Среднощна алея

9.

Майкъл не говореше и това беше лошо. Не че й се сърдеше, както Шейн правеше понякога, просто бе потънал в мисли, така че двамата пътуваха в пълно (и ужасно неловко) мълчание. Навън се бе стъмнило напълно, макар че Клеър така или иначе не би могла да види нищо през прозорците на колата.

Светът й се струваше някак недействителен, а главата я болеше.

— Значи такава сделка си сключила с Амели — каза Майкъл най-сетне. — Да работиш за него.

— Не. Първо сключих сделка с Амели и чак след това тя ми нареди да работя за него. Или по-точно да се обучавам при него.

— Има ли разлика?

Клеър се усмихна.

— Да. Не ми плащат.

— Страхотен план, гений такъв! Някой плаща ли ти изобщо?

Всъщност Клеър си нямаше и представа. Въобще не й беше хрумвало да пита Амели за пари. Нормално ли бе да й плащат за подобно нещо? Вероятно да, при положение че от нея се очакваше ежедневно да излага живота си на опасност, работейки с Миърнин.

— Ще попитам — каза тя.

— Не — мрачно я поправи Майкъл. — Аз ще попитам. И без това искам да си поприказвам с Амели за тази ваша уговорка.

— Не започвай да се държиш, сякаш си по-големият ми брат, Майкъл. Не е безопасно. Може и да си станал вампир, но всъщност не си…

— … един от тях? Да, давам си сметка. Но ти си прекалено малка за това, Клеър. Нямаш никаква представа в какво се забъркваш. Не си израснала в този град и не осъзнаваш рисковете.

— Като например? Смърт? Това го разбирам много добре. — Въпреки умората и болката, Клеър бе странно подразнена от покровителственото отношение на Майкъл. — Честна дума, добре съм. А и днес научих толкова много. Тя ще остане доволна, вярвай ми.

— Изобщо не се тревожа за настроението на Амели. Тревожа се за теб. Ти се променяш, Клеър.

Тя го погледна право в очите.

— За разлика от теб ли?

— Това беше удар под кръста. Виж сега, до гуша ми дойде да стъпвам на пръсти около Шейн. Не ме карай да се държа по същия начин и с теб.

Страхотно, сега и Майкъл беше сърдит!

— Да се разберем така — аз няма да ти се меся в живота, ако обещаеш и ти да не ми се бъркаш, става ли? Не си ми брат, нито баща…

— Не — прекъсна я той. — Аз съм онзи, който може да те изхвърли от къщата.

Не би го направил. Не би…

— Майкъл…

— Ти сключи сделка с Амели, без да се посъветваш с никого, а след това се опита да го скриеш от нас. Призна ни истината само защото аз видях гривната ти. Ако не я бях забелязал, и досега щеше да ни лъжеш. Това не те прави съквартирантка на годината.

Майкъл замълча за миг и добави:

— Да не забравяме и Шейн.

— Аз пък какво съм виновна за Шейн?

— Не си. Но не мога да се справя и с двама ви. Не и сега. Така че искам да се стегнеш, Клеър. Никакви лъжи повече и никакво поемане на рискове, окей? Аз ще убедя Амели да те освободи от уговорката ви да се обучаваш при Миърнин. Прекалено си малка за това и тя би трябвало да го знае.

Никакви лъжи. Никакво поемане на рискове. Клеър се размърда в седалката и усети солницата в джоба си. За миг отново почувства онази ослепителна яснота, после се запита какво ли би казал Майкъл, ако научеше, че е взела от кристалите на Миърнин. Най-вероятно — нищо. Нали все пак говореше за изхвърляне от къщата? Явно бе, че не го е грижа.

Колата намали, зави и с друсане пое по изровената алея, отвеждаща до гаража. Бяха си у дома.

Клеър изскочи от колата, преди Майкъл да успее да каже още нещо.

Шейн беше в кухнята и тъкмо си наливаше бира. Когато Клеър влезе, той вдигна чаша като за наздравица, отпи и кимна към един тиган на печката.

— Чили. С повечко чесън.

Майкъл, който тъкмо затваряше вратата на кухнята след себе си, въздъхна.

— Кога ще престанеш?

— Кога ще спреш да смучеш кръв?

— Шейн…

— Не подскачай, твоето е без чесън. — Шейн отново погледна към Клеър и се намръщи. — Добре ли си?

— Аха. Защо да не съм добре?

— Просто… не знам. Все тая — той преметна ръка през раменете й и я целуна по челото. — Лош ден, предполагам.

Да видим. Първо братът на Ева я беше заплашвал с нож, а после в продължение на часове беше играла на гоненица с Миърнин. Това можеше ли да мине за лош ден в Морганвил? Най-вероятно не — нали нямаше убити.

Засега.

Майкъл мина покрай тях и влезе в дневната, а Клеър се освободи от прегръдката на Шейн и отиде да си сипе чили. Миришеше пикантно и апетитно. Но най-вече — пикантно. Тя близна малко и едва не се задави — винаги ли беше толкова умопомрачаващо люто, като разтопена лава? Всичките й сетива като че ли бяха изострени до краен предел и Клеър предположи, че това трябва да бе страничен ефект от кристалите.

— Стори ми се, че ме викаш — подхвърли Шейн. — Беше адски странно. Гласът ти се разнесе сякаш от нищото. Помислих си, че… сетих се за Майкъл, в какво се превръщаше през деня… Когато беше призрак.

— Помислил си, че съм…

— Реших, че нещо се е случило. Звъннах ти на телефона. Новия.

Само че тя го беше оставила в раницата си. Клеър побърза да го извади и видя, че има три неприети повиквания. Всичките от Шейн. Както и съобщение на гласовата поща.

— Извинявай. Не съм го чула. Май трябва да му усиля звъненето.

Шейн я изгледа продължително и Клеър усети как ледената буца, която я бе стиснала за гърлото, докато беше с Миърнин, бавно започва да се топи.

— Тревожа се за теб — каза той и я погали по бузата. — Знаеш го, нали?

Тя кимна и го прегърна. За разлика от Миърнин, тялото на Шейн беше топло и солидно и пасваше съвършено с нейното. Когато той я целуна, Клеър усети дъх на бира и чили, ала само за миг, после остана само вкусът на Шейн и тя напълно забрави за Миърнин и за всякакви физични закони, освен тези за триенето. Шейн я притисна до печката и макар да усети топлината на котлона, Клеър беше прекалено погълната от други неща, за да се притеснява, че може да се подпали от външни източници. Шейн просто й действаше по този начин.

— Липсваше ми — прошепна той. Влажните му устни докосваха нейните. — Искаш ли да се качим горе?

— Ами чилито ми?

— Вземи си го за вкъщи.

Начинът, по който се чувстваше тази вечер, си имаше и хубави страни. Сетивата й може и да бяха свръхчувствителни, ала от това допирът на Шейн ставаше още по-приятен. Обикновено Клеър би се чувствала смутена, уплашена и несигурна, ала следобедът, който бе започнал с Джейсън и бе свършил с ръмженето на Миърнин, като че ли бе заличил всичко това.

— Не съм гладна — задъхано каза тя. — Да вървим. Чувстваше се дръзка и волна като малко дете, докато се качваше тичешком по стълбите, следвана плътно от Шейн, и когато той я сграбчи през кръста, бутна я в стаята си и затвори вратата с ритник, тя изписка от удоволствие. И като се сгуши още по-удобно в топлото му, кораво тяло, го целуна задъхано и бързо.

Той я целуваше така, сякаш животът им зависеше от това. Сякаш целуването беше олимпийска дисциплина и той бе твърдо решен да спечели медал. Някъде в подсъзнанието на Клеър едно гласче я предупреждаваше да внимава, казваше й, че отива прекалено далеч и че така само ще влоши нещата и за двамата, ала тя беше безсилна. Не след дълго двамата се озоваха върху леглото на Шейн. Силните му ръце си играеха с крайчеца на блузата й, милваха нежната кожа на корема й и отнемаха дъха й. И последната капчица воля се отцеди от вените на Клеър, когато той разпери пръсти и притисна длан към тялото й, изпълвайки я с неустоимо желание да почувства ръцете му навсякъде върху себе си. Върху всяка частица от тялото си. Сърцето й биеше учестено и Клеър усети, че започва да се замайва. Всичко бе толкова…

… съвършено.

Клеър се пресегна и повдигна блузата си. Бавно, оставяйки хладния въздух да погали голата й кожа.

Все по-нагоре, чак до ръба на сутиена й. Още по-нагоре.

Шейн я спря.

— Искам го — прошепна тя до устните му. — Моля те, Шейн, наистина го искам.

Клеър седна, вдигна ръце към сутиена си и го разкопча.

— Моля те!

Шейн се отдръпна от нея и също седна, свел поглед надолу. След малко вдигна глава и навлажни устни с езика си. Тъмните му очи бяха широко отворени и Клеър почувства, че не иска нищо друго, освен да потъне в тях.

— Знам — каза той. — Аз също го искам. Ала дадох дума и смятам да я удържа. Особено след като баща ти се зарече да ме застреля като куче, ако опитам нещо. — Шейн се усмихна горчиво. — Кофти е да си на мое място.

— Но… — Клеър усети как сутиенът й започва да се свлича и побърза да го задържи; беше едновременно наранена и ужасно смутена.

— Недей, Клеър — въздъхна Шейн. — Не искам да се правя на светец или нещо такова, повярвай ми. А и един светец щеше да купи презерватив и да се изповяда в църквата след това. Не е там въпросът. Искам да удържа на думата си, защото тя е всичко, което имам.

Клеър го желаеше с изпепеляваща, нажежена до червено страст, която не бе типична за нея, ала гласът на Шейн и начинът, по който я гледаше право в очите, превърнаха огъня, разгорял се в нея, в нещо чисто и сребристо-слънчево.

— Освен това — добави Шейн — презервативите ми свършиха, а и мразя да ходя на изповед.

При тези думи той я прегърна и закопча сутиена й с лекота, която издаваше завидна опитност.

Клеър го замери с една възглавница.

Някой тършуваше около къщата.

Клеър се сепна и отвори очи, стресната в съня си от далечно металическо трополене. Тя скочи от леглото и надзърна иззад щорите. От прозореца на стаята си виждаше както оградата на задния двор, така и контейнерите за боклук насреща.

Там определено имаше някой, тъмен силует, очертан на лунната светлина. Той се движеше, макар Клеър да не виждаше какво точно прави. Тя извади мобилния си телефон, набра 911 и помоли оператора да я свърже с Джоу Хес или Травис Лоу. След малко от другата страна се разнесе гласът на инспектор Лоу, без следа от сънливост, въпреки че беше три часът през нощта. Клеър шепнешком описа какво вижда, сякаш който и да се спотайваше навън, бе в състояние да я чуе.

— Сигурно е Джейсън — каза тя и чу как от другата страна се разнесе дращене на химикалка.

— Защо мислиш, че е той? Можеш ли да го разпознаеш оттам?

— Не — призна Клеър. — Но Джейсън ми каза… той практически си призна. За мъртвото момиче, имам предвид. Честна дума, сигурна съм, че е той.

— Той заплаши ли те, Клеър?

Порязаната китка още я болеше.

— Предполагам, че може и така да се каже. Щях да ви разкажа за случилото се, но… но си имах друго на главата.

— По-важно от това да ни държиш в течение? Както и да е. Какво стана?

— Не е ли по-добре да ви разкажа, когато дойдете?

— Една патрулна кола вече идва към вас. Къде го срещна?

— В университета — отвърна Клеър и му разказа всичко.

Лоу я остави да говори, без да я прекъсва, като през цялото време си водеше бележки. Когато Клеър най-сетне спря, за да си поеме дъх, той каза:

— Нали си даваш сметка, че е било глупаво от твоя страна? Следващия път, като го видиш, искам да се разкрещиш за помощ с цяло гърло. И освен това въведи нашите номера с Хес за бързо набиране. С Джейсън шега не бива.

— Но… наоколо имаше хора. Той не би…

— Попитай Ева как се е озовал в затвора първия път, Клеър. Ако отново го видиш, изобщо не се колебай. Не става дума да доказваш, че си силна. Става дума за това, да оцелееш, ясно?

Клеър преглътна мъчително.

— Ясно.

— Още ли е там?

— Не знам, не го виждам. Може да си е отишъл.

— Патрулната кола ще пристигне всеки момент. Нарочно не са пуснали нито сирени, нито светлини. Виждаш ли ги вече?

— Не, но моята стая гледа към задната улица.

Нещо в двора помръдна и Клеър усети прилив на адреналин.

— Аз… мисля, че е в двора! Промъква се към къщата. Изотзад.

— Иди да събудиш Майкъл и Шейн. И се погрижи за Ева. Давай, Клеър.

Не беше облечена, но това нямаше особено значение, пък и тениската, с която спеше, й стигаше почти до коленете. Тя отключи вратата на стаята, отвори я и изпищя.

Или поне се опита, но преди от устните й да се отрони какъвто и да е звук, Оливър й запуши устата и я издърпа през прага. Писъкът заглъхна в гърлото й, а босите й пети едва–едва докосваха пода, тъй като Оливър я държеше прекалено здраво и не й позволяваше да стъпи на крака. Телефонът се изплъзна измежду пръстите й.

Лоу продължи да повтаря името й, ала гласът му бързо беше заглушен от шепота на Оливър в ухото й.

— Искам само да си поговорим. Не ме карай да те наранявам, момиче. Знаеш, че ще го направя, ако ме принудиш.

Клеър замръзна, мъчейки се да си поеме дъх. Него ли беше видяла да се промъква в задния двор? Как бе успял да стигне до стаята й толкова бързо? И не трябваше ли защитата на къщата да го задържи навън?

Не, сега тя възпира единствено непоканени хора, защото Майкъл… защото Майкъл е вампир.

А Оливър явно си имаше начин да прониква в къщата, когато си поиска.

О, господи!

— Добро момиче — прошепна Оливър. — Ще пазиш тишина, нали?

Той огледа коридора, след което премести картината, зад която се намираше тайната врата, и натисна копчето. Вратата се отвори и той издърпа Клеър вътре, след което я затвори. От вътрешната страна нямаше брава — за да се стигне до копчето за отваряне, трябваше да се изкачат стълбите, а Оливър щеше да я спре, преди да е направила и една крачка. Той я пусна, но Клеър остана на мястото си.

— Реших, че е дошло време да си поговорим — Оливър вече не шепнеше; нямаше защо да се бои, че някой може да ги чуе, не и тук. — Заболя ме, когато разбрах, че си подписала договор с Амели, Клеър. Мислех, че сме приятели, а и аз пръв ти предложих.

Той й се усмихна — същата хладна, странно дружелюбна усмивка, която беше подлъгала Клеър да му се довери в началото.

— Ти ми отказа — продължи той. — Защо тогава, питам се аз, реши, че Амели е за предпочитане?

Оливър може и да знаеше за Миърнин, но не и за работата му, а Амели изрично й бе дала да разбере, че той не бива да научи истината.

— Тя мирише по-хубаво — отвърна Клеър. — Освен това ме почерпи с курабийки.

Някак си, след вчерашния ден, Оливър вече не й се струваше толкова страшен.

Поне докато не оголи вампирските си зъби, а очите му не потъмняха заплашително.

— Стига игрички — заяви той. — Стаята е звукоизолирана. Някога Амели се забавляваше тук със своите жертви, знаеше ли го? Това е мишеловка и ти си в нея. Така че те съветвам да си малко по-учтива, ако искаш да доживееш до сутринта.

Клеър вдигна лявата си ръка и златната гривна отрази светлината.

— Майната ти, Оливър. Не можеш да ме докоснеш и с пръст. Не можеш да докоснеш никого в тази къща. Не знам как си влязъл, но…

Оливър я сграбчи за дясната ръка и дръпна лепенката й. Раната от ножа на Джейсън се отвори и по кожата на Клеър потече струйка кръв.

Оливър я облиза.

— Гадост — с мъка каза Клеър. — Пусни ме. Пусни ме!

— Ти наистина принадлежиш на Амели — съгласи се Оливър и я пусна. — Надушвам го. Усещам го във вкуса на кръвта ти. Права си — не мога да те докосна и с пръст. Ала за приятелите ти грешиш. Докато са в къщата, те са в безопасност, но не и навън, в моя град. Не и за дълго.

— Аз сключих сделка!

— Нима? Видя ли написано черно на бяло, че приятелите ти ще бъдат защитени от нападения? Силно се съмнявам, малка Клеър. Ние сключваме сделки от хилядолетия насам, а ти си само на шестнайсет. Нямаш никаква представа каква сделка си сключила.

На Оливър като че ли наистина му беше жал за нея и това беше страшно. Той скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на вратата. Беше облечен в обичайната си дегизировка на „свестен тип“ — пъстра тениска и износени войнишки панталони, а дългата му чуплива коса беше вързана на опашка. Сигурно тъкмо бе затворил „Комън Граундс“, тъй като миришеше на кафе. Клеър се запита как ли се облича, когато не бе на работа и не се опитва да сплаши някого. Пижама? Пухкави пантофи? Ако бе научила нещо в Морганвил, то бе, че дори лошите вампири никога не бяха такива, каквито изглеждаха.

— Добре — тя отстъпи назад и приседна на първото стъпало. — Кажи ми какво съм направила тогава?

— Ти наруши равновесието на силите в града, а това е нещо ужасно, малка Клеър. Амели възнамеряваше да властва над това малко кралство. Мислеше, че съм умрял, ала когато преди една година се завърнах, мнозина решиха, че предпочитат да следват мен, а не нея. Не бяха всички, разбира се, дори не бяха мнозинство, ала през дългото си съществувание Амели така и не е успяла да си създаде истински приятели. В Морганвил не само хората, но и вампирите са пленници.

Това беше нещо ново.

— За какво говориш? — попита Клеър.

— Не можем да си тръгнем оттук. Не и без нейно разрешение. Както казах, тя се има за нещо като Бялата кралица и повечето нямат нищо против. Ала не всички. Аз се опитвах да постигна… някакво споразумение, което да позволи на част от нас да напуснем Морганвил и да си основем нова общност, която да не е под нейна власт. Тук нищо не се е променило от петдесет години, когато Амели за последен път създаде нов вампир, и тя е твърдо решена да защити позициите си. Държи ме под контрол. Не ми позволява да направя и крачка без нейно разрешение — Оливър понижи глас и я изгледа толкова пронизващо, че Клеър я побиха тръпки. — Но на мен не ми харесва да ме контролират. Ставам… раздразнителен.

— Но защо говориш с мен? Какво мога да направя аз?

— Ти, малка глупачке, си нейната любимка. Поискаш ли нещо, тя ти го дава и аз искам да знам защо.

При последната им среща Амели определено не бе обърнала никакво внимание на молбата на Клеър, но пък скъпият телефон, изпуснат на пода в стаята й, говореше друго.

— Не знам! — отвърна Клеър.

— Тя смята, че притежаваш нещо, което й трябва, иначе изобщо не би си давала труда. Със сигурност не го прави от алтруизъм — цели градове са погивали пред очите й, без тя да си помръдне малкото пръстче или да пророни дори една сълза.

Миърнин. Прави го заради Миърнин. Ако не се обучавах при него…

Не можеше да го изрече на глас, не смееше дори да довърши започнатата мисъл. Оливър я плашеше, понякога дори й се струваше, че може да чете мисли.

— Може би е самотна — предположи тя.

Оливър избухна в смях; рязък, лаещ звук, в който нямаше и помен от веселие.

— Заслужила си го е. — Той направи крачка напред. — Кажи ми защо Амели има нужда от теб, Клеър. Кажи ми какво крие и в замяна ще взема приятелите ти под личното си покровителство. Никой няма да посмее да ги докосне.

Клеър не каза нищо, но отвърна на погледа му. Не смееше да не го гледа. Дори когато не го изпускаше от очи, я преследваше зловещото чувство, че по някакъв необясним начин той се промъква зад нея, готов да й стори нещо ужасно, когато тя най-малко очаква.

От устните на Оливър се откъсна звук на недоволство.

— Глупаво, глупаво момиче!

Той мина покрай нея и изкачи стълбите с толкова лека стъпка, че те едва изскърцаха. Миг по-късно скритата врата се отвори. Клеър се изправи и като си наложи да се успокои, прекрачи в коридора. Там цареше мъртвешка тишина — явно никой не бе чул нищо.

Оливър я улови за раменете, повдигна я и я премести встрани, сякаш беше перце. Без да я пуска, той се наведе и прошепна в ухото й:

— Нито звук, Клеър. Ако събудиш приятелите си и те ме нападнат, ще унищожа всички ви. Ясно?

Тя кимна.

Хладният натиск на ръцете му изчезна, ала усещането за зловещото му присъствие продължи да витае във въздуха. След малко Клеър се осмели да погледне зад себе си и за свое учудване видя, че Оливър си бе отишъл.

Сякаш никога не бе идвал.

Тя натисна копчето зад картината и тайната врата се затвори. После отиде в стаята си и вдигна падналия телефон. Травис Лоу бе затворил и най-вероятно вече хвърчеше насам с пусната сирена.

Клеър седна на пода и зачака суматохата, която много скоро щеше да настане.

Отвън несъмнено ставаше нещо. Нямаше как да бъде другояче, не и при такова раздвижване. Това не бяха двама патрулиращи полицаи, малко жълта лента и кратък репортаж във вестника на Капитан Очевиден на следващия ден. Онова, което Клеър виждаше от прозореца на стаята си, приличаше на истинско разследване в стил „От местопрестъплението“ — хора в бели гащеризони се разхождаха напред–назад и събираха веществени доказателства, а до тротоара беше паркиран солиден ван със затъмнени стъкла и емблемата на морганвилската полиция, където сигурно имаше инспектори вампири или пък криминолози. Клеър предположи, че почти всички, които се въртяха около задния двор на Майкъл, бяха неживи.

Вампири, които разследват престъпления. Това беше нещо ново.

Клеър вече не знаеше какво точно изпитва. Чувстваше се замаяна, упоена, откъсната от всичко наоколо. Отминалата нощ й се струваше като сън, всичко, случило се откакто двамата с Шейн се качиха в стаята му до момента, когато се събуди от трополене навън, сякаш бе потънало в някаква мъгла.

На външната врата се звънеше, ала Клеър не можеше да се откъсне от прозореца… всъщност, изобщо не бе в състояние да помръдне. Сигурно бяха полицаи. Както и очакваше, Травис Лоу й се бе притекъл на помощ възможно най-бързо и след като се бе уверил, че е жива и неухапана, бе повикал на помощ тежката артилерия. Така че на вратата сигурно бяха Гретхен и Ханс, или пък Ричард Морел, идващи да запишат показанията й.

Клеър се погледна.

Май трябва да се облека.

Дясната й ръка беше изцапана от кръвта, която продължаваше да се процежда от порязаната й китка. Без да се замисли, Клеър притисна тениската си към раната. Страхотно, сега не само че беше полугола, но и малкото дрехи, които имаше по себе си, бяха оплескани с кръв.

Отне й десетина минути, за да си вземе душ, да се облече и да се превърже, след което изтича боса по стълбите, готова да посрещне онова, което я очакваше.

Тримата й съквартиранти бяха в дневната и при появата й я погледнаха с толкова еднакви празни изражения, че тя се закова на място.

— Какво има? Сега какво съм направила?

Майкъл отстъпи настрани, за да може Клеър да види кой се бе настанил в един стол и нехайно прелиства бонбоненорозов брой на „Teen People“.

Моника Морел.

Носеше тесен розов потник с диаманти, които изписваха „КУЧКА/ПРИНЦЕСА“, и ултракъси панталонки, които дори Дейзи Дюк3 би изхвърлила като прекалено неприлични. Имаше прекрасен загар, а на върха на съвършено лакираните пръсти на крака й се полюшваше розова джапанка с голямо жълто цвете отгоре.

— Здрасти, Клеър! — поздрави тя и се надигна от стола. — Какво ще кажеш да закусим заедно?

— Аз… какво?

— За-кус-ка — повтори Моника отчетливо. — Най-важното хранене за деня. Родителите ти на нищо ли не са те научили?

Клеър имаше чувството, че се е озовала в някакъв странен сън.

— Не разбирам. Какво търсиш тук?

Облегнат на стената, Шейн не сваляше изпепеляващ поглед от Моника. Явно току–що бе станал, защото гъстата му мека коса стърчеше във всички посоки и Клеър трябваше да потисне желанието си да прокара пръсти през нея и да й придаде обичайния небрежно разрошен вид.

— Добър въпрос — подхвърли той. — Друг също толкова добър въпрос е — кой я пусна? Освен това ще се наложи да изхвърлим този стол, защото се съмнявам някога да се измирише.

— Аз я пуснах — тихо каза Майкъл и Шейн му хвърли свиреп поглед. — И не е нужно да ме гледаш така. Сметнах, че е по-добре, отколкото да я оставя да се развихри на верандата, с всички тези ченгета наоколо. И без това си имаме достатъчно неприятности.

— Кои са тези „ние“, бледолики? Използвам го във вампирския смисъл, не…

— Млъкни, човече.

Клеър разтърка чело — пулсиращото главоболие се завръщаше с удвоена сила. Макар и с усилие, тя си наложи да не обръща внимание на Майкъл и Шейн, и насочи вниманието си към Моника, по чиито устни играеше злобна усмивчица.

— Забавляваш се, нали? — каза Клеър.

Моника сви рамене.

— Разбира се. През повечето време те се държат с мен като истински задници. Приятно е да ги видя поне веднъж да си го изкарват един на друг. Не че ме вълнува особено — Моника повдигна едната си съвършено оформена вежда. — Е? Знам, че обичаш кафе. Виждала съм те да пиеш.

Ева пристъпи между тях и Клеър си помисли, че приятелката й изглежда направо… опасна.

— Никъде няма да водиш Клеър. И със сигурност няма да ходите при онзи кучи син — отсече тя.

— Кой точно кучи син имаш предвид? Защото тя все пак живее тук, нали? Значи не е особено придирчива към онези, с които се движи.

Ева сви пръсти в юмрук и за миг Клеър си помисли, че ще го стовари право в начервените устни на Моника, но в последния момент Ева се въздържа.

— Горещо те съветвам да се махнеш от къщата ни — каза тя. — Преди да те е сполетяло нещо лошо, за което никак няма да съжалявам.

Моника я погледна пренебрежително.

— Извинявай, каза ли нещо? Мисля, че задрямах за малко. Е, Клеър? Не съм дошла да си бъбря с умствено изостаналите, просто се опитвам да се държа приятелски. Ако искаш да си вървя, просто ми кажи.

Всичко беше толкова нелепо, че на Клеър й се прииска да се разсмее с глас. Защо й се случваше това?

— Какво искаш в действителност? — попита тя и прекрасните, налудничави очи на Моника се разшириха, макар и само за миг.

— Искам да поговорим, без клубът на загубеняците да ми наднича над рамото. Реших, че може да го сторим на закуска, но ако си алергична към кофеин и сладки…

— Всичко, което имаш да ми кажеш, можеш да го кажеш пред приятелите ми — заяви Клеър и този път Моника повдигна и двете си вежди.

— О-о-о-окей. Ти си решаваш — каза тя и хвърли поглед към Шейн. — Къде беше гаджето ти снощи след полунощ?

— Кой? Шейн?

Кога точно си беше тръгнала от стаята му? Беше късно, но със сигурност преди полунощ.

— Изобщо не ти влиза в шибаната работа къде съм бил след полунощ — намеси се Шейн. — Ева вече ти каза да се махаш. Следващата стъпка е да изхвърля кльощавия ти задник навън и да те гледам как се просваш на верандата. Не ме е грижа на кого си любимка, не можеш просто да идваш тук и…

— Шейн — прекъсна го Моника с подчертано спокоен тон, — затваряй си проклетата уста. Аз те видях, идиот такъв.

Клеър почака Шейн да й отвърне с някоя хаплива забележка, ала той не каза нищо. Просто си стоеше там и чакаше, а очите му изведнъж потъмняха.

— Те не знаят, нали? — продължи Моника, като потупваше по бедрото си с навитото на руло списание. — Леле, каква изненада! Лошото момче има тайни от приятелите си. Нечувано!

— Затваряй си устата, Моника.

— Или какво? Ще ме убиеш ли? — Тя се усмихна. — Когато приключат, от теб няма да е останал и косъм, Шейн. Същото важи и за останалите. Както и за семействата ви.

— За какво говори тя? — намеси се Ева. — Шейн?

— За нищо.

— За нищо — изимитира го Моника подигравателно. — Отричай всичко. Страхотен план, няма що. Но какво друго да очаквам от такъв като тебе.

Намръщен, Майкъл се обърна към Шейн, а и Клеър не можа да се въздържи. Тъмните очи на Шейн ги огледаха един по един и накрая се спряха върху Клеър.

— Ченгетата няма да намерят труп нито на улицата, нито в къщата ви — обясни Моника, — защото през нощта Шейн го изнесе през задната врата.

Шейн все още не казваше нищо. Клеър закри устата си с ръка.

— Не! Това е лъжа!

Моника скръсти ръце пред гърдите си.

— И защо ми е да ви лъжа? Нима бих си признала нещо толкова унизително, като това, че съм стояла край къщата ви и съм я наблюдавала, ако не бях принудена? А и ако лъжа, какво го спира просто да отрече всичко? Хайде, попитайте го — подкани ги тя, без да сваля поглед от лицето на Шейн.

Очите на Шейн се присвиха, ала той не каза нищо. В продължение на няколко секунди никой не помръдна, после Майкъл се обади:

— За бога, Шейн, кажи нещо!

— Млъкни! — сопна се Шейн. — Нямах друг избор. Снощи станах да си сипя чаша вода и ми се стори, че чувам някакъв шум в мазето. Отидох да проверя и… — той направи пауза и Клеър го видя да преглъща мъчително. — Открих я да лежи в подножието на стълбите, мъртва. Някой просто я беше… захвърлил там. За миг си помислих, че… — той погледна към Ева, после побърза да извърне очи. — Помислих, че си ти. Реших, че си се подхлъзнала и си паднала по стълбите или нещо такова. Но когато слязох долу, видях, че не си ти. Беше мъртва, не просто припаднала.

Ева се свлече върху облегалката на дивана. Изглеждаше също толкова потресена, колкото Клеър се чувстваше.

— Коя беше?

— Не я познавам. Някоя студентка, предполагам. Не ми изглеждаше местна, а и нямаше гривна — Шейн си пое дълбоко въздух. — Вижте, и без това вече бяхме загазили сериозно. Трябваше да се отърва от тялото, затова извадих едно одеяло от кашоните в мазето, увих я в него и я изнесох навън. Сложих я в багажника на колата ти…

— Какво си направил? — прекъсна го Майкъл рязко.

— … и я откарах до църквата. Оставих я там, вътре. Не исках просто да… да я захвърля ей така. Мислех — Шейн поклати глава, — мислех, че постъпвам правилно.

Моника, която разглеждаше ноктите си с пресилено отегчение, въздъхна театрално.

— Да, да, страшно трогателно. Въпросът е, че те видях да натъпкваш труп в багажника на неговата кола. И просто нямам търпение да разкажа на брат си. Нали познавате брат ми? Полицая?

Невероятно!

— Какво искаш? — кресна Клеър.

— Вече ти казах. Да закусим заедно — Моника й отправи слънчева усмивка, сякаш беше някоя кинозвезда. — Моля. Ако се съгласиш, навярно бих могла да забравя какво видях снощи. Особено като се има предвид, че бях навън след вечерния си час, а не държа да ме разпитват защо. Един вид двустранно споразумение за разоръжаване.

На пръв поглед — съблазнително предложение, ала всъщност не беше така, защото Моника държеше всички козове. Всички до един.

— Значи навън няма никакъв труп? — попита Клеър. — Сигурна си, че полицията няма да открие нищо?

— Така мисля, но няма ли да е просто отвратително за вас, ако все пак намерят нещо?

Моника сви рамене, изду устни и подигравателно изпрати въздушна целувка на Шейн.

— Не ти липсва кураж, Шейн. Не преливаш от мозък, но пък кураж определено не ти липсва. Смяташ ли, че си го измислил добре? Сега, когато Майкъл е един от неживите, хората не могат да влизат тук, ако не са поканени. Така че или трябва да обвиниш някой вампир, или да си признаеш, че е бил един от вас. При всички случаи няма да е красива гледка и някой ще трябва да си плати — Моника вдигна ръка. — Аз гласувам за Шейн. Някой друг?

— Остави го на мира! — сопна й се Клеър. — Искаш да излезем заедно, така ли? Отлично, да вървим.

Ева понечи да каже нещо, ала Клеър я изпревари:

— Не, изобщо не си го помисляй — отсече тя и Ева побърза да затвори уста. — Вие тримата се разберете. Аз няма да се бавя. И без това се съмнявам, че изобщо ще успея да хапна нещо, без да повърна.

Моника кимна, сякаш от самото начало бе знаела, че ще стане така, и се отправи към вратата, сякаш дефилираше на модния подиум. Гледани отзад, шортите й изглеждаха още по-къси.

Колкото и да я ненавиждаха, Шейн и Майкъл я проследиха с поглед.

— Мъже! — промърмори Клеър и си взе раницата.

Клеър не бе влизала в „Комън Граундс“ от известно време, но там нищо не се бе променило. Кафенето си бе все така бохемско, горещо и пълно до пръсване със студенти, отбили се за сутрешния си половин литър кафе или каквото там пиеха. Ако не бе имала злощастието лично да се убеди в това, Клеър никога не би предположила, че симпатичният усмихнат хипар зад бара е вампир.

Оливър срещна погледа й и кимна едва–едва, без да променя приветливото си изражение.

— Радвам се да те видя отново — каза той. — Какво ще пиеш?

Колкото и да не й се искаше, Клеър бе принудена да признае, че Оливър прави най-вкусните напитки в града. Всъщност по-вкусни дори от тези на Ева.

— Мока с бял шоколад — отвърна тя. — И бита сметана.

Успя да се въздържи и не добави нищо друго, защото не искаше да се държи любезно с него. За Бога, та само преди два часа той беше облизал кръвта от ръката й! Най-малкото, което Клеър можеше да стори, бе да не му каже „моля“ и „благодаря“.

— Заведението черпи — Оливър й върна петдоларовата банкнота, която тя изрови от джоба на дънките си. — Подарък за добре дошла. А, Моника! Обичайното ли?

— Нискокофеиново лате без пяна и с розова захар — каза Моника. — И го искам в истинска чаша, не в онази стиропорена гадост.

— Едно „да“ щеше да ми е достатъчно.

Моника се обърна, с намерението да отиде да седне, но Оливър се пресегна и я улови за китката. Направи го така, че никой, освен Клеър да не забележи, ала жестът му си оставаше неприкрито заплашителен.

— На нея няма да й взема пари, Моника, но това не важи за теб. Ти може и да се изживяваш като принцеса, ала вярвай ми — срещал съм истински принцеси и ти си далеч от тях — по устните на Оливър пробяга усмивка, ала очите му си останаха студени. — Е, може би „срещал“ не е най-точната дума.

— Какво ще кажеш за „опитвал“? — подхвърли Клеър, от което усмивката му стана още по-злокобна.

— Как само ми сгряват сърцето обаянието и красноречието на младото поколение!

Той пусна Моника и отиде да приготви напитките. Зачервена, Моника отстъпи назад и като хвърли гаден поглед на Клеър (Сякаш аз съм виновна, помисли си Клеър), се запъти към една маса в ъгъла. Същата, която и вампирът Брандън си беше заплюл „приживе“. Там вече имаше някой — две студентки, натрупали пред себе си учебници и тетрадки. Моника скръсти ръце на гърдите си и зае войнствена поза.

— Това е моят стол — заяви тя. — Чупката.

Двете момичета, по-ниски и по-пълни от Моника, я зяпнаха с широко отворени очи.

— Коя от нас? — заекна едното момиче.

— И двете — сопна се Моника. — Много държа на личното си пространство. Махайте се.

Двете момичета трескаво си събраха нещата и в бързината си да се махнат, едва не заляха Клеър с кафе.

— Нужно ли беше да го правиш? — попита Клеър.

— Не, но беше забавно — Моника кръстоса гладките си, загорели крака и потропа по масата. — Хайде, Клеър, сядай. Имаме да си говорим за толкова неща.

Клеър не искаше да го прави, но беше глупаво да стои така и да привлича вниманието на всички, така че седна, пусна раницата в краката си и се загледа в издраскания дървен плот на масата. С крайчеца на окото си виждаше как джапанката на Моника се полюшва на върха на пръстите й и колкото и да бе нелепо, това й напомни за Миърнин.

— Така е по-добре — Моника звучеше прекалено доволна от себе си, което съвсем не беше в обичайния й хладно–безразличен стил. — И така, разправяй.

— Какво да ти разправям?

— За онова, което Амели те кара да вършиш. Свръхсекретната ти задача. Така де, Амели несъмнено е имала някаква причина, за да избере теб, и понеже очевидно не е било заради чара и външния ти вид, трябва да е било заради ума ти, нали така? Семейството ти не е тук, а и не разполагаш с нищо друго, което някой би поискал.

Моника не беше толкова глупава, колкото изглеждаше.

— Амели не ме кара да върша нищо — излъга Клеър. — Може би по-късно ще поиска нещо, но засега не го е направила.

Пръстите й нервно си играеха с гривната, която изведнъж й заприлича на пръстените, които биолозите слагаха на разни застрашени видове.

И опитни животинчета.

Когато Клеър най-сетне се осмели да вдигне поглед от масата, установи, че Моника я наблюдава през полузатворени очи.

— Хм. Така значи. Колко жалко. А аз бях сигурна, че имаш нещо полезно, което да използвам. Е, какво да се прави. Тогава какво ще кажеш за една сделка?

— Сделка?

Първо Джейсън, а сега и Моника. Откога Клеър се бе превърнала в толкова важен човек за преговори?

— Искам да говоря с Амели за Защита. Ти би могла да ме представиш. И препоръчаш.

Клеър едва не се изсмя с глас.

— Сама си я попитай!

— Бих го направила, но тя не ме допуска до себе си. Никак не ме харесва.

— Не мога да повярвам! — промърмори Клеър под носа си.

Моника я изгледа продължително, ала този път без типичното си насмешливо-пренебрежително изражение. Всъщност изглеждаше почти… искрена.

— След като Брандън умря, Оливър пое неговите контакти. Работата е там, че възнамерява да отстъпи повечето от тях на други вампири в замяна на различни услуги. Не знам какво ще стане с мен, ако не успея да сключа по-добра сделка — Моника посочи гривната на Клеър. — И не виждам защо да не започна от върха.

Клеър потропа с пръсти по масата, загледана сърдито към бара, където Оливър все още се бавеше с техните напитки. Внезапно се зачуди дали е безопасно да пие нещо, приготвено от вампир, който я бе заплашвал само преди няколко часа, но пък ако бе решил да се добере до нея, Оливър така или иначе можеше да го направи по всяко време.

А тя наистина искаше моката с бял шоколад.

— Значи Оливър ти е Покровител?

— Засега. Докато не се сети за нещо, което желае повече от договора с мен.

— Той ли те накара да ме попиташ какво иска Амели от мен?

— Приличам ли ти на някой, който ще седне да изпълнява чужди поръчки?

Клеър отново хвърли поглед към бара.

— Може би.

Моника не отговори. На масата се възцари неловка тишина и Клеър с радост скочи на крака, когато Оливър извика, че поръчката им е готова. Тя взе своята чаша, поколеба се за миг, после взе и чашата на Моника, без да среща погледа на Оливър. Той беше просто тъмен силует в крайчеца на периферното й зрение и Клеър побърза да му обърне гръб.

Моника, която също бе станала, изглеждаше искрено учудена, когато Клеър й подаде напитката.

— Какво? На това му се казва да бъдеш учтив, макар че теб сигурно не са те научили като малка. Да не си помислиш, че те харесвам или нещо такова.

Моника явно не знаеше как да отговори и след дълго мислене се задоволи с едно простичко:

— Благодаря.

Което, принудена бе да признае Клеър, навярно бе най-милото нещо, което Моника й бе казвала някога. Клеър кимна в отговор и отново седна. Примирие, помисли си тя саркастично и почти веднага го наруши, като попита:

— Оливър ли те подучи да го направиш?

— Не — отвърна Моника, без дори да я погледне, ала Клеър не й повярва.

— Трябва ли да правиш всичко, което поиска от теб? — продължи тя, сякаш не бе чула нищо; Моника едва–едва сви рамене. — Значи всъщност не си искала да говориш с мен, така ли? Просто са те накарали?

— Не съвсем. Реших, че ще е удобен случай да напомня на Амели за себе си — Моника се усмихна горчиво. — Освен това, може и да не ти се вярва, но ти си звезда. Всички искат да научат повече за теб — и хората, и вампирите. Проучват и твоето минало, и миналото на семейството ти. Ако си се изпуснала в началното училище, някой в Морганвил вече го е научил.

Клеър замалко не се задави с първата си глътка мока.

— Какво?

— Амели не е това, което някой би нарекъл достъпна. Повечето вампири я разбират толкова малко, колкото и ние, затова непрекъснато се опитват да научат повече за нея, за това, коя е тя, защо е тук и какво прави с града. Честно казано, не мисля, че е нормално. Начинът, по който живеят, имам предвид — Моника хвърли бърз поглед към Оливър, после извърна очи. — Той е достатъчно стар, за да знае повече от почти всички, но дори той се нуждае от вътрешна информация. Говори се, че ти си ключът към това. Ако не успея да се сдобия със Защитата на Амели, поне бих могла да си спечеля неговото благоволение, като му осигуря ценна информация.

Клеър извъртя очи към тавана.

— Аз съм никой. А и ако Амели я беше грижа за мен (което не е вярно), тя никога не би го показала. Така де, виж само как се държи с…

Клеър млъкна на средата на изречението и сърцето й се разтуптя лудешки. За малко да спомене името на Миърнин, което би било пагубно.

— … със Сам — довърши тя неубедително.

Това също беше вярно, но Моника със сигурност бе забелязала неловката пауза и го подчерта, като на свой ред помълча известно време, преди да каже:

— Както и да е. Въпросът е, че малко или много, ти си известна и за мен е изгодно да се движа с теб. Така правилните хора ще видят, че постъпвам правилно, а заедно с това ще изпълня и нарежданията на Оливър. А това е единственото, за което ме е грижа. Права беше, изобщо не искам да сме приятелки. Няма да си разменяме дрехите и да си направим еднакви татуировки. Приятели си имам. Онова, от което се нуждая, са съюзници. А това — тя докосна гривната около китката си, — това ми напомня, че трябва да му се подчинявам, иначе…

— Иначе какво?

Моника сведе поглед.

— Е, нали го познаваш. В най-добрия случай ще ме нарани. Тежко. В най-лошия… ще ме даде на друг.

— И това е по-лошата възможност?

— Да. Защото ще ме даде на някой от най-изпадналите вампири, онези, които са прекалено загубени, за да са Покровители на богатите и красивите. Което означава, че и аз ще се превърна в загубенячка — Моника се намръщи на керамичната чаша, с която си играеше. — Сигурно звучи ужасно повърхностно, но в Морганвил от това зависи животът ти. Ако Оливър ме захвърли, за мен ще останат само най-големите боклуци и уличници, онези, които си правят кефа по гадния начин. Ако имам късмет, просто ще ме убият. Ако не — ще свърша като изпаднала, наркоманизирана вампирска курва.

Сухата, напрегната деловитост, с която го каза, красноречиво говореше колко много бе мислила за това. Какво падение — от разглезената дъщеричка на кмета до наркоманка, мъчеща се да си осигури Защита, като задоволява потребностите на някой извратен вампир.

— Можеш да станеш неутрална — рече Клеър.

Беше й жал за Моника, което бе странно след всичко, което Моника й беше причинила. И все пак, тя беше родена тук — не е като да бе имала кой знае какъв избор.

— Някои хора го правят, нали? — продължи Клеър. — И не ги закачат?

Устните на Моника се разкривиха в презрителна усмивка и за миг цялата човещина, която Клеър си бе въобразила, че вижда върху красивото й лице, се изпари.

— Не ги закачат, докато изведнъж вампирите не решат нещо друго. Виж, официално те са недосегаеми, защото са направили някаква голяма услуга на вампирите, и техните Покровители са решили да развалят договорите им. Под голяма услуга разбирай нещо, от което си е било чист късмет, че са излезли живи. Схващаш ли? А аз нямам никакво желание да се правя на герой.

Клеър сви рамене.

— Тогава просто опитай без Защита.

— Как ли пък не. Сякаш това действа. Просто изгарям от нетърпение да се хвана да пържа картофки в някой ресторант за бързо хранене и да свърша като разлагащ се труп в някоя канавка, преди да съм навършила и трийсет години. — Моника облегна лакти на масата, стиснала чашата си с две ръце. — Мислех да се махна. Дори се преместих в Остин за един семестър, но някак си… не беше същото.

— Тоест — скъсали са те на изпитите, нали? — досети се Клеър и това й спечели още един мръснишки поглед.

— Млъквай, кучко. Тук съм, защото трябва да бъда тук, също като теб. Може ли да минем без излишна сантименталност?

Клеър отпи глътка от сладката, гъста мока. Ако вътре имаше отрова, поне щеше да умре щастлива.

— Съгласна. Виж, не мога да ти помогна да говориш с Амели. Аз също не знам как може да я открие човек. А дори да знаех, не мисля, че тя би сключила договор с теб.

— Тогава си затваряй устата и се усмихвай. Ако така и така няма да имам никаква полза от тази пропиляна сутрин, нека поне Оливър види, че се старая.

— Колко дълго трябва да го правя?

Моника си погледна часовника.

— Десет минути. Устискай десет минути и аз няма да кажа на брат си за дребното провинение на гаджето ти.

— Как мога да съм сигурна?

Моника долепи ръце до лицето си и си придаде престорено ужасен вид.

— О, не! Ти не ми вярваш! Съкрушена съм! — възкликна тя, след което продължи с нормалния си тон. — Ако иска, Шейн може да си отвори таксиметрова фирма за превоз на трупове — слабо ме вълнува. Интересува ме единствено какво аз мога да спечеля от това.

— А може би искаш да си отмъстиш? — подхвърли Клеър.

Моника се усмихна.

— Ако наистина исках да си отмъстя, вече да съм го предала на полицията. Освен това съм чувала, че отмъщението е блюдо, което най-добре се поднася студено.

Клеър извади един учебник от раницата си.

— Добре тогава. Десет минути. И без това имам да уча.

Моника се облегна в стола си и подхвана безкрайна, отровно точна критика на дрехите на всички момичета, които чакаха на опашката за кафе, и която Клеър искрено се опита да не намира за забавна. И успя, поне до момента, в който Моника посочи едно момиче, облечено в наистина ужасяваща комбинация от легинси на едри точки, обути под къси панталонки.

— А някъде в рая по бузата на Версаче се стича една–единствена, съвършена сълза.

Тук Клеър се изсмя с глас и веднага се намрази за това. Моника повдигна вежди.

— Виждаш ли? Толкова ме бива, че мога да очаровам дори и такъв тежък случай като теб. Вярно, че само си хабя таланта, но е добре да си поддържам формата.

След което си допи кафето и взе малката си розова чантичка, от която стърчеше списанието й.

— Е, трябва да бягам, загубенячке. Кажи на гаджето си, че що се отнася до мен, вече сме квит. Е, всъщност аз съм отгоре, но на мен точно така ми харесва. Нека гледа на това като на ограничителна заповед. Ако се доближи на по-малко от петнайсет метра от мен, не само ще разкажа на Ричард за среднощното му приключение, но и ще изпратя двама–трима ръгбисти да си „поговорят“ с капачките на коленете му.

И тя се отдалечи, поклащайки бедра. Всички на пътя й бързаха да се отместят и всички я проследиха с поглед. Страх и привличане, в горе–долу еднакви количества.

Клеър въздъхна. Хората винаги харесваха подобни момичета и навярно винаги щяха да ги харесват. И нещо под секрет? Една мъничка, предателска частица от нея завиждаше на Моника за самоувереността й.