Среднощна алея

8.

Амели наистина се беше погрижила Клеър да е в безопасност. Направила го бе, заключвайки Миърнин.

Клеър тъкмо бе пуснала раницата си в подножието на стълбите (откъдето щеше да й е лесно да я грабне тичешком), когато забеляза нещо ново в лабораторията. Клетка. А в нея — Миърнин.

— О, боже!

Клеър прехапа устни и направи няколко крачки към него, като внимаваше да не се препъне в някоя от многобройните купчини книги. Доколкото можеше да прецени, това бе същата клетка, в която бяха затворили Шейн на Площада на Основателя — с тежки метални решетки и колела. Клеър се надяваше, че е неразбиваема за вампири. Който и да бе заключил Миърнин вътре, поне бе имал добрината да му осигури цяла камара книги, няколко избелели възглавници, както и едно меко (макар и поовехтяло) одеяло. Миърнин се беше разположил върху възглавниците в единия ъгъл и бе забил в някаква книга гърбавия си нос, върху който се крепяха старовремски очила като на Бенджамин Франклин.

— Закъсня — отбеляза той, докато отгръщаше една страница.

Клеър отвори уста, ала не можа да измисли какво да каже и отново я затвори.

— А, не се тревожи за клетката. За твоя безопасност е, естествено. Понеже Самюел го няма, за да бди над теб.

Той отгърна още една страница, ала очите му не се движеха. Преструваше се, че чете, и в това имаше нещо покъртително.

— Идеята беше на Амели — продължи той. — Не бих казал, че я одобрявам напълно.

— Съжалявам — успя да изрече Клеър най-сетне.

Миърнин сви рамене, затвори книгата и шумно я пусна върху купчината до себе си.

— И друг път са ме затваряли в клетка. Пък и без съмнение ще ме пуснат, щом придружителят ти се присъедини към нас. Междувременно, нека продължим с обучението ти. Придърпай си стол. Извини ме, че няма да стана, но съм малко по-висок от… — той се протегна и докосна решетките над главата си. — Амели спомена, че си се записала в няколко курса за напреднали.

Клеър с благодарност се възползва от възможността да престане да мисли за това, колко смущаващо и едновременно с това успокояващо й действаше да го вижда така, затворен заради нея в клетка като див звяр. Тя му прочете програмата си и отговори на резките му въпроси, които бяха странна смесица от задълбочени познания и пълно невежество. Миърнин разбираше от философия и биохимия, ала си нямаше и понятие от квантова механика, поне докато тя не му обясни основните неща, след което кимна разбиращо.

— Митове и легенди? — повтори той озадачено, когато чу кой е последният й предмет. — Защо Амели е решила, че е необходимо… е, все едно. Сигурен съм, че е имала основателна причина. Есето ти?

Той протегна ръка и Клеър извади защипаните с телбод страници и му ги подаде. Шест плътно напечатани листа — най-доброто, което бе успяла да направи по един предмет, който едва сега започваше да разбира.

— Ще го прочета по-късно. А книгите, които ти дадох?

Клеър отиде до раницата си, извади ги и се върна.

— Прочетох „Ауреус“ и „Златната верига на Омир“.

— А разбра ли ги?

— Не съвсем.

— Това е, защото алхимията е крайно потайна научна сфера. Горе–долу като това да си масон… тях има ли ги все още?

Клеър кимна и Миърнин придоби странно облекчен вид.

— Е, това е добре — каза той. — Ако ги нямаше, последиците щяха да бъдат ужасни. Що се отнася до алхимията, мога да те науча да превеждаш писмените и устните шифри, но повече държа да усвоиш механиката на процесите, а не философията зад тях. Разбра ли методите за изграждане на калцинираща пещ, описани в двете книги?

— Така мисля. Но не може ли просто да си купим онова, което ни трябва? Или да поръчаме да ни го изработят?

Миърнин почука по решетките със сребърния пръстен, който носеше на дясната си ръка, и в стаята отекна металическо дрънчене.

— Никакви такива. Съвременните деца са толкова глупави, роби на чуждата работа, разчитащи за всичко на другите. Не и ти. Ти ще се научиш не само как да използваш инструментите, които ти трябват, но и как сама да си ги направиш.

— Искаш да бъда инженер?

— Няма ли да е само от полза за някой, който изучава физика, да разбира и от практическото приложение?

Клеър го изгледа със съмнение.

— Нали няма да ме накараш да извадя наковалня и да започна да изработвам отвертки или нещо такова?

По устните на Миърнин бавно се разля усмивка.

— Отлична идея! Сериозно ще помисля над нея. А сега имам един експеримент, който бих искал да опитаме. Готова ли си?

Най-вероятно — не.

— Да.

— Премести това — при тези думи той посочи една нестабилна, килната настрани етажерка, която се огъваше под тежестта на безброй книги и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще рухне. — Отмести я, за да не ни пречи.

Клеър не бе съвсем сигурна, че нещото няма да се разпадне при най-лекия допир, но въпреки това се подчини. Етажерката се оказа по-стабилна, отколкото външният й вид предполагаше, и когато я бутна настрани, Клеър с изненада откри, че от другата й страна има ниска сводеста врата, заключена с голям сърцевиден катинар.

— Отвори я — нареди Миърнин и като вдигна книгата, която бе оставил при нейното влизане, се зачете напосоки.

— Къде е ключът?

— Нямам идея — той запрелиства страниците още по-бързо, като се мръщеше. — Потърси го.

Клеър се огледа наоколо обезсърчено.

— Тук ли?

Дори не знаеше откъде да започне! Навсякъде беше пълно с купчини, камари и полуотворени чекмеджета, без никакъв помен от ред, поне доколкото тя виждаше.

— Не можеш ли да ми помогнеш поне малко?

— Щях, ако имах и най-малка представа къде е — в суховатия тон на Миърнин се долавяше нотка на печал.

Клеър го погледна с крайчеца на окото си. Той затвори книгата и впери поглед през решетките… не към нея. Всъщност, към нищо определено. Лицето му придоби празно изражение.

— Клеър?

— Да?

Тя издърпа чекмеджето, което беше най-близо до вратата. Вътре имаше бутилки, пълни с нещо, което изглеждаше като прах. Един паяк панически изпълзя в дъното на чекмеджето, където беше по-тъмно. Клеър направи физиономия и побърза да го затвори.

— Можеш ли да ми кажеш защо съм в тази клетка?

Сега гласът на Миърнин звучеше особено — странно спокойствие, примесено с нещо друго, което Клеър не можеше да определи. Тя си пое дълбоко дъх и продължи да проверява чекмеджетата, без да го поглежда в очите.

— Не обичам клетки — продължи той. — В тях са ми се случвали много лоши неща.

— Амели каза, че трябва да поседиш в нея известно време, забрави ли? — отвърна Клеър. — Това ще ни е от помощ.

— Не си спомням — гласът на Миърнин беше мек, топъл и изпълнен със съжаление. — Искам да изляза. Моля те, пусни ме да изляза.

— Не. Нямам…

… ключ, канеше се да каже Клеър, ала това всъщност не бе вярно. Защото пред нея, полускрита под наклонена камара пожълтели листа, имаше връзка с три ключа. Единият беше голям железен ключ, за който Клеър бе сигурна, че ще пасне на големия сърцевиден катинар на вратата зад етажерката. Макар и по-нов, вторият бе също толкова голям и тежък и несъмнено отваряше клетката на Миърнин.

Третият беше мъничък сребърен ключ, като онези, които отключваха куфарчета и тайни дневници.

Клеър посегна към връзката и се опита да я прибере тихомълком. Естествено, Миърнин чу издрънчаването и се приближи към предната част на клетката.

— А, отлично — каза той, като се улови за решетките. — Клеър, моля те, пусни ме да изляза. Не мога да ти покажа онова, което трябва да научиш, ако съм заключен тук вътре.

Господи, просто не можеше да го погледне в очите!

— Не бива да го правя — отвърна тя и отдели големия железен ключ; студен и грубоват, той изглеждаше ужасно древен. — Искаше да отворя онази врата, нали?

— Клеър, погледни ме!

Звучеше толкова тъжен. Клеър чу мекия звън на пръстена му върху решетките, когато Миърнин отново се улови за тях.

— Клеър, моля те!

Клеър му обърна гръб и пъхна тежкия ключ в катинара.

— Клеър, не отваряй тази врата!

— Но нали ти ми каза да го направя!

— Недей! — Миърнин разтърси решетките на клетката и макар да бяха направени от здраво желязо, Клеър чу как издрънчаха. — Това е моята врата! Моят път за бягство! Ела тук и ме пусни! Веднага!

Клеър си погледна часовника. Не беше минало достатъчно време — до залез-слънце оставаше поне един час и Майкъл бе хванат като в капан в колата си.

— Не мога — каза тя. — Съжалявам.

Звукът, изтръгнал се от гърлото на Миърнин при тези думи, я накара да изпита благодарност, че се намира чак в другия край на стаята. Клеър никога не бе чувала лъвски рев, не и на живо, но си го представяше точно така — изпълнен с необуздана, животинска ярост. Цялата й увереност се стопи. Тя затвори очи и се опита да не слуша, ала Миърнин не млъкваше — от устата му се лееше непрекъснат, свиреп порой от думи на език, който Клеър не познаваше. Ала, макар думите да бяха неразбираеми, невъзможно бе да не усети злостта, с която бяха пропити.

Добереше ли се до нея сега, щеше да я убие. Слава Богу, че клетката бе достатъчно здрава…

От гърдите на Миърнин се откъсна гърлено ръмжене и Клеър чу остро металическо изщракване.

Клетката не беше достатъчно здрава!

Миърнин извиваше решетките настрани.

Клеър се обърна рязко, все още с ключ в ръка, и го видя да блъска по решетката, която поддаде, сякаш бе направена от мокра хартия. Как бе възможно? Можеше ли наистина да е толкова силен? Нямаше ли да се нарани?

Отговорът на последния въпрос й се изясни миг по-късно, когато видя, че от ръцете му тече кръв.

Внезапно осъзна, че ако Миърнин успее да се измъкне, нищо няма да му попречи да постъпи с нея по същия начин като с клетката.

Трябваше да се махне оттук.

Тя заобиколи масата с лабораторните инструменти, промуши се между две внушителни купчини книги и се спъна в счупено трикрако столче. Сгромоляса се на пода, право върху купчина боклуци — ивици стара кожа, тухли и няколко повехнали растения, които Миърнин сигурно пазеше за ботанически проучвания. Боже, от това наистина я заболя! Тя се претърколи на една страна, мъчейки се да си поеме дъх, и се изправи на крака.

До ушите й достигна протяжно металическо изскърцване и тя спря за миг, за да погледне през рамо.

Което беше грешка.

Вратата на клетката беше отворена, а Миърнин бе навън. Старомодните очила все още бяха на носа му, ала онова, което се четеше в очите му, сякаш бе изпълзяло от дълбините на пъкъла.

— По дяволите! — прошепна Клеър и трескаво погледна към стълбите.

Твърде далече бяха. Твърде, твърде далече. Пътят дотам беше осеян с безброй препятствия, а Миърнин можеше да се движи по-бързо от нея и със сигурност щеше да я изпревари.

За сметка на това вратата със сърцевидния катинар бе съвсем близо, а ключът още беше у нея. Щеше да й се наложи да изостави раницата си — невъзможно бе да си я вземе сега.

Нямаше никакво време за губене. Раната на китката й бе съвсем прясна и Миърнин несъмнено можеше да я подуши — все едно някой бе ударил гонга за вечеря.

Клеър изрита една камара книги настрани, прескочи купчината боклуци и се втурна към вратата, протегнала ключа напред. Ръцете й трепереха и тя успя да го мушне в масивната ключалка едва на третия опит. Понечи да го завърти и усети как я залива вълна от ужас — ключът не помръдна…

После обаче Клеър го усети как поддава, разнесе се металическо изщракване и вратата се отвори.

От другата страна видя собствената си дневна. Шейн се бе изтегнал на дивана и играеше видеоигра.

Клеър замръзна на място, напълно слисана. Очите сигурно я мамеха. Не можеше да вижда Шейн, нали? Ала защо тогава чуваше компютъризираните стонове и крясъци на създанията, които той избиваше на екрана? Защо усещаше миризмата на къщата? Чили, беше сготвил чили. И все още не си бе прибрал всички вещи — кашоните бяха струпани в един ъгъл.

— Шейн — прошепна тя и се пресегна през прага.

Стори й се, че усеща нещо, някакъв слаб натиск, и космите по ръката й настръхнаха.

Шейн спря играта си и бавно се изправи.

— Клеър?

Гледаше не където трябва — към стълбището, отвеждащо на втория етаж. И все пак я беше чул. Което означаваше, че Клеър трябва просто да прекрачи прага и вече ще е в безопасност.

Ала преди да успее да помръдне, Миърнин я сграбчи за рамото и я дръпна назад. Шейн тъкмо се обръщаше към тях, когато вампирът затръшна вратата и врътна ключа.

Клеър не смееше да помръдне. Той беше луд — виждаше го в очите му. У него не бе останала дори една частица, която да я разпознае. Предупрежденията на Амели и Сам отекнаха в главата й. Беше го подценила, а точно това бе струвало живота на предишните му ученици.

Миърнин трепереше, строшените му пръсти бяха свити в юмруци, а кръвта му капеше върху някакъв стар учебник по химия, който се въргаляше на пода.

— Коя си ти? — прошепна той; акцентът, който Клеър бе доловила първия път, когато го срещна, се бе завърнал, по-силен от всякога. — Какво търсиш тук, дете? Не разбираш ли каква опасност те грози? Кой е твоят Покровител? Да не са те изпратили като дар?

Клеър затвори очи за миг, после отново ги отвори и срещна погледа му.

— Ти си Миърнин, а аз съм Клеър. Аз съм ти приятелка. Приятелка, разбираш ли? Нека ти помогна — наранил си се.

И тя посочи окървавените му ръце. Миърнин сведе поглед надолу и по лицето му се изписа изненада, сякаш не бе усетил нищо. А може би наистина не бе усетил.

Той отстъпи назад, блъсна се в една маса и събори някаква поставка, пълна с празни епруветки. Те паднаха на мръсния каменен под и се пръснаха на парчета.

Миърнин залитна и бавно приседна на пода. Опрял гръб в стената, той закри лице с изранените си ръце и се заклати напред-назад.

— Нещо не е наред — простена той. — Имаше нещо важно, нещо, което трябваше да направя, но не мога да си спомня какво е то.

Клеър го гледа в продължение на няколко секунди, все още уплашена до смърт, после приклекна срещу него.

— Миърнин — каза тя. — Вратата. Онази, която отворих. Къде води?

— Вратата? Портали. Мигове във времето, просто мигове, които отминават завинаги. Изтича безвъзвратно, също като кръв. Знаеш ли, опитах се да го затворя в бутилка, ала то не остава прясно. Времето, имам предвид. Кръвта се разваля и времето също. Как се казваш?

— Клеър. Името ми е Клеър.

Миърнин отпусна глава на стената, по бузите му се стичаха кървави сълзи.

— Не ми се доверявай, Клеър. Никога не ми се доверявай.

И той удари главата си в стената, толкова силно, че Клеър потръпна.

— Аз… Няма, обещавам.

— Откога сме приятели?

— Не много отдавна.

— Аз нямам приятели — глухо каза той. — Това става, когато остарееш колкото мен. Имаш съперници, имаш съюзници, ала не и приятели, никога приятели. Ти си млада, твърде млада, за да го разбереш. — Той затвори очи, а когато отново ги отвори, погледът му бе почти нормален; почти. — Амели иска да те обучавам, прав ли съм? Ти си моя ученичка, нали?

Клеър кимна. Какъвто и да бе обзелият го пристъп, той бе започнал да отминава, оставяйки Миърнин уморен и тъжен, и някак празен. Той си свали очилата, сгъна ги и ги прибра в джоба на сакото си.

— Няма да се справиш — каза той. — Не можеш да усвоиш всичко необходимо достатъчно бързо. Днес едва не те убих, а следващия път няма да съм в състояние да спра. Другите… — гласът му заглъхна и за миг той изглеждаше така, сякаш му е прилошало, после се прокашля и продължи: — Аз не съм… някога не бях такъв, Клеър. Искам да го знаеш. За разлика от мнозина от моите събратя, никога не съм искал да бъда чудовище. Единственото, което исках, бе познание, а това бе начин да продължа да уча вечно.

Клеър прехапа устни.

— Разбирам. Аз… Амели иска да ти помагам и да се уча от теб. Смяташ ли, че съм достатъчно умна? — Естествено, че си достатъчно умна. Ще успееш ли да усвоиш необходимите умения, стига да имаш достатъчно време? Може би. А и нямаш друг избор. Тя ще те принуди да идваш при мен, докато не се изучиш или докато аз не те погубя. Миърнин бавно повдигна глава и я изгледа. Погледът му бе разумен и изпитателен. — Напомних ли ти да не ми се доверяваш?

— Да.

— Добър съвет, но само този път, по изключение, искам да го пренебрегнеш и да ме оставиш да ти помогна.

— Да ми помогнеш…?

Миърнин се изправи по типичния си, леко зловещ начин, сякаш нямаше кости, и се зае да претърсва буркани, стъкленици и епруветки, докато не откри нещо, което приличаше на червена сол. Той разклати подобния на солница съд, отвори го и извади един червен кристал. Допря го до езика си и затвори очи, а по устните му плъзна усмивка.

— Да. Така си и мислех — каза той и подаде солницата на Клеър. — Вземи. Тя се подчини. Съдът се оказа учудващо тежък.

— Какво е това?

— Нямам представа как да го нарека — отвърна той. — Но ще подейства.

— Какво да правя с него?

— Изсипи малко върху ръката си, ето така… При тези думи вампирът посегна към ръката й и Клеър неволно се отдръпна, свила пръсти в юмрук. За миг по лицето на Миърнин се изписа огорчение.

— Не, всъщност си права, съжалявам. Ти го направи. Той й подаде солницата и направи насърчаващ жест. Клеър предпазливо я обърна върху отворената си длан и отвътре изпаднаха няколко червени кристалчета. Миърнин й даде знак да продължи и тя отново я тръсна. Когато върху ръката й имаше достатъчно кристалчета, за да напълнят половин чаена лъжичка, Миърнин взе солницата, върна я на мястото й и се обърна към Клеър.

— Давай — кимна й той. — Глътни ги.

— Моля?

Той се престори, че пъха нещо в устата си.

— Ъ-ъ-ъ, какво каза, че е това?

Миърнин извъртя нетърпеливо очи.

— Хайде, Клеър, глътни ги. Не разполагаме с много време. Напоследък периодите ми на прояснение стават все по-кратки. Не мога да ти гарантирам, че няма отново да изпадна в умопомрачение. По-бързо. Това ще помогне.

— Не разбирам. Как точно ще ни помогне това нещо?

В отговор Миърнин я изгледа умолително. Изражението му беше толкова открито и изпълнено с надежда, че Клеър най-сетне отстъпи, вдигна ръка към устата си и докосна едно от кристалчетата с език. Имаше солен, ягодов вкус, който оставяше след себе си лека горчивина. Клеър почувства незабавен, макар и мимолетен, прилив на леденостудена яснота — като ярък лъч, лумнал в тъмна стая, пълна с прекрасни, блещукащи неща. Всичко придоби толкова резки очертания, че дори изтърканата дървена маса изглеждаше остра като бръснач.

— Да — каза Миърнин. — Сега разбираш.

Този път Клеър близна повече от кристалите. Четири или пет. Сега горчивината бе по-силна, а ягодовият вкус едва се усещаше. Ефектът също настъпи по-бързо. Клеър имаше чувството, че се бе събудила след продължителен, дълбок сън. Чувстваше се възхитително, замайващо будна. Светът бе толкова остър, че дори дървената маса изглеждаше така, сякаш може да се пореже на нея.

Миърнин взе първата попаднала му книга, отвори я и я поднесе към очите на Клеър. Ето го отново онзи лъч, лумнал в мрака, ярък и красив — о, толкова красив! — в начина, по който думите се вплитаха една в друга и се врязваха в мозъка й. Беше едновременно болезнено и съвършено и Клеър зачете колкото можеше по-бързо.

Всичко бе толкова ясно. Кристално ясно. Алхимията не бе нищо друго, освен поетично обяснение на взаимодействието между материя и енергия, на това, как различните повърхности трептяха с различна честота. Това бе физика, просто физика и Клеър вече знаеше как да я използва.

А после… после светлината изведнъж угасна.

— Давай, вземи си пак — подкани я Миърнин. — Дозата в ръката ти ще стигне за около час. През това време мога да те науча на много неща. Навярно достатъчно, за да решим накъде да поемем.

Без да се поколебае, Клеър глътна и последното червено кристалче.

Миърнин беше прав — кристалчетата им стигнаха за малко повече от един час. Той също взе няколко, всеки път — само по едно, като много внимателно ги разпределяше така, че да му стигнат възможно най-дълго, докато най-сетне дори те не бяха в състояние да прогонят нарастващото объркване в погледа му. Към края той започна да става неспокоен. Клеър се залови да затваря книгите и да ги нарежда на купчини върху масата — двамата работеха седнали по турски на пода, буквално затрупани от книги. Миърнин бе препускал от том на том — един абзац оттук, една глава оттам, диаграма от някакъв текст по физика, както и цяла страница от една книга толкова стара, че Клеър трябваше първо да научи езика, преди да може да я прочете.

Научих нови езици. Научих… научих толкова много.

Диаграмата, която бяха разглеждали, беше толкова истинска — триизмерна и прекрасно сложна, като снежинка. Морганвил не бе случайност, а рожба на грижливо планиране. Планиране от и за вампирите, осъществено от Миърнин и Амели. Къщите на Основателя също бяха част от плана — тринайсет ярки центрове на сила в мрежата на града, сплотяващи в едно сложна енергийна структура. Чрез порталите тази мрежа можеше да придвижва хора от едно място на друго, въпреки че Клеър все още не знаеше как да ги контролира. Ала мрежата правеше и други неща. Тя можеше да променя спомените и дори да задържи някого извън Морганвил, стига Амели да го пожелаеше.

Миърнин й бе показал и своите дневници, описващи всички проучвания на вампирската болест, които беше извършил през последните седемдесет години. Клеър остана потресена, когато видя как грижливите в началото записки постепенно заприличваха на драсканици, в които понякога нямаше никакъв смисъл.

Част от нея все още се питаше дали не трябва просто да стои настрани и да остави неизбежното да се случи, ала Миърнин… той знаеше толкова неща и бе постигнал толкова много… никога преди не бе научавала повече, отколкото бе научила от него за толкова кратко време.

Навярно бих могла да му помогна съвсем мъничко.

Действието на кристалите започваше да отминава и Клеър внезапно се почувства страшно изморена. Мускулите я боляха — тъпа, пулсираща болка, която говореше, че кристалите съвсем не щадяха тялото. Всеки удар на сърцето й отекваше в главата й като чук, а всичко наоколо изведнъж стана тъмно и ужасно… объркващо.

Струя свеж въздух лъхна лицето й и когато се обърна, Клеър видя Майкъл да слиза по стълбите, с бързина, на каквато не бе предполагала, че е способен. Когато видя Клеър и Миърнин, приседнали един до друг на пода, той се закова на място.

— Не трябваше ли…

— … да е заключен в клетка? Да, трябваше — Клеър усети колко рязко прозвуча отговорът й, ала не я бе грижа. — Той не е животно, Майкъл, просто е болен. А и дори да го заключат, той пак ще намери начин да излезе.

Изведнъж Майкъл й се видя ужасно млад, въпреки че бе по-голям от нея, а освен това беше и вампир.

— Клеър, стани и ела тук. Моля те.

— Защо? Той няма да ми стори нищо лошо.

— То е по-силно от него. Виж, Сам ми каза колко души е убил…

— Той е вампир, Майкъл. Разбира се, че…

— … колко души е убил през последните две години — натърти Майкъл. — Повече, отколкото всички останали вампири в Морганвил, взети заедно. Изобщо не си в безопасност. Така че стани и ела тук.

— Той е прав — обади се Миърнин.

Клеър видя, че е на ръба, макар все още отчаяно да се мъчеше да си остане онзи, с когото тя бе прекарала последния час — мил, забавен и добър, изпълнен с плам и изгарящ от желание да й покаже своя свят.

— Време е да си вървиш — усмивката, разляла се по лицето му, разкри зъбите му (обикновени, не вампирски) и му придаде съвсем човешки вид. — Справям се много добре и сам, Клеър, или поне наоколо рядко има някой, когото да нараня. Амели ще прати някой да се погрижи за мен. А и обикновено не мога да изляза оттук, особено когато… когато започна да забравям. Трудно си намирам ключовете, а дори да ги открия, невинаги си спомням как се използват. Ала никога не забравям как се убива. Приятелят ти е прав. Трябва да си вървиш. Моля те. И продължавай да учиш.

Глупаво бе, но Клеър наистина не искаше да го оставя така, не и когато виждаше как светлината в очите му отстъпва място на пелена от объркване и страх.

Без да го е планирала, без дори да знае защо го прави, Клеър го прегърна.

Все едно прегръщаше дърво. Той беше толкова изненадан, че замръзна на мястото си и Клеър неволно се запита откога ли никой не го бе докосвал по този начин. След първия миг на вцепенение, от гърдите на Миърнин се откъсна дълбока въздишка и ръцете му се обвиха около тялото й. Не беше истинска прегръдка, ала навярно бе най-близкото подобие, което Клеър можеше да очаква от него.

— Върви си, малка птичке — прошепна той. — Побързай.

Клеър направи крачка назад и при вида на странния поглед в очите му разбра, че няма време за губене.

Някой ден той няма да се завърне и звярът в него ще надделее завинаги.

Изведнъж Клеър усети, че Майкъл стои до нея. Не бе чула кога е прекосил стаята, ала ето че ръката му държеше нейната, а по лицето му се четеше състрадание. То обаче не беше за Миърнин, а за нея.

— Чу го — меко каза Майкъл. — Да побързаме.

Клеър се блъсна в масата и солницата с червените кристали се наклони и щеше да се преобърне, ако не се бе протегнала и не я беше уловила. Изведнъж я споходи неочаквана мисъл. Ами ако ги изгуби? Той непрекъснато губи нещо.

Тя просто щеше да се погрижи кристалите да бъдат на сигурно място. Така му помагаше, нали? Все някой трябваше да вземе мерки Миърнин да не строши бурканчето или да го изхвърли на боклука.

Клеър мушна солницата в джоба си. Не мислеше, че Миърнин забеляза, а Майкъл със сигурност не я видя. Заля я гореща вълна от… срам? Смущение? Възбуда?

Трябва да я върна.

Но ако го направеше и Миърнин преместеше солницата някъде другаде, щяха ли после да я намерят отново? Миърнин определено нямаше да си спомни къде я е сложил. Дори нямаше да разбере, че кристалите са изчезнали.

Докато се качваше по стълбите, Клеър непрекъснато хвърляше поглед през рамо. Не бяха изкачили и половината стъпала, а Миърнин вече напълно бе забравил за тях и тършуваше из една купчина с книги, като си мърмореше нещо под носа.

Беше си отишъл.

Изведнъж вдигна поглед, забеляза ги и изръмжа.

Клеър зърна два остри вампирски зъба и побърза да отвори външната врата.