Среднощен сокол

15.

Марон, син на Барус, наблюдаваше как придадените към отряда роби издигат трийсетте палатки на младшите офицери. Работеха умело и бързо, дисциплинираната пестеливост на движенията им подсказваше дълъг опит. Този път Марон беше дежурният младши офицер, отговарящ за палатките, и в момента се чувстваше напълно излишен. Вглеждаше се внимателно, но не откриваше нищо нередно в работата на тези дванайсет мъже. Когато приключиха, им благодари и се прокле наум за това. Вече бе предупреждаван двукратно за такива неуместни постъпки, но все още му беше трудно да се отнесе нелюбезно към друг човек. Отпрати ги да се заемат с другата си работа и тръгна из огромния нов бивак. Вляво от него личните роби на Джасарай подреждаха каменната мозайка, която образуваше пода на командирската палатка. Всеки от тези две хиляди триста и седем камъка си имаше номер, а някои от робите бяха подреждали и товарили пода на каруци повече от трийсет години. Те също се трудеха усърдно и сръчно. Знаеха, че е задължително подът да бъде завършен и огромната палатка вдигната, преди Джасарай да пристигне начело на средните походни колони.

Както всеки път от началото на тази война Марон беше омаян от оживлението в новото укрепление. Могъществото и находчивостта на Каменград проличаваха най-добре тъкмо в повторението на този всекидневен ритуал. Нямаше никакво място за случайности. Предните отряди избираха мястото, офицерите отбелязваха с флагчета кое къде да бъде разположено и войниците от авангарда сваляха броните си, за да изкопаят изумително дългия отбранителен ров. От север и от юг конници влачеха отсечени дървета към бъдещите порти, където дънерите щяха да бъдат разцепени и сковани майсторски. През цялото време идваха още Пантери, влизаха в укреплението и се заемаха с предварително възложените им задачи — копаеха нужници, опъваха палатки, палеха огньове за готвене.

Марон се качи на северния вал и огледа заоблените хълмове. Някъде там беше армията на риганте — армията, която бе разгромила Валанус и бе опетнила завоевателната история на Каменград. Според последните сведения от съгледвачите враговете наброяваха по-малко от петдесет хиляди. Някои твърдяха, че били десет пъти по-малко от пълчищата, които победили армията на Валанус.

Младият мъж свали шлема и плъзна пръсти през тъмната си коса. Ветрецът разхлаждаше приятно. Сърбеше го гърбът, но нямаше как да се почеше през желязната броня. Бяха минали седмици, докато свикне с тежките доспехи, с предпазниците на ръцете и краката. Общо взето, чувстваше се като измамник — студент, престорил се на войник. За него беше по-трудно, отколкото за повечето новаци сред офицерите, защото знаеха, че е син на Барус, покорителя на източните земи. Олекваше му, че баща му беше решил да остане в Каменград — не би искал да прави грешките си пред очите му.

В укреплението вече имаше хиляди мъже и Марон се обърна, огледа разположението и видя къде трябва да са настанени неговите петдесет войници. Сложи си шлема и тръгна към палатките на отряда. Щом се увери, че хората му са нахранени, влезе в палатката си и започна ново писмо до Кара. В раницата му вече имаше четири. На всяко бе написал номер, за да се знае в какъв ред да бъдат четени. Утре щеше да попита отново може ли да изпрати писмата в Ация. Всеки ден само десет от офицерите имаха право да изпратят писма вкъщи, защото само двама ездачи носеха съобщенията и Джасарай изискваше да не са прекалено натоварени.

Още пишеше, когато чу шум наблизо. Остави листа и перото, излезе и видя конници, мнозина от тях ранени. Бяха трийсетина, а знаците на бронирания нагръдник на офицера показваха, че командва стотна. Жилавият застаряващ ветеран вече говореше с един от щабните офицери на Джасарай — навъсения и пестелив в приказките Хелтиан.

— Връхлетяха ни от гората на изток — докладваше кавалеристът. — Всички сени от помощния отряд се пръснаха и побягнаха.

— Какви са загубите? — попита Хелтиан.

— Аз загубих шейсет и осем души. Обкръжиха стотната на Тувор и се съмнявам някой от тях да е оцелял. Водеше ги онзи стар мръсник, който дойде в Каменград, Фялок.

— Какви са загубите на врага?

— Трудно е да се прецени, господине. Настана пълна неразбория, когато ни удариха. Очаквахме съгледвачите от племето сени да ни предупредят навреме, но те или са избягали, или са били убити. Врагът ни нападна ненадейно.

— Колко бяха?

— Според мен поне хиляда.

— Изпрати ранените си в палатките на лазарета — заповяда Хелтиан — и се подготви да докладваш по-подробно на императора, когато пристигне.

— Слушам. — Кавалеристът отдаде чест и си тръгна, като поведе хората си.

Хелтиан се обърна към Марон.

— Нямаш ли работа за вършене, младежо?

— Нямам, господине. Моите войници получиха храната си, палатките им са готови.

— Ти си синът на Барус, нали?

— Да, господине.

— Чу доклада му.

— Да, господине.

— Кажи ми какви са твоите изводи.

Марон се помъчи напрегнато да проясни ума си, прехвърляше в паметта си чутите думи.

— Както изглежда, Железните вълци на Фялок са убили сто шейсет и осем наши кавалеристи.

— Продължавай.

— Били са нападнати от засада и враговете са ги превъзхождали петкратно по численост. От съгледвачите не е имало полза. — Изведнъж го осени прозрението. — Двете кавалерийски стотни са били твърде наблизо една до друга. Ако са спазвали уставното разстояние от… от двеста крачки… едната е щяла да се измъкне. Освен това на кавалерията е заповядано да заобикаля гъсто обраслите с дървета местности на разстояние един изстрел с лък.

— Точно така — кимна Хелтиан. — Офицерите са проявили нехайство и са подценили врага. Затова са получили горчив урок.

Хелтиан се обърна и тръгна към северната порта.

Марон се прибра в палатката и продължи писмото, за да сподели отново с Кара колко му липсват тя и техният мъничък син. После описа земите на келтой от тази страна на морето, прекрасните планини, чистата вода в потоците и реките. Спря, защото се замисли за Бануин, питаше се къде ли е сега неговият приятел. Той не беше воин, затова предстоящата битка едва ли го излагаше на опасност. Спомни си и за гладиатора Бейн. Бяс бе казал, че младежът се е върнал в родните си планини. Може би беше наблизо и точеше мечовете си. Марон потръпна. В късния следобед слънцето вече не грееше силно.

В палатката нямаше легло, само опънато с колчета платнище. Марон свали бронята и най-после се почеса по гърба. После легна на платнището със сгънато одеяло вместо възглавница. А у дома Кара и синът им сигурно бяха в градината, момченцето заспало в люлката, сложена в сянката на стария бряст. Марон затвори очи и си ги представи. Изпълни го любовта към двамата и болезнената тъга, че не е с тях.

Кара се разгневи, когато той тръгна на война, и не пожела да се сбогува с него.

— Ти застана на страната на злото — каза му още когато научи, че са го назначили за офицер в Двайсет и трета пантера.

— Не е зло да браниш града си — възрази Марон.

— Ето го нашия град… — Жена му махна с ръка. — Къде е вражеската армия? Не я виждам.

— Риганте събират войски и техни подстрекатели са дошли през морето, за да подклаждат размирици сред покорените племена, насъскват ги да се разбунтуват срещу властта на Каменград. Ако не ги смажем още сега, нищо чудно след време наистина да видим армията им пред нашите порти.

— Някои мъже винаги ще си намират поводи за война — студено отвърна тя. — От Бейн знам, че риганте никога не са прекосявали морето, за да воюват, те не се стремят да завладяват чужди земи. Не са алчен народ. Не жадуват за завоевания и изтребление.

— Аз също — оправда се Марон.

— Но ще нахлуеш с армията в техните земи, за да поробите жените и да убиете мъжете.

— Кара, ти представяш всичко това като низост! Навсякъде в покорените от Каменград земи има мир и хармония. Ние носим цивилизация и култура на другите народи. Не знаеш ли, че друидите принасят бебета в жертва на своите олтари? Те са прости варвари.

— Прости варвари ли? — повтори Кара. — Вчера на Голямата арена пет жени бяха разкъсани от диви зверове за забавление на тълпата. Не ми говори за прости варвари! Риганте нямат циркове.

— Това е съвсем друго! — сопна се Марон. — Съвсем по женски отклоняваш разговора. А жените, които спомена, явно са извършили престъпления, затова са били осъдени. Вероятно са били убийци и са заслужавали напълно такава участ.

— Ти си глупак, Марон. Дано се опомниш преди да е станало твърде късно.

През седмиците преди заминаването му не му говореше. Марон се надяваше писмата да смекчат сърцето ѝ и когато се завърне като победоносен герой, Кара да се държи по-мило с него.

Брефар рязко извъртя глава. За недоловимо кратък миг му се стори, че зърна двама мъже при камъните на кръга. Примигна и вече ги нямаше. Каза си, че го е заблудила все по-мъждивата светлина, и пак се облегна на един от златистите камъни. Вятърът носеше хлад и той се загърна с наметалото от овчи кожи. Другите бяха запалили огън и седяха около него, но Брефар нямаше желание да отиде при тях. Всъщност му се искаше да не е тук.

Ако Конавар не беше толкова себичен, толкова ненаситен за власт и слава, всичко това просто нямаше да се случи…

Брефар се вторачи в големия златен пръстен на средния пръст на дясната си ръка. Подари му го Конавар, след като бе коронясан за крал. Щедър дар. Разбира се, Бендегит Бран получи златна огърлица, Гованан — прекрасна закопчалка за наметало с рубин в средата, а Фялок — меч, чиято дръжка бе покрита със златни нишки, а в края ѝ имаше чудесно шлифован изумруд. Брефар бе огледал придирчиво подаръците. Неговият златен пръстен струваше най-малко. Груба обида.

Преглъщаше такива оскърбления през целия си живот. Още от онзи ден с проклетия мечок!

И досега го виждаше ясно в паметта си — от челюстите на звяра капеше кръвта на момчетата, които бе убил в гората. Нападна Конавар. Мечокът беше страховита гледка и кръвта във вените на Брефар сякаш замръзна. Кон скочи срещу чудовището и го наръга с кинжала си. После Гованан му се притече на помощ. Всичко свърши бързо. В един миг Конавар беше жизнен и силен, а в следващия — разкъсан, кръвта му опръскала тревата наоколо. Ловците дойдоха в галоп и забиха копията си в звяра. Чак тогава Брефар намери сили да се размърда. Всички го гледаха, смятаха го за страхливец. Никой не му го каза в очите. Но си го мислеха. И оттогава животът му беше прокълнат.

Кон тъй и не можа да му прости. Казваше, че не му се сърди, но лъжеше. И двайсет години все го наказваше, подвеждаше го да се провали и да изглежда глупак в очите на околните. Как ли се беше смял всеки път…

Брефар изобщо не се съмняваше, че кралят е говорил за тези „провали“ с Бран, Гованан, Оста, Фялок и останалите. Въобразяваха си, че Брефар не забелязва как му се подиграват зад гърба. Но той се досещаше. Нямаше нужда да вижда, за да знае. Подразбираше се. Също като отвратителното им съзаклятничество да го изкарат негоден за нищо.

Кон му повери северните златни мини със заръката да увеличи добива и да напълни хазната. И Брефар измисли няколко нови начина за работа. Успехът беше смайващ. А после се случи онова срутване. Обвиниха го, че принуждавал хората да копаят прекалено бързо, без да укрепват достатъчно тунелите. Загинаха четирийсет миньори, мината остана затворена четири месеца. Нима той беше виновен? Добивай повече злато, каза му кралят. И Брефар удвои добива.

Всеки предложен му от Кон пост беше като намазано с отрова острие. Все заради онзи мечок.

Затова нито веднъж не му бе предложено да предвожда отряд от армията. Какво унижение! Все едно да обявят пред всички: „Брефар е страхливец.“ Дори Бран повярва в това след онова недоразумение в първата война срещу паноните преди двайсет години. Кон възложи на Брефар да събере и да поведе закъснелите подкрепления, после потегли за битка срещу войските на планинския леърд на паноните и Шард и неговите морски разбойници. Брефар изпълни точно заповедта, събра на едно място мъжете, които още идваха от всички земи на риганте. И щеше да тръгне с тях, за да подкрепи Кон, щом пристигнат всички. Ама не, трябваше петнайсетгодишният Бран да се прояви като герой — измъкна се само с две-три хиляди души от подкрепленията, за да се намеси посред битката, докато Брефар се грижеше за отбраната на Старите дъбове в случай на поражение.

То се знае, никой не пожела да го разбере. Кон се погрижи за това. Страхливият Брефар се бе провалил и повече нямаше да командва войска. Но той оставаше предан на своя брат година след година. Докато Бран управляваше северните земи, а Фялок се занимаваше с източните, на него подхвърлиха кокалче — Трите потока. Тогава научи кои са истинските му приятели. Пратеници на император Джасарай дойдоха да го помолят за съвет. Обясниха му, че императорът разбира колко блестящо се е проявявал неведнъж, например с изобретяването на стремената, които дадоха възможност на кавалеристите да носят по-тежки брони и да запазват равновесие на седлото по време на сражение. Пратениците увериха Брефар, че за императора ще е чест да го смята за свой приятел.

И Джасарай се оказа верен приятел. Неговите тайни пратеници бяха чували как Конавар се присмива често на Брефар, изброиха му всички презрителни подхвърляния на краля. Веднъж дори бе заявил, че той е измислил стремената. Джасарай беше прав и за поддържането на огромна армия по волята на Конавар. Тя беше твърде скъпа и съвсем ненужна. Затова императорът изтъкваше в писмото си, че риганте ще благоденстват под властта на по-мъдър управник като Брефар.

Джасарай го разбираше. Похвали го за неговото решение по време на първата война с паноните. „Само глупак — подчертаваше в писмото си — би повел в сражението всички войници, като остави беззащитно мирното население в случай на неблагоприятен обрат при първия сблъсък.“ Брефар научи тези думи наизуст. Освен това Джасарай напомни, че наложеното господство на Конавар над паноните погазва всички обичаи на народа келтой, и чрез пратениците си свърза Брефар с Гуерн, бунтовния воин от паноните, който искаше да избави племето си от игото на риганте.

Толкова вълнуващо беше да заговорничи тайно. Искаше да покаже на Конавар, че превъзхожда като стратег най-малкия им брат Бендегит Бран. И да докаже, че не е страхливец, когато яздеше до Шард след нахлуването на Морските вълци.

Потрепери от спомена как препускаше бясно, за да избяга от полесражението. Да, тогава бе обезумял от ужас, но и за това беше виновен Конавар, защото тъкмо той не му даде шанс да участва в сражения. Иначе Брефар би свикнал да потиска страха си. Е, вече го беше овладял. Сега чакаше тук с Гуерн и неговите бойци, за да убият Конавар.

Да убият Конавар! Мисълта за това го разтърси.

През целия си живот допреди броени години бе обожавал брат си. И беше допуснал повечето си грешки, за които бездруго вината не беше само негова, от престараване да му угоди.

— Аз те обичах, Кон — прошепна Брефар.

Олекна му от увереността, че Кон не би и помислил да дойде тук сам за среща с Гуерн. Щеше да надуши коварството веднага. „Ще изпрати Фялок с десетки Железни вълци да ни заловят.“ Брефар вече знаеше какво ще каже, когато го изправят пред краля. „Е, Кон, не ти стигна смелост да се срещнеш с нас, както те помолихме. Може би в края на краищата не си чак такъв герой, щом изпрати твоите Вълци там, където ти не дръзна да се появиш.“ И изгнанието си струваше заради възможността да изрече тези думи пред пълководците на краля. А после щеше да тръгне на юг, за да се присъедини към Джасарай.

Гуерн извика:

— Ето го, идва!

Сърцето на Брефар се сви. На отсрещното било се открояваше един-единствен ездач на бял кон, клонящото към хоризонта слънце позлатяваше бронята му.

— О, не! — прошепна Брефар.

Оглеждаше хълмовете за придружаващи краля Железни вълци, но докато конникът идваше все по-наблизо, проумя, че е сам.

„Ох, Кон, защо дойде?…“

Крал Конавар влезе в каменния кръг. Носеше крилат шлем от ярко сребро, на нагръдника му бе гравиран неговият герб — сърне в тръни, раменете му бяха загърнати в прочутото шарено наметало. На колана му бе окачен легендарният меч на сидите със златната дръжка. Бойният шлем, закриващ цялото лице, бе сложен на рога на седлото. Кралят стъпи на земята и тръгна към мъжете около огъня. Не погледна към Брефар, който се потули в сенките на камъните.

Гуерн пристъпи към краля.

— Седни с нас, Конавар. Нека поговорим за новия мир.

— Не ме повикахте тук да говорим — отвърна Конавар, извади меча си и опря върха му на каменистата земя, отпуснал длани на златната дръжка. — Повикахте ме да умра тук. Хайде де, предатели. Тук съм. И съм сам.

Осмината около огъня се бяха изправили. Извадиха мечовете си и застанаха в полукръг около позлатения от слънцето воин. Въпреки че бяха мнозина срещу един, не се решаваха да нападнат. Срещу тях стоеше не кой да е, а Конавар, Демонския меч, кралят-воин, който не познаваше вкуса на поражението.

Брефар наблюдаваше отстрани; обзе го непоносима тъга. Кон беше величав, докато враговете му вече изглеждаха нищожни човечета с нищожни мечти. Брефар не бе искал да се стигне дотук. Чак сега разбра това. И той извади меча си, решен да се хвърли в схватката и да подкрепи брат си. Но не го направи. Краката не му се подчиниха и той стоеше вцепенен както преди много години, когато мечокът нападна, а той не направи нищо.

Изведнъж двама от мъжете се хвърлиха срещу краля. Конавар замахна два пъти с меча на сидите. Бликнаха кървави фонтани и нападателите се стовариха на земята. Другите шестима се метнаха едновременно към краля, мушкаха и сечаха.

В този миг кръгът се разтресе от леден повей. Блесна ослепителна светлина и нов боец изскочи от нищото. Брефар замига, мечът падна от изтръпналите му пръсти. Воинът носеше златен щит с невероятен блясък. Втурна се към противниците на краля, блъсна един в лицето с щита и заби меча си между ребрата на друг.

Брефар се вторачи в меча си. Искаше да се наведе, за да го вземе, но краката му трепереха и се боеше да не падне, ако протегне ръка надолу. Затова извади кинжала си от канията. Трясъкът на блъскащи се остриета, писъците на умиращите сякаш го разкъсваха; той се облегна отмалял на побития камък, стисна очи и закри ушите си с юмруци. Не можа да се избави от звуците, затова се насилваше да мисли за по-щастливи времена, когато с Кон бяха деца и играеха на склоновете над Трите потока.

Врявата секна и Брефар отвори очи. Новодошлият — сега позна копелето Бейн — стоеше до краля и го крепеше за ръката. Крилатият шлем бе паднал наблизо, вдлъбнат от нечий меч. По бузата на краля се стичаше кръв и капеше по бронята. Имаше кръв и по лявата му ръка. Брефар гледаше как Конавар разхлаби ремъците на нагръдника. Бейн го свали. После кралят смъкна тромаво ризницата си и Брефар видя две огромни синини на левия му хълбок, кожата беше сцепена.

Треперенето спря и Брефар се затътри към тях. Конавар го погледна и изражението му се промени. Брефар очакваше… всъщност жадуваше да види гняв. Но лицето на краля беше печално.

— Защо, Крило? — попита той.

— Защо ли? Заради всички обиди и унижения, с които ме засипваше.

— Какви обиди? Аз те обичам, Крило. Винаги съм те обичал.

— Знам как ми се присмивахте толкова години. Не ме лъжи, Кон. Знам.

— Никой не ти се е присмивал пред мен. От кого си чул такива измишльотини? — Конавар направи крачка към Брефар. — Крило, нека оставим всичко това в миналото. Предстои решителна битка…

И му протегна ръка.

— Не ме докосвай! — Гласът на Брефар изтъня във вой.

Понечи да отблъсне ръката, почти забравил за ножа, който стискаше. И в последния недоловим миг, обладан от терзанията и яростта, завъртя юмрука си. Острието се заби между ребрата на Конавар. Кралят изпъшка и залитна, от раната шурна кръв.

— Не! Аз не исках…

Бейн измъкна меч и тръгна към втрещения строен мъж.

— Остави го! Не го убивай! — заповяда кралят и се свлече на земята.

Бейн постоя, впил студения си поглед в измъченото лице на Брефар.

— Махни се, змийче! — изсъска накрая. — Ако те видя отново, ще те съсека тутакси!

Брефар не мърдаше и Бейн вдигна меча. И тогава Брефар се врътна и хукна към гората.

Тичаше с все сила, сърцето му биеше лудешки.

Бейн беше зашеметен. А тъкмо си бе помислил, че Риамфада е сбъркал в пророчеството си. Нали двамата с Конавар убиха бунтовниците, а кралят имаше само леки рани и натъртвания. Но сега Бейн се взираше в мъжа с посивяло лице, който седеше неподвижно, опрял гръб на един от побитите камъни, и знаеше, че умира. Кинжалът се бе забил дълбоко.

В гаснещата светлина Конавар започна да трепери. Бейн свали наметалото си и го уви около тялото му.

— Боли ли?

Конавар се закашля и червена струйка се стече по брадата му.

— Малко — призна той. — Къде е Крилото?

— Избяга в гората. Защо поиска да го пощадя?

Кралят облегна глава на камъка. Усмихна се.

— Той е моят по-малък брат. Грижех се за него през целия си живот.

— Той е долен изменник… и те уби.

— Аз дойдох… тук да умра — изпъшка Конавар. — Това е цената, която Моригу поиска да платя. Не знам защо. Винаги изтъкваше, че победата над Каменград е… важна. И без мен… — Млъкна за малко. — Бейн, а ти какво правиш тук?

— Твой приятел ме помоли да дойда. Риамфада.

— Рибката — промълви Конавар.

— Рибката ли? — озадачи се Бейн.

— Когато беше… човек… краката не го държаха. С Гованан го носехме до водопада Ригуан. Ние… го научихме да плува.

Бейн се вгледа в бледото лице на умиращия.

— Него ли си носил, когато ви нападна мечокът?

— Него. След време сидите приютиха духа му. — Конавар изстена и лицето му се сгърчи. — Проклятие, тази рана е доста досадна. — Вдигна поглед към Бейн. — Радвам се, че си тук. Щеше да ми е тежко на душата, ако умра без…

Той пак се присви.

— Не говори — помоли Бейн. — Облегни се удобно.

— Каква полза от това? — Конавар се усмихна насила. — Когато вдигнахме Моригу, видях какво ли не, споделих мигове от твоя живот. Ти победи в онова надбягване и дойде при мен… Помниш ли?

— Помня, разбира се. Ти ми обърна гръб.

— Съжалявам за това, Бейн. Когато те видях да тичаш пред останалите, сърцето ми щеше да се пръсне от гордост. Но не можех да остана. Да те прегърна, да те призная пред всички за свой син би означавало да видя отново майка ти, а аз се бях заклел да не я погледна повече. Ако можех да повторя живота си, щях да променя много неща.

— Обвинявал си я за собствените си недостатъци — каза Бейн без гняв.

— Не — отрече кралят. — Никога не съм обвинявал Ариан. Обичах я от мига, когато я зърнах за пръв път. Вината беше само моя. Но аз трябваше да изкупя стореното от мен зло — убийството на невинни и смъртта на Тей.

Кралят не каза нищо друго и на Бейн му се стори, че е мъртъв. Нощта ставаше все по-студена.

Нещо се раздвижи зад него и той се извъртя с меч в ръка. Пред него стоеше момче със сламеноруса коса и избеляла туника. Гледаше уплашено. Бейн пъхна меча в ножницата.

— Какво правиш тук, хлапе?

— Видях какво стана — отговори момчето. — Подгониха ме вълци и се качих на едно дърво. Оттам гледах схватката, видях как онзи наръга краля. Той ще оздравее ли?

— Събери дърва за огън — заръча Бейн и се върна при Конавар.

Докосна шията му и напипа слаб пулс. Очите на Конавар се отвориха и той хвана ръката му.

— Имах видения. Гледах себе си как умирам тук, но също и как предвождам атака срещу враговете. Не разбирах как могат да се сбъднат и двете. Вече виждам… Виждам!

Пак изпадна в несвяст. Момчето донесе дърва и извади кремък. Бейн седеше и слушаше ритмичното чаткане на огнивото. Накрая по треските плъзна пламъче и се чу пукот на запалени клони. Момчето раздуха огъня и дойде да седне от другата страна на краля.

— Няма да умре, нали?

— Как се казваш, момче?

— Аксис. Кралят веднъж мина по тези места и подари на татко бик, защото нашият беше умрял.

— Поддържай огъня, Аксис — каза му Бейн. — Нека му е топло.

— Значи ще умре? — По бузите на момчето потекоха сълзи.

— Да, Аксис, ще умре. Грижи се за огъня.

Бейн сведе поглед. Пръстите на краля още стискаха ръката му. Усещаше топлината им, виждаше белезите от сражения по ръката на краля. От раната на хълбока вече не изтичаше кръв, но Бейн знаеше, че вътрешният кръвоизлив продължава. Познаваше тези рани от опита на арената. Агонията можеше да се проточи часове, но смъртта беше неизбежна.

Луната изгря над каменния кръг. Бейн погледна момчето и каза:

— Иди при конете на убийците. Може да са носили храна. Като те гледам, прегладнял си.

— Прегладнях — потвърди Аксис. — Да доведа ли конете в кръга? Вълците може би още обикалят наблизо.

— Да, доведи ги.

Момчето изтича от кръга и скоро се върна с три коня и ги върза в кръга.

— Другите са избягали.

Аксис хвана поводите на белия кон, който бе яздил кралят, и го доведе по-близо до огъня. Прерови дисагите на другите животни и намери няколко дебели парчета шунка, увити в тънък плат. Предложи на Бейн и почнаха да ядат.

Времето се точеше мудно. Аксис задряма до огъня, а Бейн мислеше за миналото и омразата си към Конавар, за копнежа да бъде приет и признат. Толкова дълго бе живял с мечтите как ще убие мъжа, чиято ръка държеше сега.

Кралят изохка. Бейн се вгледа в лицето му — очите бяха отворени, но се бяха вторачили нанякъде.

— Ех, Крило — прошепна Конавар, — не гледай толкова тъжно. Всичко ще е наред.

— Конавар!

Бейн стисна по-силно ръката на краля и той замига и го погледна.

— Той се върна. Чака ме.

Бейн мълчеше, защото не знаеше какво да каже.

— Сложи… меча… в ръцете ми…

Гласът на краля затихваше. Оръжието бе подпряно на камъка зад Конавар. Бейн го взе и доближи дръжката до пръстите на краля. Конавар не шавна. Бейн разтвори внимателно пръстите му, после ги сви около дръжката. Умиращият въздъхна за последен път, главата му се килна, тялото се свлече в ръцете на Бейн. Той поседя така, с главата на краля, отпусната на рамото му. След това положи тялото на земята.

Риамфада влезе в кръга и коленичи до краля, наведе се и го целуна по челото. Обърна се към Бейн.

— Благодаря ти, че беше с него.

— Защо не ми каза за Брефар? Можех да го спра.

— Бейн, не знаех точно как ще се случи. Само знаех какво предстои.

— Ще ми се да го намеря и да го убия.

— Вече няма нужда. Брефар е мъртъв. Избяга в гората и си преряза гърлото със същия нож, с който погуби Конавар. Сега братята са заедно и всичко лошо помежду им е отминало.

— Значи кралят наистина видя Брефар, докато издъхваше?

— Да.

Бейн стана.

— Направи ли своя избор? — попита Риамфада.

— Да… както ти знаеше предварително.

— Разбира се. — Риамфада кимна. — Ти си синът на Конавар. Не бих очаквал друго от тебе.