Степени на свобода.

34.

Звънна телефон. Това беше древен уред, все още свързан чрез медна жица, и колкото и напреднала да беше технологията, закачена към него, самият телефон си беше останал непроменен от трийсет години.

Той беше монтиран, за да предотвратява войни. Това беше единствената му цел и поне що се отнася до потенциалните воюващи страни, тя беше изпълнена. Поне досега.

Един мъж – нисш служител, чиято длъжностна характеристика включваше осигуряването на всички необходими неща за важните хора – беше съвсем сам в стаята, когато телефонът иззвъня. За миг човекът изпадна в паника и извика за помощ, преди да се вземе в ръце, да вдигне слушалката и да я притисне към ухото си.

– Ало?

– Аха, ти не си президентът Макензи.

– Не, сър. Казвам се Армстронг. Джо Армстронг.

– Добре, Армстронгджоармстронг. Аз съм Самуил Петрович и твоят шеф току-що взриви ядрена бомба в моя град. Ако кажа, че съм просто малко разочарован от това, ще бъде меко казано, но някак си ми се струва, че твоят президент хич даже не му пука за това. Ала за негов лош късмет аз си поставих за цел в живота да го накарам да му запука. И така, Джо – ти си доста изпълнителен тип, нали? Мога да ти се доверя, че ще предадеш едно съобщение. Ще го направиш ли за мен, Джо?

– Да. – Армстронг имаше проблеми с дишането. – Мога да го направя.

– Съобщението е следното: искам да разговарям с Макензи и няма да си отида, докато това не стане.

Петрович чу как слушалката бе оставена на масата. Не се и съмняваше, че тя е направена от солидно скъпо дърво, полирано до блясък и чинно подредено.

Мълчанието продължи няколко минути, докато не се чуха приближаващи се гласове. Единият беше на Армстронг, имаше и други. Сториха му се разтревожени.

Слушалката отново беше вдигната и в нея прозвуча гласът на по-възрастен мъж. Глас на човек, който беше свикнал и да дава, и да изпълнява заповеди.

– Говори адмирал Малкълм Аренд от Военноморските сили на Съединените щати. Кой се обажда и как успяхте да проникнете в системата?

– Джо не ви ли каза? Таях такива големи надежди за това момче. Или може би проблемът е във вас, адмирале? Може би Джо ви е казал, но вие не сте му повярвали, защото сте си мислели, че атомите ми плават из атмосферата някъде над Франция.

Нечия ръка прикри говорителя на слушалката и адмиралът извика на останалите:

– Петрович е.

– Нали това се опитвам да ви кажа. Така, вие също не сте Макензи. Всички са се събрали в Кризисната стая, нали? Значи, можете да прехвърлите този разговор там – и сам мога да го направя, но защо трябва да върша цялата работа?

– Президентът Макензи не разговаря с терористи.

– Мога ли да ви напомня кой току-що събори Колоната на Нелсън? Търкаля се някъде по Трафалгар Скуеър и главата на Нелсън се е откъснала. Тази снимка в момента обикаля новинарските канали по цялата планета. Дори вашите. Щом аз мога да преглътна разговора с Макензи, и той ще благоволи да си седне на кльощавия задник и да разговаря с мен.

– Президентът Макензи не разговаря с терористи. Аз не разговарям с терористи. Никой в тази админис­трация не разговаря с терористи.

– Хубаво. Значи, никой не иска да научи как ще загине държавата ви. Мога да ви разбера.

– Аз… какво?

– Не само, че не убихте мен, но не убихте и Майкъл – каза Петрович.

– Майкъл?

– ИИ-то. Той си има име: Майкъл. Него се опитвах­те да убиете; същият Майкъл, когото Ватиканът се кани да обяви за жив. Не че на вас ви пука повече, отколкото когато го мислехте за машина. Съжалявам, увлякох се. Двамата с Майкъл, между нас казано, решихме, че вашето съществуване е твърде опасно за света и че той ще се превърне в много по-добро място за живеене без вашата групичка въоръжени с ядрени оръжия фундаменталистки ксенофобски психопати. Съжалявам, че нещата се развиха така, но какво да се прави.

– Вие заплашвате да унищожите Съединените американски щати. Вие и коя армия?

– Да. Последния път, когато някой ми каза това същото нещо, аз го изненадах, като се появих с, нали се сещате, цяла армия. Пригответе се за Новия джихад на машините, адмирале.

– Можем да се справим с ИИ, Петрович – каза Аренд. – Можем да се справим и с вас. Сега се махайте от тази линия.

– Само още едно нещо, адмирале. Ако сега изолирате мрежата си, вирусните програми, които са инсталирани в инфраструктурата на страната ви, няма да могат да говорят с Майкъл. Ако това се случи, те ще изключат всеки компютър, в който се крият, и аз съм сигурен, че вие знаете колко е трудно да се рестартират тези машини, щом угаснат веднъж. Ще изгубите всичко, и то за доста продължително време. Ще ви останат само дребните монети по джобовете.

– „Анархия“. Става дума за „Анархия“.

– Модифициран. Така че не бързайте да затваряте. Разбира се, първо ще искате да проверите дали не блъфирам; но по-рано днес аз направих същото нещо и в Свободната зона и ако успеете да намерите някой, който ще пожелае да разговаря с вас след онова, което направихте, той ще потвърди, че е имало внезапно и пълно изключване. Аз имам ИИ, който ми помогна да оправя кашата, но предполагам, че вашата агония ще продължи много по-дълго от нашата. Може би години. Между другото, как се справя АНС с потушаването на последните бунтове?

В стаята като че ли имаше доста хора, които тичаха и разговаряха забързано по телефоните си. Те, разбира се, се опитваха да го проследят – това упражнение беше обречено на неуспех, но той щеше да остане разо­чарован, ако не се бяха опитали. В някои от разговорите ставаше дума за активиране на резиденти в Метрозоната – явно нямаше гаранция, че се е отървал от всички агенти на ЦРУ.

Някои от разговорите бяха по-техничарски – как е успял да похити сателитите и как може да си ги върнат – но повечето от тях просто крещяха заповеди да се провери всеки софтуер, от който зависи нещо важно.

– Какво искате, Петрович? – изръмжа Аренд.

– Казах го на Джо, сега ще го кажа и на вас. Искам да говоря с Макензи и докато съм на линия, с останалите от Националния съвет по сигурността. Точно в този момент имате право на избор: да започнем война или да разговаряме.

Адмирал Аренд отвърна с дежурното:

– Ние не разговаряме с терористи.

– Това ли е окончателният ви отговор? Няма ли дори да предадете на Макензи какво ви казах? Да го оставите той да реши?

Телефонът заглъхна.

Петрович изчака няколко мига и позвъни отново.

Отговориха му веднага. Не беше нито младият Армстронг, нито възрастният Аренд.

– Брендън Харис.

Обаждането беше прехвърлено директно в Кризисната стая. И тъй като Майкъл вече беше хакнал камерите, прикрепени към всички работни станции, подредени покрай стените на стаята, както и онази, която гледаше към дългата централна маса, Петрович най-после успя да види своя неприятел.

Президентът седеше в далечния край на масата; тънката му бледа кожа едва покриваше очертанията на черепа му. Той седеше облегнат на коженото си кресло и като че ли се забавляваше от напрежението, което цареше около него.

– Добрый день, секретар Харис. Успях ли вече да привлека вниманието ви?

На фона на глъчката прозвуча звук, който беше поз­нат на цялото земно кълбо – дрезгаво прокашляне. Президентът Макензи се канеше да говори.

– Преминете в състояние ДЕФКОН-1.

– НОРАД току-що ни съобщиха, че са засекли множество изстрелвания на ракети от места в Русия, Китай и едновременно от Източното и Западното ни крайбрежие. – Харис притисна телефона към ухото си. – Какво си направил?

– Аз ли? Какво съм направил? Сигурно си мислите, че сте взривили само някакво си нещастно ядрено зарядче в някакъв скапан европейски град, но явно останалата част от планетата не е съгласна с вас. Няма да е зле да ме пуснете на високоговорителя.

Харис не направи това. Вместо това заглуши звука и се обърна към масата и онези, които седяха около нея.

– Господин президент, Петрович иска да говори с вас.

– И какъв е смисълът от това, господин Харис? Това момче е просто един лъжец с мръсна уста и трябваше отдавна да сме му видели сметката, вместо да разчитаме това да свърши някой друг.

– Това момче току-що е координирало мащабен удар срещу нас.

– Не той е причината. – Макензи се надигна в стола си и погледна към видеоекраните; сателитите проследяваха ракетите, които се издигаха високо в атмосферата. Следите им започнаха да се извиват към северноамериканския континент. Линиите, които се издигаха от степите, от азиатските пустини, от Тихия и Атлантическия океан, започваха да заприличват на надпис на стена. Той заговори с премерения тон на проповедник: – Нашите врагове чакат този момент от десетилетия, но ние няма да преклоним глава; нека излеят гнева, който са трупали към нас. Бог е нашата могъща крепост.

Адмирал Аренд зае мястото си край масата.

– Господин президент, „Небесен щит“ е готов.

– Тогава можете да продължавате.

Макензи наблюдаваше напрегнато как наземните станции започнаха да засичат целите си. Всяка приб­лижаваща се ракета примигваше от червено в жълто, когато биваше засичана от орбиталното оръжие.

След това светваше в синьо.

– Сър. Това е… – Аренд плъзна своя офис стол на колелца към една от работните станции. – Това просто е невъзможно.

Макензи потупа с кокалестия си пръст по устните си. Всички ракети, които бяха достигнали до най-високата си точка, светеха в синьо, а останалите преминаваха през цветовете, докато се издигаха.

– Малкълм, явно имаме проблем.

Аренд разделяше ценното си време между получаването на информация и връщането й обратно.

– Компонентите на „Небесен щит“ определят идващите птички като приятелски. – Той отново млъкна и се заслуша в шепнещия глас в ухото си. – Не можем да ги свалим.

В стаята настъпи тишина. Цялото натрупано самочувствие, свързано с наличието на мащабна космичес­ка програма за ракетна защита, подкрепяна от наземни станции и няколко наистина огромни лазера, се изпари с почти доловим смучещ звук.

– Как е възможно това да се случи? – попита най-накрая Макензи.

Харис бавно завъртя стола си до дългата маса и погледна към изоставения телефон, който лежеше до една от конзолите.

– Петрович.

– Обяснете. – Макензи гледаше с примижали очи към дъгите на приближаващите се ракети. – Ние би трябвало да имаме най-сигурната защита от всички останали правителства. Да не би да ми казвате, че не е така? Франк?

Съветникът по националната сигурност сякаш беше временно парализиран.

– Господин О’Конъл, вашият президент иска мнението ви. Бъдете така добър да го дадете.

Кожата на О’Конъл изглеждаше толкова сива, сякаш вече беше мъртъв.

– Знаем, че ИИ е способен да се вмъква в командните и контролните структури – вече го е правил. „Небесен щит“ – всъщност всичките ни системи – може да са били компрометирани. Явно многото ни защитни протоколи не са се оказали достатъчна пречка. – Той сви безпомощно рамене и ръцете му затрепериха. – Направихме всичко, което беше по силите ни.

– Тогава ще затворим електронните ни граници. Рестартирайте „Небесен щит“.

– Всички доклади, които получавам, ми казват, че инфраструктурата до голяма степен или почти изцяло е заразена с модификация на вируса „Анархия“. Петрович казва, че ако отрежем ИИ, държавата ще фалира. И няма гаранция, че ще разполагаме с работещ компютър, който след това ще може да предава команди на „Небесен щит“. – О’Конъл говореше съвсем тихо и микрофоните едва улавяха гласа му. – Просто ей така. Всичко свърши.

Харис грабна телефона и включи отново звука.

– Ти… ти ни остави беззащитни.

– Как се чувстваш сега, копеле? Макензи не е сътворил сам оня абсурд. Не е нужно да страда сам. Пусни ме на високоговорителя.

– Ти ни убиваш. Не само Макензи, не само американския народ. Всички, навсякъде. Нали знаеш какво ще се случи сега?

– Да. Вие падате на колене и започвате да се молите на Майкъл. След всичката гадост, която го накарахте да преживее, това е най-малкото, което можете да нап­равите.

– Президентът ще нареди да изстреляме нашите ракети.

– Бихте могли. Не мислите ли, че е малко крайно?

Харис стискаше толкова силно телефона, че заплашваше да счупи пластмасата.

– Крайно? Нападат ни.

– Дали? Наистина ли?

Харис се поколеба, след което попита:

– Петрович, заплашени ли са Съединените щати с нападение?

– Ами какво да ви кажа. От една страна, може да засичате стотици ракети и хиляди бойни глави, които са се насочили право към вас. От друга страна, може да виждате онова, което ние искаме да видите.

– И как можем да направим разликата?

– Вече знаеш отговора на този въпрос, Харис. Натисни червения бутон и се моли на бога, в който вярваш, ракетите да изчезнат. Или можеш да ми позволиш да говоря с президента.

Харис прикри с шепа слушалката.

– Господин президент, Петрович намекна, че всичко това е симулация на ИИ и никакви ракети не са били изстреляни.

Звучеше като човек, на когото са предложили отмяна на присъдата в мига, в който му слагат въжето на врата. Дори се ухили.

– Тогава какво е това? – попита Макензи с мрачно изражение на лицето и посочи екраните пред себе си, които му показваха края на света. – Нима трябва да приемем за чиста монета думите на някакво си улично хлапе пред данните, които получаваме от нашите собствени сателити?

Усмивката на Харис се стопи. Той потърси подкрепа от О’Конъл, който щипеше носа си до побеляване.

– Възможно е… господин президент; китайците нямат причина да изстрелват ракети. Русия също. Европейският съюз – какво ще спечели от това? Не виждам смисъл. Да не ви пука, сър. Онова, което трябва да нап­равим, е абсолютно нищо.

– Нищо? Не успяхме да унищожим изкуствения интелект. Не успяхме да неутрализираме Петрович. Не успяхме да попречим на саботирането на „Небесен щит“. Провалихме се в защитата на собствената ни мрежа срещу вируси. Какво друго очаквате да не свърши правителството на Съединените американски щати?

– Той ни провокира. – Харис бутна телефона към Макензи и си изтърва нервите, разкъсван между ужаса и дълга. – Петрович си играе с нас. По дяволите, ами ако нищо от това не е истинско?

– Това ще ви струва двайсет долара, господин Харис. Ще ви ги удържа от последната ви заплата. Освобождавам ви от поста. – Макензи сплете пръсти, разкривайки червеникавокафявите петна по ръцете си, и погледна помощника си. – Моля, изведете бившия министър на отбраната от Кризисната стая.

Той гледаше невъзмутимо как Харис излиза от стаята под дулото на пистолет. Останалите присъстващи наблюдаваха случващото се с пребледнели лица.

– Очевидно е, че Петрович желае смъртта ни и ще направи или каже всичко, което може да ни накара да забавим изстрелването на ракетите, докато не се окажем в позиция да не можем да реагираме ефективно. Отказвам да се вслушвам в подобен съвет. Пътят нап­ред е ясен: ще действаме по учебник.

Един мъж, който държеше в ръката си куфарче, пристъпи до Макензи и го положи на масата. Отвори го и подаде на своя президент един твърд пластмасов правоъгълник с големината на пощенска картичка. Макензи размърда пръстите си и счупи пластмасата по предварително отбелязаните линии. Вътре имаше продълговат лист хартия, върху който беше отпечатана дълга поредица от цифри и букви.

Той остави кодовете на масата пред себе си.

– Първото и най-важното задължение на едно правителство е да защитава целостта на нацията, на която служи. Ако ни бъде попречено да го направим, тогава пос­ледното ни действие трябва да е свързано с нанасянето на удар срещу света, който е решен да ни унищожи още от времето на нашето създаване. Ние няма да си отидем тихо, както се надяват те, а ще се бием до смърт.

Той отново се прокашля и се приготви да чете.