Степени на свобода.

25.

– Добре.

Бяха в ефир. Звукът и картината бяха цифровизирани, компресирани и излъчвани в геостационарна орбита на трийсет и шест хиляди километра – незначително разстояние всъщност. Всички яки хлапета го могат.

Сурур беше свалила само за миг маската на пълен професионалист. Това, че успя да си я сложи отново за миг, и то без да си личат точките на свързване, предуп­реди Петрович, че го чака едно наистина ужасяващо преживяване.

– С вас е Ясмина Сурур, на живо от Свободната зона с едно интервю с доктор Самуил Петрович, дадено специално за „Ал-Джазира“.

Той гледаше видеопотока в главата си. Следеше два канала: единият от Европа, другият от Индонезия. Между тях имаше леко разминаване, типичен за системата лаг, но времевите кодове бяха еднакви. Засега никой не се беше намесил в излъчването.

Първоначално в центъра на кадъра беше тя, след това камерата леко започна да се плъзга встрани, докато не се съсредоточи изцяло върху него. Той леко се дръпна, но си спомни, че се беше съгласил да го нап­рави – че Валентина беше настояла да го направи, за да представи приемствеността във властта, сигурните ръце, които сега управляваха Свободната зона.

Пиздец.

– Доктор Петрович, кой контролира Свободната зона?

Трябваше да й се признае, че се впускаше право в същността на проблема. Той не знаеше дали да гледа в нея, или в черната дупка на обектива. След няколко опита установи, че не може да се фокусира върху камерата, че очите му трепкат, докато се опитват да видят какво има под стъклото. Той бавно примигна и се обърна към Сурур.

– Аз. – Стори му се, че бе необходимо да се извини, затова го направи. – Съжалявам.

– През последната година винаги сте се стремели да останете извън изпълнителната власт в Свободната зона. А сега, по-малко от две седмици преди края на мандата, вие вземате властта. Защо?

– Да, относно това. Не си мислете, че е било планирано. Светът в понеделник сутрин беше различен от света в сряда следобед. – Той използва екзоскелета, за да подчертае думите си, почесвайки се по носа с един от шиповете, стърчащи от китката му. – Не съм молил за това. Не съм го искал. Продължавам да не го искам. Но Свободната зона е важна, госпожице Сурур. Твърде важна, за да мога просто да седна на дивана и да я гледам как се проваля.

– И откъде се появи тази опасност от провал, доктор Петрович?

– Това… – рече той и се поколеба. – Това е доста сложен въпрос. Сигурен съм, че някои от хората, които ни гледат, знаят добре какво става, когато притежаващите власт – политическа, бюрократична, финансова, военна, културна, каквато и да е – я използват както си пожелаят, прегазвайки животите, а понякога и телата на онези, които се изправят на пътя им. Аз бях…

Той отново се поколеба, усещайки остро милионите зрители, които се бяха включили към канала. Чувстваше нарастването на трафика и се зачуди дали сървърите на телевизионната станция ще се справят с наплива.

– Вие сте били какво, доктор Петрович?

– Бях изнуден. Подмамен. Излъган. Заблуден. Изиг­ран. Използвайте която искате дума. Направиха ми постановка. И човекът, който я направи, беше Соня Ошикора.

„Дали тя ме гледа“, зачуди се той. Майкъл беше изключил комуникационните й портове: телефони, компютри, всичко; но въпреки това съществуваше възможността да се е логнала анонимно.

– Соня Ошикора, президент на Свободната зона. Вие бяхте неин личен приятел.

– Бях, нали? – Той отново се почеса по лицето. – Няма да повторя тази грешка. Отношенията обикновено се прекъсват, когато ви обвинят, че сте ядрен терорист, а след това се опитат да ви арестуват.

– Контейнер нула? Бомбата на армагедониста?

– Няма такова нещо. Простете, отговорът ми прозвуча объркващо. Беше направено да изглежда така. Един бог знае откъде бяха намерили трупа; доколкото знам, от месеци вадят изсушени мумии от долните слоеве на Риджънтс Парк. Когато кажете „контейнер нула“ на някой, който е преживял Армагедон, в съзнанието му веднага се появява картина как би трябвало да изглежда това нещо. Разчистващият екип изобщо не е поставил под въпрос истинността му. Нито съпругата ми. Нито аз. Всички, които го видяха, повярваха. Само че нищо не беше истинско. Дори това – той размаха лявата си ръка. – Мислех си, какъв съм късметлия, че не са ми пръснали главата. Почти се радвах, че съм само осакатен. Всичко беше направено така, че да изглежда още по-истинско.

– Можете ли да го докажете?

– Да. Най-накрая намерихме бомбата. Успяхме да я заловим преди ЦРУ – чуваш ли ме, Макензи – и преди Новият джихад на машините да я откара в центъра на Свободната зона. Отворихме я и вътре беше претъпкано с мощни експлозиви, но нямаше никакъв ядрен материал. Този телефон – каза той, бръквайки в джоба си. Телефонът не беше там. Обзе го паника, но в този момент се сети, че Люси го беше отнесла. Той й махна и протегна ръка. – Този телефон щеше да я задейства. Когато набрах последния номер от регистъра на обажданията, ми вдигна Соня Ошикора.

Репортерката примигна учестено.

– Продължавайте – каза Петрович. – Питайте ме какво каза тя.

– Какво каза тя?

– Тя каза: „Мога да обясня“. Не й дадох възможност да обясни. Аз малко… добре де, при определени обстоятелства е нормално човек да се разкрещи. Знаете ли какво, когато приключите с мен, защо не отидете в Телекомуникационната кула и сама не я попитате?

– Аз… – Сурур се опитваше да запази хладнокръвие. – ЦРУ?

– Те нападнаха Новия джихад на машините в училището в „Хендън“, мисля. Ние пристигнахме там няколко минути преди тях, докато се опитвахме да открием бомбата. Трима агенти; убихме двама, оставихме един ранен. Трийсетина или четирийсет невъоръжени джихадисти бяха убити, преди да прекратим касапницата. Не се обадих за помощ, но бяхме малко заети да прес­ледваме един ван, който пътуваше насам. Затова и не се задържахме дълго време там.

– Как разбрахте, че са от ЦРУ?

– Вижте: насочете тая ёбаная камера ей натам. – Той посочи към Маса и Валентина. – Жената вляво е бивш агент на ЦРУ, носи стелт костюм на ЦРУ, който върви в комплект със секретен декодер на ЦРУ, вграден в него. Костюмът й светна като коледна елха и се появиха трима души, облечени по същия начин като нея, които започнаха да стрелят по всичко живо. Изпратете някой в училището. Проверете записите на охранителните камери. Хубаво щеше да е, ако се шегувах, но се боя, че в случая не е така.

Сурур дишаше тежко; шумните хлипащи звуци сигурно се чуваха през микрофона й. За разлика от нея, Петрович даже започваше да се забавлява. Когато камерата отново се насочи към него, той почувства, че вече знае как да се справи с нея.

– Какви са следващите ви планове за Свободната зона, доктор Петрович?

– Планове? Да я предадем навреме в ръцете на власт­та на Метрозоната. Дали ще ми бъде позволено да го направя, вече зависи от други хора. Всички работници, които чувате оттук, и хилядите други, които не можете да чуете – хората, които се противопоставиха на измисленото извънредно положение и се хванаха отново на работа? Те искат същото като мен. Ще се опитам да им осигуря всичко, от което се нуждаят, за да вършат работата си. Това е всичко. Надявам се да се получи. Когато следващата седмица Свободната зона изчезне, отговорността за нея ще е преминала в други ръце и аз им желая успех. – Той впери поглед в камерата, стабилизира очите си и дори леко се наведе напред. Операторът чак пристъпи леко към него като хипнотизиран. – Не искам неприятности. Не искам да се бия. Знам, че в града има хора на ЦРУ, и искам да отправя една лична молба към президента Макензи. Отзовете ги. Кажете им да се махнат. Залогът е твърде голям, за да тичат моите и вашите хора наоколо и да се стрелят. И този път никакви ракети. Няма да ви помогнат изобщо. Ние се учим и сме подготвени. Врубаться?

За разлика от случая със Соня, Петрович беше убеден, че Макензи го гледа. Сигурно се намираше в работния си кабинет, заобиколен от реконструкционистките ястреби, предлагащи му най-разнообразни тактически удари на различни нива, сякаш частичното унищожение на Свободната зона нямаше да бъде също толкова сигурен повод за война, колкото и пускането на ядрена ракета от орбита.

– Може ли да поговорим за изкуствения интелект, който вие наричате Майкъл?

Петрович потрепна раздразнено.

– Наричам го Майкъл, защото това е името, което той избра за себе си. Какво за него?

– Свързахте ли Майкъл с глобалната комуникационна мрежа?

– Да.

– Въпреки резолюциите на ООН?

– Които са едновременно незаконни и неморални. Майкъл не получи възможност да говори пред Съвета за сигурност, преди те да вземат решението си – което несъмнено е било прието единодушно. Освен това ООН няма власт да налага смъртно наказание. Разбирам, че нямаме закони как да третираме нечовешкия разум, но съм убеден, че ако се съберем около една маса и го обсъдим рационално, ще измислим нещо малко по-хуманно. – Петрович се размърда на стола, след което се изправи. Кракът му беше изтръпнал и той се облегна на вратата на микробуса, докато го масажираше. – Даваме повече права на жертвите на катастрофа, изпаднали в мозъчна смърт. Тук не става дума да им се отнемат правата, а да обхванат и нещо, което очевидно е уникална личност.

Сурур внимателно обмисли следващия си въпрос.

– Смятате ли, че Майкъл е заплаха?

– За кого? – изстреля Петрович в отговор.

– За… нас.

Той слезе от микробуса и седна на прага, протегнал крака си напред.

– Погледнете го по следния начин – след около десет минути може би ще бъдем ударени от балистични ракети, изстреляни от континенталните Съединени щати. Освен ако нямат някоя подводница наблизо. Майкъл не следи за това. В момента той разговаря с делегация, изпратена от папата, която се опитва да определи дали той е просто сбор от резервни части, фантастична компютърна програма с мания за величие или нещо, което може да бъде признато за живо. – Той се намръщи, когато игличките започнаха да бодат крака му. – Представете си, че сте били заровени под земята в продължение на една година, отрязани напълно от света, и сте оставени там да гниете. Когато най-накрая успявате да се измъкнете, ви казват, че за това са виновни една камара влиятелни хора, които или са искали да ви видят мъртви, или са били твърде слабохарактерни, за да се изправят във ваша защита. Тогава какво ще искате да направите?

– Това риторичен въпрос ли е?

– Разбира се, че е, но зрителите ни са десетки милиони и аз някак си се надявам, че някои от тях се замислят сериозно върху отговора. Знам каква ще бъде моята първоначална реакция. Защото аз съм много лош човек, който не може да контролира импулсите си и чиито етичен компас си е изгубил стрелката. Говоря за отмъщение. Ако аз бях един наистина ядосан ИИ, можех да създам най-различни проблеми и да, може би накрая щяхте да ме хванете, но това нямаше да стане, преди да съм стоварил потоп от болка върху главите на великите и добрите. А какво всъщност прави Майкъл?

– Разговаря с папската делегация?

– Разговаря с папската делегация. Той е толкова ядосан на света, той представлява такава ёбаная заплаха, че обсъжда теология с група йезуитски свещеници. Между другото, ако някои имами искат да намажат от славата, нека ми се обадят. Или ако сте далай лама. В момента нямам служители, така че не мога да ви гарантирам, че ще ви отговоря незабавно, но ще направя каквото мога. – Той сви рамене. – И да завърша: не, той не представлява заплаха.

– Какво смятате да правите сега, доктор Петрович?

Той облегна главата си на рамката на вратата.

– Извинете, не разбрах?

Сурур повтори въпроса и той се намръщи.

– Изморен съм, гладен, мъкна половин тон железарии по тялото ми. Непрекъснато стрелят по мен, препускам из целия град, обезвредих цяла ши… голяма бомба, вдигнах народно въстание срещу корумпираното правителство и освободих приятеля си от затвора му. Онова, което искам да направя сега, е да хапна нещо, което за предпочитане да включва бекон – не особено популярен избор, знам – и да изпия едно езеро с черно кафе. Ще се погрижа никой да не дойде да ни убива и след това ще спя до сутринта. Честно казано, за днес ми стига толкова, госпожице Сурур.

– И все пак няма да имате възможността да го нап­равите, нали?

– Няма да имам възможност да направя каквото и да било. Тук съм само за още седмица, и край. Свободната зона е създадена така, че общо взето, да работи самостоятелно. Ще се радвам, ако това се получи. Ще помоля всичките ни предприемачи и доставчици да правят онова, което се очаква от тях, без да се възползват от ситуацията, за да измъкнат още няколко евра от бюджета. По този въпрос твърдо няма да отстъпя. Ако имате някакви други проблеми, ще се опитам да ги реша, макар че сигурно предпочитате да не го правя. Чувствайте се свободни сами да търсите решения.

– Какво ще правите със Соня Ошикора?

– Трябва ли да правя нещо? Никой не изпълнява заповедите й. Тя повече няма властта да дава предложения, да гласува или да подписва каквото и да било от името на Свободната зона. Ако питате мен, може да си седи в кулата и да се боядиса лилава, ако иска. В някой момент може и да отида да й изритам задника на улицата, но както мен, така и хората, които изграждат Свободната зона, ни чакат доста по-важни дела. Може би трябва просто да оставя Метрозоната да се оправя с нея. В края на краищата тя се опита да прецака техните договори.

– Доктор Петрович, изглежда, единственото нещо, за което избягвате да говорите, е защо според вас някогашната ви приятелка се обърна срещу вас. Не може да нямате мнение по този въпрос.

– Избягвам го, защото се смущавам. Никой не иска да разкрива пред света личния си живот; поне не онзи, който е запазил здравия си разум. Соня винаги е искала да ми бъде нещо повече от приятел, а аз съм женен. Вие сте умна жена, госпожице Сурур. Сама се сетете.

В този миг се чу тътен от далечна стрелба, който отекна по покривите. Можеше лесно да се сбърка с нещо друго, ако онези, които го чуваха, не познаваха отблизо тези звуци.

Петрович рязко се изправи.

– Чёрт. Откъде идва това?

Сурур обърна глава към „Пикадили“, но съдейки по ехото, можеше да е на всяко друго място.

– Съжалявам. Имат нужда от мен.

Петрович грабна чантата си и се затича към мястото, където стояха Люси и Маса. Валентина вече се качваше в колата си. Кабелите, които го свързваха с микробуса, се опънаха, и след малко повече усилие се скъсаха. Той ги повлече след себе си.

Огледа се и видя, че камерата продължава да го снима.

– Майкъл? Прекъсвам те за малко. Дочувам звуци от престрелка, а не мога да разбера откъде.

[Момент.]

Моментът се проточи максимално дълго. Валентина спря пред тях със свистене на гумите и всички се натовариха в колата – Петрович отпред, а двете жени отзад. Той измъкна автоматичния си пистолет и провери пълнителя. След училището не го беше презареждал.

– Майкъл?

[Риджънтс Парк. Има сблъсъци между служители на корпорацията „Ошикора“ и екипите по разчистването. Ситуацията не е съвсем ясна, но има доклади за жертви.]

– Ёбаный в рот. Нямаше нужда от това. Изобщо. – Той удари с длан по пластмасовото табло. – Контейнер нула. Тръгвай.