Среднощен сокол

2.

На петия ден навлязоха в земите на южните риганте — обширна хълмиста равнина, която сякаш се простираше в безкрая пред тях. Бануин не се озърташе да търси с поглед Кайр Друаг, от който вече го деляха над двеста мили. Продължиха на юг още десет дни, нощуваха в по-големи или по-малки села. Винаги ги посрещаха приветливо, защото всички от племето нямаха търпение да научат някакви вести за Конавар, краля-демон. Подготвя ли се да настъпи на юг и да разгроми армиите на Каменград и онези изменници от племето сени? Оженил ли се е, има ли наследник? Бануин не беше словоохотлив, но Бейн беше великолепен разказвач и чудесен певец — сядаше с домакините вечер, за да споделят пиво и преувеличени истории, а накрая да подхванат весели и войнствени песни. Нито веднъж не спомена, че е син на Конавар, и не говореше непочтително за краля пред тези непознати. Бануин му се чудеше и накрая една сутрин, когато потеглиха от поредното село, не сдържа изненадата си.

— Имам причини да го мразя — отвърна необичайно сериозно Бейн. — Но той е спасил тези хора, когато Валанус е повел своите Пантери на север. Тъкмо Конавар и Железните вълци са смазали враговете и са ги прогонили обратно в земите на сени. Това не мога да отрека. А моята омраза засяга само мен.

На осемнайсетия ден стигнаха до река Уир и изминаха следващите двеста мили в голяма плоскодънна лодка. Дните по реката се изнизваха приятно. Отначало Бануин се страхуваше от четиримата лодкари, които приличаха на главорези. Бейн се присмя на опасенията му. Той се разбираше много добре с тези хора. Всяка вечер връзваха лодката до някое село и двамата пътници извеждаха конете си на сушата, за да пасат.

Една вечер, след като навлязоха в земите на норвиите, Бейн се скара с един огромен като канара местен мъж и излязоха да решат спора с юмруци. Боят беше бърз, свиреп и гаден за гледане, но накрая, когато и двамата бяха окървавени и насинени, Бейн неочаквано се разкикоти.

— Какво смешно има бе? — стъписа се противникът му.

— Ами ти си най-грозното копеле, което съм виждал. Но колкото повече те бъхтя по лицето, толкова по-симпатичен ставаш.

Тълпата наоколо избухна в смях. Накрая и мъжагата се ухили.

— Ти си много наперено петле.

— Такъв съм си. Може ли да те почерпя?

— Защо пък не?

Бануин не можеше да подражава на умението на своя приятел да се погажда с хората, които срещаха по пътя. Често се свираше в някой ъгъл и гледаше отстрани. Завиждаше на Бейн за дарбата му да се сприятелява. Мислеше и за лодкарите — корави мъже, които без да им мигне окото биха убили някой пътник и биха пуснали трупа му в реката. Но с Бейн се държаха сякаш им е близък роднина. Това озадачаваше Бануин. А Бейн не винаги преливаше от дружелюбие. Случваше се да млъкне задълго и лицето му да се навъси от мрачни размисли. В такива дни понякога искаше да стоят настрана от селата и двамата слизаха на брега да нощуват на завет между дървета или в някоя долчинка. Бейн веднъж сподели колко му е мъчно, че майка му е живяла загърбена от всички в Трите потока.

— Не от всички — поправи го Бануин, докато седяха до огъня на огряната от луната полянка. — Големия мъж идваше при майка ти. И се отнасяше добре и с нея, и с тебе.

— Не го помня — завъртя глава Бейн. — Бях малък, когато умря. Но майка ми говореше често за него. Повтаряше как ме държала на ръце в ковачницата на дядо три дена след като съпругът ѝ я прогонил. Руатан дошъл при нея и я попитал дали съпругът ѝ е избрал име за моята душа. Тя отговорила, че не поискал. А Големия мъж ѝ казал, че бил навън, когато съм се родил, и видял сокол да прелита в нощното небе. Случвало се рядко и според него било знамение. Майка ми все се просълзяваше, когато говореше за това. Той обгърнал раменете ѝ с огромната си ръка и я помолил да приеме за име на душата ми Среднощен сокол… — Бейн въздъхна. — Той бил първият, проявил добрина към нея след раждането ми. Хората шушукали, че жена му се вбесила и настояла да не говори повече с майка ми. Но Руатан отказал и се отбивал да види дали сме добре. Жалко, че не го помня. От всичко чуто за него знам, че е бил велик мъж.

— Няма спор — каза Бануин. — Майка ми го увещавала да не участва в последната битка. Предупредила го, че ще умре. Но той отишъл да се сражава, за да пази Конавар. Майка ми знаела, че ще го направи. Това я съкрушило.

— Да не е била влюбена в него?

— Никога не съм я питал. Може и да е била. Не е нещо, което очакваш от старите хора, нали?

Бейн прихна и настроението му се разведри.

— Леглото на дядо ми и баба ми скърцаше почти всяка нощ.

— Ама че противно! — намръщи се Бануин. — Много ти благодаря, че ми подхвърли тази картинка в главата преди сън.

В деня когато продължиха по суша Бануин долови в погледите на лодкарите искрено съжаление. Пожелаха на Бейн сполука и го накараха да обещае, че ще се отбие да ги намери на връщане, за да им разкаже за приключенията си. Никой от тях не се сбогува с Бануин.

Пътуването на юг вече беше по-бавно, защото навлязоха в огромната Филерска гора. Тук селата бяха нарядко и трябваше да се отклоняват далеч на изток или на запад, за да купят храна. Всеки път молеха за подробни напътствия как да стигнат до следващото село. Бануин купи товарен кон, за да имат повече припаси, а Бейн се отърва от стария меч и купи по-добро оръжие и къс ловен лък и колчан с двайсет стрели.

Когато стигнаха до края на гората, валеше същински порой. Пред очите им се ширна Когдънското поле, плоско и празно. Стърчаха само четирите огромни обрасли със зеленина купчини пръст, издигнати над падналите в битката. Бануин изтръпна, когато се взря в Могилите. В онзи ужасен ден бяха загинали двайсет и осем хиляди мъже. Все се надяваше да стигнат до полето по-рано през деня, за да минат по светло. Но конят на Бейн остана без една подкова, трябваше да се отбият в най-близкото село и мина време, докато ковачът подкове коня.

Скоро щеше да се смрачи и по неволя щяха да нощуват на това мрачно място. Това явно не безпокоеше Бейн. Със свечеряването дъждът намаля и спря. Бейн успя някак да запали огън, мокрите клони съскаха и пращяха в пламъците. Той разстла наметалото си на подгизналата земя и бързо заспа. Бануин седеше сам до огъня и слагаше още дърва.

Страхът докосна душата му и той се огледа. Нищо не се виждаше освен четирите Могили и ярката луна. Но смътната уплаха напираше да го погълне. Устата му съхнеше, ударите на сърцето му се ускоряваха.

И тогава усети присъствието им…

Отначало виждаше само нощна мъгла над полето. Но тя се променяше, движеше се, надигаше се и накрая Бануин различи сиви силуети — фигурите на мъже, студени и безмълвни. В първите мигове си мислеше, че гледката е породена от страха, че е измислица. Но фигурите ставаха все по-ясни, превърнаха се в десет воински редици, настъпващи бавно по Когдънското поле. С шлемове от призрачно желязо и с дълги правоъгълни щитове и къси мечове.

Отдавна мъртвата армия на Каменград. Бануин се взираше в тях. Силуетите бяха полупрозрачни и трепкаха на лунната светлина. Когато стигнаха до Могилите, не се покатериха, а минаха направо през тях. Нямаше никакви звуци. Настъпващите редици се втурнаха напред. Бануин погледна надясно. Там имаше други редици, бледи и безплътни — конници с ярки брони. Те препуснаха безшумно към враговете, мечове като лунни лъчи замахваха към тях. Бануин видя как един мъж залитна назад, ръката му бе отсечена. После в корема му се заби острие и той се свлече. Коне падаха, хвърляха ездачите си на земята и те умираха съсечени, преди да се изправят. Цялата грозота на войната се разгръщаше пред очите му в неестествена тишина.

Черен гарван кацна на тревата наблизо и впери злобен поглед в Бануин. Стресна го глас, прозвучал зад гърба му:

— Ето какви гледки хората възпяват, възхваляват и обожават.

Той се завъртя рязко. Зад него стоеше старица, превила рамене под овехтял шал. Ръцете ѝ стискаха дълга крива тояга. Косата ѝ беше рядка и бяла, приличаше на полепнала по главата мъгла. Изглеждаше немислимо древна. Сърцето на Бануин се разтуптя още по-диво. Знаеше коя е тази жена… тоест същество от сидите. Моригу, чиито обещания имат вкус на нектар, но изгарят като отрова. Младежът не продумваше, само извъртя очи към спящия Бейн.

— Той не може да ме чуе и няма да се събуди — каза Моригу. — Ще ме поканиш ли при огъня си?

— Ти… не си добре дошла тук — измънка той.

— Много е обидно — каза тя присмехулно — да чуя това точно от теб, на когото помогнах да се роди невредим, макар че природата ти бе отредила смърт.

— Не знам за какво говориш.

— Значи Ворна не ти е споменавала за мен? Какво разочарование! В нощта, когато ти се роди, животът ѝ беше застрашен. Плодът, тоест бъдещият ти, лежеше странично в утробата, а наблизо нямаше опитни в бабуването жени или друиди, които да спасят и нея, и тебе. Затова отидох аз. Ей тези стари ръце те извадиха на бял свят.

— Не ти вярвам!

— О, вярваш ми, Бануин. Това си е част от Дарбата. Ти винаги долавяш дали някой те лъже.

— Дори да си ме спасила, не се съмнявам, че си имала свои подбуди за това — каза Бануин по-уверено.

— Прав си, имах. Е, щом не съм добре дошла при твоя огън, ще повървиш ли малко с мен?

— И защо да го правя?

— Може би за да си докажеш, че не си страхливецът, за какъвто се смяташ. Или за да върнеш дълга си към мен. Или от любопитство. — Тя пристъпи към него, Бануин видя, че кожата под дясното ѝ око се е отлепила от костта, и неволно се отдръпна. — Или може би от обич към твоя спящ приятел.

Той отново погледна към Бейн. Нещо шаваше на гърдите му — свита на спирала змия. Пропълзя нагоре и опря плоската си глава в шията на спящия.

— Не го убивай! — примоли се Бануин.

— Нямам желание да убивам никого — отвърна Моригу. — Искам само да се поразходя из това поле на смъртта.

— Ще дойда с тебе — примири се той. — Махни змията.

— Каква змия? — попита Моригу.

Той погледна надолу. Бейн спеше спокойно. Нямаше никаква змия.

Моригу се затътри, като се подпираше тежко на тоягата. Младежът я последва и навлязоха на бойното поле. Сблъсъкът беше неистов, никой не отстъпваше. Армията на Каменград се сражаваше дисциплинирано и храбро, воините на племената се биеха яростно, с доблестта на отчаянието. Бануин виждаше навсякъде подвизи на отделни мъже, които другите нямаха време да забележат. Строен млад мъж от риганте стоеше над паднал съратник и се мъчеше да опази живота му. Войник на Каменград с пречупен меч налетя с щита напред към вражеските редици, опитваше се да отнеме нечие оръжие.

— Защо тази битка се повтаря до ден-днешен? — попита Бануин.

— Защото не знаят, че са мъртви — отговори Моригу.

— Как е възможно да не знаят?

— Хората са толкова самонадеяни… — сви рамене тя.

По-нататък зърнаха висок красив офицер от армията на Каменград с късо остригана коса, който размахваше меча над главата си. Бануин чу вика му, тих като носено от вятъра ехо:

— Още една атака, момчета! Още една атака и победата е наша!

— Кой е този?

— Това е Валанус — най-прочутият сред пълководците на Каменград.

— Най-прочутият ли? — усъмни се Бануин. — Казвали са ми, че дори да произнесеш името му в Каменград се смята за тежко престъпление. Той е първият генерал на империята, загубил важна битка срещу варвари.

— И това е слава — каза Моригу. — Всички знаят за Валанус и делата му. Тъкмо каквото той искаше. Всъщност сам пожела да се прослави.

Призрачната битка продължи, докато нито един боец не остана прав на полето. Бануин и Моригу се качиха на една от Могилите и младежът огледа полето на мъртъвците. Хладен ветрец повя над посребрената от луната трева, загиналите се изправиха мудно, отново непокътнати. Върнаха се бавно на изходните позиции и се строиха.

И сражението започна отново.

— Защо някой не им каже, че са мъртви? — промълви Бануин. — Тогава ще могат да минат над Тъмните води и да се освободят от този живот.

Моригу се засмя и той потръпна.

— Я ела с мен — подкани го тя. — Можеш да кажеш това на Валанус.

Бануин се върна с нея насред битката. Когато доближи Валанус, Моригу го побутна с тоягата си. Той се обърна, но не погледна нея, а право в очите на Бануин.

— Кой си ти, призрако? — попита духът на пълководеца.

— Не съм призрак, господине, а жив човек. Вие сте безплътният дух тук. Тази битка се е случила преди много години и вие сте загинали в нея. Време е да продължите по пътя си.

— Загинал съм, така ли? — засмя се Валанус. — Приличам ли ти на труп? Да те няма, изчадие! Това е моят ден. И в края му аз ще бъда господар на тези земи. — Обърна му гръб и пак вдигна меча над главата си. — Още една атака, момчета! Още една атака и победата е наша!

— Е, каза му — подхвърли Моригу. — Но хората сте си такива: никога не слушате какво ви говорят. Дори и след смъртта.

— Защо си тук? — прошепна Бануин.

— Имам си причини. Ти към какво се стремиш?

Бануин прихна.

— За толкова глупав ли ме смяташ, че да ти кажа? Като окаяника Валанус, чието име се е превърнало в проклятие?

— И ти ли би поискал същото, момче? Желаеш ли слава и величие? Или жадуваш богатство?

Бануин загърби нескончаемото безшумно сражение и се върна при огъня. Бейн си спеше, дървата догаряха. Моригу се озова до него.

— Чувстваш ли зова на Кайр Друаг? — попита тихо.

— Да, планините ми липсват — призна Бануин. — Не ми се вярваше, че ще се чувствам така.

— Знаеш ли защо съществуват сидите?

— Не.

— Някой ден ще научиш. И в този ден ще се върнеш при Кайр Друаг.

— Какво искаш от мен? — рязко попита Бануин. — Аз не съм боец. Нямам влечение към битки и слава. Моето намерение е да живея в Каменград и да уча.

— Постъпи както си решил. Прерови всички древни ръкописи. Търси истината, скрита по прашни страници и в пожълтели свитъци. Няма да намериш каквото търсиш. Когато узнаеш отговора, той ще прозвучи от душата ти.

Тя седна на земята и разтърка лицето си. Още едно парче кожа се отдели и падна. Оголи се още малко от костта. Бануин се извърна.

— Не съм прелестна гледка, нали? — каза Моригу.

— Не разбирам защо безсмъртно същество би избрало толкова гнусна външност.

— Може и да не съм я избрала аз, дете. — Тя се надигна уморено. — Може би виждаш самата същност на Моригу… — Гласът ѝ заглъхна. — Много имаш да учиш. И първият урок наближава. Разбери най-сетне, че не можеш да надмогнеш страха, като бягаш от него.

Гарванът размаха криле и се издигна в небето. Бануин се разсея от шума и когато погледна към мястото, където стоеше Моригу, тя бе изчезнала.

Слънцето се показа над източните планини.

Бойното поле бе опустяло. Бануин въздъхна тежко и седна до жаравата. Бейн се събуди с прозявка. Погледът му още беше размътен.

— Цяла нощ ли си будувал?

— Ъхъ.

Бейн се ухили.

— Мислеше си, че призрачетата ще витаят тук, а?

— Точно това се случи — отвърна Бануин.

По пладне Когдънското поле остана далеч зад тях — вече преваляха ниските гористи възвишения покрай източния бряг. Виждаха в далечината търговски кораби, които плаваха на север, без да се отдалечават много от сушата.

— Мислех си за Форвар и как умря — каза Бануин.

— О, не, пак ли…

— Често се питам дали той би могъл да се промени с годините. Той беше съвсем млад, а омразата след гибелта на баща му го заслепяваше.

— Твърде много мислиш — заяви Бейн. — Винаги си бил такъв. Той беше тъп грубиян и умря, защото беше тъп грубиян. Край на историята, приятелю. Все едно е какъв би могъл да стане. Той е мъртъв, няма го.

— Може би още го има.

И Бануин разказа за битката на призраците и за появата на Моригу. Бейн слушаше, без да го прекъсва.

— Сигурен ли си, че не е било сън? — попита накрая.

— Да.

— И Валанус реши, че ти си дух?

— Да.

— Защо Старицата е решила да ти се яви? Какво искаше от тебе?

— Не знам, Бейн. Но цялата гледка беше безнадеждно печална. Да повтарят безкрайно все същите сцени на кръвопролитие и гибел. Валанус още вярва, че може да победи.

— Безсилен си да помогнеш. Затова нека насочим вниманието си към по-важните неща. Гладен съм и ми трябва жена.

След тези думи Бейн обърна коня си към най-високия хълм — искаше да огледа отвисоко къде наблизо има село. Бануин гледаше след него, обзет от съмнения дали неговият приятел наистина е напълно безразличен към измъчените призраци на Когдънското поле.

След около час Бейн се върна и каза:

— Има голям град с дървени укрепления на югозапад, дотам е горе-долу пет мили. Къщите са около двеста, има и две големи постройки. — Бануин само кимна мълчаливо, а Бейн се наведе от седлото и го тупна по рамото. — Ама че си чудак! Кога ще се научиш да живееш?

— Предстои ми да уча много неща — отговори Бануин, — но какво според тебе е най-неотложно да науча?

— Казах ти — да живееш! Да проумееш какво означава това. — Бейн дръпна юздите на коня си. — Огледай се, виж тези хълмове и дървета. Виж как светлината и сенките са нашарили дъбовете. Почувствай как повява ветрецът. Това е животът, Бануин. Нощта и армиите призраци вече са спомен. А утрешният ден още не се е родил. Живей сега! В този миг. Но ти никога не живееш в този миг. Все се отплесваш в мислите си към някое отминало злощастие или се увличаш в мечти за далечното бъдеще. Дали призракът на Форвар още витае на онзи хълм? Дали призраците на Когдън някога ще намерят покой? Дали в Каменград ще се сбъднат мечтите ти? Защо слънцето е горещо? Защо водата е мокра? Не се живее така.

Бануин клатеше глава, а гневът му се разгаряше.

— По-добре така, отколкото да се щурам насам-натам в търсене на Земни жени, с които да задоволявам похотта си, да се напивам и да се бия с непознати, да бъда подмятано от вятъра листо.

— Това ли си мислиш? — ухили се Бейн, но изведнъж погледът му стана сериозен. — Всички сме листа, приятелю. В сравнение с планините и морето ние сме преходни като удари на сърцето. Каквото и да градим, все е нетрайно. На север от Старите дъбове има затрупан град. Бях там. Един селянин се натъкнал на останки от грамадна стена. Има каменни късове, тежащи колкото хиляда мъже, но са наредени добре един върху друг. А по-нататък в закътана долина са намерили главата на великанска статуя. Само носът ѝ е по-дълъг от двуръчен меч. Какъв ли велик човек е изобразявала? Може да е бил крал. Никой не знае нито името му, нито името на неговия град. Може би още витае из хълмовете. Може да са се сприятелили с Форвар. — Той въздъхна. — Ех, Бануин, ти имаш блага и кротка душа. Но след час-два, докато седиш някъде и умуваш колко несправедлив е животът, аз ще лежа гол със сговорчива жена.

И Бейн смуши коня си. Бануин направи същото, за да не изостане, и помоли приятеля си:

— Разкажи ми за статуята, която са намерили.

Бейн пак въздъхна.

— Не чу нито дума от това, което ти казах, нали?

— Чух, разбира се. Но искам да ми разкажеш за затрупания град.

— Конавар заповядал да махнат пръстта от цялата стена, само че била твърде голяма и твърде дълга. Сега смятат, че е дълга няколко мили. От брат Слънцеднев чух, че продължават да копаят, но вече търсят съкровища. На краля-демон му трябва злато, за да купува оръжия за армиите си, и се надява да го открие в погребалните могили.

— Как ли са вдигали толкова тежки камъни? — зачуди се Бануин. — И защо?

— До гуша ми дойде! — възкликна Бейн. — Пак се отнесе в миналото… затова с тебе ще се видим пак в близкото бъдеще.

И препусна в галоп на югозапад към укрепения град.

Подобно на много от селищата на народа келтой и в Ромоляща вода не личеше никакъв общ замисъл и подредба. В началото норвиите бяха вдигнали двайсетина къщи до ручей, стичащ се от хълмовете през поредица от ниски бели водопади, за да образува езеро с формата на разрязана круша. Разстоянието до източния бряг беше по-малко от двайсет мили, а от езерото изтичаше вече широка река, затова тук скоро бе възникнало търговско средище. Дървесина имаше в изобилие, земите наоколо бяха плодородни и градът се бе разраствал. Низините даваха богати реколти от зърно, ливадите даваха чудесна паша за говеда, овце и кози и Ромоляща вода се бе разраствала. А когато бяха открили залежи на въглища и желязна руда само на две мили, градът бе набъбнал изведнъж.

Сега зад дървените защитни стени живееха три хиляди души, а в земите около града — повече от четири хиляди. Имаше складове, дюкяни, сергии, гъмжеше от ковачи, шивачи, кожари, златари и всевъзможни търговци. Имаше мелници и работилници за каруци, отглеждаха се яки коне, за да теглят шлеповете до морския бряг и обратно.

Седемнайсетгодишният Бейн не бе виждал такъв голям град. Досега си мислеше, че Старите дъбове е голямо селище, но тук имаше поне двойно повече хора и когато влезе през отворената порта, го обзе неприятното чувство, че тълпите го притискат отвсякъде. Отърси се от тези мисли, избра една конюшня и повери сивия си кон на грижите на стопанина, като му заръча да го разтрие хубаво и да му даде добро зърно.

Конярят, мъж на средна възраст с леко превити рамене, попита дали не иска да го продаде. Бейн отказа.

— Момко, ще получиш добри пари. Той е силно животно с огън в очите. Бърз ли е?

— Обича да препуска — потвърди Бейн. — Ще ми кажеш ли къде мога да намеря най-изкусната Земна жена?

— Каква жена? — не разбра конярят.

Бейн се озадачи.

— Земна жена — повтори по-бавно, да не би говорът му да е объркал човека.

— Не знам какво означават тези думи, момко.

— Млади жени, които… забавляват мъже.

— А-а, курви? Имаме предостатъчно. Но в края на седмицата тук нахлуват всички копачи на въглища и руда. Трябва да си късметлия, за да намериш курва, която вече да не си е разтворила краката за някого. Един безплатен съвет от мен — в хановете няма да ти провърви. Можеш да потърсиш в северния квартал. Там са по-скъпите.

— Колко скъпи?

— Десет сребърника за един час удоволствие, така съм чувал. А една-единствена нощ ще ти струва жълтица.

— Ще опитам в хановете. Бездруго трябва да пренощувам някъде.

— Стой настрана от „Зеленият призрак“ — предупреди го конярят. — Там все има свади и побоища. „Лястовицата“ е свестен хан, закуската е вкусна.

Бейн му благодари и попита как да стигне дотам.

След малко двамата с Бануин се провряха през гъмжилото на пазара и тръгнаха по криволичеща улица към един площад. Първата постройка, която видяха, беше „Зеленият призрак“ — голяма двуетажна сграда със сламен покрив, дълга стотина стъпки. Неколцина мъже с гледжосани кани пиво в ръце седяха отпред в избледняващата дневна светлина. Вдигнаха погледи към новодошлите и един начумерен мъж с очертани от въглищен прах бръчки подметна:

— Ей това ни трябваше, щото жените са заети. Две хубави свежи момченца направо от фермата.

Бейн спря със смях и подвикна весело:

— Бануин, виж! Такава гледка е рядкост — човек да пърди през устата си. — Приклекна пред копача и топна пръст в пивото му. После го облиза. — Бива си го това пиво.

Мъжът се облещи. Бейн му се ухили, изправи се пъргаво и влезе в хана. Вътре имаше трийсетина дълги маси, около които бяха насядали яки мъже и ядяха и пиеха.

— Не ми харесва това място — прошепна Бануин.

— Препоръчаха ми горещо „Зеленият призрак“ — увери го Бейн. — Не бъди прекалено придирчив.

Тръгна към дъното на залата, където плешив дебелак търкаше тезгяха с мръсен парцал, и го попита:

— Имаш ли стая за нощувка?

— Винаги имаме свободни стаи.

— А с жените как сте?

Дебелакът врътна глава.

— Всичките са заети. Ще трябва да се задоволиш с госпожа Китка и петте ѝ дъщерички. Стаята струва половин сребърник. Предплаща се.

— Приветливо местенце, а? — подхвърли Бейн на Бануин. — Не се ли радваш, че си тук?

Бануин въздъхна.

— Искаш ли стаята или не? — наежи се дебелакът.

В този миг нещо се строши. Бейн се обърна към млада жена, която стоеше над парчетата от три кани, по тънката ѝ вълнена пола имаше петна от пиво. Дебелакът се втурна иззад тезгяха и налетя към нея.

— Тъпа непохватна крава!

Месеста длан изплющя по лицето ѝ и я запрати настрани. Момичето се блъсна в ръба на маса.

Бейн се вцепени. Не можеше да повярва на очите си. Лицето му пребледня и той бързо пристъпи към дебелака, който замахваше отново. Хвана ръката му, завъртя го към себе си и заби юмрук отдолу в търбуха му, а страничният удар с левия юмрук в главата стовари мъжа на посипания със стърготини под.

— За пръв път в живота си виждам мъж да удари жена — изръмжа Бейн. — Намери си оръжие, за да те разпоря от гърлото до чатала.

Очите на дебелака бяха облещени от ужас, той пълзеше по пода, за да се дръпне от вбесения младеж.

— Нямам оръжие! Не искам да се бия с тебе!

— Не искаш да се биеш ли? Току-що те предизвиках.

— Не! Няма да се бия с тебе.

Дебелакът се отдалечи на четири крака, стана, избяга зад тезгяха, измъкна се през една врата и я затръшна зад себе си. Бейн клатеше глава слисан.

— Как е възможно да откаже двубой?!

— Просто си е страхливец. Светът е пълен със страхливци — обади се един мъж с побеляла брада от близката маса.

Бейн го погледна. И в гънките на това лице се бе набил въглищен прах.

Момичето лазеше по пода и събираше острите парчета от счупените кани. Бейн клекна и я докосна по рамото. Тя го погледна с унила усмивка. Имаше белези от шарка, зачервената ѝ лява буза вече се подуваше.

— Много ли боли? — попита младежът.

— Било е и по-лошо — каза тя. — И пак ще бъде.

— Момче, внимавай! — подвикна копачът.

Бейн вдигна глава. Вратата зад тезгяха се бе отворила и влязоха двама яки мъже със сопи. Дебелакът се показа зад тях. Сега се усмихваше.

— Нали искаше да се биеш? — кресна той. — Хайде, изпълних ти желанието!

Двамата се втурнаха към Бейн. Той отскочи, единият му крак се стрелна и подметката му се заби в коляното на първия нападател. Кракът се огъна назад и мъжът се свлече на пода с пронизителен вик. Вторият замахна, но сопата само се плъзна по рамото на Бейн, който отклони тялото си встрани и натресе левия си юмрук в брадичката на противника. Онзи залитна и Бейн го изрита в лицето.

Дебелакът още стоеше при вратата. Бейн се затича, метна се над тезгяха, награби го за туниката и го блъсна в стената.

— Спри, спри!… — хленчеше ханджията, но гласът му внезапно секна.

Ченето му увисна и той се свлече на колене покрай стената. Бейн изтръгна ножа си от гърдите му. Клепачите на умиращия потрепнаха.

— Защо?… — прошепна той.

По устните му изби кървава пяна и той се килна и падна. Бейн избърса острието в туниката му, стана и прибра ножа в канията.

Всички мълчаха смаяни. Никой не помръдваше, само прислужницата вдигна ръка към устата си сякаш за да спре напиращия писък.

Бейн излезе забързано от „Зеленият призрак“. Бануин подтичваше след него.

— Да се махаме! Иначе като нищо ще те обесят!

— Нищо нередно не направих! — озъби се Бейн.

— Уби човек, който нямаше оръжие.

— Той не беше човек. Удари жена и се отказа от двубоя. Нямаше никаква чест. Той беше гнусна твар, по-лоша и от плъх.

— Предупредих те. Убиваш, без да мислиш — унило каза Бануин.

— А ти си по-досаден и от жена — сопна се Бейн. — Но този път си прав. Да се махаме. Съсипах си деня, като го убих онзи.

— Е, неговият ден завърши още по-зле.

Спряха в една пещера с изглед към морето на няколко мили от Ромоляща вода. Бануин накладе огън, но Бейн излезе навън, седна и загледа сияещата над тъмната вода луна. Бануин не нарушаваше усамотението му. Бейн бе изпаднал в поредното си мрачно настроение и не искаше компания.

Храната им беше на свършване. Бануин изяде парче пушено месо, което бяха купили преди няколко дни, облегна се и загледа играта на сенките по сивата стена.

Бейн наистина убиваше твърде прибързано. Вярно, онзи дебелак беше побойник и страхливец, но едва ли заслужаваше да умре. Още по-лошо беше, че Бейн нарочно бе влязъл в хана — искаше да се скара с някого. Бануин познаваше този странен блясък в разноцветните очи на своя приятел, блясък, предвещаващ насилие. Но с него Бейн винаги се държеше благо и търпеливо, опитваше се да проумее омразата му към побоищата и стремежа към спокойни, отдадени на учение дни. Бейн го закриляше, готов да си навлече неприязънта на всички останали в селото, вместо да се откаже от тази дружба.

Бануин тънеше в недоумение. Когато се чувстваше щастлив, Бейн можеше да размекне и най-загрубялата душа, да се сприятели с всекиго. Хората го харесваха искрено. Бануин се сети за онези главорези лодкарите, за симпатията им към приятеля му. Смръзна се от увереността, че ако някой от тях бе изтървал неуместни думи, Бейн би могъл да ги изколи, без да му мигне окото. Щеше ли да е друг, ако Конавар го бе приел в живота си като свой син?

Замисли се за разговора с майка си преди няколко седмици. Беше я попитал защо велик мъж като краля би пренебрегнал свое дете.

— Отговорът е много оплетен — каза Ворна. — А от въпроса ти се подразбира, че ако човек е велик в нещо, трябва да е велик и във всичко останало. Не е така. Конавар е добър човек, обичам го с цялата си душа, но той е суров мъж и прошката му е чужда. Освен това и в неговата душа гори същата жажда за насилие както у Бейн и той едва я сдържа. — Тя се взря в очите на сина си, стана и затвори капаците на прозореца въпреки тежката лятна жега. — Бануин, не искам никой да подслуша случайно какво ще ти кажа. И не искам да повтаряш думите ми пред никого. Никога! Ще ми обещаеш ли?

— Разбира се, мамо.

Тя седна на креслото и въздъхна.

— Преди много години Конавар се ожени за младата Тей. Много я обичаше. Рискува живота си, за да я спаси от Морските вълци, доведе я в Трите потока. После стана леърд на риганте и се преместиха в Старите дъбове. Един ден Конавар отишъл в гората с Дървото на желанията, за да говори със сидите. Там чул предупреждение никога да не нарушава обещание, колкото ще да е дребно. Скоро след това казал на Тей, че ще се върне по пладне в Старите дъбове, за да се разходят на коне до едно красиво езеро в планините. Но докато яздел към дома си, видял жена пред колиба сред хълмовете.

— И тази жена била Ариан — каза Бануин.

— Аз разказвам тази история.

— Аз пък вече знам това — неотстъпчиво напомни той. — Любили се с Ариан и се родил Бейн.

— Слушай какво ти говоря! — рязко каза Ворна. — Ариан беше първата му любима от неговото юношество, но тя… — Майка му се запъна. — Не бива да казваш това на никого!

— Нали обещах? Продължавай.

— Тя лягаше с много мъже още от съвсем млада. Отиваше на пътя, по който минават търговци, и лягаше с тях за пари. Измъчваше я нужда, за която тя се заблуждаваше, че никой не знае. Тоест никой освен Земната жена Ериата, която няколко пъти ѝ помогна да се отърве от нежелан плод в утробата си. Но и аз знаех. Тя се сгоди за Конавар, но след като той се би с мечока и всички очакваха да умре, Ариан се събра с Каста и се омъжи за него в празничната нощ. Конавар обаче не умря, а съзря и стана могъщ. Не можа да прости на Ариан и оттогава я отбягваше.

— А в онзи ужасен ден, когато я видял сама при колибите, предишните чувства нахлули в душата му. Тя ридаела, молела за прошка. Вкопчила се в него. — Ворна въздъхна. — Мъжете не са силни, Бануин. Похотта неизбежно надделява над душата. Съпругът ѝ щял да се върне чак привечер и Конавар легнал с нея.

— Но жена му в Старите дъбове го чакала за обещаната разходка. Той все не се връщал и тя помолила Руатан да я заведе при езерото. Отишли там и на връщане неколцина убийци ги причакали, защото искали да си уредят сметките с Руатан. Не успели, но убили Тей. Конавар бил забравил предупреждението на сидите. Нарушил обещанието си… и младата му съпруга умря. — Тя помълча, после продължи: — Когато разбра, той обезумя. Убийците бяха от едно рибарско село на племето панони, беше ги пратил Рибарския леърд. Конавар отишъл там сам, убил леърда и синовете му, опожарил цялото село. Изгорил всички къщи. Сред жертвите му имало жени и деца. Звучи ли ти познато?

— Да. Напомня ми за Бейн.

— Да, Бейн е син на баща си. Но след като се опомни, Конавар изпитваше безкрайни угризения. Носи ги в себе си до ден-днешен. Не можеше да погледне Ариан. Дори веднъж не спомена пред някого нито нея, нито детето. Самото им съществуване бе болезнено напомняне за неговата измяна и за страшното му злодеяние.

— Винаги съм смятал Ариан за добра жена — възрази Бануин.

— Глупак! — избухна Ворна. — Аз казах ли, че не беше добра?! Обясних ти, че изпитваше нужда да бъде с мъже… наречи го слабост, ако искаш. Това не я правеше зла. Тя беше добра майка на Бейн, в душата ѝ имаше благост. Според мен тя не престана да обича Конавар. И угризенията ѝ не бяха по-слаби от неговите. — Тя въздъхна. — Двамата бяха еднакво виновни. Конавар обаче е велик мъж, затова му простиха. А в умовете на хората Ариан бе заклеймена като курвата, заради която умря Тей. Това е несправедливо. Дори хора от нейното семейство ѝ обърнаха гръб. Особено Гованан. Но и сестра ѝ Гуидия не я покани нито веднъж в Седемте върби.

— Защо никой не е казал всичко това на Бейн? — учуди се Бануин.

— Защо да му казват? Той обичаше майка си, за него тя беше едва ли не свята. Бейн беше единственият човек в живота ѝ, който я обичаше всеотдайно. Тя трябваше да му каже… но не пожела.

— Такава трагедия… — промълви Бануин. — И няма край, нали? Ариан е мъртва, но Бейн живее с тази горчилка в душата.

— И няма да се избави от нея, ако просто научи истината. Повярвай ми, сине.

— Но той не е виновен за нищо! — възмути се Бануин. — Майка му е изневерила на съпруга си, както Конавар е изневерил на съпругата си. А Бейн е невинният, който трябва да страда от всичко това.

— Всички страдаха. И страдат. — Ворна го погали нежно по бузата. — Казват, че истината носи свобода. Понякога е така, но по-често не е вярно. Истината може да е като кинжал в сърцето. Когато баща ти умря и ти се роди, се разкъсвах между скръб и радост. Това почти ме смаза. Един ден те гледах в люлката и се почувствах прокълната от любовта, а не благословена. В този миг ми се искаше никога да не съм те зачевала, да не съм срещала баща ти. Да не съм познала любовта. И това е истина, Бануин. Е, как я понасяш?

— Мога да те разбера — отвърна той. — Не съм нито ядосан, нито уязвен.

— Ами ако ти бях казала същото преди пет години, когато всички други момчета те мразеха и презираха?

— Щеше да ме съсипеш — призна Бануин. — Тогава бях твърде малък, за да те разбера.

— Да, детето вплита своите чувства в истината — натърти Ворна. — „Майка ми не ме е обичала.“ „Не съм бил желан на този свят.“ Почти същото е с Бейн. Конавар не го е признал за свой син, значи Конавар мрази и него, и майка му. Конавар е зла твар. Враг. Ето как Бейн си представя истината. И това го измъчва.

— И ние нищо не можем да направим, така ли?

— Не бих казала. У него има голяма сила — силата да бъде предан и да обича. Ако има добри приятели до себе си, може би ще намери своя път. Това можем да направим. Да останем негови приятели.

— Винаги ще бъда негов приятел — зарече се Бануин…

Бануин се унасяше от танца на сенките в пещерата. Погледна навън и различи силуета на Бейн, който още седеше на канарата. Надигна се сънено и се завлече при него.

— Хубава нощ — каза, когато седна на скалата до приятеля си.

— Хубава е — съгласи се Бейн. — Някои се плашат от нощта, но аз обичам тъмнината. Изглежда безкрайна и спокойна. Когато бях малък, на пет-шест, майка ми ме водеше при водопада Ригуан в топлите нощи. Плувахме на лунна светлина. Помня как мечтаех да съм риба и да си плувам вечно. Обичах тези нощи. Излизахме от водата, тя палеше огън и сядахме да изядем вечерята, която бе донесла. После винаги ми се спеше, тя ме завиваше с одеяло и ме прегръщаше, заспивах с глава в скута ѝ. Най-спокойните нощи в живота ми. Не сънувах нищо.

— Странно е, че хубавите спомени могат да натъжават — каза Бануин. — И с мен е същото, когато си спомня Големия мъж. Като малък все тичах на двора да видя дали идва да ни навести. Щом го видех, пищях от радост и търчах към него. А сега щом си спомня лицето му с онези яркосини очи, в гърлото ми засяда бучка. Толкова много неща щяха да са различни, ако не бе умрял в онази битка.

— Може би да, а може би не — отвърна Бейн. — И аз си играех с такива въпроси преди. „Ами ако…“ Глупава игра. Станалото — станало. Не можеш да го заличиш. Ако можех да върна днешния ден, нямаше да отида в „Зеленият призрак“. Или поне само щях да набия онзи дебелак. Но нищо не мога да върна. Както не мога да се върна при водопада Ригуан и да поседя там с майка си, увит в одеяло, с вкуса на сладкиш в устата.

— Понякога животът наистина не е справедлив — каза Бануин.

Бейн се засмя.

— Прав си. Но има и хубави мигове. Веднъж с майка ти спасихме един малък язовец, който беше ослепял. Тя го изцели. После го върнахме в гората и го гледахме как защъка към новия си живот. Чудесна нощ. Предпочитам да си мисля, че е пораснал, станал е силно животно, имал си е самка и са си наплодили много малки язовчета. Може да е било така. Може и да са го убили ловци. За щастие няма да науча. — Бейн взе едно камъче и го метна надалече във водата. — Дано морето е толкова спокойно и когато го прекосяваме.

— Ще пътуваш до отвъдморските земи с мен ли?

— Разбира се. Обещах на майка ти, че ще се погрижа да стигнеш до Каменград жив и здрав.

— Нищо няма да ми се случи — каза Бануин, защото изведнъж му стана неприятно. — И не вярвам Каменград да ти хареса.

— Ако не ми хареса, ще си тръгна. Ох, уморен съм. Отивам да лягам.

Бейн стана и влезе в пещерата. Бануин остана на скалата, погълнат от мислите си. Обичаше приятеля си, но щом си представи как отиват заедно в Каменград, се почувства потиснат и обезсърчен. Все едно да заведеш див мечок на сватбен танц. Засрами се от сравнението, но не можа да го пропъди от ума си.

Бейн лежеше в пещерата, опитваше се да изтърпи толкова познатите вълни на покрусата и се чудеше как да се измъкне от тази безутешна мъка. Паракс му бе казал истината. Бейн бе намислил да разиграва дълго преследвачите и накрая да умре в схватка, та това нерадостно живуркане най-после да свърши. Не бе осъзнавал ясно намерението си и чак когато чу думите на стария ловец проумя колко са правдиви. Не че толкова жадуваше смъртта. Обичаше живота, усещането на слънчевата топлина по кожата, шума на водопада, вика на ловуващия сокол. Мъката му не беше само заради смъртта на майка му или пренебрежението на Конавар.

Всичко това се съчетаваше и с други несгоди, особено самотата в детството, когато връстниците му просто го отбягваха, а после му възлагаха само черната работа, защото не овладяваше уж простичкото умение да чете и пише. Все му се струваше, че кралят е наложил тази досадна задача на риганте, паноните и норвиите само за да направи неговия живот още по-непоносим.

Усети как гневът му се надига. Ворна май му бе спасила живота, като го бе помолила да закриля сина ѝ. А сега този син — единственият му приятел — се срамуваше от него. Бе видял погледа на Бануин, когато му каза, че ще го придружи до Каменград, бе видял внезапния потрес и объркване. Не показа на Бануин, че разбира какво го е смутило, само му стана още по-тъжно, че трябва да крие болката си.

Но нали я криеше открай време? „Кога си позволявал на хората да те видят какъвто си? — попита се сам. — Кога си оставял маската да падне? Веселякът Бейн, разказвачът Бейн, певецът на мръсни песни Бейн.“ Навсякъде освен в Трите потока всички го харесваха, но онзи, с когото се смееха и шегуваха, не беше човекът зад маската.

Не бе показвал чувствата си дори пред майка си. Мислеше си, че ѝ се е струпала твърде много мъка, затова се шегуваше и се смееше, когато разговаряха. И само той успяваше да предизвика усмивка на лицето ѝ. Не че някой друг се опитваше.

Майка му вече я нямаше. Дори изкусната лечителка Ворна не можа да я спаси. Това озадачи Бейн, защото Ворна бе успяла да махне тумора от главата на малкия язовец и да му върне зрението. На гневните му въпроси тя отговори:

— Магията не стига. Ариан нямаше воля да продължи.

Бейн вече разбираше думите ѝ. И той бе преживял същото, докато потерята го търсеше.

И сега чувстваше същото в тази студена пещера.

Не можеше да мисли за нищо друго освен за майка си. Чудеше се кога ли е загубила желанието да живее. Тя често бродеше из възвишенията и се заглеждаше на север. А Бейн все се питаше дали майка му чака Конавар, дали се надява той да намине някой ден, да спре и да я заговори. Конавар не дойде.

Преди две години, когато беше на петнайсет, Бейн реши да се срещне с краля, но така, че да го принуди да говори с него. Щеше да го попита защо ги е изхвърлил от живота си. Замисълът му беше съвсем прост — да победи в надбягването на празника Белтин, да тича по-бързо от всички по петте мили в неравна местност. Имаше обаче голямо затруднение, защото само в Трите потока поне седмина от младежите бяха по-бързи бегачи от него.

Затова се подготвяше всеки ден месеци наред, развиваше издръжливостта си, тичаше по разкаляни пътеки, нагоре по стръмни склонове, принуждаваше се да стига до пълно изтощение. През първите седмици се случваше да спре, за да повърне. После продължаваше, макар че мускулите го боляха, а дробовете му сякаш горяха. Постепенно ставаше все по-силен. Крепеше го мисълта да срещне баща си и най-после да види в очите му гордост от сина му.

Не му беше лесно и в самото надбягване. Едно момче от северните панони не изоставаше от него по четири от петте мили, но накрая Бейн дръпна напред и завърши пръв в лудешки бяг към празничните огньове около подножието на крепостта в Старите дъбове. Последните двеста крачки измина между редици насърчаващи го хора, а до финала видя краля и братята му Брефар и Бендегит Бран.

Конавар беше едър и плещест. Носеше прочутото си шарено наметало с цветовете на петте племена, а на колана му висеше легендарният меч, подарен му от сидите, за който говореха, че разсичал и стомана, и камък.

С биещо до премала сърце, с готови да се пръснат бели дробове Бейн забави крачка и спря, опрял ръце на кръста си, вторачен в очите на краля. Все едно се взираше в собствените си очи. Погледите им се срещнаха. Покритото с белези лице на Конавар остана безизразно, той не се усмихна. Пристъпи напред и каза:

— Добре се справи.

Обърна се преди останалият без дъх Бейн да каже нещо и се провря през гъмжилото. За миг настъпи тишина, после Бендегит Бран прегърна Бейн през раменете и се провикна:

— Победителят е от Трите потока! — Тупна Бейн по рамото и добави: — Чудесно бягане.

Тълпата се развика одобрително, а Бран дръпна племенника си встрани от финала, към който се носеха с последни сили други бегачи, и го попита:

— Добре ли си?

Бейн погледна красивото лице на своя чичо и отвърна:

— Само съм малко уморен. — Загледа се във все по-дребната фигура на Конавар, който изкачваше пътеката към укреплението. — Кралят няма ли да остане за пиршеството?

Бран като че ли се смути.

— Той предпочита уединението. Рядко се случва да остане на пиршество задълго.

— Чух, че миналата година победителят в надбягването седял до него на празничната трапеза.

— Значи ти ще седиш до мен тази година — каза Бран.

— Май предпочитам да си тръгна веднага — отвърна Бейн.

— Два дена път? Остани да се порадваш на празника.

Но Бейн оседла взетия назаем кон и потегли по тъмно.

След година и половина за пръв път влезе в бой с Морските разбойници, уби двама и рани трети, наградиха го със златната гривна, която още носеше на китката си. Обичаят повеляваше кралят да връчи наградата. Бейн получи своята гривна от Брефар. Това вече не можеше да го изненада.

Почти по същото време Ариан започна да вехне. Хапваше само трошици като птиче, слабееше. И дори той не успяваше да я разсмее…

Бейн се уви с одеялото и легна на една страна. Чу тихите стъпки на влизащия в пещерата Бануин, но не отвори очи.

„Ще те заведа невредим до Каменград и щом видим крепостните стени, ще се сбогуваме.“

Каруцата едва се влачеше в проливния дъжд, двата уморени коня се тътреха мудно, навели глави срещу вятъра. Коларят се бе прегърбил под платнището, дясната му ръка стискаше поводите, лявата обгръщаше раменете на седналото до него момиче.

Въпреки платнището и двамата бяха подгизнали; момичето трепереше.

— Колко остава, татко?

— Ако може да се вярва на картата, до моста има около миля. И след това още пет. Трябвало да стигнем преди да се мръкне.

Каза го с усмивка. Небето бе притъмняло почти както нощем. Апий вдигна камшика и изплющя с него над главите на животните. Те се напънаха и започнаха да теглят малко по-бързо. Дъщеря му се сгуши в него. Той я погали по гърба и се опита да оправи качулката ѝ, за да я защити поне малко по-добре от дъжда. Но и качулката беше подгизнала. Момичето вдигна глава и му се усмихна. Сърцето му се сви. „Колко прилича на майка си. Толкова е красива…“

Пак се загледа в онова, което бе обозначено на картата като път. Поклати глава от яд. Път ли? Широка отъпкана ивица, сега разкаляна и неравна, колелата на каруцата затъваха в дълбоките коловози, изровени от безчет предишни возила. Само слабоумен или варварин би я нарекъл път. Пътища имаше в империята, управлявана от Каменград, с настилка от умело наредени върху чакъл и пясък камъни.

Въздъхна. В Каменград обаче имаше и Алени жреци, Кръвни изпитания, клади.

Вятърът стихваше, дъждът отслабваше. Вече не жилеше лицата им, а само трополеше по платнището над главите им. На запад слънцето се показа през разкъсаните облаци. Апий смъкна качулката от късата си бяла коса.

Лия пак го погледна и се усмихна.

— Всичко изглежда прекрасно, когато слънцето свети.

— Точно сега най-прекрасната гледка ще бъде баня, в която от ароматната вода се издигат облаци пара — отвърна бащата. — После масаж и дълъг сън.

— Барус каза, че градът бил донякъде цивилизован. Би трябвало да имат баня.

— И без нея ще минем, стига да няма храм — промърмори Апий и усмивката му се стопи.

— Жреците още не са прекосявали морето — каза момичето. — Но и това ще се случи.

Лия се надигна, протегна се, свали наметалото от раменете си и го изтръска от водата. Апий я погледна и пак се почувства ободрен и свеж. Тъмната ѝ коса беше къса според най-новата мода в Каменград и прическата подчертаваше необичайната красота на лицето ѝ, огромните ѝ тъмни очи и сияйната усмивка. Усъмни се дали не я вижда с предубедения поглед на баща, но веднага си спомни какво се случваше с неговите млади офицери в присъствието на Лия. Повечето направо онемяваха. Позволи си надеждата, че в тази затънтен край на империята тя най-после ще се отърси от глупостите, които ѝ бе внушила майка ѝ. Ще изчакат да мине малко повече време, ще се върнат в Каменград и ще заемат полагащото им се място сред уважаваните хора. Лия би могла да се влюби и да се омъжи, да живее в истинско щастие. А самият той — да седи на слънце и да гледа как растат внуците му.

„Дълго трябва да живея, за да дочакам това“ — напомни си с въздишка. Гърбът го болеше, усещаше как ставите в коленете му се подуват от влагата и студа. „Пет десетилетия бях войник, участвах в походи и в студ, и в пек, спах на коравата земя. Същинско чудо е, че още мога да ходя.“

Но и в най-страшен кошмар не би му се присънило, че ще завърши живота си отвъд морето — в същите земи, където бе разгромена армията на Каменград. Потрепери при спомена. От всички командири в безразсъдния поход единствен Апий бе заслужил слава: неговата Пантера отстъпваше с бой и успя да се върне в укрепения бивак от предишната нощ. Но и той бе загубил половината си войници.

Онзи Конавар се оказа същински демон в човешки облик. Ръководеше бойците си безупречно, а Валанус очакваше обичайното за всички келтои безредно нападение с всички сили. И се хвана в капана. Останала без припаси, уморената гладна армия не можеше да построи укрепления и бе ударена първо от тежка кавалерия, а после и от конни стрелци. Когдънското поле… От самото име сякаш мравки полазваха по кожата му. Там бяха загинали дванайсет хиляди войници на Каменград.

В средището на империята потресът беше неописуем. Арестуваха Апий и го върнаха, за да го съдят, но той и още трима офицери бяха оправдани по обвиненията в нехайство. Градът стовари цялата си ярост върху мъртвия Валанус: говореха, че бил повел своите петнайсет хиляди войници срещу цял милион врагове. Апий просто не можеше да повярва на ушите си. Но хората се вкопчваха в тези безсмислици. Гордостта им не допускаше, че е възможно армията да бъде победена от само трийсет хиляди бойци на риганте. Никой не желаеше да чуе истината… освен Джасарай. И то само в разговор на четири очи.

Апий не можеше да забрави деня, когато генералът (тогава още не беше император) го повика в дома си, накара го да си припомни всеки миг от сражението, да рисува скици как са били разположени силите, да задълбава в подробности от тактиката. Риганте първо бяха избили всички съгледвачи от племето сени, които служеха на Валанус, и армията напредваше, без да знае какво има срещу себе си. След това голям отряд се промъкна в тила им, връхлетя обоза, изкла коларите и подпали каруците. А на Когдънското поле войниците на Валанус бяха обкръжени от обединените бойци на риганте, норвиите и паноните, които Конавар бе подчинил на властта си.

— Аз го обучих — промълви накрая Джасарай и на Апий му се стори, че в гласа на пълководеца прозвуча гордост.

— Прекалено добре си го обучил. Трябва да изпратим нова армия там, и то скоро.

Джасарай завъртя глава.

— Когато настъпи подходящ момент. Това поражение наплаши хората. Вече не се доверяват достатъчно на Съвета. Аз също. Убеден съм, че в Каменград трябва да има един владетел — един ум, който да управлява съдбините на нашия град.

— Твоят ум ли, генерале? — попита направо Апий.

— Ако поискат това от мен, няма да е патриотично да откажа. Ти чия страна ще избереш, стари приятелю?

— Както винаги, Книжнико. Ще бъда до тебе.

— Друго не съм и очаквал — призна Джасарай…

Каруцата се раздруса — колело бе опряло в подаващ се от земята камък. Апий накара конете да заобиколят препятствието. Вече виждаше моста: направен от дърво и дълъг не повече от петдесетина стъпки.

Да, подкрепи Джасарай, видя го да се окичва с императорската титла. Но когато неговото семейство беше застрашено…

— Не разчитай на императори… — прошепна Апий.

— Каза ли нещо, татко?

— Не, мислех на глас.

— Барус ще си има ли неприятности, че ни предостави къщата си?

— Нищо не го застрашава. Лия, ние не сме бегълци. Не са ни връчили заповеди за арест. Не сме извършили престъпление.

— Но нали когато избягахме, вече знаехме, че ще дойдат?

— Не сме бягали — троснато каза Апий. — Помолихме императора за разрешение да напуснем Каменград. И той ни разреши. С това се изчерпа помощта му. Така че не сме бягали.

— Озлобен си. Това не ти приляга. Както и да е, тръгнахме посред нощ, когато отвеждаха наши приятели в тъмниците. Това си е бягство.

— Лия, арестуваните не бяха мои приятели. Никога не съм споделял техните глупотевини. И никога няма да повярвам в тях.

— Не мисля, че са глупости — възрази Лия. — И не мисля, че са глупости според Извора.

— Ех, много могъщ бог е този Извор. Екзекутират всички вярващи в него, а той не си мърда пръста. Но нека не подхващаме отново този спор. Стигат ми пререканията, които си имахме с Пире.

Смълчаха се, след като той изрече името. Апий не беше в дома си, когато Алените жреци дошли да я арестуват. Тогава служеше на източната граница и участваше в потушаването на кървав бунт. Върна се в Каменград вечерта след осъждането и екзекуцията ѝ. Пире не се бе отказала от вярата си и се отнасяла снизходително към обвинителите, нарекла ги „дребнави хорица с дребнави мечти“.

Още си мислеше, че е странно жена, запълвала живота си със стремежа към всякакви порочни удоволствия, да срещне края си със смелост и достойнство. Погледна Лия. Тя не беше негова родна дъщеря. Пире я бе заченала от някой любовник, а те бяха безброй. Апий се съмняваше, че и самата Пире бе знаела кой е бащата. Той обаче обичаше Лия по-силно от всичко в този свят. Тя беше слънцето за душата му, хладна бистра вода в пустинята на неговия живот.

Пире му изневеряваше неуморно. Вечно недоволна и разглезена, младата му съпруга бе прахосала голяма част от богатството му за нелепо скъпи дрехи, безчет одеяния от коприна, обшити със скъпоценни камъни рокли и всевъзможни дрънкулки. Изобщо не личеше да я привличат някакви достойни дела. Но на четирийсет се опълчи срещу могъществото на жреците и не отстъпи, макар да знаеше, че ще я погубят.

— И всичко това заради някакво дърво! — изрече той на глас.

— Защо мисълта за Дървото ти е толкова противна? — попита Лия.

— Какво?…

— Пак спомена Дървото.

— Не осъзнах, че си говоря сам.

— Дървото не е нищо друго освен символ на силата на Извора — дух, който се носи нагоре, навън, надолу и навътре като отражение на сменящите се сезони. И няма нищо общо с преклонение пред дърветата. Това е глупава лъжа, втълпявана от жреците.

— А ти защо не можеш да проумееш — троснато каза Апий, — че жреците са силата в Каменград? Да им се противопоставяш е опасно своеволие. Затова се озовахме тук — в тази прокълната воняща дупка.

— Щях да остана с радост — напомни Лия.

— За да умреш — натърти Апий.

— Някои неща заслужават да умреш за тях.

— Да, но дърветата не са сред тези неща.

Впрягът спря пред моста. Апий стана и се вторачи в бушуващата около подпорите вода. Скованият от дърво мост изглеждаше крехък и занемарен. Той го прокле наум, седна и изплющя с камшика. Конете стъпиха на дъските. Под тях пороят довлече издутия труп на бик, който се блъсна тежко в една подпора. Тя изпращя. Каруцата се килна встрани. Апий пак се надигна и размаха камшика. Уплашените коне напънаха хамутите.

И тогава мостът се срути.

Апий отхвърча от седалката и си удари главата в някаква греда. Не усещаше нищо, когато цопна във водата.

Бануин тънеше в униние през почти целия ден не само заради свирещия вятър и силния дъжд. Не бе спал добре, сънищата му бяха наситени с уплаха и унижения. Добре че не ги бе запомнил… но един бе успял да се вкопчи в съзнанието му…

Стоеше гол насред Каменград, а тълпите му се подиграваха. Някакво притаено кътче на ума му разбираше твърде добре причината за съня и той се чувстваше изменник и неблагодарник.

Това, че Бейн ще го придружи чак до Каменград, го обезсърчаваше, затова се плашеше и насън. Беше си мислил да си купи подходящи дрехи, да се подстриже и да се запише в университета. Накратко — да стане гражданин на Каменград, да бъде част от живота в това прекрасно средище. Да не чува повече присмех и закачки, да не бъде отхвърлен. Копнееше да стане книжник, да прекара живота си в учение и размисъл. А сега яздеше към града на своите мечти до човек, склонен към свирепо насилие, въплъщение на всичко най-добро и най-лошо в мъжете от племето риганте.

Но този човек го закриляше открай време и понасяше търпеливо омразата на връстниците им заради своя избор. Угризенията подтикваха Бануин към нерадостната мисъл, че е недостоен.

Дъждът поспря за малко преди пладне и Бейн бутна качулката назад и доближи приятеля си.

— Днес не си много приказлив.

Бануин се усмихна насила.

— Заради дъжда е.

— Хайде де! — Бейн го тупна по рамото. — Познаваме се от малки. Когато си толкова посърнал, нещо те гложди. Още ли си разстроен заради дебелака?

— Не. Мислех за живота си сред риганте.

Това поне беше част от истината.

— И какво?

— Не бях щастлив. Тежко е да те мразят за нещо, което не е по силите ти да промениш. Не съм виновен за кръвта, която тече във вените ми. Защо не искаха да ме смятат за един от тях като син на Ворна?

Бейн сви рамене.

— Да, трудно ти беше, признавам.

— Не съм сторил зло на никого от тях — продължи Бануин и в гласа му се прокрадна гняв. — Но те ме мразеха. Ти обаче все се караше и се биеше с някого, а те харесваха. Или щяха да те харесват, ако им беше позволил. В това няма никакъв смисъл.

Бейн го погледна и като че ли щеше да отвори уста, но се отказа и го изпревари малко, макар че сивият кон подбираше внимателно къде да стъпва в калта. След внезапния край на разговора Бануин започна да умува за последните си думи, чудеше се дали не е изрекъл неволно някаква обида. Остана си в недоумение и смуши кафявия кон да се изравни със сивия. Погледна Бейн. Не личеше приятелят му да се сърди, но и явно не му беше весело.

— Какво има? — попита Бануин. — Какво толкова казах?

— Уж искаш да си книжник, но за тебе всичко е твърде просто.

— Няма ли да ми обясниш?

— Какъв смисъл има? — отвърна Бейн. — Ти напускаш риганте и всичко това е в миналото.

— Все пак бих искал да знам.

Бейн вдигна поглед към притъмняващото небе. Скоро щеше да завали пак. Гръмотевица проехтя в далечината и конете трепнаха. Бейн погали дългата шия на сивия кон и му прошепна нещо, за да го успокои. Чак тогава се обърна към Бануин.

— Ето ти пример. Конете се подплашиха. А ти какво направи?

— Не те разбирам.

Бейн дръпна юздите, за да доближи кафявия кон, който още въртеше глава. Успокои и него.

— Не спираш да се оплакваш от този кон. Подскачал. Не те понасял. Но когато е уплашен, не го галиш, не му говориш. За тебе не е нищо повече от четирикрака твар, която ще те пренесе до морето. Седиш върху него, но не го яздиш. Изобщо не си опитал да се сближиш с него, да станеш негов приятел.

— Какво общо имат пък конете?!

Бейн тръсна глава.

— Наистина ли не разбираш? Цял живот се оплакваш, че никой не те харесва. Но кога си направил нещо за някого? Миналата година се подпали хамбарът на Ниан и всички се втурнаха да гасят. Ти къде беше? Остана си вкъщи. Докато се разотивахме целите в сажди и пепел, ти мина покрай нас, направо блестеше от чистота. Все едно бе окачил на врата си табела „Не ми пука за вас и за грижите ви.“ Някой ден ще проумееш, че си такъв, защото сам си избрал да си такъв. Не е заради кръвта във вените ти.

— Несправедлив си! И полусляп човек можеше да види веднага, че хамбарът на Ниан ще изгори до основи. Хората само си прахосаха силите и времето.

— Това уж прахосано време ги сплоти. Показаха си взаимно, че милеят един за друг, че са готови да рискуват един за друг. Ниан загуби хамбара си, но намери утеха в това, че има истински приятели, които го подкрепят. Два дена след това същите хора се събраха да построят нов хамбар. И това ли беше прахосване на време и сили? А ти пак не беше там.

Облаците отново стовариха дъжда върху тях. Бейн нахлупи качулката на главата си и се загърна плътно с коженото наметало. Бануин побесня, но каквито и думи да извикаше, бурята щеше да ги отнесе. Казаното от приятеля му сякаш го гризеше отвътре, докато се мъкнеха по пътя. Откакто се помнеше, получаваше само подигравки и побоища от риганте. Защо да го е еня за техните хамбари или техния живот?

Привечер дъждът се укроти, небето на запад просветля и двамата продължиха по брега на една придошла река. След един завой видяха в камъните строшена по средата каруца. Във водата се мяташе кон и отчаяно се мъчеше да задържи главата си над повърхността. Бейн срита сивия си кон в галоп натам. Скочи на земята, откопча колана с ножницата и го хвърли настрани, после се покатери на каруцата и тръгна към слабеещото животно. Сряза хамутите с ножа и се гмурна.

Бануин гледаше от брега. Бейн изплува три пъти, само за да се потопи отново. Накрая конят се освободи от каруцата, но беше прекалено изтощен, за да се измъкне. Бейн плуваше до него. Обърна се и кресна на Бануин:

— Недей да стърчиш като пън! В каруцата има въже!

Стреснат от яростта му, Бануин скочи от седлото и се качи на каруцата. Видя няколко сандъка и две намотани въжета. Сложи ги през рамо и се смъкна по каруцата. Подхлъзна се и малко оставаше да падне, но се хвана за наполовина скритото от водата близко колело. Каруцата се наклони. Стори му се, че ще се катурне върху него, страхът го подгони да изгази нагоре в калта. Размота едното въже и върза края на примка. Ръцете му трепереха, когато доближи хлъзгавия скат, и два пъти не успя да нахлузи примката през главата на подскачащия кон. На третия път сполучи. Примката се стегна и Бануин се напрегна да издърпа животното на сушата. Подметките му се пързаляха, останалият без сили кон се смъкна обратно и падна настрани. Един от краката му удари Бейн по главата и той извика. В следващия миг ревящата вода го понесе. След стотина крачки обаче Бейн успя да се хване за един увиснал ниско клон, измъкна се от реката и затича към каруцата. Челото му беше в кръв. Бейн изтича към коня си, яхна го, дръпна въжето от ръката на Бануин и го върза за лъка на седлото. Смуши коня си и внимателно измъкна от водата преумореното животно, което застана треперещо до тях. Бейн слезе от седлото и го погали по шията и хълбоците.

— Ти се пребори храбро — каза му тихо.

Изведнъж каруцата се откъсна от брега, превъртя се и повлече трупа на втория кон, който се бе удавил.

Бейн избърса окървавеното си чело.

— Съжалявам — промърмори Бануин. — Не се сетих да вържа въжето за седлото.

Бейн помълча, после вдигна рамене.

— Спасихме коня, така че всичко свърши добре.

Бануин огледа раната. Не беше дълбока и нямаше нужда от шевове, но кървеше обилно, а над лявото око на Бейн се издуваше голяма цицина.

В миг на безветрие слухът на Бануин долови слабичък звук и той се извъртя натам и възкликна:

— Чу ли това?

— Да. Май някой вика.

Този път думите стигнаха до тях по-ясно:

— Помощ!

Пред тях брегът се издигаше стръмно, а край водата беше пълно с камъни. Бануин хукна нагоре, стигна до ръба и се загледа надолу. Видя млада жена, вкопчена в стърчащ скален къс на трийсетина стъпки от края на водата, която се пенеше в бързеите около нея и можеше да я завлече всеки миг. После забеляза, че тя прикрепя с едната си ръка белокос мъж, който опитваше немощно да се издърпа нагоре по камъка.

Бейн се вторачи в хората долу, след това огледа брега и изсумтя.

— Не можем да свалим конете там. — И изпсува тихо.

— Какво да правим? — затюхка се Бануин.

Бейн изтича обратно към мястото, където бяха оставили въжетата, намота едно през рамо, върна се и се спусна предпазливо към водата. Бануин също се смъкна по склона при приятеля си, който вече връзваше края на въжето около кръста си.

— Не можеш да влезеш в този порой — възрази Бануин.

— А ти какво предлагаш? — Очите на Бейн блеснаха. — Може би да седнем и да ги гледаме как умират, вместо да прахосваме силите си напразно?

— Не исках да кажа това — унило отвърна Бануин. — Само казах, че не можеш да влезеш в реката. Ранен си, изтощен си от ваденето на коня. А и дори да стигнеш до тях, аз не съм толкова силен, че да издърпам и трима ви на брега.

Бейн не възрази. Разхлаби въжето и го върза около кръста му.

— Трябва да влезеш в реката нагоре по течението. Иначе ще те отнесе встрани от тях. Плувай под ъгъл. Щом ги доближиш, завърти се да опреш крака в камъка, за да не си потрошиш ребрата. — Взря се в очите на Бануин. — Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Не искам, разбира се! Но стига сме губили време.

Качиха се на бегом стотина крачки нагоре по брега. Бануин скочи в реката и Бейн започна да отпуска въжето. Бануин загребваше с ръце и риташе с крака колкото можеше по-бързо. Течението се оказа много по-буйно, отколкото очакваше. Бейн тичаше по брега, стиснал края на въжето, но още беше назад, когато Бануин видя камъните сякаш да скачат към него. Опита трескаво да се обърне, но нямаше време да протегне крака напред и се блъсна тежко. Непоносима болка обгори дясното му рамо и китката. Реката щеше да го завлече нататък, но момичето го сграбчи и това му даде време да се хване със здравата си ръка.

— Твоят приятел не може да изтегли всички ни! — изкрещя тя през грохота на водата. — Помогни на баща ми, аз ще се издърпам по въжето.

Бануин беше прекалено замаян от болка, за да спори с нея. Момичето вече се издърпваше полека към брега. Той протегна дясната си ръка и се помъчи да хване белокосия мъж, но не усещаше пръстите си. Възрастният човек се усмихна изнурено и впи пръсти в ръкава му. Бануин извика и мъжът го пусна веднага, но щеше да потъне. Младежът стисна тялото му с крака и главата пак се подаде на повърхността.

— Обвий ръце около врата ми!

Белокосият го послуша. Бануин погледна към брега. Момичето се измъкна на сушата и също хвана въжето. Бейн му даде знак, че е време да се пусне от камъка.

Бануин се вкопчи във възрастния мъж с лявата си ръка и се отблъсна с крака. Водата заля и двамата, въжето се опъна. Бануин помисли, че това е краят, белите му дробове щяха да се пръснат. Но след малко изскочи на повърхността и усети, че онези на брега дърпат с все сила. Краката му опряха в дъното. Белокосият вече беше в несвяст, но Бануин се беше вкопчил здраво в него.

Бейн остави момичето да държи въжето, нагази във водата и издърпа двамата на брега. Бануин се просна по гръб задъхан. Чу пъшкането на стареца. Бейн приклекна до него.

— Ръката ми е счупена — каза Бануин.

Бейн внимателно опипа подутата китка.

— Да, така изглежда. Ще я превържем и ще те заведем при лечител.

Момичето бе коленичило наблизо. Имаше къса тъмна коса, виолетовите очи изглеждаха огромни под прекрасно очертаното чело. И един поглед към тази красота стигаше да му олекне.

— Ти си много смел — каза тя тихо с леко дрезгав глас.

Не му хрумна подходящ отговор и той само опита да се усмихне. Изведнъж се разтрепери.

— Какво му е? — попита момичето.

— От студа и болката е — обясни Бейн. — Запали огън, а аз ще се погрижа за него.

Бейн му помогна да стигне до дърветата и го настани под един клонест бор, където земята беше почти суха. Вляво от него лежеше възрастният мъж, от гърдите му се чуваха хрипове. Момичето се мъчеше да запали огън, удряше с ножа на Бейн по кремък и искрите обсипваха купчинка сухи борови иглички. Бануин още трепереше, започна и да му се гади. Болката туптеше в ръката му, пръстите му вече се подуваха. Бейн донесе одеяло и го зави.

— Добре се справи — чу Бануин думите му.

И заспа.