненадан ли си да ни видиш? Между другото, кракът ти като че ли се е обърнал наобратно. Сигурно боли.

Мъжът се беше съсредоточил върху дишането си.

– Имам едно послание за твоя президент: ще го вкарам в гроба заради това и всички останали гадости, които е направил. Врубаться? – Той потупа мъжа по главата. – Добре, приключихме тук. – Той се изправи и тръгна към отворената врата. – Люси ни чака отвън. Трябва да намерим бомбата или някой, който да ни каже къде е скрита.

– Нима ще го оставиш тук?

Маса стисна по-здраво пистолета си.

– Да, освен ако не си навита да простреляш един беззащитен инвалид в гърба. Някак си се надявах да си надраснала тези неща, но щом ти се иска, целият е твой. Гледай да не ти отнеме цял ден, защото вече звъннах на парамедиците.

Петрович бързо събра оръжията на падналите агенти и ги прибра в чантата си, докато Маса размишляваше дали да екзекутира мъжа, който лежеше в краката й. Валентина по никакъв начин не й помагаше да вземе решение. Тя просто преметна ремъка на автомата през рамото си и се затича към вратата за навън.

– Да, не? – извика Петрович.

Той стоеше до проснатия по очи проповедник, чудейки се дали няма поне малък шанс мъжът да се събуди не в отвъдното.

Валентина се облегна запъхтяна на стената.

– Ванът. Бомба. Във вана. Той потегли.

– Чёрт. Маса?

Тя нададе гневен вик, изпълнен с отвращение, ненавист към самата себе си и омраза, който продължи да звучи дълго след като ехото му затихна. Но не стреля. Дори не погледна назад.

А Петрович за миг се изпълни с огромна гордост заради нея.