Степени на свобода.

13.

Петрович се облече – облякоха го – на задната седалка в колата на Валентина. Това можеше да се определи и като забавно – с цялата несръчност, суетене и безброй възможности за докосвания по неуместни места. Но той не беше в настроение и мрачността му беше заразна.

Скриха се в една странична уличка, заврени между две градски къщи, сред девствено чистите контейнери за отпадъци, очакващи новите собственици. Валентина беше отворила съвсем малко прозореца и в един момент през процепа нахлу воят на коли.

– Започва се – каза тя.

Погледна в огледалото за обратно виждане; очите й бяха разширени в сивкавата утринна светлина.

– Соня не разполага с достатъчно хора, за да ни търси. – Петрович седеше между Маса и Люси, въртеше се и се протягаше, за да изпъне дрехите си така, че поне малко да се почувства удобно. – Ще постави контролно-пропускателни пунктове, в които ще разпредели своите хора, и ще се опита да възстанови онова, което е останало от системата с охранителни камери.

– Бягството не е проблем. Обявяването ни извън закона е.

– Ами добре, няма да ни е за първи път.

– Така. – След като Петрович най-после спря да се върти, тя се обърна към него. – Какво ще правим сега?

– Предполагам, че си чула разговора ми с Мади?

– Хм. Щеше да е трудно да не го чуя.

– Свещеникът е връзката между Джихада и мен. Трябва да го намерим.

– Градът е голям. Коя църква би нарекъл свой дом?

Петрович затвори очи.

– Намира се някъде в Белгрейвия, недалече от тук. Но той няма да бъде там.

– Няма ли?

– Не. Ти щеше ли да отидеш, ако знаеш, че Мади ще дойде да ти разбие вратата?

– Сигурно, ако искам да се престоря, че всичко е наред.

Но се съгласи, че вероятно е прав.

Маса рисуваше фигурки върху запотения прозорец.

– Сам? Сигурен ли си за този отец Джон? А ако грешиш?

– И да греша, пак ще му пусна куршум в главата. – Той бръкна в джоба за пистолета си. – Ако съм прав, ще ми бъде благодарен, когато го направя.

– Май не го харесваш много, нали? – попита Люси.

– Не, не го харесвам. Никога не съм го харесвал.

– Може би когато го намериш, ще размислиш относно убийството му.

– Знам ли. – Той разкопча и отново закопча предпазния колан. – Защо не тръгваме?

Валентина запали двигателя и се заслуша в боботенето му.

– И така?

– Маунт Стрийт – каза Петрович. – Искам да разбера колко далеч са стигнали.

– Къде се намира това?

Тя чукна с пръст по сателитния навигатор.

– Йезуитската мисия. Там е отседнала Инквизицията.

– Аз си мислех, че никога няма да разговаряш с тях – каза Люси.

– Тук не става въпрос за Майкъл. Става въпрос за мен.

– Предвиди всички възможности – каза Маса, която продължаваше да рисува върху стъклото с върха на пръста си. Рисунъкът беше станал по-мащабен и сложен. – Ако Ошикора дойде да те търси там, как смяташ да избягаш? Скачането по покривите вече не е вариант.

Той погледна към ръката си и изръмжа.

– Трябваше да… пиздец. Ще пусна дрон във въздуха. Ако не друго, предупреждението му поне ще ни осигури няколко минути преднина.

– Започвай да мислиш, Сам, защото иначе ще те заловят.

– Добре де, добре. Виж какво: ще се опитам да намеря две коли, които да блокират изходите на улицата. Автомобилите на частната армия на Соня са с ръчни предавки, така че няма да мога да ги спра, но мога да закача преследвачи към радиопредавателите им. Така ще знам къде се намират. Освен това всичките са тъпкани с технология, така че ще успея да ги проследя дори да дойдат пеша. Ако се наложи, мога да ги заслепя и заглуша, така че да не могат нито да предават, нито да получават информация. Мога да пусна виртуални агенти, които да наблюдават дигиталния трафик и да търсят ключови думи. – Той се почеса по носа. – Така по-добре ли е?

– Да. – Маса се отдръпна назад и погледна към рисунката си. – Нямам представа какво е това.

– Шейкърското дърво на живота. Ако искаш, мога да ти покажа картината, откъдето си го взела. – Петрович се облегна назад. – Хайде, Тина. Да тръгваме.

Тя излезе на Кързон Стрийт и зави веднага наляво, за да се измъкне от главния път.

– Оттук се стига до един страничен вход. Трябва да го използваме.

– Наистина ли можеш да ми го покажеш?

Маса наблюдаваше сградите, покрай които профучаваха.

– Разбира се.

Той хакна стелт костюма й и й прехвърли изображението на цветната снимка, която висеше на стените в хиляди американски домове.

Маса се вгледа напрегнато в екрана от вътрешната страна на китката си.

– Не си я спомням. Защо не мога да си я спомня?

– Защото са ти изчегъртали ума с твое съгласие? Възможно е всичко да е все още там, просто ти нямаш достъп до него. Все едно разполагаш с данните, но ти липсват имената на файловете.

– Как да си ги върна?

– Не мисля, че има начин. Според мен са изгубени завинаги. – Петрович се намръщи. – Извинявай. Подходих малко рязко.

Тя въздъхна и изтри изображението от костюма и от прозореца.

– Мразя това. Но тях ги мразя повече.

Валентина направи остър завой и скочи върху спирачките. Подаде глава и огледа каменната стена с цвят на мед, която се съединяваше челно с построените по-късно от двете й страни сгради. На розетния прозорец му липсваха няколко парчета стъкло, но останалата част изглеждаше стабилна.

– Това е.

– Не съвсем. – Петрович посочи към тъмната дървена врата, намираща се в нишата вдясно от църквата. Монтираната над нея охранителна камера гледаше към тротоара. – Ето това е.

– Колко време ще ти отнеме?

– Няколко минути. Опитах се да размърдам няколко коли, но от последния път, когато са били палени, е минала цяла година. Всички се нуждаят от нови акумулатори, също като мен. – Той се наведе през Маса и отвори вратата. – Изчакай ме, да речем, ей там.

Точно срещу църквата се намираше входът на един подземен паркинг. Вратите му бяха заключени, но сградата беше достатъчно висока, за да се скрият в сенките й.

– Аз да дойда ли? – попита Люси.

– Никой няма да идва. И този път без спорове. – Той прескочи Маса и се озова на пътя. – Чантата.

След като му я подадоха, той я преметна през врата и рамото си. Част от ремъка се закачи на металната рамка. Трябваха му няколко секунди, за да я освободи, но бедата не беше в това; проблемът бе, че изобщо трябваше да го прави.

Петрович погледна към трите лица, които го гледаха.

– За какъв чёрт се хванахте с мен?

Той се озърна наляво и надясно, макар да знаеше, че нищо не идва и че охраната на Ошикора все още се намира в хотела. Някой го наблюдаваше.

Камерата над вратата на йезуитите гледаше право в него. Когато прекоси улицата, тежката дъбова врата вече беше открехната. Той опря длан в нея и се поколеба за миг; вдигна поглед нагоре тъкмо навреме, за да види как обективът на камерата примигна и изжужа.

Ако наистина го бяха очаквали, той се намираше в огромна опасност – беше започнал да става предвидим.

– Пет минути и излизам – каза си той и бутна вратата навътре.

Сестра Мари я улови навреме, за да й попречи да се удари в мазилката.

– Добре дошъл – каза тя. – Без Маделин?

– Този път не. Може би никога повече. – Лицето му потрепна. – Къде е той?

– Кардиналът? Надолу и вляво – започна тя, но Петрович вече крачеше по тесния, боядисан в бяло коридор, проверявайки всяка врата, покрай която минаваше, докато накрая една не се отвори под натиска на рамото му.

– Доктор Петрович – каза мъжът, който седеше зад някакво бюро.

Произнесе само две думи, но акцентът му от Средния запад успя да накара госта му да настръхне.

Петрович ритна стола, който беше поставен пред бюрото, и се тръсна в него.

– Негово преосвещенство кардинал Джеймс Матю Карило, Йезуитски орден, префект на Конгрегацията на Доктрината на вярата. След като приключихме с учтивостите, кажете ми къде е оня лъжлив свещеник, от когото точите информация за Майкъл. Бих искал да поговоря с него.

Кардиналът подръпна ръкавите на черното си расо и посегна към единия край на бюрото, където лежеше поднос със сребърен чайник.

– Да ви налея ли?

– Престанете да шикалкавите. – Петрович бръкна в чантата си и по-скоро почувства, отколкото чу как сестра Мари се напрегна. Той извади оттам бутилка водка и я тръсна върху лакираното дърво. – За мен не е проб­лем да преобърна Свободната зона с краката нагоре, за да го открия, но някак си предусещам, че вие знаете точно къде се намира той и изпитвате огромно желание да ми спестите труда.

Карило постави пред Петрович празна порцеланова чаша, след което взе една и за себе си. Петрович разви капачката на бутилката и сипа по малко и в двете.

– Чтоб все были здоровы.

Кардиналът вдигна чашата си и пресуши съдържанието й. Петрович направи същото, след което метна крехката порцеланова чаша в празната камина.

– Силата на навика. Сега ще ми кажете ли къде се намира отец Джон, или ще трябва да счупя още нещо?

– Сигурно ще се изненадате да научите, че веднъж или два пъти вече съм изпадал в подобна ситуация, доктор Петрович. – Карило шумно се прокашля. В каквато и ситуация да беше попадал, тя едва ли беше включвала пиенето на екс на чист алкохол в шест часа сутринта. – Или мога да ви наричам Сам?

– Не, нека запазим професионални отношения. Свещеникът – къде е?

– Колкото и да е изненадващо, ние не слагаме електронни маркери на нашите свещеници. Това е характерно за протестантите.

Петрович извърна глава.

– Сестро? Ще подържите ли това за момент?

Той бръкна в чантата си и извади автоматичния си пистолет, като не забравяше да го държи за дулото.

Монахинята взе оръжието.

– Защо?

– Защото иначе изкушението да прострелям този досаден чекиджия ще надделее, а аз не искам двамата с вас да влизаме в схватка. Така – той отново се обърна напред, – къде е той?

Кардиналът допря върховете на пръстите си.

– Очевидно силно желаете да го откриете, и то не за да участвате в някое от тайнствата. Възнамерявате ли да приложите насилие върху личността му?

Петрович се наведе напред и протегна лявата си ръка.

– Може да не е твърде зряло от моя страна, но отецът започна пръв.

Той използва същата ръка, за да помете всичко на масата. Чайникът, подносът, каничката, захарта, бутилката, листовете хартия, лампата, статуетката на Игнаций Лойола – всичко беше разбъркано, натрошено или изкривено и малката, препълнена с книги стая вече миришеше на спиртоварна.

Петрович чу изщракването на пистолет зад ухото си, но не му обърна внимание. Облегна се назад и отпусна ръката в скута си.

Карило избърса капчицата мляко от обратното на дланта си.

– Ще приема това за „да“. Ние имаме свои процедури, по които разглеждаме всяко обвинение, направено срещу определен свещеник. Провеждаме разследванията изключително взискателно, но съм сигурен, че напълно разбирате, че и дума не може да става да ви дам адреса на отец Слейтър.

– А вие сигурно разбирате, че – как го наричате – нарушаването на тайната на изповедта означава, че топките на нашия любим отец Джон Слейтър ще бъдат откъснати от самия папа. – Петрович изчака думите му да проникнат в съзнанието на кардинала, след което отблъсна с ръка дулото на пистолета, който го гъделичкаше по врата. – Цялата информация за Майкъл, която притежавате, е получена от жена ми чрез тази малка дървена кутийка в църквата.

– Това – каза Карило и се поколеба – е много сериозно обвинение, доктор Петрович.

– Ако задникът беше направил само това, просто щеше да мине метър с един хубав пердах. Но той се е сдушил с Новия джихад на машините – които изведнъж решиха, че притежават ядрено оръжие. Тук се намираме на армагедонистка територия, Ваше шибано Преосвещенство, и ако скоро не получа някакъв отговор, вече ще бъде твърде лайняно късно да направя нещо по въпроса. – Той си пое дълбоко дъх. – Не съм свикнал да ругая на английски, но полагам огромни усилия, защото вие сте янки и е изключително важно да разберете колко попикаващо страшно е всичко това.

– Има бомба? В Метрозоната?

Петрович не си направи труда да го поправи нито за същността на оръжието, нито за местонахождението му.

– След около десетина минути, може и по-малко, Свободната зона ще обяви всеобща тревога. Соня Ошикора смята, че аз съм взел бомбата, и няма да се поколебае да ми напъха нажежен ръжен в задника, ако реши, че мога да й кажа къде се намира. Проблемът ми е, че само някой, който познава живота ми из основи, би могъл да я накара да повярва в това. Само двама души имат такова ниво на достъп. Единият е съпругата ми, а другият е нейният изповедник.

От кардинала щеше да излезе много добър играч на покер. Лицето му не разкриваше почти никакви емоции.

– Как мога да се свържа с вас?

– Не можете. Ще ви дам два часа, след което аз ще ви се обадя. – Петрович се изправи. – Разбрахме се по този въпрос, нали?

– Напълно наясно съм какви са рисковете, доктор Петрович. – Карило предпазливо протегна ръка. – Благодаря ви за прямотата.

– Да. Така ли му викат вече? – Той разтърси ръката му. – Аз го наричам сквернословна, злобна малка гадост и рано или късно, ще трябва да направя нещо по въпроса.

– Но не сега.

– Просто в момента съм малко зает. – Петрович взе пистолета си от сестра Мари и го прибра в чантата си. После погледна към купчината натрошен порцелан и подгизналата хартия. – Съжалявам за нещата ви. Дано да няма нищо ценно.

– Не трупайте съкровища на земята, където молците и ръждата ще ги унищожат, а и крадци могат да се вмък­нат и да ги откраднат.⁶ – Карило махна презрително с ръка. – Това са само вещи.

⁶ Цитат от Библията, Евангелие от Матей, 6:19. – Б. пр.

– Заткнись на хуй, религиозен пердун старый. Върви да говориш с когото трябва. – Петрович погледна към часовника в ъгъла на зрителното му поле. – Време е да изчезвам.

– Сестра Мари ще ви покаже изхода.

Кардиналът вече беше хванал кабела на стационарния телефон и го издърпваше от бъркотията на пода.

Двамата тръгнаха бързо обратно по коридора и Петрович се обади предварително на Валентина.

– Онова, което казахте вътре – рече монахинята зад гърба му. – Истина ли е?

– Ако го бях излъгал, сега щях да излъжа и вас. – Той опря дланта си от вътрешната страна на вратата. – Защо не проверите последните новини? Те може да ви помогнат да решите.

– Успех – каза му тя. – Бог да ви помага.

– Знаете, че не вярвам в това говно, нали? Всеки сам кове съдбата си.

Отвън вече се чуваше колата на Валентина.

– Това няма да ми попречи да се моля за вас, Самуил Петрович. Мисля, че ще имате нужда от всяка помощ, която можете да получите.