Среднощна алея

12.

Да се влезе в бараката на Миърнин, не беше никак трудно. В крайна сметка, проблемът не беше влизането, а излизането оттам. Тънки ивици светлина нахлуваха през процепите между дъските и прорязваха мрака. Въпреки това на Клеър й беше трудно да вижда, а идеята да се лута из бърлогата на Миърнин на тъмно, никак не я привличаше. На една полица близо до вратата Клеър откри фенерче и го запали. Струя бяла светлина заля прашния под и с нейна помощ Клеър откри тесните стъпала, отвеждащи надолу.

Много бавно и предпазливо, тя пое по тях.

— Миърнин? — повика тихичко, защото знаеше, че той ще я чуе. Беше й казал, че тишината и самотата, в която живее, са изострили слуха му.

Отговор не последва.

— Миърнин?

В дъното на стълбището се виждаше светлина. Май беше запалил всички лампи, тъй като светлината имаше странен цвят — смесица от флуоресцентно осветление и газени лампи, свещи и електрически крушки.

— Миърнин, аз съм, Клеър. Къде си?

Замалко да не го види — толкова неподвижно бе застанал. Обикновено Миърнин не спираше нито за миг, като колибри, което прелиташе от едно ярко цвете на друго. Онзи, когото Клеър завари да стои насред стаята, приличаше на Миърнин, само дето беше съвършено неподвижен. Вампирите дишаха, макар и едва–едва — Клеър бе разбрала, че кръвта, която вземат от хората, се нуждае от кислород, макар и далеч по-малко, отколкото докато тече във вените на жив човек. Само че гърдите на Миърнин не се повдигаха, очите му бяха отворени и невиждащи и той изобщо не помръдваше. Дори не трепна, когато Клеър влезе в стаята. Вниманието му беше приковано от нещо встрани от нея.

— Миърнин? — Клеър предпазливо остави раницата си на пода. — Аз съм, Клеър. Чуваш ли ме?

Гърдите му се повдигнаха едва–едва и той прошепна:

— Върви си.

От широко отворените му очи бликнаха сълзи и се стекоха по бледите му бузи.

— Какво има? Какво не е наред? — Клеър забрави за предпазливостта и пристъпи към него. — Миърнин, моля те, кажи ми какво не е наред!

— Ти — каза той. — Ти не си наред.

После рухна. Просто ей–така. Коленете му се подвиха и той се свлече на пода. Не беше изящно падане и ако Миърнин беше обикновен човек, сигурно щеше да се нарани, и то лошо. Главата му издумка върху пода и Клеър коленичи до него и сложи ръка на гърдите му. И сама не знаеше защо го прави, нито какво търси. Определено не беше пулс — вампирите нямаха пулс, или поне не такъв, че хората да могат да го напипат. Клеър го знаеше от прегръдките на Майкъл.

— Не мога да го направя — каза Миърнин. Ледените му пръсти се впиха в ръката й достатъчно силно, за да й оставят синина. — Защо си тук? Не трябваше да идваш!

— За какво говориш? — Клеър опита да се отскубне, ала със същия успех би се освободила от желязно въже. Миърнин можеше да строши костите й, стига да поискаше… или дори ако просто не внимаваше. — Миърнин, причиняваш ми болка. Моля те…

— Защо? — Той я разтърси и ужасът, който съзря в очите му, накара Клеър да си поеме рязко дъх и да забрави болката в ръката. — Не трябваше да се връщаш!

— Амели ми изпрати бележка. Каза, че имам само два дена, за да науча…

Миърнин простена и я пусна. После прокара длан пред очите си, разтърка лице и каза:

— Помогни ми да стана.

Клеър го хвана над лакътя и успя да го вдигне и да му помогне да се подпре на солиден шкаф, който сякаш беше завинтен за пода.

— Дай да видя бележката.

Клеър отиде до стълбите, взе раницата си и извади писмото. Миърнин разгъна листа и изпитателно се взря в него.

— Какво? Да не е фалшиво?

— Не — бавно отвърна той. — Наистина те е изпратила при мен.

При тези думи той пусна бележката в скута си, сякаш листът хартия внезапно бе станал непосилно тежък. След това облегна глава на шкафа.

— Значи е изгубила надежда. Водена е от страх. Това не е в неин стил.

— Не разбирам — каза Клеър.

— Точно там е проблемът. Ти не разбираш. И никога няма да разбереш, дете. Колко пъти съм й обяснявал — дори най-интелигентният човек не е в състояние да учи толкова бързо. А ти си така млада — гласът на Миърнин беше пропит от умора и печал. — И ето че стигаме до края, Клеър. Помисли — Амели те изпраща при мен, макар да знае, че според мен ти не си решение на проблемите ми. Защо тогава го прави? Знаеш какъв съм, какво правя, за какво жадувам. Защо й е на Амели да те праща при мен, освен ако не иска да… да…

Миърнин явно отчаяно се опитваше да й обясни нещо, ала думите му бяха напълно неразбираеми.

— Не знаеш на какво е способна тя, дете. Нямаш представа!

В гласа и по лицето му имаше толкова много страх, че Клеър усети как я обзема ужас.

— Ако не иска да ме учиш, защо ме изпрати при теб?

— Въпросът е защо, след като досега винаги ти осигуряваше придружители, този път те е пуснала да дойдеш сама?

— Аз… — Клеър млъкна, спомнила си внезапно нещо. — Сам каза да те попитам за другите. За предишните ти ученици. Каза, че аз не съм първата…

— Самюел не е глупав — каза Миърнин и затвори очи. — Ти пламтиш, пламтиш като факла. У теб се крият такива заложби. Да, Амели ми е изпращала и други ученици. И хора, и вампири. Първия убих, без да искам, ала ефектът… Виждаш ли, колкото по-блестящ е умът, толкова по-дълго трае прояснението. Или поне така си мислехме в началото. Първият ми спечели близо година без пристъпи. Вторият… само няколко месеца. Колкото повече напредваше болестта ми, толкова по-кратки ставаха периодите на просветление.

— Изпратила ме е тук, за да умра — разбра Клеър най-сетне. — Иска да ме убиеш.

— Да — отвърна Миърнин. — Умно, нали? Тя отлично разбира отчаянието ми. А ти наистина пламтиш много ярко, Клеър. Изкушението е наистина… — Той рязко тръсна глава, сякаш за да прогони някаква мисъл. — Чуй ме! Амели се опитва да предотврати неизбежното, ала аз не мога да приема тази размяна. Животът ти е толкова крехък, едва сега започва. Не мога да ти го отнема само за да си спечеля един ден или няколко часа. Безсмислено е.

— Но… нали каза, че мога да се науча…

Той въздъхна.

— Искаше ми се да го вярвам, ала е невъзможно. Да, мога да те науча, ала ти няма да си нищо друго, освен даровит подражател, обикновен механик, а не инженер. Има неща, които не можеш да направиш, Клеър, не и преди да са минали години. И то в най-добрия случай. Съжалявам.

Миърнин й казваше, че е глупава, и Клеър усети как в гърдите й лумва гняв.

— Пусни ме! — сопна се тя и Миърнин толкова се изненада, че празнотата в погледа му отстъпи място на загриженост и той бавно разтвори пръсти. — Защо не ми обясниш? Ти не си всезнаещ, може би си забравил нещо.

Устните на Миърнин помръднаха — бледа сянка на обичайната му широка, почти маниакална усмивка.

— Уверявам те, че сигурно съм — съгласи се той. — Ала чуй, Клеър — мускулите ми вече отказват да ме слушат. Много скоро няма да съм в състояние да вървя, гласът също ще ме изостави, после ме очакват слепота и лудост и аз ще свърша дните си затворен на някое тъмно място, крещейки безмълвно, докато умирам от глад. Ако имаше дори зрънце надежда да избегна тази участ, не мислиш ли, че бих се вкопчил в него с цялото си същество?

Каза го толкова… спокойно. Сякаш вече се бе случило.

— Не — Клеър чисто и просто отказваше да го приеме. — Не, това няма да се случи.

Досега си мислеше, че Миърнин просто… ще си отиде. Кротко и безболезнено. Ала мъчението, което описваше… Не го заслужаваше. Дори Оливър не заслужаваше подобна участ.

— Как… Знаеш ли каква е причината?

Миърнин се усмихна горчиво.

— Някога си мислех, че знам. Амели знае много от онова, което аз съм забравил, но от записките ми също може да научиш доста. Естествено, бил съм предпазлив, но ако ги прочетеш внимателно, ще откриеш теориите ми. Ала вече е твърде късно. Мракът ме поглъща и този път няма да се върна.

— Но откъде знаеш?

— Виждал съм го и преди. Винаги е едно и също. Амели ще ме затвори някъде, защото няма да има друг избор. Трябва да се опита да запази тайната, а смъртта ми ще бъде много бавна, защото съм толкова стар — Миърнин поклати глава. — Няма значение. Вече не. Просто си върви вкъщи, дете, и никога повече не идвай тук. Не мога дори да си представя, че ще бъда достатъчно силен, за да откажа такъв прекрасен дар два пъти.

Това беше чисто и просто глупаво. Та тя не харесваше Миърнин, не можеше да го харесва. Той беше странен и я плашеше, а и вече се бе опитал да я убие неведнъж, а два пъти.

Защо тогава усети, че й се плаче?

— Ами ако използваме кристалите? — рече тя и Миърнин присви очи. — Научих много, когато взех от тях. Не може ли да ги използваме и този път? И двамата? Това ще помогне ли?

Миърнин поклати глава още преди тя да довърши.

— Клеър, това е загубена битка. Дори да продължим работата си върху създаването на лек, нямаме достатъчно време, за да…

— Лек за заболяването ти! — Обзета от внезапен изблик на надежда, Клеър бръкна в раницата си и извади солницата. — Но ти вече си го постигнал, нали?

— Точно така. Много проницателно от твоя страна да се досетиш. Ала ми отне години, докато ги създам, а и в най-добрия случай кристалите си остават само временно решение на проблема. Действието и на най-голямата доза ще отмине след няколко часа, а последиците за теб…

— Но ако успеем да открием лек, истински лек?

— Наивно е да се мисли, че бихме могли да го направим за няколко часа. Не, смятам, че е най-добре да си вървиш. Днес проявих забележително благородство и бих искал да му се насладя, докато все още мога — той хвърли поглед към солницата в ръката й и на Клеър й се стори, че зърва в очите му искрица от пламенния интерес, който го бе пришпорвал така неуморно при предишните им срещи. — Дали пък… ако ти покажа проучванията си, навярно би могла да продължиш оттам? Заради другите.

— Сам каза, че всички сте болни. Дори Амели.

Миърнин кимна.

— Един ден те всички ще станат като мен. Освен ако някой не го спре, през следващите десет години същата участ ще сполети всички вампири.

Десет години! Не! Не и Майкъл!

Клеър не можеше да седи със скръстени ръце, без да се опита да направи нещо, ако не за друго, то поне заради Майкъл.

— Амели ни доведе в Морганвил, за да ни спечели време, докато открием начин да оцелеем. Тя вярваше… вярваше, че ключът към тази чума може да е у хората и че повече не можем да живеем както преди — да ловуваме нощем или да се крием. Мислеше, че хора и вампири могат да живеят заедно и заедно да открият лек за нашата болест. Разбира се, това много бързо се оказа невъзможно. След като каза на първите няколко вампира какво ги очаква, Амели си даде сметка, че те няма да могат да го понесат, ще полудеят и ще започнат да убиват безразборно. Така че истината се превърна в нашата ужасяваща тайна, а Амели разкриваше само част от нея — че се опитваме да намерим лек за това, което ни пречи да създаваме нови вампири. Само това и нищо друго.

— Значи Морганвил е… нещо като лаборатория? Амели иска едновременно да открие лек и да защити всички вас.

— Точно така — Миърнин отново потърка лицето си. — Започвам да се уморявам, Клеър. Най-добре ми дай кристалите.

Клеър изсипа няколко кристалчета в ръката му.

— Още — каза той. — Болестта ми напредва бързо. Ще имам нужда от голяма доза, за да остана с теб дори и за кратко.

Клеър му сипа около една чаена лъжичка и той ги лапна наведнъж, направи гримаса, когато усети горчивия им вкус, и преглътна. По тялото му премина тръпка и пред очите на Клеър объркването и умората му се изпариха.

— Отлично. Това наистина беше невероятно откритие. Много жалко за лекаря, той бе забележително умен.

О, Боже! Благодарение на кристалите, Миърнин бе на път да изпадне в една от маниакалните си фази. Това беше опасно.

— Ти също си много умна. Навярно би могла да прегледаш записките ми.

— Аз… аз едва сега започнах да изучавам биохимия за напреднали…

— Глупости! Природната ти надареност е очевидна — той махна към солницата в ръката й. — Вземи си и ти.

— Не, това е твоето лекарство.

— Това е лекарството, което ще ти помогне да не изоставаш от мен, защото разполагаме със съвсем малко време, Клеър, съвсем малко — очите на Миърнин бяха ясни и искрящи, като очите на птица и с почти толкова малко топлота. — Изборът е твой — можеш да вземеш от кристалите или да ми помогнеш да удължа периодите си на просветление по друг начин.

Клеър се олюля.

— Нали каза, че няма да го направиш!

— Така е. Ала болестта ми ме превръща в сантиментален глупак. Ако искам да намеря наследник за своите познания и да открия лек за своите събратя, не мога да си губя времето с подобни съображения — и той я изгледа с безстрастен, хищен поглед. — А у теб гори толкова ярък пламък.

— Да — промълви тя. — Вече ми го каза.

Мразеше това. Мразеше, че Миърнин се променя така, че само за миг можеше да се превърне от приятел във враг. Кой от двамата беше истинският Миърнин? А може би истинският Миърнин бе съвсем различен?

Клеър изсипа около половин чаена лъжичка кристали в шепата си.

— Не е достатъчно — каза Миърнин.

Тя извади още две–три кристалчета, при което той взе солницата и насипа цяла купчинка в ръката й.

— Ще трябва да научиш страшно много, а и без това си в неизгодно положение. По-добре да не рискуваме.

Клеър не искаше да го прави… е, всъщност част от нея искаше, защото ягодовото ухание изведнъж й припомни какъв бе станал светът предишния път, когато беше взела от кристалите — диамантено ясен, без излишни усложнения, простичък.

Трудно бе да не поиска отново да изпита същото.

— Вземи ги или аз ще трябва да взема теб — каза Миърнин. — Това са единствените останали ходове на шахматната дъска.

Клеър изсипа кристалчетата върху езика си и едва не се задави от горчилката в устата си. Ягодовият дъх едва се усещаше, а когато преглътна, усети остър, гнил вкус, от който едва не повърна…

Изведнъж целият свят сякаш дойде на фокус, горещ, ясен, съвършен фокус.

Миърнин вече не й се струваше странен и достоен за окайване, сега той приличаше на пламтящ стълб от чиста енергия, която тленната му обвивка едва успяваше да удържи. Ала Клеър виждаше, че е болен — у него имаше нещо тъмно, като гнилост в сърцевината на дърво. Призрачно сияние заля стаята. Невротрансмитери, помисли си Клеър. Мозъкът й работеше с главозамайваща скорост, която я оставяше без дъх. Реакциите ми трябва да са поне десет пъти по-бързи.

Миърнин рязко се изправи, сграбчи я за ръката и я повлече към рафтовете на стената, където се залови да вади книга след книга. Тефтери, учебници, листове, надраскани на ръка. Две тетрадки с дебели черни корици, каквито Клеър използваше за лабораторните си упражнения. Дори няколко от евтините сини тетрадки, каквито раздаваха на някои изпити. И всичко бе плътно изписано със ситен, красив почерк.

— Чети! — каза той. — Бързо!

Достатъчно бе просто да прелиства страниците. Очите й улавяха всичко, което виждаха, с фотографска точност, а мозъкът й работеше с такава бързина, че Клеър превеждаше и вникваше в текстовете почти мигновено. Близо двеста страници, а тя продължаваше да прелиства толкова бързо, колкото пръстите й можеха.

— Е? — попита Миърнин.

— Това не е вярно — каза тя и прелисти няколко страници. — Ето тук. Виждаш ли? Формулата е грешна. Променливата величина не е същата като преди, но оттам нататък се използва само тя…

От гърлото на Миърнин се откъсна рязък, свиреп крясък, като от ловуващ ястреб, и той издърпа тетрадката от ръцете й.

— Да! Права си! Този глупак! Нищо чудно, че успя да ме поддържа само няколко дни. Ала ти, Клеър, о, ти си различна!

Клеър знаеше, че би трябвало да е уплашена от хищническата усмивка, която бавно се разля по устните на Миърнин, ала то бе по-силно от нея. Тя му се усмихна в отговор.

— Дай ми следващата — каза тя. — И да се залавяме да правим кристали.

Ефектът на кристалите започна да отшумява първо при Миърнин. Той беше взел повече, ала Клеър виждаше, че този път резултатът не е същият. Намаляваща възвръщаемост. Ето защо миналия път беше взел само няколко кристалчета — по-дълго действие, за сметка на не толкова драматичен ефект.

Последвалият срив беше жесток — като да се блъснеш в тухлена стена със сто и петдесет километра в час.

Започна се с това, че Миърнин загуби равновесие и залитна, подпря се на масата и събори една метална ваничка. Опита се да я улови, докато падаше (нещо, което само преди час би направил с лекота, дори с една ръка), но не успя. Разгневен, той се вгледа в ръцете си и с един ритник запрати ваничката в другия край на стаята, където тя се блъсна в стената с оглушително дрънчене.

Клеър, която беше заета да подрежда кристали върху друга ваничка, за да изсъхнат, се изправи. Тя също усещаше последиците — мозъкът й работеше на все по-бавни обороти, тялото започваше да я боли. А заради болестта му, при Миърнин ефектът сигурно бе още по-ужасен. Това беше грешка, помисли си Клеър. Беше грешка, защото след маниакалната фаза на Миърнин, обикновено настъпваше деменция, а той толкова отчаяно искаше отново да бъде себе си.

Ала кристалите, които съхнеха на масата пред нея, можеха да променят всичко това… или поне така се надяваше Клеър. Защото Миърнин беше на прав път, просто предишният му помощник бе допуснал грешка, дали нарочно или не, Клеър не знаеше. Ала ефектът на новите кристали щеше да бъде по-силен и по-дълготраен.

Състоянието на Миърнин отново можеше да се стабилизира.

— Това не е лек — каза той, сякаш бе прочел мислите й.

— Но ще ти спечели малко време. Виж, мога да дойда и утре. Обещай ми, че ще ги оставиш на мястото им, окей? Недей да ги опитваш, все още не са готови. А те са по-мощни, така че първоначално трябва да започнеш с по-малка доза.

— Не ми казвай какво да правя! — сопна се Миърнин. — Кой е учителят тук и кой — ученикът?

Това й беше познато. Познато и опасно. Клеър побърза да наведе глава.

— Ти си учителят — каза тя. — Сега трябва да вървя. Съжалявам. Утре пак ще дойда, става ли?

Миърнин не отговори. Тъмните му очи бяха приковани в нея, ала Клеър нямаше никаква представа какво си мисли. И дали изобщо мисли. Беше на ръба.

Тя взе солницата със старите кристали и я натъпка в раницата си. В нея не беше останало кой знае колко, но все пак щеше да стигне за по една доза за двамата, а тя можеше да им потрябва, ако Миърнин отново изпаднеше в маниакално състояние и съсипеше новите кристали. Трябваше да попита Амели за някакъв сейф, където да си държи разни неща…

— Защо? — неочакваният въпрос на Миърнин я накара да го погледне недоумяващо. — Защо ни помагаш? Няма ли да е по-добре за хората, ако ние просто залинеем и умрем? Като помагаш на мен, помагаш и на останалите вампири.

Клеър знаеше какво би направил Шейн — би си тръгнал, твърдо убеден, че постъпва правилно. Ева навярно би сторила същото, ако не беше Майкъл.

А тя… тя им помагаше. Помагаше им. И сама нямаше обяснение защо, освен може би смътното чувство, че не би било редно просто да им обърне гръб. Не всички от тях бяха лоши, а тя просто не бе в състояние да пожертва някого като Сам или Майкъл в името на висшето благо.

— Знам — каза тя на глас. — И повярвай ми, това никак не ми харесва.

— Правиш го, защото се боиш.

— Не. Правя го, защото имате нужда.

Той я изгледа така, сякаш изобщо не разбира какво му говори. Време бе да си върви. Клеър потръпна, метна раницата си на гърба и забърза към стълбите. Непрекъснато поглеждаше през рамо, ала нито веднъж не видя Миърнин да помръдва. Въпреки това всеки път, когато погледнеше назад, той беше на различно място, все по-близо и по-близо. Беше като детска игра, в която той нямаше право да се движи, докато тя го гледа, само че тази игра беше смъртоносно опасна.

Клеър се обърна към него и тръгна заднишком, без да го изпуска от поглед. Миърнин се изкиска и звукът отекна в стаята като шумолене на прилепови криле.

Когато усети първото стъпало под крака си, Клеър се завъртя и хукна нагоре.

Миърнин можеше да я настигне, ала не го направи, и Клеър изхвръкна от вратата на бараката, запъхтяна, обляна в пот и разтреперана.

Миърнин не я последва, а и най-вероятно не можеше. Клеър не бе сигурна защо — навярно същата сила, която задържаше морганвилци в града и изтриваше спомените им, когато успееха да го напуснат, не позволяваше на Миърнин да излиза от къщата, като дух, затворен в бутилка.

Клеър усети как някакъв повей раздвижи косъмчетата на тила й и чу гласове, които шепнеха нещо неразбираемо. Шейн? Какво търсеше Шейн тук?

Той беше вътре! Беше вътре и се намираше в опасност, тя трябваше да му се притече на помощ…

Преди да осъзнае какво прави, Клеър вече посягаше към вратата.

— Миърнин, престани! — ахна тя и рязко се отдръпна, после се завъртя и хукна към относителната сигурност на улицата.

Едва когато се озова там, си даде сметка, че вече е нощ.

Еди нямаше да дойде след залез-слънце, а Стъклената къща беше прекалено далеч, за да се прибере пеша.

Клеър тъкмо се канеше да позвъни на Майкъл, когато видя една полицейска кола да се приближава към нея. Не беше вампирска кола — предните стъкла бяха само леко матирани, макар че задните бяха напълно затъмнени. Клеър присви очи срещу ярката светлина на фаровете и махна. Действието на кристалите бе почти отминало и тя се чувстваше тромава, бавна и ужасно изморена. Искаше единствено да спи и не би отказала дори на Сатаната, ако й предложеше да я откара.

Патрулната кола спря до нея и някой смъкна прозореца от страната на шофьора. Клеър се наведе и погледна вътре.

Полицай Фентън.

— Не бива да се разхождаш сама — каза той. — Не го ли знаеш? Всички те търсят. Приятелите ти се обадиха в полицията, за да съобщят, че си изчезнала.

— О! — бе единственото, което Клеър можа да каже. Изобщо не се бе сетила да им се обади, тъй като напълно бе изгубила представа за времето. — Аз просто… Ще ме откараш ли у дома? Моля?

Той сви рамене.

— Скачай вътре.

Изпълнена с благодарност, Клеър се качи и си закопча колана. Сега вече всичко я болеше — главата, очите и последното мускулче в тялото й. Освен това подозираше, че не след дълго ще се почувства още по-зле.

— Като заговорихме за приятелите ти, как са те? Чух за онова с Шейн. Направо ужасно.

— Шейн ще се оправи.

— Ами другият? Майкъл?

— Добре е — отвърна Клеър. — Защо?

— Просто питам. Няма да е лошо да го държите под око, при положение че той е бил набелязаната жертва на нападението — Фентън бавно обърна колата и подкара към изхода на улицата. — При положение че са искали да убият него.

Главата на Клеър я болеше твърде много, за да й се говори.

— Предполагам — с мъка каза тя.

И тогава, в някакъв последен проблясък на яснота, тя внезапно осъзна какво бе чула. Сърцето й прескочи един удар, а после заби с удвоена сила.

— Откъде знаеш? — попита тя.

— Какво?

— Че Сам не е бил набелязаната жертва? Той беше в безсъзнание, когато го откри. Не може да ти е казал нещо.

— В безсъзнание — друг път. Беше мъртъв.

— Както и да е. Не е могъл да ти каже… — внезапно всичко си дойде на мястото и онова, което се разкри пред очите на Клеър, никак не й хареса. — Бил си там преди сирените.

— За какво говориш?

— Когато погледнахме през прозореца, видяхме, че си паркирал зад колата на Сам, и решихме, че си го открил така. Само че ти изобщо не си го намерил паднал на улицата…

Полицай Фентън натисна педала за газта, така че колата рязко ускори, и включи сигналната лампа. Разнесе се силно изщракване и нощта бе прорязана от ярки сини и червени лъчи.

— Къде ме водиш?

— Млъкни.

Клеър сложи ръка на дръжката на вратата, ала вече се движеха твърде бързо, за да скочи. В най-добрия случай щеше тежко да се нарани.

— Ако ми направите нещо, Амели ще…

— Точно на това разчитаме — изсмя се Фентън ехидно. — А сега млъквай.

Шейн страхотно би се изкефил на цялото това „тайно общество на убийци на вампири“. Клеър обаче искаше единствено да си отиде вкъщи. Ужасно много.

Освен полицай Фентън, малката групичка, събрала се в бараката зад фотографското ателие, включваше още жената на Фентън — неприятната медицинска сестра, която се държеше така, сякаш Клеър имаше някакво особено отвратително заразно заболяване. Дори си сложи хирургични ръкавици, докато я връзваше за един стол.

Останалите Клеър познаваше само смътно. Единият беше от поддръжката на университета — беше го мяркала няколко пъти. Видя и един от касиерите в банката, както и обикновения, с нищо незапомнящ се тип, който й беше донесъл бележката от Амели. Както Клеър научи, той дълго време проучвал къде живее Амели и кой работи за нея, и после убил истинския пощальон.

Пак той се приведе към нея, подпрял ръце на облегалките на стола й, за да процеди:

— Не си падаме по колаборационисти. Дори когато са непълнолетни.

Клеър цялата трепереше, пресъхналата й уста беше пълна с горчилка. Миърнин беше прав — страничните ефекти от взимането на кристалите не бяха приятни.

— Капитан Очевиден, предполагам — каза тя на глас и той се засмя.

Имаше хубави бели зъби. Човешки, не вампирски.

— Каква си ми умница! Виждам, че славата ти е напълно заслужена — той потупа златната й гривна с пръст. — Не са много дишащите, които са виждали Основателя, още по-малко са онези, които тя е взела под крилото си. Последният преди теб беше Сам Глас. Знаеше ли го? Това е неговата гривна. Е, сигурно е трябвало да я стеснят малко.

Клеър се размърда в стола, ала въжетата бяха твърде стегнати.

— Какво искате от мен?

— Ти си нашата маша — отвърна полицай Фентън. — Вампирите явно те харесват.

— Не всички — каза Клеър. Ако някой помолеше Оливър да й се притече на помощ, той най-вероятно нямаше да си помръдне и малкия пръст. — А ако си мислите, че Амели ще се пожертва заради мен, значи не сте наред.

Та Амели собственоръчно бе подписала смъртната й присъда, изпращайки я при Миърнин с ясното съзнание, че той ще я изяде. Това, че той не го бе сторил, си беше чист късмет.

— Всъщност не мисля, че някой от тях го е грижа…

— Напротив — каза Капитан Очевиден. — Майкъл Глас го е грижа. А ние точно него искаме. Тя го знае, разбира се. Направи всичко по силите си да го държи далеч от нас.

При тези думи той отвори телефона си и натисна един бутон за бързо избиране.

— Кажи му къде си — нареди той и й тикна телефона.

Клеър го изгледа свирепо.

— Няма! — отсече тя и стисна устни, когато от слушалката се разнесе гласът на Майкъл.

Не бива да говоря. Не бива да издавам нито звук.

В този миг вратата в дъното се отвори и в бараката пристъпи още някой. Някой кльощав и мръсен, облечен в черно кожено яке със скъсан джоб. Някой с налудничави очи и рана от ухапване на врата.

Джейсън.

Той взе телефона от ръката на Капитан Очевиден.

— Здрасти, Майки, Джейсън е. Затваряй си устата и слушай. Клеър е при мен и тъкмо си мисля за всички неща, които мога да направя с нея, докато те чакам да дойдеш. Май ще е най-добре да побързаш.

— Не! — възкликна Клеър, без да се замисли, после осъзна, че това бе грешка — току–що бе потвърдила, че е в плен, и сега Майкъл нямаше друг избор, освен да дойде. — Майкъл, недей!

От другата страна Майкъл казваше нещо, ала тя не можеше да разбере какво.

Джейсън долепи телефона до ухото си и се заслуша.

— Да, точно така. Имаш половин час да се появиш, в противен случай ще ти я върна на парченца. А, и още нещо — това не е клопка, а бизнес предложение. Ела сам и двамата ще си тръгнете заедно, здрави и невредими.

Пауза.

— Къде? Я стига, човече! Много добре знаеш къде. Капитана чака.

И той затвори телефона, подхвърли го във въздуха и го улови. Очите му не слизаха от лицето на Клеър, по устните му играеше усмивка.

Майкъл нямаше да го направи. Не можеше да бъде толкова глупав, нали? Само че Шейн лежеше в болницата, а той нямаше кого другиго да помоли за помощ, освен останалите вампири, които не биха си мръднали пръста, за да я спасят. Клеър не бе сигурна, че дори Амели я бе грижа, освен ако не държеше Миърнин да закуси с нея.

Вратата отново се отвори и Капитан Очевиден и Джейсън се обърнаха.

Инспектор Травис Лоу пристъпи в бараката и затвори вратата зад гърба си. За миг Клеър усети как я заливат вълни на радост и облекчение, ала те бързо се стопиха. Лоу изобщо не изглеждаше учуден да завари Джейсън и Капитана вътре, не реагира и когато забеляза Клеър, освен дето придоби раздразнен вид.

О, боже!

Той беше един от тях. Които и да бяха те.

— Не можахте ли да оплескате всичко още повече? — сърдито попита той. — Казах ви, че Глас не е важен. Нямаше нужда да го правите.

— Глас е най-младият. Той е символ, човече — отвърна Капитан Очевиден. — Освен това беше един от нас. Той е предател.

Един от нас? Да не искаше да каже, че… не, невъзможно бе да е това! Не можеше да има предвид, че Майкъл познава тези хора, че е бил част от тази гнусна малка конспирация… ала Джейсън се бе държал така, сякаш Майкъл отлично знае къде се намират.

Сестра Фентън уби всяка надежда, че може и да не е така, като каза:

— Вече го обсъдихме. Майкъл знае твърде много. Ако реши да се разприказва, с нас е свършено. Не можем да поемем този риск. Вече не — при тези думи тя хвърли мрачен поглед на мъжа си. — Ако не беше оплескал всичко…

— Не съм виновен аз! Вампирска кола, която излиза от вампирска къща. Откъде да знам, че не е той!

Разбира се! Нищо чудно, че през цялото време нещо я беше човъркало — къщата ги беше събудила не защото Сам беше в опасност, а заради заплахата, надвиснала над Майкъл, нейния собственик. Въпреки че него го нямаше в момента, тя бе реагирала на предумисъла, който беше усетила.

Не Фентън беше първият полицай, пристигнал на местопрестъплението, както бяха предположили, а престъпникът — той беше намушкал Сам и го бе оставил да умре, а после се бе престорил, че просто е открил тялото му. Ако Ричард Морел не се бе появил и не бе действал толкова решително, покушението на Фентън щеше да успее.

Клеър преглътна мъчително и спря поглед върху инспектор Лоу.

— Мислех, че си от добрите!

Болезнена, уморена сянка пробяга по лицето на Лоу и той поклати глава.

— Клеър… Не е толкова просто. Не и в Морганвил. Тук не може да си само добър или само лош.

— Той не е виновен — намеси се Джейсън. По устните му играеше вълча усмивка. — Ако иска отново да види партньора си, няма да прави глупости.

Инспектор Хес. Бяха пленили инспектор Хес. Нищо чудно, че не го бе виждала от дни… и нищо чудно, че Лоу се бе държал толкова странно. Клеър се вгледа по-внимателно във Фентън и забеляза, че на лявата му буза имаше синина, която поразително приличаше на ожулванията по кокалчетата на Лоу. Бил е в онази къща, навярно с инспектор Хес, и Лоу му беше ударил едно кроше.

Лоу извърна потъмнелите си от болка очи.

— Хлапето няма нищо общо с това — каза той.

— „Хлапето“ се движи сред най-високопоставените вампири — възрази сестра Фентън. — Колко хора познаваш, които имат достъп до Основателя? Та тя дори вампирите държи настрани! Разбира се, че момичето има общо. Навярно много повече, отколкото предполагаш.

Сестра Фентън и сама не знаеше колко верни бяха думите й. Клеър се замисли за всичко, което беше научила от Миърнин — болестта на вампирите, порталите, мрежата от къщи на Основателя — и си даде сметка, че то е достатъчно, за да унищожи Морганвил.

Тя стори всичко по силите си, за да изглежда уплашена и в пълно неведение. Поне първото не беше никак трудно.

Когато Джейсън се приближи до нея с бавна, нехайна крачка и сложи ръка на рамото й, Клеър потръпна. Вонеше като сметище през лятото, а от якето му се долавяше мирис на кръв. Той намушка Шейн. И то с усмивка на уста.

— Свали си ръцете от мен — каза тя и го погледна право в очите. — Не ме е страх от теб.

Лоу го сграбчи за рамото, завъртя го и го блъсна с лицето напред в грубата дървена стена.

— Нито пък мен — изръмжа той. — А аз не съм вързан. Остави я на мира.

— О, какъв герой! — ехидно подхвърли сестра Фентън. — Двамата с Хес сте направо жалки.

— Нима? — Лоу изви ръката на Джейсън болезнено високо. — Не аз се забавлявам, като изнасилвам и убивам момичета.

— Нито пък Джейсън — намеси се полицай Фентън. — На него просто му харесва да говори за това.

— Тогава откъде знае за трупа в нашето мазе? — попита Клеър и всички я погледнаха.

— Не съм виждал доклад, в който да се споменава за тяло, открито във вашето мазе — каза Лоу. — Знам само за онова на улицата.

От гърдите на Джейсън се откъсна сух, дрезгав смях.

— Те го преместиха. Хей, Клеър, хрумвало ли ти е, че не съм бил аз? Ами ако го е направил някой от двамата ти приятели в къщата. Шейн, например. Той не е от най-уравновесените. А кой знае какви ги върши Майкъл тези дни?

На Клеър й се прииска да се разпищи, ала предпочете да си пази силите. Тя имаше тънки китки, а сестра Фентън не се бе постарала особено, когато я връзваше. Въжето поддаваше леко и Клеър бе сигурна, че ще успее да измъкне поне едната си ръка. Въжето се впиваше в кожата й, ала тя продължаваше да дърпа, като се опитваше да го прави незабелязано. Внезапно усети остра болка в дясната китка и разбра, че раната от ножа на Джейсън се бе отворила.

Кръвта, която бликна от нея, заедно с потта, която се стичаше по ръцете й, всъщност й помогна и като се прокашля, за да отвлече вниманието, тя дръпна с всичка сила и успя да освободи дясната си ръка, макар и с цената на жестоко ожулване. Без да променя позата си, тя се зае с възела, който придържаше лявата й ръка към стола.

— Е, какви сте вие? — попита тя, за да наруши мълчанието и да им попречи да забележат какво прави. — Ловци на вампири?

— Нещо такова — отвърна полицай Фентън.

— Не че си личи — изсумтя Клеър пренебрежително. — Бащата на Шейн дойде и за нула време изби всички вампири, които познавам. А вие какво сте направили?

— Затваряй си устата! — сопна се сестра Фентън. — Тук си само от няколко месеца. Нямаш никаква представа какво е да се живее в този град. Ще действаме, когато сме готови. Франк Колинс имаше добри идеи, но не мислеше в перспектива.

— Значи вие планирате революция? Не просто произволни нападения?

— Ще престанете ли да разгласявате плановете ни пред пленничката! — рязко се намеси Капитан Очевиден. — По дяволите, изобщо ли не гледате филми? Просто млъкнете!

— Тя няма да каже на никого — подхвърли полицай Фентън толкова нехайно, че Клеър усети как вътрешностите й се вледеняват.

Нямаха никакво намерение да удържат на обещанието, което бяха дали на Майкъл. Никой от двамата нямаше да си тръгне оттук жив.

Не го прави, Майкъл. Не идвай да ме спасяваш.

Ала петнайсет минути по-късно вратата се отвори с трясък и един вампир, покрит с дебело одеяло, влетя в бараката. Въздухът се изпълни с мирис на изгоряла плът още преди вампирът да затръшне вратата с крак и да се облегне на нея, борейки се да си поеме дъх. Обвиваше го гъст облак дим, а на няколко места под одеялото Клеър зърна почернялата му кожа.

— Крайно време беше — изръмжа полицай Фентън, грабна една черна пръчка от близката щайга и я заби в гърдите му.

За миг Клеър помисли, че е кол, ала когато изскочиха искри, а вампирът се свлече на земята, в хаос от одеяла и дим, тя разбра, че е Тейзър.

Капитан Очевиден извади дървен кол и обърна вампира по гръб. Клеър изпищя. Досега се бе опитвала да не мисли за него като за Майкъл, ала русата коса и формата на лицето му не можеха да бъдат сбъркани.

Сините му очи бяха отворени, ала той не бе в състояние да помръдне. Ръцете му бяха обгорени на много места, но беше жив…

Капитан Очевиден вдигна кола.

Клеър рязко се изправи и се завъртя надясно. Лявата й ръка все още бе завързана за стола, ала инерцията й помогна да го стовари със страшна сила в гърба на Капитана и той се блъсна в стената. Клеър сграбчи стола с две ръце и го вдигна пред себе си като щит, тъкмо навреме, за да избие Тейзъра, който полицай Фентън бе вдигнал срещу нея. Един от краката на стола се заби в корема на Фентън и той залитна назад, а Клеър извика за помощ.

Травис Лоу изруга и щракна чифт белезници върху китките на Джейсън.

— Сядай! — нареди той и извади пистолета си; изглеждаше мрачен и напрегнат, ала решителен. — Назад, Фентън. Ти също, Кристин. Обърнете се с лице към стената.

— Не можеш да го направиш — каза полицай Фентън. — Трав, ако се опиташ да ни попречиш…

— Знам, знам. Ще се разправите с мен. Ще гледам да не се напикая от страх — Лоу кимна на Клеър, която тъкмо развързваше последния възел, задържащ стола към ръката й. — Закопчай ги. Аз ще ти пазя гърба.

И той й подхвърли още два чифта белезници. Клеър не можа да ги задържи и те се изплъзнаха от изтръпналите й пръсти. Тя се наведе да ги вдигне и в този миг Капитан Очевиден, който макар и паднал, все още не беше вън от играта, се пресегна през неподвижното тяло на Майкъл и я сграбчи за крака. Клеър изпищя и загуби равновесие, а Капитана я издърпа към себе си.

Лоу се обърна с вдигнат пистолет, ала беше твърде късно. Капитан Очевиден имаше нож — дълго, зловещо оръжие, което се долепи до гърлото на Клеър, точно под брадичката й. Острието, първо студено, а после неприятно топло, притисна нежната й кожа.

— Пусни го, Джеф — излая Лоу и заплашително пристъпи напред. — Сериозно говоря. Пусни ножа.

И тогава електрическия заряд от Тейзъра го блъсна в гърба. Пред очите на Клеър тялото му бе разтърсено от мощни конвулсии и той се свлече на пода. Клеър усети, че я обзема паника.

Сега ще ни убият. Ще убият и трима ни.

Всъщност — четирима, ако броеше и Джоу Хес, когото държаха в плен някъде другаде.

Изведнъж нещо изпращя и от стената до главата на Капитан Очевиден изскочи бледа, силна ръка и го сграбчи. Дъските се строшиха и Капитан Очевиден бе издърпан назад. Клеър усети как острието се плъзва по гърлото й, ала натискът беше изчезнал. Ножът издрънча на пода, а Капитана размаха ръце, борейки се да запази равновесие. Само след миг той бе извлечен под ярките слънчеви лъчи и отвън се разнесе сух, пращящ звук.

Облечен в черен кожен тренчкот, черна шапка с широка периферия и черни ръкавици, Оливър пристъпи в бараката. На устните му играеше широка вампирска усмивка.

— Е, това ми подейства наистина страшно освежаващо.

Той издърпа Майкъл и му помогна да седне до Клеър, след което застана пред тях.

— Можеше да дойдеш по-бързо — прошепна Майкъл, който бе започнал да се съвзема от парализата, макар че целият трепереше.

Клеър го прегърна, а той бръкна в джоба си, извади носна кърпичка и я притисна към шията й. Клеър дори не бе усетила, че кърви.

Без да им обръща никакво внимание, Оливър се насочи право към двамата Фентън, които се мъчеха да се доберат до вратата. Той ги изпревари със свойствената за всички вампири змийска бързина и Клеър потръпна при вида на израженията, изписали се по лицата на двамата.

Те знаеха какво ги чака.

— Не се тревожете — каза Оливър. — Ще получите справедлив процес. Тъй като Самюел не загина, а и днес също се провалихте, няма да ви изгорим.

Той посегна към китката на Кристин Фентън, разкъса ръкава й и оголи сребърната й гривна. Макар украшението да прилягаше плътно към ръката й, Оливър с лекота провря пръст между метала и кожата, разкопча го и го пусна в джоба си, после стори същото и с полицай Фентън.

Мястото, скривано допреди малко от гривните, имаше нездрав, блед цвят, а Кристин Фентън не спираше да го потърква, сякаш допирът на хладния въздух до голата кожа й причиняваше болка.

— Поздравления — каза Оливър. — Освобождавам ви от договорите ви.

После сграбчи Кристин. Остри и бели, вампирските зъби проблеснаха в устата му, когато я блъсна към стената и я ухапа.

Клеър зарови лице в гърдите на Майкъл. Той сложи ръка на главата й и я задържа така, за да не вижда как Кристин Фентън умира.

Въпреки това Клеър чу как тялото й се свлече на пода, а после и жестокия, плътен глас на Оливър:

— Твой ред е.

Последва остър звук и още едно тяло тупна на земята.

Майкъл я пусна, ала Клеър не погледна натам. Просто не можеше.

Вместо това погледна към Оливър, който се взираше в Травис Лоу. Инспекторът тъкмо бе започнал да идва на себе си.

— Ами този? Приятел или враг?

Без да чака отговор, той сграбчи Лоу за яката и го вдигна във въздуха.

— Приятел! Приятел! — трескаво извика Клеър и видя как очите на Лоу се затварят с облекчение. — Партньорът му е отвлечен. Мисля, че са го затворили някъде.

Оливър сви рамене с неприкрито безразличие и след като пусна Лоу на пода, бавно се завъртя в кръг.

— Имаше още един. Къде е? — Той си пое дълбоко дъх и се изкашля отвратено. — Джейсън. Така значи.

Очевидно, докато Оливър се разправяше с двамата Фентън, Джейсън бе изскочил навън, без Майкъл да му попречи. Може би, защото бе твърде слаб, може би, защото се тревожеше за Клеър. Каквато и да беше причината, Джейсън го нямаше.

— Ще го открия — каза Оливър. — Търпях го, докато не застрашаваше нашите интереси, но вече стига.

И като подхвърли на Майкъл и Клеър едно „Вървете си у дома“, той излезе навън, без да поглежда назад. Трима убити, а на него дори окото му не мигна.

Травис Лоу успя да седне и улови главата си с две ръце.

— Ненавиждам Тейзъри — простена той, после вдигна кървясалите си очи към Клеър. — Добре ли си? Дай да видя врата ти.

Клеър махна кърпичката, по която имаше само няколко капки кръв. Всъщност китката й беше по-зле, така че Клеър я превърза, като си мислеше, че ще трябва да купи няколко чифта нови кърпички на Майкъл. Нямаше идея защо си мисли за подобни неща в такъв момент. Може би копнееше за нещо нормално.

Защото това, което се случваше около нея, определено не беше нормално.

Майкъл се изправи и помогна първо на Клеър, а после и на Лоу да станат. След това извади ключовете на колата си и ги подхвърли на Лоу.

— Докарай я до вратата с багажника напред, отвори го и свирни с клаксона, когато си готов.

Лоу кимна и излезе под ярките слънчеви лъчи. Майкъл положи ръце върху раменете на Клеър и я изгледа продължително, после стисна лицето й между дланите си.

— Повече не го прави.

— Нищо не съм направила. Просто приех един полицай да ме откара вкъщи, това е всичко…

— Не това — каза Майкъл. — Имах предвид Миърнин. Не го прави повече. Не ходи при него. Следващия път ще те убие.

Знаеше къде е била. Е, навярно не е било особено трудно да разбере.

— Не трябваше да идваш — каза тя. — Ясно бе, че е капан. Да не си полудял?

— Повиках Оливър.

— Не си го направил!

— Е, подейства, нали?

Клеър погледна към мъртвите тела на пода.

— Аха.

На Майкъл сякаш внезапно му прилоша и той отвори уста, за да каже нещо, ала в този миг отвън се разнесе звукът на клаксон.

— Колата е тук.

Клеър кимна и се запъти към ослепителното слънце. Нещо прошумоля покрай нея и капакът на багажника се хлопна, преди тя да бе направила и две крачки.

Много бавно Клеър стигна до колата и се настани на мястото до шофьора. Уморена, изтръпнала от болка и обзета от глупавото желание да избухне в плач, тя не проговори през целия път.