Среднощна алея

3.

Сутрешните часове минаха доста добре, а почивките си Клеър прекара в университетското кафене. Ева работеше там и се справяше отлично — беше спокойна, експедитивна и сякаш глуха за заяжданията и придирчивостта на много от студентите. Клеър бе забелязала, че почти всички от грубияните имаха Защита — явно беше въпрос на социален статус и тъй като Ева бе решила, че не иска да получава Защита от вампирите, за тях тя беше второ качество човек.

А може би просто си бяха грубияни. Хората нямат нужда от връзки с вампирите, за да бъдат арогантни гадняри.

Този ден Ева работеше с още едно момиче, което Клеър не познаваше. То имаше дълга, права, кестенява коса, която й стигаше до раменете и когато момичето се движеше, се полюшваше като лъскава завеса. Клеър предположи, че няма проблем, тъй като момичето не приготвяше напитки, а работеше на касата. На гърдите си носеше табелка с името ЕЙМИ и изглеждаше весела и мила. Двете с Ева си бъбреха като приятелки, което беше добре — Ева определено се нуждаеше от това. Клеър убиваше времето между часовете, като преглеждаше учебника си по английска литература (скучно!) и четеше книга за теорията на струните, която беше взела от библиотеката (интересно!). Идеята, че в основата на всичко стояха трептящи нишки, че наоколо имаше безброй повърхности, които вибрираха, страшно й допадаше. Това правеше света много по-… вълнуващ. Вечно движещ се.

Часовникът й изпиука, за да й напомни, че ако не побърза, ще закъснее за час, така че тя натъпка книгите в раницата си, помаха на Ейми и Ева и излезе в топлия, слънчев следобед.

Докато примигваше срещу яркото слънце, налетя на Моника. Най-буквално, тъй като Моника тъкмо се изкачваше по стълбите, по които Клеър слизаше. Моника залитна и Клеър автоматично я улови да не падне. Какво правя?, помисли си тя внезапно. Та нали не толкова отдавна Моника през смях бе наблюдавала как Клеър пада по стълбите и едва не си разбива главата.

— Хей, внимавай къде ходиш, кучко! — сопна се Моника, после обаче забеляза кой стои пред нея. — А, Клеър, ти ли си? Здравей! Готина блузка!

Искрено озадачена, Клеър погледна блузата си. Изобщо не беше готина. Всъщност самата тя не би окачествила която и да било от дрехите си като готина, а критериите на Моника бяха неимоверно по-високи.

— За лекции ли бързаш? — весело продължи Моника. — Жалко. Можех да те черпя една мока или нещо такова.

— Аз… ъ–ъ–ъ… да, имам лекции — отвърна Клеър и се опита да я заобиколи, но Моника й препречи пътя; усмивката й изглеждаше дружелюбна, ала в големите й красиви очи нямаше и помен от нея. — Ще закъснея.

— Само за момент — Моника понижи глас и Клеър внезапно си даде сметка, че за първи път я вижда сама, без вечните й придружителки Джина и Дженифър, или пък заобиколена от цяла тайфа от Популярните. — В петък вечер организирам парти. Можеш ли да дойдеш? В къщата на родителите ми е. Ето ти адреса.

И преди Клеър да успее да реагира, Моника тикна листче хартия в ръката й.

— Недей да го разтръбяваш, окей? — добави Моника. — Поканила съм само най-отбрани гости. А, да, облечи си нещо хубаво, ще бъде доста официално.

И тя изприпка по стълбите, присъедини се към групичка момичета и влезе в стъкленото преддверие на Университетския център, като си бъбреше с тях и се смееше.

Най-отбрани гости? Клеър се загледа в листчето хартия, поколеба се дали да не го изхвърли, после обаче го мушна в джоба си.

Може би това беше прекрасна възможност веднъж завинаги да убеди Моника, че никога няма да й бъде приятелка.

Тя се запъти към аудиторията, но това не й попречи да си държи очите отворени и когато забеляза онези, които търсеше, се отклони и закрачи през тревата.

Геймъри. Смотаняци. Прекарваха по-голямата част от следобеда в хвърляне на зарчета и местене на пулове върху някакви неразбираемо изрисувани дъски. Клеър минаваше покрай тях всеки ден, ала нито веднъж не бе видяла някое момиче да отиде при тях или дори да ги доближи. Всъщност, когато Клеър спря пред тях и се прокашля, те я изгледаха, сякаш бе извънземно, дошло от някой от световете, изобразени на дъските пред тях.

— Здрасти — поздрави тя и им подаде листчето хартия. — Казвам се Моника и този петък организирам парти. В случай че искате да дойдете. Кажете и на приятелите си.

Един от тях се пресегна и предпазливо взе листчето. После друг го изтръгна от ръката му и го прочете.

— Леле! Ама ти сериозно ли?

— Абсолютно.

— Нещо против да поканим и други хора?

— Колкото повече — толкова по-добре.

И Клеър се отправи в час.

— Клеър Денвърс?

Беше последният й час за деня и Клеър стреснато вдигна поглед от тетрадката си. Преподавателят определено не проверяваше присъстващите. Всъщност досега с нищо не бе показал, че му пука за посещаемостта на часовете му, която понякога беше почти нулева. Като днес, например — освен Клеър, в залата надали имаше повече от дузина студенти. Присъствието в часовете на професор Как-му-беше-името беше безсмислено — лекциите му представляваха PowerPoint презентации, които той им диктуваше най-подробно и които качваше в интернет веднага след края на часа. Нищо чудно, че повечето студенти не си правеха труда да влизат в часовете му.

Клеър вдигна ръка, като се чудеше какво ли става. За миг я обзе чувство на вина, задето беше дала поканата на отбора на Смотаняците, но после си каза, че бе твърде рано някой вече да е разбрал. Пък и на кого му пукаше (освен на Моника, разбира се)?

Преподавателят, с посивяла коса, набръчкано, уморено лице и нито капчица ентусиазъм, й хвърли празен поглед и обяви:

— Викат ви в администрацията, стая 317. Вървете още сега.

— Но… — Клеър понечи да попита какво става, ала той вече се бе върнал на презентацията си и монотонно нареждаше нещо.

Клеър натъпка книгите в раницата си и като се чудеше какво става, без особено съжаление напусна часа.

Беше ходила в административната сграда точно три пъти — веднъж, за да се регистрира, веднъж, за да подаде молба да напусне общежитията, и веднъж, за да си промени програмата. Постройката по нищо не се различаваше от административната сграда на което и да било учебно заведение — невзрачна и олющена, пълна с уморени, свадливи чиновници и затрупани с папки бюра. Клеър мина покрай Деловодния отдел и пое по стълбите, отвеждащи на втория етаж. Макар и по-тихо, отколкото на първия етаж, и тук се чуваше говор, потракване на клавиатури и бръмчене на компютри и принтери.

На третия етаж се носеше единствено шепот. Клеър тръгна по коридора и тишината стана още по-плътна. През прозорците също не долиташе шум, въпреки че ясно се виждаше как навън се разхождат хора и си приказват, а по улицата се движат коли. Клеър мина покрай редица лъскави, плътно затворени врати и най-сетне стигна до стая 317, която се намираше в дъното на коридора.

Почука и тъй като й се стори, че чу отвътре „влез“, завъртя дръжката и се озова в… пълен мрак. Непрогледна, кадифена тъмнина, от която Клеър внезапно загуби представа къде се намира. Бравата се изплъзна от пръстите й и вратата се затвори зад гърба й. Тя се опита да я намери, ала напипа единствено гладка стена.

Изведнъж зад нея затрептя светлина и когато се обърна, Клеър видя пламъчето на една кибритена клечка да близва фитила на восъчна свещ. На треперливия му светлик лицето на Амели изглеждаше като направено от слонова кост.

Амели бе точно каквато си я спомняше — хладна, бледа, с все същия царствен вид. Светлорусата й коса беше вдигната в сложна прическа, най-вероятно — с помощта на прислужници. Беше облечена в бял копринен костюм, а кожата й беше безупречна. Ако носеше грим, то изобщо не си личеше. Очите й изглеждаха някак загадъчни в полумрака — искрящи и не съвсем човешки, ала невероятно красиви.

— Извинявам се за представлението — усмихна й се Амели.

Имаше много хубава усмивка — спокойна и приятна. Майката на Клеър открай време харесваше „Заден прозорец“ на Хичкок и Клеър изведнъж си помисли, че ако Грейс Кели бе станала вампир, сигурно щеше да изглежда точно така. Леденостудена и съвършена.

— Безсмислено е да търсиш вратата — продължи Амели. — Няма да се появи, докато аз не поискам.

Сърцето на Клеър заби учестено, нещо, което не убягна на Амели, въпреки че тя не каза нищо, а просто угаси кибритената клечка и я пусна в една сребърна чинийка на масата. Когато очите й привикнаха с полумрака, Клеър установи, че се намира в сравнително малка стая, подобна на библиотека и претъпкана с книги. „Претъпкана“ беше меко казано — върху всички рафтове имаше поне по два реда книги, върху етажерките и по пода се издигаха същински книжни пирамиди. Толкова много книги, че цялата стая беше пропита от мириса на стара хартия. По стените нямаше нито един сантиметър, с изключение на мястото, където допреди малко се намираше вратата, който да не е барикадиран от етажерки, превиващи се под тежестта на безброй книги.

— Здрасти — неловко поздрави Клеър.

Не беше виждала Амели, откакто подписа документите за Защита и ги пусна, както й беше наредено, в пощенската кутия пред тях. Беше очаквала някакво посещение, но такова не бе последвало.

— Ъ–ъ–ъ — продължи тя. — Как трябва да ви наричам?

Тънките руси вежди на Амели се повдигнаха.

— Знам, че добрите маниери не са това, което бяха, но си мислех, че все ще знаеш някоя учтива форма на обръщение, която би била подходяща.

— Госпожо? — заекна Клеър.

— Ще свърши работа — кимна Амели и запали още една свещ.

Макар и все така треперлива, светлината се усили и окъпа стаята в топло, дружелюбно сияние. Полускрита в сенките, Клеър забеляза още една врата, ниска, със старинна брава и голям ключ в масивната ключалка.

В стаята нямаше никой друг, само тя и Амели.

— Повиках те, за да обсъдим обучението ти — каза Амели и се настани на един стол зад масата.

Откъм страната на Клеър нямаше друг стол, така че тя остана права. Чувстваше се неловко, но все пак остави раницата си на пода и сплете пръсти пред себе си.

— Да, госпожо. Оценките ми не са ли достатъчно добри?

Всъщност тя имаше отличен успех, който би трябвало да задоволи и най-взискателните очаквания. Амели махна пренебрежително.

— Не говорех за лекциите ти. Имах предвид обучението ти. Сигурна съм, че намираш местния университет под нивото си. Казват, че си изключително надарена.

Клеър не знаеше какво да отговори, затова си замълча. Искаше й се да има стол. Искаше й се да каже нещо любезно и да се върне в час, и никога повече да не види Амели, защото под учтивата, мила външност на Амели имаше нещо леденостудено. Нещо смущаващо нечовешко.

— Искам да вземаш уроци при един мой приятел. Разбира се, това ще ти даде допълнителни кредити — Амели се подсмихна и се огледа наоколо. — Намираме се в неговата библиотека. Моята е далеч по-подредена.

Клеър усети, че гърлото й се свива, и с мъка успя да процеди:

— Ъ–ъ–ъ… той вампир ли е?

— Това притеснява ли те? — Амели постави снежно–белите си ръце на масата и сплете пръсти; светлината на свещите проблесна в очите й.

— Н–н–не, госпожо.

Притесняваше я и още как! Изобщо не й се мислеше как ще реагира Шейн, когато научи.

— Убедена съм, че ще го намериш за невероятно интересен, Клеър. Той е един от най-забележителните умове, които съм срещала през дългия си живот, и през годините е научил толкова много, че никога не би успял да предаде всичките си знания другиму. Въпреки това, може да предаде поне част от тях. Отдавна се опитвам да му намеря ученик, някой, който бързо да разбере направените от него открития и да му помага в работата.

— О! — прошепна Клеър.

Значи… стар вампир. Опитът й със старите вампири не беше от най-добрите. Също като Амели, те бяха студени и странни, и често пъти жестоки. Като Оливър. О, Боже! Нали не говореше за Оливър?

— Кого…?

Амели сведе поглед надолу за миг, преди да срещне очите на Клеър и да се усмихне.

— Не се познавате — увери я тя. — Поне не официално. Казва се Миърнин и е един от най-старите ми приятели и съюзници. Искам да знаеш, Клеър, че действията ти от пристигането ти в Морганвил, включително и договорът ти с мен, спечелиха доверието ми. Никога не бих удостоила с тази чест някого, когото смятам за недостоен.

Ласкателство. Клеър го разбираше и бе наясно, че едва доловимата топлота в гласа на Амели бе добре пресметната, но въпреки това страхът й понамаля.

— Миърнин? — повтори тя.

— Много старо име — отвърна Амели на неизречения въпрос в гласа й. — Древно и забравено. Ала някога той беше велик учен, прочут и уважаван. Не бива и работата му да потъне в забвение.

Тук имаше нещо странно, ала Клеър беше прекалено притеснена, за да проумее какво точно се опитва да каже Амели. Или пък — да не каже. Клеър се мъчеше да преглътне буцата, заседнала на гърлото й, ала тя беше голяма колкото отровна ябълка и като че ли продължаваше да расте.

Тя кимна и Амели се усмихна. Изглеждаше някак изкуствено, сякаш се бе упражнявала пред огледалото, а не се бе научила да се усмихва като малка. Усмивката като че ли не беше нещо естествено за това бледо лице, помисли си Клеър. И наистина — тя се стопи само след секунда.

— Ако си готова…?

— Сега ли? — Без да иска, Клеър хвърли безпомощен поглед към голата стена зад себе си.

Вратата я нямаше и тя не можеше да избяга. Май нямаше избор.

Без да чака отговор, Амели се изправи и с изящна стъпка (същинска нежива Грейс Кели!) отиде до другата врата и завъртя ключа, след това го извади от ключалката и като го погледа в продължение на няколко мига, го подаде на Клеър.

— Задръж го. Можеш да си оставиш раницата тук. Не бих искала да я забравиш. Ще си тръгнеш през същата врата, през която дойде.

Пръстите на Клеър се обвиха около студения, тежък ключ. Мушна го в джоба на сините си дънки и подпря раницата си на една от етажерките в мига, в който Амели отвори ниската врата.

— Миърнин? — гласът й беше тих и ласкав. — Миърнин, доведох ти момичето, за което говорихме. Казва се Клеър.

Клеър добре познаваше този тон. С него се говореше на стари, болни хора. Хора, които вече не разбираха какво се случва около тях. Хора, за които знаете, че не след дълго няма да са сред вас. Странно бе да го чуе от устата на Амели, защото в него ясно се долавяше обич. Нима вампирите можеха да обичат? Е, очевидно да — нали Майкъл можеше? Защо тогава и Амели да не бе способна да обича?

С властен жест Амели й даде знак да се приближи. Клеър се подчини и надникна през отворената врата. Погледът й нетърпеливо обходи стаята от другата страна — голяма и пълна с най-причудливата смесица от съоръжения и боклуци, която Клеър беше виждала някога. Чисто нов лаптоп със скрийнсейвър ориенталска танцьорка. Сметало. Уреди за химически опити, които изглеждаха като извадени от някой стар филм за Шерлок Холмс. Купчини книги, натрупани по масите и пръснати по пода, сякаш за да препънат всеки нежелан гост. Лампи — някои електрически, други газови. Свещи. Стъкленици и шишенца, и сенки, и ъгли, и…

… и един мъж.

Клеър примига изненадано. Беше очаквала болнав старец и дотолкова бе убедена в това, че неволно се огледа наоколо, сякаш очакваше да го намери. Ала единственият човек в стаята седеше на един стол и четеше. При появата им той си отбеляза с пръст докъде бе стигнал, затвори книгата и вдигна поглед към Амели.

Беше млад или поне изглеждаше млад. Имаше къдрава, дълга до раменете кестенява коса, печални тъмни очи и безупречна златиста кожа. Останал завинаги на около двайсет и пет години, с едва забележими бръчици около очите и както Клеър веднага си даде сметка, много, много… красив.

И освен това изобщо не изглеждаше болен. Ни най-малко.

— А, радвам се — каза той. — Очаквах те.

Говореше на английски, ала в произношението му се долавяше акцент, който Клеър не можеше да определи. Приличаше на ирландски или може би шотландски, но беше някак… по-плавен. Може би уелски?

— Клеър, нали така? Е, влез де, няма да те ухапя — той се усмихна и за разлика от хладния опит на Амели, по лицето му се изписаха искрена топлота и веселие.

Клеър направи няколко крачки към него и усети как зад гърба й Амели се напряга. Защо ли? Миърнин изглеждаше свестен. Всъщност много по-свестен от който и да било вампир, когото Клеър бе срещнала досега, може би, с изключение на Сам, дядото на Майкъл. Както и на Майкъл, разбира се, най-младия вампир в Морганвил.

— Здравей — поздрави тя и Миърнин се усмихна още по-широко.

— Тя говори! Отлично. Не ми трябва някое безгръбначно същество. Кажи ми, малка Клеър, харесваш ли науката?

Какъв древен начин на изразяване — науката. В наши дни хората обикновено уточняваха коя наука имат предвид — биология, ядрена физика или пък химия. Въпреки това Клеър знаеше как да отговори.

— Да, сър. Много харесвам науката.

В тъмните му очи заиграха лукави пламъчета.

— Колко сме възпитани! Ами философията?

— Аз… не знам. Не сме учили философия в гимназията. А току–що постъпих в колежа.

— Наука без философия не струва — сериозно каза Миърнин. — Ами алхимията? Знаеш ли нещо за нея?

Този път Клеър поклати глава. Всъщност знаеше, но не ставаше ли дума просто за превръщане на оловото в злато? Нещо като псевдонаука?

По лицето на Миърнин се изписа такова трагично разочарование, че на нея й се прииска да излъже и да му каже, че е получила отлична оценка в часа по алхимия за начинаещи.

— Не се хващай за дреболии, Миърнин — обади се Амели. — Нали ти казах, че този век не храни особено уважение към алхимията. Никъде няма да откриеш човек, който да разбира от херметичните науки, така че ще трябва да се задоволиш с това, което имаме. Чувам, че това момиче е изключително надарено, и съм убедена, че ще разбере всичко, на което можеш да я научиш, стига да си достатъчно търпелив.

Миърнин кимна сериозно, остави книгата настрани и се изправи. Оказа се много висок и някак непохватен, с дълги ръце и крака, като богомолка. Дрехите му представляваха странна смесица — не като на някой бездомник, но определено причудливи. Трикотажна риза на вертикални райета, нещо, което приличаше на редингот, и стари сини дънки с дупки на коленете. Както и джапанки. Клеър се взря в босите му пръсти. В съчетание с този тоалет, джапанките изглеждаха почти неприлично.

Но пък той имаше хубави стъпала.

Миърнин се наведе над масата и й протегна ръка. Клеър я пое и я разтърси. За момент той изглеждаше изненадан, после по лицето му се изписа удоволствие и отвърна на ръкостискането й толкова ентусиазирано, че Клеър я заболя рамото.

— Ръкостискане, това ли е нормалният поздрав в наши дни? — попита той. — Дори и за такова прелестно младо момиче? Знам, че е разпространено сред мъжете, но не е ли твърде енергично за една жена?

— О, да, всички се поздравяват така — побърза да го увери Клеър.

Боже, нали нямаше намерение да й целуне ръка или нещо такова? Не, очевидно нямаше — Миърнин скръсти ръце пред гърдите си и я погледна изпитателно.

— Бързо. Какъв е символът на елемента рубидий?

— Ъ–ъ–ъ… Rb.

— Атомен номер?

Клеър трескаво се опита да си припомни Периодичната таблица. Като малка си играеше с нея така, както другите деца си играеха с пъзели; знаеше я наизуст.

— Трийсет и седем.

— Група?

Клеър виждаше таблицата пред очите си така ясно, сякаш я държеше напечатана на хартия.

— Първа група — уверено отвърна тя. — Алкален метал. Пети период.

— И какви опасности крие работата с рубидий, малка Клеър?

— При съприкосновение с въздуха се възпламенява. Освен това има бурно взаимодействие с водата.

— Твърдо тяло, течност, газ или плазма?

— Твърдо тяло до 40° C. Това е температурата му на топене — Клеър зачака следващия въпрос, ала вместо това Миърнин наклони глава на една страна и се вгледа в нея. — Е, как се справих?

— Задоволително. Запомнила си таблицата добре. Ала ученето наизуст не е наука и науката не е познание.

Миърнин отиде до една от купчините книги, небрежно захвърли няколко от тях настрани, преди да извади един окъсан том и да го прелисти, без да го е грижа, че може да скъса някоя от овехтелите страници.

— Аха! Ето го. Какво е това?

Той й подаде книгата и Клеър се загледа в неясната илюстрация. Донякъде приличаше на малко корабно платно, издуто от вятъра. Тя се намръщи и поклати глава. Миърнин шумно затвори книгата и Клеър подскочи.

— Трябва да я науча на твърде много неща — каза той на Амели и замислено закрачи напред–назад, като си играеше с една реторта, пълна с отблъскваща зелена течност. — Нямам време да се правя на бавачка, Амели. Намери ми някой, който да има поне бегла представа от това, което се опитвам да направя…

— Вече ти казах, че никъде не може да се намери човек, който да разпознае този символ. А и тази област никога не е привличала особено надеждни типове. Дай й шанс. Клеър е много схватлива — в гласа на Амели прозвучаха добре премерени, ледени нотки. — Не ме карай да ти заповядвам, Миърнин.

Той спря да крачи напред–назад, ала не вдигна глава.

— Не искам друг ученик — сърдито каза той.

— Въпреки това имаш нужда от такъв.

— Обясни ли й рисковете?

— Оставям го на теб. Тя е твоя, Миърнин. Но да сме наясно за едно — ще те държа отговорен както за представянето й, така и за нейната безопасност.

Разнесе се металическо изщракване и когато погледна зад себе си, Клеър видя, че Амели я няма.

Беше я оставила сама. С него.

Когато отново се обърна, Клеър видя, че Миърнин е вдигнал глава и се взира в нея. Веселите пламъчета в топлите му кафяви очи бяха угаснали и я гледаха много сериозно.

— Май нямаме голям избор — каза той. — Е, ще трябва да направим каквото можем.

Той разрови купчините книги и извади един том, по-тънък от онзи, с който се бе отнесъл така небрежно преди малко, но също толкова стар и окъсан. Подаде го на Клеър и тя видя, че заглавието е на английски — „Метали в древноегипетските ръкописи“.

— Онова, което ти показах, беше символът на медта — обясни Миърнин. — Искам до утре да си научила останалото. Освен това очаквам да си прочела „Последна воля и завещание“ на Василий Валентин. Тук имам един екземпляр — той яростно се зарови в книгите и след малко извади нещо с тържествуващ вик. — Обърни особено внимание на алхимичните символи. Очаквам да ги преписваш, докато ги научиш наизуст.

— Но…

— Взимай! Взимай книгите и си върви! Махай се! Имам си работа!

И като се втурна покрай нея, събаряйки няколко купчини книги в бързината, той отвори вратата, през която Амели си бе тръгнала преди малко. Поне трийсетина сантиметра по-висок от горния праг, като човек в хобитова дупка, той стоеше там, потропвайки нетърпеливо с крак, така че джапанката му издаваше ритмичен, шляпащ звук.

— Не ме ли чу? — сопна се той. — Върви си. Сега нямам време. Тръгвай. Ела утре.

— Ама… аз не знам как да си отида вкъщи. Нито пък как да се върна тук.

Той я гледа в продължение на няколко секунди и избухна в смях.

— Някой ще трябва да те доведе. Не мога да конфигурирам системата само заради теб!

Да конфигурира системата?

Клеър отвърна на погледа му.

— Каква система? Тези… врати ли?

Възможностите, които се откриваха пред нея, бяха главозамайващи. Ако Миърнин знаеше как действат, ако можеше да контролира тези портали, които се появяваха сякаш от нищото навсякъде из Морганвил…

Трябва да науча как действат.

— Да, аз съм отговорен за тях, както и за много други неща, макар че точно сега това не е важно — отвърна той. — Друг път, Клеър. Сега си върви. Ще говорим утре.

И като я улови, той я побутна през прага и хлопна вратата зад гърба й. От другата страна се разнесе забележително силен удар — явно Миърнин беше ударил дървото с ръка.

— Заключи я! — извика той и Клеър побърза да извади големия ключ от джоба си.

Беше й трудно да го вкара в ключалката, тъй като светлината в стаята беше прекалено слаба, а нейните ръце трепереха, но най-сетне успя и чу как механизмът изщрака.

— Извади ключа! — провикна се Миърнин от другата страна.

— Но…

— Сега ти отговаряш за мен, Клеър. Трябва да се грижиш за безопасността ми — Миърнин звучеше отпаднало, сякаш изведнъж се беше уморил. — Да ме пазиш от всички.

А после… се разплака.

— Миърнин? — повика го Клеър и долепи ухо до вратата. — Добре ли си? Искаш ли да дойда и да…

Яростен удар разтърси вратата и Клеър уплашено отскочи назад.

Риданието от другата страна не спираше. Горчивият плач на малко изгубено момченце.

Клеър се поколеба в продължение на няколко секунди, после се обърна и видя, че Амели все още бе там. Тя стоеше безмълвно до масата, осветявана от мекото сияние на единствената запалена свещ. Лицето й беше спокойно, ала печално.

— Умът на Миърнин не е същият, както някога. Все пак има периоди на прояснение. И ти на всяка цена трябва да се възползваш от тях, за да научиш онова, което той може да ти предаде. То не бива да бъде изгубено. В никакъв случай. Има неща, които той прави, които… — Амели поклати глава. — Започнати са проекти, които на всяка цена трябва да продължат.

Сърцето на Клеър биеше учестено, тялото й трепереше.

— Той е вампир и на всичкото отгоре луд, а вие искате да се обучавам при него?

— Не. Заповядвам ти да се обучаваш при него и по силата на договора, който ти доброволно подписа, трябва да ми се подчиниш. Става въпрос за много важна работа. Никога не бих те изложила на ненужен риск.

„Обясни ли й рисковете?“, нали така беше казал Миърнин.

— Какви са рисковете? — поиска да узнае Клеър.

В отговор Амели й посочи етажерката, до която беше подпряна раницата й. Клеър я вдигна и я преметна през рамо, после се закова на място, тъй като на празната стена внезапно се бяха появили очертанията на врата. Солидна дървена врата със съвсем обикновена брава. Досущ като всички останали врати в университета.

— Отвори я — каза Амели.

— Но…

— Отвори вратата, Клеър.

Клеър се подчини и примига срещу яркото флуоресцентно осветление и застиналия въздух на административната сграда, които я заляха като вълна.

Амели духна свещта и Клеър вече не можеше да я различи във възцарилия се мрак.

— Бъди готова утре, в четири следобед, в Университетския център — каза Амели. — Сам ще те вземе. Съветвам те да прочетеш онова, което Миърнин ти възложи. И още нещо, Клеър — не казвай на никого какво правиш тук. На абсолютно никого.

Чак след като излезе в коридора, а вратата се затвори зад нея, Клеър си даде сметка, че Амели така и не бе отговорила на въпроса й. Тя отново отвори вратата, ала се озова в най-обикновена стая, пълна със стари, изпотрошени мебели. Нещо пробяга крадешком в далечния ъгъл. Имаше прозорец с разкривени щори, но нито помен от Амели. Нямаше ги и купчините книги. Нито пък Миърнин.

— Болен е — каза Клеър на незнайното същество, което шумолеше в ъгъла зад трикракото бюро. — Затова тя му говореше по този начин. Той е стар и болен. Може би дори умира.

Нима вампирите можеха да се разболяват? И да умират? По някаква причина досега Клеър изобщо не се бе замисляла за това.

Тя внимателно затвори вратата, намести раницата на гърба си и сведе поглед към овехтелите книги в ръцете си.

„Последна воля и завещание“.

Надяваше се, че това не е някакво предзнаменование за собственото й бъдеще.

През целия път към Стъклената къща Ева не спря да бърбори за това, как беше минал денят й — разказа й за някакво момче, което се опитало да я покани на среща, както и за Чад, гаджето на Ейми, който дошъл да им помогне да почистят и бил голям сладур, но пък шефът й бил голям задник, но все пак й повишил заплатата с двайсет цента на час.

— Мисля, че е, задето не напуснах още след първата седмица — нехайно каза Ева, но звучеше наистина доволна и Клеър се радваше за нея. — Вярно, че са само няколко долара повече на седмица, но…

— … пак е нещо — кимна Клеър в знак на съгласие. — Поздравления, Ева. Наистина го заслужаваш. Справяш се отлично и съм сигурна, че ако поискаш, можеш да ръководиш цялото заведение.

— Аз? Мениджър? — Ева чак изпръхтя от смях. — Да бе, все едно мечтата на живота ми е да властвам над някакво кафене. Я се стегни!

— Сериозно ти говоря. Ти си мила, хората те харесват, разбираш си от работата. Определено ще се справиш. И то отлично.

Ева й хвърли кос, почти неодобрителен поглед.

— Ти наистина говориш сериозно.

— Аха.

— Не знам дали съм готова да бъда мениджър или нещо такова. Сигурно ще трябва да нося вратовръзка и още кой знае какво.

— Ти вече имаш една — напомни й Клеър.

— Да, с Мрачния жътвар. Хей, я почакай! Може пък това да стане моят стил на управление — издъни се и си мъртъв, нищожество! — Ева се ухили широко. — Ето какво трябва да преподават в бизнес училищата.

— Нищо чудно тук да преподават точно това — въздъхна Клеър.

— Какво ти става днес, Си Би? — Си Би идваше от Клеър Беър1, шеговитият прякор, който Ева й беше измислила. Клеър не смяташе, че й подхожда особено, тя изобщо не приличаше на мечка, нито дори на плюшено мече. — Изглеждаш ми… и аз не знам, някак умислена.

— Ами… — проточи Клеър, не биваше да казва на Ева за Миърнин. — Имам много домашни.

Така си беше, само че никога досега от успеха й не бе зависело толкова много. Тя прелисти книгата за египетските ръкописи. Струваше й се разбираема, макар да не бе сигурна точно колко египетско бе съдържанието й. Все пак, изглеждаше интересна. Другата, „Последна воля и завещание“, като че ли беше доста по-трудна. Беше пълна със странни символи от писменост, която Клеър не разбираше. Май щеше да будува цяла нощ, мъчейки се да запомни поне най-основното.

— Ева… случвало ли се е някой да наруши договора си в Морганвил? Имам предвид, да го наруши и да остане жив?

— Договор? — Ева отново й хвърли кос поглед, подправен с допълнителна доза неодобрение. — За договор с вампир ли говориш? О, да, по едно или друго време, хората са опитвали всичко. Без особен успех обаче.

— Какво им се е случвало?

— В миналото ги бесели. В наши дни мисля, че просто ги хвърлят да изгният в затвора. Ако преди това вампирите не ги изядат, разбира се. Ама това нас не ни вълнува, нали така? Свобода или смърт!

И Ева вдигна ръка в тържествуващ жест. Клеър отвърна на поздрава й, ала без особен ентусиазъм. Струваше й се, че още усеща как химикалката между пръстите й се плъзга по коравата хартия, докато тя продава живота си. Обзе я срам.

— Защо? — полюбопитства Ева.

— Ъ?

— Защо питаш? — уточни Ева и сви по улица „Лот“. От прозорците на Стъклената къща — техния дом — струеше светлина. — Хайде де, Клеър. Да не би някой твой познат да го обмисля?

— Ъ-ъ-ъ… има едно момче в училище. Чух да споменава нещо такова и се зачудих. Това е всичко.

— Е, стига си се чудила. Проблемът си е негов, не твой. И така, нали знаеш какво да правиш? Бързо, като заек. Давай!

При тези думи Ева рязко натисна спирачките на черния кадилак, а Клеър изскочи навън, заобиколи колата, отвори бялата дървена портичка и се втурна по стълбите към входната врата, като подрънкваше с ключовете. Моторът на кадилака угасна и зад гърба й се разнесоха стъпките на Ева.

Внезапно стъпките затихнаха. Чисто и просто спряха. Клеър се обърна уплашена, като очакваше да види някой дебнещ вампир, ала Ева се бе забавила само за да вземе пощата от пощенската кутия и вече идваше към нея, като разглеждаше пликовете в ръката си. Клеър побърза да прекрачи прага и Ева я последва, след което затвори вратата с крак и пусна резето с лакът — подвиг, който Клеър никога не би опитала… нито пък би успяла да изпълни дори наполовина толкова изкусно, колкото приятелката й.

— Сметки за електричество, сметки за вода, сметки за интернет. А, има и нещо за теб — Ева извади малко пакетче и й го подаде. — Няма обратен адрес.

Кой ли можеше да й изпраща нещо? Е, да, майка й и баща й, разбира се, както и от време на време по някоя картичка от други роднини. Бившата й най-добра приятелка, Елизабет, също й беше изпратила картичка (от Тексаския А&М университет), но то беше само веднъж. Четливият почерк на плика изобщо не й беше познат. Ева я остави да го оглежда изучаващо и тръгна по коридора, провиквайки се, за да разберат Майкъл и Шейн, че двете са се прибрали. В отговор се разнесе викът на Майкъл:

— Идвай тук и ми направи нещо за ядене, жено. Веднага!

— Мислех, че се очаква да станеш зъл, не простак! — долетя отговорът на Ева.

Клеър отвори пакетчето и го обърна. Отвътре изпадна малка кутийка за бижута, обточена с червено кадифе, върху което имаше златен герб. Клеър усети, че настръхва. О, не!

Подозренията й се потвърдиха, когато отвори кутийката и видя златната гривна, която лежеше върху украсеното с бродерия кадифе. Беше красива и не особено голяма — достатъчно фина, за да пасне на някоя от тънките й китки.

Върху миниатюрна златна плочица дискретно беше гравиран символът на Основателя.

О, не!

Клеър прехапа устни и дълго се взира в гривната, преди най-сетне да затвори капачето на кутийката и да я мушне обратно в плика. След това отиде в кухнята при Ева и Майкъл.

— Какво ще кажеш за спагети? — попита Ева, докато подреждаше тенджери върху готварския плот, а Майкъл ровеше за продукти в хладилника.

— Става — отвърна Клеър.

Чудеше се дали й личи, че е уплашена. Надяваше се да не е така, но всъщност беше без значение, тъй като Ева имаше очи само за Майкъл, а и той не сваляше поглед от нея, така че нямаше голяма опасност Клеър да бъде подложена на щателен оглед.

Поне докато не се обърна и едва не се блъсна в Шейн, който междувременно бе влязъл през вратата зад гърба й. Пликът в ръката й започна да пари и тя неволно направи крачка назад.

Което му подейства като шамар. Клеър съвсем ясно видя болката в очите му.

— Здрасти — поздрави той. — Добре ли си?

Тя кимна, неспособна да каже каквото и да било, защото то неизбежно щеше да бъде лъжа. Шейн се доближи до нея и топлата му ръка помилва лицето й. Усещането беше приятно, всъщност толкова приятно, че Клеър се притисна в нея, а после се отпусна в прегръдката му. Той я караше да се чувства мъничка и обичана и за няколко секунди пакетчето в ръката й престана да има значение.

— Преуморяваш се — каза той. — Много си бледа. Как минаха часовете?

— Добре — отвърна Клеър и това не беше лъжа, определено вече се плашеше не от часовете. — Май просто имам нужда от повечко сън.

— Само още няколко дена до уикенда — той я целуна по косата и като се наведе, прошепна в ухото й: — Моята стая. Трябва да поговорим.

Клеър примига, ала той вече се бе отдръпнал и отиваше към вратата. Тя хвърли поглед през рамо, където Ева и Майкъл щастливо си бъбреха, докато приятелката й нагласяше пламъка под тенджерите. Явно не бяха забелязали нищо.

Клеър мушна пакетчето в раницата си, закопча я и последва Шейн по стълбите.

Стаята му беше съвсем спартанска — легло, което никога не оправяше (макар че, когато Клеър влезе, той се опита да поизпъне чаршафите и метна едно одеяло отгоре), и няколко плаката по стените. Никакви снимки, никакви лични вещи. Освен, за да спи, Шейн не идваше често в стаята си. Повечето му вещи бяха натъпкани в гардероба.

Клеър подпря раницата си на стената и приседна на леглото до него.

— Какво има?

Ако беше очаквала порция страстни целувки преди вечеря, остана разочарована. Той дори не я прегърна през раменете.

— Мисля да се махна — каза той.

— Да се махнеш? Но Ева тъкмо приготвя вечеря…

Той се обърна и я погледна в очите.

— Да се махна от Морганвил.

Клеър усети как я залива вълна от ужас.

— Не! Не можеш!

— Правил съм го и преди. Виж, това място… аз… не се върнах, защото то ми липсваше. Върнах се, защото баща ми ме прати, и сега, след като той си отиде и вече не трябва да му върша мръсната работа… — в очите на Шейн се четеше отчаяна молба да го разбере. — Искам истински живот, Клеър. Твоето място също не е тук. Не можеш да останеш. Те ще те убият. Не, още по-лошо — ще те превърнат в една от тях, ходещ мъртвец. И не ти говоря за вампирите. Това тук не е живот.

— Шейн…

Той я целуна. Устните му бяха топли и влажни, и меки, и настойчиви.

— Моля те — прошепна той. — Трябва да се махнем оттук. Тепърва ще става още по-лошо. Усещам го.

Господи, защо му трябваше да го прави! И то точно сега!

— Не мога — отвърна тя. — Училището и… просто не мога, Шейн. Не мога да си тръгна.

Подписът й върху лист хартия. Душата й, поднесена на тепсия. Това бе цената, която Клеър бе платила, за да спаси живота на приятелите си. Цената, която трябваше да продължи да плаща. Като ученичка на Миърнин. А нещо й подсказваше, че обучението няма да е задочно.

— Моля те — прошепна Шейн едва доловимо. Устните му докосваха нейните и Клеър почувства, че би направила почти всичко, което той поиска от нея по този начин, ала този път…

— Какво се е случило? — попита тя.

— Какво?

— Нещо с Майкъл ли? Той… ти… да не би да… — Клеър сама не знаеше точно какво се опитва да го попита, но беше очевидно, че нещо го беше разстроило, а тя нямаше никаква представа какво може да е то.

Той я изгледа продължително, после се отдръпна, изправи се и отиде до прозореца, гледащ към задния двор, който те никога не използваха.

— Баща ми се обади — отвърна той най-сетне. — Каза ми, че скоро ще се върне и че очаква от мен да му помогна да убие още вампири. Ако остана, ще трябва да убия Майкъл. Не искам да бъда тук, Клеър. Не мога.

Шейн не искаше да избира. Не отново. Клеър прехапа устни — ясно долавяше болката в гласа му, макар че той никога не би допуснал тя да се изпише по лицето му.

— Наистина ли вярваш, че баща ти ще се върне?

— Да. Рано или късно ще се появи. Може би няма да е този месец или дори тази година, но някой ден ще го стори. И когато това стане, той ще има всичко, от което се нуждае, за да започне истинска война — Шейн потрепери и Клеър видя как мускулите му се напрягат под тясната сива тениска, с която беше облечен. — Трябва да те измъкна оттук, преди да си пострадала.

Клеър се приближи и като обви ръце около него, облегна глава на гърба му и въздъхна.

— Повече се тревожа за теб. Ти и неприятностите…

— Да — отвърна Шейн и Клеър усети усмивката в гласа му. — Май ги привличам като магнит.