Среднощна алея

4.

Спагетите бяха вкусни, а с малко увещаване успяха да накарат Шейн да хапне заедно с останалите. Двамата с Майкъл седяха един срещу друг, ала нито говореха, нито се поглеждаха. Общо взето, напълно благовъзпитано. Клеър тъкмо започна да се отпуска, когато Шейн безцеремонно попита:

— Нали сложи повечко чесън в спагетите, Ева? Знаеш колко го обичам.

Ева му хвърли гаден поглед.

— И съседите знаят колко го обичаш — отвърна и с извинителен поглед към Майкъл добави: — Нали не съм прекалила?

Защото чесънът определено не беше любимата подправка на вампирите. И именно по тази причина Шейн го слагаше на всичко, което ядеше.

— Добре е — увери я Майкъл, макар всъщност да ровичкаше вяло в чинията си, а и изглеждаше доста блед. — Моника се отби днес. Теб търсеше, Клеър.

Шейн и Ева простенаха. Като никога и тримата й съквартиранти бяха на едно и също мнение. И не сваляха поглед от нея.

— Какво? Кълна се, че не… не съм започнала да й се подмазвам или нещо такова! Тя си е побъркана, окей? Не сме приятелки и нямам представа защо идва вкъщи.

— Сигурно пак се опитва да ти заложи някакъв капан — подхвърли Ева и си сипа още спагети. — Както направи на онзи купон. Хей, а ти чу ли, че този петък у тях щяло да има парти? Само за най-отбрани гости, ще има и самолети за онези, които не са от града. Пълна програма. Предполагам, че ще си празнува рождения ден или пък поредната тлъста сумичка от татко, или нещо такова. Защо не й се изтърсим без покана?

— Идеята ми харесва — обади се Шейн. — Да провалим партито на Моника.

И като хвърли бърз поглед на Майкъл, добави:

— Ами ти? Това нали не нарушава някакви вампирски правила на поведение или нещо такова?

— Да го духаш, Шейн.

— Момчета! — намеси се Ева с престорено строг тон. — Внимавайте как се държите. На масата има непълнолетна.

— Е — каза Шейн, — така или иначе, нямах намерение да го направя.

Клеър извъртя очи към тавана.

— Стига де, не съм расла в саксия. Не е като да не съм чувала израза. Или използвала.

— Не бива да го използваш — най-сериозно заяви Майкъл. — Момичетата казват „целуни ме отзад“, а не „да го духаш“. Обаче не бих ти препоръчал „ухапи ме“. Не и по тези места.

Ева се задави със спагетите си и Шейн я потупа по гърба, но и той, и Майкъл се смееха. Клеър ги изгледа сърдито в продължение на няколко секунди, преди да се предаде и да признае, че наистина беше смешно.

Изведнъж всичко отново беше наред.

— Е? Петък вечер. Какво ще кажете? — попита Ева, като си бършеше очите и се задъхваше от смях. — Ще купонясваме ли? Защото лично на мен няма да ми се отрази никак зле.

— Съгласен — каза Майкъл и натъпка огромен залък спагети в устата си; Клеър се зачуди дали не го изгориха. — Смятам, че ако дойда с вас, тя няма да може да ви изгони. Вампирски VIP статус. Все за нещо да върши работа.

Шейн го погледна и за миг Клеър почувства топлотата, която толкова й липсваше напоследък. После всичко отмина и между двамата отново се издигна стена.

— Сигурно ще е забавно — отвърна Шейн. — Но ако искаме да провалим вечерта на Моника, трябва да отидем всички заедно.

Довършиха вечерята в неловко мълчание. Мислите на Клеър час по час се връщаха към кадифената кутийка в стаята й и тя трябваше да полага немалко усилие, за да не изглежда гузна. Без особен успех, предположи тя, когато забеляза, че Майкъл я наблюдава настойчиво, макар да не бе сигурна дали е доловил неудобството й, или просто се чуди защо не се бе присъединила към плановете им да отидат на партито на Моника.

Клеър се нахрани бързо, изми купичката си и като измърмори някакво извинение за много домашни, изтича по стълбите. Е, те вече бяха свикнали с постоянното й учене, а понеже днес бе ред на Шейн да измие чиниите, това щеше да й спечели малко време…

Кутийката си беше на тоалетката, там, където я бе оставила. Клеър я взе и седна по турски на пода, опряла гръб в стената, като претегляше кутийката в ръката си.

— Чудиш се дали да я носиш, или не — каза Амели и Клеър изписка от изненада.

Спокойна и елегантна както винаги, Амели се бе разположила в старинното кадифено кресло в ъгъла, сплела благовъзпитано пръсти в скута си. Повече приличаше на картина, отколкото на човешко същество. Днес, повече от всеки друг път, от нея се излъчваше древност и мраморна студенина.

Клеър побърза да се изправи. Знаеше, че е глупаво, но просто не й се струваше редно да седи в тази поза в присъствието на Амели. Амели кимна едва–едва в знак на одобрение, но иначе не помръдна.

— Съжалявам, че те стреснах, Клеър, но трябваше да поговорим насаме.

— Как проникнахте тук? Искам да кажа, че това е нашата къща, мислех, че вампирите не…

— … не могат да влязат, ако не са поканени? Могат, когато къщата принадлежи на друг вампир. Но дори и четиримата да бяхте хора, тази къща всъщност е моя. Аз я издигнах, така, както издигнах и всички други къщи на Основателя. Къщата ме познава и аз не се нуждая от позволение, за да вляза — очите на Амели проблеснаха в мрака. — Това смущава ли те?

Клеър преглътна и не отговори.

— Какво искате?

Амели повдигна дългите си, тънки вежди и посочи кутийката в ръцете на Клеър.

— Искам да я сложиш.

— Но…

— Не те моля. Заповядвам ти.

Клеър потрепери, тъй като гласът на Амели, макар и все така спокоен, беше прозвучал… сурово. Тя отвори кутийката, извади гривната, тежка и топла върху дланта й, и се взря в нея.

Не виждаше откъде се откопчава, макар че украшението очевидно беше прекалено тясно, за да може да си го сложи направо.

С крайчеца на окото си забеляза как нещо проблесна и докато вдигне поглед, Амели вече беше взела гривната от ръката й и бе обвила ледени пръсти около китката й.

— Направена е специално за теб — обясни тя. — Не мърдай. За разлика от гривните, които повечето от другите деца носят, твоята не може да бъде свалена. Договорът, който подписа, ми дава това право.

— Ама… не, не искам…

Твърде късно. Амели направи някакво движение и гривната мина през плътта и костите на Клеър и се сключи около китката й. Клеър опита да се отскубне, ала нямаше никакъв шанс, не и срещу силата на един вампир. Амели се усмихна и я задържа неподвижно в продължение на няколко секунди просто за да й покаже кой командва, после я пусна. Клеър трескаво завъртя гривната, като я натискаше ту тук, ту там, търсейки закопчалката й.

Само че гривната беше съвършено гладка и явно не можеше да бъде свалена.

— Трябваше да го направя така, по древния начин — обясни Амели. — Тази гривна ще ти спаси живота, Клеър, помни ми думите. Много рядко съм проявявала подобна благосклонност към когото и да било. Би трябвало да си ми признателна.

Признателна? Клеър се чувстваше като куче на каишка и това изобщо не й харесваше. От гневния й поглед усмивката на Амели стана още по-широка. Не че така изглеждаше по-дружелюбна — в усмивката на Амели нямаше нищо успокояващо.

— Е, някой ден може би ще ми благодариш — каза тя и повдигна вежди. — Много добре. Време е да си вървя. Сигурна съм, че имаш да учиш.

— Как очаквате да го скрия от приятелите си? — промърмори Клеър.

— Няма да го криеш — отвърна Амели и отвори вратата, без да я отключва. — Не забравяй, че трябва да се подготвиш за работата си с Миърнин утре.

И тя излезе в коридора, затваряйки вратата след себе си. Клеър изтича след нея и завъртя бравата, ала вратата не помръдна. Докато Клеър успее да отключи и да излезе в коридора, там вече нямаше никого. Тя се заслуша в потракването на чинии от долния етаж и далечния смях на приятелите си, и усети, че й се доплаква.

После разтърка очи, пое дълбоко дъх и се върна на бюрото си, за да се опита да учи.

Следващият ден беше истинска вихрушка от лекции, тестове и упражнения и Клеър изпита огромна благодарност, когато най-сетне дойде време за следобедната й почивка. Чувстваше се глупаво, облечена в блуза с дълги ръкави, ала това бе единствената дреха в гардероба й, която покриваше гривната, а тя отчаяно държеше да я скрие. Дотук — добре. Ева не беше забелязала, а когато двете излязоха от вкъщи, Шейн още спеше. Майкъл също не се виждаше никъде. Миналата нощ, в пристъп на отчаяние, Клеър се бе опитала да среже гривната — първо с ножица, а после с чифт ръждясали клещи, които беше открила в мазето. Острието на ножицата се счупи, а клещите бяха тежки и неудобни и просто се хлъзгаха по гладкия метал. Не можеше да го направи сама, а нямаше как да помоли за помощ.

Не можеше и да я крие вечно.

Е, можеше поне да опита.

Тя се запъти към кафенето в Университетския център и видя, че Ева е сама зад бара, раздразнена и със зачервени бузи под мъртвешки бялата пудра.

— Къде е Ейми? — попита Клеър, докато й подаваше три долара за чаша мока. — Мислех, че е на работа през цялата седмица.

— Без майтап! Аз също. Обадих се на шефа, но той е болен, както и Ким, така че днес съм сама. На света няма достатъчно кафе, за да направи този ден поносим — Ева издуха един кичур от запотеното си чело, втурна се към машината за еспресо и извади няколко чашки. — Някога сънувала ли си как тичаш ли, тичаш, докато всички си стоят неподвижно, но въпреки това все не можеш да ги настигнеш?

— Не — отвърна Клеър. — Аз обикновено сънувам, че съм гола в час.

Ева се ухили.

— За това получаваш безплатен карамел в кафето. Иди да седнеш. Няма нужда и ти да се въртиш наоколо като останалите лешояди.

Клеър си намери свободна маса, извади учебниците си, взе си моката, когато Ева извика нейното име, и прозявайки се, отвори „Последна воля и завещание“. Беше прекарала по-голямата част от предишната нощ в запаметяване на най-различни символи, ала задачата не беше никак лесна. С египетските се беше справила, ала тези далеч не бяха толкова ясни, а тя имаше чувството, че Миърнин няма да търпи грешки.

Над разтворената й книга падна сянка и когато вдигна поглед, Клеър видя инспектор Травис Лоу и неговия партньор, Джоу Хес. Тя познаваше и двамата доста добре — бяха й помогнали през онзи размирен период, когато бащата на Шейн се спотайваше в града и се опитваше (успешно!) да убива вампири. Двамата нямаха гривни и не бяха Защитени. Доколкото Клеър бе успяла да разбере, по някакъв начин си бяха извоювали особен статут. Не знаеше как точно са го направили, но бе сигурна, че е било нещо наистина храбро.

— Здравей, Клеър — поздрави я Хес и си придърпа стол; Лоу последва примера му.

По телосложение двамата не си приличаха особено — Хес беше висок и жилав, с издължено лице, докато Лоу беше кръглолик и оплешивяващ. За сметка на това погледите им бяха еднакви — предпазливи, потайни, вечно нащрек.

— Е, как си? — попита Хес.

— Добре — отвърна тя и едва устоя на изкушението да докосне гривната около китката си. Погледът й се местеше от единия върху другия, а спокойствието й бързо се изпаряваше. — Какво има? Нещо не е наред ли?

— Да — отговори Лоу. — Може и така да се каже. Виж, Клеър, неприятно ми е да ти го кажа, но зад къщата ви беше намерен труп на младо момиче. Открили са го тази сутрин, докато събирали боклука.

— Мъртво момиче? — преглътна Клеър с мъка. — Коя е?

— Ейми Калъм — отвърна Хес. — Тукашна. Семейството й живее на няколко преки от вас. Родителите й са съкрушени — Хес хвърли поглед към бара. — Работела е тук.

Ейми? Ейми от кафенето? О, не!

— Познавах я — промълви Клеър. — Работеше заедно с Ева. Днес трябваше да е тук. Ева каза…

Ева! Клеър погледна към нея и видя, че тя все още бъбри жизнерадостно, приема поръчки, връща ресто. Явно не й бяха казали.

— Сигурни ли сте, че е било зад нашата къща? — попита тя.

— Клеър… — двамата инспектори си размениха погледи; лош знак. — Тялото й е било натъпкано във вашия контейнер.

Клеър усети, че й прилошава. Толкова близо… та тя беше изхвърлила боклука само преди два дни! Беше метнала торбите с отпадъци в същия този контейнер. Тогава Ейми все още беше жива. А сега…

— Видя ли нещо миналата нощ? — продължи Хес.

— Не, аз… когато се прибрах, вече се беше стъмнило. А после цяла нощ учих.

— Да си чула нещо? Някакъв шум откъм контейнерите?

— Не. Бях си сложила слушалките. Съжалявам.

Шейн гледаше през прозореца, спомни си тя внезапно. Може би беше видял нещо. Но ако беше така, щеше да й каже, нали? Никога не би скрил нещо такова.

Изведнъж й хрумна ужасяваща мисъл и тя впери поглед в спокойните, безпристрастни очи на Джоу Хес.

— Да не са били…

Наоколо имаше твърде много хора, така че вместо да довърши, тя изимитира зъби, забити в шията й. Джоу поклати глава.

— Точно като предишния труп е — допълни Лоу. — Все още не можем да изключим зъбатите ни приятелчета, но не е в техен стил. Предполагам, сещаш се в чий стил е?

Клеър почувства, че се вледенява.

— На Джейсън. Братът на Ева. Още ли не е арестуван?

— Не сме го хванали да върши нищо незаконно. Но и това ще стане. Той е прекалено луд, за да живее нормално — Лоу я изгледа изпитателно. — Нали не си го виждала?

— Не.

— Добре.

Двамата се изправиха едновременно, като по телепатичен сигнал.

— Е, най-добре да идем да кажем на Ева. Ще ни се обадиш, ако си спомниш нещо, нали? И недей да излизаш сама. От това и Защитата не може да те опази — Лоу хвърли многозначителен поглед към китката й и тя усети, че се изчервява, сякаш той бе познал какъв цвят е бельото й. — Ако ти се налага да излизаш, взимай някой от приятелите си, става ли? Същото важи и за Ева. Ние ще се опитаме да ви наглеждаме, но най-добрата защита е постоянната бдителност.

С тези думи те си тръгнаха. Клеър ги изпрати с поглед и видя как кимват на висок млад мъж, който идваше към нея. За миг го взе за Майкъл — имаше същата походка и сходно телосложение, — ала после светлината падна върху косата му. Рижа, а не руса като косата на Майкъл.

Сам. Сам Глас, дядото на Майкъл. Ами да, нали Амели й беше казала, че Сам ще я заведе при Миърнин. Съвсем беше забравила. Е, това беше добре. Клеър харесваше Сам. Той беше спокоен и мил, и с изключение на бледата кожа и странния блясък в очите, по нищо не приличаше на вампир. Точно като Майкъл, каза си Клеър. Но пък те бяха двамата най-млади вампири, а освен това помежду им имаше роднинска връзка. Кой знае, може би с годините вампирите постепенно губеха нормалното у себе си.

— Здрасти, Клеър — поздрави я Сам, сякаш току–що се бяха разделили, макар че не се бяха виждали поне от седмица; Клеър предположи, че времето тече различно за вампирите. — Какво искаха?

Сам беше облечен с дънки и тениска на университета и изглеждаше секси. Е, като за червенокос вампир, разбира се. По устните му играеше мила, макар и разсеяна усмивка. Очевидно Клеър не беше неговият тип. Доколкото знаеше, Сам все още беше лудо влюбен в Амели, нещо, което на Клеър й беше много по-трудно да възприеме, отколкото теорията на струните.

— Намерили са труп на момиче — каза Клеър, тъй като Сам все още очакваше отговор. — В нашия контейнер за боклук. Ейми. Ейми Калъм.

Изразителното, сериозно лице на Сам помрачня.

— По дяволите! Познавам семейството й. Свестни хора. Ще намина да ги видя — той седна на масата и като се приведе към Клеър, понижи глас. — Не са го направили вампири, поне това знам. Щях да чуя, ако някой беше прекрачил границата.

— Така е. Май е бил един от нас — внезапно Клеър осъзна, че Сам не беше „един от нас“, и се изчерви. — Исках да кажа… някой човек.

Сам й се усмихна, ала очите му изглеждаха натъжени.

— Всичко е наред, Клеър. Свикнал съм. Ние и те, така е в този град — той сведе поглед към ръцете си, които почиваха спокойно върху масата. — Трябва да те заведа на срещата ти.

— А, да — Клеър побърза да затвори книгите и да ги натъпче в раницата си. — Извинявай, забравих колко е часът.

— Не се притеснявай — успокои я той, все така, без да я поглежда; когато продължи, гласът му беше много мек. — Клеър, сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

— Какво?

Той се пресегна и я сграбчи за китката, онази, с гривната, скрита под дългия ръкав. Украшението болезнено се впи в кожата й.

— Знаеш какво.

— Ау! — изохка тя и той я пусна. — Бях принудена. Нямах друг избор. Трябваше да подпиша, ако исках да опазя живота на приятелите си.

Сам не отговори. Сега я гледаше право в лицето, ала тя не смееше да срещне погледа му. Не й харесваше, че той знае за договора й с Амели. Ами ако кажеше на Майкъл, а той — на Шейн?

Рано или късно Шейн ще разбере.

Е, тя предпочиташе да е колкото се може по-късно.

— Знам — увери я Сам. — Но ми се иска да не се беше захващала с другото. С Миърнин. Не е… безопасно.

— Да, той е болен или нещо такова. Но няма да ми стори зло. Амели…

— За Амели един човек не е нещо, за което си струва да се тревожи — от устата на Сам това прозвуча изненадващо горчиво, особено, при положение че ставаше дума за Амели. — Тя те използва така, както използва всички хора. Не е нищо лично, но и определено не е в твой интерес.

— Защо? Какво премълчаваш?

Сам я изгледа продължително и след дълга борба най-сетне се реши:

— През последните няколко години Миърнин имаше петима ученици. Двама от тях бяха вампири.

Клеър примигна изненадано, а Сам се изправи на крака.

— Петима? Какво е станало с тях?

— Това е правилният въпрос. А сега го задай на правилните хора.

И той се отдалечи. Клеър ахна и като грабна раницата си, побърза да го настигне.

В другия край на кафенето двамата инспектори съобщаваха новината на Ева. Клеър погледна натам в същия момент, в който Ева научи, че приятелката й е мъртва. Дори от толкова далече сърцето на Клеър се сви при вида на болката, изписала се по лицето на Ева, макар и само за миг, преди тя да я скрие и да я заключи в себе си. В Морганвил човек свиква да губи близките си, предположи Клеър.

О, Боже, понякога този град беше просто ужасен!

Сам имаше кола — лъскав тъмночервен седан със затъмнени прозорци. Беше паркиран в подземния гараж под Университетския център, на едно от местата, означени „САМО ЗА СПОНСОРИ“. Имаше и рисунка на стикера, който трябваше да се вижда на предното стъкло като доказателство, че колата може да паркира там.

Стикер, какъвто Сам, разбира се, имаше.

— Какво означава това? Че даряваш пари на университета ли?

Сам отвори вратата на мястото до шофьора и я задържа, за да може Клеър да се качи — кавалерски жест, с какъвто тя не беше свикнала.

— Не точно. Амели ги дава на онези, които работят в университета.

— Ти работиш в университета? — попита Клеър, когато Сам също се качи в колата и пъхна ключа в стартера.

— Водя вечерни лекции — той се усмихна широко и изведнъж заприлича на малко момче.

Клеър си помисли, че това никак не беше в стила на вампирите — да изглеждат толкова умилително хлапашки. Може би, ако повече от тях го правеха, щяха да се радват на по-голяма популярност сред местното дишащо население.

— Един вид програма за приобщаване — допълни Сам.

— Супер — отвърна Клеър, докато се взираше през стъклата, които бяха толкова тъмни, сякаш навън бе нощ. — Наистина ли виждаш през това?

— Като посред бял ден — увери я Сам.

Клеър си сложи колана, отпусна се в седалката и го остави да шофира. Не пътуваха дълго (в Морганвил всичко беше наблизо), но тя все пак имаше достатъчно време, за да забележи някои неща по колата на Сам. Като например че беше чиста. Ама наистина чиста. Нямаше абсолютно никакви боклуци. (Е, той надали похапваше хамбургери в колата, нали така? Хмм, я почакай, а дали не…) Миризмата вътре също бе различна от миризмата на повечето коли. Някак си нова и стерилна.

— Как вървят часовете?

О, значи възнамеряваше да покаже типичния за възрастните дежурен интерес.

— Добре — отвърна Клеър. Всъщност никой не се вълнуваше от истинския отговор на този въпрос, но пък и „добре“ не беше лъжа. — Не са много трудни.

Което също не беше лъжа.

Сам я погледна или поне така й се стори на мъждивата светлина, излъчваща се от таблото.

— Може би не извличаш всичко възможно от тях? Замисляла ли си се над това?

Тя сви рамене.

— Винаги съм била напред с материала. Все пак е по-добре от гимназията, но се надявах на нещо малко по-трудно.

— Като да работиш с Миърнин ли? — сухо попита Сам. — На това наистина му се казва предизвикателство. Клеър…

— Амели не ми остави кой знае какъв избор.

— Но и ти искаш да го направиш, нали?

Така беше, принудена бе да признае Клеър. Миърнин й вдъхваше страх, но Клеър бе усетила у него някаква светлина. Същата искрица, която гореше и у нея и която тя постоянно търсеше с какво да подхранва.

— Може би просто има нужда от някого, с когото да говори — каза тя.

Сам издаде неопределен, леко развеселен звук и паркира колата.

— Трябва да съм много бърз — обясни той. — Последната врата в края на улицата. Ще те чакам в сянката там.

Той отвори вратата и… изчезна, а вратата се захлопна сама. Клеър ахна, откопча колана си и излезе на окъпаната от слънчевите лъчи улица, ала от Сам нямаше и помен. Колата беше паркирана до тротоара на една задънена улица и на Клеър й бяха достатъчни само няколко секунди, за да разпознае къщата пред себе си. Голяма готическа постройка, почти идентична със Стъклената къща, само че тази беше собственост на една старица на име Катрин Дей и нейната внучка.

Възрастната жена и сега беше на верандата, полюляваше се напред–назад в стола си и си вееше с книжно ветрило. Клеър й помаха и старицата й махна в отговор.

— Да ме видиш ли си дошла, момичето ми? Качи се, ще ти донеса лимонада.

— Може би по-късно — отвърна Клеър. — Сега трябва да…

Тя млъкна ужасена, осъзнала изведнъж къде й бе казал да отиде Сам.

В алеята. Същата, до която всички, в това число и старата Катрин Дей, я бяха предупредили да не припарва. Алеята, където като паяк в мрежата си се спотайваше вампирът, който веднъж вече се бе опитал да я подмами в бърлогата си.

Катрин Дей бавно се изправи. Дребна, сбръчкана старица, тя изглеждаше съсухрена и жилава като стара кожа. Нямаше как да не е жилава, щом бе оцеляла толкова години в град като Морганвил, помисли си Клеър.

— Добре ли си, момиче?

— Да — отвърна Клеър. — Благодаря. Аз… скоро ще се върна.

И тя се запъти към алеята.

— Хей, момиче, на какво си играеш? — долетя гласът на старицата зад гърба й. — Да не си си изгубила ума?

Май да.

Улицата беше тясна, от двете й страни се издигаха огради. Колкото по-напред отиваше Клеър, толкова повече улицата се стесняваше, също като фуния. Не се усещаше някаква особена притегателна сила, нито пък се чуваха странни гласове.

Не се виждаше и никакъв Сам.

— Ето ме — разнесе се глас, когато Клеър сви зад един ъгъл.

И наистина, той стоеше там, полускрит в сянката на една сводеста врата, въвеждаща в нещо, което изглеждаше като барака. При това — доста паянтова барака. Клеър се зачуди дали бе нормално да е наклонена така.

— Миърнин е паякът! — досети се тя изведнъж.

Сам я погледна замислено и кимна.

— Повечето хора знаят, че не бива да идват насам. Той взима само онези, които нямат Защита. Знае разликата, така че няма да ти стори нищо. Не и сега.

Ободряваща мисъл. Сам отвори вратата (която не изглеждаше достатъчно здрава, за да спре дори някой по-силен повей на вятъра) и прекрачи прага. Силна, горчива миризма долетя отвътре и раздвижи застоялия въздух. Химикали. Стара хартия. Непрани дрехи.

Е?

Клеър пое дълбоко въздух, напоен с мириса на всички тези неща, и пристъпи в бърлогата на Миърнин.