Степени на свобода.

33.

Тъкмо бяха стигнали до другия край на Бъркли Скуеър – овал от мъртви дървета и изсъхнала трева – когато Петрович усети първите признаци. Очите му се напълниха с бял шум, а компютърът, на който разчиташе за ориентирането си, запелтечи.

Внезапно сковаване го откъсна от хватката на жените, които го носеха, и той падна. Докато се свличаше, ударната вълна, която се носеше по земята, се сблъска с него. Силно. Той изведнъж се озова във въздуха и безумен шум изпълни ушите му.

Зрението му се проясни. Лежеше по гръб, с лице към пътя, по който бяха дошли, и към него се носеше вълна от пътна настилка, бетон и почва. Пътят се гънеше така, сякаш беше морска повърхност, а сградите се олюляваха като кораби, хванали прилива.

Докато се издигаха, те скърцаха и пищяха – но оставаха сравнително здрави. Когато гребенът на вълната премина под тях и земята отново започна да се сляга, по фасадите им пробягаха пукнатини; покривите продължаваха да се надигат, докато зидарията под тях започна да се разделя покрай пукнатините. Пръскаха се прозорци, тухлите под хоросана се чупеха, пукаха се каменните плочи.

Вълната удари Петрович и той отново се озова във въздуха. Сградите, които се намираха зад него, в началото на площада, започнаха да се накланят и да се срутват.

По улиците премина цяла влакова композиция от ударни вълни и над подземната стая, прикрит донякъде от гъстия облак прах от сринатия град, се надигна огромен черен купол от подземни скали. Външните му граници бяха белязани от парчета асфалт, улични лампи, бетонни и пластмасови плочи и ярък, пъстър килим.

Огромната издутина заплашваше да се взриви, да изригне огнена топка във висините и да посипе навсякъде с радиоактивен прах, който сигурно щеше да бъде подхванат от вятъра и щеше да затъмни още повече небето. През воала от отломки проблясваха едва сдържани оранжеви пламъци.

Тя остана известно време там, подклаждана отвътре от нажежения до бяло облак, като се опитваше да се откъсне от земята, напук на гравитацията.

После започна да се свива – огънят, който я поддържаше, постепенно гаснеше, превръщайки се от яростна светлина в тлеещи въглени. Докато спадаше, се разрази нова буря от прах, която връхлетя разпадащите се сгради, пробивайки стени и прозорци.

Когато стигна до Петрович, силата й вече се равняваше на силен шамар по лицето и продължаваше да отслабва. Хоризонтът зад гърба му не се виждаше изобщо. Въздухът стана матов. Шумът от цепене, пропукване и срутване постепенно утихна, като накрая се снижи до такова ниво, че вече можеше да се чуят викове, кашлици и звуци от повръщане.

Той не можеше да говори. Устата му, суха като пустиня, като че ли беше застинала полуотворена. Почти не можеше да вижда; очните му ябълки бяха хлътнали и дращеха, сълзите му бяха свършили. Той примигна и усещането беше такова, сякаш се опитваше да отмести огромни камъни. Носът и ушите му бяха запушени, а дробовете му се гърчеха при опитите му да диша.

Освен това нямаше връзка – не само сигнал, а и приз­наци за сигнал.

От лявата му страна стоеше мъж, един от доброволците на Валентина, който бавно се надигна на ръце и колене. Устата му беше пълна с кръв, която се стичаше на ручейчета през пепелявобелия прах, полепнал по кожата му. Погледът му беше безумен и объркан.

Петрович успя да сътвори достатъчно слюнка, за да прочисти устата си.

– Пиздец.

Той се огледа, взирайки се в мъглата. Във въздуха танцуваха сенки, които се разширяваха и изтъняваха под поривите на вятъра.

– Сам? Сам!

– Насам – успя да изграчи той, преди гърлото да го стегне и той да се разкашля достатъчно силно, за да счупи ребрата си.

Маделин се приближи, залитайки, и седна на хълбок на земята до него. Всяко движение вдигаше допълнителен облак прах във въздуха. Тя вдигна ръка и притисна дланта си върху сърцето му, за да почувства жуженето на турбината под кожата му.

В храчката му имаше кръв и той избърса устата си с ръкав. Все пак още не беше мъртъв. Описа кръг с пръста си, за да й покаже, че става въпрос за всички, след което посочи на север. Тя кимна и започна да търси останалите, да ги води при него, да ги настанява на земята и да ги кара да чакат.

Намери Валентина – тъмната й коса беше станала твърда и бяла, куртката й под стегнатия колан се беше разтворила, липсваха копчета на ризата й, имаше рани по корема и краката, панталоните й бяха разкъсани. Петрович я прегърна през раменете, но тя не реагира.

Маделин откри останалите доброволци, всички със счупвания, разкъсвания, натъртвания и прободни рани. Защитната й броня я беше предпазила, ала кожата и костите не бяха издържали.

Последна намери Маса, която се скиташе в мъглата, хвана я за ръката и я поведе към групата.

– Направиха го. Направиха го – мърмореше Маса. Тя погледна Петрович. – Направиха го.

– Да. Направиха го. – Той изкашля още от слузестата смес. – Трябва да се почистим. Ще останем заедно. Никой няма да бъде изоставен.

Той се отдръпна от Валентина и се подпря на рамото й, за да се изправи. Кракът му се опита да се подгъне и той го накара да се стегне. Когато погледна надолу, видя, че нещо стърчи от прасеца му. Беше твърде голямо, за да бъде наречено треска – кракът му бе пробит от широко колкото молив парче дърво, което щеше да причини повече щети при ваденето му, отколкото бе причинило при самото проникване.

Лявата му ръка все още беше безчувствена. Той я докосна с дясната, ощипа се грубо. Нищо. Това като че ли беше най-малкият му проблем; поне вече не болеше.

Той закуцука към пролуката, която се беше отворила между планините от срутена зидария; това трябваше да е пътят към Оксфорд Стрийт. Сградите от двете страни бяха изгубили фасадите си и стаите им зееха открити. Комините бяха хлътнали в покривите и бяха пробили долните етажи.

Видът на цялото това унищожение го изпълни със студена, отдавна натрупвана ярост. Тъкмо бяха разчистили след Джихада и Външните. Белезите, останали след предишните ракетни удари, бяха изолирани. Тази бомба беше направила кратер в историческия център на града, беше затрила забележителностите от лицето на Земята, беше разпръснала отрова във въздуха, който бяха принудени да дишат, и беше заразила земята, по която ходеха.

Той се хлъзгаше и се пързаляше по купчината отломки, изкачи се на върха и се спусна от другата му страна. Тежките частици в облака, който го обграждаше, падаха като тежък дъжд и небето започна да се прояснява. Върховете на порутените сгради се взираха в него, разместени и назъбени. Пътят бе осеян с пукнатини, през които като от извор бликаше вода и се събираше на локви в канавките. Канализацията беше поддала и на места пътят беше хлътнал, а на други се виждаха зейнали дупки, пълни с мрак.

Избягваха всички опасности по пътя си, дори когато слягането на земята след експлозията предизвикваше срутването на нещо наблизо. Винаги първо се чуваха някакви предупредителни звуци и земята потреперваше. Разполагаха с достатъчно време, за да избягат напред, далеч от бавно търкалящите се тухли и греди, камъни и стомана.

Появи се сигнал; Петрович веднага се закачи и потърси помощ.

– Здрасти.

[Способността ти да оцеляваш изненада дори мен. Много ли сте ранени?]

– Доста сме поочукани. Да речем, че имаме петнайсет едва успяващи да вървят ранени. Не знам какво количество радиация сме поели – може вече и да сме мъртви.

[На входа към „Мерилибоун“, до мола на Оксфорд Стрийт са отворили станция за обеззаразяване. Постарайте се да минете оттам.]

– Разкажи ми за щетите.

[Съдейки по предавателите, които сме изгубили, сградите в радиус от седемстотин и петдесет метра от епицентъра на взрива са или напълно, или частично унищожени. Някои в периметъра са оцелели, други, извън него не са. Няма значителни разрушения извън две хиляди и двеста метра. Бъкингамският дворец е в руини, Устминстърските диги са разкъсани, а старият Парламент е наводнен. Временният мост при Ламбет е разрушен.]

– Ах, чёрт. А напредвахме толкова добре.

Молът, чиито стъкла бяха грижливо подменени след опустошението, предизвикано от милицията на „Парадайз“, представляваше море от сияещ кристал под скелето от подпорни греди. В празните пространства зад безизразните магазинни витрини се виждаха потрошени плочки и висящи стенни лампи.

[Трябва да знаеш, че за момента те смятат за мъртъв. ЕС безцеремонно прекрати всички визи на притежателите на американски паспорти, целият дипломатически персонал е прогонен, всички американски авоари са замразени. Правителството на Съюза влиза в спешно заседание в осемнайсет часа. Какъв ще бъде отговорът ти?]

– Моят или отговорът на Свободната зона?

[Те не са ли едно и също?]

– Да. И те скоро ще го разберат.

Преходът към Мерилибоун Лейн се намираше точно отпред и точно както им беше обещано, там беше разпъната голяма бяла палатка. Край нея бяха паркирани микробуси с червени кръстове, а вътре ги чакаха фигури в бели престилки и респиратори.

Петрович не очакваше това с нетърпение. Той се нареди пръв, отчасти защото беше водач, но най-вече защото искаше по-бързо да приключи.

Екипът по обеззаразяването работеше в два потока; докато го преглеждаха с детекторите за радиация, треперещата Маса беше избутана в съседната лента. Броячите цъкаха мързеливо при включването си, но когато ги приб­лижиха до тялото му, започнаха да тракат и да жужат.

Един от медиците разкъса печата на стерилизиран пакет с хирургически ножици.

– Извинете, доктор Петрович – каза той и започна да разрязва дрехите на Петрович от шията до слабините.

Повтори действията си и на гърба му, след това се прехвърли на краката.

Наложи се да свалят и екзоскелета му и за щастие, някой разполагаше с кутия за инструменти, в които имаше гаечен ключ с точния размер. Махнаха залепените за тялото му батерии – тиксото остави върху кожата му червени отпечатъци. Опитаха се да му вземат и компютъра, но за това не можеше да става и дума. Прибраха го в найлонова торбичка, завързана с въженце, което той стисна здраво.

Беше съвсем гол, с изключение на ботушите. Разрязаха връзките им и той ги събу, след това свали поред и чорапите. Когато всичките му дрехи бяха прибрани в яркожълта найлонова торбичка, отново го провериха с брояча.

Този път радиацията беше по-ниска, но в дясното му око имаше нещо, някаква заседнала частица от някакъв краткотраен радиоактивен изотоп.

– Боя се, че трябва да го извадим.

– Да, и аз така предположих.

Той продължи да гледа право напред, но с крайчеца на окото си забеляза, че Маса беше преглеждана по същия учтив, но непреклонен маниер. Ножиците не успяха да срежат нейния стелт костюм, затова й се наложи да го съблече. Сега беше гола като него и за пръв път му изглеждаше уплашена и окаяна.

Медикът извади стерилни форцепси и плъзна краищата им около очната ябълка на Петрович. Стисна здраво, завъртя под правилния ъгъл и уредът излезе с изщракване.

Прибраха го в чантата с дрехите.

Провериха го отново. Нямаше повече горещи точки. Избутаха го напред към палатката и следващият човек на опашката зае мястото му.

Превързаха раните му. Забитото в прасеца му колче беше извадено и проверено за радиация, после зашиха разкъсания му крак и му направиха водонепроницаема превръзка. Дупките в счупената му ръка представляваха по-голям проблем.

– Оставете я – каза Петрович. – Така или иначе, ще я изгубя.

Душът не беше нито горещ, нито студен, но поне водата беше в изобилие. Той не можеше да се измие сам и трябваше да се примири с помощта на санитар. Под душа от другата страна на палатката, скрита зад параван, се къпеше Маса.

Той си направи гаргара и изплю водата. Няколко пъти. Издуха си носа и се остави да му го промият с кислородна вода. Ушите му бяха почистени. Гъбите отидоха в друга жълта торбичка, но водата просто беше оставена да се изтече.

Отново го провериха с брояча, отбелязаха, че е в достатъчно добро състояние, и го пуснаха по-нататък. Следващият неизвестен медик му взе кръв – повече, отколкото Петрович смяташе, че е необходимо – и внимателно надписа шишенцето на ръка.

Дадоха му бяла болнична нощница, болнични чех­ли и червено одеяло. Последният в редицата повдигна едното крило на платнището и го избута навън.

В задната част на един микробус седеше някакъв мъж със зелени болнични дрехи. При него имаше включена електрическа кана. Той взе една чаша и я поклати.

– Чаша чай, сър?

Ако на Петрович му бяха останали някакви сълзи, той сигурно щеше да се разплаче.

– Кафе? Кажете ми, че имате кафе.

– Разбира се, сър.

Петрович изпи две поредни дози в една и съща чаша. Кафето беше горещо, силно, а вкусът му бе такъв, сякаш ангели танцуват в устата му. Той седна на задното стъпало на микробуса и към него се присъедини Маса, която скоро също се сдоби с питие.

– Те го направиха – каза тя.

– Знам. Направих каквото можах. И почти беше достатъчно. – Той сръбна малко от горещата напитка. – Можеше да е много по-зле.

– Как?

Тя изцеди вода от косата си и я остави да се стече по земята.

– Не изгубихме никого. Вярно, че сега имаме един ёбаный грамаден кратер и цял километър гадости, които се излъчват от него. Можем просто да наринем пръстта обратно в него и да я отъпчем, но хората не може да бъдат заменени. А и те пропуснаха. Пропуснаха Майкъл, пропуснаха и мен. Не успяха да постигнат нищо от онова, което искаха.

– Те използваха ядрена бомба, Сам.

– Да. Най-накрая допуснаха грешка. Твоите хора. – Той сви рамене. – Добре де, вече не са твои. Много са добри. Два пъти извадихме късмет, но това е първият път, когато наистина се прецакват. Имахме камери на кота нула. Имаме клипа как са застреляни двамата репортери и ако има нещо, което дори най-фанатичното журнале мрази, то това е някой нарочно да застреля друго журнале. Така че целият свят ни съчувства.

– Не ми трябва съчувствие – каза смело тя. – Искам отмъщение.

– О, ще си го получим. Но може би няма да изглежда така, както ти се иска на теб. – Той я погледна с единственото си око. – Готова ли си за това?

Необезпокоена от празната му очна ябълка, тя отвърна на погледа му.

– Какво смяташ да правиш?

Той се почеса по носа и се усмихна дяволито.

– Нещо... прекрасно.