Среднощна алея

1.

В мига, в който телефонът в Стъклената къща иззвъня, Клеър сякаш по телепатия разбра, че се обажда майка й.

Всъщност не беше толкова телепатия, колкото най-обикновена логика. Беше обещала на майка си, че ще й се обади още преди няколко дена, и понеже не го бе сторила, майка й, както можеше да се очаква, звънеше в най-неподходящия момент.

Изводът се налагаше от само себе си.

— Недей — прошепна гаджето й Шейн (чак не й се вярваше, че наистина може да го нарича така — не просто обикновен приятел, а нейното гадже), без да откъсва устни от нейните. — Майкъл ще вдигне.

Трябваше да признае, че Шейн й даваше крайно убедителна причина да забрави за телефона, ала онова тихичко гласче, някъде дълбоко в подсъзнанието й, нямаше намерение да се откаже толкова лесно.

Така че тя слезе от скута на Шейн с въздишка на съжаление и като облизваше влажните си, изтръпнали устни, се втурна към вратата на кухнята.

Майкъл тъкмо ставаше от масата с намерението да отиде до телефона, но тя го изпревари, като не пропусна да изрече едно безмълвно „извинявай“, преди да вдигне слушалката.

— Ало?

— Клеър! О, боже, толкова се тревожех, миличка. От няколко дена се опитваме да те намерим на мобилния и…

По дяволите!

Клеър раздразнено потърка чело.

— Мамо, нали ви изпратих имейл, забрави ли? Изгубих си мобилния и още нямам нов.

По-добре да не уточнява как го бе изгубила. Нито пък да обяснява колко опасен бе станал животът й, откакто се премести в Морганвил, Тексас.

— А! — отвърна майка й. — Баща ти е забравил да ми каже. Нали знаеш, че той проверява електронната поща. Никак не си падам по компютрите.

— Да, мамо, знам.

Между майка й и компютрите съществуваха обтегнати отношения, в което нямаше нищо странно, тъй като те имаха склонността да дават накъсо, когато тя беше наоколо.

Майка й продължаваше да говори:

— Всичко наред ли е? Как вървят лекциите? Интересно ли ти е?

Клеър отвори вратата на хладилника, извади кутийка кола, отвори я и я разклати, докато мислеше дали може да каже на родителите си дори част от истината.

Виж, мамо, имах малко неприятности. Бащата на гаджето ми пристигна в града заедно с цяла банда рокери, уби няколко души и за малко не уби и нас. Това доста ядоса вампирите и за да спася приятелите си, реших да сключа договор с тях, така че сега съм нещо като роб на най-могъщия вампир в града.

Да, определено не вървеше да каже това.

Освен това, дори да го направеше, майка й нямаше да разбере. Вярно, че беше идвала в Морганвил, но всъщност не беше видяла истинския град. Хората обикновено не го виждаха. А ако това все пак станеше, те или оставаха в града, или изгубваха спомените си в мига, в който го напуснеха.

И ако по някаква случайност започнеха да си спомнят, ги сполетяваха неприятности. Смъртоносни неприятности.

Така че отговорът на Клеър гласеше следното:

— Лекциите са страхотни, мамо. Миналата седмица си взех всички изпити с отличие.

— Разбира се, че си ги взела. Ти винаги ги вземаш.

Е, да, ама миналата седмица трябваше да го направя, тревожейки се някой да не ми забие нож в гърба, а това определено може да се отрази на успеха на всеки.

Глупаво бе да се гордее с нещо такова…

— Тук всичко е наред. Ще ти кажа, когато си взема нов телефон, става ли? — Клеър се поколеба, преди да попита: — А вие как сте?

— О, добре сме, миличка. Просто много ни липсваш. Обаче баща ти никак не е доволен, че не си в общежитията и живееш с онези по-големи деца…

От всички неща, за които можеше да си спомни, майка й трябваше да се сети точно за това. И разбира се, Клеър нямаше как да й обясни защо не живее в общежитията, а дели къща с трима осемнайсетгодишни съквартиранти, двама, от които — момчета. Е, да, майка й още не го бе споменала, но беше само въпрос на време.

— Мамо, нали ти казах колко гадни могат да бъдат момичетата в общежитията! Тук е по-добре. Те са ми приятели. И са страхотни.

Майка й не звучеше особено убедена:

— Нали внимаваш? С момчетата, имам предвид.

Да, не й беше отнело много време.

— Да, внимавам.

Внимаваше дори и с Шейн, но това беше най-вече защото Шейн никога не забравяше, че Клеър няма и седемнайсет, а той още не бе навършил деветнайсет. Разликата в годините не беше голяма, но от гледна точка на закона беше огромна, стига родителите й да се разтревожат. А те определено щяха да се разтревожат.

— Между другото, всички ви поздравяват — добави Клеър. — Майкъл дори ви маха с ръка.

Майкъл Глас, другото момче в къщата, се бе разположил край кухненската маса и четеше вестник, но при думите й вдигна поглед и поклати глава, сякаш искаше да каже „не си го и помисляй“. Първата му среща с родителите й съвсем не беше минала добре, а сега… ами сега нещата бяха още по-лоши, ако това изобщо бе възможно. Предишния път Майкъл беше поне наполовина нормален — човек през нощта и безплътен призрак през деня, неспособен да напуска къщата нито денем, нито нощем.

За Морганвил това си беше почти нормално.

В желанието си да помогне на Шейн, Майкъл бе взел ужасно решение — вече имаше тяло от плът и кръв през цялото време и можеше да напуска къщата, но се бе превърнал във вампир. Клеър не можеше да прецени дали това го тревожи. Трябва да го тревожеше, нали така? Той обаче изглеждаше съвсем… нормален. Може би прекалено нормален.

Тя се заслуша в гласа на майка си и след малко подаде слушалката на Майкъл.

— Иска да говори с теб.

— Не! Кажи й, че ме няма — прошепна той и размаха ръце, сякаш отпъждаше някого, но Клеър продължи да му тика слушалката.

— Ти си най-отговорният в къщата — напомни му тя. — Просто гледай да не споменаваш… — при тези думи тя изимитира зъби, забити в гърлото й.

Майкъл й хвърли гаден поглед, но пое слушалката и включи обаянието си. А той го притежаваше в големи количества, както Клеър отлично знаеше. Харесваха го не само родителите, но и… ами, всички. Майкъл беше интелигентен, мил, секси, талантлив, възпитан… у него нямаше нищо, което да не харесаш, с изключение, разбира се, на това, че бе вампир. Той увери майка й, че всичко е наред, че Клеър се държи много благопристойно (при тези думи той извъртя очи към тавана и Клеър едва не се задави с колата си) и че лично той се грижи за малкото момиченце на госпожа Денвърс. Това последното всъщност си беше самата истина. Майкъл приемаше самоотредената си роля на по-голям брат страшно сериозно и гледаше да не изпуска Клеър от очи, освен когато на нея й се налагаше да остане сама или пък тайничко се измъкнеше от вкъщи, за да отиде на лекции без придружител… нещо, което тя правеше винаги, щом й се удадеше възможност.

— Да, госпожо — каза Майкъл; по лицето му се изписа напрегнато изражение. — Не, госпожо. Няма да допусна да го направи. Да. Да.

Клеър се смили над него и взе слушалката обратно.

— Мамо, трябва да затваряме. Обичам ви и двамата.

Майка й все още звучеше разтревожено.

— Клеър, сигурна ли си, че не искаш да се върнеш у дома? Може би сгреших, като не те пуснах да отидеш в Масачузетския технологичен институт. Защо не си дадеш една година почивка, да се подготвиш добре, а и ние ще се радваме отново да си бъдеш вкъщи…

Странно. Обикновено майка й лесно се успокояваше, особено след като поговореше с Майкъл. Клеър неволно си спомни за майката на Шейн и как нейните спомени за Морганвил постепенно започнали да се връщат. Как вампирите дошли и я убили, защото, каквото и да бяха сторили, за да я накарат да забрави, то не бе подействало.

Родителите й се намираха в същото положение. Бяха идвали в Морганвил, но Клеър все още не бе сигурна какво точно бяха научили при посещението си и колко от него си спомняха — ами ако беше достатъчно, за да изложи живота им на опасност? Тя трябваше да стори всичко по силите си, за да не допусне да им се случи нещо лошо. Това означаваше да се откаже от мечтата си да учи в Масачузетския технологичен институт — ако изобщо успееше да напусне границите на Морганвил, вампирите щяха да я последват и да я върнат обратно. Или просто да я убият.

На всичкото отгоре, сега Клеър трябваше да остане, защото беше подписала договор, с който се вричаше във вярност на Основателя на града, Амели. Тя беше най-страшният и могъщ вампир, макар че рядко го демонстрираше, и се бе оказала единствената надежда на Клеър да опази живи себе си и своите приятели.

Досега от договора не бяха настъпили някакви особени последици — нямаше обява в местния вестник, Амели не се бе появила на прага им, за да й поиска душата или нещо такова. Може би всичко щеше да отмине… безпроблемно.

Майка й продължаваше да говори за МТИ, а на Клеър не й се слушаше за това. През целия си живот беше мечтала да отиде или там, или в Калифорнийския технологичен институт и беше достатъчно умна, за да го направи. Дори я бяха одобрили на предварителния прием. Ужасно несправедливо беше, че трябваше да остане в Морганвил, като муха, оплетена в лепкава паяжина. За няколко секунди Клеър си позволи да се чувства сърдита и огорчена.

Чудесно, подигра я една брутално откровена част от нея. Готова си да пожертваш живота на Шейн, за да задоволиш собствените си желания. Защото отлично знаеш, че именно това ще се случи. Рано или късно вампирите ще си намерят повод да го убият.

И ако ти не сториш всичко по силите си, за да им попречиш, с нищо няма да си по-добра от тях.

Това й помогна да прогони гнева, ала съжалението не бързаше да последва примера му. Клеър можеше само да се надява, че Шейн никога няма да разбере какво изпитва тя дълбоко в себе си.

— Мамо, съжалявам, но трябва да затварям. Имам занятия. Обичам те. Предай и на татко, че го обичам.

И като се опитваше да не обръща внимание на протестите на майка си, Клеър затвори телефона и погледна към Майкъл, който я наблюдаваше съчувствено.

— Разговорите с родителите не са лесни, нали? — подхвърли той.

— Ти никога ли не говориш с вашите? — попита Клеър и се настани на един стол край малката кухненска маса.

Пред Майкъл имаше чаша и за миг Клеър си помисли, че е пълна с кръв, после обаче усети миризмата на кафе. С аромат на лешници. Вампирите не само можеха, но и с удоволствие ядяха истинска храна; тя просто не можеше да поддържа живота им.

Тази сутрин Майкъл изглеждаше подозрително добре — лицето му не беше толкова бледо, колкото предишната вечер, а в движенията му имаше енергия, която вчера липсваше.

Явно не беше минал само с едно кафе. Как ли точно ставаше? Дали отскачаше до кръвната банка? Или пък правеха доставки по домовете?

Клеър си отбеляза наум да го провери. Тайно.

— Да, понякога им се обаждам — Майкъл сгъна вестника (местния парцал, списван от вампирите) и взе няколко навити на руло листа, прихванати с ластиче. — Те са изгнаници от Морганвил и имат доста за забравяне, така че е по-добре да не се чуваме твърде често. По-безопасно е. Затова предпочитам да им пиша. И обикновената, и електронната поща се проверява, преди да бъде изпратена, нали го знаеш? Следят се и повечето телефонни разговори, особено извънградските.

Той махна ластичето и разгърна другия вестник. Клеър прочете наопаки заглавието — „Зъбати вести“, напечатано върху евтината хартия, на фона на два заострени кола, пресечени под формата на кръст.

— Какво е това?

— Това ли? — Майкъл тръсна вестника и сви рамене. — Капитан Очевиден.

— Какво?

— Капитан Очевиден. Това е псевдонимът му. Вече две години списва този вестник. Нелегално, разбира се.

В Морганвил това можеше да означава много неща.

— Ъ-ъ-ъ… — повдигна вежди Клеър. — Той вампир ли е?

— Не — отвърна Майкъл. — Освен ако няма сериозни проблеми със самоидентичността. Капитан Очевиден ненавижда вампирите. Ако някой премине границата, той веднага го документира…

Изведнъж, както четеше някакво заглавие, Майкъл се вцепени и остана с широко отворена уста. Миг по-късно я затвори, лицето му се вкамени, а сините му очи потъмняха покрусено.

Клеър се пресегна, взе вестника от ръцете му, обърна го към себе си и зачете.

— Клуб „По-добре мъртви“? — повтори Клеър ужасена. — Шегува се, нали?

Към статията имаше и снимка на Майкъл (най-вероятно взета от годишника на морганвилската гимназия), вградена в нарисуван надгробен камък. И с небрежно надраскани вампирски зъби.

— Капитан Очевиден никога не подтиква открито към убийство. Винаги подбира думите си много внимателно — отвърна Майкъл и Клеър забеляза, че е ядосан. И уплашен. — Посочил е адреса ни. Както и имената ви, въпреки че си е направил труда да спомене, че никой от вас не е вампир. Все още. И това е нещо.

Майкъл явно се беше посъвзел от шока да се види изобличен на страниците на вестника и сега започваше да се тревожи. Клеър вече го беше изпреварила.

— Ами… такова… а вампирите защо не направят нещо? Защо не го спрат?

— Вече опитаха. През последните две години арестуваха трима души, за които твърдяха, че са Капитан Очевиден, ала се оказа, че никой от тях не знае нищо. Дори ЦРУ има какво да научи от Капитана за това, как се ръководи тайна операция.

— Излиза, че не е чак толкова очевиден — каза Клеър.

— Там е иронията — Майкъл отпи глътка кафе. — Клеър, това изобщо не ми харесва. Сякаш си нямахме достатъчно неприятности и преди…

В този миг някой блъсна кухненската врата толкова яростно, че тя се удари в стената и накара Клеър и Майкъл да подскочат. Ева прекоси стаята и се подпря на масата. Днес нямаше обичайния си готически вид — черната й коса беше вързана на опашка, а по обикновената й плетена блуза и черните панталони не се виждаше нито един череп. Не носеше грим и имаше почти… нормален вид. Което беше адски странно.

— Така — тя хвърли на масата пред Майкъл друг брой на „Зъбати вести“. — Моля те, кажи ми, че вече си измислил особено духовит отговор на това тук.

— Ще се погрижа тримата да бъдете в безопасност.

— О, да, точно каквото исках да чуя! Не разбирам защо се тревожиш за нас. Не виждам наши снимки да украсяват нарисувани надгробни камъни!

Ева хвърли поглед към вестника и добави:

— Макар че наистина е по-добре мъртъв, отколкото с такава прическа… Боже, това да не е снимката ти от бала?

Майкъл издърпа вестника от ръцете й и го сложи върху масата, със статията надолу.

— Ева, нищо лошо няма да се случи. Знаеш, че Капитан Очевиден само си говори. Никой няма да ни нападне.

— Отлично — разнесе се нов глас.

Шейн беше последвал Ева, явно с намерението да присъства на изригването й, и сега се бе облегнал на стената до печката, скръстил ръце на гърдите си.

— О, да, продължавайте да се самозалъгвате — добави той. — Здравата сме загазили и вие отлично го знаете.

Клеър очакваше той да се присъедини към тях на масата, както винаги досега, ала това не стана. Шейн не бе оставал задълго в една стая с Майкъл от… от промяната. Освен това избягваше да го поглежда, с изключение на косите погледи, които му хвърляше скришом. На всичкото отгоре бе започнал да носи един от сребърните кръстове на Ева, макар че точно сега той бе скрит под сивата му тениска. Клеър усети, че се взира в едва забележимите му очертания.

Ева не му обърна никакво внимание; големите й тъмни очи бяха приковани в лицето на Майкъл.

— Нали си даваш сметка, че сега всички ще ти вдигнат мерника? Всички, които се мислят за Бъфи?

Клеър беше гледала „Бъфи, убийцата на вампири“, но се чудеше как Ева бе успяла да го стори. В Морганвил сериалът беше забранен, както и всички други филми и книги, в които ставаше дума за вампири. Или, за да сме съвсем точни — за това, как се убиват вампири. Свалянията от интернет се следяха строго, макар че без съмнение съществуваше черен пазар за подобни неща, до който Ева се бе добрала.

— Такива като теб ли? — отвърна Майкъл.

Очевидно не бе забравил арсенала от кръстове и подострени колове, който Ева криеше в стаята си. За град като Морганвил това беше проява на здрав разум, поне доскоро, сега обаче приличаше на подготовка за домашно насилие.

Ева изглеждаше съкрушена.

— Никога не бих…

— Знам — увери я Майкъл и нежно улови ръката й. — Знам.

Изражението й се смекчи за миг, после тя издърпа ръката си и отново се намръщи.

— Виж, това е опасно. Знаят, че си по-лесна мишена от останалите, и със сигурност те мразят повече от другите вампири, защото си един от нас. На нашите години.

— Може и да е така — отвърна Майкъл. — Хайде, Ева, седни.

Тя го послуша и се свлече на един стол, като потропваше нервно с крак, а лакираните й в черно нокти барабаняха по масата.

— Това е много лошо. Ужасно. Девет и половина по десетобалната скала на гадостите.

— В сравнение с какво? — обади се Шейн. — Нали и без това вече делим покрив с врага. На това колко му даваш? И сигурно получаваш допълнителни точки, когато преспиш с него…

— Млъкни, Шейн — прекъсна го Майкъл, мъртвешки блед. — Сериозно ти говоря.

Шейн дори не го погледна и продължи да се взира в Ева.

— Ще те ухапе. Рано или късно то ще се окаже по-силно от него, а започне ли веднъж, няма да може да спре и ще те убие. Но ти го знаеш, нали? Може би това е някаква налудничава готическа представа за романтично самоубийство? Да се превърнеш във вампирска любовница.

— Майната ти, Шейн. Всичко, което знаеш за готик културата, си го научил от стари епизоди на „Семейство Манстър“ и от онзи неонацист, баща ти.

Страхотно, сега и Ева беше сърдита. Което означаваше, че Клеър бе единственият трезвомислещ човек в стаята.

Майкъл направи опит да успокои обстановката.

— Стига, Шейн. Остави я на мира. Сега ти си този, който я наранява, не аз.

Шейн най-сетне премести поглед от Ева върху Майкъл. Леденостуден поглед.

— Аз не наранявам момичета. Внимавай какво говориш, задник такъв.

Шейн се оттласна от стената, защото Майкъл бе направил няколко крачки към него. Клеър ги гледаше с широко отворени очи, вцепенена от ужас.

Ева побърза да застане между двамата, разперила ръце.

— Стига вече. Знаете, че не искате да го направите.

— Не съм толкова сигурен — хладно възрази Шейн.

— Добре тогава — сопна му се Ева. — Пребийте се или пък се прегърнете. Правете каквото искате, само не се преструвайте, че искате да защитите малкото, безпомощно момиченце, защото изобщо не става въпрос за мен. Това си е между вас. Така че разберете се веднъж завинаги или се махайте. Все ми е тая кое от двете.

Шейн я изгледа продължително, с широко отворени очи, в които се четеше болка, после се обърна към Клеър, тя обаче не помръдна.

— Махам се — заяви той и излезе от кухнята, затръшвайки вратата след себе си.

Ева въздъхна тихо.

— Не мислех, че ще отстъпи — гласът й потрепери и за миг Клеър си помисли, че ще се разплаче. — Какъв идиот!

Клеър се пресегна и улови ръката й. Ева я стисна силно, после се отпусна в прегръдките на Майкъл. Вампир или не, двамата изглеждаха щастливи заедно, пък и това все пак си беше Майкъл. Клеър просто не можеше да разбере Шейн — гневът му изригваше, когато тя най-малко очакваше, и без никакъв повод.

— Аз най-добре да… — започна тя.

Майкъл кимна и тя стана от стола и отиде да намери Шейн. Което не беше особено трудно — беше се разположил на дивана с джойстик в ръце и избиваше зомбита в поредната видеоигра.

— Значи си на негова страна? — подхвърли той и пръсна главата на едно зомби.

— Не — отвърна Клеър и се настани на дивана, като внимаваше да не седне прекалено близо до него — не искаше да си помисли, че го притиска. — И защо трябва да има страни?

— Какво?

— Майкъл ти е приятел. Той ни е съквартирант. Защо трябва да има страни?

Шейн щракна с пръсти.

— Хмм, чакай да помисля… Може би, защото е кръвопиещо изчадие на нощта, което беше мой приятел?

— Шейн!

— Въобразяваш си, че разбираш, но не е така. Той ще се промени. Те всички се променят. Може и да не е веднага, не знам. Майкъл си мисли, че е нещо повече от човек, но греши. Той е по-малко от човек. Никога не го забравяй.

Клеър го изгледа продължително, леко учудена и ужасно натъжена.

— Ева е права. Звучиш точно като баща си.

Шейн потръпна, прекъсна играта и остави джойстика.

— Това беше удар под кръста, Клеър.

Шейн определено не беше най-големият почитател на баща си. И как би могъл, при всичко, което бе изтърпял от него.

— Не, беше истината. Виж, става дума за Майкъл. Не мислиш ли, че е заслужил доверието ни? Та той не е сторил зло никому. И не можеш да отречеш, че да имаме вампир на наша страна, наистина на наша страна, няма да ни навреди. Не и в Морганвил.

Вместо отговор, Шейн продължи да се взира в екрана, стиснал здраво зъби. Клеър се мъчеше да измисли друг начин да го накара да се вслуша в думите й, когато на вратата се позвъни.

— Аз ще отворя — въздъхна тя, тъй като Шейн не помръдна, и отиде до входната врата.

Беше приятен, слънчев преди обед, с други думи — що–годе безопасно. Лятото най-сетне бе започнало да отстъпва място на есента, но не и преди да изсуши и последната зеленина из тексаския пейзаж.

Клеър примига и за момент реши, че нещо не е наред с очите й. Защото на прага стоеше не кой да е, а кралицата на кучките Моника Морел, заедно с вечните си придружителки, харпиите Джина и Дженифър. Облечени като модели в скъп бутик, те изглеждаха досущ като Барби и нейните приятелки, само че в естествен размер. Съвършени фигури, съвършен тен и съвършен грим, от начервените устни до лакираните нокти на краката. Моника си беше придала дружелюбно, макар и неестествено изражение, а Джина и Дженифър се мъчеха да последват примера й, но в действителност изглеждаха така, сякаш са подушили миризмата на нещо, което се разлага.

— Здрасти! — поздрави Моника. — Имаш ли планове за деня, Клеър? Какво ще кажеш да го прекараме заедно.

Ясно, помисли си Клеър, очевидно сънувам. Само че това е кошмар, нали така? Моника се държи, сякаш сме приятелки? Определено е кошмар.

— Аз… ъ-ъ-ъ… какво искаш? — каза тя на глас. Отношенията й с Моника, Джина и Дженифър бяха започнали, когато трите я бутнаха по стълбите в общежитието, и оттогава не се бяха подобрили особено.

За готините момичета Клеър не струваше повече от някоя хлебарка. И то в най-добрия случай. Или пък — изтривалка.

Да не би да е заради Майкъл?

Защото неговото положение се беше променило и за една нощ той се беше превърнал от „музикант отшелник“ в „секси вампир“. А Моника определено бе от онези, които на драго сърце биха преспали с един вампир, нали така?

— С Майкъл ли искаш да говориш?

Моника я изгледа учудено.

— За какво ми е Майкъл? Той може ли да отиде по магазините посред бял ден?

— О! — отвърна Клеър, неспособна да измисли нищо друго.

— Какво ще кажеш да обиколим магазините, а после да поучим малко? Може да отидем в онова ново място. Не в „Комън Граундс“, разбира се, ужасно демоде е. Сякаш изгарям от желание Оливър да ме държи под око през цялото време. Откакто стана Покровител на нашето семейство, се бърка във всичко. Трябва да му показвам дори оценките си. Отвратително, нали?

— Аз…

— Хайде де, смили се над мен. Наистина имам нужда от помощ по икономика, а тези двете са пълни глупачки — и Моника махна пренебрежително към двете си най-близки приятелки. — Сериозно ти говоря. Ела с нас. Моля те. Твоят ум определено ще ми дойде добре. А и сега, когато положението се промени, няма да е лошо да се опознаем по-добре, не мислиш ли?

Клеър отвори уста, после отново я затвори, без да каже нищо. Последните два пъти, когато бе отишла някъде заедно с Моника, се беше озовала просната на пода на микробус, бита и малтретирана.

— Знам, че ще прозвучи грубо — успя да каже тя най-сетне, — но какво, по дяволите, правиш?

Моника въздъхна, а по лицето й се изписа — колкото и да бе невероятно — израз на разкаяние.

— Знам какво си мислиш. Да, държах се като истинска кучка с теб и те нараних. И наистина съжалявам — каза тя. Джина и Дженифър, нейният дежурен хор, кимнаха и прошепнаха „извинявай“. — Станалото — станало, съгласна? Прости и забрави, нали така?

Клеър бе още по-слисана, ако това изобщо бе възможно.

— Защо го правиш?

Моника сви начервените си устни, приведе се към нея и понижи заговорнически глас:

— Ами… добре. Не си мисли, че съм получила сътресение и съм започнала да те смятам за готина или нещо такова. Но сега ти си различна. И аз мога да ти помогна. Мога да те представя на всички хора, които наистина трябва да познаваш.

— Шегуваш се! Как точно съм различна?

Моника се доближи още повече.

— Ти подписа.

Хмм… значи все пак не ставаше дума за Майкъл. Клеър вече беше… популярна. Защото беше станала собственост на Амели.

А това беше ужасяващо.

— О! — бе единственото, което успя да каже. — О!

— Повярвай ми, трябва ти някой, който е навътре в нещата. Някой, който да ти обясни кое как е.

Ако единственият друг човек, останал на света, беше Джак Изкормвача, Клеър пак би се доверила първо на него.

— Съжалявам — отвърна тя. — Имам планове. Все пак… благодаря ти. Може би някой друг път.

И тя затвори вратата пред изненаданото лице на Моника, след което заключи. Едва не подскочи, когато се обърна и видя Шейн да стои зад нея и да я гледа така, сякаш я виждаше за първи път.

— Благодаря ти! — изимитира я той. — За какво благодариш на тази кучка, Клеър? Задето те преби? Задето се опита да те убие? Задето уби сестра ми? За Бога! Първо Майкъл, а сега и ти. Имам чувството, че вече не познавам никого от вас.

С тези думи Шейн се обърна и си тръгна, типично в свой стил. Клеър се заслуша как прекосява дневната с тежки стъпки, как поема по стълбите и как най-сетне затръшва вратата на стаята си.

— Хей! — извика тя след него. — Просто се опитвах да бъда учтива.