8.

Бендегит Бран спря и се поклони ниско на императора. До него огромният пълководец Фялок направи същото. Бран се изправи и посочи на Фялок да излезе напред с красиво резбованата дървена кутия.

— Нося ви поздрави от моя крал — каза Бран на императора. — И дар от него.

Седналият на позлатен трон император кимна на пълководеца да застане пред него. Бран забеляза, че тримата телохранители в посребрени брони стоят напрегнати близо до повелителя си, готови да се нахвърлят при първия признак за коварство. Това не го учудваше. Фялок беше могъщ мъжага, сините му очи гледаха сурово, а отдавнашната му омраза към Каменград беше всеизвестна. Самият Джасарай като че оставаше невъзмутим. Фялок отвори капака на кутията. На кадифеното дъно беше сложен изработен от истински майстори кинжал с острие от сребриста стомана и със златна дръжка, по която искряха светлосини скъпоценни камъни. В дръжката беше инкрустиран огромен черен опал, оформен безупречно като глава на пантера. Джасарай протегна ръка и взе кинжала. Според Бран оръжието имаше нелеп вид, хванато от старческата ръка, и в този миг проумя защо войниците на Джасарай са наричали някога своя пълководец Книжника. Изобщо не приличаше на войнствен император и в този момент — кльощав, с леко отпуснати рамене, оредяваща коса и продълговато и мършаво лице. Неосведомен човек би го помислил за философ или учител, а не за най-талантливия генерал в историята на Каменград.

— Очарователно изделие — каза Джасарай на Бран, все едно не виждаше Фялок. — Моля те да предадеш благодарностите ми на своя брат Конавар.

Бран се вгледа в очите му и за миг се поддаде на страха. Прозря острия ум на мъжа, който седеше на трона.

— Моят брат помоли да ви предам, че си спомня с топлота за времето, когато е участвал във вашия поход срещу племето пердии, и за него ще бъде много радостно да научи, че сте в добро здраве.

— Да, здрав съм, почитаеми Бран. Както научих, същото не може да се каже за него. Възстановява ли се от раните си?

— Ваше величество, не предполагах, че новината е стигнала и до вас. Конавар е добре, раните му са леки. Убийците обаче имаха по-злощастна участ. Той уби трима със собствените си ръце. Четвъртият беше заловен и разпитан.

— Не искаш ли да кажеш „изтезаван“? — попита Джасарай, който още разглеждаше кинжала.

— Не, ваше величество. Имаме друид със забележителна дарба. Той поговори с пленника и изтръгна истината от него.

— Аха… истината. И какво гласеше тя?

— Той и останалите са били наети от един търговец, за да убият краля.

— Лукави същества са тези търговци — отбеляза Джасарай и сложи кинжала в кутията. — Ламтят само за пари. Прав ли съм в догадката си, че кралят е отхвърлил негово предложение за сделка?

— Все още не сме научили, ваше величество. Търговецът избяга през морето и се укри в земите на Каменград.

— Е, трябва да ми кажеш името му и аз ще се погрижа да бъде издирен и съден. — Джасарай стана от трона. — Мои служители ще ви заведат в покоите, където ти и твоят придружител можете да се изкъпете. Днес следобед ще бъдете мои гости на стадион „Окциан“. По-късно ще имаме време да говорим и за политика.

Бран се поклони отново. Изчакаха императорът да излезе от тронната зала. Един от телохранителите взе кутията с кинжала, друг тръгна пред Бран и Фялок към определените за тях стаи. Щом влязоха, Бран се отпусна в широко кресло, а Фялок свали наметалото, изтегна се на един диван и каза на родния им език:

— Той е студенокръвен човек.

— Така е, а също и голям хитрец. Не му мигна окото, когато говорихме за търговеца. Може и да не е знаел нищо за покушението.

Фялок си замълча. Брат Слънцеднев ги бе предупредил за тайните кухини зад стените, където биха могли да се спотайват шпиони и да записват всяка казана от тях дума.

Пред голямата стая имаше градина и Бран посочи натам. Тръгнаха по виеща се пътека, прилежно настлана с отъпкан чакъл. Спираха да погледат всевъзможните цветя. Бран се огледа и прецени, че тук не могат да ги подслушат.

— Приятелю, ти запази похвално самообладание.

— Може би остарявам и помъдрявам — отвърна Фялок, но още гледаше ядосано.

— Всички тук знаят за тебе и за славата ти като боец. Нищо чудно да са чували и за твоя всеизвестен нрав. Жизненоважно е да пренебрегваш всякаква… неучтивост.

— Знам, Бран. Кълна се в Таранис, нали ми втълпяваше това по целия път дотук!

Бран се усмихна.

— Вярно. Моля те да ме извиниш. Питам се дали и Наладемус ще присъства на срещата.

— Все ми е едно кой ще присъства. Още не разбирам защо Кон прие тази покана. Като нищо могат да ни задържат тук за заложници.

Бран кимна. Продължиха обиколката в градината. Стигнаха до изкуствено езерце с дървено мостче над него. Бран опря ръце на парапета и впери поглед в отражението си. И той като Фялок не се радваше на пътешествието — Гуен и трите им момчета му липсваха мъчително. Все мислеше за тях и се питаше дали малкият Орин е надмогнал страха от ездата и дали най-големият му син Руатан е оздравял напълно след треската. Толкова слаб беше, когато тръгваха… Брат Слънцеднев се грижеше добре за него, но Бран знаеше, че ако момчето се разболее отново, това може да го погуби.

— Не можем да откажем тази покана — бе обяснил Конавар, — за да не изглеждаме слаби и враждебни. Явно Джасарай ще поиска нещо от нас. Отиди да научиш какво е намислил и се върни да ми кажеш.

— Не искаш ли да изпратиш Крилото? — бе попитал Бран. Името на душата на техния брат Брефар беше Крило над водата. — Той борави изкусно с думите и може би ще се радва да отиде в Каменград. Няма нито съпруга, нито синове. И все натяква, че скучае от безделие.

— Ти си по-подходящ. Нека и Фялок тръгне с тебе.

Това решение изненада Бран. Фялок беше прочут с кипящата си ненавист към всичко свързано с Каменград.

— Няма ли да ги оскърбим, братко? След битката на Когдънското поле Фялок отряза главите на трийсетина офицери от тяхната армия и ги набучи на копия по границата. Според брат Слънцеднев само две имена на мъже от риганте са познати на всеки в Каменград — твоето и на Фялок.

— Тъкмо затова искам да отиде — отвърна Конавар. — Но ти грешиш за двете имена. Има и трето. Мнозина от търговците, които искат да спечелят нашата благосклонност, разказват за воин от риганте, който се бие на арените в Каменград.

И Бран бе чувал тези истории, но никога не ги споменаваше пред Конавар.

— Искаш ли да се срещна с него?

— Не. Той сам си избра този живот, лишен от смисъл.

— Аз го харесвах — призна Бран.

Конавар присви очи за миг и се взря изпитателно в лицето на брат си — може би чу укор в думите му. После въздъхна и за малко лицето му се освободи от навъсеното изражение, което Бран бе опознал толкова добре през годините след смъртта на Тей.

— И аз може би щях да го харесвам. Той е едно от многото угризения, които ми тежат. Ако можех да върна годините назад, животът ми нямаше да е същият. Щях да заведа Тей при езерото. И нямаше да има война с паноните.

— Слушай, Кон, тъй и не успях да проумея нещо. Ти си мой брат, обичам те. Но докога ще носиш този товар? Ожени се, наплоди синове. Дължиш го и на себе си… и на нашите хора. Трябва да имаш наследник, Кон.

Брат му се усмихна.

— Бран, ти си мой наследник. А след тебе — твоите синове.

Конавар се загледа през прозореца. Рехави облаци хвърляха петнисти сенки по склоновете.

— Можеш да повикаш Бейн да се върне у дома — каза Бран.

Конавар се извъртя, лицето му отново бе застинало в сурова гримаса.

— Няма да говорим повече за това.

— Както желае кралят — промълви Бран.

Конавар веднага съжали за думите си.

— Извинявай, братко. Очаквах болката да се притъпи с годините, но тя е като цирей на душата ми.

— Проклятие… И аз съжалявам, Кон. Няма да споменавам името му. Е, според тебе какво иска Джасарай от нас?

— Трудно е да познаем. Има си много грижи. Заради войната на изток по-голямата част от армията му е далеч от Каменград. От брат Слънцеднев научих, че сега там има повече Рицари, отколкото верни на императора войски. Поне на пръв поглед Джасарай разчита Наладемус също да му е предан… и може би е прав. Но политиката в Каменград е оплетена. Ако се появят пратеници на риганте, ще смутят мнозина и може би ще отвлекат придирчивото им внимание от сраженията на изток. По-накратко казано, братко — не знам…

Бран беше в Каменград вече от десет дни; настаниха ги с Фялок във вила южно от града, докато чакаха аудиенция при Джасарай. Ето че се срещнаха с императора, но още не бяха говорили сериозно.

Един слуга дотича при тях по пътеката.

— Господа, банята е готова. Пренесохме и дрехите ви от вилата. Позволих си да ги дам за пране, без да ви попитам. В момента съхнат.

— Много сте услужливи — каза Бран.

Банята се оказа дълга четирийсет стъпки и ваната всъщност беше басейн, който можеше да побере четирийсетина души. Бран и Фялок се съблякоха, облегнаха се удобно и се отпуснаха в ароматизираната вода. Фялок въздъхна и се потопи целият. Подаде глава над повърхността с пръхтене, водата се стичаше от сплетената му коса и леко посребрените дълги мустаци. Бран се ухили.

— Тяхната упадъчност ще те поквари.

— Затова пък болките в гърба ми олекват. Вече не съм в първа младост. Не оздравявам бързо.

Мързелуваха дълго в басейна. Накрая се появиха двама слуги с горещи кърпи. Двамата риганте излязоха от водата, изсушиха се и отидоха в масажната зала, където ги чакаха двама младежи.

Бран легна по корем и усети как по гърба му се излива топло масло. Отпусна се мигновено, а масажистът умело мачкаше и разтриваше мускулите на шията и раменете, за да ги освободи от напрежението. Бран погледна Фялок, който бе затворил очи. След масажа махнаха излишното масло от телата им със заоблени лопатки от слонова кост. Бран и Фялок се облякоха и пак влязоха в отредените за тях стаи. Вече бе поднесена храна — студени печени и пушени меса, сладкиши и две кани. Една с вода, другата с вино. Заситиха се, след това можеха само да чакат кога ще ги повика Джасарай.

— Малко остава това място да ми допадне… — изсумтя Фялок.

Вратата се отвори и влязоха двама войници със сребристи брони.

— Колесницата ви е отпред — каза единият с презрение, което личеше и в погледа му.

Фялок се изправи, доближи го, надвисна над него и го огледа внимателно.

— Не е ли забележително? — подхвърли на Бран. — Помниш ли първата глава на войник от Каменград, която набучих на копие? Досущ като неговата, но този тук е с по-дебел врат. Май ще са нужни два удара, за да го разсека.

Войникът се вцепени и си облиза устните. Фялок му се усмихна.

— Не се стряскай, дребосък. Днес съм в добро настроение.



Хорат посрещна с нисък поклон повелителя и свитата му, които влязоха в Императорската ложа и се настаниха високо над пясъка на арената. Слънцето сияеше ослепително, а стадионът беше почти пълен — дванайсет хиляди граждани на Каменград бяха дошли да гледат днешните двубои до смърт.

Хорат придружи императора до високия тапициран с кадифе стол. С Джасарай дойдоха и двама мъже от племената — единият златисторус хубавец без брада, другият великан с провиснали мустаци. Този колос вдъхваше страх, по голите му ръце се виждаха безброй белези. Хорат си каза, че от него би станал чудесен гладиатор.

Шестима телохранители се подредиха зад императора. Джасарай се облегна на мекия стол и вдигна поглед към Хорат.

— Изглеждаш добре, млади човече.

— Благодаря, ваше величество. Присъствието ви е чест за цирк „Окциан“.

— Искам да ти представя моите гости — Бендегит Бран, един от господарите на племето риганте, и неговия помощник Фялок.

— Господа, срещата ни е удоволствие за мен — каза Хорат. — Дойдохте да гледате как се бие вашият сънародник ли? — Те не скриха изненадата си и Хорат добави веднага: — Бейн излиза на двубой днес. Той вече е Седми гладиатор. Превъзходен боец и много ценна придобивка за нашия цирк. Днешният му противник е Декс от цирк „Палантес“, който е Четвърти гладиатор. Двубоят сигурно ще е същинска класика. Ако желаете да заложите, ще се радвам да внеса парите от ваше име в касата на цирка.

Бендегит Бран завъртя глава и двамата с Фялок се спогледаха безмълвно.

— Желая ви приятен ден, господа.

Хорат пак се поклони ниско на Джасарай и отиде да седне на своето място. През няколко минути се озърташе нервно към вратата. Бе изпратил покани на Наладемус и командир Волтан, но не бе получил отговор. В ложата имаше места и за тях. Това затрудни Хорат, защото Наладемус беше много тежък мъж и се нуждаеше от голям здрав стол. Не би имало нищо лошо в това, но императорът бе настоял за него да сложат обикновен стол с висока облегалка и само една възглавница. Хорат не би си позволил да настани жреца по-високо от императора, затова заповяда да нагласят в дъното на ложата широк диван. Уви, това означаваше, че ако Наладемус дойде, трябва да седи зад Джасарай и неговите гости. Хорат се утешаваше със слуха, че старшият жрец на Каменград от известно време е с влошено здраве, значи едва ли щеше да присъства на стадиона.

Отекнаха фанфари и на арената излязоха шестима конници на бели коне. Тълпата ги поздрави гръмовно. Те препуснаха в галоп, после се изправиха едновременно и ловко върху животните, които се наредиха едно до друго, и започнаха да сменят конете си с леки, пъргави и безупречни скокове. Накрая пак възседнаха конете и излязоха от арената. Зрителите ръкопляскаха възторжено на майсторството им. Хорат се обърна към двамата воини от риганте. Те гледаха безстрастно, скръстили ръце на гърдите си.

Тогава вратата в дъното на ложата се отвори и Хорат прокле наум късмета си.

Влезе Наладемус, подпираше се на дълъг позлатен жезъл. Хорат изтича да го посрещне.

— Добре дошъл, господарю. Присъствието ви е чест за нас.

Наладемус му кимна и погледна дивана. Джасарай се изправи и каза сърдечно:

— Радвам се да те видя, приятелю. Заповядай, седни до мен. Хорат, погрижи се да сложат стол до моя.

Хорат излезе припряно и привика двама слуги, които донесоха резбован позлатен стол, по-висок и по-широк от стола на императора.

— Ваше величество, този стол подобава на вас — отказа Наладемус.

— Няма значение, приятелю. Ти беше болен и е по-важно да ти е удобно, а не да бъде задоволявано моето дребнаво самолюбие. Настани се, моля те.

Наладемус се поклони и намести грамадното си тяло на позлатения стол.

Хорат си отдъхна и се върна на мястото си. Представиха гостите на жреца и всички пак се съсредоточиха върху случващото се на арената. Предстоеше лов на лъвове. Пуснаха два звяра да излязат на пясъка, последваха ги в галоп двама ездачи с ловни лъкове. Първият лъв беше убит бързо, но вторият, ранен и разярен, нападна. Конят се изправи на задните си крака и хвърли ездача на арената. Лъвът се хвърли светкавично и ноктите му раздраха гърба на мъжа. Доволният рев на тълпата стресна звяра, той завъртя насам-натам огромната си глава и тогава вторият конник заби стрела в сърцето му.

Зрителите запляскаха с ръце, а на арената изтичаха роби, за да изнесат осакатения човек. Издърпаха и мъртвите лъвове и още роби с дълги гребла и кофи пясък изчистиха кръвта.

— Тези конници са истински храбреци — каза Хорат на Бендегит Бран.

— Лъвовете бяха изтощени от глад, почти нямаха сили — отговори знатният гост.

Хорат се извърна с усмивка и плъзна поглед по събраните на стадиона хора — над две хиляди повече от дошлите на представлението преди три седмици. Цирк „Окциан“ скоро можеше да стане най-печелившият в империята. „Тази вест ще има вкуса на отрова за онези от «Палантес»…“ Дължеше отчасти успехите си на боеца от племената — Бейн, който бе станал любимец на тълпите, но още по-важна роля имаше Бяс. Той се зае с подготовката на всички гладиатори, караше ги да се трудят до премала, да развиват упорито силата и бързината си. Напоследък беше рядка изненада гладиатор от „Окциан“ да загуби двубой до смърт.

Фанфарите оповестиха почивката и всички станаха и влязоха в залата зад ложата, където бяха поднесени угощения и напитки на дълга двайсет стъпки маса. Наладемус говореше с Бендегит Бран, а Джасарай — с Фялок. Хорат се навърташе край тях до мълчаливите телохранители, запречили входа.

— Научих, че имате деца — подхвана старшият жрец.

— Вече три — похвали се Бендегит Бран. — Момчета. Най-малкият е само на четири месеца.

— Децата са нашето бъдеще. Те са нашите съкровища.

— Така е — съгласи се Бран и пролича, че разговорът му стана по-приятен. — Истинска наслада за душата е да гледаш как растат и се учат. Вие имате ли деца?

— Не, за съжаление. Призванието на жреца означава и отказ от всички плътски желания. Тъжно е и може би затова се радвам толкова на щастието на семейните хора като вас.

Хорат се дръпна встрани. Гадеше му се от сладкия като мед глас на Наладемус.

Още един мъж се появи на входа и телохранителите се дръпнаха да го пуснат. Беше висок и плещест и носеше броня в черно и сребърно. Хорат закрачи припряно към него.

— Господарю Волтан, безкрайно съм ви благодарен, че отделихте време да ни посетите. Вашето присъствие е чест за цирк „Окциан“.

— Донеси ми вино — каза високият воин.

— Веднага — отвърна Хорат, без усмивката му да се промени.

Докато пълнеше един бокал, долови промяна в залата. Телохранителите наоколо изглеждаха неспокойни и смутени, дори императорът се взираше във Волтан. Тръгна към него. В първия миг изглеждаше, че предводителят на Рицарите няма да се поклони, но той наведе глава. Джасарай повика капитана на стражата и той се изпъна пред него.

— Командир Волтан е предан и близък приятел — започна Джасарай — и по запрашеното му наметало мога да позная, че е яздил дълго, за да бъде с нас в този ден. Затова му прощавам, че идва при мен въоръжен с меч. От бързане да поднесе почитанията си вероятно е забравил за оръжието на кръста си. Но какво, бих искал да знам, е твоето оправдание да го пуснеш вътре въоръжен?

— Съжалявам, ваше величество. Няма да се повтори.

— Така е, няма да се повтори. Отстранявам те от служба при мен. Яви се при командира си да му докладваш и чакай да реша съдбата ти.

— Слушам, ваше величество — отвърна капитанът с нисък поклон и отстъпи заднешком.

— Преди да излезеш — спря го Джасарай, — бъди така добър да вземеш и оръжието, за което говорихме.

С бързина, от която Хорат примигна стъписан, мечът на Волтан се появи в ръката му и за миг въздухът сякаш натежа от предчувствието за опасност. После Волтан обърна оръжието с дръжката към опозорилия се капитан, който го взе и излезе. Хорат отиде да поднесе чашата на Волтан, който я взе, без да благодари. Наладемус го представи на гостите и Хорат забеляза как погледът му се впи в могъщия Фялок.

— А-а, да… — проточи Волтан. — Сражавали сте се на Когдънското поле. Чувал съм за вас. Не сте ли вие пълководецът, който обезглави пленените офицери на Каменград и набучи главите им на копия по границата със земите на племето сени?

— Същият — потвърди Фялок.

— Правилна стратегия — намеси се Джасарай. — Ужасът е силно оръжие във войната. Поставянето на главите по границата изпраща ясно и изчерпателно послание към врага, като му вдъхва и страх. А сега да се подкрепим преди главното представление.



Бейн изпъшка, докато Телорс опипваше засегнатото ребро. От дългата четири-пет пръста рана на левия му хълбок се процеждаше кръв.

— Реброто е счупено — установи Телорс. — Късметлия си, Бейн.

— О, да, голям късметлия се чувствам точно сега.

Бейн трепна отново, когато Телорс започна да бърше кръвта.

— Ама че си немарлив! — троснато каза Бяс. — Отделих много часове да гледам Декс и ти обясних колко е пъргав в контраатаката. Прочете ли бележките, които ти оставих снощи?

— Да, прочетох ги — потвърди Бейн. — И не се провалих. Декс е мъртъв, нали?

— Вярно, мъртъв е, но по-добър боец от него щеше да те съсече между ребрата или да те изкорми. Боец като Бракус, да речем.

Бейн неочаквано се ухили.

— Никога не си доволен, а? След предишния двубой ми втълпяваше, че ако се бия така и с Декс, той ще ми отсече главата. А преди него беше смъртно опасният Кеспус. И двамата вече са покойници.

— Момко, стремим се към съвършенството — напомни Бяс.

— Никой не го постига — възрази Телорс. — Знаеш добре това, Вани.

Бяс въздъхна.

— Ако можеше да бъде постигнато, за какво да се стремим към него? Целта е да го доближиш, доколкото е възможно. — Той се взря в Бейн. — Ти се би добре повечето време. Чудесни движения на краката, превъзходно съсредоточаване. Но в самото начало той те подмами с лъжлива атака. Спаси те само бързината ти, но въпреки това той ти счупи ребро. Ако ударът беше още малко по-силен, щеше да ти вкара реброто в белия дроб.

Телорс отвори малка кожена торба с лечителски принадлежности и извади от нея извита игла и тъмен конец. Помъчи се да вдене конеца. Накрая Бейн взе иглата и конеца от ръцете му, вдяна конеца и му върна иглата.

— Очите ми вече не са като на млади години — промърмори Телорс.

— Ами да, остаряваш — подкачи го Бяс.

— По-млад съм от тебе с десет години — не му остана длъжен Телорс.

Бяс му се усмихна.

— Самата истина. — Едрият мъж седна на скамейката до Бейн. — Не ми се сърди, момко. Успя да ме уплашиш обаче. За миг си помислих, че ще те довърши.

— И аз си го помислих — призна Бейн. — Прав си, че не внимавах. Разсеях се, когато видях Бендегит Бран и Фялок с императора.

И изпсува — Телорс стягаше първия шев на раната.

— Смелост, войниче — ухили му се Телорс.

А Бяс го тупна по рамото.

— Е, вече си Четвърти гладиатор, почти си стигнал разцвета на силите си. Справяш се добре, Бейн.

— Достатъчно добре ли?

— За да се изправиш срещу Волтан? Не ми се вярва. Попитай ме пак след три месеца. Ако победиш Бракус, ще поговорим за това.

— Обещах да чакам две години. И спазих обещанието си.

— Има още три месеца — настоя Бяс. — Потърпи дотогава и после решавай какво ще правиш.

Телорс довърши шевовете и сряза конеца над последното възелче.

— Какво те тревожи, Бяс? — попита Бейн. — Кажи ми откровено.

— Момче, сега не е времето да говорим откровено. Иди да се измиеш от потта и пясъка. Поканени сме да отидем при императора и неговите гости.

— Не ми се ще да се срещам с тях — начумери се Бейн.

— Нямаме избор, момче.

Бейн тръгна към вратата в дъното на Оръжейната и влезе в банята. Телорс сложи иглата в кожената торба и се обърна към Бяс.

— Вани, какво те мъчи?

— Момчето е добър боец. Дори много добър — бърз, силен, смел. Но не е готов за двубой с Волтан.

— А защо не му го кажеш направо?

— Няма смисъл. Каквото и да кажа, той ще се бие с Волтан рано или късно. Не искам да го направя неуверен.

— Може и да грешиш за него.

— Да се надяваме, че греша.

— Аз поканен ли съм на срещата с императора?

Бяс прихна.

— Кой ли пък ще иска да говори с грозно копеле като тебе?

Телорс също се засмя и се зае да почисти меча и шлема на Бейн, преди да ги прибере заедно с предпазниците за ръце и набедрениците.

Бейн се върна след няколко минути. Русата му коса беше сресана и вързана на опашка, носеше светлосиня туника, сив панталон и ботуши за езда от най-меката кожа, с която разполагаха обущарите. Колан със сребърна украса стягаше туниката, а на него висеше ловджийски нож с дръжка от гравиран рог.

— Трябва да оставиш ножа тук — каза Бяс. — Никой не влиза въоръжен при императора.

Бейн извади ножа от канията и го даде на Телорс, после двамата с Бяс се качиха по стълбите на втория етаж и излязоха на трибуните. Последните зрители се бяха събрали около изходите, докато Бейн и Бяс отиваха нагоре към Императорската ложа. Неколцина познаха младия гладиатор и извикаха името му. Той им махна с ръка усмихнат.

Страж с посребрена броня ги посрещна пред входа и ги претърси за оръжие. Друг страж ги поведе през коридор и трапезария в голяма зала, недостъпна за простолюдието. Скъпи килими покриваха мозаечния под, покрай стените бяха наредени прекрасно изработени дивани. Императорът седеше на един диван под висок сводест прозорец с пъстър витраж. От двете му страни седяха Бендегит Бран и Фялок. Отсрещният диван беше зает от тежкото туловище на мъж с алена роба, чиято грамадна глава беше обрамчена от бяла грива.

А зад него стоеше Волтан.

Бейн се напрегна, ръката му посегна неволно към празната кания. Бяс стисна китката му и прошепна:

— Поклони се на императора!

Ръцете на Бейн трепереха, но той се пребори със себе си, пристъпи напред и се поклони ниско на Джасарай.

— Хрумна ми, че може би искаш да се срещнеш със сънародниците си, докато ни гостуват в Каменград — каза императорът.

— Ваше величество, признателен съм ви за тази… благосклонност.

— Радвам се да те видя, момко — поздрави го Бран, стана и му протегна ръка.

Здрависаха се. Фялок не помръдна от дивана, само скръсти ръце пред гърдите си.

Джасарай се надигна и хвана Бейн под ръка.

— Искам да те запозная с моя приятел Наладемус.

Бейн се поклони на старшия жрец.

— Твоят двубой, младежо, беше истинско забавление — похвали го Наладемус. — Интересно е да те гледа човек.

— А това е командир Волтан — каза Джасарай. — Той е предводител на Рицарите на Каменград.

— Срещали сме се — ледено каза Бейн.

— Нима? — учуди се Волтан. — Не си спомням.

— Разговорът ни беше съвсем кратък — продължи Бейн, гласът му бе накъсан от потиснатите чувства. — Ти заби меча си в сърцето на младо момиче.

Волтан се вторачи пронизващо в него.

— А-а!… Момчето от племената, на което се натъкнах в Ация. Не казах ли още тогава, че имаш заложби? — Усмихна се. — И ето че вече си Четвърти гладиатор. Винаги преценявам точно бойците. Радвам се да те видя отново.

— Не можеш да си представиш с какво нетърпение очаквах следващата среща с тебе — каза Бейн.

— Чувствам се поласкан.

Бейн се наежи, но преди да скочи, пръстите на Бяс се впиха в рамото му.

— Момко, за всичко си има време и място. Сега не нито е времето, нито мястото.

— Дори не подозирах, че отношенията между вас са толкова интересни — каза императорът. — Опасявам се обаче, че пренебрегваме другите гости. Хайде, Бейн, отдели малко внимание на сънародниците си.

Джасарай го дръпна безпрекословно към дивана, където бяха Бендегит Бран и Фялок, после отиде да поговори с Бяс.

— Какво беше това? — тихо попита Бран.

— Той е мой враг. Имам си причини — сдържано обясни Бейн.

— Винаги те е бивало в намирането на врагове — изсумтя Фялок.

Бейн срещна неприязнения му поглед и изведнъж се усмихна невъзмутимо.

— Преди време щях да те убия с радост. Нямаше да съжаля дори за миг. Но вече пораснах и може би помъдрях малко. — Вдиша дълбоко и бавно, върна си спокойствието и се обърна към Бран. — Защо сте тук?

— Императорът прати на Конавар покана да изпрати доверени хора за преговори. Кралят се съгласи. Пристигнахме преди десет дни, но още не сме говорили с него. А с тебе какво става, Бейн? Как ти понася животът тук?

Младежът сви рамене.

— Богат съм, но ми липсват планините. Щом постигна това, което ме задържа тук, ще се прибера у дома.

— Няма да си добре дошъл — сопна му се Фялок.

— Никога не съм бил — отвърна Бейн.



Бейн мълчеше, облегнат на кожената седалка. До него Бяс също не продумваше, улисан в мислите си.

Когато колесницата излезе на главната улица към склона, където беше тяхната вила с осемнайсет стаи, видяха струпала се тълпа. В светлината на фенерите Бейн видя въоръжени Рицари, които извличаха неколцина мъже и една жена през вратата на една къща. Някой в навалицата се провикна:

— Предателите — на кладата!

Повечето хора гледаха безмълвно как Рицарите отвеждат жертвите си.

— Няма да успеят — подхвърли Бяс, когато колесницата подмина къщата.

— Кой няма да успее?

— Рицарите. Наладемус. Религията е чудно нещо. Подложиш ли я на гонения, тя избуява. От три години в Каменград горят, бесят и изтезават хора, но сега май има повече поклонници на Дървесния култ, отколкото в началото.

— Не виждам смисъл в това.

— Разбирам те, но е вярно. Отмират религиите, които управниците одобряват, а не онези, които преследват.

— Защо ли е така? — учуди се Бейн. — Нали проповедите са все същите? И ако управниците ги разрешават, поне няма риск?

— Може би тъкмо в това е част от отговора. Не ценим много онова, заради което не рискуваме. По-важно е обаче, че щом обществото приеме някоя религия, управниците му се заемат да преправят лека-полека веруюто. И тук ще се случи в края на краищата.

— И хората ще продължат да вярват?

— Разбира се. В Дървесния култ са против отнемането на живот. Твърдят, че убийството е зло. След някоя и друга година одобрен от властите старейшина на Култа ще каже, че не отнемането на живот е зло само по себе си, а именно убийството. И ще си послужи с пример за мъж, който брани семейството си от нападение или дъщеря си от изнасилване. Ще каже: „Нима си мислите, че Изворът очаква от него да седи бездейно?“ И повечето семейни мъже ще се съгласят с такъв довод. После някой ще подхване приказки, че Каменград е „голямото семейство“, а околните народи са „враждебни, варварски и зли“. Така ще бъдат оправдани нашествията срещу тях — нали така ще бъде спасено „голямото семейство на Каменград“. — Бяс се засмя, но в смеха му нямаше веселие. — Бейн, същото е като с разреденото вино. Ако виното и водата са в добро съотношение, то е вкусно и полезно за стомаха и сърцето. Продължиш ли да добавяш вода, накрая си оставаш само със спомена за вино.

— Ти си циничен… когато си трезвен — промърмори Бейн.

— Ще ми се да не бях. Повечето от това, което съм чувал за Дървесния култ, ми допада. Те се грижат един за друг, отказват да бъдат въвлечени в порочния кръг на омразата. Знаеш ли, че в нощта преди да ги екзекутират те се молят заедно и прощават на обвинителите си?

Зъбите на Бейн се бялнаха в усмивка.

— Това не мога да го разбера. Ако някой те мрази и се опитва да те убие, значи трябва или да бягаш, или да го убиеш. Няма трети път.

— Можеш да се сприятелиш с него — възрази Бяс. — И той вече няма да е твой враг.

— Шегуваш се, нали? Да не мислиш, че мога да се сприятеля с Волтан след това, което направи?

— Не и докато го мразиш. Първо трябва да му простиш.

— Ти би ли му простил?

Бяс се обърна и го погледна в очите.

— Момко, аз вече съм му простил. Той е бащата на Кара и заради него детето, което отгледах с обич, посегна на живота си. — Потупа Бейн по рамото. — Знам, за тебе е друго. Той не уби Палия, но накрая и тя умря. Загубих любим човек. Ти също.

— Ще му простя — каза Бейн с пресекващ от гняв глас — в мига, когато падне мъртъв в краката ми.

Бяс млъкна. Колесницата изкачваше бавно хълма. Слуга отвори портата от ковано желязо и кочияшът подкара по-бързо по алеята. Спря точно пред главния вход. Бяс му плати и влезе заедно с Бейн.

Кара дойде да ги посрещне.

— Защо не си в училището? — попита Бяс, прегърна внучката си и я целуна по бузата.

— Във ваканция сме, дядо. Не се ли радваш да ме видиш?

— Винаги — засмя се Бяс.

Тя се обърна към Бейн.

— Ами ти, боецо от племената?

Бейн я гледаше усмихнат. Кара бе облякла дълга до глезените премяна от синя коприна, стегната на кръста с широк колан от сива кожа, по който проблясваха златни нишки. Русата ѝ коса беше вързана на опашка освен два виещи се кичура на слепоочията.

— Изглеждаш прекрасно, принцесо — каза той и се поклони.

— Никой вече не ме нарича принцеса. Много е детинско — сгълча го тя. — За дете ли ме смяташ?

— Дори не би ми хрумнало — увери я Бейн, погледът му старателно отбягваше облите ѝ гърди и извивките от талията към ханша под плата.

— Ела да се разходим в градината — каза тя и го хвана под ръка.

— Разходките бяха с мен досега — оплака се наужким Бяс.

— Дядо, ти си ми любимецът, но сега трябва да поговоря за нещо с Бейн.

Край пътеката бяха запалени фенери на железни стълбове. Двамата тръгнаха бавно към кръглия фонтан зад къщата.

— Какво искаш да ми кажеш? — попита Бейн.

Кара хвърли поглед към къщата.

— Не да ти кажа. Да ти покажа… — Спря до един храст, обсипан с жълти рози. — Но първо ми обещай да не казваш на никого.

— Обещавам.

Кара клекна до храста и се вгледа в цветовете.

— Ето тази. — Посочи една вехнеща клюмнала роза. — Ела да гледаш отблизо.

Бейн клекна до нея, а тя събра шепи около розата и затвори очи. Стъбълцето стана по-жилаво и се изправи. Листенцата на розата полека се освежиха, сякаш наситени с нов живот. И когато Кара отдръпна ръцете си, розата остана гордо изправена, а уханието ѝ омайваше.

— Чудесен фокус — каза Бейн. — Как го правиш?

Момичето пак се огледа дали са сами.

— Отидох да видя Забулената. Тя докосна челото ми и ми каза, че имам скрита дарба, която ще пробуди. Мога да стана лечителка.

Стомахът на Бейн се сви на топка.

— Не е трябвало да го правиш. Не знаеш ли колко е опасно?

— Знам, разбира се! — троснато отговори Кара. — Отидох с три приятелки и бях много уплашена. Но аз чух словата ѝ, Бейн. Видях как изцелява хора с едно докосване. После тръгна сред нас. Носи черно було и не можеш да видиш лицето ѝ под него. Но ръцете ѝ са на млада жена. Не ми се вярва да е много по-голяма от мен!

— Не бива да ходиш пак там.

Тя стана и изтръска дрехата си.

— Не мислех, че си толкова страхлив.

Бейн също се изправи.

— Аз пък мисля за дядо ти и какво ще му е, ако те хванат, завлекат те на арената и те изгорят на кладата.

— Ще съм предпазлива — обеща Кара. — Но не мога да забравя какво видях, чух и почувствах. Сега стоя тук и усещам живота в тази градина, всяко стръкче, всяко дърво, всяко цвете и храст. Аз съм част от това. И ти си част от това.

Той се взря в лицето ѝ и изведнъж откри чертите на Волтан, същите сини очи. Отдръпна се неволно.

— Какво? — попита Кара.

— Нищо. Хайде да се прибираме.

— Толкова съм разочарована, Бейн… Нямах търпение да споделя с тебе. Ти си от племената и се надявах да разбереш какво чувствам. Мислех си, че…

Той забеляза колко тъжен е погледът ѝ.

— Какво си мислеше?

— Че може би ще дойдеш с мен да я видиш.

— Ох, Кара… Аз убих човек днес. За да забавлявам тълпите, забих меч в сърцето му. Как си представяш Забулената да изтърпи гладиатор до себе си?

— Може пък да се откажеш от гладиаторските битки, ако я чуеш.

— Значи не искам да я слушам.

— А аз не искам да говоря повече с тебе!

И Кара се обърна и тръгна по пътеката. Бейн седна на близката пейка. Зашитата рана болеше гадно. Но това беше нищо в сравнение със страха. Кара открай време си беше упорита и своенравна, а сега беше поела по път, по който почти неизбежно щеше да стигне до смъртта. Също като Лия.

Студен ветрец повя в градината, сякаш да напомни, че до зимата не остава много време. Бейн въздъхна, защото си спомни как бе седял с Лия пред къщата на Барус и ужаса след това. Ето че се случваше отново. Копнееше да повярва, че този път няма да е безсилен, че ще предотврати бедата. Знаеше обаче, че се самозалъгва. Ако Рицарите дойдеха да отведат Кара, какво можеха да направят с Бяс, освен да се бият и да умрат? Точно това щеше да се случи.

Горчилката пак заля душата му. Защо през целия му живот всичко му носеше мъка? Конавар го беше пренебрегнал, майка му си беше отишла рано от света, Лия беше убита, Бануин беше скъсал приятелството им… Усещаше неизбежното злощастие.

Не знаеше колко седя, преди да чуе стъпките на Бяс по пътеката.

— Скарахте ли се? — попита наставникът му, когато седна до него.

— Не точно. Просто не стигнахме до съгласие.

— Ще ѝ мине. Каква хубава нощ…

Бейн вдигна глава и погледна звездите.

— Да, хубава е. Я ми кажи — липсва ли ти Гориаса?

— Понякога — призна Бяс. — Но за Кара е добре, че сме в Каменград. Може би скоро някой ще поиска ръката ѝ. Навършва шестнайсет след три дни.

— Трябва да е силен мъж, иначе тя ще го схруска — засмя се Бейн.

Бяс се подсмихна.

— Възпитах я да е самостоятелна, да мисли със собствената си глава. Сега си мисля, че може и да съм се престарал. А ти защо спомена Гориаса?

— Без причина. Просто ми хрумна.

— Тъй ли? — тихо каза Бяс. — Питах се дали не си научил за Персис.

— Какво е станало?

— Арестували са и него, и Норуин преди два месеца. Докарали са ги в Каменград, за да ги екзекутират.

Бейн изпсува.

— Той ми допадаше. Свестен човек.

— Знаеш ли, че накрая цирк „Орисес“ излязъл на печалба? Персис измислил „Игрите на гат“ — надбягвания, майсторска езда, борби. Стадионът винаги се пълнел и той дори забогатявал. — Бяс поклати глава. — Какво го е прихванало, че е станал поклонник на Култа? Не беше глупак. Не може да не е знаел на какъв риск се излага.



— Най-важното е да действаме бързо — тихо каза Волтан, макар че прозорците бяха затворени и ги закриваха дебели завеси. — Войната на изток свърши с победа. Само след месец в Каменград ще се върнат поне десет Пантери.

Наладемус седеше зад бюрото си, ръцете му бяха скръстени на корема. Беше затворил очи и слушаше напрегнато вестите, с които се бе върнал Волтан.

— Как се случи тази беда? — попита той.

— Заради онзи тъпанар! — изсъска Волтан. — Вместо да се възползва от нашите пари, за да привлече наемници или да купи оръжие, Далиос даде огромна сума на един от съперничещите му владетели на съседна страна, за да се ожени за дъщеря му. Похарчи цяло богатство за нечувано сватбено пиршество в столицата си. Всички знатни особи бяха поканени. Богове, направо ми се гади! Този идиот събра там и всичките си пълководци. Барус научи за пиршеството и поведе три Пантери в бърз набег. Опустошиха столицата, плениха Далиос, дочакаха подкрепленията и смазаха всякаква съпротива.

— Пленили са Далиос ли?!

Столът се разтресе от рязкото движение на Наладемус.

— Не се стряскай — успокои го Волтан. — Погрижих се да бъде отровен. Никой не знае, че и ние сме замесени.

— Някой винаги знае — възрази Наладемус. — Прав си, че не бива да се бавим. Когато Пантерите се върнат в Каменград, Джасарай отново ще е неуязвим.

— Остави това на мен. Джасарай ще е труп след не повече от седмица.

— Трябва да изглежда злополука — настоя Наладемус. — Иначе ще пламне нова гражданска война.



Фялок вървеше след Джасарай и Бендегит Бран в сложния лабиринт и се бореше с напиращото в него раздразнение. Бран си бърбореше дружески с императора и май му беше все едно, че всеки следващ завой и проход в лабиринта са досущ като предишните. Високите осем стъпки стени от плътна зеленина сякаш притискаха Фялок и той вече се беше изпотил. Вървеше след Бендегит и Джасарай и едва потискаше паниката си.

Най-сетне стигнаха в центъра на лабиринта, където около голям облицован с мрамор басейн имаше няколко каменни пейки и маси. Фялок си пое дъх. Оттук поне виждаше стените на двореца, балконите и прозорците.

Джасарай седна и покани пратениците на племената да се настанят до него.

— Заповядах да направят това място след един от нашите походи на запад. Почти същият е като лабиринта, който видях в един завзет град.

— За какво е предназначен? — попита с недоумение Фялок.

— За мен е образ на живота — отвърна Джасарай. — Бродим през него, все се питаме накъде отиваме, но твърде рядко имаме шанса да се върнем и да поправим грешките си. Почти всяка нощ идвам тук и обикалям в лабиринта. Помага ми да мисля.

— А на мен ми иде да мина през него напряко с брадва в ръце — изсумтя Фялок.

— Да, въздейства и така на някои хора — призна императорът.

Изведнъж наблизо се разнесе страховит рев. Фялок се обърна мигновено към звука, ръката му се стрелна към празната кания на кинжала.

— Успокой се — каза Джасарай. — Хранят животните ми. Няма опасност. Ще ви ги покажа по-късно. — Утринното слънце се показа над покрива на двореца и освети седящите в лабиринта мъже. — Съжалявам, че ви накарах да чакате толкова дълго, но имах някои по-неотложни грижи. — Императорът потопи пръсти във водата и напръска лицето си. — Надявам се империята да стигне до споразумение с риганте.

— Споразумение за какво? — попита Бран.

— За приятелски съюз. Каменград води войни от три десетилетия — някои бяха срещу външни врагове, други започнаха заради междуособици. Убеден съм, че се нуждаем от по-дълъг период на мир и разбирателство. Според мен и вие вече сте научили колко скъпа е издръжката на армиите. Конавар трябваше да потушава три пъти размирици в кралството си през последните две години — бунтове на норвиите и паноните. На какво се дължаха? На необходимостта да събира налози от населението, за да издържа редовната си армия. Минават година след година, в които войските не са били необходими, и населението се поддава на разочарованието. А ние в Каменград знаем за армията на Конавар, задаваме си въпроса дали ще бъде изпратена срещу нас, затова също събираме налози от населението, за да плащаме на войници. Това носи големи загуби за стопанствата и на двете държави.

— Какво предлагате? — попита Бран.

— Договор за сближаване между нашите народи, който ще ни даде възможност да намалим армиите си. Войната на изток е твърде скъпа за нас, а вече си имаме затруднения и с някои от северните съседи, особено с крал Шард. И той вече издържа редовна армия и имаше няколко сблъсъка с наши войски.

— Шард е могъщ враг — съгласи се Бран. — Първият ми боен опит беше срещу него преди двайсет години. Шард нахлу в нашите северни области и ни нападна заедно с паноните.

— И Конавар ги разгроми — добави Джасарай. — Доколкото знам, баща ти е бил убит в тази война.

— Умря след битката — каза Бран. — Сърцето му не издържа.

— Войната носи много мъка — каза Джасарай. — Презирам я.

— Тогава защо командвате армиите си толкова умело? — подхвърли Фялок.

— Уместен въпрос… за който нямам отговор. Аз бях книжник и учител. Призоваха ме в армията, за да ръководя снабдяването и да помогна в превоза на снаряжението. Оказа се, че имам способности като тактик. Открих, че животът насочва хората към онова занятие, в което могат да се проявят. Аз съм добър войник. Но това не означава, че се наслаждавам на изтреблението и кръвопролитията. Такова прахосничество… Нямам никакво желание да поведа армия към земите на риганте. Империята на Каменград разшири предостатъчно границите си. Стремежът към по-нататъшни завоевания ще е опасен за самите нас. Това е посланието, което искам да предадете на Конавар.

— Да допуснем засега, че се споразумеем — каза Бран. — Какви условия предлагате в този договор и какво ще поискате от нас?

— Неограничен достъп на нашите търговци до вашите земи, безпрепятствено плаване на нашите търговски кораби във ваши води, неограничено строителство на наши селища и пътища в земите на племето сени. В замяна предлагам двайсет хиляди жълтици, за да облекча разходите ви за намаляването на армията и връщането на тези мъже към земеделието и скотовъдството или предпочитани от тях занаяти.

— Значи да ви се доверим, така ли? — изръмжа Фялок.

— Довери се на очите си — отговори Джасарай, без да се засегне. — Скоро ще завърша седмото десетилетие от живота си. Наистина ли вярваш, че искам да потегля на още един поход, да спя в палатки, да настъпвам в дъжд и сняг? Ако толкова жадувах за тези житейски радости, нямаше ли сега да съм в източните земи, за да предвождам нашите армии срещу враговете? Хората се променят с възрастта. Виж себе си, Фялок. Още ли мечтаеш за битки и спане на корава земя?

— И днес мога да се бия не по-зле отпреди.

— За друго те питах.

Фялок въздъхна.

— Не мечтая. Искам кротко да гледам как растат внуците ми.

— Именно. Време е всички да се укротим. Конавар се готви да отблъсне нашествие, което няма да се случи. На Когдънското поле той постигна великата победа на своя живот… и аз не се опитвам да я омаловажа. Дори си позволявам скромната гордост, че имах заслуга в обучението му като пълководец. Но от сражението на Когдънското поле минаха почти двайсет години. Ще заповядам на моите чиновници да подготвят предложенията ни за договора, които ще занесете на Конавар. След това ще очаквам вашия отговор. — Джасарай стана. — Елате да ви покажа моите питомци.

Фялок се намръщи, че пак ще бродят в лабиринта, но императорът избра по-кратък път и скоро се измъкнаха през западния изход. Тук имаше много големи клетки, в които бяха затворени животни от всички краища на империята — огромна черна мечка, два лъва, три пантери с копринена козина. Встрани от тях беше клетката с още един лъв, който имаше твърде необичайни шарки — черни ивици по светлокафявата козина. Фялок се зачуди защо на някой би хрумнало да го боядиса така и попита Джасарай.

— Не е боя — отвърна императорът. — Този звяр е тигър, козината му си е такава. Тигрите са по-едри и бързи от лъвовете, силата им е смайваща. С един удар на лапа може да смаже черепа на бик. С едно захапване може да откъсне крака на човек.

— Защо ги държите тук? — попита Бран.

— Щом войната на изток свърши, ще ги даря на някой от цирковете и тълпите ще гледат как ги пускат на арената и ги убиват.

— На какво разстояние е било превозено това животно?

— Над две хиляди мили. Голямо постижение е, че го докараха живо.

— Не е било лесно — съгласи се Бран. — И разходите сигурно са били огромни.

— Така е.

— Само за да гледа тълпата как ще бъде убито? Според мен и това е прахосничество, ваше величество.

— Може и да си прав — усмихна се Джасарай. — Но само неблагоразумните управници не харчат пари, за да зарадват поданиците си. Доволният народ рядко стига до извода, че е време да свали от власт императора си.



Волтан често казваше, че съжалението подобава на слабаците. За него това беше неоспорима истина. Силните мъже постигат целите си, а слабите се провалят и все обвиняват за поражението си някаква външна сила. Или че късметът се е обърнал срещу тях, или че са станали жертви на злонамереност от страна на онези, които им завиждат. Слабаци — от първия до последния! Все пак въпреки непоклатимите си убеждения Волтан тъй и не бе могъл да се отърве от най-мъчителното съжаление в живота си.

Носеше просто наметало с качулка и сандали и вървеше в сенките на късния следобед към входа на катакомбите — пробити в скалите тунели под Агра, Четвъртия хълм на града.

— Добър вечер, приятелю — поздрави го младият мъж на входа.

— Добър вечер — отвърна Волтан и събра дланите си в знака на Дървото.

— Влез и бъди благословен — каза младежът.

Волтан влезе в тъмния тунел. По скоби на стените горяха факли. Тунелът се разширяваше в кухина с висок таван. Беше хладно. Волтан подмина редица назъбени сталагмити и се присъедини към множеството, чакащо търпеливо в светлината на факлите.

Агенти на Храма бяха открили скривалището на Забулената и тя щеше да бъде заловена на следващия ден. Всичко се подреждаше благоприятно за техния замисъл. До края на седмицата вместо все по-немощния император на трона щеше да седне Наладемус, Дървесният култ щеше да бъде ударен в сърцето, а Волтан щеше да командва армията. На трийсет и седмата си година трябваше само да протегне ръка, за да постигне мечтите си.

За самия него беше странно, че не се вълнува, не изпитва удовлетворение. Това дори го дразнеше, но той си беше такъв открай време. За него щастието и задоволството все предстояха. Някога си казваше: „Когато стана Пръв гладиатор, ще бъда щастлив.“ И в деня на постигнатата цел преживя неописуем прилив на радост. Приливът отмина само за час.

Волтан се провря полека в гъмжилото и седна на една скална издатина. Още се чудеше защо е дошъл тук. „Какво очакваш да откриеш?“ Тълпа от глупаци, които се стремят към смъртта, събрани да слушат слабоумна, която щеше да бъде изгорена на кладата след броени дни. Седеше безмълвно сред тези ходещи мъртъвци и обмисляше подготовката за убийството на Джасарай. Знаеше, че няма безупречни планове, но беше сигурен, че са се предпазили от всички възможни заплахи. Почувства оживлението в тълпата и се изправи.

В отсрещния край на пещерата се появи млада жена със светлосиня роба и черно було. Придружаваха я трима мъже с побелели коси. Хората наоколо вдигнаха ръце над главите си. Волтан направи същото.

— Дано Изворът те упъти, благослови и приеме — казаха всички напевно.

Жената също събра длани над главата си, после разпери ръце като за прегръдка.

— Какво виждаме в този свят около нас? — попита тя. — Какво виждаме в дървото и потока, в планината и долината? Какво чувстваме, когато съзерцаваме звездите и сребърната луна? Какво изпитваме, когато топлината на слънцето докосне кожата ни?

— Радост! — отвърна тълпата в един глас.

— А когато приятел ни прегръща или дете се усмихва, или някой прояви към нас неочаквана доброта?

— Радост!

— Откъде идва тази радост?

— От Извора!

— От Извора на всички неща…

Жената постоя с наведена глава. Тълпата също се смълча, хората насядаха на пода, по стърчащи от стените ръбове или пречупени сталагмити.

— Толкова много зло има в този свят — каза жената. — Над него властват хора, чийто дух е бил овъглен от дима и огъня на тяхната алчност и похот. Трябва да ги съжаляваме, защото те вече са кухи отвътре и след смъртта си ще преминат в Пустотата залутани и уплашени и никога няма да зърнат сияйната Светлина, никога няма да ги осени щастието на Намерения рай. Техният мимолетен живот ще угасне, предстои им вечността на покрусата. Смятат се за велики. Виждат живота си пълен със слава и богатство. Не е вярно. Истината е, че и те като всички нас са семена в мека пръст. Не можем да видим слънцето, нито вдъхващата страхопочитание красота на небето. Живеем в почвата и копнеем за недостъпното. Злите хора вярват, че има само пръст, те се обгръщат с нея като с одеяло. За тях вярата в невидимото слънце е глупост, затова чакат в земята, докато изгният. Ние, които вярваме, сме обзети от желанието да растем. И ние растем, приятели. Пускаме корени на обич и доброта, издигаме се през пръстта и ще съзрем слънцето и небето. Злите хора няма да ги видят. Затова когато ви извличат насила от вашите домове, съжалете ги. Когато ви връзват на кладите, простете им. В техния живот няма нищо, той е мъртвешки безсмислен.

Жената млъкна. Тръгна сред хората, полагаше ръце на главите им, шепнеше благословии. Волтан се дръпна зад един висок сталагмит, но тя напредваше бавно към него. Той бе скрил дълъг кинжал в гънките на наметалото си. Хвърли поглед към тунела. Ако тя се опиташе да го разобличи, щеше да я убие и да избяга. Не искаше да се случва това. Наладемус би се вбесил, ако не я заловят жива.

Повечето хора наоколо бяха коленичили, така че той също коленичи и сведе глава. Чу я да го доближава и усети дланта ѝ на главата си.

— Прощавам ти — прошепна жената и се върна на мястото си пред останалите.

— Трябва да ви напусна скоро — започна тя. Някои извикаха: „Не!“, но жената ги укроти с жест. — Ще ме хванат и ще ме изведат пред крещящата подигравките си тълпа и кладите. Знам, защото имах видение. Но вие не се страхувайте заради мен. Ще се случи, защото аз позволявам това. И ако Изворът ми отреди да напусна това земно битие, ще приема съдбата си с радост.

Възцари се тишина. Чуваха се само тихи хлипове.

— Тук има един мъж… — продължи жената и Волтан настръхна и стисна дръжката на ножа, — който не разбира нито тайните на живота, нито значението на думата „радост“. Имам заръка към този мъж. Излез оттук, отиди на пазара Станос и застани до сергията с жълтия навес. Няма да чакаш дълго, преди да научиш велика истина. А сега, приятели мои, трябва да се сбогуваме. Дано Изворът ви благослови и закриля.

Обърна се и излезе бавно от пещерата.

Хората си тръгнаха и Волтан тръгна с тях. Имаше няколко изхода и скоро той вече вървеше по тесните улички в подножието на хълма. Беше нащрек — не се съмняваше, че го примамват в клопка: жената сигурно бе пратила хора да го нападнат, щом стигне до сергията с жълтия навес. Не се страхуваше от тях. Той беше Волтан и дори въоръжен само с кинжал можеше да убие всеки нападател.

На пазара беше почти безлюдно, търговците вече прибираха стоките си. Волтан видя сергия с жълт навес, на която имаше изложени накити, повечето изработени от зелен нефрит. Огледа минувачите и доближи сергията. Никой от мъжете наоколо не носеше оръжие, а и повечето бяха със съпруги или любовници. Спря пред сергията и загледа накитите.

Млада жена с руса коса и светлосини очи застана до него и заразглежда обиците. Нещо в нея сякаш докосна паметта на бившия гладиатор и той се зачуди дали не я е срещал някога.

— Извинете…

Тя вдигна глава да го погледне и Волтан сякаш се пренесе назад през годините в двор, където се сбогуваше с просълзено момиче.

— Да?

— Срещали ли сме се? — успя да попита той.

— Не ми се вярва, господине.

— Името ми е Волтан и ми се струва, че… ви познавам.

— Аз съм Кара — усмихна се тя — и повярвайте ми, господине, щях да ви запомня, ако се бяхме срещали.

— Откъде сте, Кара?

— Живея тук с дядо си.

— Може би познавам него. Може да съм ви виждал като малка.

— Може би — каза тя. — Дядо ми е прочут. Някога е бил Пръв гладиатор, а сега подготвя бойците на цирк „Окциан“.

На Волтан му се стори, че някой го блъсна в гърдите.

— Дядо ви е Бяс?!

— Да. Познавате ли го?

— Да… Срещали сме се.

— Трябва да ни навестите. Сега живеем в една голяма вила, но рядко ни гостува някой.

— Може да дойда… — запъна се Волтан, без да откъсва поглед от сините очи.

Тя му се усмихна отново.

— И аз ви видях наскоро, господине. Преди около час.

Вдигна ръце пред себе си и очерта дърво във въздуха. Обърна се и си тръгна.

Волтан се върна припряно в Храма и изпрати един слуга да му донесе досието на Бяс. Прочете го в мъждивата светлина на здрача, после бутна книжата настрани. Отиде при прозореца и се вторачи в слънцето, което се спускаше зад хълмовете.

Още не бе навършил двайсет, когато тръгна от Каменград, за да воюва на изток с Деветнайсета пантера. Палия ридаеше и го умоляваше да остане, но в главата му бушуваха само мисли за битки и слава. А по време на похода и сраженията често си мислеше за времето, когато бяха заедно. Не само за удоволствията на страстта, а и за миговете, когато се разхождаха хванати за ръце в сянката на дърветата или седяха един до друг на някоя пейка. Още помнеше уханието на косата ѝ.

Нямаше го в Каменград цяла година, а когато се върна, хукна право към дома на Бяс, молеше боговете Палия да не се е влюбила в друг. Завари там непознати, от които научи, че Бяс вече не живее в Каменград, а се е преместил в далечен край на империята след самоубийството на дъщеря му.

Сега стоеше в мрака и мислеше за момичето до сергията, за сияйната усмивка, за сините очи. Гърлото му се сви, усещаше тежест в гърдите.

— Имам дъщеря… — прошепна той.

Спомни си и какъв знак направи тя. За пръв път в живота му в душата му се промъкна страх.

На следващия ден предстоеше най-масовият арест на предатели в историята на града. Агенти, шпиони и доносници бяха събрали почти хиляда имена. Имената вече бяха разпределени между отрядите и Волтан нямаше как да научи навреме дали и Кара ще бъде заловена.

Някой почука на вратата и влезе в тъмната стая.

— Всичко е готово, господарю. Тази нощ ли ще убием императора?

— Да, тази нощ.

Загрузка...