Среднощна алея

6.

Клеър мълча през половината път до Стъклената къща, Сам също не казваше нищо. Най-сетне тя не издържа под напора на въпросите, които се вихреха в главата й.

— Не лъжеше, нали? Има някакво заболяване. Амели се опита да ме убеди, че по неин избор вече не създавате нови вампири, но това не е вярно, нали? Истината е, че не можете. Тя е единствената, която не е болна.

Лицето на Сам, едва-едва осветявано от таблото, се обтегна и застина. Пътуването с неговата кола беше като пътешествие в космоса — през затъмнените стъкла не се виждаха дори звездите, така че двамата сякаш бяха затворени в своя собствена, миниатюрна вселена. От радиото се носеше класическа музика, нещо леко и приятно.

— Няма смисъл да те моля да замълчиш, нали?

— Най-вероятно не — потвърди Клеър със съжаление. — Също така няма да спра да търся отговора.

Сам поклати глава.

— Ти изобщо имаш ли инстинкт за самосъхранение?

— И Шейн често ме пита същото.

Въпреки очевидното си безпокойство, Сам се усмихна.

— Е, добре. Амели също е болна. Все по-трудно й е да създава нови вампири. С Майкъл едва се справи. Бях уплашен до смърт, че този път усилието ще я погуби. Истината е, че всички сме болни. Вече седемдесет години Миърнин се опитва да открие причината за болестта, както и лек за нея, ала вече е твърде късно. Той е прекалено зле, а шансът някой друг да му помогне, е много малък. Не мога да й позволя да те пожертва по този начин, Клеър. Казах ти, че Миърнин имаше петима помощници преди теб. Не искам и ти да се превърнеш в поредната бройка.

О, господи! Вампирите умират! Клеър усети прилив на адреналин, толкова силен, че ръцете й затрепериха. Заля я вълна от… задоволство, последвана миг по-късно от угризения. Ами Сам? И Майкъл?

А Оливър и всички страшни вампири като него? Нямаше ли да е страхотно те всички да измрат?

— Какво ще стане, ако Миърнин не открие лек? — Клеър се мъчеше да не издава обзелите я чувства, макар да бе сигурна, че Сам може да чуе учестеното биене на сърцето й. — Колко още…?

— Клеър, забрави, че изобщо знаеш за това. Сериозно ти говоря. В Морганвил има много тайни, ала тази ще те погуби. Не казвай нищо, разбираш ли? Нито на приятелите си, нито на Амели. Разбираш ли ме?

Настойчивостта му бе дори по-ужасяваща от тази на Миърнин, навярно защото бе така добре овладяна. Тя кимна.

Което не попречи на въпросите да продължат да се гонят из главата й.

Сам спря до бордюра и не си тръгна, докато не я видя да влиза в къщата. Беше се стъмнило, а в подобна прохладна, ясна нощ бе пълно с дебнещи вампири. Е, да, никой не би я наранил (най-вероятно), но Сам не бе в настроение да рискува.

Клеър затвори вратата след себе си и я заключи, после се облегна на здравото дърво и се опита да си събере мислите. Знаеше, че приятелите й ще я засипят с въпроси — къде е била, полудяла ли е, че се мотае сама в тъмното, ала тя не можеше да им отговори, не и без да наруши заповедите на Амели и Сам.

Те умират! Звучеше невероятно. Вампирите изглеждаха толкова силни, толкова ужасяващи. Ала тя го бе видяла със собствените си очи. Видяла бе упадъка на Миърнин, както и страха на Сам. Дори Амели, съвършената, леденостудена Амели, беше обречена. Нима това не беше добра новина? И ако бе така, защо тогава на Клеър леко й прилошаваше при мисълта за това, как Амели бавно полудява, също като Миърнин?

Клеър си пое още няколко дълбоки глътки въздух, заповяда на мозъка си да замълчи за малко и се оттласна от вратата.

Не стигна далече, тъй като коридорът беше пълен с разпилени вещи. Отне й само секунда, преди да ги разпознае с ужас.

— О, не! — прошепна тя. — Нещата на Шейн.

Клеър се запромъква между куфарите и кутиите, които й препречваха пътя.

По дяволите!

Ето го и плейстейшъна, изключен и нещастен, захвърлен на пода заедно с контролерите си.

— Хей! Какво става тук? — провикна се Клеър, докато си проправяше път през барикадите от вещи. — Има ли някой вкъщи?

— Клеър? — сянката на Майкъл изникна в края на коридора. — Къде, по дяволите, беше?

— Аз… забавих се в лабораторията — отвърна тя, което всъщност не беше лъжа. — Какво става тук?

— Шейн каза, че се изнася — Майкъл изглеждаше ужасно сърдит, но зад гнева му се долавяше и болка. — Радвам се, че се прибра. Тъкмо щях да излизам да те търся.

От горния етаж се разнесоха гласове. Висок и остър — гласът на Ева, и ниското буботене на Шейн. След около половин минута Шейн се появи на стълбите, понесъл голям кашон. Лицето му беше пребледняло, но решително, и макар да се поколеба за миг при вида на Клеър, той продължи да слиза.

— Сериозно те питам, задник такъв, какви си мислиш, че ги вършиш? — обади се Ева от върха на стълбището и като изтича пред него, му препречи пътя; той отстъпи назад и се опита да я заобиколи. — Ей ти, селският идиот! На теб говоря!

— Щом искаш да живееш тук заедно с него — добре — процеди Шейн. — Аз обаче се махам. Дойде ми до гуша.

— Изнасяш се през нощта? Да не са те ударили по главата или нещо такова?

Шейн се престори, че ще се опита да мине отдясно, и когато Ева се подведе, той се шмугна от лявата й страна… и налетя право на Клеър. Тя нито помръдна, нито проговори и след няколко секунди мълчание той не издържа:

— Съжалявам. Трябва да го направя. Вече ти обясних.

— Заради баща ти ли? — попита тя. — Само защото си предубеден към Майкъл?

— Предубеден? Боже, Клеър, държиш се, сякаш той все още си е Майкъл, само че не е така. Той е един от тях. Аз бях дотук. Ако се наложи, ще наруша някой закон и ще ида в затвора. По-добре там, отколкото да живея тук и да го виждам… — Шейн млъкна и затвори очи. — Ти не разбираш, Клеър, ти просто не разбираш. Не си израснала тук.

— Ами аз? — намеси се Ева и пристъпи към тях. — Аз израснах тук и въпреки това не разбирам параноичните ти глупости. Майкъл никого не е наранил. Най-малко пък теб, идиот такъв. Така че го остави на мира.

— Това и правя! Махам се.

Клеър не се отмести от пътя му.

— Ами аз и ти?

— Искаш ли да дойдеш с мен?

Тя бавно поклати глава и за секунда по лицето му се изписа болка, изместена почти мигновено от предишното непроницаемо изражение.

— Значи няма за какво да говорим. И извинявай, че трябва да ти го кажа, но „аз и ти“ вече не съществува. Не ме разбирай погрешно, Клеър, не отричам, че беше забавно, но ти всъщност не си мой тип…

Движението на Майкъл беше мълниеносно. Кашонът изхвърча от ръцете на Шейн, прелетя над половината стая, плъзна се по пода и се блъсна в стената, където се преобърна и съдържанието му се разпиля навсякъде.

— Недей — каза Майкъл и като сграбчи Шейн за раменете, го притисна до стената. — Не й говори така. С мен можеш да се държиш като задник колкото си щеш. Ако искаш да си гадняр с Ева — няма проблем, тя знае как да ти го върне. Но не си го изкарвай на Клеър. Писна ми от глупостите ти, Шейн.

Майкъл спря, за да си поеме дъх, ала гневът му още не бе отминал и той продължи:

— Щом искаш да се махнеш — прав ти път, но те съветвам да се вгледаш в себе си. Да, сестра ти умря. Майка ти — също. Да, баща ти е кръвожаден, тесногръд задник. Животът ти е бил повече от гаден. Обаче повече не може да се изживяваш като жертва. Ние непрекъснато те извиняваме и ти непрекъснато се издънваш. Е, дотук беше. Повече не искам да слушам как си страдал много повече от нас.

Шейн пребледня като платно, после изведнъж почервеня и стовари пестника си в лицето на Майкъл. Ударът беше мощен и болезнен. Клеър потръпна и отстъпи назад, закрила устата си с ръка.

Майкъл не помръдна, нито реагира. И не отмести поглед от очите на Шейн.

— Ти си същият като баща си — каза той. — Искаш ли да ме пронижеш с кол? Да ми отсечеш главата? Да ме заровиш в задния двор? Това ще те удовлетвори ли, приятелю?

— Да! — изкрещя Шейн в лицето му. В очите му имаше нещо толкова ужасяващо, че Клеър усети как се вцепенява и дъхът й секва.

Майкъл го пусна, направи няколко крачки и вдигна нещо от разпилените вещи, изпаднали от кашона, който Шейн носеше.

Заострен кол.

И ловджийски нож, остър като бръснач.

— Виждам, че добре си се подготвил — каза той и ги подхвърли на Шейн. — Е, давай.

Ева изпищя и се втурна пред Майкъл, който я отмести нежно, ала твърдо.

— Давай — повтори той. — Ако не го направим сега, ще го направим по-късно. Искаш да се махнеш оттук, за да можеш после да ме убиеш с чиста съвест. Е, няма нужда да чакаш. Хайде, човече, направи го. Аз няма да се съпротивлявам.

Шейн завъртя ножа в ръката си и той проряза въздуха. Клеър имаше чувството, че се е вцепенила, струваше й се, че умът й е скован от лед, който й пречи да мисли, да говори, да се движи. Какво ставаше? Кога се бе стигнало дотук? Как…

Шейн направи крачка към Майкъл, внезапен, дълъг скок, но Майкъл не трепна. Очите му… очите му не бяха нито студени, нито по вампирски страшни. Това бяха очите на човек и в тях се четеше… страх.

В продължение на един дълъг миг никой не помръдна, после Майкъл проговори:

— Знам, че според теб съм те предал, но не е така. Не беше заради вас. Направих го заради себе си, за да не бъда прикован завинаги към тази къща. Аз умирах тук. Бях погребан жив.

Лицето на Шейн се разкриви, сякаш ловджийският нож се бе забил в стомаха му.

— Може би щеше да е по-добре, ако си беше останал мъртъв.

И той вдигна заострения кол.

— Шейн, недей! — изпищя Ева и се опита да застане между двамата, ала Майкъл я задържа настрани и тя се обърна към него разярена. — Престани, по дяволите! Та ти не искаш да умреш!

— Така е — отвърна Майкъл. — Не искам. И той го знае.

Шейн застина, треперейки. Клеър не сваляше поглед от лицето му, от очите му, ала нямаше представа какви мисли се въртят в главата му. Какви чувства бушуват в гърдите му. Това беше просто едно лице, а тя съвсем не го познаваше толкова добре.

— Бяхме приятели — гласът на Шейн прозвуча безпомощно. — Ти беше най-добрият ми приятел. Колко гадно е това!

Вместо отговор Майкъл пристъпи към него, взе ножа и кола от ръцете му и го прегърна.

Този път Шейн не се възпротиви.

— Задник — въздъхна Майкъл и го потупа по гърба.

— Аха — промърмори Шейн и като отстъпи назад, изтри очи с опакото на ръката си. — Все тая. Ти започна. Ами ти — обърна се той към Клеър. — Отдавна трябваше да си се прибрала.

По дяволите! Беше се надявала, че покрай избухването на Шейн приятелите й ще забравят, че е закъсняла. Само че, както можеше да се очаква, той търсеше начин да отклони вниманието от себе си и тя му идваше като по поръчка.

— Точно така — присъедини се Ева към него. — Предполагам, че просто си забравила номера, на който да се обадиш и да ни успокоиш, че не лежиш мъртва в някоя канавка.

— Добре съм — увери ги Клеър.

— За разлика от Ейми. Убили са я и са я натъпкали в нашия контейнер за боклук, така че извинявай, ако малко съм се притеснила, че може да са убили и теб — Ева скръсти ръце на гърдите си, а мрачният й поглед стана още по-свиреп. — Тъкмо бях проверила да не са захвърлили и теб там, когато Шейн реши да ни сервира тази простотия.

О, боже! Покрай всичко случило се у Миърнин, Клеър бе забравила за Ейми. Естествено, че Ева беше сърдита; всъщност не толкова сърдита, колкото ужасена.

Клеър не смееше да срещне погледа на Шейн, затова се обърна към Майкъл.

— Съжалявам — безпомощно каза тя. — Аз… забавих се в лабораторията… май трябваше да ви се обадя.

— И си вървяла дотук? По тъмно?

Поредният въпрос, на който не можеше да отговори, така че само сви рамене.

— Знаеш ли как казват на пешеходците в Морганвил? Ходещи кръвни банки — гласът на Майкъл беше студен, студен и гневен. — Изкара ни ангелите. Това изобщо не е в твой стил, Клеър. Какво стана?

Шейн пристъпи към нея и за миг Клеър изпита облекчение, че поне той не й се сърди. Ала когато той дръпна яката на блузата й, за да оголи шията й, първо отляво, а после и отдясно, тя замръзна на мястото си, хваната напълно неподготвена за това грубовато, ала ефективно претърсване. Шейн вдигна десния й ръкав, оголвайки ръката й чак до лакътя, и я завъртя, за да я огледа от всички страни.

Когато понечи да стори същото и с другия ръкав, Клеър потръпна, сякаш я бе ударил ток.

Гривната! О, господи!

Тя се освободи от хватката му и го отблъсна.

— Хей! Добре съм, окей? Нищо ми няма. Нито следа от ухапване.

— Искам да видя с очите си — не отстъпваше Шейн; очите му бяха настойчиви и изпълнени с болка, от която сърцето на Клеър се сви. — Хайде, Клеър, докажи го.

— Защо трябва да ти доказвам каквото и да било? — Знаеше, че не е права, и загрижеността му я изпълваше с глупав яд. — Не съм твоя собственост и ти не си вампир. Казах, че съм добре! Защо не ми вярваш?

Миг по-късно Клеър би дала всичко, само и само да си върне обратно думите, които му подействаха като шамар, ала беше твърде късно.

Толкова много е страдал. Защо му причиних това? Защо…

Изведнъж Майкъл застана между тях и като погледна през рамо към Шейн, каза:

— Аз ще проверя.

Тялото му закриваше Клеър от очите на Ева и Шейн и преди тя да успее да му попречи (сякаш изобщо бе в състояние да го стори!), той сграбчи лявата й ръка и вдигна ръкава й до лакътя.

В продължение на един дълъг, вцепеняващ миг Майкъл се взира в гривната, после завъртя ръката й, за да я огледа от всички страни, след което спусна ръкава върху издайническото украшение.

— Добре е — обяви той и я погледна право в очите. — Не лъже. Щях да разбера, ако някой вампир я беше ухапал. Щях да усетя.

Шейн отвори уста, после отново я затвори. Направи крачка назад и като изгледа Клеър, се отдалечи.

— Хей! — провикна се Ева след него. — Няма ли да си прибереш боклуците от коридора, щом си решил да останеш?

— По-късно! — сопна се Шейн и се качи по стълбите, без да се обръща.

— Най-добре да ида да поговоря с него — каза Клеър, ала Майкъл я задържа.

— Не. Първо ще поговориш с мен.

И той я поведе към кухнята.

— Поредната страхотна семейна вечеря — подхвърли Ева след тях. — Сякаш ми пука. Обаче ви предупреждавам, че последният хотдог е за мен.

Въпреки че бе затворил вратата на кухнята, Майкъл очевидно нямаше намерение да рискува. Той издърпа Клеър до килера, отвори вратата и запали лампата.

— Влизай!

Клеър се подчини и той я последва, затваряйки вратата след себе си. Килерът беше тесничък за двама души и миришеше на стари подправки и оцет, тъй като преди няколко седмици Шейн беше изпуснал една бутилка на пода.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изсъска Майкъл свирепо.

— Онова, което е нужно — отвърна Клеър.

Цялата трепереше, но нямаше намерение да се остави Майкъл да я сплаши. Беше уморена, а и напоследък като че ли всички се опитваха да я сплашат. Може и да беше дребна, но не беше слаба.

— Това беше единственият начин. Амели…

— Защо не поговори с мен? Защо не поговори с нас?

— Както ти ни призна, докато беше призрак ли? И не си спомням да имахме събрание, когато реши да станеш вампир! — не му остана длъжна Клеър. — Точно така. Ти не си единственият, който може да взема решения, Майкъл. Изборът си беше мой. Аз го направих и аз ще живея с него. И именно благодарение на него вие ще бъдете в безопасност.

— Кой го казва? Амели? Откога имаш доверие на вампирите?

— Имам доверие на теб — отвърна тя, без да сваля поглед от големите му сини очи.

Майкъл потисна една усмивка.

— Глупачка.

— Идиот! — отвърна тя и го побутна шеговито.

Той й позволи да го направи и дори се олюля престорено, макар Клеър да се съмняваше, че някой може да накара един вампир да изгуби равновесие, освен ако и той самият не е вампир.

— Майкъл, тя не ми остави друг избор. Бащата на Шейн… той си тръгна, но остави след себе си голяма бъркотия. На Шейн никога вече нямаше да му имат доверие, а ти знаеш какво може да се случи, ако…

— … ако му нямат доверие — мрачно довърши Майкъл. — Да, знам. Виж, недей да се тревожиш за Шейн. Аз ще го защитавам. Нали ти казах, че…

— Може и да не си в състояние да го защитиш. Не искам да те засегна, но ти си вампир само от няколко седмици. Имам книги от библиотеката, които са у мен по-отдавна. Не можеш да гарантираш…

Майкъл се пресегна и сложи хладния си пръст върху устните й. Сините му очи се присвиха и в тях се появи напрегнат, съсредоточен поглед.

— Ш-ш-шт! — прошепна той и изгаси лампата.

Клеър чу хлопването на кухненската врата, последвано от тропота на тежките обувки на Ева по дървения под.

— Ехо? Ехо–о–о–о–о–о? Страхотно! Защо всичките ми съквартиранти или се цупят като малки момиченца, или се изпаряват винаги когато има мръсни чинии за миене? Ако ме чуваш, Майкъл Глас, говоря на теб!

Клеър изпръхтя от едва сдържан смях и Майкъл покри устата й с длан, за да го заглуши. После я улови за ръката и я поведе нанякъде. Клеър го последва, като стъпваше много внимателно, за да не събори нещо. Тайната врата в дъното на килера се отвори със стържещ звук и Клеър се приведе, за да мине през нея. От другата страна беше тъмно, нямаше я дори мъждивата светлинка на килера и Клеър усети, че я обзема паника. Ръката на Майкъл я побутна напред и тя колебливо пристъпи в непрогледния мрак. Някъде зад нея вратата се затвори с меко изщракване и върху пода се разля ярка електрическа светлина.

— Вземи — каза Майкъл и й подаде фенера. — Може и да дойде да ни търси тук, но няма да е скоро.

Това бе същата тайна стая, в която Клеър се беше озовала още през първата си вечер в Стъклената къща.

Тя имаше един-единствен вход и още тогава Клеър си беше помислила, че това е съвършеното място, където един вампир може да скрие някой и друг ковчег. Само че стаята беше празна, а доколкото тя знаеше, Майкъл спеше на най-обикновен матрак.

— Отдавна се каня да те питам — какво е това място?

— Изба. Къщата е построена преди появата на хладилниците, а доставката на лед не е била от най-надеждните. Тук са съхранявали зеленчуците си.

— Значи… значи не е вампирско скривалище? Майкъл изпъна дългите си крака, въздъхна и се облегна на стената. Боже, наистина беше красив. Нищо чудно, че Ева изобщо не възразяваше против липсата на пулс.

— Доколкото знам — не. Пък и вампирите в Морганвил никога не са били принудени да се крият. Единствено хората.

Само че не за това бяха дошли да говорят, спомни си Клеър и скръсти ръце, при което гривната се впи в китката й.

— Каквато и лекция да се каниш да ми изнесеш, вече е твърде късно. Подписах и всичко свърши. Дори ми дадоха сувенирна гривна.

Изведнъж Клеър усети, че й се доплаква.

— О, Майкъл…

— Какво ти поиска Амели?

Въпросът на Майкъл улучи право в целта, от което на Клеър й стана още по-трудно да сдържи сълзите си.

— Ъ-ъ-ъ… — не можеше да му каже. И Амели, и Сам изрично я бяха предупредили. — Просто малко допълнителна работа в училище. Иска да науча някои неща.

— Какви неща? — гласът на Майкъл стана остър и разтревожен.

— Нищо особено. Разни научни работи. Сигурно така или иначе щеше да ми се наложи да ги уча, просто… просто ще ми отнема доста време и не знам как ще успея да…

… да го скрия от Шейн, помисли си Клеър, макар и да не го каза на глас. Защото нямаше друг избор, нали така? Достатъчно гадно бе, че Шейн се сърдеше на Майкъл, задето бе станал вампир. Какво ли щеше да си помисли за нея, ако научеше, че се е продала на Амели?

— Просто не знам как ще успея да свърша всичко.

И тогава най-неочаквано тя се разплака. Нямаше намерение да го прави, ала ето че сълзите се оказаха по-силни и рукнаха като порой. Клеър очакваше, че Майкъл ще постъпи като Шейн — ще я прегърне и ще се опита да я утеши, ала той не го стори. Просто си стоеше там, облегнат на стената, и я гледаше как плаче.

— Свърши ли? — попита той, когато хлипането й най-сетне затихна и тя избърса мокрите си бузи с ръка.

Тя преглътна и кимна.

— Ти сама си направила избора си, Клеър. Нима очакваше да получиш нещо, без да ти поискат нищо в замяна? Не става така. Сметката дойде и трябва да платиш. И колкото по-скоро измислиш начин да се справиш с това, толкова по-добре.

Майкъл направи кратка пауза и продължи с малко по-мек тон:

— Виж, не искам да бъда гаден. Разбирам, че си уплашена, ала сега ти си важен играч в града. Вече не си крехкото, беззащитно момиченце, което приехме в дома си, за да го предпазим. Сега ти се опитваш да предпазиш нас. Което означава, че вече може да не те харесват толкова, и ще трябва да го приемеш.

— Какво?

Клеър беше като зашеметена. Изобщо не бе очаквала разговорът да протече така. Особено я учудваше хладният, предизвикателен поглед на Майкъл и това, че не я прегърна, когато тя се разплака.

— Подписването на договора не е последният избор, който ще трябва да направиш — продължи той. — Именно решенията, които ще вземаш оттук нататък, ще покажат дали си постъпила правилно, или не. — Той се изправи, блед и силен, и прекрасен като ангел на светлината на фенера. — И престани да ме лъжеш. Това не е добро начало.

— Аз… какво?

— Каза, че Амели иска от теб да учиш допълнително — мрачно отвърна Майкъл. — Мога да разбера, когато ме лъжеш. Не, няма да те разпитвам повече, защото виждам, че това те плаши, но не забравяй, че вампирите усещат тези неща, окей?

Той отвори вратата и излезе, а Клеър остана да се взира след него с широко отворена уста. Докато успее да се съвземе и да го последва в килера, той вече не беше там. Откри го чак в дневната, седнал на дивана. Ева се беше свила до него, положила глава на гърдите му, и двамата гледаха телевизия. Ева я проследи с поглед, когато мина забързано покрай тях, измърморвайки някакво извинение.

В подножието на стълбището Клеър спря и хвърли поглед към дивана. Двама души, на които държеше, се наслаждаваха на няколко мига топлина и щастие.

Майкъл беше вампир, което означаваше, че умира. Също като Миърнин. Щеше да страда, да изгуби разсъдъка си и да нарани някого.

Може би дори Ева, колкото и да я обичаше.

Очите на Клеър се изпълниха със сълзи и тя усети, че й е трудно да си поеме дъх. Да гледа на случващото се като на нещо абстрактно, уравнение, в което Морганвил минус вампирите се равняваше на безопасност, беше едно, но това тук бе съвсем различно. Та това бяха хора, които тя познаваше, харесваше, дори обичаше. Нямаше да седне да оплаква Оливър, ала можеше ли да не я е грижа за Майкъл? Или пък за Сам? И дори за Амели?

Клеър взе раницата си от пода и пое по стълбите.

Вратата на Шейн беше затворена. Тя почука и след дълга пауза отвътре долетя отговор:

— Ще се махнеш ли, ако се престоря, че не чувам?

— Не.

— Е, влизай тогава.

Той се беше изтегнал на леглото и се взираше в тавана, сключил ръце под главата си. Не я погледна, когато я чу да влиза и да затваря вратата след себе си.

— Така ли ще я караме? — попита Клеър. — Всеки път, когато направя някоя глупост, като например да се прибера по тъмно, ти ще се врътваш сърдито и аз ще хуквам след теб, за да ти се извинявам?

Изненадан, Шейн най-сетне откъсна поглед от тавана.

— Честно казано, на мен ми звучи добре.

Клеър се замисли за Майкъл и за неочаквано зрелия начин, по който се бе държал с нея. Тя приседна на леглото и в продължение на няколко секунди се взира в пода, мъчейки се да събере смелост. После вдигна левия си ръкав.

Без да пророни нито звук, той бавно се надигна, вперил поглед в златното украшение със символа на Основателя.

— Трябва да поговорим — започна Клеър.

Повдигаше й се и я беше страх, ала знаеше, че постъпва правилно. Другият вариант бе да излъже, но прекрасно осъзнаваше, че не може да продължи да лъже до безкрай. Майкъл беше прав.

От Шейн можеше да се очаква всичко — да избяга, да я изхвърли от стаята си. Дори да я удари.

Вместо това той улови ръката й в своята, приведе се напред и каза:

— Разкажи ми.

Виж, Ева съвсем не прояви такова разбиране.

— Ти да не си изперкала? — извика тя и грабна първия й попаднал предмет, който се оказа един от контролерите на плейстейшъна (при което Шейн побърза да се намеси и да си го вземе обратно).

Клеър си помисли, че надали би действал толкова мълниеносно, ако Ева си беше избрала друго оръжие, като например някоя книга.

— Да се държим като възрастни — намеси се Майкъл.

Бяха се събрали в дневната и макар че Майкъл и Шейн все още стояха далеч един от друг, поне бяха заедно. Минаваше единайсет часът и Клеър усещаше как дългият, уморителен ден започва да си казва думата. Тя не можа да потисне прозявката си, което накара Ева да й хвърли кръвнишки поглед.

— О, съжалявам, да не би да те задържаме? Майкъл, как очакваш да се държим като възрастни, когато една от нас дори не е възрастна? — Ева размаха треперещ пръст по посока на Клеър. — Ти си още дете, Клеър. Глупачка с жълто около устата, която не е живяла в Морганвил и няколко месеца. И представа си нямаш какво правиш!

— Може и така да е — за задоволство и изненада на Клеър, гласът й почти не трепереше; не й беше приятно, че Ева й се сърди (всъщност беше й неприятно винаги когато някой й се сърдеше). — Но вече нищо не може да се направи. Аз реших и това обсъждане приключи, преди да се е състояло. Но държа да знаете истината. Не исках — при тези думи тя хвърли бърз поглед към Майкъл — да ви лъжа.

— И защо не, по дяволите? Тук всички лъжат. Майкъл не ни каза, че е призрак. Шейн непрекъснато лъже за нещо. Защо и ти да не го правиш?

Шейн простена.

— Ей, истеричката, стига си преигравала! Не си на сцената!

— Кой ми го казва! Сякаш теб не те хващат бесните всеки път, когато някой те настъпи по мазола!

Клеър хвърли безпомощен поглед към Майкъл, който едва сдържаше усмивката си. Той сви рамене и направи крачка напред, което, естествено, накара Шейн да отстъпи назад.

— Ева — каза Майкъл, пренебрегвайки Шейн за момента. — Не бъди толкова строга. Все пак Клеър ни каза, вместо да ни остави сами да се досетим.

— Аха! И кой научи последен? Аз! — озъби се Ева на двете момчета и сложи ръце на кръста си.

— Гадже! — вдигна ръка Шейн.

— Хазяин! — присъедини се Майкъл.

— По дяволите! — изруга Ева. — Добре тогава, обаче следващия път, когато продадеш душата си на дявола, искам аз да науча първа. Женска солидарност, нали така?

— Ъ-ъ-ъ… окей — заекна Клеър.

— Глупачка — въздъхна Ева победено. — Не мога да повярвам, че си го направила. Толкова се мъчих да се отърва от цялата тази гадост със Защитата, а ето че сега и ти, и всички ние сме Защитени. Единственото, което исках, бе да си в безопасност. И изобщо не съм сигурна, че това е начинът.

— Нито пък аз — отвърна Клеър. — Но това беше най-доброто, което можах да измисля. А и поне е Амели. Тя е окей, нали?

Останалите трима се спогледаха.

— И все пак не искаш да ни кажеш какво те кара да правиш, че се прибираш толкова късно — каза Шейн.

— Не. Аз… не мога да ви кажа.

— Значи нищо не е окей — отсече той.

Ала никой от тях не се сещаше как да оправят нещата и накрая Клеър заспа на дивана, с глава в скута на Шейн, докато те тримата говореха ли, говореха. Клеър се събуди чак в три през нощта. Шейн не беше помръднал, ала беше заспал, както си седеше, а тя беше завита с одеяло.

Клеър се прозя, простена, тъй като мускулите й се бяха схванали, и се изправи.

— Ставай, Шейн — повика го тя. — Върви да си легнеш.

Шейн отвори очи, сънлив и много сладък.

— Ти ще дойдеш ли?

Шегуваше се, ала само донякъде. Клеър си спомни как се бе свила до него през онази нощ, когато се беше уплашила. Тогава той бе внимавал много, но Клеър се съмняваше, че може да разчита на същия самоконтрол и в три през нощта, когато той беше полузаспал.

— Не мога — отвърна тя неохотно. — Не че не искам…

Той се усмихна и се изпъна така, че топлото му, едро тяло запълни почти целия диван.

— Остани. Обещавам, че няма да има сваляне на дрехи. Е, може би някоя и друга обувка. Обувките броят ли се за дрехи?

Клеър се събу и се вмъкна в тясното пространство между него и възглавниците на дивана. Въздишка на облекчение се откъсна от устните й, когато топлото му тяло се притисна до нейното. Тя дори нямаше нужда от одеяло, но въпреки това Шейн я зави, а после нежно отмести косата от тила й и я целуна по меката, чувствителна кожа.

— Канеше се да си тръгнеш — прошепна тя и той замръзна; на Клеър й се стори, че дори спря да диша. — Щеше да си тръгнеш, без дори да си сигурен, че съм добре.

— Не. Щях да отида да те търся.

— След като си събереш багажа?

— Клеър, аз дори не знаех, че не си се прибрала, преди Ева да дойде и да ми се разкрещи. Щях да отида да те търся.

Клеър погледна през рамо и видя отчаянието в очите му.

— Моля те — прошепна той. — Повярвай ми.

Против волята си и дори против съветите на здравия си разум, тя му повярва. Чувстваше се в безопасност, сякаш топлото му тяло, притиснато в нейното, бе опората й в несигурното море на света.

Ръката му обви кръста й и тя се почувства напълно защитена.

— Няма да допусна да ти се случи нищо лошо — каза той.

Обещание, което навярно не бе по силите му да изпълни, ала в този момент, в тишината и мрака на нощта, то означаваше всичко за нея.

— Хей? — повика я той.

— Какво?

— Искаш ли да се позабавляваме?

Тя определено искаше.

По някое време трябва да се бе унесла, защото изведнъж се събуди. Сърцето й биеше лудешки и тя не можеше да се отърве от усещането, че нещо не е наред. За миг й се стори, че надушва пушек, и това я накара да скочи ужасено. Веднъж вече къщата едва не беше изгоряла до основи…

Не, нямаше пожар, но нещо определено не беше наред. То се излъчваше от самата къща; миризмата на дим сякаш беше нейното предупреждение. Един вид — „вдигай си задника от леглото“.

Шейн все още лежеше на дивана, но беше буден и само след миг скочи на крака, сякаш и той беше усетил нещо нередно.

— Какво става? — Клеър почувства как я побиват тръпки. — Шейн?

— Нещо не е наред.

Внезапно в стаята нахлу вой на сирена и двамата се вцепениха. Звучеше така, сякаш идваше от съвсем близо.

Клеър чу забързани стъпки и видя Ева да слиза по стълбите, облечена в сатенена нощница и пухкав черен халат. Без обичайния готически грим, лицето й беше зачервено и уплашено.

— Какво става? — попита ги тя.

— Не знам — отвърна Шейн. — Нещо лошо. Не го ли усещаш?

Това беше нещо невиждано — всички бяха будни, а още нямаше и шест часа.

Ева изтича до прозореца, който гледаше към предния двор, и рязко вдигна щорите. Насред улицата беше спряла полицейска кола. Сирената й още виеше, а фаровете й осветяваха тъмночервен седан със зейнала врата и запалени фарове. На земята до него беше проснато тяло.

Прозорците на седана бяха затъмнени. Вампирска кола.

Ева изпищя и се обърна към приятелите си с широко отворени, ужасени очи.

— Къде е Майкъл? — попита тя и Клеър замаяно се обърна, сякаш очакваше да го види зад тях.

После и тримата отново погледнаха към улицата, към колата, към тялото.

— Не може да бъде — прошепна Клеър.

Шейн вече се бе втурнал към вратата, ала Ева продължаваше да стои до прозореца напълно вцепенена. Клеър я прегърна през раменете и усети, че приятелката й трепери.

Видя Шейн да изхвърча през портата и да се хвърля към неподвижното тяло. Един полицай му препречи пътя, сграбчи го и го просна по очи върху капака на полицейската кола.

— Трябва да изляза — каза Клеър. — Ти стой тук.

Ева кимна сковано. Клеър не искаше да я оставя сама, ала Шейн можеше да се озове в ареста, ако продължаваше в същия дух, а кой знае какво можеше да му се случи там.

Клеър тъкмо излизаше, когато иззад ъгъла се показа още една полицейска кола, с пусната сирена и включена сигнална лампа, сякаш за да направи царящия хаос още по-голям. Тя заби спирачки до първата кола, един полицай слезе от нея и тръгна към Шейн.

Клеър не познаваше онзи, който бе спрял Шейн, но за сметка на това знаеше кой е новодошлият. Ричард Морел, по-големият брат на Моника. Той не беше гадняр, въпреки че несъмнено идваше от доста обременено семейство. Първият полицай се отдръпна и Ричард се зае с Шейн.

— Шейн! По дяволите, Шейн, успокой се! Това е местопрестъпление, не можеш да правиш каквото си искаш, разбираш ли ме? Успокой се най-сетне!

Докато Ричард се опитваше да озапти Шейн, другият полицай приклекна до тялото. Клеър направи още една крачка, а полицаят извади джобно фенерче и освети лицето на мъжа, проснат на паважа. Той имаше червена коса.

Не беше Майкъл.

А Сам.

От гърдите му стърчеше кол, беше мъртвешки блед и не помръдваше.

— Ричард! — извика полицаят. — Това е Сам Глас! Изглежда ми мъртъв!

— Сам! — прошепна Клеър. — О, не!

Сам винаги се държеше мило с нея, а ето че някой го бе извлякъл насила от колата му и бе забил кол в гърдите му.

— По дяволите! — изплю се Ричард. — Шейн, седни си на задника. Веднага. Не ме карай да ти слагам белезници.

И като дръпна Шейн за яката на тениската, той го накара да седне на бордюра, изгледа го заплашително в продължение на няколко секунди и отиде да види тялото.

— Мили боже… Хвани го за краката.

— Какво? — учуди се другият полицай (на чиято униформа пишеше „Фентън“). — Това е местопрестъпление, не можем да…

— Все още е жив, идиот такъв. Хвани го за краката, по дяволите! Ако пламне, с него е свършено.

Първите лъчи на слънцето се показаха на хоризонта и докоснаха неподвижното тяло на Сам.

То запуши пред очите на Клеър.

— Какво чакаш? — изрева Ричард. — Вдигни го!

След още миг колебание другият полицай най-сетне хвана Сам за краката, Ричард го улови под мишниците и двамата го метнаха в отворения седан със затъмнените прозорци, след което затръшнаха вратата. Фентън понечи да седне на мястото на шофьора, ала Ричард го изпревари.

— Аз ще карам — каза той. — Раната е съвсем скорошна. Може и да оцелее, ако успеем да го заведем при Амели.

Фентън се отдръпна и Ричард натисна газта, и се отдалечи със свистене на гуми още преди да бе затворил шофьорската врата докрай.

Фентън гневно се обърна към Шейн:

— Е, ще ми създаваш ли неприятности, момче?

Клеър силно се надяваше, че няма. Фентън беше поне два пъти по-едър от Ричард Морел, два пъти по-възрастен и приличаше на питбул в човешки облик.

Шейн вдигна ръце.

— Не, сър, ни най-малко.

— Вие двамата видяхте ли какво се случи тук?

— Не — отвърна Клеър. — Аз спях. Всички спяхме.

— В една стая? — изсумтя полицаят и я огледа изучаващо — от разрошената от съня коса до изпомачканите й дрехи. — Не ми приличаш на такава.

За миг Клеър не разбра какво има предвид, после изведнъж й просветна и усети как я залива вълна от парещ срам.

— Не, имах предвид… Ева си беше в нейната стая, а ние бяхме заспали на дивана.

— Да — намеси се Шейн. — Всички спяхме, когато сирената ни събуди.

Което не беше съвсем вярно, тъй като всъщност се бяха събудили, преди да чуят сирената. Макар че Клеър не виждаше защо това да е важно.

Полицаят натисна няколко бутона на устройството, което държеше в ръка, все още навъсен.

— В тази къща не живеят ли четирима души? Къде са другите двама?

— Ева е вътре, а Майкъл… — къде, по дяволите, беше Майкъл? — Не знам къде е Майкъл.

— Ще отида да проверя дали не си е в стаята — предложи Шейн, ала полицаят го спря с поредния смразяващ поглед.

— Дръж си задника на бордюра и мълчи. Ти — как ти е името?

— Клеър Денвърс.

— Клеър, върни се в къщата и виж дали Майкъл Глас е вътре. Ако го няма, провери дали колата му е тук.

Клеър го зяпна с широко отворени очи.

— Мислите ли, че…

— Нищо не мисля, преди да съм научил фактите. Трябва да знам кой е тук и кой го няма и ще започна оттам — Фентън обърна мрачния си поглед към Шейн, който тъкмо се изправяше. — Не ти ли казах да си седиш на задника, Колинс?

— Нямам нищо общо с това!

— Ако трябва да съставя списък на всички заподозрени, които биха искали да наръгат някой и друг вампир, ти ще си начело, така че — да, имаш много общо. Сядай!

Шейн се подчини, макар да личеше, че кипи от ярост. Молейки се той да не направи някоя глупост, Клеър изтича към къщата. Ева беше на горния етаж и се обличаше — черна, впита блузка, украсена с лъскава апликация на Елмър Фъд, черни дънки и кубинки „Док Мартенс“.

— Не е…

— Знам, видях — гласът на Ева звучеше задавено, сякаш бе плакала или всеки момент щеше да се разплаче. — Сам е, нали? Жив ли е? Или каквото там са вампирите?

— Не знам. Ричард каза, че може и да го спасят — Клеър здраво стисна бравата и погледна към стаята на Майкъл; както винаги вратата беше плътно затворена. — Провери ли…

— Не — Ева си пое дълбоко дъх и стана. — Да идем заедно.

Стаята беше отключена. Вътре цареше мрак и Клеър запали лампата. Леглото беше празно и грижливо оправено, стаята изглеждаше съвсем нормално. Ева погледна в гардероба, под леглото и дори в банята.

— Няма и следа от него — задъхано каза тя. — Да проверим в гаража.

Гаражът всъщност беше един навес в задния двор и не беше свързан с къщата. Ева и Клеър излязоха през задната врата и прекосиха изровената алея. Вратите на навеса бяха затворени; Ева отвори едното крило, Клеър — другото.

Колата на Майкъл я нямаше.

— Може би е отишъл на работа? — предположи Клеър.

— Ти Джей не отваря преди десет — каза Ева. — Какво ще търси там толкова рано?

— Инвентаризация?

— Сериозно ли мислиш, че ще повикат един вампир в шест сутринта, за да прави инвентаризация? — Ева затръшна вратата на навеса и я изрита яростно. — Къде се е дянал, по дяволите? И защо, дяволите да го вземат, никоя от нас няма мобилен телефон, който работи?

Клеър бе изгубила своя, а този на Ева беше станал на парчета. Двете се спогледаха нещастно, после безмълвно се запътиха към улицата, където Шейн все още седеше на бордюра. Ако някой изобщо бе в състояние да седи бунтарски, това беше той.

— Дай ми телефона си — нареди Ева и протегна ръка; Шейн я изгледа намръщено. — Веднага, идиот такъв. Майкъл го няма, а колата му не е в гаража.

— Майкъл има кола? Откога?

— Откакто вампирите му дадоха. Не ти ли е казал?

Шейн поклати глава; един мускул на лицето му започна да играе.

— Той нищо не ми казва, Ева. Не и откакто…

— … откакто ти започна да се държиш с него като с прокажен ли? Колко странно!

Шейн безмълвно й подаде телефона си и извърна очи към мястото, където допреди малко лежеше тялото на Сам. Клеър се зачуди дали си мисли за кръстоносния поход на баща си и как „единственият добър вампир е мъртвият вампир“…

… и дали дълбоко в себе си не е съгласен с него.

Ева избра номера и допря телефона до ухото си.

В продължение на няколко дълги напрегнати секунди не се случи нищо, после Клеър видя как по лицето и цялото тяло на Ева се разлива облекчение.

— Майкъл! Къде си, дяволите да те вземат?

Пауза.

— Къде?

Пауза.

— А, окей. Трябва да ти кажа…

Пауза.

— А, вече знаеш.

Пауза.

— Да, добре. Ще… ще говорим по-късно.

Ева затвори телефона и го върна на Шейн, който го мушна в джоба си, повдигнал въпросително вежди.

— Добре е — каза Ева; очите й потъмняха и се присвиха.

— И?

— И нищо. Добре е. Точка по въпроса.

— Глупости — Шейн я дръпна да седне до него. — Говори!

Клеър приседна от другата страна на Ева. Бордюрът беше студен и твърд, но пък патрулната кола скриваше Фентън от погледите им. В момента той разговаряше с някого в друга вампирска кола, която се беше появила междувременно.

— Беше в центъра — обясни Ева. — В Съвета на старейшините. Прибрали са го рано тази сутрин.

— Кой го е прибрал?

— Светата троица.

Оливър, Амели и кметът на Морганвил — бащата на Ричард и Моника.

— Амели току-що научила за Сам — продължи Ева. — Но на Майкъл му няма нищо.

Едно неизречено „засега“ увисна във въздуха. Ева се тревожеше. Тя се приведе към Шейн и понижи глас:

— Нали не си замесен в случилото се със Сам?

— За бога, Ева!

— Питам само защото…

— Знам защо питаш — яростно прошепна той. — Разбира се, че не съм замесен. Ако исках да убивам вампири, определено нямаше да избера Сам. Щях да наръгам някой като Оливър, който да си струва риска. И като говорим за Оливър — той е начело на моя списък със заподозрени.

— Вампирите не убиват други вампири.

— Той поръча убийството на Брандън — напомни им Клеър. — Според мен Оливър е способен на всичко. И би се радвал да види Амели още по-изолирана. — Клеър преглътна мъчително и продължи: — Тя ми каза веднъж, че Сам ще е в по-голяма безопасност, ако стои далеч от нея. Сигурно е била права.

— Няма значение. Оливър никога не си цапа ръцете, независимо какво се случва. И двете знаете, че в крайна сметка ще го отнесе някой нещастен глупак, който не може да си плати дълговете — каза Шейн. — На всичкото отгоре се е случило пред нашата къща, а още никой не е забравил какво стана с баща ми. Не ви ли изглежда прекалено нагласено?

По дяволите! Шейн беше прав. Страхотно бе, че Майкъл е добре, но това беше нож с две остриета, тъй като означаваше, че не си е бил вкъщи, когато Сам е бил нападнат.

А Майкъл бе единственият от четиримата, чиято дума имаше някаква тежест пред вампирите.

Както можеше да се очаква, не мина много време, преди Фентън да се върне при тях, и след като ги изгледа в продължение на няколко секунди, заяви:

— И тримата идвате с мен за разпит. Качвайте се в колата!

Шейн не помръдна.

— Никъде няма да ходя.

Полицаят въздъхна и се облегна на колата.

— Синко, виждам, че не ти липсва кураж, и лично аз го намирам достойно за уважение, но не ме разбирай погрешно — ако не дойдеш с мен, тръгваш с тях — и той посочи новодошлата вампирска кола. — И мога да те уверя, че това няма да свърши добре. Схващаш ли?

Шейн кимна, изправи се и подаде ръка на Ева, за да й помогне да стане.

Клеър остана седнала и вдигна левия си ръкав. Гривната й улови лъчите на утринното слънце, когато тя я поднесе към лицето на Фентън.

Очите на полицая се разшириха.

— Това наистина ли…?

— Искам да се видя с моя Покровител — каза Клеър. — Моля.

Фентън отиде да се обади от радиото в патрулната кола и когато се върна, даде знак на Ева и Шейн да се качат отзад.

— На задната седалка — нареди той. — Отиваме в участъка. А ти, хлапе… — при тези думи той кимна към другия автомобил. — Те ще те заведат при Амели.

Клеър преглътна мъчително и погледна първо Шейн, а после Ева. Не това беше имала предвид. Планът й беше тримата да останат заедно. Как щеше да ги защити, ако сега ги разделяха?

— Недей — каза Шейн. — Ела с нас.

Честно казано, това започваше да й се струва по-добрият вариант. Вампирите нямаше да са в добро настроение, а гривната съвсем не я освобождаваше от подозрение. Амели спокойно можеше да нареди да я наранят и дори да я убият.

— Окей — съгласи се Клеър.

Видимо облекчен, Шейн се настани на задната седалка на патрулната кола, следван от Ева.

Преди Клеър да успее да се качи, Фентън затръшна вратата.

— Хей! — изкрещя Шейн и заудря по прозореца.

И той, и Ева се мъчеха да излязат, ала вратите бяха заключени.

Фентън улови Клеър за лакътя, заведе я до другата кола, отвори вратата и я бутна на задната седалка, преди тя да успее да се възпротиви. Вратата се заключи с тихо изщракване и Клеър остана да седи неподвижно, мъчейки се да види нещо в мрака, който цареше в колата.

Един от вампирите запали осветлението.

По дяволите!

Двама от най-нелюбимите й вампири. Жената имаше снежнобяла кожа, платиненоруса коса и бледи сребристосиви очи. Гретхен. Ханс, нейният партньор, беше едър кокалест мъж с посивяваща къса коса и каменно лице.

— Предпочитам да ни се беше паднало момчето — разочаровано подхвърли Гретхен.

Гласът й беше нисък, гърлен и с ясно доловим чуждестранен акцент. Не можеше да се каже, че е точно немски, но пък не можеше да се каже и че не е. Старовремски акцент, реши Клеър.

— Последния път беше толкова груб. А и баща му със сигурност заслужава един добър урок, дори и ако момчето не е направило нищо.

— Амели каза да доведем нея — Ханс запали колата и хвърли поглед към Клеър в огледалото за обратно виждане. — Сложи си колана, ако обичаш.

На Клеър това й се видя ужасно странно. Какво го бе грижа един вампир за нейната безопасност? Въпреки това се подчини и след като закопча предпазния колан, се облегна назад. Също като в колата на Сам предишния ден и този път не можеше да види нищо навън, с изключение на мъгливите, сиви очертания на изгряващото слънце.

— Къде ме водите? — попита тя.

Гретхен се разсмя и Клеър улови проблясването на остри вампирски зъби, въпреки че Гретхен изобщо не се нуждаеше от тях, за да вдъхва страх. Ни най-малко.

— В Съвета на старейшините. Не го ли помниш, Клеър? Миналия път си изкара толкова добре там.