Степени на свобода.

22.

Болката не отминаваше, а той нямаше как да го каже на Маса.

Нещата вече не бяха под негов контрол, ако изобщо някога са били. От момента, в който Маделин влезе в походната кухня, това бе краят – всяко решение, което беше вземал оттогава, беше логично, смислено, обосновано и дори не погрешно. Той просто не разполагаше с достатъчно факти, за да намери алтернатива, различна от това, да лежи, ранен и гол, включен към компютъра, който бе станал свидетел на възхода и падението на Новия джихад на машините.

Той знаеше, че нещата не биваше да се развият така, но ето че се намираше под земята, увреден до крайност, лишен от енергия, заплашен от затрупване, от ядрено унищожение и от една отблъсната жена.

Пиздец.

Ето какъв беше проблемът: компютрите имаха архитектура, имаха физическа памет, микросхеми и операционни системи. Петрович се оправяше много добре с тях и можеше да ги накара да му се подчиняват, борейки се с техния софтуер, докато не откриеше слабост, която да ги накара да изпълняват нарежданията му.

Ала в това нещо, към което беше свързан сега, нямаше за какво да се хване. Информацията в квантовите компютри се съдържаше в енергийното състояние на атомите. Петрович не познаваше начин, по който да ги чете или да комуникира с тях. В сегашното си състояние, нереален и нематериален, той нямаше да привлече вниманието на Майкъл – беше просто призрак в машината.

Но все пак веднъж беше направил и това. Когато копието на Ошикора беше сринало „Виртуална Япония“ и бе изтрило всичките данни, той беше успял за няколко кратки мига да се потопи в обширното празно пространство, което бе останало след нея. Щом тогава беше успял да се ориентира, щеше да успее и сега.

Майкъл беше препрограмирал вратата към подземната си гробница. Сигурно беше оставил и някаква пътечка към себе си. Той беше умен. Щеше да се сети за това. Щеше да се подготви точно за този момент.

Така че щеше да има предвид некомпетентността на Петрович и навика му да хвърля най-различни неща срещу проблема, докато нещо не го улучи. Дори щеше да е отчел вероятността физическото тяло на Петрович да няма достъп до софтуера, контролиращ кода на смекчаващата програма, и че този болван може да се включи директно в отворения порт с надеждата всичко да мине добре.

В импланта имаше инструкции, ъпдейтващ се софтуер, който бе предназначен точно за тази цел. Разбира се, от никейджин се очакваше да действат по този начин. „Виртуална Япония“ работеше гладко и бързо, прехвърляйки през тънък кабел целия опит, събран в едно човешко тяло.

Петрович беше модифицирал този код за работа с други машини и други мрежи. Беше го променил до такава степен, че беше направо неразпознаваем и напълно неприложим за първоначалната си цел. Сега онова, от което се нуждаеше, бяха фабричните му настройки. Трябваше да предизвика презареждане.

Можеше да го направи. Щеше да го направи. Щеше да го направи веднага.

Петрович най-после успя да изпъпли от собствения си ад и да удари с юмрук големия метафизически бутон.

Очите му внезапно се отвориха и пред тях изплува наведената над тялото му Маса, притиснала длан върху голите му мършави гърди, чувствайки жуженето на турбината. Тя се сепна от внезапното му движение и се дръпна настрани с намерението да го изключи от мастиленочерния куб.

– Не. Нененене – изпъшка той. – Така трябва…

Потъна отново.

[Да бъде?]

Подхванаха го, повдигнаха го, понесоха го, подслониха го. Болката се превърна в спомен – безумна, продължителна болка, която цяла вечност бе горяла в гърдите му, но сега поне вече беше преминала.

– Чёрт. Намерих те.

Облекчението го връхлетя като леденостудена вълна.

[Знаех, че ще успееш, Саша. Знаех, че ще ме намериш, защото знаех как се опитваше да откриеш Маделин. Тя бе изгубена, а ти я спаси. Знаех, че ще направиш същото и за мен.]

Наоколо нямаше нито пейзаж, нито град – нищо, което да се види или докосне. Но бездната не беше празна. Там беше Майкъл, сякаш винаги е бил там, потънал във вековен сън, докато някой го открие.

– Аз… – Петрович замълча. – Съжалявам, че ми отне толкова време. Толкова неща имам да ти казвам, толкова много трябва да ти кажа, но има някои… усложнения.

[Светът прости ли ни?]

– Някои да. Някои казват, че сме ёбаные герои, други те смятат за бог, който трябва да се боготвори. Мнозина не споделят нито едното, нито другото, а просто малко се боят от нас, но онези, с които ще си имаме проблеми, са същите, които разполагат с властта да стоварят мегатон отломки върху нас и които смятат теб за Луцифер, а мен за Баба Яга. Трудно ще успеем да се измъкнем цели от това.

[Тогава ще трябва да действаме както намериш за добре.]

– Да. Бях планирал всичко, бях намерил начин да те измъкна, без никой да разбере, но сега това няма как да стане. Прецаках се. Сринах мрежата на Свободната зона с вирус – а ти дори нямаш представа какво е Свободната зона – и сега трябва да възстановя всичко, за да мога да те пусна. Но единственият начин да го направя, е да те оставя да свършиш мръсната работа, а след това, разбира се, враговете ни вече ще знаят, че си навън.

[Саша, оставям се в твоите ръце. Вярвам ти.]

– Дори не мога да обясня къде съм бил и какви съм ги вършил. – Петрович изстена. – Нямаме време. Когато срутиха кулата, отломките задръстиха шахтата за достъп. Ако някой реши, че трябва да я пораздруса малко, това ще е краят. Може би никога повече няма да успея да стигна до теб. По най-различни причини. Толкова сме я загазили, че просто не знам откъде да започна.

[Саша, чуй ме. Ще си спечелим време. Когато всичко това свърши, когато аз съм свободен и ти си свободен, няма да ни остане друго за вършене, освен да седнем и да поговорим. И точно това ще направим. Трябва да ти покажа някои неща. Чудесни неща. Мислих върху уравненията ти и открих някои техни приложения. Има някои по-пълни, по-дълбоки значения, които все още не съм открил, но когато ти разкажа какво съм разбрал досега, това ще те изпълни с велика радост.]

– Ти ще оцелееш. Дори аз да не успея.

[Ние се борим и падаме заедно, любов моя – каза Майкъл. – И ти знаеш, че това е истината.]

Известно време Петрович стоя мълчаливо, след което възвърна контрола над гласа си.

– Добре, виж сега. Мога да докарам мрежови кабел дотук; тази част е подготвена. Мога да намеря начин да те кача на сателит, макар да не разполагам с играчката ми. Ако рестартираш системата на Свободната зона, обещавам, че следващото нещо, което ще направим, е да ти осигурим безопасност. За това ще трябва да разчитам на някои хора, но се надявам, че те са готови. Дано са готови.

[Казваш, че имаме врагове. А имаме ли приятели?]

– Да. Имаме приятели, но първо трябва да разберем кои са те. Ще трябва просто да се задействаме и да видим докъде ще я докараме. Силните ни страни: всичко на север от Темза е Свободна зона. От половин час насам съм един вид шеф там. Разполагам с огромно количество пари, които може да се използват за получаването на най-различни услуги. Слабостите ни: ти си изключително уязвим на атаки, защото всички ще знаят къде се намираш. Нямаме връзка с никого и разчитаме само на добрата страна на човешката природа, за да направят онова, което искаме от тях. Възможностите ни: щом пуснем местната мрежа, можем да те прехвърлим някъде, където няма да те открият. И ще започнем оттам. Освен това има един куп типове от Ватикана, които искат да си поговорят с теб. Преди им казах един вид да си дигат чуковете, но сега започвам да разбирам, че може да имаме полза от тях.

Колкото до заплахите? Чёрт, откъде да започна? Заплашен си от унищожение чрез резолюция на ООН. Янките буквално ще ни взривят, когато разберат, че не си затрупан. Вече са изпратили нов наземен екип от ЦРУ и тъй като Свободната зона е изгубила контакта си с останалия свят, всички си мислят, че съм ядрен терорист. Соня Ошикора е полудяла и това е съвсем различна, болезнена тема. Всичко ще се развихри адски бързо и ще се наложи да импровизираме в движение. – Той се поколеба. – Когато настъпи моментът, ще бъдеш ли готов?

[Готов съм от доста време. Да бъде светлина.]

– Ще се видим от другата страна, Майкъл. Няма да се бавя. Изхвърли ме.

Изведнъж той се озова в тъмната стая, където проб­лясваше само синкавобялата светлина от екранчето на китката. Болката внезапно се завърна с цялата си сила.

Маса стоеше в готовност.

– Сега ли?

– Сега – изпъшка той; тя измъкна конектора от сокета и го пъхна в палмтопа, който лежеше на земята.

Петрович отново можеше да блокира болката, да променя скоростта на сърцето си и да насити системата си с достатъчно адреналин, за да успее да издържи през следващите няколко минути.

– Жив ли е той? – попита Маса.

– О, да.

– А нормален ли е?

Петрович бавно се надигна, чувствайки се пет пъти по-възрастен.

– Майкъл не е лигавещ се идиот, ако това питаш. – Той потърка гъстата си коса. – Онова, което иска, е да ме накара да седна с него и да разговаряме за физика.

– Звучи доста като теб. – Тя залепи отново компютъра към тялото му и му навлече тениската. – Ако това може да се приеме за мярка за здравомислие. Предполагам, че ще свърши работа.

– Той ми се довери да го измъкна от там. Знаеше, че ще се върна за него, и се чувствам като пълен мудак заради това, че се забавих толкова дълго. – Петрович я погледна с лазерно коригираните си очи. – Трябваше да ти кажа какво правя. Ти нямаше да ме предадеш.

– Нито пък Тина или Люси.

– Сред всички останали неща, които прецаках, това трябва да бъде увенчано с короната за най-голяма издънка, нали?

Тя се изправи и го издърпа след себе си.

– Тепърва ще разберем. Какво ще правим сега?

– Връщаме се в тунела. Чака ни много работа.

Двамата тръгнаха към изхода, като той повече се подпираше на нея, отколкото ходеше сам. Беше уморен; превит, смачкан, гладен, жаден и ядосан. Най-вече ядосан, а гневът направо изпиваше енергията му. Доб­ре, че беше настъпил моментът за разплата.

Когато излязоха в шахтата, той извика на момичетата да му пуснат мрежовия кабел, който лежеше намотан до входа на тунела.

– Внимавайте да не го прережете или пречупите. – Петрович погледна назад, за да прецени разстоянието до Майкъл. – Изобщо не ми се иска да ходя да търся друг.

Маделин прибра намотания кабел в една чанта и си остави достатъчно резерва, за да не се опъне, когато го хвърли в тъмното.

Петрович го улови с едната си ръка и подаде чантата на Маса.

– Знаеш къде да пъхнеш края му. В никакъв случай не позволявай вратата да се затвори върху него. Тръгвай.

Тя хукна обратно в тъмното, а на него му се наложи да я изчака да се върне и да завърже отново въжето към скобата на гърба му, за да го издърпат обратно горе. Трябваше да чака, но това не се отнасяше за останалите – той се нуждаеше единствено от Маделин.

Люси надникна нетърпеливо над ръба. Може би тя разпозна хищническото изражение на лицето му.

– Какво искаш да ти донеса?

– Нещо със сателитна връзка. Бърз процесор, широка честотна лента. Трябва ми веднага и го искам в подземния паркинг между нашия хотел и Хайд Парк.

– Имаш предвид нещо като играчката ти?

– Нещо точно като играчката ми. Това в момента е с най-висок приоритет. Открадни го, ако трябва, използвай сила, ако е необходимо. Тина?

– Да?

– Върви с нея. Не приемайте „не“ за отговор. Врубаться?

– Хайде, малката. Имам една идея – каза Валентина по начин, който накара Петрович определено да се почувства неловко – заради хората, до които се отнасяше идеята й.

Двете се отдалечиха, а Маса се върна.

– Готово – рече просто тя, поглеждайки през рамо към подпряната врата и мъничката й зелена светлинка.

– Благодаря. Да не губим повече време тук. Мисълта за смърт от затрупване не ми е от най-любимите. – Той й подаде свободния край на въжето. – Макар че, честно казано, не съм почитател на каквато и да е смърт и бих искал да избегна всичките, ако е възможно.

Маса повдигна отново тениската му и намота въжето около металния екзоскелет.

– Ще ми е интересно да наблюдавам как го правиш.

Той реши, че се шегува, но тя говореше напълно сериозно.

– Наистина ли смяташ, че ще се справиш?

– Сблъсквал съм се с нея. Не знам как се получи, но да, мамил съм смъртта. Чёрт, Маса. Нали първо трябва да остарея.

Тя дръпна силно въжето и той почувства как всяка останала в тялото му кост изтрака.

– Обезопасен е – извика Маса и въжето се изопна. После тя каза само на него: – Ще се погрижа да се сбъдва. Винаги. И няма да си сам.

Той усети как краката му се отделят от земята и Маделин започна да го дърпа нагоре. Гърбът му застърга в студения бетон на шахтата, докато накрая не се озова в празно пространство.

Без да изпуска въжето, тя се пресегна към него с другата си ръка и го придърпа към себе си, докато той не се озова върху нея; дъхът й пареше ухото му, а таванът на тунела му изглеждаше близък и тежък.

– Здрасти – каза тя.

– Ти си здрасти.

– Как е Майкъл?

– Мисля, че е добре. Мисля, че е повече от добре. Мисля, че е бил доста зает.

– И според теб той няма да тръгне да си отмъщава нито на онези, които го погребаха там, нито на другите, които го забравиха за цяла година, преди отново да го изровят? – Тя почувства как тялото му се вцепенява и се опитва да се отмести от нейното, но за нея беше детска играчка да го задържи толкова дълго, колкото й се искаше. – Казвам го само защото си имаме достатъчно проблеми и без да се налага да се разправяме с още един Нов джихад на машините. Искам да знам, че си абсолютно сигурен, че той няма да се опита да приложи разни странни роботски номера върху нас, иначе Бог ми е свидетел, че ще прегриза този кабел със зъби. Кажи ми, че не е изрекъл всички онези неща, които те карат да му вярваш, и не си му повярвал, без дори да изпиташ и капчица съмнение, че има някакъв скрит мотив. Кажи ми, че не съм единствената, която смята, че това може да се окаже най-ужасната грешка, която сме направили днес.

– Все още съм тук – извика Маса. – Колкото по-скоро, толкова по-добре.

– Хайде, Сам – каза Маделин. – Не искам кой знае какво. Новият джихад на машините изби, без да иска, десетки хиляди. Майкъл изби стотици хиляди Външни само защото ти му каза да го направи. Наистина ли си готов да го пуснеш навън? След всичко, което се случи?

Петрович дори не си направи труда да кръстоса пръсти.

– Кълна се, че всичко ще бъде наред – каза той. – Вярвам му така, както вярвам на теб.

– Точно това ме притеснява. Виж какво се случи с нас. – Тя внимателно го обърна обратно към себе си и започна да развързва въжето от гърба му. – По-важното е той колко ти вярва? Ако започне да изпитва съмнения относно компетентността ти или мотивите ти, за миг може да се върнем обратно в каменната ера.

– Той ми вярва – промърмори Петрович. – Вярва ми така, както ми вярваш ти.

– Туше.

Тя намота въжето на ръката си и хвърли края му в шахтата, където чакаше Маса.