Среднощна алея

13.

Джоу Хес бил в съборетината на улицата, която двамата с Лоу бяха посетили по-рано през деня, заключен в един килер. Бил мръсен, едната му ръка била счупена, имал и две пукнати ребра — това им съобщи два часа по-късно инспектор Лоу, който го бе измъкнал оттам. Клеър искаше да се зарадва, ала сривът, който бе започнал още преди да си тръгне от Миърнин, все повече изцеждаше силите й. Беше й лошо, чувстваше се празна и ужасно немощна и не можеше да събере достатъчно енергия дори за да посети Шейн в болницата. Майкъл каза на Ева, че е болна (което не беше далеч от истината), и тя си остана в леглото, зъзнейки, въпреки че бе увита с дебели одеяла, а в стаята беше топло. Всичко в главата й ту придобиваше неясни сиви очертания, ту засияваше с кристална яснота и тя нямаше представа колко дълго ще продължи това. По някое време през нощта главата й запулсира от остра, режеща болка и когато най-сетне заспа, вече се съмваше.

Телефонът й иззвъня в два часа следобед в неделя. Клеър тъкмо бе станала, за да отиде до тоалетната, както и да си вземе бутилка вода. Цялото тяло я болеше, не й бе останала и капчица сила.

— Къде си? — настоятелно попита някой от другия край на линията.

Клеър присви очи, за да види колко е часът, и прокара пръсти през сплъстената си, немита коса.

— Кой се обажда?

От слушалката се разнесе шумна въздишка.

— Дженифър е, идиотка такава! Чакам те в „Комън Граундс“. Смяташ ли да се появиш изобщо?

— Не — отвърна Клеър. — Болна съм.

— Виж какво, не ме е грижа даже да си на смъртно легло. Утре имам тест, който ще определи половината от оценката ми, така че си докарай задника тук още сега!

И Дженифър затвори. Клеър хвърли телефона на нощното си шкафче, при което той шумно издрънча, и седна, или по-скоро се свлече на леглото.

Не мога. Искам единствено да спя.

Откъм вратата се разнесе тихо почукване, после някой отвори предпазливо. На прага стоеше Ева, стиснала в ръце очукан пластмасов поднос, върху който имаше запотена чаша кола (очевидно току–що налята, защото още съскаше), сандвич и бисквита.

Както и една червена роза.

— Хапни — каза Ева и сложи подноса в скута на Клеър. — Човече, на това му се вика махмурлук!

— Махмурлук? — Клеър я погледна странно и отпи от колата; сладката, хладна течност й подейства добре. — Нямам махмурлук.

Ева поклати глава.

— Изпитала съм го на собствен гръб, вярвай ми. Хапни нещо, изкъпи се и ще се почувстваш по-добре.

Клеър кимна. Наистина усещаше наченки на глад и дори успя да преглътне две хапки от сандвича, преди умората да я връхлети отново. Тя реши да опита с бисквитата.

Душът й подейства страхотно и Ева се оказа наистина права — когато най-сетне се облече и изяде половината сандвич, вече се чувстваше почти жива.

Телефонът й отново иззвъня. Дженифър. Клеър изобщо не й даде възможност да се развика или да започне да я заплашва.

— Десет минути — отсече и затвори.

Не й се ходеше, ала да си стои в леглото, очевидно не помагаше особено, така че тя свали подноса на долния етаж, изми и него, и чашата, след което си взе раницата и се приготви да излезе.

— Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш?

Майкъл. Стоеше в коридора и й препречваше пътя към вратата с такъв вид, все едно пазеше райските двери. По ръцете му имаше бледорозови белези — явно още се оправяше от изгарянията. Клеър се замисли за това, колко много му трябваха ръцете, за да може да свири, и усети как я пробожда чувство на вина.

— Имам среща с Дженифър в „Комън Граундс“. Ще й помогна с ученето. Срещу заплащане.

— Е, пеша няма да отидеш, а аз не мога да те закарам.

— Аз мога — предложи Ева и застана до Клеър. — И без това трябва да отида на работа. Ким отново не се е появила. Току–що ми звъннаха. Малко извънредни часове няма да ми дойдат никак зле. Може дори да си позволим тако.

Майкъл не изглеждаше особено възхитен, но нямаше друг избор, така че кимна и се отмести от вратата. Ева се изправи на пръсти, за да го целуне, което отне известно време, докато накрая Клеър се прокашля и като погледна часовника си, се запъти към колата.

Пътуването до „Комън Граундс“ не беше дълго, но определено не беше от най-приятните, тъй като първото, което Ева направи, бе да я попита:

— Вярно ли е? Че Оливър убил Фентънови и Капитан Очевиден?

На Клеър никак не й се говореше за това, но все пак кимна.

— И Майкъл също е бил там?

Клеър отново кимна и се загледа през прозореца.

— Пострадал е. Видях раните от изгорено.

Този път Клеър изобщо не си направи труда да отговори. Ева помълча в продължение на няколко секунди, след което опита отново:

— Не се затваряй в себе си, Клеър. Аз, ти, Майкъл и Шейн — ние сме всичко, което си имаме.

Само че онова, което Клеър знаеше, не можеше да бъде споделено. Нито с Майкъл, нито с Ева, още по-малко пък — с Шейн.

Тя беше съвсем сама, понесла товара на едно знание, което нито искаше, нито можеше да използва. И всеки път, когато си спомнеше вледеняващата усмивка на Оливър или зъбите му, впиващи се в гърлото на Кристин Фентън, й се повдигаше.

Като продължавам да работя за Миърнин и Амели, аз му помагам.

Ала освен това помагаше и на Майкъл. На Сам. На Миърнин.

Ева явно усети, че сега не е моментът да я притиска, и когато спря пред „Комън Граундс“, каза единствено:

— Стой вътре, докато се стъмни. Майкъл ще дойде да те вземе.

— Ще отида да видя Шейн — отвърна Клеър. — Но после ще помоля да ме закарат до вкъщи.

— По дяволите, Клеър… — въздъхна Ева. — Не мога да ти попреча, но ако изчакаш, може да отидеш заедно с Майкъл. Ще се видим довечера. Ще вечеряме тако, нали?

Точно в този момент нищо не й звучеше особено примамливо, ала Клеър все пак кимна, след което излезе от колата и прекрачи прага на „Комън Граундс“. Както обикновено, кафенето беше същинско море от шумове и разговори, претъпкано със студенти и неколцина морганвилци. Клеър ставаше все по-добра в това да забелязва проблясването на гривните само с един поглед.

Седнала на любимата маса на Моника, Дженифър пиеше нещо, за което Клеър бе сигурна, че е същото, което Моника си поръчваше, и носеше дрехи, които или Моника й беше дала, след като й бяха омръзнали, или най-малкото бяха копие на същите дизайнери. Изглеждаше ядосана и се намръщи сърдито на Клеър, когато тя пусна раницата си на пода и се настани на един от свободните столове.

— Изглеждаш отвратително — каза Дженифър. — Наистина ли си болна, или имаш махмурлук?

— Има ли някакво значение?

— Значи е махмурлук — реши Дженифър и се ухили. — А аз те мислих за Госпожичка Самото съвършенство.

От миризмата на кафе й се повдигаше, ала въпреки това Клеър отиде да си поръча една мока. Оливър не беше на смяна, а тя не познаваше двамата зад бара.

Когато се обърна, видя, че на масата на Дженифър се бе настанил още някой.

Моника.

По дяволите! Не мога да се занимавам с нея. Не и сега.

Чувстваше се ужасно и последното, което искаше, бе да се разправя с кралицата на вещиците.

Моника я огледа от главата до петите, след което се обърна към Дженифър и с престорено драматичен жест допря ръка до челото си.

— А аз си мислех, че модата на бездомниците отмря още през деветдесетте.

— Затваряй си устата — сряза я Клеър и седна на свободния стол с моката в ръка. — Имам урок с Дженифър, не с теб.

— Сякаш аз бих ти позволила да ми даваш уроци. Ти сигурно ще ми пробуташ грешни отговори.

Което не беше никак лоша идея, помисли си Клеър и видя как по лицето на Дженифър се изписа страх.

— Не бих го направила — въздъхна тя.

— Защо не?

— Защото… защото училището е важно. — И Моника, и Дженифър я изгледаха така, сякаш не е наред. — Няма значение. Просто не бих го направила. Е, искаш ли да ти помогна, или не?

Дженифър кимна. Клеър извади тетрадката си, отвори на записките, които си беше водила по икономика, и започна да обяснява. Дженифър наистина се стараеше, докато Моника непрекъснато се въртеше на стола си и въздишаше, ала Дженифър внимаваше и дори улучи няколко от формулите, когато Клеър я препита. След около час Дженифър вече можеше да разчита на много добра оценка, което й стигаше. Моника пък изобщо не я беше грижа.

От моката на Клеър й стана още по-лошо, затова тя изхвърли наполовина пълната чаша и отиде до тоалетната. Взе си и раницата, водена донякъде от съвсем основателното опасение, че Моника и/или Дженифър могат да направят нещо гадно, ако я остави на тяхната милост.

Клеър тъкмо стоеше пред огледалото, загледана в прежълтялото си лице с безкръвни устни и големи кръгове под очите, когато я споходи мимолетен миг на просветление, проблясък на безпощадна красота в един свят, удавен в сивота.

Може би съвсем малко.

Само колкото да издържи до края на деня. И без това не бяха останали много.

Не си остави време да размисли. Главата й щеше да се пръсне, устата й беше пресъхнала, мускулите я боляха. Искаше единствено да се почувства по-добре. Защото в този момент дори не бе сигурна, че ще изкара деня.

Изсипа в шепата си десет жалки кристалчета. Усети съблазнителен ягодов аромат и ги разбърка, гледайки как острите им ръбчета отразяват светлината. Приличаха на бонбони.

Това е наркотик, призна си тя най-сетне. И дори не е за теб, а за Миърнин. Какви ги вършиш? От него ти става лошо.

Ала преди това щеше да се почувства добре.

Тъкмо изсипваше кристалчетата в устата си, когато Моника блъсна вратата на тоалетната.

Клеър побърза да преглътне, при което се задави, и избърса ръка в крачола си. Знаеше, че има гузен вид. Моника, която се бе запътила към една от кабинките, спря и я погледна.

— Какво беше това?

— Кое?

Грешен отговор, почувства Клеър още докато го изричаше. Защо не бе казала „аспирин за главоболието ми“ или „ментови бонбони“? Изобщо не я биваше в лъжите.

После кристалите започнаха да действат и тя рязко си пое дъх, когато ги усети да изпращат химичното си послание по цялото й тяло. Във вените й сякаш потече лед, а светът изведнъж стана ярък, кристалноясен и — поне за миг — безболезнен.

Моника не беше вчерашна. Тя погледна към ръката, която Клеър продължаваше да трие в дънките си, после я изгледа изпитателно и бавно се усмихна.

— Човече, това трябва да си го бива. Зениците ти току–що станаха огромни — тя се приближи до Клеър и провери грима си в огледалото. — Откъде го взе?

Без да отговори, Клеър посегна към солницата, която бе оставила на ръба на умивалника. Моника се оказа по-бърза, грабна солницата и тръсна едно кристалче върху ръката си.

— Страхотно. Какво е?

— Нищо. Не е за теб — каза Клеър и посегна да си я вземе, ала Моника се отдръпна.

— О, аз пък мисля, че е точно за мен. Особено щом толкова държиш да си го получиш обратно.

Клеър реагира, без да се замисли. Мозъкът й работеше толкова бързо, че само за миг тя притисна Моника към стената, изви ръката й и издърпа солницата от пръстите й, без да й даде време дори да извика.

Моника си оправи дрехите и отметна косата си назад. В очите й се беше появил налудничав блясък, бузите й бяха порозовели. Това й харесваше.

— Ах, ти, глупава кучко — процеди тя задъхано. — Току–що допусна огромна грешка. Значи от него ставаш по-бърза. И бас държа, че си го взела от вампирите. Което означава, че е мое.

— Не — каза Клеър.

Знаеше, че здравата бе оплескала нещата, ала с говорене само щеше да влоши положението. Тя прибра солницата в раницата си, дръпна ципа, преметна я през рамо и понечи да си тръгне.

Ръката й вече беше на бравата, когато чу Моника да казва:

— Шейн все още е в Интензивното.

Имаше нещо в гласа й, нещо в начина, по който го изрече… Клеър бавно се обърна към нея.

— Което означава, че все още не е вън от опасност. Интересно е колко бързо може да се влоши състоянието на човек. Ако например му дадат грешните лекарства. От това спокойно може да се умре. Веднъж по новините имаше репортаж за това — усмивката на Моника беше неприкрито зла. — Адски неприятно ще ми е, ако нещо такова се случи с Шейн.

Клеър бе обзета от най-дивия леден импулс, който бе усещала някога. Копнееше да се нахвърли върху Моника, да разбие главата й в стената, да я разкъса на парченца. Виждаше се как го прави. Картината беше толкова ужасяваща, че рязко я върна на земята.

— Какво искаш? — попита тя с леко разтреперан глас.

В отговор Моника протегна ръката си със съвършен маникюр, повдигна вежди и зачака.

Клеър свали раницата от рамото си, извади солницата и й я подаде.

— Това е всичко, което имам, и няма откъде да взема повече. Дано се задавиш!

Моника изсипа няколко кристалчета в шепата си.

— Колко? И без глупости. Ако ми пробуташ свръх–доза, здравата ще загазиш.

— Най-много половината от това — каза Клеър и Моника върна част от кристалчетата в солницата.

Така вече беше добре. Клеър кимна.

Моника изсипа остатъка в устата си и си облиза ръката. Клеър съвсем ясно видя мига, в който кристалите започнаха да действат — очите на Моника се разшириха, а зениците й станаха огромни. Беше зловещо и Клеър усети, че я полазват тръпки, когато Моника започна да трепери.

Значи така изглежда отстрани?

Изглеждаше ужасно.

— Хубава си — изненадано каза Моника. — Всичко е толкова ясно…

После очите й се забелиха, тя се строполи на пода и се загърчи в конвулсии.

Клеър изпищя за помощ, постави раницата си под главата й, за да не се удря в плочките, и се опита да я удържи. В този момент се появи Дженифър и като изпищя, се нахвърли върху Клеър. Клеър с лекота избегна вдигнатата й ръка (Дженифър беше твърде бавна за нея) и я отблъсна назад.

— Не съм го направила аз! — изкрещя тя. — Взе нещо!

Дженифър позвъни на 911.

Не така си беше представяла посещението в болницата. Още по-страшно бе, че докато стигнат, Моника вече не дишаше и парамедиците трябваше да сложат тръба в гърлото й. В болницата лекарите трескаво се заеха да я включват към разни машини, а кметът идваше насам, както и половината от полицаите в града.

— Трябва да знам какво е взела — попита я един лекар.

Клеър се опита да погледне над рамото му. Ричард Морел тъкмо идваше откъм паркинга. Лекарят щракна с пръсти пред лицето й, за да привлече вниманието й.

— Зениците ти са разширени. Ти също си взела нещо. Какво беше?

Клеър безмълвно му подаде солницата. Той погледна червените кристали и се намръщи.

— Откъде ги имаш? — Той също носеше гривна, сребърна, със символ, който Клеър не познаваше. — Виж, не се шегувам. Това момиче умира и аз трябва да знам…

— Нямам представа. Попитайте Амели.

И тя му показа гривната си. Беше като вцепенена. Макар да бе изпитала желание да убие Моника, нямаше намерение наистина да го направи. Защо бе станало така? Нали тя бе взела същата доза като Моника, а кристалите със сигурност не бяха заразени…

Лекарят я изгледа с отвращение и подаде солницата на един санитар.

— В лабораторията — нареди той. — Трябва да знам какво има вътре. Незабавно. Кажи им да зарежат всичко друго.

Санитарят се отдалечи тичешком.

— Ти също отивай в лабораторията — каза лекарят и като сграбчи една минаваща наблизо сестра, изреди цяла камара изследвания със скорост, която дори изостреният от кристалите мозък на Клеър не можеше да възприеме, но сестрата само кимна.

Кръвни изследвания, помисли си Клеър и се подчини, без да протестира. При всички случаи предпочиташе да отиде в лабораторията, отколкото да присъства, когато Ричард Морел научава, че е отровила сестра му.

В мига, в който сестрата приключи с взимането на кръв, Клеър се отправи към Интензивното. Шейн беше буден и четеше книга. Изглеждаше по-добре, а топлата усмивка, с която я посрещна, издаваше облекчение.

— Ева каза, че си болна. Реших, че просто ти е трудно да ме гледаш такъв.

Клеър усети, че й се плаче. Искаше единствено да се мушне в леглото до него, да потъне в обятията му и поне за миг да не чувства ужасния товар на вината и страха, който тегнеше върху плещите й.

— Какво има? — попита той. — Очите ти…

— Направих грешка — рече тя на един дъх. — Направих ужасна грешка и не знам как да я поправя. Тя умира, а аз не знам…

— Умира? — Шейн се изправи с мъка. — Кой? Господи, не и Ева…

— Моника. Дадох й нещо, тя го взе и сега умира. — Студени сълзи се затъркаляха по бузите на Клеър, всяка от тях щипеше като ледено убождане. — Трябва да направя нещо, но не знам какво мога да сторя.

Очите на Шейн се присвиха.

— Клеър, за наркотици ли говориш? Дала си й наркотици? Господи, какво си мислеше! — Той я сграбчи за ръката. — Ти също ли взе?

Клеър кимна нещастно.

— На мен не ми вредят, но тя умира.

— Трябва да им кажеш какво си взела. Веднага.

— Не мога. То… — Клеър отлично разбираше какво ще последва, когато му каже, как всичко между тях ще се промени, когато той научи. — Не мога да им кажа, защото то има общо с Амели. Не мога, Шейн.

Той я стисна още по-силно, после я пусна и извърна поглед.

— Ще оставиш един човек да умре, защото Амели ти е наредила да не казваш нищо? Дори Моника не струва толкова малко. Ако не направиш нещо…

Той си пое дълбоко дъх, а когато продължи, гласът му потреперваше:

— Ако не направиш нещо, ще означава, че поставяш вампирите на първо място, а аз не мога да го приема, Клеър. Съжалявам, но не мога.

Клеър знаеше това. От очите й продължаваха да извират сълзи, ала тя не се опита да спори с него. Шейн беше прав, а тя грешеше. На всяка цена трябваше да намери изход. В Морганвил и без това умираха достатъчно хора, някои от тях — заради нея.

Записките. Записките, които оставих у Миърнин.

От тях лекарят би могъл да разбере какво се съдържа в кристалите и как да им противодейства. Можеше да започне да ги възстановява още сега, докато мозъкът й все още работеше на бързи обороти, макар вече да усещаше как светът започва да избледнява по краищата.

— Шейн — каза тя, ала той не я погледна. — Обичам те. Не бе имала намерение да го казва, ала знаеше, че може и да не се върне. Никога вече. Шейн сякаш го почувства, защото улови ръката й и я стисна. Когато най-сетне я погледна, тя обясни:

— Не мога да им кажа нищо, но мисля, че мога да й помогна. И смятам да го направя.

Кафявите му очи бяха уморени и разтревожени, и като че ли разбираха твърде много.

— Ще направиш нещо безразсъдно, нали?

— Не по-безразсъдно, отколкото ти би направил — тя го целуна и усещането беше ужасяващо прекрасно, устните им си подхождаха съвършено, а когато се докоснеха, времето сякаш спираше. — До по-късно — прошепна тя и прокара пръсти по бузата му.

После побягна, преди той да се е опитал да я разубеди.

— Почакай! — извика Шейн след нея, ала тя не спря. Излезе от болницата тичешком, твърде бързо, за да може някой да я спре, и се насочи към последното място на света, където искаше да отиде.

В лабораторията на Миърнин цареше мъртвешка тишина. Клеър слезе по стълбите много бавно и много предпазливо, като се ослушваше за признаци, че той е там. Всички лампи бяха запалени, газените светилници горяха с треперливи пламъчета, а две–три бунзенови горелки съскаха под стъкленици, пълни с бълбукаща течност. Беше странно студено и миришеше на ягоди и разложение.

Ако побързам…

Миърнин имаше легло някъде тук долу, нали така? Може би спеше. Или четеше. Или беше зает с нещо нормално.

А може би не беше.

Клеър бавно си запроправя път през стаята, като внимаваше да не се спъне в някоя книга или да настъпи някоя строшена стъкленица. В дъното на лабораторията видя, че металната ваничка, върху която бе сложила кристалите да съхнат, е празна. От кристалите нямаше и следа, но тетрадките бяха подредени на купчинка в един ъгъл.

Тя ги взе и в същия миг чу гласа на Миърнин иззад дясното си рамо и усети хладния му дъх върху тила си.

— Не са твои.

Клеър рязко се обърна и неволно бутна купчина книги, които на свой ред катурнаха друга камара, също като плочки за домино.

— Виж какво направи — каза Миърнин.

Изглеждаше спокоен, ала нещо в очите му не беше както трябва.

Ни най-малко.

Клеър отстъпи назад, хвърляйки поглед през рамо, за да се увери, че пътят е чист, и в тази частица от секундата Миърнин се нахвърли отгоре й. Тя вдигна тетрадките пред себе си и острите му нокти ги раздраха.

— Не! Миърнин, недей!

Изплъзна му се най-вече защото се спъна в разпилените книги и успя да изпълзи встрани. С мъка си поемаше дъх, ала въпреки това продължаваше да стиска изпокъсаните тетрадки. Миърнин изръмжа и скочи след нея, ала отрупаният с какво ли не под му изигра лоша шега и той се блъсна в една етажерка, която се преобърна върху него и го затрупа с книги.

Клеър се хвърли към стълбите, ала опитът й беше обречен. Миърнин вече се бе втурнал настрани, за да й отреже пътя към всяка надежда за спасение или бягство.

Беше загубена, Моника — също. Миърнин също щеше да умре — вече бе твърде късно и връщане назад нямаше. В очите му не бе видяла и най-мимолетната искрица на разпознаване.

Клеър отстъпи назад и се блъсна в каменната стена. Понечи да се свие в ъгъла, ала пътят й беше препречен от препълнена етажерка, която поддаде под натиска на тялото й, разкривайки вратата, която Миърнин й беше показал по-рано.

Сърцевидният катинар беше отключен.

Клеър го смъкна със замах и отвори вратата.

Усети ноктите на Миърнин в косата си, ала успя да се отскубне и политна напред… в мрака от другата страна.

Не, не, нали преди видях нашата къща! Трябваше да се озова в дневната.

Не и този път. Миърнин бе направил нещо и сега порталът водеше към място, което Клеър изобщо не познаваше. Беше тъмно и влажно и миришеше на нещо средно между клоака и бунище. Клеър примига няколко пъти, преди очите й да привикнат с тъмнината, много по-бързо, отколкото би трябвало — очевидно кристалите все още действаха. В ръцете и краката й се бе появила болка, която бавно пълзеше към останалата част на тялото й. Много скоро отново щеше да изпадне в абстиненция.

Не знаеше колко тежко щеше да я удари този път, ала нямаше нито минута за губене.

Обърна се и видя Миърнин да се взира в нея, очертан от рамката на вратата.

Не можеше да се върне оттам. Трябваше да намери друг път.

Клеър се втурна в мрака. През високите тесни прозорци се процеждаше точно толкова светлина, колкото да й разкрие, след като очите й привикнаха с нея, че е попаднала в затвор — отвратителен, мръсен затвор, в който не проникваше почти никаква светлина.

А някои от килиите бяха пълни!

Отне й известно време, докато го осъзнае, защото бяха толкова тихи — безмълвни, бледи създания, по едно в килия, които като призраци се долепяха до решетките, докато тя тичаше по коридора. Ала когато тя влезе навътре, това бързо се промени. Надигна се шум — първоначално просто шепот, който постепенно се превърна в гръмогласен вой, съпроводен от металическо дрънчене.

Опитват се да излязат!

Ставаше й все по-трудно да си поема дъх, започваше да се уморява, а Миърнин беше зад нея.

Ето къде ги държи Амели. Онези, които не могат да бъдат оправени.

Значи тук щяха да свършат всички вампири, рано или късно. Захвърлени да умрат от глад, сами в мрака, затворени между четири стени.

Амели бе допуснала това да се случи.

Внезапно отново се възцари тишина, по-ужасна дори от воя и дрънченето. Клеър хвърли поглед през рамо и видя как Миърнин забави крачка и спря. Сега единственият звук беше шумът от стъпките й по каменния под, поне докато и тя не спря.

— Клеър — прошепна Миърнин. — Какво правиш тук?

Звучеше объркан, но поне си бе спомнил името й.

Залови се да рови из джобовете си, докато не откри малка сребърна кутийка. Отвори я, изсипа същинска планина от червени кристалчета в шепата си и като се давеше, ги натъпка в устата си.

Ефектът им беше толкова силен, че едва не го събори. Той се олюля и като се облегна на стената, простена. Звучеше така, сякаш го боли. И то много.

— Нямам много време — каза той. Гласът му бе немощен, ала в ледената тишина, която цареше в коридора, Клеър чуваше всяка сричка. — Тетрадките. Трябват ли ти?

— Аз… аз направих грешка. Някой друг взе от кристалите. Трябва да ги дам на лекарите.

— Някой друг е взел от кристалите?

— Да.

— Повечето умират — равнодушно каза Миърнин. — С помощта на записките си може и да измислиш начин да го спасиш, не знам. Аз никога не съм опитвал.

Което означаваше, че когато първия път й бе дал от кристалите, изобщо не е бил сигурен, че няма да я убият.

Господи! А тя си мислеше, че го е грижа.

— Сега наясно ли си как да използваш порталите? — попита той изтощено.

— Не.

— Трябва просто да откриеш някой от тях и да се съсредоточиш върху мястото, където искаш да отидеш. Имай предвид, че не са много смъртните, чийто ум е достатъчно силен, за да го направи дори веднъж, да не говорим пък за повече от един път, а порталите си имат свой начин да се оправят с неканени гости. Можеш да отидеш, в която и да е от къщите на Основателя, както и на още седем други места в града, ала първо трябва да извикаш в съзнанието си образа на мястото, което ти е необходимо. Ако не го сториш, ще се озовеш — той вдигна ръка с усилие и направи немощен жест — тук. Където тя държи чудовищата.

Миърнин се усмихна едва–едва, ала в усмивката му имаше нещо покрусено.

— В крайна сметка аз се озовах тук, нали?

Клеър се мъчеше да успокои разтуптяното си сърце.

— Как да се върна обратно в лабораторията ти?

Той вдигна ръка и учудено се вгледа в нея, сякаш му бе чужда; завъртя я пред очите си няколко пъти, после посочи:

— Оттук. Дръж се вдясно и ще откриеш пътя. Не се приближавай до решетките. Ако те хванат, не им позволявай да те издърпат достатъчно близо, за да те ухапят. И, Клеър…

Клеър срещна очите му и неволно притисна тетрадките към гърдите си. Погледът му все още беше ясен, ала дори огромната доза от кристалите, която беше взел, не бе успяла да прогони напълно звяра, който се спотайваше в него.

— Искам да направиш две неща за мен — каза той. — Първо, обещай ми, че ще продължиш да работиш за намирането на лек. Аз вече не мога.

Клеър преглътна мъчително и кимна. Така или иначе, възнамеряваше да продължи.

— Не мога да се справя сама. Ще имам нужда от помощ. Ще дам записките на лекарите в болницата и може би заедно ще открием нещо.

Миърнин кимна.

— Но не им обяснявай за какво служат кристалите.

Той се огледа наоколо. На отсрещната стена имаше празна килия, чиято врата беше отворена. Вътре имаше прогнил нар и нищо друго.

Миърнин си пое дълбоко дъх, после го изпусна и прекрачи прага й. След това се обърна и затвори вратата след себе си. Клеър чу как ключалката изщрака със силен металически звук.

— Носи ми книги, когато идваш да ме посещаваш. И може би малко кристали, ако успееш да направиш нови. Би било хубаво отново да мисля ясно, макар и само за няколко минути.

Клеър се почувства така, сякаш Миърнин се беше пресегнал и беше изтръгнал сърцето от гърдите й. Усещаше се някак празна и безтегловна.

И невероятно тъжна.

— Обещавам — отвърна тя. — Ще се върна.

Когато отново погледна към килията, видя, че Миърнин беше приседнал на ръба на нара и се взираше в пода.

— Няма да те оставя тук — зарече се тя, ала той не вдигна поглед. — Обещавам. Ще идвам да те виждам.

Клеър се поколеба, после й се стори, че нечий глас й прошепва нещо.

Гласът на майка й.

— Върви си — безизразно каза Миърнин. — Преди да се е случило нещо, за което и двамата ще съжаляваме.

Клеър побягна.

Нищо не й се случи, докато тичаше към вратата, макар че мнозина от болните вампири протягаха безмълвно ръце през решетките или пищяха. Тя запуши ушите си с ръце и продължи да тича, сърцето й щеше да изскочи от гърдите, с всеки изминал миг й ставаше все по-лошо и я обземаше все по-голям ужас. Когато видя отворената врата пред себе си, усети как облекчението я обгърна като топло одеяло след студа. От другата страна на вратата тегнеше непрогледен мрак. Лабораторията на Миърнин не се виждаше, не се виждаше абсолютно нищо.

Мисли!

Миърнин й беше казал, че трябва да се съсредоточи и да си представи мястото, където иска да отиде. Разбира се, беше й казал също така, че най-вероятно няма да успее.

Не, недей да мислиш за това. Ако искаш да се измъкнеш оттук, трябва да се съсредоточиш с всичка сила.

Нищо. Абсолютно нищо.

Колкото и да бе ужасно да го прави в място като това, Клеър стисна здраво очи, успокои дишането си и насочи мислите си към лабораторията на Миърнин, към безпорядъка в нея, към книгите и стъклениците, към старото и новото. Почувства дори мириса й, като повей от дома, и когато отвори очи, я видя от другата страна на вратата.

Клеър си пое дълбоко дъх и прекрачи прага. Усети леко съпротивление, ала то не я спря и тя затвори вратата след себе си.

Когато отново се обърна, Амели я чакаше.

Беше застанала в средата на стаята, скръстила ръце пред гърдите си. Древното й гладко лице беше напълно безизразно, ала в очите й имаше горчивина.

— Няма го — каза тя. — Къде е?

— Аз… В тъмницата.

— Завела си го там долу? — намръщи се Амели. — Ти си го завела там?

— Мисля, че сам поиска да отиде. Той… той се затвори в една килия — Клеър се опитваше да овладее гласа си. — Как… как сте могли да ги изоставите така?

— Нямах друг избор — на Амели никога не би й хрумнало да дава обяснение за постъпките си, а Клеър знаеше, че дори да й поиска такова, няма да го получи. — Ако Миърнин е безвъзвратно изгубен, това е краят. С експеримента е свършено, а лек няма. Вече нищо не може да спаси расата ми.

И тя седна на едно овехтяло кресло, като блъсна на пода книгите, натрупани върху него. За първи път Клеър я виждаше да прави нещо, лишено от обичайната й сдържана изисканост.

— Мислех си… никога не съм предполагала, че ще се проваля — промълви Амели.

Клеър направи една–две крачки напред.

— Записките му са у мен — каза тя. — А тук сигурно има още неща, които бих могла да прочета. Не всичко е загубено.

Амели поклати глава. Кичур коса се изплъзна изпод диадемата й и й придаде неочаквано младежки, уязвим вид.

— Трябва ми някой, на когото имам доверие, за да поддържа оборудването тук, иначе всичко така или иначе ще пропадне. А единствено Миърнин знае как. Надявах се, че може би ти… ала той ми каза, че трябва да е вампир. Само че няма кой.

— Ами Сам?

— Не е достатъчно стар, нито достатъчно силен. Ще трябва да е някой горе-долу на моите години, а това би означавало… — Амели я изгледа остро. — Не мога да поверя такава власт на своя враг.

На Клеър идеята също не й харесваше.

— Какво друго може да се направи?

— Мога да сложа край — гласът на Амели беше толкова тих, че Клеър едва я чуваше. — Да го унищожа.

Да се предам.

— Имате предвид… да пуснете всички да си вървят?

Амели улови погледа й и го задържа за миг.

— Не, изобщо нямах това предвид.

Клеър потрепери.

— Тогава защо… защо не посветите Оливър? Толкова усилия сте положили, за да го държите настрани. Защо не опитате нещо друго? Какво можете да изгубите?

Светлите вежди на Амели бавно се повдигнаха.

— Нищо. И всичко. Ала нашият успех би трябвало да те плаши, Клеър. Защото какво ще стане с теб, когато нашата раса вече не е обречена? Интересен въпрос, ала сега не му е времето — тя кимна към тетрадките в ръцете на Клеър. — Ако възнамеряваш да спасиш момичето на Морел, ще трябва да побързаш. Използвай портала. Аз ще те изпратя в болницата.

Имаше портал, отвеждащ в болницата? Клеър примига и погледна към заключената врата зад гърба си.

— Сигурно ли е, че няма да се озова…

— Там долу ли? — Амели поклати глава. — Аз нямам такова намерение. Ако ти също не го искаш, порталът ще направи онова, което му наредим. Миърнин можеше да накара портала да го отведе долу, но не и да го върне обратно. Засега само ти и аз имаме тази способност.

Изведнъж Клеър осъзна нещо и усети, че й прилошава.

— Напълно ли сте сигурна?

— Какво имаш предвид? — Амели бавно вдигна глава, а в очите й лумна пламък.

В главата на Клеър се заредиха картини. Оливър, който я сграбчва в собствената й къща. Мъртвото момиче в мазето. Джейсън, който се появява и изчезва от партито на Моника, само за да изникне отново до „Комън Граундс“.

О, не!

— Можете ли да разберете, когато някой използва порталите? — попита Клеър.

— Подозирам, че Миърнин може, но не и аз. Защо? — Амели се изправи, без да се опитва да скрие помрачнялото си изражение. — Какво знаеш?

— Мисля, че има предател. Някой ги е показал на Оливър, а той на Джейсън. Капитан Очевиден и приятелите му сигурно също са знаели. Джейсън несъмнено им е казал…

— Невъзможно — прекъсна я Амели нетърпеливо. — Хората ми са извън подозрение.

— Как тогава Джейсън успя да внесе труп в къщата на Майкъл без разрешение? Защото вие казахте, че трябва да е поканен, за да влезе. А той не беше.

Амели замръзна, погледът й стана леден и безстрастен.

— Разбирам — каза тя, после рязко се обърна към ниската врата, която отвеждаше в тясната, претъпкана библиотека и онази врата, която веднъж бе довела Клеър от университета. — Май предположението ти е на път да бъде доказано. Някой идва. Бързо, портала!

Клеър отвори вратата. През въздуха сякаш премина вълна и Клеър видя… дневната у дома. После някаква непозната сграда. Тиха, бяла стая с прозорци със стъклопис.

— Сега! — рязко нареди Амели. — Това е болницата. Докато прекрачваше прага, Клеър хвърли поглед през рамо, тъкмо навреме, за да види как Оливър пристъпва в лабораторията на Миърнин, оглежда се и спира поглед върху Амели. Широко ухилен, по петите го следваше Джейсън — очевидно новият му домашен любимец. А може би беше такъв от самото начало.

— Интересно — каза Оливър и погледна към отворения портал и Клеър. — И неочаквано.

С разтуптяно сърце, Клеър затръшна вратата зад гърба си и тя изчезна. Това не означаваше, че не може отново да се появи, но поне засега Клеър беше в безопасност. Амели нямаше да допусне Оливър да я последва.

Или поне така се надяваше.

Тя прелисти тетрадките. Миърнин бе скъсал само една от тях, и то единствено последните й страници. Останалите бяха непокътнати.

Клеър излезе от бялата стая и установи, че се намира в болничния параклис, който не принадлежеше към някое определено вероизповедание, а беше по-скоро нещо като помещение за размисъл. Вътре нямаше никого, с изключение на една коленичила фигура, която скочи на крака при появата на Клеър.

Беше Дженифър.

— Какво търсиш тук?

Тя подсмръкна и сърдито изтри зачервените си очи, размазвайки спиралата си и съсипвайки остатъците от грима си. Клеър видя, че има лунички. Досега не го беше забелязала.

— Спасявам живота на приятелката ти — отвърна тя. — Поне така се надявам.

На лабораторията й бяха нужни три дни, за да създаде противоотрова, ала когато това стана, Моника започна да диша самостоятелно само няколко часа след като й дадоха от нея. Или поне това научи Клеър от Ричард Морел, който се отби у тях в сряда вечерта, тъкмо когато четиримата (Шейн най-сетне беше изписан от болницата) сядаха да вечерят.

— Радвам се, че ще се оправи — каза Клеър. — Ричард, аз… съжалявам. Ако знаех…

— Имаш късмет, че онова, което сте взели, не те е убило — отвърна Ричард без особена жар. — Виж, сестра ми не е най-прекрасният човек, когото познавам, но аз я обичам. Благодаря ти, че помогна.

Клеър кимна. Майкъл се мотаеше наблизо, уж безцелно, ала Клеър знаеше, че е нащрек, готов да се намеси, ако Ричард изведнъж откачи. Не че имаше голяма опасност това да се случи. Ричард беше най-уравновесеният Морел, когото Клеър бе срещала досега.

— Недей да идваш в болницата — продължи той. — Опитвам се да я убедя, че не си искала да я убиеш. Ако се появиш, може и да не успея да удържа положението. Дори сега… — той се размърда неспокойно на мястото си и извърна поглед. — Пази си гърба, Клеър.

— Няма защо да го прави — намеси се Ева и я прегърна през раменете. — Кажи на сестра ти, че опита ли се да стори нещо на Клеър, ще си има работа с нас. Лицето на Ричард стана подчертано безизразно.

— Сигурен съм, че ще си умре от страх. Лека нощ, Клеър, Ева.

Той кимна на Майкъл. Шейн не си беше направил труда да стане от масата — все някаква полза да имаше от това, че беше пронизан в корема, но освен това нямаше намерение да се докарва пред никой Морел, пък бил той и Ричард. На Клеър й се стори, че Ричард бе също толкова доволен, че не му се налага да се прави на учтив с Шейн.

Клеър го изпрати до вратата, заключи я и се върна в кухнята, където междувременно се бе развихрила битка за последното тако. Спечели я, както можеше да се очаква, Шейн. Напоследък неговият отговор за всичко беше „Ранен!“, нещо, на което те нямаше как да възразят, поне не и в следващите няколко седмици. Той доволно си напълни чинията, а Клеър се облегна назад в стола си и усети как непрестанното напрежение на последните няколко дни бавно се стопява. Шейн дори бе престанал да се заяжда с Майкъл, особено след като Клеър му разказа как й се беше притекъл на помощ. Шейн отдаваше на това значение, каквото малко други неща имаха.

Когато откъм входната врата се разнесе почукване, четиримата замръзнаха по местата си.

— Окей — въздъхна Майкъл. — Мой ред е да изиграя ролята на портиер.

Клеър си взе малко месо от чинията на Шейн, той се престори, че я бодва с ножа, и в крайна сметка облиза пръстите й вместо нея, един по един.

— Окей, не знам дали това е гнусно или секси, но според мен е гнусно, така че престанете — каза Ева. — Ако имате намерение да се лигавите, намерете си стая.

— Добра идея — прошепна Шейн.

— Нали си ранен? — напомни му Клеър насмешливо. — Пък и мислех, че не искаш да рискуваш.

— Та аз живея в Морганвил! Какво по-рисковано от това?

В този миг Майкъл застана на прага. Лицето му беше придобило много странно изражение.

— Клеър, мисля, че трябва да дойдеш.

Тя се изправи и го последва в коридора. Майкъл отвори входната врата и се отдръпна.

На стъпалата отвън стояха родителите й.

— Мамо! Татко! — хвърли се в прегръдките им Клеър. Глупаво бе да се радва толкова, че ги вижда, ала в продължение на няколко секунди тя се наслади на усещането да бъде глупава.

После ужасът се стовари отгоре й като вълна и тя направи крачка назад.

— Какво правите тук?

Моля ви, кажете, че сте дошли да ми донесете нещо!

Майка й, облечена в прилежно изгладени сини дънки, колосана синя риза и яке от „Coldwater Creek“7 дори в такъв горещ ден, се сепна.

— Искахме да те изненадаме — каза тя. — Нима има нещо лошо? Клеър, ти си само на шестнайсет…

— Почти седемнайсет — въздъхна Клеър едва чуто.

— И мисля, че би трябвало да можем да ти идваме на гости по всяко време, за да се уверим, че си здрава и щастлива — майка й дари Майкъл с неспокойна, разсеяна усмивка. — Е, добре тогава, ще ти кажа истината. Безпокояхме се за теб, миличка. Първо онези неприятности в общежитието, после те нападнаха и трябваше да идеш в болница, а сега и този купон…

— Какво? — Клеър хвърли поглед на Майкъл, ала той изглеждаше не по-малко изненадан от нея. — Кой ви каза?

— Не съм сигурна. Получихме имейл. Нали знаеш, че не мога да се оправям с тези неща. Трябва да е бил някой твой приятел.

— Хм. Силно се съмнявам в това. Виж, мамо, не беше…

— Само не ни казвай, че не е било нищо особено, миличка — намеси се баща й. — Прочетох как е било. Пиене, наркотици, побоища, изпотрошени мебели. Деца, които правят секс. Ти също си била там, нали?

— Аз… не, татко, не беше… — просто не можеше да ги излъже. — Да, бях там. Всички бяхме там. Но Шейн не го намушкаха на купона. Стана после, докато се прибирахме.

Още докато го изричаше, осъзна, че родителите й изобщо не бяха споменали Шейн. Ала вече беше твърде късно да си върне думите назад.

— Намушкан? — повтори майка й ужасено и закри устата си с ръка. — Е, това вече преля чашата!

— Да поговорим вътре — каза баща й с мрачно изражение. — Решихме, че нещата трябва да се променят.

— Да се променят?

— Местим се тук. Купихме една хубава къща в другия край на града. Доста прилича на тази, само дето е по-малка. Дори мисля, че стаите имат същото разположение. И добре, че го сторихме. По всичко личи, че положението е още по-лошо, отколкото предполагахме.

— Вие…

Не може да го беше разбрала правилно!

— Местите се тук? В този град? Не можете да го направите! Не можете да дойдете да живеете тук!

— О, Клеър, а аз така се надявах, че ще се зарадваш — каза майка й с онзи тон, от който Клеър се ужасяваше и който сякаш казваше „толкова съм разочарована от теб“. — Вече продадохме старата къща. Камионът с мебелите трябва да пристигне утре. О! — възкликна тя внезапно и се обърна към баща й. — Нали не забравихме да…

— О, за бога! Не сме забравили — изръмжа той. — Каквото и да е, със сигурност не сме го забравили.

— Е, не е нужно да бъдеш…

— Мамо! — прекъсна ги Клеър отчаяно. — Не можете да се преместите тук!

Майкъл сложи ръка на рамото й.

— Само за минутка — каза той на родителите й и я дръпна настрани. — Клеър, спри. Вече е твърде късно. Ако Съветът не го беше искал, те нямаше да са тук и нямаше да се настаняват в една от къщите на Основателя. Ако прилича на нашата къща и има същото разположение, значи е една от къщите на Основателя. Което означава, че Амели иска това да се случи. Най-вероятно тя е причината то да се случи.

Не може да се каже, че от това на Клеър й стана по-леко. Тъкмо напротив — тя цялата се разтрепери.

— Но това са моите родители! — прошепна тя яростно. — Не можеш ли да направиш нещо?

Майкъл мрачно поклати глава.

— Не знам. Ще се опитам. Ала засега просто се преструвай, че се радваш, става ли?

Само че Клеър не искаше да го прави. Единственото, което искаше, бе да натика родителите си в колата и да ги накара да си вървят.

Как можеше Амели да й причини това? Всъщност не, отговорът беше очевиден — родителите й бяха просто още един начин да накарат Клеър да прави онова, което вампирите поискат от нея. А сега, когато знаеше твърде много, когато можеха да се уповават единствено на нея да продължи да работи с Миърнин върху изнамирането на лек, те никога нямаше да я пуснат да си отиде.

— Ехо? — повика ги майка й. — Може ли да влезем?

Майкъл запази спокойното си, дружелюбно изражение.

— Разбира се! Заповядайте вътре!

Защото навън бе започнало да се стъмва.

Родителите на Клеър прекрачиха прага. Майкъл тъкмо се канеше да затвори вратата след тях, когато нечия ръка му попречи и на входа застана още някой. Клеър нямаше никаква представа кой е той. Никога досега не го бе виждала, а бе сигурна, че щеше да го запомни. Той имаше гъста сива коса, големи сиви мустаци и огромни зелени очи зад старомодни очила с дебели стъкла.

Майкъл се вцепени и Клеър моментално разбра, че нещо не е наред.

— О! — обади се майка й, сякаш напълно беше забравила за непознатия. — Това е господин Бишъп. Срещнахме го на път за Морганвил. Колата му се беше развалила.

Господин Бишъп се усмихна и вдигна ръка към главата си, все едно докосваше невидима шапка.

— Благодаря ти за любезната покана да вляза в твоя дом — гласът му беше дълбок и плавен, а в интонацията му се долавяше нещо руско. — Макар че всъщност не се нуждая от такава.

Защото беше вампир.

Клеър бавно отстъпи назад. Майкъл пък изглеждаше така, сякаш не е в състояние да помръдне, докато гледаше как господин Бишъп прекрачва прага.

— Не искам да разстройвам милото ти семейство — тихо каза той на Клеър, — но ако до половин час Амели не е тук, за да говорим, ще избия всички дишащи в тази къща.

Клеър неволно погледна към родителите си, ала те вече се отдалечаваха по коридора и не бяха чули нищо.

— Не — каза Майкъл. — Няма да докоснеш никого. Това е моята къща. Веднага се махай, ако не искаш да пострадаш!

Бишъп го изгледа от главата до петите.

— Бива те в лаенето, кутре, ала зъбите ти още не са пораснали. Доведете Амели.

— Кой сте вие? — прошепна Клеър.

От непознатия извираше усещане за заплаха и го обгръщаше като мъгла, която Клеър почти можеше да види.

— Кажете й, че баща й е дошъл да я види — добави Бишъп и се усмихна. — Семейните събирания са нещо прекрасно, нали?