Степени на свобода.

5.

Тя застана в единия край на дългата маса; Петрович седеше в другия край заедно с Люси. От нея като студен буен поток се лееше мълчание, което пос­тепенно изпълни цялата стая.

Петрович бутна чинията си встрани и се облегна назад. Люси погледна първо към Маделин, а след това и към Петрович, опитвайки се да определи настроенията. Усети, че нещо се е променило, и остави вилицата си на масата, за да положи ръка върху лакътя на своя ерзац баща.

Петрович я погледна с крайчеца на окото си и тя леко поклати глава. Значи, днес нямаше да има спорове. Може би.

Всичко започна от едно нещо и постепенно се превърна в лавина – той не й беше казал за Майкъл. Беше го запазил в тайна по най-различни причини – според него всичките основателни. Не я беше мамил. Не я беше пренебрегвал. Дори си беше проправил с бой път през обхванатия от пламъци град, за да я спаси. Ако имаше още някакъв начин да докаже любовта си към нея, той беше готов да приема предложения. Тя беше майка за всички, но съпруга на никого.

Не живееше с него. Не живееше никъде, освен на мотора си. Пътуваше из Свободната зона, появявайки се неочаквано в работническите лагери и на строителните площадки, твърдо решена да накара всички да работят добросъвестно. Никога не съобщаваше предварително за посещенията си. Ала през тези единайсет месеца тя нито веднъж не го хвана в някакво компрометиращо действие, въпреки че по никакъв начин не показваше, че възнамерява да се върне при него.

И сега не казваше нито дума, мълчанието се нагнетяваше до точката на максимално напрежение. Някой щеше да се изкиска или да се изпърди, а по изражението на лицето й си личеше, че тя не беше в настроение за шегички.

– Можеше просто да се обадиш. Щях да дойда. И ти го знаеш.

– Да. Знам – отвърна тя. – Може ли да излезем за малко навън?

– Само аз ли?

– Само ти, Сам. – Коженият й рокерски костюм изскърца, когато промени позата си. – Имаш ли нещо против?

Той не можеше да разгадае изражението й. Обърна се леко към Люси.

– Нали няма да ти пречи, ако те оставя за малко сама?

– Рядко оставам сама. Ще се оправя. Върви, върви.

Той избута назад стола си, който застърга по пода.

– Благодаря ви за компанията, дами и господа.

Те го изгледаха как излиза след Маделин от стола и едва когато вратата започна да се затваря, разговорите се възобновиха.

Но тя не спря при вратата. Моторът й се намираше в другия край на строителната площадка, до Ланкастър Гейт. Тя вървеше бързо и Петрович трябваше да подтичва, за да не изостава от широките й крачки.

– Къде е пожарът?

– Кой е споменал нещо за пожар? – каза тя.

Беше останала без дъх, значи, нещо не беше наред.

– Да. Сама ли ще ми кажеш, или трябва да гадая?

– Нито едно от двете. Ще ти го покажа.

– Значи, наистина има пожар.

– Ще… – Тя млъкна изведнъж и почти спря. – Просто побързай.

Двамата стигнаха до вратата. Петрович се накани да изчака пазача да вдигне бариерата; Маделин просто я прескочи и отиде при мотора си, зарязан набързо по средата на пътя. Тя му махна с ръка да побърза.

– Извинявай – каза Петрович на слисания охранител и се промуши под надигащия се метален прът.

Маделин му подхвърли един шлем, който той улови с лекота въпреки заслепяващия блясък на прожекторите. Силата, с която шлемът беше запратен, го накара да отстъпи назад.

Тя дори не забеляза това. В мига, в който каската излетя от ръката й, тя вече беше яхнала мотора. Приб­ра стойката и запали двигателя с едно натискане на палеца.

– Ти няма ли да си сложиш шлем?

– Този е моят. Качвай се. – Тя форсира двигателя и накара турбината да завие. – И се дръж здраво.

Петрович сложи доста широкия шлем на главата си и се опита да разбере как – и къде – да седне.

– Хайде, качвай се, Сам. Моля те.

Той преметна крак през седалката и се настани зад нея. Зад гърба му имаше дръжка за хващане, но ако Маделин смяташе да кара толкова лудо, колкото предполагаше той, дръжката нямаше да му свърши работа. Петрович я прегърна колебливо през кръста и сплете пръсти на корема й.

Тя се вцепени за миг и потрепери. След това се изстреля с такава скорост напред, сякаш някъде се бяха отворили портите на ада и тя трябваше да успее да се промуши между тях, преди да се затворят.

Петрович за малко да се изпусне. Той се вкопчи в нея и се притисна плътно към тялото й; почти година не го беше усещал толкова близо до своето.

Светлините на Свободната зона прелитаха край тях като размазани бледооранжеви петна, но той знаеше къде се намират. Направиха остър ляв завой – толкова остър, че коляното му почти опря в настилката – и поеха по Еджуеър Роуд, след което завиха отново надясно към „Мерилибоун“. Там на ъгъла се намираше някогашната й църква, която беше превърната в изгорели греди и овъглени тухли, след което бе разчистена, за да се направи място за поредната строителна площадка.

За пръв път я беше срещнал тук; той умираше, тя го съживи. Зачуди се дали не бе избрала нарочно този маршрут, сякаш за да му покаже, че той не е единственият, който спасява хора. А може би това просто беше по-краткият път. Сега вече той знаеше къде отиват.

Петрович беше притежавал домик в Риджънтс Парк, убежище за в случай на бедствие. Беше го изгубил през Дългата нощ, заедно с куфарчето си със спомени, с любезното съдействие на Новия джихад на машините. Повече не се беше връщал там, не го беше търсил сред хаоса от контейнери.

Свободната зона беше разчистила терена, екипи с газови горелки работеха денонощно. Бяха стигнали почти до най-ниското ниво. И сега, когато Маделин и Петрович направиха поредния завой, при който черното колело едва не се хлъзна извън пътя, там не се забелязваше никаква дейност. Никакви синкавобели пламъци на електрожени, никакво стържене на изкривяващ се метал или бучене на тежки кранове.

Маделин се насочи към мястото, където някога се беше намирал Вътрешният кръг, и рязко наби спирачки. Петрович обърна главата си настрани и шлемът му се притисна към гърба й.

Двигателят угасна и настъпи тишина. Въпреки лудешкото препускане двамата просто стояха там, напълно неподвижни, той, притиснат към нея, тя, облегната леко назад, за да почувства по-плътно контакта.

– Знам защо сме тук – промърмори той през дунапренените стени на каската.

– Нима?

Гласът й прозвуча също толкова неясно, приглушен от студа.

– Контейнер нула.

– Как го правиш? Как успяваш да отхвърлиш всички предположения и да изкараш правилния отговор?

Тя разкърши раменете си и той почувства как мускулите й се движат, гъвкави и напрегнати.

– Защото няма друга причина да сме тук. Няма друга причина аз да съм тук. С всичко друго можеш да се справиш и сама, но не и с последния армагедонист.

– Никога не съм вярвала, че съществува. Но той е тук. – Тя отново помръдна с рамене, този път за да му даде знак. – Хайде, ще ти покажа.

Петрович скочи на земята. Маделин вдигна мотора на стойка и тръгна по терена. Знаеше пътя – въпреки объркващата безличност на контейнерите, тя зави, без да се замисли, надясно, наляво и отново надясно, следвайки отъпканата пътека до крайната си цел.

Петрович също знаеше пътя. На всичкото отгоре виждаше. Той примигна и зрението му се промени на леко потрепващ, но ясен калейдоскоп от образи. Примигна отново и обектите се трансформираха в червени и сини петна, в зависимост от топлината им.

Главата и ръцете на Маделин бяха светли, почти като нажежени до бяло. Това се получаваше под въздействието на страха, а той не я беше виждал уплашена никога. Което трябваше да му подскаже нещо.

Пътеката свърши. Един контейнер препречваше пътя им. Контейнер нула. Първият домик, поставен в Риджънтс Парк. Във вратата, на височината на главата, беше изрязано прозорче с размерите на плик за писмо.

– Стандартна процедура. Прорязваш дупка, проверяваш съдържанието, бележиш за премахване, отваряне или обеззаразяване. Когато разчистващият екип го разряза…

– Колко хора знаят?

– Четири – вече пет. Казах им да си мълчат.

– Да, като че ли ще те послушат. Разпуснала си всички работници. Шлюха вокзальная да стана, ако до вечерта цялата Свободна зона не е разбрала, че тук става нещо. Разполагаш с два часа, преди слухът да се разнесе по света. Може би даже по-малко. – Той се вдигна на пръсти и погледна през отвора. – Някой влизал ли е вътре?

– Не.

– Слава богу за това. – Той вдигна поглед нагоре, после се огледа. – Механизмът на вратата работи ли?

– Залостен е. Отвътре. Смятахме да разширим дупката. – Инструментите на работниците бяха изоставени наблизо. – Знаеш ли как се работи с тях?

Не знаеше. В следващия момент научи.

– На теория.

Петрович хвана количката, върху която бяха подредени балоните с газ, приближи я до контейнера, след което разви вентила на ацетилена. Разгоря се мътнооранжев пламък, сияещ и наситен като залез. След това пусна кислорода и пламъкът се превърна в синкаво острие.

Той намали увеличението на образите дотолкова, че да може да вижда какво прави. Езичето на пламъка докосна външната стена на контейнера, от която започнаха да сълзят оранжеви капчици разтопена стомана.

– Това ще отнеме известно време. – Топлината, която чувстваше върху лицето си, беше суха, като от пещ. – Кажи ми какво прави той вътре.

Маделин се опита да надникне над горящия метал.

– Просто… си седи. С лице към вратата. От лявата му страна има нещо. Мисля, че е бомба.

– Колко е голяма? Като размер, не като експлозивна сила.

– Горе-долу толкова… – започна тя, но той я прекъсна.

– Не мога да видя разстоянието между ръцете ти, защото държа в ръцете си ацетиленова горелка, която развива температура три хиляди градуса, а не ми се иска да ослепея или случайно да се подпаля. Опитай пак.

– Горе-долу около метър. Представлява туба в гнездо, широко около половин метър.

– Контролно табло? Жици?

– Виждат се жици.

– Някаква представа откъде излизат жиците?

– Не мога да видя. От него. Може би изпод стола, на който седи.

Петрович стисна здраво оксижена.

– Това въобще не ми вдъхва увереност.

– Смяташ ли, че е свързан с бомбата?

– Знам, че е свързан. Въпросът е как. И все пак, ако отварянето на контейнера е трябвало да я взриви, досега да е станало. Поне този проблем щеше да ни спести.

– Сам…

– Да?

Хубаво щеше да е, ако можеше да се концентрира върху работата, но тя стоеше твърде близко до него. Той усещаше дъха й върху тила си.

– Искаше ми се да ми беше казал за Майкъл.

Ъгълчето на устата му потрепна.

– Наистина ли искаш да го обсъждаме точно сега? Като се има предвид, че единственият ми интимен момент с теб може да се окаже смесването на атомите ни в една мащабна експлозия?

Тя цъкна с език.

– Да. Все тая – промърмори той. – Знаеш, че искам да се върнеш при мен. Но точно сега замълчи поне за минута.

Маделин отстъпи назад и Петрович бавно приближи пламъка на оксижена към изрязаната дупка. Когато тя беше почти готова, той спря и отдалечи апарата от вратата.

Маделин се наведе напред, за да огъне метала нас­трани. Петрович я улови за китката.

– Пари. Още е горещо и ще му трябва доста време, за да изстине. – Той завъртя вентила на ацетиленовата бутилка, оранжевият пламък потрепна и угасна. – Ако не бързаше толкова много да се отървеш от мен, щеше сама да се сетиш.

– Не се опитвам…

Тя погледна към ръката си и Петрович пусна китката й.

– Не можеш да стоиш далеч от мен. Намираш си поводи да наминаваш, но винаги откриваш причини да си тръгнеш отново, преди да се получи нещо.

– Ти ме излъга.

Маделин облегна гърба си на контейнер нула и се плъзна надолу, докато не клекна.

– Излъгах целия свят. Тогава ми се струваше, че това е единственото решение. – Той зае същата поза като нея, ала от другата страна на изрязаната, но неотворена дупка. – Нямах друг избор.

– Не. Ти не ми се довери. Искаше домашен ИИ, който да запазиш само за себе си. Ако го беше показал на всички, щяхме да си спестим разправиите с ЦРУ.

– В това вече се съмнявам. Един бог знае какво щеше да ни се изсипе върху главите, а на всичкото отгоре щеше да се наложи да се оправяме с Външните съвсем сами. – Петрович провери часовника в ъгълчето на зрителното му поле. Металът вече трябваше да е изстинал достатъчно, но кавгите с Маделин бяха за предпочитане пред това, да я няма изобщо. – Щяхме да сме мъртви, Външните щяха да владеят половината град, а Майкъл щеше да бъде издирен и унищожен.

– Значи, това, което притежаваме сега, оправдава действията ти?

– Ако трябва да направя избор между димящи руини с милиони овъглени тела, държани под контрола на някой като Фокс, и Свободната зона, готова да приеме петнайсет милиона граждани, признателни за наличието на течаща вода и електричество? Да. Дай ми една наносекунда да го обмисля.

– Радвам се, че си е струвало да ме загубиш.

Сърцето му беше неспособно да прескочи един удар. Всъщност то изобщо не биеше, просто се въртеше и въртеше, и никога не спираше. Може би леко забави ритъма си, което беше достатъчно, за да му причини краткотрайна, но съвсем истинска болка.

– Какъвто и да беше изборът ми, така или иначе, щях да те изгубя. Така поне те запазих жива.

Петрович се надигна и натисна метала с рамо.

Плочата се огъна със скърцане, отваряйки достатъчно голяма пролука, през която да се промуши той. Но недостатъчна за нея.

– Нарочно я направи толкова голяма, нали? – рече тя.

– Не можеш да го докажеш. – Той свали шинела си и го пусна на земята. – Ёбаный стос, тук е по-студено и от Сибир.

Започна да се промъква странично през пролуката; първо вкара единия си крак, после почувства как острите ръбове притискат гърдите и гърба му. Продължи да се промушва внимателно, докато тялото му не се озова от обратната страна, след което издърпа и другия си крак.

Стъпките му отекнаха във вътрешността на контейнер нула.

– Внимавай – каза тя и му подаде шинела.

Той го взе, облече го и се обърна, за да се изправи лице в лице с последния армагедонист.