Среднощна алея

11.

Шейн издържа пътуването до болницата, където веднага го откараха в операционната. Ева седеше в черната си кадифена рокля и имаше по-готически вид от всякога. Изглеждаше съвсем не на място в успокояващата атмосфера на болничната чакалня. Клеър час по час ставаше и отиваше да си мие ръцете, защото непрекъснато откриваше нови петна от кръвта на Шейн по кожата и дрехите си.

Ева ридаеше тихичко, безнадеждно. Клеър не заплака. Не пророни нито сълза. Дори не бе сигурна, че може да заплаче. Означаваше ли това, че й има нещо? Че не е съвсем наред? Дори не знаеше кого да попита. Знаеше само, че в момента не усеща абсолютно нищо, освен някакво смътно чувство на ужас.

Ричард Морел дойде, за да запише показанията им. Те бяха съвсем недвусмислени и Клеър без колебание обвини Джейсън за нападението.

— Освен това си призна за убийството на онези момичета.

— Как си призна? — попита Ричард.

Беше се настанил в стола срещу нея и Клеър забеляза, че изглежда уморен. И някак остарял. Сигурно не бе лесно да си единственият що–годе нормален в семейството.

— Какво точно ви каза?

— Че ни е оставил едно от тях — отвърна Клеър и хвърли поглед към Ева, която не бе казала нито дума; всъщност, според Клеър, дори не бе мигнала. — Нарече го „подарък“.

— Спомена ли някое от момичетата по име?

— Не — прошепна Клеър.

Изведнъж се почувства ужасно уморена, струваше й се, че би могла да спи цяла седмица. Освен това й беше студено. Цялата трепереше. Ричард го забеляза, отиде някъде и се върна с меко сиво одеяло, което уви около нея. След това донесе едно и за Ева, която все още бе наметната със сакото на Шейн.

— Възможно ли е да го е казал, защото е чул за труповете, намерени около къщата ви? — попита той. — Спомена ли някоя подробност, която я нямаше във вестниците?

Клеър замалко не отговори утвърдително, ала се въздържа навреме. Полицията не знаеше за момичето в мазето им. Според тях убиецът бе захвърлил трупа в църквата.

Беше с вързани ръце. Тя поклати глава.

— Значи има вероятност да са били просто приказки — каза Ричард. — Ние го държим под наблюдение. Не сме видели нищо, което да го свързва с убитите момичета. — Той се поколеба, после меко добави: — Виж, не искам да обвинявам Шейн, но у него имаше бухалка, нали така?

Ева бавно вдигна глава.

— Какво?

— У Шейн имаше бухалка.

— Взе я от един друг — Клеър едва не се задави в бързината си да обясни. — Някакъв тип от купона на Моника се нахвърли върху него. Шейн просто се защитаваше! А после искаше само да накара Джейсън да отстъпи…

— Има свидетели, които твърдят, че са видели Шейн да замахва с бухалката, след като Джейсън прибрал ножа в джоба си.

Клеър не знаеше какво да каже, просто си седеше там с полуотворена уста и се взираше в уморените, строги очи на Ричард.

— Така значи — обади се Ева; първоначално мекият й тон бързо стана леденостуден. — Ще припишете всичко на Шейн просто защото е Шейн. Няма значение, че някакъв задник от университета се опита да му строши главата или че Джейсън го наръга с нож. Въпреки всичко вината е на Шейн.

Тя се изправи и хвърли одеялото в лицето на Ричард, който успя да го улови в последния момент.

— Ето, сигурно ще ви трябва, за да покриете станалото!

И тя се отдалечи, стройна и бяла като лилия в черната си рокля.

— Ева… — въздъхна Ричард. — По дяволите! Виж, Клеър, аз работя с факти. Факт е, че по време на спора им Джейсън е прибрал ножа си; факт е, че Шейн е държал бухалка и го е заплашил. А Джейсън го намушкал при самозащита. Така ли е?

Вместо отговор, Клеър поседя неподвижно няколко секунди, без да откъсва поглед от лицето му, после се изправи, свали одеялото от раменете си и му го подаде.

— Ще ви трябва нещо по-голямо, за да покриете случилото се тази нощ! Вижте дали в града няма някой цирк. Може да ви услужат с шатрата си!

И тя тръгна да провери дали Шейн не е излязъл от операция.

Не беше.

Побесняла от гняв, Ева крачеше напред–назад по коридора, свила ръце в юмруци, които едва се подаваха от прекалено дългите ръкави на сакото, с което бе наметната.

— Тези кучи синове! — изсъска тя. — Тези копелета! Те ще си измият ръцете с Шейн. Просто го усещам.

— Ще си измият ръцете? — повтори Клеър. — Какво имаш предвид?

Ева я изгледа свирепо. Очите й бяха зачервени и пълни със сълзи.

— Имам предвид, че дори и да издържи операцията, няма да оставят да му се размине. Ричард на практика ни го каза. Не схващаш ли? Това е страхотна възможност да замажат всичко. Шейн е замахнал и Джейсън е действал при самозащита. Никой няма да разследва Джейсън за убийствата. Ще заровят всичко така, както погребаха момичетата.

Изведнъж Ева млъкна и спря поглед върху нещо зад рамото на приятелката си. Клеър се обърна и видя Майкъл да върви към тях, силен, строен и висок. Запъти се право към Ева, без никакво колебание, сякаш нищо не се бе случило. Сякаш не го бяха заварили надвесен над тялото на едно убито момиче…

Спря съвсем близо до Ева и протегна ръце.

— Търсих ви. Най-сетне хванах дирята ви пред „Комън Граундс“. Как е той? — попита Майкъл дрезгаво.

— Не е добре — прошепна Ева и се хвърли в обятията му с устрема на вода, изливаща се през разрушен бент. — О, Господи! Господи, Майкъл, всичко се обърка, всичко ужасно се обърка…

Майкъл въздъхна и я притисна до гърдите си. Главите им, неговата — руса, а нейната — чернокоса — се склониха една към друга.

— Трябваше да дойда с вас. Трябваше да ви накарам да влезете в проклетата кола. Щях да го направя, но… се случиха разни неща. Трябваше да се погрижа за нещо. И през ум не ми мина, че ще решите да се прибирате пеша — той помълча, а когато отново проговори, гласът му бе пропит от болка. — Аз съм виновен.

— Никой не е виновен — каза Клеър. — Много добре знаеш, че никой не може да накара Шейн да направи нещо против волята си. Нито пък Ева. Нито мен. — Тя посегна и колебливо го докосна по ръката. — Нали не си убил онова момиче?

— Не. Открих я, докато търсех Джейсън. Опитвах се да го намеря и да го накарам да се махне. Дотогава той сигурно си е бил тръгнал.

— Тогава кой…

Майкъл вдигна поглед и Клеър видя, че в сините му очи гори свиреп огън.

— Точно за това трябваше да се погрижа. В къщата имаше вампири, излезли на лов. Трябваше да ги спра.

Една медицинска сестра, която минаваше по коридора, изгледа Майкъл и Ева и забави крачка. Очите й се присвиха и тя спря, без да сваля поглед от тях. После промърмори нещо неразбираемо под нос и се отдалечи.

Майкъл се обърна след нея.

— Извинете. Какво казахте току–що?

Сестрата, която вече бе прекосила половината коридор, спря и се обърна към него.

— Нищо не съм казала. Сър.

Последната дума бе изречена толкова рязко, че човек можеше да се пореже на нея.

— А аз мисля, че казахте — възрази Майкъл. — Нарекохте я вампирска кучка.

Сестрата се усмихна студено.

— Ако съм промърморила нещо на себе си, сър, то не би трябвало да ви засяга. А вие с вашата… приятелка най-добре си вършете работата в чакалнята. Или в кръвната банка.

Майкъл сви ръце в юмруци, а лицето му се изопна от гняв.

— Изобщо не е това!

Сестрата (на табелката с името й пишеше „Сестра Кристин Фентън“) се изсмя подигравателно.

— О, да, никога не е това. Винаги е нещо друго, нали? Всички вие сте просто неразбрани. Ако искаш да ми направиш нещо, само опитай. Не ме е страх от вас. Не ме е страх от никого от вас.

— Това е добре — каза Майкъл. — Не бива да се боите от мен, защото съм вампир. Трябва да се боите, защото току-що обидихте приятелката ми в лицето.

Сестра Фентън му показа среден пръст и се отдалечи.

— Леле! — Ева звучеше почти нормално, сякаш това, че някой се бе държал грубо с нея, й беше помогнало, подействало й бе като шамар. — Пък аз си мислех, че хората се отнасят гадно с мен, докато излизах с Боби Фий. А той поне дишаше… е, вярно, през устата, но все пак…

Майкъл отново я притисна до себе си, вперил поглед след сестрата. Лицето му беше намръщено, ала той се насили да се усмихне на Ева и да я целуне по челото.

— Трябва да си починеш. Да идем в чакалнята. Обещавам повече да не те излагам — той я поведе обратно към чакалнята, хвърляйки поглед през рамо. — Клеър? Идваш ли?

Клеър кимна разсеяно. Мислите й бяха някъде другаде, опитваха се да пресеят информацията. Фентън. Май и преди беше чувала това име. Не беше сестрата, бе сигурна, че я вижда за първи път и определено не изгаряше от желание отново да се срещне с нея.

Внезапно си даде сметка, че стои сама насред коридора, и потрепери. Въпреки че сградата бе нова и изобщо не приличаше на старата порутена болница, където двамата с Шейн трябваше да си спасяват живота с бягство, тя все пак я плашеше. Клеър хвърли един последен, изпълнен с болка поглед към вратата от матирано стъкло, на която пишеше „ОПЕРАЦИОННА ЗАЛА — САМО ЗА ПЕРСОНАЛ“, но не можа да различи нищо, освен смътни силуети, които се движеха от другата страна.

Тя последва Майкъл обратно в чакалнята. Ричард Морел си беше тръгнал, което беше добре, и тя мълчаливо се настани на един стол, разтривайки ръце, сякаш все още усещаше кръвта на Шейн по себе си.

— Хей — повика я Майкъл след известно време.

Клеър нямаше представа колко дълго бе седяла така, знаеше само, че се бе схванала и цялото тяло я болеше. Тя вдигна поглед и в кристалносините очи на Майкъл видя сила и доброта, ала също така и някакъв блясък, който не бе съвсем… нормален.

— Трябва да си починеш. Просто чувам как мозъкът ти работи. — Ева беше заспала с глава в скута му, свита като котка, и той нежно галеше тъмната й коса. — Хайде, облегни се на мен.

Клеър го послуша и когато той я прегърна през раменете, тя се почувства на топло и сигурно, въпреки всичко, което се бе случило.

И тогава то я връхлетя — страхът и ужасът, и това, че бяха намушкали Шейн пред очите й, а тя не знаеше как да се справи, не знаеше как да се чувства, какво да каже или да направи, и всичко бе толкова…

Тя зарови лице в синята копринена риза на Майкъл и заплака — беззвучни ридания, които се откъсваха от гърдите й с болезнени спазми. Майкъл сложи ръка на главата й и я остави да плаче.

Когато хлиповете най-сетне започнаха да затихват, Клеър усети хладните му устни да докосват слепоочието й. Тя се отпусна и само след миг я обгърна мрак.

С мъка се събуди от кошмара, който сънуваше, само за да попадне в друг. Болница. Операция. Шейн.

Ева я разтърсваше за раменете и й говореше нещо, което Клеър не разбираше. Ала в този момент думите нямаха значение, единственото, което имаше значение, бе, че Ева се усмихва.

— Той е добре — прошепна Клеър, после повтори, вече по-високо: — Добре е!

— Да — каза Ева. Думите продължаваха да се леят от устата й все така забързано и щастливо. — Излезе от операция. Няколко дни трябва да остане в Интензивното, преди да го пуснат да се прибере, и ще му дадат временна гривна, нали се сещаш, пластмасова.

Клеър тръсна глава, в опит да прогони замайването на съня.

— Пластмасова… ама нали в болницата човек винаги получава такава? Нещо като табелка с името.

— Така ли? Сериозно? Колко странно. Е, в Морганвил я получаваш, когато те изпишат. Дават ти Защита в продължение на един месец, след като си претърпял операция. Нещо като временна ограничителна заповед за вампирите — Ева буквално подскачаше, докато говореше. — Ще се оправи, о, Боже, наистина ще се оправи!

Клеър скочи от мястото си, улови ръцете на Ева и двете заподскачаха заедно, после изпищяха от щастие и се прегърнаха.

— Аз… май най-добре да ви оставя да празнувате — обади се Майкъл.

Той седеше на един стол и ги наблюдаваше с усмивка. Изглеждаше уморен.

— Колко е часът? — попита Клеър.

— Късно е — Ева погледна часовника си с нарисуван скелет. — Или по-скоро — рано. Шест часът сутринта. Майкъл, трябва да се прибереш, слънцето скоро ще изгрее. Аз ще остана с Клеър.

— Всички трябва да се приберем вкъщи — каза Майкъл. — Ще минат часове, докато Шейн се събуди. Може да се преоблечете.

Клеър сведе поглед към дрехите си и се намръщи уморено.

— Да, няма да е лошо.

Чорапогащникът й бе пропит с кръвта на Шейн и Клеър си каза, че Майкъл сигурно усеща мириса й. Всъщност дори тя го усещаше — нездрава, гнила миризма, от която й се повдигаше.

— Ева? Искаш ли да дойдеш с нас?

Ева кимна и те излязоха от чакалнята и поеха по дългия, празен коридор, отвеждащ до асансьорите. Минаха покрай регистрацията, където сестра Фентън ги изгледа кръвнишки. Докато чакаха асансьора, Клеър хвърли поглед през рамо и я видя да говори по телефона.

— Защо името й ми е познато? — попита тя и изведнъж си даде сметка, че до нея има двама души, които бяха родени в Морганвил. — Фентън — говори ли ви нещо?

Асансьорът дойде и те влязоха. Ева натисна копчето за първия етаж, после двамата с Майкъл се спогледаха.

— Семейството на мъжа й живее тук от поколения насам — отвърна той. — Но сестра Самата дружелюбност е тук отскоро. Дошла да следва в университета и се омъжила.

— Виждала си мъжа й — добави Ева. — Полицай Фентън. Брад Фентън. Той дойде, когато…

— … когато откриха тялото на Сам! — довърши Клеър вместо нея. — Ама разбира се! Бях забравила името му.

Защо продължаваше да усеща някакво смътно безпокойство? Не помнеше полицай Фентън да й се бе сторил антивампирски настроен. Реагирал бе незабавно, когато Сам беше в опасност. Не приличаше на жена си, която очевидно не бе толкова непредубедена.

Клеър продължи да се тревожи за това известно време, ала не видя никаква връзка, а имаше толкова много други неща, за които да мисли. Пък и в крайна сметка Шейн беше добре, а само това имаше значение.

Топлият душ помогна донякъде, ала не можа да прогони напълно тъпата болка между очите й, нито странната сива пелена, с която сякаш бе обвито всичко. Сигурно бе от изтощение, предположи Клеър, изтощение и стрес. Изглежда нищо не беше съвсем наред. Тя се преоблече, взе раницата си и се върна в болницата (този път взе такси, въпреки че слънцето отдавна бе изгряло), за да изчака началото на приемните часове в Интензивното отделение. От Джейсън нямаше и помен, но тя и не очакваше нещо толкова елементарно от него. Нито толкова глупаво. Нали досега все бе успявал да се измъкне.

От друга страна… Джейсън определено не й се бе сторил от предпазливия, внимателно кроящ плановете си тип. По-скоро бе от онези, които, поискаха ли нещо, просто си го вземаха. Означаваше ли това, че Ева е права? Че щяха да замажат цялата история и Джейсън щеше да продължи да вилнее из града, да изнасилва и да убива безнаказано, когато му скимне? При самата мисъл Клеър усети, че я побиват тръпки.

За щастие, когато Клеър пристигна в болницата, сестра Фентън не беше на смяна. На регистрацията имаше по-млада и по-любезна сестра (казваше се Хелън Портър) и след като й съобщи името си, Клеър отиде в чакалнята и си потърси стол, който да не е чак толкова неудобен. Всъщност сградата не беше чак толкова зле — имаше изводи за преносими компютри и бюра. Безжичният интернет не струваше, ала имаше и БАИ връзка, която работеше добре.

Разбира се, достъпът до много сайтове беше ограничен и Клеър бързо се изнерви от неуспешните опити да научи какво се случва в света извън Морганвил… навярно все същото — война, престъпления, смърт, жестокост. Нима наистина вампирите бяха „лошите“, когато хората си причиняваха толкова болка, без дори да имат оправданието, че се нуждаят от кръв, за да оцелеят?

Клеър се зачуди дали са успели да открият нападателя на Сам. Все трябва да имаха някакъв напредък. От друга страна, нали така и не бяха заловили бащата на Шейн…

Интернет връзката прекъсна по средата на един имейл до родителите й. Клеър нарочно не им се обаждаше по телефона, защото не бе сигурна, че ще устои на изкушението да излее цялата си болка и всичките си страхове и да потърси утеха (в крайна сметка, нали родителите бяха точно за това!). Само че, ако го направеше, те или щяха да дотичат в Морганвил, което би било лошо, или отново щяха да я накарат да се отпише от университета, което би било направо ужасно. По толкова много причини.

Ала рано или късно Клеър трябваше да говори с майка си, а колкото повече отлагаше, толкова по-трудно щеше да е и за двете, така че тя изключи лаптопа си, прибра го в раницата и извади новия, скъп телефон. Малкият екран засия с мека синя светлина, когато Клеър набра номера. Разнесе се тихо изщракване и Клеър се досети, че разговорът се записва или подслушва. Още една причина да внимава какво казва… Майка й отговори след три позвънявания.

— Ало?

— Здравей, мамо! — Клеър неволно потръпна при звука на пресилено веселия си глас. Защо не можеше да звучи естествено? — Аз съм, Клеър.

— Клеър! Миличка, толкова се тревожех. Отдавна трябваше да се обадиш!

— Знам, мамо, съжалявам. Бях заета. Записах няколко курса за напреднали. Страхотни са, но имам много домашни и книги за четене. Просто забравих.

— Е — отвърна майка й, — радвам се, че учителите ти са забелязали, че се нуждаеш от специално внимание. Малко се разтревожих, когато ми каза, че часовете са толкова лесни. Знам колко обичаш предизвикателствата.

Е, сега си имам предостатъчно предизвикателства, помисли си Клеър — часовете в университета и Миърнин, Джейсън, който я преследваше и ужасната тревога за Шейн…

— Да, така е — каза тя на глас.

— Нещо друго? Как са приятелите ти? Онова симпатично момче, Майкъл, още ли свири на китара? — попита майка й, сякаш това беше някакво глупаво хоби, което рано или късно щеше да му омръзне.

— Да, мамо, той е музикант. Все още свири. Всъщност преди няколко дни свири в Университетския център. Насъбраха се доста хора.

— А, добре тогава. Но се надявам, че не свири по разни клубове. Това е опасно.

Ето пак — отново приказки за опасност. Клеър се безпокоеше, че майка й започва да си спомня, ако не всичко, то поне нещо. Защо иначе непрекъснато се тревожеше, че това или онова било опасно?

— Мамо, не пресилвай нещата. Честна дума, тук всичко е наред.

— Е, нормално е да се притеснявам, при положение че започна семестъра в лечебницата. Твърде малка си, за да живееш сама, и то дори не в общежитието…

— Нали ти обясних за проблемите в общежитието — прекъсна я Клеър.

— Да, знам, момичетата не били особено мили…

— Не били особено мили? Мамо! Те ме бутнаха по стълбите!

— Сигурна съм, че не е било нарочно.

Беше си съвсем нарочно, ала у майка й имаше нещо, което я възпираше да го приеме. При всичкото й вайкане и тревоги, тя не искаше да повярва, че нещо наистина, ама наистина не е наред.

— Да — въздъхна Клеър. — Сигурно. Както и да е, в къщата е страхотно. Много ми харесва там.

— Майкъл ни има телефоните, нали? В случай че има някакъв проблем.

— Да, мамо, всички ви имат телефоните. А, като заговорихме за това, да ти кажа новия си номер — тя го издиктува и накара майка си да го повтори. — Има по-добър обхват от предишния, така че ще ти е по-лесно да се свързваш с мен.

— Клеър, сигурна ли си, че си добре?

— Да, добре съм.

— Не искам да любопитствам, но онова момче в къщата, не Майкъл, а…

— Шейн.

— Да, Шейн. Мисля, че трябва да стоиш настрани от него, миличка. Твърде е голям за теб, а и ми изглежда прекалено самоуверен.

На Клеър никак, ама никак не й се говореше за Шейн. Едва бе успяла да изрече името му, толкова много я болеше. Искаше й се да разговаря с майка си както преди, когато споделяше всичко с нея, ала не можеше да им разкаже за Морганвил.

Което означаваше, че не може да им разкаже и нищо друго.

— Ще внимавам — обеща тя.

В този миг забеляза, че младата сестра стои на прага и се опитва да привлече вниманието й.

— Ъ-ъ-ъ, мамо, извинявай, но трябва да вървя. Чакат ме.

— Добре, миличка. Обичаме те.

— Аз също ви обичам.

Тя затвори, мушна телефона в джоба си и взе раницата си от пода. Сестрата я поведе към двойна стъклена врата, на която пишеше „Интензивно отделение“.

— Буден е. Не може да останеш дълго, защото той трябва да си почива, а отсега виждам, че няма да е от лесните пациенти — сестрата се усмихна на Клеър и й намигна. — Виж дали няма да успееш да го размекнеш малко. Страшно ще ме улесниш.

Клеър кимна. Беше нервна и едва не й прималяваше от неудържимата нужда да го види, да чуе гласа му, да го докосне… В същото време се страхуваше. Ненавиждаше мисълта, че ще го види по този начин и не знаеше какво да каже. Какво казваха хората, когато толкова се бояха да не изгубят някого?

Шейн изглеждаше дори по-зле, отколкото Клеър очакваше, и явно изражението й го издаваше, защото той изсумтя и затвори очи.

— Е, поне не съм мъртъв, нали? И това е нещо. Един в къщата ни стига.

Изглеждаше ужасно. Беше блед като… ами като Майкъл, а бейзболната бухалка му бе оставила огромна виолетова синина. Стори й се поразително крехък, по начин, за който Клеър дори не бе подозирала. Навсякъде имаше толкова много тръбички и уреди. Тя приседна на един стол до повдигнатото легло и внимателно го докосна по ожулената, насинена ръка.

— Ти добре ли си? — попита Шейн и преплете пръсти в нейните.

— Да. Джейсън избяга — е, всъщност си беше тръгнал най-спокойно, но Клеър нямаше намерение да му го казва. — Ева също е добре. Стоя тук през цялото време, докато те оперираха. Отскочи до вкъщи само за да се преоблече. Скоро ще се върне.

— Е, да, предполагам, че роклята й нямаше да е съвсем на място тук — Шейн отвори очи и я погледна. — Сериозно, Клеър, наистина ли си добре?

— Добре съм — увери го тя. — Но се боя за теб.

— Аз съм добре.

— Как ли пък не, здравеняко! Само дето имаш прободна рана в корема и вътрешен кръвоизлив, нали?

Гласът на Клеър потрепери и тя усети, че е на път да се разплаче. Не биваше да го прави. Шейн искаше да омаловажи случилото се, да се покаже корав и тя трябваше да му позволи да го направи, нали така?

Той се опита да свие рамене, ала явно го заболя, защото по лицето му пробяга спазъм. Една от машините до Клеър изпиука и от гърдите на Шейн се отрони въздишка.

— Така е по-добре. В Интензивното хич не се скъпят с обезболяващите. Напомни ми отсега нататък винаги да си докарвам сериозни рани. Онези боклуци, дето ти ги дават за дребните наранявания, изобщо не могат да се сравняват с това.

Говоренето го уморяваше. Клеър се надигна и се приведе над него.

— Ш-ш-шт! — Тя сложи пръст върху устните му. — Сега си почивай. Това го запази за някой друг, става ли? Няма нищо лошо в това да те е страх. Нито в това да те боли. Не и когато си с мен.

В очите му проблеснаха сълзи и след миг потекоха, оставяйки влажни дири в косата му.

— По дяволите — прошепна той. — Извинявай. Просто… усетих как всичко си отива. Видях как ми се изплъзваш. Опитах… Мислех, че ще те нарани, а аз не можех да му попреча…

— Знам — Клеър се наведе над него и го целуна леко, като внимаваше да не докосне някоя от раните му. — Знам.

Остана надвесена над него, докато сълзите му не пресъхнаха — тя, неговият щит срещу света. Най-сетне Шейн се унесе, а Клеър усети как някой я потупва лекичко по рамото — сестрата й даваше знак, че трябва да си върви. Клеър внимателно измъкна пръстите си от тези на Шейн и я последва навън.

— Съжалявам — каза Хелън. — Искам да поспи малко, преди отново да започнат да го бодат и мушкат с какво ли не. Ще дойдеш и следобед, нали?

— Да. По кое време?

Четири часът. Това означаваше, че има пред себе си цял ден, който трябваше да убие, и ни най-малка представа какво да прави. Нямаше посещение при Миърнин, а Амели не й бе дала никакви други инструкции. Беше събота, така че не бягаше от час, а не й се искаше да се прибере в Стъклената къща и просто… да се тревожи.

Клеър все още се чудеше какво да прави, когато пред болничните врати забеляза позната, добре облечена фигура.

Какво ли търсеше тук Дженифър, една от най-верните спътнички на Моника?

Очевидно чакаше нея, защото побърза да се приближи, щом я видя да излиза от болницата и да се запътва към стоянката за таксита.

— Здрасти — поздрави Дженифър и прибра лъскавата си коса зад ухото. — Е, как е Шейн?

— Сякаш те е грижа!

— Всъщност си права — не ме е грижа. Ала Моника иска да знае.

— Жив е — отвърна Клеър.

Това Моника можеше да научи и без нейна помощ, така че нямаше особено значение, а Клеър искаше да се отърве от Дженифър. Моника беше страшна, но поне го правеше със стил. В двете й сервилни поклоннички имаше нещо жалко и особено странно.

Дженифър продължи да върви до нея. Клеър спря и я погледна. Бяха стигнали до средата на тротоара, ярко осветен от лъчите на есенното слънце, което означаваше, че поне няма опасност някой вампир да я нападне изотзад, докато Дженифър й отвлича вниманието.

— Виж — каза Клеър, — не искам да имам нищо общо нито с теб, нито с Моника, окей? Не искам да бъдем приятелки. Не искам да ми се подмазвате само защото съм… някой… или нещо.

Дженифър определено не изглеждаше така, сякаш иска да й се подмазва. Всъщност изглеждаше точно толкова злобна и сърдита, колкото можеше да изглежда само едно лъскаво, презадоволено богаташко момиче.

— Мечтай си, загубенячке. Изобщо не ме е грижа кой ти е Покровител — ти винаги ще си останеш селянка, която си мисли, че е постигнала нещо, само защото някой я е извадил от калта. Приятелки? Не бих станала твоя приятелка, дори да си последният дишащ човек в този град.

— Освен ако Моника не ти нареди — отвърна Клеър язвително. — Окей, не си дошла, за да се кълнем във вечна дружба. Защо тогава ми досаждаш?

Дженифър я изгледа свирепо, упорита и ядосана, после извърна очи.

— Ти си умна, нали така? Искам да кажа страшно умна?

— Какво общо има това?

— Освободи се от два предмета, в които бяхме заедно, значи трябва да си изкарала тестовете без грешка.

Клеър едва не се изсмя с глас.

— Искаш да ти давам уроци?

— Не, глупачке. Искам отговорите на теста. Виж, трябва да нося добри оценки вкъщи, иначе Покровителят ми ще престане да плаща за обучението ми. А аз искам да си изкарам и четирите години, дори ако след това дипломата не ми потрябва за нищо в този загубен град — едно мускулче по лицето на Дженифър играеше неспокойно. — Изобщо не я разбирам тая икономика. Само математика, Адам Смит, дрън, дрън, дрън. Като че ли някога ще ми дотрябва за нещо.

Молеше я за помощ. Може би не с толкова много думи, ала несъмнено беше това и за миг Клеър не знаеше какво да каже. Първо Моника, сега и Дженифър. Какво щеше да последва — кошница със сладкиши от Оливър?

— Не мога да ти дам отговорите на теста. Не бих го направила дори да ги имах — Клеър си пое дълбоко дъх. — Виж, знам, че после ще съжалявам, но ако наистина се нуждаеш от помощ, може да прегледаме заедно записките ти. Веднъж. Срещу заплащане. Петдесет долара.

Клеър знаеше, че прекалява, ала не й пукаше дали Дженифър ще се съгласи. Което Дженифър очевидно сериозно обмисли, преди да кимне отсечено.

— „Комън Граундс“ — каза тя. — Утре, в два часа.

Което беше най-безопасното време да излязат навън, при положение че не се забавеха твърде дълго. Клеър не бе особено възхитена от идеята отново да посети кафенето на Оливър, ала се съмняваше, че в града има много места, където Дженифър би се съгласила да отиде. Пък и не беше далеч от Стъклената къща.

— Два часът — повтори Клеър и се зачуди дали не трябва да си стиснат ръцете или нещо такова.

Очевидно не, защото Дженифър отметна косата си назад и си тръгна, видимо доволна, че е изпълнила задачата си. Метна се в черен кабриолет, паркиран наблизо, и се отдалечи със свистене на гуми.

Клеър остана да мисли за лъчите на слънцето и за това, доколко бе разумно да тръгне пеша из един град, в който Джейсън все още беше на свобода.

Клеър извади телефона си и се обади на единствения таксиметров шофьор в Морганвил, който й каза, че в момента не е на работа, и й затвори.

Така че Клеър позвъни на Травис Лоу.

Инспектор Лоу очевидно не преливаше от желание да играе ролята на личния й шофьор. Полицаят, който паркира синия си форд до бордюра и отсечено й каза да се качва, нямаше нищо общо с винаги милия и забавен мъж, когото тя познаваше. Той натисна газта още преди Клеър да си бе закопчала колана.

— Нали знаеш, че си имам истинска работа?

— Съжалявам — извини се тя и добави „сър“, навик, от който така и не успяваше да отвикне, колкото и да се стараеше. — Просто реших, че не е добра идея да се прибера пеша, докато Джейсън…

— Правилно си решила, просто моментът не беше най-подходящият — гласът на Лоу поомекна.

Имаше уморен, леко нездрав вид, а под очите му имаше торбички, сякаш от няколко дена не бе мигнал. Изглеждаше така, сякаш има нужда от бръснене и душ. Повече от душ, отколкото от бръснене.

— Как е Шейн? — добави той.

— По-добре. Сестрата каза, че ще се оправи, просто ще отнеме време.

— Това е добра новина. Спокойно можеше и да умре. Защо изобщо решихте да се прибирате пеша посред нощ?

Клеър неспокойно се размърда на мястото си. За разлика от вампирските коли с техните затъмнени стъкла, светлината в колата на полицай Лоу беше неприятно ярка.

— Ами… опитахме се да намерим някой да ни закара…

Всъщност, като се замисли, Клеър си даде сметка, че никакво обяснение не е достатъчно добро. Реши да не споменава на Лоу, че са звънели и на неговия телефон, и на този на Джоу Хес. Нямаше смисъл да го кара да се чувства виновен. Още по-виновен.

— Решихме, че като сме трима…

— Добър план, ако ставаше дума за някой друг, а не за вас. Вие сте неприятности, повдигнати на трета степен. И макар да не ме бива особено по математика, дори на мен ми е ясно, че това е много.

Очите му бяха хладни и някак сдържани и Клеър имаше чувството, че в мислите си беше някъде другаде.

— Виж — каза той след малко, — трябва да се отбия на едно място. Вече закъснявам. Ти остани в колата, окей? Просто стой вътре. Недей да излизаш.

Клеър кимна и Лоу зави и подкара из някакъв жилищен квартал, който тя не познаваше. Беше западнал и порутен, с разкривени огради, по които бяха надраскани избелели от слънцето гангстерски символи. Къщите също бяха в окаяно състояние, по прозорците на повечето от тях вместо завеси имаше чаршафи, закачени с кабарчета.

Лоу паркира пред една такава къща и излезе, като нареди на Клеър да вдигне прозорците и да заключи вратите.

Тя се подчини и проследи с поглед как той отиде до входната врата и почука. Отвориха му почти веднага и Лоу влезе в къщата, затръшвайки вратата след себе си, преди Клеър да успее да види каквото и да било.

Клеър се намръщи и зачака, чудейки се какво ли прави Лоу вътре. Сигурно имаше полицейска работа, което в Морганвил можеше да означава абсолютно всичко — от изпълнение на някаква вампирска поръчка до търсене на изгубени кучета.

Лоу не се връщаше и когато погледна часовника си, Клеър видя, че са минали повече от десет минути. Беше й казал да го чака, ала колко дълго? Ако беше успяла да си вземе такси, вече щеше да си е вкъщи, сигурно щеше да се е прибрала и ако беше тръгнала пеша.

А и в колата започваше да става горещо.

След още десет минути Клеър започна да се тревожи. Кварталът беше напълно безлюден, по улиците не се виждаше жива душа дори посред бял ден, което даже и за град като Морганвил не беше… нормално. Клеър не познаваше това място, никога не бе минавала от тук и неволно се запита какво ли се случваше.

Преди да е решила да направи нещо наистина глупаво, като например да проведе свое собствено разследване, инспектор Лоу излезе от къщата и почука по прозореца на колата. Клеър му отключи и той се настани на мястото на шофьора. Изглеждаше, ако това изобщо бе възможно, още по-уморен отпреди. Направо угнетен.

— Какво не е наред? — попита тя. Чаршафите, закачени на прозореца на къщата помръднаха, сякаш някой надничаше иззад тях. — Сър?

— Престани да ме наричаш „сър“ — сопна се Лоу. — И не е твоя работа. Не се бъркай.

По ръката му имаше кръв. Кокалчетата му бяха ожулени. Клеър рязко си пое дъх, а очите й се разшириха. Лоу я погледна с присвити очи и подкара колата по пустата улица.

— Да не си се бил с някого? — попита Клеър.

— Какво ти казах току–що?

Никога досега не бе избухвал, поне не пред нея — явно му се беше насъбрало твърде много. Тя кимна и се обърна напред, опитвайки се да седи мирно, макар че не й беше никак лесно. Имаше толкова въпроси, които искаше да зададе. Като например — къде беше инспектор Хес. Или кой живееше в онази къща и каква работа имаше Лоу там. Както и кого бе ударил, че да се ожули така.

И защо бе толкова ядосан, че й се бе сопнал.

Лоу не благоволи да я просветли по никой от тези въпроси. Не след дълго рязко заби спирачки и Клеър с изненада видя, че бяха стигнали.

— Ако по-късно отново търсиш някой да те закара, позвъни за такси. Аз съм дежурен до края на деня.

Клеър слезе от колата и понечи да му благодари, ала той не я слушаше. Беше извадил мобилния си телефон и набираше някакъв номер с една ръка, докато с другата даваше на скорост. Клеър едва успя да затвори вратата, преди колата рязко да потегли.

— Чао — тихо каза тя на въздуха, после сви рамене и влезе в къщата.

Майкъл свиреше на китара в дневната и при появата на Клеър вдигна глава и кимна за поздрав.

— Ева отиде в болницата. Трябва да сте се разминали за малко.

Клеър въздъхна и се отпусна на дивана.

— Няма да я пуснат. Часът за свиждания свърши.

Тя се прозя и подви крака под себе си. Цялото тяло я болеше, всичко й се струваше прекалено ярко и някак неестествено.

— Майкъл?

— Да?

Той работеше над една акордова прогресия и беше погълнат от музиката си. Разсеяният отговор бе знак, че всъщност не я слуша.

— Не трябва ли да спиш? Искам да кажа, вампирите не…

— Не спят ли през деня? — довърши той; очевидно все пак я слушаше. — Да, обикновено. Но аз не… не можах. Непрекъснато си мисля…

Прогресията стана минорна, после съвсем се обърка и Майкъл се намръщи.

— Непрекъснато си мисля, че досега трябваше да съм оправил нещата с Шейн. Боя се, че никога няма да го приеме. Не и наистина. И от това ме боли. Не искам да продължава по същия начин, не и ако аз не съм до него да му пазя гърба.

Клеър облегна глава на овехтялата черна възглавница в ъгъла на дивана. Усещаше се далечен мирис на разлята кола, ала най-вече миришеше на Шейн и Клеър зарови глава в нея и вдиша дълбоко. За миг изпита чувството, че Шейн бе до нея.

— Нямаше да те мрази така, ако не те обичаше поне мъничко — каза тя. — Всичко ще бъде наред. Ще останем заедно, нали? Четиримата?

Майкъл вдигна поглед и за миг Клеър не бе сигурна какво ще каже.

— Да — рече той най-сетне. — Ще останем заедно. Каквото и да се случи.

Прозвуча като лъжа и на Клеър й се прииска да не го бе казвал.

Постепенно тя се унесе в сън, докато го слушаше как композира нова песен, и засънува трептящи струни и портали, които отвеждаха навсякъде и никъде. Някой я гледаше и този някой не беше Майкъл. Не беше топло и доброжелателно. Нито безопасно. Тя не беше в безопасност, нещо не беше наред, изобщо не беше наред…

Събуди се толкова рязко, че едва не се изтърколи от дивана. Майкъл го нямаше, а китарата му беше прибрана в калъфа си. Клеър присви очи, за да види часовника. Беше почти два часът — проспала беше обяда, ала не се бе събудила от глад. Беше чула нещо.

Ето го отново, силно тропане на входната врата. Тя се прозя, отметна одеялото, с което Майкъл я беше завил, и като разтъркваше сънено очи, отиде да отвори.

Повдигна се на пръсти, за да надникне през шпионката, и видя някакъв тип, когото не познаваше, поне не на пръв поглед. Но не беше Джейсън и това пак беше нещо.

Не знаеше къде е Майкъл, ала очевидно го нямаше, така че с един последен поглед през рамо тя отвори вратата. Онзи отвън вдигна очи и й подаде подплатен плик с лепенки. Клеър го пое и прочете своето име върху него.

— О! — възкликна тя разтревожено. — Благодаря.

— Няма за какво, Клеър — отвърна той. — Е, до по-късно.

Имаше нещо ужасно фамилиарно в начина, по който го каза. Клеър рязко вдигна глава и се взря в лицето му, ала и този път не можа да го познае. Той изглеждаше съвсем… обикновено. Среден ръст, средно телосложение, всичко в него бе средно. Около китката му имаше сребърна гривна, така че очевидно беше човек, а не вампир.

— Познаваме ли се? — попита тя.

Той наклони глава на една страна, ала не отговори. Просто се завъртя и тръгна към улицата.

— Хей! Почакай! — извика Клеър подире му. — Кой си ти?

Той й махна и продължи да върви. Клеър направи няколко крачки след него и се намръщи. Беше без обувки, а циментът бе палещо горещ под лъчите на следобедното слънце. Никога нямаше да успее да го догони боса — щеше да се изпържи като резен бекон.

Тя се прибра в прохладния сумрак на къщата и въздъхна облекчено, когато почувства студеното дърво под краката си. Погледна към плика в ръцете си и внезапно я обзе желанието да го пусне на земята и да се отдръпне. Нямаше представа кой беше типът, който й го донесе, а това, че отказа да й отговори, беше наистина странно. В Морганвил „странно“ рядко вещаеше нещо добро.

Клеър затвори вратата и я заключи, след което си пое дълбоко дъх и скъса горния край на плика. Не я лъхна мирис на кръв или на разложено, което беше добре. Много предпазливо, тя го отвори и надникна вътре. Не видя нищо, освен една бележка. Изтърси я върху ръката си и веднага разпозна хартията — плътна кремава хартия, украсена със същия символ като върху гривната й.

Бележка от Амели. Което означаваше, че онзи, който я бе доставил, бе някой, комуто Амели имаше доверие… поне донякъде.

— Всичко наред ли е? — долетя гласът на Майкъл от другия край на коридора.

Клеър ахна и като натъпка бележката обратно в плика, се обърна към него.

— Аха. Само едно писмо.

— Нещо хубаво?

— Не знам, още не съм го прочела. Най-вероятно някоя глупост.

— Радвай се, че не трябва да плащаш сметки за вода, смет, електричество, кабелна и интернет. Аз се качвам горе. Викни, ако ти трябва нещо. Ако си гладна, в хладилника има храна.

И след кратка пауза:

— Не отваряй каната в дъното на горния рафт.

— Майкъл, кажи ми, че не си сложил кръв в хладилника ни!

— Казах ти да не я отваряш. Така няма да знаеш.

— Отвратително!

Всъщност какво друго да очаква — та нали Майкъл все пак беше вампир.

— Хапни нещо. Аз отивам да спя.

Той хлопна вратата на стаята си и Клеър остана сама.

Тя отново извади писмото и го разгъна. Лъхна я далечен дъх на рози, сякаш хартията беше съхранявана сред сушени цветя, и Клеър неволно се запита колко ли бе стара.

Бележката беше съвсем кратка, ала след като я прочете, Клеър усети, че я побиват тръпки.

Само това. В продължение на няколко секунди Клеър се взира в съвършения почерк, после сгъна бележката и я мушна обратно в плика. Все още беше уморена и гладна, ала сега бе и уплашена.

Амели не беше доволна.

И това не беше хубаво.

Два дни. А Майкъл можеше да я придружава единствено вечер…

Само че тя не можеше да чака.

Клеър погледна в раницата си. Солницата с червените кристали все още бе там, прибрана на сигурно място в едно джобче.

Ако вземеше колата на Майкъл… не, не ставаше. Дори ако се чувстваше достатъчно уверена в шофьорските си умения, за да опита, нямаше да види нищо през затъмнените стъкла. Инспектор Лоу също нямаше да я откара. Можеше да опита с Джоу Хес, ала след държането на Лоу нещо я спираше.

Въпреки това не можеше да тръгне сама.

С дълбока въздишка тя набра номера на Еди, таксиметровия шофьор.

— Какво? — сопна се той. — Не мога ли да си почина поне един ден? Какво ви става днес!

— Еди, съжалявам, наистина съжалявам. Искам да те помоля за една услуга — Клеър погледна в портмонето си. — Ъ–ъ–ъ, не е далеч, но ще ти платя двойно, става ли? Моля те!

— Двойно? Не приемам чекове.

— Знам. Ще ти платя кеш.

— И никакво изчакване. Вземам те, откарвам те и си тръгвам.

— Еди! Ще ти платя двойно! Съгласен или не?

— Добре, добре, по-спокойно. Какъв е адресът?

— Къщата на Майкъл Глас.

Дълбоката въздишка на Еди прозвуча почти като ураган.

— Пак ли ти! Окей, идвам. Но се кълна, че го правя последен път. Оттук нататък никакви съботи, ясно?

— Ясно! Само този път.

Еди затвори. Клеър прехапа устни и мушна писмото от Амели в раницата си. Искрено се надяваше, че Майкъл наистина е отишъл да спи, защото, ако беше подслушал разговора й, дори случайно, щеше да й се наложи да дава доста обяснения.

Еди пристигна след пет минути. Клеър го чакаше на тротоара и побърза да се пъхне на задната седалка на очуканото старо такси, толкова избеляло от слънцето, че вече изобщо не изглеждаше жълто. Клеър му даде всичките пари, които имаше, и той ги преброи. Два пъти.

После изсумтя и включи брояча.

— Накъде?

— Къщата на Катрин Дей.

Клеър вече бе успяла да научи, че с Еди нямаше нужда от улици и номера — имената бяха напълно достатъчни. Той познаваше всички, знаеше и къде живеят. Поне всички, които бяха родом от Морганвил. Студентите просто закарваше до университета и забравяше за тях.

Еди преметна ръка през седалката и я погледна намръщено. Беше едър мъж, с рошава тъмна коса и брада, сред които очите му едва се виждаха, когато се намръщеше. Което беше почти винаги.

— Къщата на Дей? Сигурна ли си?

— Да.

— Нали ти казах, че няма да те чакам?

— Еди, моля те!

— Е, ти си решаваш — каза той и натисна газта толкова рязко, че Клеър политна назад.