Среднощна алея

7.

Морганвил имаше две лица: прашният, западнал град, който повечето хора познаваха, и Площадът на Основателя — тучно късче от Европа, където онези, които имаха пулс, не бяха добре дошли. Клеър бе ходила там веднъж и това определено не беше измежду приятните й спомени — при всичките симпатични малки кафененца и лъскави магазини, тогава тя имаше очи единствено за клетката насред площада в зеления парк, където беше затворен Шейн.

Мястото, където вампирите се канеха да го изгорят жив, като наказание за нещо, което не бе извършил.

Без сама да знае защо, Клеър очакваше да спрат на същото място като преди — при охраняваната бариера пред площада. Но всъщност това беше невъзможно, нали така? Неколцина от най-старите вампири можеха да устоят на лъчите на слънцето, но надали биха излезли да се разхождат посред бял ден без причина. Морганвил беше построен за удобство на вампирите, не на хората, и когато вратата на колата се отвори и Гретхен нетърпеливо й даде знак да излезе, Клеър видя, че се намират в подземен паркинг, пълен със скъпи коли, всички до една със затъмнени стъкла. Сякаш се намираше на паркинга на някой мол в Бевърли Хилс.

Имаше и въоръжена охрана и когато Гретхен издърпа Клеър навън, един от тях се запъти към колата. Ханс обаче му показа значката си и пазачът (най-вероятно вампир) побърза да се отдръпне.

— Да вървим — каза Ханс. — Твоят Покровител те очаква.

Гретхен изхихика, ала в звука нямаше и помен от веселие. Двамата вампири забързаха напред и Клеър се запрепъва след тях, с ръка, стисната като в менгеме между пръстите на Гретхен. Клеър вече бе останала без дъх, когато стигнаха до дълго стълбище, което вампирите изкачиха на бегом. В горната част на стълбището имаше огнеупорна врата с електронна ключалка и контролен панел. Клеър не си и помисли да се опита да види какъв код въвежда Ханс — като знаеше колко параноични са вампирите, от това не би имало никаква полза. Нищо чудно устройството да бе направено така, че да не допуска никого с пулс.

Което я накара да се зачуди дали Миърнин не стои и зад охраната в Морганвил. Това май беше още нещо, което си струваше да проучи. Можеше да се окаже наистина полезно, ако успее да го убеди да й покаже…

Разсейваше се с подобни мисли, за да не позволи на ужаса да превземе ума й, ала в мига, в който ключалката изщрака, всичко друго се изпари от главата й и страхът я заля като студена, лепкава вълна. Гретхен сякаш го усети, защото я погледна с ледените си, непроницаеми очи и се усмихна.

— Уплашена ли си, малката? — попита тя сладникаво. — За себе си ли се тревожиш, или за приятелите си?

— Тревожа се за Сам — отвърна Клеър; усмивката на Гретхен се стопи и за миг по лицето й се изписа неподправено учудване. — Жив ли е?

— Жив? — Гретхен бързо надяна обичайната си броня и деликатно извитите й вежди се повдигнаха. — Все още може да бъде спасен, ако това питаш. Предполагам, че приятелят ти Шейн ще трябва да опита отново.

— Шейн не е направил нищо!

— Може би не е — отвърна Гретхен с подчертано жестока усмивка. — Може би все още не е. Но само почакай. Рано или късно ще го стори. То е в природата му, точно както да убиваме, е в нашата.

Останала без дъх от усилието да ги следва по мекия тъмночервен килим, Клеър не отговори. Първото й впечатление от сградата, където се помещаваше Съветът на старейшините, бе, че прилича на погребален дом, и сега то още повече се затвърди — всичко наоколо беше елегантно, ненатрапчиво и приглушено. Предишния път тялото на вампира, в чието убийство подозираха Шейн, беше изложено за поклонение и навсякъде имаше рози. Този път не се виждаха никакви цветя.

Гретхен я поведе по един коридор към масивна двойна врата, от другата страна, на която имаше кръгло преддверие. Четирима вампири стояха там на пост и Ханс и Гретхен трябваше да се идентифицират и да оставят оръжията си. Клеър я претърсиха — няколко бързи, опитни потупвания от чифт ледени ръце, които я накараха да потрепери.

После вратата в далечния край на преддверието се отвори и Клеър бе издърпана в голяма кръгла стая с висок таван, полилеи, прилични на водопади от лед, а по стените — скъпи картини в убити тонове. И тук въздухът беше наситен с уханието на рози — в центъра на стаята имаше масивна кръгла маса, в средата на която беше поставена ваза, пълна с алени рози.

Край масата нямаше никой, но пък в другия край на стаята се бяха събрали десетина души, които гледаха към пода. Неколцина от тях се обърнаха при влизането й и Клеър усети как погледът й бе неудържимо привлечен от Оливър. Не го беше виждала, откакто, в опит да накара Шейн да се покаже, беше заплашил да я убие. Изведнъж я връхлетя споменът за ледените му пръсти, сключени с ужасяваща сила около гърлото й. Колко бе уплашена тогава!

От гърдите на Оливър се откъсна дрезгаво ръмжене, очите му бяха очи на вълк, в тях нямаше нищо човешко.

— Виждам, че ни водите престъпница, която трябва да бъде наказана — каза той и тръгна към тях.

Гретхен погледна Ханс и прикри Клеър с тялото си.

— Спри — нареди тя и Оливър се подчини, най-вече от изненада. — Момичето поиска да дойде, за да се види със своя Покровител. Нямаме доказателства, че е виновна.

— Ако живее в онази къща, значи е виновна — каза Оливър. — Учудваш ме, Гретхен. Откога започна да вземаш страната на дишащите?

Гретхен се засмя неестествено и каза нещо на език, който Клеър не разбираше. В отговор Оливър процеди нещо през стиснати зъби.

— Ние отговаряме за нея — заяви Ханс и сложи ръка на рамото на Клеър. — Освен това тя е собственост на Амели. Ти нямаш нищо общо, Оливър. Дръпни се.

Усмихвайки се, Оливър вдигна ръце в знак на отстъпление и се отмести. Ханс побутна Клеър покрай него и докато вървеше напред, Клеър усети погледа на Оливър, впит в тила й, остър като бръснач.

Малката групичка се раздели на две, когато Ханс се приближи. Клеър предположи, че са предимно вампири — не че носеха табелки или нещо такова, но повечето от тях имаха мъртвешки бледи лица, от които лъхаше хлад, и се движеха с плавната бързина на змия. Всъщност единствените „дишащи“, както ги беше нарекъл Оливър, бяха кметът Морел, който стоеше в края на групичката и очевидно се чувстваше ужасно неловко, и неговият син, Ричард. Върху униформата на Ричард имаше мокри петна и на Клеър й отне няколко секунди, докато осъзнае, че това е кръв.

Кръвта на Сам.

Сам лежеше по гръб на килима, а главата му почиваше в скута на Амели. Тя беше коленичила до него и нежно милваше медночервеникавата му коса. Сам беше неимоверно блед, изглеждаше мъртъв, а колът все още стърчеше от гърдите му.

Амели бе затворила очи, но ги отвори, когато Ханс побутна Клеър към нея. В продължение на един дълъг миг тя сякаш не разпозна момичето пред себе си, после по лицето й пробяга сянка на изтощение. Тя сведе поглед към Сам и го погали по бузата.

— Клеър, помогни ми — каза тя, сякаш продължаваше разговор, в който Клеър не помнеше да е участвала. — Направете й място, ако обичате.

Ханс я пусна и Клеър усети как я връхлита непреодолимо желание да побегне, да избяга от тази стая, да намери Шейн и да се махне, да отиде, където и да е, само да не е тук. В очите на Амели имаше нещо необхватно, нещо, което Клеър не можеше и не искаше да разбере. Тя понечи да направи крачка назад, ала Амели я сграбчи за китката и я накара да коленичи от другата страна на Сам.

Той изглеждаше мъртъв.

Наистина мъртъв.

— Когато ти кажа, искам да уловиш дървото и да дръпнеш — нареди Амели с нисък, равен глас. — Но не и преди да съм ти казала.

— Но… аз… аз не съм особено силна…

Защо не помолеше Ричард? Или някой от вампирите? Може би дори Оливър?

— Достатъчно си силна — увери я Амели. — Когато ти кажа, Клеър.

Амели отново затвори очи и Клеър нервно изтри влажните си длани в крачолите на дънките си. Колът, забит в гърдите на Сам, беше заоблен и гладък, като кол от ограда, и Клеър нямаше представа колко бе дълъг. Дали бе пронизал сърцето на Сам? Това не трябваше ли да го убие веднъж завинаги? Клеър си спомни как веднъж бяха говорили за други вампири, които били намушкани с кол, и те бяха умрели…

Внезапно лицето на Амели се разкриви от болка.

— Сега, Клеър!

Без да се замисли, Клеър сграбчи дървения кол и дръпна с всичка сила. В продължение на един ужасяващ миг й се стори, че няма да успее, ала после усети как дървото се плъзва навън, триейки се в костите.

Тялото на Сам се изви, сякаш му бяха пуснали ток с някоя от онези сърдечни машини в болниците. Вампирите около тях се отдръпнаха, ала Амели не го пусна; пръстите й, притиснати до слепоочията му, бяха побелели от усилието. Тя отвори сребристосивите си очи и в тях лумна пламък.

Клеър залитна назад, стиснала кола с две ръце. Ричард Морел, с помрачняло, уморено лице, го издърпа от пръстите й, мушна го в найлонов плик и го запечата. Веществено доказателство.

Тялото на Сам отново се отпусна безжизнено. Тънка алена струйка бе започнала да се процежда от зейналата рана и Амели свали бялото си копринено сако, направи го на топка и го притисна към гърдите му. Никой не продумваше, Амели също мълчеше. Клеър стоеше безпомощно и не откъсваше очи от Сам.

Той не помръдваше и все още изглеждаше мъртъв.

— Самюел — гласът на Амели беше нисък, тих и изпълнен с топлина; тя се приведе над него. — Самюел, върни се при мен.

Очите на Сам се отвориха. Зениците му бяха огромни, като очите на сова. Ужасена, Клеър прехапа устни и отново й се прииска да побегне, ала Ханс и Гретхен бяха зад нея, а и така или иначе, всеки опит за бягство беше обречен.

Сам примигна и зениците му бавно започнаха да се свиват. Устните му помръднаха, ала от тях не излезе никакъв звук.

— Дишай — каза Амели с все същия мек, топъл глас. — Тук съм, Самюел. Няма да те изоставя.

И тя нежно го помилва по челото. Сам примигна още веднъж и бавно спря погледа си върху нея.

Изглеждаха така, сякаш на света нямаше никой друг, освен тях двамата.

Амели греши, помисли си Клеър. Не само Сам я обича. Тя го обича толкова силно, колкото и той нея.

Най-сетне Сам откъсна очи от лицето на Амели и огледа хората около себе си, сякаш търсеше някого. Когато не го откри, отново погледна към Амели и устните му беззвучно произнесоха едно име. Майкъл.

— Майкъл е добре — увери го Амели. — Ханс, иди да го доведеш.

Ханс кимна и излезе забързано.

Майкъл!

Клеър внезапно осъзна, че покрай всичко, което се беше случило, напълно бе забравила, че и той е тук.

С всяка изминала секунда Сам изглеждаше все по-добре, но въпреки това Амели продължи да притиска импровизираната превръзка към гърдите му.

Сам вдигна ръка, бавно и с усилие, и я положи върху нейната. Очите им се срещнаха и в продължение на няколко дълги секунди те се гледаха безмълвно, после Амели кимна и свали ръката си.

С помощта на Амели и като придържаше превръзката към раната си, Сам бавно седна и се облегна на стената.

— Можеш ли да ни кажеш какво се случи? — попита тя. Сам кимна и Клеър видя как Ричард Морел прикляка до него с бележник и химикалка в ръка.

Когато най-сетне се завърна, гласът на Сам беше слаб и едва доловим. Очевидно бе, че говоренето му причинява болка.

— Отидох да видя Майкъл.

— Той беше с нас — каза Амели. — Повикахме го през нощта.

Ръката на Сам, онази, която не притискаше бялото сако към гърдите му, се повдигна и отново тупна безпомощно на пода.

— Почувствах, че не си е вкъщи, и обърнах колата. Тогава някой отвори вратата… имаше Тейзър2, не можах да се съпротивлявам. Намушка ме, докато бях на земята.

— Кой беше? — попита Ричард.

Сам затвори очи за миг, после отново ги отвори.

— Не видях. Беше човек. Чух биенето на сърцето му — той преглътна мъчително. — Жаден съм.

— Първо трябва да се излекуваш — отвърна Амели. — Още съвсем малко. Можеш ли да ни кажеш още нещо за човека, който те нападна?

Сам, който пак бе затворил очи, ги отвори с усилие.

— Нарече ме Майкъл.

Майкъл се появи точно навреме, за да чуе последните думи на Сам. Той хвърли слисан поглед на Клеър и коленичи до Сам.

— Кой го каза? Онзи, който ти причини това ли?

Сам поклати глава.

— Не знам кой беше. Знам само, че беше мъж. И че използва твоето име. Мисля, че ме е взел за теб — устните на Сам се извиха в бледо подобие на усмивка. — Предполагам, че не е видял косата ми, преди да ме намушка.

Статията във вестника. Капитан Очевиден. Някой бе решил да убие най-новия вампир в града и си беше чист късмет, че вместо него бяха нападнали Сам. Иначе полицаите щяха да намерят Майкъл, проснат безжизнен на улицата.

Изражението на Майкъл красноречиво говореше, че и той си мисли абсолютно същото.

Амели беше разтревожена. Не че го показваше с нещо, но Клеър се бе срещала с нея достатъчно често, за да усети разликата. Движеше се по-бързо от обикновено, а в очите й не се четеше същото спокойствие както обикновено. Клеър потрепери, когато Амели я повика в една съседна стая. Тя бе малка и празна и най-вероятно се използваше за срещи. Амели не дойде сама — последва я висок рус вампир, който застана с гръб към вратата, същински катинар от плът и кръв. Никакъв шанс за бързо измъкване от стаята… всъщност — никакъв шанс за каквото и да било измъкване.

— Какво се случи? — попита Амели.

— Не знам — отвърна Клеър. — Аз спях. Събудих се, когато…

Канеше се да каже „когато чух сирените“, но то не бе съвсем вярно. Беше усетила някакъв прилив на тревога, дошъл незнайно откъде. Ева и Шейн също го бяха почувствали. Обикновено бе необходима атомна бомба, за да накара Шейн да стане преди изгрев-слънце, ала ето че и той се бе събудил.

— Сякаш в къщата прозвуча сигнал за тревога или нещо такова — довърши Клеър.

Лицето на Амели остана съвършено спокойно и непроницаемо.

— Така значи.

— Защо? Това важно ли е?

— Може би. Какво друго?

— Ами… нищо. Навън виеше сирена и предполагам, всичко вече беше свършило. Сам лежеше на улицата, а полицията беше пристигнала.

— Никой друг ли не видя?

Клеър поклати глава.

— А приятелите ти? Те къде бяха?

Това не беше случаен въпрос. Клеър усети как пулсът й се ускорява и опита да се успокои. Ако Амели не й повярваше…

— Спяха — твърдо заяви тя. — Шейн беше с мен, а Ева я видях да слиза от горния етаж. Няма как да са го направили те.

Амели й хвърли бърз поглед, от който тревогата на Клеър изобщо не намаля.

— Знам, че животът им ти е скъп, Клеър, но държа да разбереш едно — излъжеш ли заради тях, няма да ти простя.

— Не лъжа. Бяха си в стаите, когато излязох. Нямаше го единствено Майкъл, но той е бил с вас.

Амели й обърна гръб и закрачи напред–назад, бавно и грациозно. Изглеждаше толкова съвършена… толкова овладяна.

— Не се ли тревожите за Сам? — не можа да се сдържи Клеър.

— Повече се тревожа за това, как да попреча на онзи, който го е сторил, да опита отново. Сам бе достатъчно стар, за да оцелее след такова нападение… макар и едва-едва. Ако колът беше останал в гърдите му малко по-дълго или ако слънцето го беше изгорило, нямаше да се оправи. Ако убиецът не бе сбъркал, Майкъл щеше да издъхне почти веднага. Ще му трябват десетилетия, докато развие нужния имунитет.

Клеър няколко пъти отвори уста, преди най-сетне да успее да отговори.

— Искате да кажете, че вампирите не умират, когато ги намушкат с кол в гърдите?

— Искам да кажа, че не е никак лесно да бъдем убити. И става все по-трудно, колкото по-дълго живеем. Ако сега решиш да забиеш кол в моето сърце, аз просто ще го извадя, макар че доста ще ти се разсърдя за съсипаната дреха. Ако не успея да го извадя през първите няколко часа, колът ще ме нарани, може би дори сериозно, но няма да ме унищожи по начина, по който си мислиш. Ние далеч не сме толкова крехки, малка Клеър — по устните на Амели пробяга усмивка и за миг зъбите й проблеснаха като перлен наниз. — Няма да е лошо, ако го обясниш на приятелите си. Особено на Шейн.

— Но… Брандън…

Усмивката на Амели угасна.

— Измъчвали са го — каза тя. — Горили са го със слънчева светлина, за да намалят съпротивителните му сили. Когато най-сетне са забили кола в гърдите му, Брандън не е бил по-силен от току–що създаден вампир. Бащата на Шейн знае твърде много.

А сега същото можеше да се каже и за Клеър. Което надали беше добре.

— Полицаите отведоха Шейн и Ева в управлението. Не искам да им се случи нищо лошо.

— Сигурна съм, че не искаш. Така, както аз не искам да се случи нищо лошо със скъпия ми Самюел, който на драго сърце би умрял, за да защити правата на дишащите в този град — гласът на Амели бе студен и мрачен и Клеър усети как стомахът й се свива. — Питам се дали не съм била прекалено снизходителна. Дали не съм допуснала твърде голяма свобода.

— Вие не ни притежавате — прошепна Клеър и почувства как златната гривна се впива в китката й. Тя потръпна и се опита да я охлаби.

— Нима? — хладно попита Амели и хвърли поглед към вампира пред вратата. — Пусни я да си върви. Приключих с нея.

С едва забележим поклон вампирът отстъпи встрани и Клеър едва потисна желанието си да се втурне навън. Да стои в една стая с Амели (да не говорим пък за нейния телохранител), беше страшно и напрегнато, ала трябваше да направи един последен опит.

— Ами Шейн и Ева…

— Не се бъркам във вашето правосъдие — отвърна Амели. — Ако са невинни, ще бъдат освободени. Сега си върви. Очаквам днес да се явиш при Миърнин, освен това съм уредила да вземаш някои допълнителни часове в университета. Тази сутрин у вас беше изпратен подробен списък.

Клеър се поколеба.

— Сам трябваше да ме заведе при Миърнин… сега кой ще…

Амели рязко се обърна и Клеър видя в очите й нещо необуздано и ужасяващо.

— Малка глупачке, не ме занимавай с незначителните подробности! Махай се!

Клеър побягна.

Когато се прибра, в Стъклената къща нямаше никого. Нито Шейн, нито Ева, нито Майкъл, когото така и не бе видяла, докато си тръгваше от Съвета на старейшините, отпратена безцеремонно от Гретхен и Ханс. Обзе я чувство на ужасна самота, докато заключваше вратите и проверяваше дали всички прозорци са затворени.

От къщата се излъчваше някаква… топлина. Не в смисъл на горещина, а на уют. Дружелюбност. Клеър сложи ръка върху стената в дневната.

— Чуваш ли ме? — попита тя и веднага се почувства глупаво.

Та това беше просто една къща, нали така? Дърво и тухли, бетон, жици, тръби. Как можеше да я чува?

И въпреки това Клеър не можеше да се отърси от чувството, че именно къщата я беше изтръгнала от сън тази сутрин. И нея, и Шейн, и Ева. Че се бе опитала да ги предупреди. А и нали пак къщата беше спасила Майкъл, когато Оливър го беше нападнал; беше му дала такъв живот, какъвто можеше — като призрак. Тя искаше да им помогне.

— Ще ми се да можеше да говориш — каза Клеър. — Ще ми се да можеше да ми кажеш кой се опита да убие Сам.

Ала къщата не можеше, а тя се опитваше да говори с една стена! Клеър въздъхна, обърна се и видя как един повей на вятъра повдигна лист хартия.

Повей от вятър, какъвто не духаше!

Листът беше на масата, върху калъфа с китарата на Майкъл. Клеър го грабна и се зачете, като и сама не се осмеляваше да повярва…

Какво всъщност очакваше? Че къщата ще й каже името на провалилия се убиец на Сам? Разбира се, че не. Онова, което прочете, не бе отговорът на нейния въпрос, а учебна програма, върху която с големи червени букви беше напечатано „ПРОМЕНЕНА“. От основните й предмети не бе останал почти никой, като отстрани имаше бележка, че се е освободила с тест.

Ала не това привлече вниманието й, а предметите, които бяха включени на тяхно място. Биохимия за напреднали. Философски науки. Квантова механика. Митове и легенди — специализиран курс.

Леле! Нередно ли беше, че Клеър усети как сърцето й прескача един удар? Когато отново погледна листа в ръката си, забеляза, че първата й лекция започва след по-малко от час, ала все още не можеше да тръгне. Не и преди да се е чула с Ева и Шейн.

Трийсет минути по-късно, докато беше на телефона и се мъчеше да накара някой в полицейското управление да отговори на въпросите й, чу подрънкване на ключове, съпроводено от гласа на Ева, който казваше „задник“. Клеър усети как пръстите, които я бяха стиснали за гърлото, най-сетне се разхлабват.

— Ехо, Клеър? Тук ли си?

— Ето ме! — извика тя и като затвори телефона, излезе в коридора.

Ева беше обгърнала раменете на Шейн с ръка и го придържаше да не падне. Клеър примига при вида на лицето му, цялото покрито със синини и рани.

— О, Боже! — ахна тя и побърза да го улови от другата страна. — Какво е станало?

— Ами Големият страшен мъж, когото виждаш, реши да се прави на интересен пред полицай Фентън. Е, гледала ли си „Бамби срещу Годзила“? Горе–долу така мина, само дето при нас имаше повече пестници — нехайно отвърна Ева, ала веселият й тон прозвуча ужасно неестествено. — Опитах се да го накарам да отидем до болницата, за да го прегледат, но…

— Добре съм — процеди Шейн през стиснати зъби. — Бил съм и по-зле.

Сигурно казваше истината, ала въпреки това Клеър се чувстваше болезнено безпомощна. Страшно й се искаше да направи нещо. Каквото и да било. Двете с Ева го отведоха до дивана и той се свлече върху възглавниците и затвори очи. Под синините изглеждаше адски блед. Клеър помилва сплъстената му от кръв коса и с поглед попита Ева какво да прави. Ева сви рамене и безмълвно отговори: „Просто го остави да си почине.“ Ала тя също изглеждаше уплашена.

— Шейн — каза Ева на глас. — Сериозно говоря, не искам да те оставяме сам. Трябва да отидеш в болницата.

— Благодаря, мамо. Това са само драскотини. Мисля, че ще ме бъде. Хайде, тръгвайте.

Той се протегна и улови ръката на Клеър. Тъмните му очи се отвориха. Е, поне едното от тях, тъй като другото бързо се подуваше.

— Ами ти? Добре ли си?

— Добре съм. Нищо особено не се случи. Просто поговорих с Амели — Клеър си пое дълбоко дъх. — Мисля, че Сам ще се оправи.

— А Майкъл? Всичко наред ли е с него? — попита Ева.

— Да, и той е добре. Съжалявам, че не можах да ви измъкна. Амели…

Хмм, май беше по-добре да не им споменава колко слабо се бе развълнувала Амели от идеята, че Шейн и Ева може да останат зад решетките.

— Амели беше заета със Сам — довърши Клеър.

Ева сви рамене и хвърли сърдит поглед на Шейн.

— Ние сигурно нямаше да се бавим и десетина минути, ако този тук се беше държал прилично — каза тя. — Виж, Шейн, знам, че се имаш за страшно корав, но наистина ли трябва да предизвикваш всеки задник, който ти се изпречи? Не може ли да си избираш всеки втори или нещо такова?

— Страшното е, че точно това правя, обаче те са прекалено много. — Той простена и опита да се намести по-удобно върху дивана. — Майната му. Полицай Задник си го бива в побоите.

— Шейн — обади се Клеър, — бъди сериозен. Наистина ли си добре? Мога да те закарам до болницата, ако не си?

— За какво? За да кажат да си слагам лед и да ми вземат сто долара, които нямам? — Той взе ръката й в своята и Клеър забеляза, че кокалчетата му бяха ожулени. — Ами ти? Нищо ухапано или счупено, нали?

— Не. Нищо ухапано или счупено. Те са ядосани и обезпокоени, но не се опитаха да ме наранят. — Клеър погледна часовника си и сърцето й прескочи един удар, а после заби учестено. — Ъ–ъ–ъ… трябва да тръгвам. Имам лекции. Сигурен ли си, че…

— Ако още един път ме попиташ дали съм добре, сам ще си ударя някое кроше, за да те накажа — каза той. — Хайде, тръгвай. Ева, погрижи се да не хукне нанякъде сама, става ли?

Ева вече държеше ключовете на колата си в ръка и ги подрънкваше нетърпеливо.

— Ще направя всичко възможно — обеща тя. — Хей, това пристигна за теб. Специална доставка.

И тя подхвърли на Клеър някакъв пакет, върху който беше написано името й. Със същия почерк, не пропусна да забележи Клеър, като онзи върху плика с гривната.

В пакетчето имаше лъскав мобилен телефон, с MP3 плейър и миниатюрна флип клавиатура за писане на съобщения. Апаратът беше включен, а батерията — заредена.

Имаше и бележка, на която пишеше само: „За безопасност“. Подписът, естествено, беше на Амели. Това не убягна от вниманието на Ева и тя повдигна вежди. Клеър побърза да смачка малкото листче.

— Искам ли да знам какво е това? — обади се Шейн от дивана.

— Най-вероятно не — отвърна Ева. — Клеър, малките момиченца, които приемат бонбони от непознати в Морганвил, могат да пострадат. И то сериозно.

— Тя не е непознат — каза Клеър. — А аз наистина имам нужда от телефон.

Лекциите не приличаха на нищо, което Клеър беше посещавала досега. За първи път в живота си тя имаше чувството, че е „на училище“. От самото начало преподавателите й се сториха отлично подготвени и пълни с ентусиазъм. Те не само я забелязваха, но и я предизвикваха да дава всичко от себе си. Чувствайки се донякъде неподготвена, Клеър избута първия час по биохимия за напреднали, записвайки си заглавията на всички учебници, които щяха да й трябват, същото направи и в часа по философия. Клеър не разбра и половината от нещата, които чу в часа по философия, ала дори и така той беше многократно по-интересен от монотонното каканижене на преподавателите в досегашните й курсове.

Когато най-сетне дойде време за късната й обедна почивка, Клеър се чувстваше въодушевена… всъщност, чувстваше се жива. С огромно удоволствие се зае да търси на старо учебниците, които щяха да й трябват, а още повече се зарадва, когато установи, че по някакъв мистериозен начин й бяха отпуснали стипендия, която да покрие разходите й. Бяха й открили сметка, към която имаше дори дебитна карта.

Тя си купи нова блуза с дълги ръкави, самобръсначки за еднократна употреба и шампоан.

Направо бе плашещо колко много й хареса да има някакви пари в джоба си.

Когато наближи три часът, тя започна да се чуди дали не трябва да отиде сама в къщата на Миърнин, ала накрая реши да изчака. Никой не я бе уведомил за промени в плана, така че тя се запъти към Университетския център, за да поучи, докато чака. Голямата зала за самостоятелни занимания беше претъпкана, а в единия край някой свиреше на китара. Там се бяха скупчили най-много хора, които ръкопляскаха след всяка песен. Който и да свиреше, определено си го биваше — сложно класическо произведение бе последвано от поп парче. Клеър тъкмо подреждаше учебниците си върху една свободна маса, когато до ушите й достигна позната мелодия. Тя се покачи на един стол и погледна над главите на събралите се хора.

Точно както предполагаше — китаристът бе не някой друг, а Майкъл. Свиреше седнал, ала Клеър все пак виждаше главата и раменете му. Той вдигна поглед и й кимна, когато срещна очите й, после отново се наведе над китарата си. Клеър скочи на земята, избърса дървения стол, върху който беше стъпила, и седна. В главата й запрепускаха безброй мисли. Майкъл беше тук. Но защо? Дали беше просто случайност? Или нещо повече?

Опита да се съсредоточи върху свойствата на нискочестотните вълни в намагнитената плазма, което, честно казано, беше адски готино. Физика на звездите. Нямаше търпение да започне лабораторните упражнения. Теорията вървеше бавно, но беше интересна. Освен това беше свързана с друг аспект на плазмената физика, който беше привлякъл вниманието й — задържане и пренос на плазма. Може и да бе просто случайност, ала някак си Клеър усещаше, че тук има нещо, което на всяка цена трябва да разбере. Нещо, свързано с онова, което Миърнин й беше казал за видоизменянето — ключов елемент в алхимията. Възможно ли бе между двете наистина да съществува връзка?

„Плазмата представлява заредени частици. Тя може да бъде контролирана и повлиявана от магнитни полета…“ Плазмата бе суровото състояние между материя и енергия… между една форма и друга.

Преобразуване.

Изведнъж, като гръм от ясно небе, Клеър разбра какво бе открил Миърнин. Порталите! Те бяха магнитни полета, които задържаха малко пластично плазмено поле в устойчиво състояние. Но как ги превръщаше в подвижни червейни дупки? Защото те бяха точно това, нали така… след като бяха в състояние да изкривят пространството по този начин. А и плазмата нямаше как да е обикновена плазма. Може би беше особено студена плазма? Ако това изобщо бе възможно…

Клеър бе толкова погълната от учебниците си, че дори не чу изскърцването на стола до нея, нито усети, че някой се е настанил в него, докато една ръка не хвана книгата, в която тя бе потънала, и не я натисна надолу.

— Здрасти, Клеър — поздрави Джейсън.

Смахнатият брат на Ева. Лукавото му лице беше бледо — не готически бледо, а болнаво бледо. Анемично. На врата му имаше рани, които вече бяха хванали коричка, широко отворените му очи бяха кървясали и той определено изглеждаше надрусан. Страшно надрусан. Освен това очевидно не бе припарвал нито до баня, нито до пералня от няколко седмици — миришеше на мръсно и вкиснато. Гадост!

— Как я караш? — попита той.

Клеър не бе сигурна как да постъпи. Да изпищи? Тя затвори книгата и я стисна с две ръце (беше доста тежичка и спокойно можеше да послужи като оръжие), след което се огледа наоколо. Университетският център беше пълен с хора. Вярно, в момента вниманието на повечето от тях беше привлечено от музиката на Майкъл, ала въпреки това имаше достатъчно студенти, които говореха, учеха или се разхождаха напред–назад. От мястото си Клеър виждаше как зад бара Ева се усмихва и прави кафе.

Джейсън сякаш беше невидим — никой не му обръщаше никакво внимание.

— Здрасти — отвърна тя. — Какво искаш?

— Световен мир. Хубава си.

А ти не си.

Разбира се, Клеър не можеше да го изрече на глас, затова зачака.

Тук съм в безопасност. Пълно е с хора. Майкъл е съвсем наблизо, а Ева…

— Не ме ли чу? Казах, че си хубава.

— Благодаря.

Устата на Клеър бе пресъхнала. Беше уплашена, макар и сама да не знаеше защо, освен ако не броеше онова, което бе чувала от Ева за него. Пък и той наистина изглеждаше опасен. А и тези белези по врата му — дали не бяха от ухапване?

— Трябва да вървя — опита да се измъкне Клеър.

— Ще те придружа до лекцията ти — думите на Джейсън прозвучаха някак мръснишки, като абсурдна реплика в евтин порнофилм. — Винаги съм искал да понося учебниците на някоя секси колежанка.

— Не — каза Клеър. — Не може. Тоест… не отивам в час. Но трябва да си вървя.

Защо просто не му кажеше да я остави на мира? Защо?

Джейсън й изпрати въздушна целувка.

— Върви тогава. Но не обвинявай мен, когато следващото мъртво момиче се озове в контейнера ви за боклук само защото си отказала да ми направиш една съвсем дребна услуга.

При тези думи Клеър, която тъкмо ставаше от масата, се вцепени. Замръзна на мястото си и го погледна с широко отворени очи.

— Какво? — глупаво попита тя. Мозъкът й, който бе действал със скоростта на светлината, докато прескачаше от една задача по физика на друга, изведнъж бе станал ужасно муден. — Какво каза?

— Не че съм направил нещо. Но ако бях, вече щях да планирам следващото. Освен ако някой не поговори с мен и не ме убеди да престана. Или пък се споразумее с мен.

На Клеър й стана студено. И още по-страшно — имаше чувството, че е напълно сама. Джейсън не правеше нищо лошо, просто си седеше там и говореше, ала Клеър се чувстваше омърсена и ужасно беззащитна.

Майкъл е съвсем наблизо. Нали чуваш китарата му! Ето го къде е. В безопасност си.

— Окей. Слушам те — каза тя на глас. Когато преглътна, й се стори, че устата й е пълна с кабарчета и прах.

И тя бавно се свлече на стола.

Джейсън се приведе към нея, положи ръце на масата и понижи глас.

— Ето как стоят нещата, Клеър. Искам по-голямата ми сестра да разбере какво ми причини, когато ме изпрати в онова място. Знаеш ли какво представлява тъмницата в Морганвил? Дори в Третия свят биха затворили подобно място заради нечовешко отношение към затворниците. Ева ме изпрати там. И дори не се опита да ме спаси.

Клеър усети, че пръстите на ръцете й започват да изтръпват — толкова здраво стискаше тежкия учебник. Трябваше да положи усилие, за да охлаби хватката си.

— Съжалявам — каза тя. — Трябва да е било гадно.

— Гадно? Кучко, ти слушаш ли ме изобщо? — Джейсън продължаваше да се взира в нея, без да мига, сякаш беше мъртъв. — Аз трябваше да бъда негов, знаеш ли? На Брандън. Някой ден той щеше да ме превърне във вампир, ала ето че е мъртъв, а аз съм ужасно прецакан. Сега не ми остава друго, освен да чакам някой отново да ме хвърли в затвора. Обаче знаеш ли какво, Клеър? Това няма да стане. Не и без да съм се позабавлявал преди това.

Той я сграбчи за китката и тя отвори уста, за да изкрещи…

Изведнъж между пръстите му проблесна нож.

— Не мърдай — нареди той и допря острието до ръката й. — Не съм свършил. Мръднеш ли, ще ти пусна кръв.

Въпреки заплахата, Клеър се опита да изкрещи, ала от устните й излезе само едва доловимо скимтене. Джейсън се усмихна и покри китката й и ножа с мръсна на вид кърпичка.

— Така. Никой няма да забележи. Не че някой го интересува. Не и в Морганвил. И все пак, в случай че някой тъпанар реши да се прави на герой, нека си остане между нас.

Клеър започна да трепери.

— Пусни ме — каза тя. Без сама да знае как, гласът й прозвуча тихо и хладнокръвно. — Няма да кажа нищо.

— О, я стига! Първо ще изтичаш при приятелчетата си, а после ще отидеш право при ченгетата. Вероятно при онези задници Хес и Лоу. Знаеш ли, че се опитват да ме спипат, откакто бях хлапе? Кучи синове.

Джейсън се потеше. Тежка капка се търкулна по бледото му лице и попи в камуфлажното му яке.

— Чувам, че си гъста с вампирите. Вярно ли е?

— Какво?

Натискът на острието се засили, парещ и болезнен, и Клеър си помисли колко лесно Джейсън можеше да среже вените й. Цялата й ръка трепереше, но тя все пак успя да устои на изкушението да опита да се отскубне — така само щеше да свърши работата вместо него.

— Ъ-ъ-ъ… да, Защитена съм. Ще си имаш неприятности заради това, Джейсън.

Устните му се разтеглиха в зловеща усмивка, която повече приличаше на озъбване и изобщо не се отрази в пламналите му, странни очи.

— Имам си неприятности, откакто съм се родил — каза той. — Дай ги насам. Кажи на вампира, който те е белязал, че знам нещо. Нещо, което може да взриви града. Готов съм да им го кажа при две условия — възможност да направя каквото поискам със сестра ми и еднопосочен билет от Морганвил.

О, боже, о, боже, о, боже! Той иска да сключи сделка. За живота на Ева.

— Нямам намерение да преговарям с теб — отсече Клеър. — Никога няма да ти позволя да нараниш Ева.

Колкото и да бе невероятно, при думите й Джейсън примигна. За частица от секундата придоби почти човешки вид и Клеър си спомни, че не е много по-голям от нея.

— И как смяташ да ми попречиш, сладурче? Като ме удариш с раницата си ли?

— Ако се наложи.

Той се облегна назад и я изгледа продължително, после се разсмя. С пълно гърло. При този груб, металически звук, Клеър потръпна и си помисли, че сега вече с нея е свършено, ала той изведнъж вдигна кърпичката от китката й. Ножът бе изчезнал сякаш с магия, но за сметка на това върху кожата й имаше не особено дълбоко порязване, от което се процеждаше тънка струйка кръв и което започваше да я боли.

— Знаеш ли какво, Клеър? — Джейсън се изправи, пъхна ръце в джобовете на якето си и отново й се усмихна. — Започвам да те харесвам. Страшно си забавна.

И той се отдалечи. Клеър се опита да стане, за да види къде отива, ала не можа. Краката й просто отказаха да й се подчинят и след броени секунди Джейсън не се виждаше никъде.

Клеър погледна към бара и видя, че Ева се взира в нея с широко отворени, тъмни очи. Дори и без обичайния си готически грим, беше бледа като смъртник.

— Добре ли си? — попита Ева беззвучно.

Клеър кимна, въпреки че изобщо не беше добре, а и раната на китката й продължаваше да кърви. Тя бръкна в раницата си и извади една лепенка (винаги имаше лепенки у себе си, в случай че от много ходене й излязат мазоли). Това ще свърши работа.

Клеър тъкмо я залепваше, когато усети, че някой стои зад нея, и подскочи, очаквайки да види Джейсън, вдигнал нож зад гърба й.

Вместо това видя Майкъл. Той държеше калъфа с китарата си в ръка и изглеждаше… страхотно. Излъчваше спокойствие, каквото Клеър не помнеше да бе виждала у него преди. По бузите му имаше лека руменина, а очите му грееха.

Това обаче не трая дълго.

— Тече ти кръв — каза той и се намръщи. — Какво стана?

Клеър въздъхна и вдигна ръка, за да му покаже лепенката.

— Човече, представи си колко неудобно щеше да ти стане, ако бях казала нещо друго — каза тя и Майкъл я погледна неразбиращо. — Аз съм момиче, Майкъл, можеше да е нещо естествено. Като тампони, например?

Вампир или не, Майкъл си оставаше такова момче. Изражението, което се изписа върху лицето му при тези думи, беше ужасно смешно — смесица от смущение и погнуса.

— О, Боже, май трябваше да помисля, преди да си отворя устата. Извинявай. Още не съм свикнал. Е… какво стана?

— Порязах се на една страница.

— Клеър!

Тя въздъхна.

— Добре де, но не се паникьосвай. Беше Джейсън, братът на Ева. Мисля, че просто искаше да ме изплаши.

Очите на Майкъл се разшириха и той рязко се обърна към бара. Очевидно търсеше Ева. Когато я видя, по лицето му се разля почти болезнено облекчение, изместено почти веднага от мрачна сянка.

— Не мога да повярвам, че е дошъл тук! Как така още не са го заловили!

— Може би някой не иска той да бъде заловен — подхвърли Клеър. — Та нали убива само хора. Ако ги убива той. — Макар че той, общо взето, си бе признал, не беше ли така? А и ножът също беше важна улика. — Ще говорим по-късно. Сега трябва да отивам… — Клеър млъкна, спомнила си тъкмо навреме, че не бива да казва на Майкъл за Миърнин. — … в час.

До последния момент не й се вярваше, че Амели очаква от нея да отиде сама. Дори не бе сигурна, че е в състояние да го направи. Вярно, през по-голямата част от времето Миърнин беше ужасно интересен, ала когато се разстроеше… не, в никакъв случай не можеше да отиде сама. Ами ако се случеше нещо? Сам нямаше да бъде там, за да й се притече на помощ.

Майкъл не помръдна.

— Знам къде отиваш — каза той. — Аз ще те откарам. Клеър примига насреща му.

— Ти… какво?

Майкъл понижи глас, въпреки че никой не им обръщаше внимание:

— Аз ще те откарам. И ще те изчакам.

Докато отиваха към колата на Майкъл, Клеър разбра, че Амели му бе казала. Очевидно не бе имала друг избор — само на Сам вярваше достатъчно, за да му даде информация и достъп до Миърнин, но в близките няколко дни Сам щеше да бъде извън строя, а Майкъл имаше личен интерес Клеър да е добре.

— Но ще се оправи, нали? — попита Клеър.

Майкъл й отвори вратата на подземния гараж — правеше го автоматично, навярно се бе научил преди години от дядо си. Имаше някои от жестовете на Сам, както и същата походка.

— Да — отвърна Майкъл. — Но едва не загина. Вампирите са настръхнали и искат на всяка цена да пипнат виновника. Накарах Шейн да ми обещае да не си показва задника навън и да не излиза сам.

— Мислиш ли, че ще удържи на думата си?

Майкъл сви рамене и отвори вратата на колата си — типичния за вампирите седан със затъмнени стъкла, досущ като този на Сам. Форд. Хубаво бе да се знае, че вампирите купуваха американското.

— Направих всичко по силите си — каза Майкъл. — Но Шейн не иска да чуе нищо от онова, което му говоря. Вече не.

Клеър седна в колата и си сложи предпазния колан.

— Вината не е твоя — каза тя, докато Майкъл се настаняваше на шофьорското място. — Той просто не се справя особено добре със ситуацията. Не виждам какво можем да сторим ние.

— Нищо — отвърна Майкъл и запали двигателя. — Не можем да направим абсолютно нищо.

Разбира се, не пътуваха дълго. Доколкото Клеър можа да види през тъмните стъкла, минаха по същия път, по който и Сам я бе откарал до улицата, където се намираше бърлогата на Миърнин. Майкъл паркира колата до тротоара и Клеър слезе. В мига, в който се озова навън, тя осъзна нещо и се наведе, за да погледне през прозореца. После отново се мушна в колата.

— По дяволите! Ти не можеш да дойдеш, нали? Не можеш да излезеш на слънце?

Майкъл поклати глава.

— Наредено ми е да те чакам тук, докато слънцето залезе. Тогава мога да отида в къщата. Амели каза, че ще се погрижи дотогава да си в безопасност.

— Но…

Клеър прехапа устни. Вината не беше негова. До залез-слънце оставаха още три часа, в които щеше да й се наложи сама да си пази гърба.

— Окей. Ще се видим, когато се стъмни.

Тя затвори вратата след себе си и видя, че старата Катрин Дей седи на верандата на своята голяма къща, люлее се и си пийва нещо, което приличаше на студен чай. Клеър й помаха и старицата й кимна.

— Нали внимаваш? — извика тя.

— Да, госпожо!

— Казах й аз на кралицата, че не ми харесва, дето те праща при онова нещо. Казах й! — Старицата яростно размаха пръст, за да подчертае думите си. — Ела, седни за малко и си пийни студен чай. Онова нещо ще почака. И без това през половината време не знае къде се намира.

Клеър се усмихна и поклати глава.

— Не мога, госпожо. Трябва да отида навреме. Благодаря все пак.

И тя тръгна към алеята, после обаче се сети за нещо и отново се обърна назад.

— А коя е кралицата?

Старицата направи нетърпелив жест, сякаш гонеше досадна муха.

— Тя, разбира се. Бялата кралица. А ти си също като Алиса, знаеш ли? През заешката дупка, при Лудия шапкар.

Клеър опита да не се замисля над това, тъй като почти можеше да чуе думите „Отсечете й главата“. Тя се усмихна любезно на старицата, помаха й и като си намести раницата, пое към вечерното си училище.