Среднощен сокол

6.

Персис Албитан винаги се бе притеснявал от Алените жреци. Не защото трябваше да се страхува от нещо, побърза да си внуши той. Но те сякаш имаха дарбата да плашат. Погледна жреца и се сепна, защото онзи също го гледаше. И той като другите си събратя имаше бръсната глава и раздвоена брада, боядисана в кървавочервено. Носеше дълга до глезените бледозлатиста роба без никакви накити освен продълговат медальон от сивкав камък в железен обков.

— Не искате ли все пак да седнете? — попита Персис. — Те може да се забавят.

— И така ми е удобно, Персис Албитан.

Персис изтръпна, щом чу името си от неговата уста.

— Е… — усмихна се насила. — За пръв път ли идвате в Гориаса?

— Не. Дойдох през пролетта, за да заловим двама предатели.

— Да, разбира се. Сега си спомних. И как е в Каменград?

— В какъв смисъл?

Персис усети струйка пот да се стича по гърба му.

— Мина много време… почти две години, откакто бях за последен път във Великия град. Питах се…

„Какво съм се питал?!“ Всеки миг щеше да се поддаде на паниката. „Колко ли невинни сте измъкнали от леглата им посред нощ, за да ги изгорите на кладата? До какви нови низости на ужаса и жестокостта сте паднали?“

— Питал си се за… — подкани го жрецът.

— Толкова ми липсва градът — опомни се Персис, — с театрите и гостилниците, с увеселенията и сбирките на достойни хора. Времето си минава и неволно се питам дали всичко е както съм го запазил в съкровищницата на паметта си. Винаги очаквам с радост новини от Каменград. Те уталожват тъгата ми да живея на огромно разстояние от родния си дом.

— Градът си остава прекрасен — изрече жрецът, — но туморът на ереста е навсякъде. Трябва да бъде намерен и изрязан.

— О, да — съгласи се Персис.

— Колко от поклонниците на Дървесния култ благоденстват в Гориаса? — попита жрецът.

— Не познавам нито един — излъга Персис.

— Има ги и тук. Надушвам мерзостта им.

Дребничкият роб Норуин отвори вратата. Видя жреца и се поклони ниско, преди да каже на Персис:

— Представителите на „Палантес“ вече са долу.

Дебелакът си отдъхна.

— Покани ги.

Норуин се поклони втори път и излезе заднешком от малката стая. Отскоро всички договори за повече от хиляда жълтици трябваше да бъдат засвидетелствани от жрец, който прибираше две на сто от стойността на сделката.

— Научих, че Бяс ще се бие отново — каза жрецът.

— Така е. Вие любител ли сте на игрите?

— В смелостта се корени величието на нашата цивилизация. Добре е за гражданите да виждат прояви на бойна доблест.

Вратата се отвори отново и Норуин въведе двама мъже. Бяха на средна възраст, пременени в скъпи дрехи, наметалата им бяха поръбени с кожа от хермелин. Зърнаха жреца и се поклониха незабавно. За Персис беше голямо удоволствие да види и тях толкова напрегнати в присъствието на гологлавия с боядисаната брада. „Че кой ли няма да се плаши?“ За някакви си десет години жреците се бяха превърнали от орден на книжници, които записваха и попълваха историята на Каменград, в най-страховитата сила на империята.

Единият от пратениците — мъж с могъщо телосложение и вързана на опашка дълга тъмна коса, извади два свитъка и ги подаде на Персис с поклон.

— Господарят Абсикус ви приветства. Аз съм Джайн, Пръв роб в „Палантес“. С мен е моят съратник Танян.

„Дори техните роби са облечени по-добре от мен“ — отбеляза Персис. Джайн носеше дълга синя туника от вълна, поръбена със златен брокат; на гърдите с черни копринени конци бе извезана орлова глава.

Той покани гостите да седнат и разгъна свитъците — обичайните договори за дължимите суми и условията. Прочете придирчиво всеки параграф. Накрая се подвоуми, погледна Джайн и каза:

— Тук е посочено, че цирк „Орисес“ ще плати пътните разноски и престоя на групата от „Палантес“. Това не бе споменато в преговорите ни досега.

— Сигурно някой е забравил да обясни това условие — невъзмутимо отговори робът.

— Този параграф ще бъде премахнат — настоя Персис.

— Не съм съгласен — възрази Джайн. — Получавате много задоволителна сума за своето участие в това… незначително събитие. Господарят Абсикус ми нареди недвусмислено да няма никакви промени в договора.

— Щом е така, какво да кажа? — промълви Персис.

Взря се в тъмните очи на роба и долови блясъка на самодоволството и едва прикритото презрение. Персис се обърна към жреца със смутена усмивка.

— Уважаеми господине, толкова съжалявам, че загубихте ценно време заради нас.

Избута туловището си от креслото, взе наметалото си и тръгна към вратата.

— Къде отивате? — учуди се Джайн.

— В банята. Ще полежа дълго в басейна, после ще се насладя на масаж. Моля да предадете моите почитания на вашия господар Абсикус.

— Не подписахте договора!

Персис спря на прага.

— Няма договор.

Прекрачи навън и Джайн се надигна толкова припряно, че събори стола си.

— Чакайте! — възкликна робът и изприпка след дебелака в коридора. — Стига де, тук сме се събрали разумни хора. По-добре е да се разберем.

— Няма за какво да се разбираме — отвърна Персис. — Или влизаме, задраскваме условието и подписваме договора, или си тръгвам.

Джайн пристъпи към него и Персис надуши уханието на намазаната му с ароматно масло коса.

— Господине, да говорим откровено. Вие сте затънали в дългове и сте на крачка от разорението. Този договор за вас е като ръка, подадена на удавник. Не можете да го откажете.

— Довиждане — каза му Персис, бутна външната врата и излезе на слънце.

— Съгласен съм! — кресна Джайн. — Условието ще бъде премахнато. Хайде да си свършим работата.

Персис постоя пред вратата и влезе.

Когато всички посетители си отидоха, дойде Норуин.

— Ако можеше да управляваш цирка толкова изкусно, колкото се пазариш, нямаше да закъсаме така.

— Съвсем мъничко остава думите ти да се превърнат в похвала — подхвърли Персис.

— Проклет да съм, ако исках да те хваля. Май не подбрах подходящите думи.

Дебелакът му се ухили.

— Утре ще се погрижиш всичките ни дългове да бъдат изплатени. Първо най-просрочените, по които са се натрупали повече лихви. И през следващия сезон ще се нуждаем от доброжелатели.

— Само от доброжелатели ли? — намуси се Норуин. — Ако Бяс умре, край на цирк „Орисес“. Персис, какво те е прихванало? Ти си схватлив и хитър човек. Успехите ти в търговията бяха изумителни. Защо не можеш да проумееш, че цирк „Орисес“ е обречен?

— Проумял съм го — призна Персис. — Но не мога да се спра. Обичам цирка, ръкопляскащите зрители и удоволствието в очите им, когато гледат конните акробати и двубоите. Това ме вълнува по-силно от всякакви печалби. Мечтая си да видя стадиона препълнен и всички да викат от възторг.

Норуин потърка с два пръста дългия си нос.

— Да, да, чудесна мечта. Но хайде да огледаме грозната истина от всички страни. Гориаса е завоюван град на народа келтой. Повечето жители са от племето гат и циркът не е много интересен за тях. Нашите сънародници тук са по-малко от три хиляди. Просто не стигат, за да напълнят трибуните. И като спомена за конни акробати… Успя ли вече да забравиш, че „Палантес“ ни ги отмъкнаха?

Персис се бе улисал в мислите си.

— Ами да! — ахна ненадейно.

— За конните акробати ли си спомни?

— Не. Знам как да запълним стадиона. Трябва да уреждаме представления за хората от гат. Да измислим нещо, което те ще поискат да гледат.

— Веднага се сещам за сношенията с овце — предложи Норуин.

— По-сериозно, приятелю — укори го Персис. — Келтоите не са варвари, както ги очерняме. Те обработват метали великолепно, а културата им е по-стара от нашата.

— Не оспорвам това. Помисли за друго — те са войнствен народ, но дори когато тук често имаше двубои до смърт, малцина от тях идваха да гледат.

— Знам. Не искаха да плащат, за да гледат мъже от Каменград, които се бият помежду си. Но дали няма да платят, за да видят как един от тях се бие до смърт с някой от Каменград?

Норуин помълча замислено, после каза:

— Ето нещо, за което си струва да поумуваме…

Магистратът Хулиус Марани скучаеше. Не че някой в съдебната зала би могъл да забележи, защото острият му поглед под тежките клепачи сякаш не пропускаше нищо и пълното му лице беше много сериозно, докато слушаше с привидно внимание всяка дреболия в показанията. Очите му само нарядко се стрелкаха към изящния пясъчен часовник и стичащата се в долната половина струйка.

Седеше и се преструваше на съсредоточен в делото — млад фермер от племето гат твърдеше, че гражданин на Каменград му е отнел земите с измама. Доводите му звучаха убедително, но ответникът вече бе платил внушителен подкуп на Хулиус и делото беше предрешено. Този младок от племената беше слабоумен. Хулиус го покани преди няколко дни в дома си, даде му шанс да предложи по-голям подкуп, но селянинът също като останалите варвари изобщо не успяваше да вникне как цивилизованите хора решават споровете помежду си. Само дърдореше за правосъдие и непочтени похвати в търговията… както правеше и сега.

Хулиус изчака младежа да завърши изложението си, както изискваха добрите обноски, и отсъди в полза на ответника. Варваринът закрещя оскърбления към него. Хулиус заповяда на съдебните пристави да го изведат и му наложи наказание двайсет удара с камшик за наглостта му.

След краткото вълнение скуката пак го налегна като тежко покривало.

Хулиус Марани можеше да бъде богат и само от поста си на Пръв магистрат в Гориаса — полагаше му се една пета от всички наложени глоби. Поръча товар от прекрасен мрамор, добит в Тургония, за да си построи подходящ дом южно от пристанището. Имаше вярна съпруга и красива любовница от местното племе, навсякъде го посрещаха почтително. А не като във времената, когато беше писар в корабна кантора и получаваше по четвърт сребърник на ден. Бе тънал в мизерия две години, докато намери пътя към високия пост и своя дял от славата.

При плаване в бурно море солената вода повреждаше някои денкове с платове и те не можеха да бъдат продадени. Захвърляха ги нехайно край складовете. Веднъж Хулиус реши да разреже такъв денк със зелена коприна от източните земи и откри, че са пострадали само външните топове плат. В средата на денка четири от двайсет и петте топа коприна се оказаха непокътнати. Продаде ги и така се сдоби с първите печалби. Месеци наред отделяше настрана десеторно повече пари, отколкото беше надницата му, създаде и ценни връзки с някои занаятчии. Една вечер капитан на кораб го завари да оглежда повредените денкове, повика го настрана и му предложи общо начинание. Всички търговци се примиряваха със загубите при превоза по море, стига да оставаха малки. Срещу достатъчен дял от печалбите капитанът беше готов да отделя настрана денкове без никакви повреди, а Хулиус можеше да ги отписва.

Всичко се подреди чудесно.

Само след година Хулиус направи първата вноска за собствена земя и започнаха да му строят къща. Жена му Дарния преливаше от блаженство, че забогатяват толкова бързо. Но собствениците на корабната кантора не споделяха радостта ѝ. Заедно с десет войници от стражата завариха Хулиус да наглежда товаренето на каруца с десет съвсем невредими денка.

Заловиха и капитана и след четири дни го обесиха. Хулиус обаче бе използвал част от печалбите си, за да подпомогне кариерата на един братовчед на съпругата си и братовчедът се издигна сред подчинените на Джасарай. Затова собствениците на кантората получиха спазарено обезщетение, а на Хулиус бе предложен постът на Пръв магистрат в Гориаса. Отново беше близо до истинското богатство, макар че изпращаше внушителна част от доходите си на влиятелния роднина на Дарния.

Въпреки че ставаше все по-заможен и животът му беше лек, Хулиус се отегчаваше от Гориаса и безкрайната върволица незначителни дела, които разглеждаше: нарушени договори, семейни разногласия, спорове за наследени земи и граници на парцели. Жадуваше за разкошните заведения и домове на насладата в центъра на Каменград, за приказно умелите проститутки, за музикантите и превъзходните гозби, чиито рецепти бяха събрани от десетки различни култури.

Погледна списъка пред себе си. Още едно дело и после можеше да се отбие при любовницата си.

В построената наскоро зала на съда влязоха трима мъже, поклониха се пред подиума, на който седеше Хулиус в бяла съдийска тога, и заеха мястото си вдясно от двата аналоя, украсени с дърворезба. Хулиус позна гладиатора Бяс и собственика на цирк Персис Албитан. Между тях стоеше някакъв младеж от племето гат — строен здравеняк със златиста коса и разноцветни очи. Задната врата на залата се отвори и влезе един от Алените жреци. Не се поклони, а веднага застана вляво от аналоите. Хулиус забеляза изненаданото изражение на Персис Албитан и усети безпокойство като малка тежка топка в стомаха си.

Магистратът прочете на глас документа на масата:

— „Регистрация на Бейн от племената за участие в двубои от името на цирк «Орисес».“ — Вдигна глава и попита: — Кой е покровителят на този човек?

— Аз — отговори Персис.

— А кой ще застане до него, за да бъде гарант на неговата почтеност?

— Аз — сериозно изрече Бяс.

Хулиус впи поглед в младежа.

— А ти, Бейн, заклеваш ли се да поддържаш възвишените традиции на храбростта и…

— Аз възразявам срещу гледането на това дело — прекъсна го жрецът.

По слепоочията на Хулиус изби пот.

— На какво основание, почитаеми?

— Позовавам се на закона. На хората от племето гат е забранено да носят оръжие по каквато и да било причина с изключение на съгледвачите, които служат в армията на Каменград.

— Да, несъмнено — потвърди Хулиус и си отдъхна, че може да се отърве толкова лесно. Изобщо нямаше желание да си навлича неприязънта на жрец. — В такъв случай…

— Бейн не е от племето гат — заяви Персис Албитан. — Той е риганте и ми беше препоръчан от Оранус, капитан на стражата в Ация. Законите за гат не се отнасят за Бейн, който е от риганте.

На Хулиус леко му призля и той погледна неуверено Аления жрец, който каза:

— Въпреки това този мъж е варварин и би трябвало да е под достойнството на всеки почтен гражданин да го наема като гладиатор.

— Може да се твърди — отвърна Персис, — че самото занятие на гладиаторите е под достойнството на когото и да било, обаче е разрешено от закона. Затова при цялото си уважение моля възражението да бъде отхвърлено. В законите няма забрана чужденец да бъде нает на работа от гражданин на Каменград при изгода и за двете страни. И в миналото мнозина гладиатори са принадлежали към други земи и народи, и днес е така.

Хулиус охотно би отсъдил срещу Персис Албитан, но всички негови решения трябваше да бъдат записани и изпратени в Каменград. А този случай не зависеше от преценката му на магистрат, която можеше да бъде купена на определена цена. Законът беше недвусмислен. Мълчеше, а умът му се напрягаше трескаво в търсене на някаква уловка, за да угоди на жреца. Нямаше обаче тънкости и неясноти, от които да се възползва. Делото беше съвсем просто.

Взря се в затлъстялото лице на собственика на цирка. Може би положението не беше чак толкова безизходно.

— Бих очаквал един верен гражданин на Каменград да се съобрази с мнението на достопочтения орден на Алените жреци — подхвана магистратът с привидна невъзмутимост. — Прав сте, като изтъквате, че за риганте не важат законите на Каменград, но и това племе принадлежи към народа келтой и ми се струва, че почитаемият жрец е загрижен да спазим именно духа на закона.

Не се съмняваше, че Персис ще схване намека. Никой не искаше Храмът да насочи враждебното си внимание към него. Дебелакът също се беше препотил, но каза:

— При цялото си уважение към съда твърдя, че не съществува „дух на закона“. Законите на Каменград са написани от умни и проницателни хора… сред които са и старшите жреци на Аления храм. Ако сте убеден, че законът е съставен немарливо, би трябвало веднага да изпратите доклад до Съвета. Но тъй като вече установихме, че моето искане днес не нарушава закона, аз отново настоявам Бейн да бъде вписан като гладиатор.

В този миг Хулиус проумя какво щастие е скуката. Тя означаваше нищо да не го заплашва, да не го забъркват в опасности.

— Съгласен съм — промълви унило. — Да пристъпим към полагането на клетва.

Аленият жрец не каза нищо, само се врътна и излезе от залата.

Хулиус Марани изслуша клетвата, подписа документа, удари печата на Правосъдието и стана.

В този съсипан ден вече нямаше желание да отиде при любовницата си.

Докато вървеше по новия пясък към средата на арената, Персис си мислеше, че стадион „Орисес“ никога не е изглеждал по-добре. Вече две седмици — въпреки недоволството на Норуин от тези разходи — дърводелци и бояджии се трудеха, за да възстановят по-овехтелите части от трибуните. Стадионът бе построен надве-натри преди единайсет години предимно от греди върху каменни колони. Първият му собственик Градин бе имал безгранични амбиции и твърде ограничен капитал, затова не бе могъл да си позволи обичайните украси и удобства — статуи, ложа за благородниците с фрески по стените, трапезарии и тоалетни за публиката. Стадион „Орисес“ можеше да изпълнява предназначението си. Нищо повече. Арената с диаметър двеста стъпки беше обградена от висока осем стъпки стена, над която се издигаха стъпаловидно двайсет редици скамейки. Много от тях бяха разкривени и напукани. Персис засенчи очите си с длан и се загледа в дърводелците, които поправяха скамейките в последния сектор. Новата дървения лъщеше от ленения безир.

Норуин прекоси пясъка и спря до него.

— Е, успя още веднъж да се пребориш за пропадането си в бедността. Довърших сметките. След като изплатихме почти всички дългове, ако плащаме половин надница на гладиаторите през зимата и ако предположим, че ще съберем към три хиляди зрители за игрите, което ще ни донесе още хиляда жълтици приходи, до първия ден на пролетта ще останем без пукната пара.

— Много време има до пролетта — щастливо каза Персис. — Виж стадиона, Норуин. Вече изглежда прекрасно.

— Като седемдесетгодишна курва с боядисана коса и току-що вапцано лице — уточни робът. — Както и да е. Колесницата пристигна. Казах на кочияша да чака. Готов ли си?

Персис отметна глава да погледне небесната синева. Денят не беше прекалено мразовит.

— Сигурно и на Полето ще се събере голяма тълпа.

— То се знае, че ще е голяма — каза Норуин. — Днес зрелището е безплатно, а ти похарчи куп пари за огнегълтачи, акробати, жонгльори и угощения. Разбира се, че ще се съберат много хора. Но те щяха да дойдат и без ти да се охарчиш. Онези от „Палантес“ са довели слон.

— Слон ли? Е, те не са принудени да пестят. Представяш ли си колко зрители бихме могли да привлечем, ако имахме слон?

Норуин поклати глава, но накрая се усмихна.

— Ти си добър и мил човек, Персис, обичам те като роден брат. Само че ти липсва предвидливост. Колко пъти трябва човек да види слон, преди да му омръзне? Да, ако имахме едно от тези животни, тълпата щеше да се скупчи на стадиона. Веднъж. А ние щяхме да се охарчваме всеки ден, за да го храним. Ами парите за дресьорите и пазачите му, за специалното помещение? Накрая събирачите на дългове щяха да ни дебнат като прегладнели вълци и аз щях да настоявам да продадем слона. Ти пък щеше да откажеш, защото животното ти е станало симпатично.

— Вярно — съгласи се Персис безгрижно. — Но само си представи… Слон!

— Хайде да се качим в колесницата, преди да намеря някоя тояга и да ти строша главата.

Персис прихна и двамата тръгнаха към западната Гладиаторска порта, минаха през тъмната Оръжейница и Лазарета, качиха се по стълбата и пак излязоха на светло.

„Колесницата“ се оказа преправена каруца, теглена от два неугледни коня. Персис опря крак на стъпалото и се намести на задната седалка.

— Трябваше да си взема и възглавница — оплака се той, когато Норуин седна до него. — Не ти ли заръчах да наемеш онази колесница с позлатения бронз от гарнизона?

— Да, заръча ми. Но „Палантес“ ни изпревариха. Благодарен съм на Извора за това, защото цената беше безобразно висока.

— Не бива да говориш за Извора на всеослушание — упрекна го Персис.

— Езикът ме подведе — отвърна Норуин. — Тежи ми да пазя тайната. Често си мисля, че предавам Извора, като не говоря пред всички за това, като крия вярата си.

— В Каменград горят еретиците на кладата — каза Персис. — Или ги изкарват на арената, за да бъдат разкъсани от диви зверове. Твоята религия е опасна за тебе, приятелю. Тази вяра може да ти донесе гибел.

— И това е вярно. Понякога се плаша. Но снощи отидох отново да чуя Забулената и тя даде на всички ни от силата на своя дух. Тя изцели един мъж, Персис. Положи ръце върху него и всичките му кървящи рани изчезнаха. Трябва и ти да я чуеш.

— Изобщо не се сещам за по-нежелана постъпка от тази. Не е далеч денят, когато мнозина жреци ще нахълтат в Гориаса. Не искам да стана подпалка за техните огньове. Виждал ли си Бяс днес? — попита собственикът на цирка, за да не говорят повече за Извора.

— Не, но той ще дойде на Полето.

— Срещу него ще излезе Воркас. Искрено се надявах слуховете да се окажат лъжливи.

— Персис, той сам реши да се бие. Никой не избира вместо него.

— Опасявам се, че може да ми е ядосан заради Бейн.

— Бяс не се ядосва. Пък и новината, че мъж от келтой ще се бие срещу гладиатор, веднага се разнесе из града. Очаквам да дойдат много хора.

Когато излязоха на пътя, вятърът стана по-мразовит и Норуин извади вълнена шапка, нахлузи я на оплешивяващата си глава и продължи:

— Бейн има по-голям шанс да оцелее от онзи, когото замести. А и самият Бейн се зарадва, че ще излезе да се бие. Той е истински келтой. Целият им живот се състои в размотаване с мечове на кръста и взаимни кланета.

Колесницата напредваше по-бавно, защото пътят вече беше задръстен от хора, тръгнали към Полето. От билото на хълма Персис виждаше палатките и сергиите за лакомства в падината. Там вече се бяха събрали повече от хиляда души и почти всички се тълпяха в източния край.

— Ето го! — посочи дебелакът. — Ето го слона!

— Виждал съм слонове — напомни Норуин.

— Наистина е много голям.

— Колко неочаквано — промърмори робът. — Питах се дали няма да доведат някое от онези прочути миниатюрни слончета.

Кал Манорян бе участвал само в два двубоя до смърт. Първия път срещу млад престъпник, осъден да излезе на арената, а втория — срещу страховит млад гладиатор от цирк „Порос“. Пак потрепери от спомена за този двубой. Противникът му беше и по-бърз, и по-сръчен, а още в първия миг Кал откри в очите му блясъка на жестока самоувереност, която го смрази до костите.

Още дишаше само заради нехайството на незнаен роб от цирка, който не бе сипал достатъчно пясък върху кърваво петно от предишната схватка. Противникът се подхлъзна тъкмо когато Кал нападаше. И буквално се наниза странично на меча, чието острие разряза вените му под ремъка на шлема. Кал направи щедро жертвоприношение за боговете на Каменград… и повече не излезе да се бие до смърт.

През годините оттогава често сънуваше кошмари за двубоя. А на трийсет и седем пак се отказа да излезе на арената. Когато Бяс им каза за предложението на цирк „Палантес“, отначало Кал реши да участва. Отчасти за да изпита смелостта си, но ако трябваше да е честен пред себе си, надяваше се почти всички да се съгласят и Бяс да не го избере за двубоите. Само че желаещите да рискуват не бяха чак толкова много и онази вечер Кал се прибра в дома си почти вцепенен от ужас.

Броени дни по-късно отиде да говори на четири очи с Персис Албитан. Уж щеше да лъже, че се налага да замине веднага за Каменград, защото негов близък е починал, а неусетно избълва страховете си пред собственика на цирка. И накрая се разплака от срам. Открай време изпитваше презрение към дебелака, но се оказа, че говори с човек, който го разбира. Персис се надигна от стола зад бюрото и дойде да го потупа по рамото.

— Кал, ти си свестен мъж. И не ти липсва смелост. Доказал си това на арената. Хайде, успокой се. Не е позорно да знаеш докъде се простира храбростта ти. — Персис наля чаша вино и му я подаде, после се подпря на ръба на бюрото. — Измислих нещо. Убеден съм, че онзи младеж Бейн иска да се бие. Ще го попитам още днес. Ако се съгласи, ще кажа на Бяс, че Бейн ще те замести. Няма да споменавам, че ти си поискал. Не е нужно никой друг да знае за нашия разговор.

Какво избавление…

Но сега Кал седеше злочест в Оръжейната палатка. Другите гладиатори си слагаха бронята, за да излязат за Бойната наздравица. Неколцина дойдоха да изразят съчувствието си, че Персис е постъпил толкова несправедливо с него.

Седеше в ъгъла, угнетен от срама. Бяс затягаше ремъците на нагръдника си и слагаше ножницата с меча на колана. Изгледа го веднъж без никакво изражение. Кал се извърна. Бяс беше твърде стар и утре щеше да умре. Въпреки това не се отказа. Дори когато научи, че ще се бие срещу Воркас.

Преди малко Кал бе видял Воркас с други гладиатори от „Палантес“. Приличаше на лъв сред вълча глутница. От „Палантес“ бяха обещали да не доведат никого от Списъка — заявените за следващото Първенство гладиатори. И наглед спазиха обещанието, но имаше още цял месец за допълване на Списъка и никой не се съмняваше, че накрая в него ще попадне и името на Воркас. Седем двубоя до смърт, в които бе побеждавал с лекота. Някои вече говореха, че бил новият Волтан.

Кал се вторачи в пръстите на ръцете си.

— Ела с мен навън — каза му Бяс.

Кал се сепна, защото дори не бе чул как едрият мъж го бе доближил. Стана и излезе след него на бледата слънчева светлина. Имаше много хора и Бяс го отведе зад палатката.

— Искаш ли да поговорим? — попита старият гладиатор.

— За какво?

— За това, което ти тежи на душата.

Кал стисна очи за миг.

— Как ми се иска да приличах на тебе… Но не съм такъв. И никога не съм бил. — Пое си дъх и продължи: — Не ми допада да лъжа приятелите си. Всички ми разправят колко съжалявали, че Персис се отнесъл толкова зле с мен. Изобщо не е така. Аз отидох при Персис и му казах, че съм уплашен и не мога да се бия. Ето, изплюх камъчето.

— Да, изплю го — тихо промълви Бяс. — За страхливец ли се смяташ?

— Че аз съм си страхливец. Не го ли доказах?

— Искам да ме чуеш, Кал, и да разбереш какво ти говоря — ти не си страхливец. Ако бях обкръжен от врагове, щеше много да ми олекне, ако ти застанеш до мен. И ти щеше да застанеш, Кал. Защото си мъж с чест, на когото може да се разчита. Но тази… тази гавра няма нищо общо с честта. Всичко е заради парите. „Палантес“ искат техните млади лъвчета да вкусят кръв, но без да рискуват прекалено. Похарчили са огромни суми, за да ги подготвят и прославят, но очакват да спечелят от това стократно. Престани да се тормозиш. Чуваш ли наистина какво ти казвам?

Кал кимна. Младият варварин Бейн дойде зад палатката и каза на Бяс:

— Персис те вика.

Бяс се отдалечи. Кал се загледа в новата броня на младежа от племената. Изглеждаше скъпа. Самият той никога не бе имал достатъчно пари, за да си позволи подобни доспехи.

— Знаеш ли с кого ще се биеш?

Бейн сви рамене.

— Казаха ми някакво име. Нищо не означава за мен.

— И кое е името?

— Някой си Фалко.

— Три двубоя, без да получи и драскотина — промърмори Кал.

На Бейн май му беше все едно.

— Защо се срещаме с тях днес? — попита варваринът. — И защо сме с бойни доспехи?

— Бяс не ти ли обясни?

— Каза, че сме щели да вдигнем Бойна наздравица. Трябвало да пием с противниците. За какво ни е да пием с хората, които ще убием?

— Такъв е ритуалът — обясни му Кал. — Показваме на тълпите, че се уважаваме взаимно и в сърцата ни няма омраза. — Подсмихна се. — Пък и така привличаме повече зрители.

— А, това вече го разбирам.

Върнаха се заедно пред палатката. Някой наду сигнална тръба и гъмжилото притихна. Двама мъже се качиха на каруца. Гласът на първия заехтя на тургонски в приветствие към тълпата. Веднага след него вторият повтори поздрава за хората от народа келтой. После представиха първия гладиатор от цирк „Палантес“. Боецът във великолепна броня излезе от палатката на своя цирк и застана пред дълга маса, на която бяха подредени шестнайсет златни бокала, пълни догоре с разредено вино.

Извикаха името на Полон. Русокосият гладиатор пристъпи към масата, хванал шлема си под мишница, и помаха с ръка на струпалите се хора.

Изреждаха имената едно по едно. Облекчението пак заля Кал, защото нямаше да чуе своето име. Чу как извикаха Фалко. Загледа се във високия мъж, който вървеше към масата. Имаше плавни и отмерени движения.

После отекнаха думите:

— И неговият противник — Бейн от племето риганте.

Мощен рев се разнесе откъм събраните в единия край местни хора. Бейн им махна с ръка и отиде при масата.

Извикаха и Воркас. Страх се надигна у Кал, щом го зърна — внушителен мъжага с огромни рамене и ръст цяла педя над шест стъпки.

Последен беше Бяс. Хората пак се разкрещяха, но той не ги погледна. Застана срещу Воркас и всички гладиатори вдигнаха чашите в наздравица за противниците си.

Кал се обърна и затътри крака към Оръжейната палатка.

За Бейн този ритуал беше толкова нелеп, че не можеше да повярва в случващото се. Врагове са онези, които искат да те погубят. Не пиеш с тях, не се здрависваш с тях. Вторачи се в мъжа срещу себе си. Фалко беше строен и жилав, с плоско лице и стиснати в тънка линия устни. В светлосините му очи нямаше страх. Срещна погледа на Бейн и като че ли понечи да каже нещо, но всички други вдигнаха чашите и извикаха в един глас:

— За доблестта!

Зяпачите запляскаха с ръце. Бейн опита виното. Киселееше.

Изви глава надясно и видя как могъщият Воркас се наведе напред.

— Кълна се в Каменград, че ми се виждаш твърде стар и уморен — каза на Бяс. — Ще те убия без никакво удоволствие. Все едно да заколя дядо си.

Бяс се усмихна, но не продума. Отпи глътка вино и остави бокала на масата.

— Виждам и страха в очите ти — продължи Воркас.

След наздравицата гладиаторите се разотидоха. Бейн тръгна с Бяс.

— Трябваше да му смажеш лицето с юмрук.

— Защо?

— Той те обиди.

— Опитваше се да ме сплаши. Я ми кажи какво забеляза в своя противник.

Бейн поумува над въпроса.

— Синеок е.

— Левак е! — троснато каза старият гладиатор. — Хайде да свалим тези брони и да се прибираме. Имаме много работа.

— Нали уж трябвало да си поприказваме с хората, да им се покажем.

— Вече ни видяха. Нямаме време за тези глупости.

След час бяха в стопанството. Бяс взе два къси дървени учебни меча и заведе Бейн на площадката зад къщата. Подхвърли му единия меч и зае леко разкрачена бойна стойка.

Занимаваха се с това от няколко дни и Бейн бе научил много тайни и тънкости. Бяс първо се постара да му обясни, че всеки гладиатор има свой ритъм, свои особености. Колкото по-дълго се проточва двубоят, толкова повече издайнически признаци може да забележи наблюдателният боец.

— Някои присвиват очи, преди да нападнат, други леко навеждат едното рамо или си облизват устните. Правят го неволно, но ако успееш да разгадаеш тези дреболии, ще имаш предимство от миг или два. Най-добрите гладиатори винаги отделят малко време в началото на схватката, за да опознаят движенията на противника.

— Ти не си го правил — възрази Бейн. — Окторус ми разказа, че биели тъпан, когато започнел твоят двубой, и хората залагали колко удара ще отброят, преди противникът ти да умре.

Бяс завъртя глава.

— Отивах в другите циркове и сядах сред зрителите. Наблюдавах бъдещите си противници, връщах се у дома и записвах какво съм научил.

— Виждал ли си Воркас досега?

— Не… Но знам как ще се бие.

— Как?

— Ще се стреми да удължи двубоя, да ме изтощи — тук една драскотина, там втора… Но не би позволил да се проточи прекалено. Не иска хората да си помислят, че някакъв дъртак го е затруднил.

— Като те слушам, не си много угрижен.

— Угрижен съм… за тебе, момко. Още ли не си разбрал защо в тренировките нито една от твоите атаки не е успешна?

Бейн се ухили.

— Не е ли защото си твърде бърз и опитен противник за мен?

— Издава те лявата ръка. Пръстите ти се разтварят в мига преди удара с меча.

— Ще се погрижа за това.

— По-добре е да го знаеш, но да не се насилваш. Фалко също ще забележи. И в някой миг от двубоя стисни левия си юмрук, преди да нападнеш. Тази мимолетна заблуда може да ти донесе победата.

Упражняваха се упорито ден след ден и Бейн напредваше бързо.

А сега Бяс пак стоеше срещу него, но държеше дървения меч с лявата ръка.

— Нападни ме — подкани го възрастният мъж.

На Бейн му се струваше, че е започнал да разгадава навиците на Бяс в боя. Пристъпи внезапно към него и се опита да го намушка в гърдите. Вместо да отбие оръжието му, старият гладиатор се отклони вляво и дървеният му меч цапардоса дясното ухо на Бейн, който залитна напред, но запази равновесие и веднага се извъртя към противника.

— Защо пак заемаш бойна стойка, като вече си мъртъв? — тихо каза Бяс. — Леваците са страшна напаст. Имат огромно предимство — повечето им противници са десняци, затова са свикнали с двубоите срещу тях. Противниците им обаче трябва да променят изцяло движенията си в схватката.

— Как да се бия с него? — попита Бейн, докато си разтриваше ухото.

— Обикновено нападаш левак откъм дясната му страна, за да отбягваш ръката с оръжието. Само че не знам точно как се бие този човек. Нападни ме отново.

Упражняваха се още един час. Няколко пъти Бейн успя да преодолее защитата на Бяс, веднъж дори докосна шията му с дървения меч.

— Това беше добре — каза наставникът му, — но не се главозамайвай. Аз не съм левак. Време е за почивка, после ще се позанимаваме с една малка хитрина, която използвах два пъти срещу леваци.

Върнаха се в къщата и хапнаха малко препечен хляб и студено телешко.

— Тревожиш ли се за утрешния двубой? — попита Бейн.

— Не. А ти?

— Не.

Бяс се усмихна, което си беше рядка гледка.

— Значи сме двама глупаци. Ти заложи ли? — Бейн врътна глава. — А би трябвало да го направиш. Залагат при съотношение четири към едно срещу тебе.

— Съотношение ли?

— Във вашето племе не залагате ли?

— О, залагаме.

— Но не играете на пари, така ли?

— Поне в моето село не го правим.

— Ясно… Ние пък сме неуморни комарджии. Съотношението показва как хората си представят твоите шансове за успех. Ако е четири към едно и ти заложиш една жълтица на себе си и победиш, ще си върнеш жълтицата и ще получиш още четири. Иначе казано, започваш с една жълтица, а накрая имаш пет.

— Какво е съотношението за твоя двубой?

— Десет към едно.

— Значи смятат, че имаш само един шанс от десет да оцелееш?

— Да. Воркас е млад и силен.

— Освен това е нагъл… и никак не ми допада — призна Бейн.

— И аз бях нагъл някога, затова съм настроен малко по-снизходително от тебе. Хайде пак да поработим.

Тренираха още един час, докато не заваля сняг. Бейн се умори, но беше благодарен на Бяс за отделеното време. Тъкмо решиха да приключват и двама ездачи се появиха на склона. Телорс и Полон. Заведоха животните в конюшнята и дойдоха при Бяс и Бейн.

— Изпуснахте голямо забавление — каза Телорс. — Слонът скъса веригите и нахълта в тълпата. Последно го зърнахме да бяга към хълмовете, гонен от десетина роби на „Палантес“.

— Някой пострада ли? — попита Бяс.

— Е, никой не умря. — Полон се ухили до уши. — Да беше видял как се разбягваха хората…

— Весело ти е — подхвърли Бяс, вторачен в Полон.

— Ами да. Онзи, с когото ще се бия, гледаше уплашено. Затова умувах цяла сутрин за какво ще си похарча златото. С Телорс отиваме в свърталището на Гаршон тази вечер. Ще си подберем курви. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Не.

— Ще се отпуснеш — подкани го Телорс.

— Аз съм си спокоен. И ще си почина най-добре в своето легло, заспал като бебе.

Постояха мълчаливо и Телорс протегна ръка.

— Е, отново я заплюваме в очите.

— Отново — потвърди Бяс и стисна ръката му.

Полон повтори жеста, после двамата с Телорс изведоха конете си и потеглиха. Бяс ги изпроводи с поглед.

— Коя заплювате в очите? — не сдържа недоумението си Бейн.

— Смъртта.

Бейн седеше безмълвно в Оръжейната под стадиона. На стената светеха само две маслени лампи През отворената врата виждаше трупа на Полон в другата стая. От зеещите рани в шията и гърдите му вече не течеше кръв, но още капеше от масата в тъмната локва на пода. Главата на Полон се бе килнала наляво, никой не бе затворил мъртвите му очи.

Неговият двубой се проточи и останалите в Оръжейната — Бейн, Бяс и Телорс — си позволиха надеждата, че Полон ще е първият победител от „Орисес“. Четирима гладиатори от цирка вече бяха умрели на арената. Изнасяха труповете им през Оръжейната и ги оставяха в стаите навътре.

А после се отвори вратата, наречена Гладиаторска порта, и в сумрака проникнаха слънчеви лъчи. Двама мъже внесоха тялото на Полон и го сложиха на масата в съседното помещение. Телорс се изправи и намести железния шлем на главата си. Нямаше броня на гърдите, но беше омотал корема си с груб ленен плат, за да не се изсипят червата му на пясъка. Бяс също се надигна. Не каза нищо — двамата мъже само си стиснаха ръцете. И Телорс излезе на светло. Двамата роби го последваха, затвориха вратата и в стаята пак притъмня.

Друг мъж влезе през отсрещната врата — хирургът Ландис, тантурест плешивец с превити рамене и дебел врат. Седна безмълвно и остави платнената торба с инструменти на скамейката до себе си.

Първо се чуха фанфари, после ревът на тълпата запълни стаята, до ушите на чакащите мъже стигаше и звънът на сблъскващи се остриета. За Бейн всичко това беше някак смахнато. Вярно, вече бе убивал неведнъж. Но винаги с ярост. А в този полумрак с положените наблизо трупове цареше неестествен покой. Погледна Бяс, който връзваше червената кърпа на главата си. Едрият гладиатор отиде в единия край на стаята и започна да се разкършва.

Бейн вдиша дълбоко и затвори очи. Зрителите нададоха оглушителен вопъл и се смълчаха. Бейн осъзна, че от масата с тялото на Полон вече не капе кръв. Стана, сложи излъскания до блясък шлем на главата си и зачака в мълчание. Сърцето му се разтупка, изведнъж започна да не му стига въздух.

Вратата се отвори, Телорс влезе, смъкна шлема от главата си и го запрати към отсрещната стена. Издрънча като камбана, когато падна на пода. Кръв се стичаше от няколко рани по ръцете на Телорс, кожата над лявото му коляно също беше срязана. Хирургът се надигна от скамейката и посочи съседната стая. Телорс влезе там след него.

Бейн извади късия си меч от ножницата и тръгна към вратата. Гласът на Бяс го спря:

— Бъди съсредоточен. Не допускай в главата си мисли за тълпата, насочи вниманието си само към противника. И не прибързвай с хитрината.

Устата на Бейн беше пресъхнала. Вратата се отвори и той прекрачи в слънчевите лъчи.

Врявата на стадиона беше гръмотевична. Единайсет хиляди души се бяха натъпкали по трибуните. Бейн спря и огледа гъмжилото. За пръв път виждаше толкова хора на едно място и се стъписа. Хиляди от племето гат бяха дошли да видят как един риганте ще се бие срещу мъж от Каменград. Пое дълбоко въздух. Небето беше безоблачно, нямаше дори повей.

Той тръгна към по-високата трибуна, където се бяха настанили Персис Албитан и неговите гости. Източната Гладиаторска порта също се отвори и Фалко излезе на арената. Бейн не го погледна, взираше се в малката група, събрала се в ложата на собственика.

Персис седеше до кльощав мъж с пурпурна роба, над тях се бяха наредили управниците на Гориаса. Имаше мъже в пълно бойно снаряжение и Бейн се досети, че са офицери от гарнизона. Там беше и магистратът Хулиус, а няколко деца се бутаха при парапета. Стана му неприятно. Не беше редно деца да зяпат как мъже се бият и убиват.

Отърси се от тези мисли, доближи ложата и изчака Фалко да застане до него. Двамата вдигнаха мечовете си в поздрав към гостите и Бейн изрече думите, които бе научил от Бяс:

— Онези, които ще умрат, ви приветстват!

Обърна се към Фалко и протегна ръка и гладиаторът от „Палантес“ я стисна.

Върнаха се в средата на арената. Персис се изправи и даде знак на тръбачите. Сигналът отекна над стадиона.

И тълпата сякаш избухна. Фалко нападна. С първия удар на сърцето Бейн остана неподвижен, после отби светкавично и се извъртя встрани от свирепата атака. Остриетата се блъскаха неспирно. Двубоят срещу левак беше мъчителен, както бе казал Бяс. Бейн се чувстваше тромав и непохватен.

Стараеше се да не чува крясъците, да не забелязва нищо освен противника пред себе си. Фалко имаше точни движения и нито за миг не губеше равновесие. Беше и пъргав, и уверен в себе си и на Бейн му беше много трудно да издържи на натиска му. Дълбоко в душата си преливаше от благодарност за обучението, на което го бе подложил Бяс — без него щеше да е мъртъв още в първите мигове на двубоя.

Сражаваха се свирепо. Никой не успя да окървави острието си при първите разменени удари, защото и двамата се опитваха да разгадаят мъжа отсреща. Бяс бе втълпявал усърдно на Бейн, че всеки двубой е като танц и има свой ритъм. Дясното рамо на Фалко се наведе леко преди опита да намушка Бейн, който отклони меча му. Десният крак на гладиатора се стрелна зад единия пищял на Бейн и го спъна. Бейн се стовари на арената, Фалко се нахвърли тутакси. Бейн се търкулна встрани и гладиусът на противника удари само пясък. Бейн се изправи със скок, отби още един замах на Фалко и го халоса с левия си юмрук в лицето. Нападна веднага, за да се възползва от залитането му… и едва не умря: Фалко се опомни веднага и го посрещна с прав удар на меча. Бейн се отметна вдясно и замахна яростно надолу. Острието срещна бронзовия предпазник на лявата ръка на Фалко, който имаше време да забие юмрук в корема му и да го запрати назад. Двамата се раздалечиха леко и започнаха да обикалят в кръг.

Бейн скочи напред и опита разсичащ удар към гърлото на Фалко. Противникът му се отдръпна и върхът на гладиуса му закачи рамото на Бейн. От раната пръсна кръв и тълпата пак зарева оглушително.

— Началото на края — подхвърли Фалко. — Поиграх си с тебе. Стига ти толкова, дивако.

Гладиаторът от Каменград нападна още по-неистово, бързината му с меча беше смайваща. Бейн не се стресна — отбиваше всяка атака и изчакваше сгоден случай. Дясното рамо на Фалко пак се наведе мъничко. Бейн събра мигновено ръцете си и прехвърли меча в лявата. Фалко се устреми към него. Бейн посрещна гладиуса с предпазника на ръката. И в този недоловим миг Фалко разпозна удара, който щеше да го убие. Ококори се в ужас. Мечът в лявата ръка на Бейн прониза докрай незащитения корем на противника и стигна до сърцето. Фалко провисна на острието. Бейн го блъсна назад и изтръгна меча си от тялото му.

Още докато падаше, робите се втурнаха да изнесат трупа и да почистят кръвта от арената.

Бейн вдигна окървавения си меч и се наслади на воплите на тълпата, в която повечето хора бяха от племето гат. Те ликуваха. Той постоя така още малко, отдаде се на въодушевлението. После заби меча в пясъка, за да го почисти. Раната на рамото му беше плитка и той нямаше желание да се върне веднага в сумрака на Оръжейната. Закрачи по арената, ръкоплясканията кънтяха в ушите му. Качи се на трибуните. Около него се струпаха мъже, тупаха го по гърба. Той се обърна и видя Бяс да излиза на арената.

Радостта му изчезна като сън. Познаваше този човек отскоро, но уважението му към него вече беше безгранично. Омръзна се от ужас. Нито му беше благодарил, нито се бе сбогувал с него. Дори не му беше пожелал сполука.

Бяс вървеше по пясъка, без да вади меча си. Държеше шлема си под мишница и кърпата на главата му червенееше под слънцето като кръв. От другата страна излезе Воркас. Бейн стискаше до болка парапета над арената и гледаше двамата мъже, които застанаха пред Персис и неговите гости. Поздравиха ги и се отдръпнаха към средата на арената.

Бяс си сложи шлема и застана срещу противника. Сигналът прозвуча.

Само след един удар на сърцето Воркас лежеше мъртъв на пясъка.

Бяс прибра меча си и тръгна обратно към Оръжейната.

Зрителите мълчаха, вторачени в поваления Воркас, от чието гърло бликаше кръв. Бейн стоеше втрещен до парапета. Дори той не бе забелязал смъртоносния удар. Повтори схватката в паметта си. Воркас се опита да намушка Бяс високо в гърдите и той отклони удара. И тогава Бейн проумя потресен какво се беше случило. Бяс бе убил Воркас още преди да отбие неговия меч встрани. При атаката на противника бе пристъпил към него, бе разсякъл гърлото му и със същото движение бе пресрещнал меча му. Беше се изложил на невероятен риск — но беше победил.

Някои граждани на Каменград сред публиката се развикаха недоволно, че не е имало никакво зрелище. Други седяха онемели и се мъчеха да осмислят видяното. Бейн прескочи парапета и хукна през арената.

В Оръжейната Бяс сваляше предпазниците от ръцете си.

— Ти си великолепен! — възкликна Бейн.

Старият гладиатор мълчеше. Разхлаби колана с ножницата и го остави до предпазниците и набедрениците. Разкопча кожената препаска с метални плочки и я захвърли на близката скамейка.

— Добре ли си? — попита Бейн.

Бяс изви глава към него, лицето му беше сковано от напиращото в душата му.

— Момче, петима мои приятели са мъртви.

— Но ти не си — тихо напомни Бейн.

— Да, не съм.

— Ти беше решил от самото начало да направиш това, нали? Познал си, че Воркас ще поиска да проточи двубоя. И че не би вложил цялата си сила в първата атака. Затова рискува всичко в първия миг.

— Бейн, плащат ни да рискуваме. Ти използва ли прехвърлянето на меча в лявата ръка?

— И още как. Той разбра твърде късно какво направих.

— Отиди при Ландис да ти зашие раната на рамото, но не му позволявай да я чисти. Изтеклата кръв я е прочистила.

Телорс влезе в стаята, неговите рани вече бяха зашити.

— Радвам се да те видя жив, приятелю — каза на Бяс и двамата пак си стиснаха ръцете.

— Ти заложи ли на себе си? — попита Бяс.

— Не. Моят противник изглеждаше прекалено страшен. — Телорс въздъхна. — Такъв си беше… но не му стигаше хъс. Ако аз имах неговата дарба, щях да стана Пръв гладиатор. — Тръшна се на една скамейка и погледна през вратата към мъртвия Полон. — Той знаеше, че ще умре. Личеше си по погледа му снощи.

Хирургът Ландис влезе, видя кръвта от плитката рана на Бейн и кимна към другата стая. Не каза нищо, а щом Бейн седна, взе извита като сърп игла и конец. Заши раната бързо и умело. Щом направи възел и сряза конеца, се вторачи в очите на Бейн.

— Ето какво си избра, момко. Сега доволен ли си?

— Жив съм — сдържано отговори Бейн.

— А осмина са мъртви — натърти хирургът. — Осем души, изхвърлени от този свят. Още майки ще скърбят, още деца отрано ще опознаят покрусата. Такъв живот ли искаш?

— Не го искам — призна Бейн. — Но всеки прави каквото се налага.

— Не е вярно! Правим каквото сами избираме. И понасяме последствията.

Бейн му благодари и се върна в Оръжейната. Свали бронята и облече панталона, туниката и дебелата куртка от овча кожа. Бяс и Телорс също се бяха облекли.

— Да се махаме оттук — настоя Бяс. — Искам да се върна по-скоро в стопанството.

Когато тримата гладиатори тръгнаха към служебните помещения, хората още се бутаха на изходите. Всички се развикаха, щом зърнаха Бейн, и той махна с ръка на почитателите си.

Носещи сняг облаци се трупаха в небето. Кара седеше на прага, омотана в дебело синьо одеяло. Захвърли го и се втурна към тях, докато се спускаха по хълма. Бяс дръпна юздите и скочи от седлото, а момичето се хвърли в прегръдката му. Той я притисна до себе си.

— Добре съм, принцесо — прошепна ѝ. — Добре съм.

— Не се бий повече, дядо! — примоли се Кара.

— Няма — обеща Бяс.

Бейн отведе животните в конюшнята. Свали седлата, разтри конете, даде им сено, а накрая се покатери в плевнята и седна там, зареял поглед над хълмовете. Чувстваше се изцеден, а не уморен. Спомени от арената се мяркаха в ума му — надигащият се рев на тълпата, погледът на Фалко, докато забиваше меча в корема му, въодушевлението от смъртта на противника. И все му се привиждаше засмяното лице на Волтан.

— Ще те намеря — прошепна Бейн. — И ще те убия.

Скочи долу и влезе в къщата. Бяс седеше в любимото си кресло, Кара се беше сгушила в скута му. Беше прегърнала дядо си през врата, очите ѝ още блестяха влажно от преживяния страх. Бяс и Телорс не продумваха и Бейн разбра, че не бива да им се натрапва.

Огнището в стаята му беше разпалено и я озаряваше в топла червенина. Бейн смъкна дрехите, пъхна се под завивката и отпусна глава на възглавницата. Усещаше шевовете стегнати, раната сърбеше.

Постара се да не обръща внимание. Мислеше си за Лия и за всичко, което нямаше да се сбъдне.

Минаваше полунощ, а сън не го ловеше. Отметна завивката и стана. Огънят едва тлееше, ставаше студено. Той клекна, раздуха жаравата и тя заблещука. Добави малко съчки. Облизаха ги мънички пламъчета и щом се разгоряха, той сложи две-три цепеници. В стаята се размириса на дим и той отвори капаците на прозореца. Луната сияеше високо в ясното небе, мразовит ветрец лъхна главата и гърдите му. От съседната стая се чуваше хъркането на Телорс.

Бейн се взираше нерадостно в заснежените хълмове. Нищо не помръдваше в притихналата нощ. Потрепери и се облече — вълнен панталон и дебела вълнена риза. Пак го тормозеха мрачни мисли. Най-лошото от всичко беше, че не бе спасил Лия, но не можеше да забрави и смъртта на майка си. Всичко му се струваше някак свързано и угризенията му тежаха като камък на шията. Ако беше по-схватлив, ако се бе научил да чете и да пише, може би щеше да заслужи одобрението на Конавар. Тогава не би ли имало надежда кралят да се събере отново с Ариан? Убило я беше отчаянието, но ако Конавар бе дошъл при нея, сега щеше да живее в щастие. И защо не бе потеглил веднага с Лия към Кайр Друаг? Или защо не се беше бил по-упорито, защо не беше нападнал Волтан по-чевръсто? Тогава мечът на убиеца нямаше да прекъсне живота ѝ.

Прииска му се да обикаля навън, докато се бори с тези мисли. Обу ботушите и се загърна с новото подплатено наметало. Слезе безшумно по стълбата, нагази в снега и видя изненадан скорошни следи към хълмовете. Още чуваше хъркането на Телорс горе, значи бяха следите на Бяс. Защо и на него му беше хрумнало да броди нощем?

Тръгна по следите през площадката за упражнения и стигна до плитка пещера. Бяс седеше вътре до малък огън. Вдигна глава и го погледна.

— Сам ли предпочиташ да седиш? — попита Бейн.

— И да си тук, и да не си, пак съм сам.

Посочи му да седне до него на паднал дънер.

— Щеше да ти е по-уютно пред огнището в къщата — каза Бейн и протегна ръце към пламъците.

— Къщата е от камък. Затворена е за света. Имах нужда да съм сред възвишенията, да виждам звездите. Ти не се ли чувстваш така?

— Не.

Бяс въздъхна и Бейн надуши уисге.

— А уж вие от келтоите се сливате с природата, следвате пътя на духа. Но ти май не разбираш за какво говоря, а?

— Има ли значение?

— Май няма. Хареса ли ти този ден?

— Да. Ликувах, когато моят враг умря. Похвалите на тълпата ме опияняваха като вино. Знам, че за тебе не беше така, но преживявал ли си това някога?

Бяс посегна зад дънера и взе бъчонка уисге. Извади тапата, отпи голяма глътка и му подаде бъчонката.

— Не биваше да се бия днес — подхвана гладиаторът. — Постъпих самонадеяно и сбърках. Все си казвах, че го правя за цирка, за другите. А истината е, че се… ядосах. Някога се биех за „Палантес“. Те спечелиха цяла планина злато от моите двубои. Сега пък поискаха да вземат още някой и друг грош от смъртта на един стар селянин. Трябваше да им кажа да… да ми се разкарат от главата. Ето това щеше да бъде постъпка на истински мъж. Никакво уязвено самолюбие не може да се мери със страданията, които причиних на Кара.

— Ти обаче ги удари там, където боли — вметна Бейн. — Уби техния най-надарен млад боец.

— Да бе… Това е нищо за тях. Ще си намерят друг. Не си струваше да убия човек заради гордостта си. И изобщо не си струваше заради нея да умрат петима от приятелите ми. — Надигна отново бъчонката и погледна към небето. Насмалко да се килне назад, но Бейн го хвана. — Оттам сме дошли… — промърмори Бяс завалено.

— Откъде? От небето ли?

— Някъде оттам… — Бяс размаха ръка нависоко. — Каза ми го една мъдра старица, ясновидка. Направени сме от звезден прах. Да, много мъдра жена беше…

— Май е говорила като слабоумна — усъмни се Бейн. — Направил ме е похотлив мъж, който насилил майка ми.

— Звезден прах… — повтори Бяс и впери размътен поглед в младежа. — Отдавна… ама много, много отдавна… една звезда избухнала и разпръснала праха си из небесата. Вълшебният прах паднал и на земята, от него бил породен животът. Риби и… и други твари. И дървета. А когато живите твари умрат, прахът пак се разпръсква и създава нови дървета и… и…

— И риби ли? — подсказа Бейн.

— Да. Риби. — Гладиаторът въздъхна. — Днес ми стана мъчно за Воркас. Не беше редно да загуби този двубой, самият той го знаеше дори в мига на смъртта си. Очакваше да се браня, да отгатвам атаките му. Когато разсякох шията му, очите му се промениха. Заприлича на изгубено и стъписано дете.

Този път Бяс отпи няколко глътки.

— Старче, ти нали уж не пиеш?

— Не пия. Не мога да понасям този бълвоч. Ти виждал ли си призрак?

— Може и да съм виждал. Сънувах нещо, когато бях ранен. Моят дядо дойде при мен.

— Понякога виждам нейния призрак… — каза Бяс. — Цялата ѝ дреха е в кръв, тя държи нож. Тази нощ стоеше пред леглото ми. Видях, че устните ѝ мърдат, но не чувах никакви думи. След това изчезна. — Той потръпна. — Става по-студено…

Бейн намери начупени клони и ги сложи в огъня.

— Познаваше ли този призрак?

— О, да, познавах я.

— Да не ти е била съпруга?

— Съпруга ли? Никога не съм се женил, момко. Десет години бях войник, после станах гладиатор. Каква ти женитба… Курви — да. Много. Повечето бяха добри момичета.

— И как тъй имаш внучка?

Бяс надигна бъчонката, разклати я.

— Свърши. Беше пълна, пък сега е празна. — Изкикоти се. — И с живота е така.

— Изпил си всичко това?! — Бейн настръхна.

Уплаши се, защото знаеше за мъже, които са умрели след такова препиване с уисге.

— Май ще си подремна — изломоти Бяс.

И тупна по гръб от дънера. Бейн се мъчеше да го сръчка, за да се събуди, но по-възрастният мъж бе загубил съзнание. Бейн хвана ръцете му и се опита да го вдигне, за да го занесе до къщата. Бяс обаче беше много едър и Бейн не можеше да се справи с тежкото отпуснато тяло. Сложи го внимателно по гръб на земята.

Ставаше мразовито, малкият огън не можеше да пропъди студа. Ако не успееше да върне Бяс в къщата, той щеше да умре тук. Бейн изпсува и издърпа гладиатора по-близо до огъня. Зави го с наметалото си. Трябваше да се върне в къщата и да събуди Телорс. Още докато си мислеше за това, вече знаеше, че Бяс може да измръзне до смърт преди да стигнат до пещерата. Излезе и събра още дърва. Застудяваше още повече, Бейн сгуши глава в раменете си и се примъкна до пламъците.

Изведнъж студът престана да хапе кожата му и той усети по гърба си топлината на пролетен вятър. Един гарван изпърха и започна да обикаля около безчувствения гладиатор. Бейн бавно се обърна.

Откъм дърветата идваше старица, подпираше се на тояга.

— Здравей, момко от риганте.

Гласът ѝ звучеше приглушено иззад плътното було. Тя седна на дънера и протегна ръка към огъня. Пламъците заподскачаха около пръстите ѝ, след миг заиграха по дланта ѝ. Пръстите се свиха и Бейн видя как юмрукът на старицата засия като фенер. Пак погледна натам, откъдето бе дошла. Нямаше никакви следи по снега. Той се уплаши. Всички риганте знаеха за сидите — боговете на гората. А сред тях най-страховита беше Моригу. Малцина от народа келтой дръзваха да изрекат името ѝ на глас. Говореше се, че това носи лош късмет.

— Ти си Старицата от гората — каза Бейн. — Дошла си при Бануин на Когдънското поле и си накарала призраците да се появят.

— Не съм ги карала аз да му се показват.

Забулената глава се завъртя да погледне Бяс.

— Той е добър човек — промълви Бейн. — И мой приятел. Не се опитвай да му сториш зло.

— Дете, нямам никакво желание да му навредя.

Гарванът подскачаше по земята; доближи главата на възрастния мъж. Бейн извади ножа си.

— Ако тази гнусна птица го клъвне, ще ѝ отрежа проклетата глава!

— Колко приличаш на баща си — каза му старицата. — Давиш страха в гняв. Сърцето ти блъска като чук в гърдите, ръцете и краката ти треперят, а продължаваш да се репчиш. Само че ножът ти е безполезен.

— Какво искаш? Не се нуждая от твоите дарове — ще ми навлечеш страдания и ще се наслаждаваш на смъртта ми.

— Ама че наглеци сте това хората… — подхвърли старицата. — Когато сидите се появиха, светът кипеше, по цялата планета вилнееха бури, чиято ярост ти дори не можеш да си представиш. Разцепени планини бълваха разтопени скали, земята се тресеше, късовете ѝ се блъскаха един в друг. А сидите вече ги имаше, Бейн. Видяхме смъртта на звезди и възникването на човека. Гледахме как твоите хранещи се с охлюви и червеи предтечи изпълзяваха от пещерите и бавно, съвсем бавно трупаха знания. Помагахме ви, вдъхновявахме ви. Издигнахме ви от калта, показахме ви небето и звездите в безкрая. Подхранвахме духа ви. И вие израствахте. Но вашите умове са ограничени и изпълнени с дребнавост. Смалявате всичко в мислите си, за да е по мярка на вашата неспособност да го разберете. Ще ти навлека страдания ли? Ще се наслаждавам на смъртта ти ли? Дете, видяла съм смъртта на твоя прадядо и на неговия прадядо. Пък и какви страдания бих могла да ти навлека, които ти сам не си причиняваш?

— Чувал съм истории за тебе — заинати се Бейн. — Твоите дарове са опасни.

Тя се обърна към него и той изстина, щом забеляза разложението под булото.

— Когато тичаш по тези хълмове с приятеля си, понякога стъпкваш буболечка. Бейн, как ли биха си представили другите буболечки твоята роля в живота им? Дали биха казали: „Той е създаден да ни убива“? Дали ще вярват в тебе като в някакъв безмилостен демон, сътворен да донесе гибел на техния вид? Моето предназначение тук не е да тормозя хората. За какво ми е да се занимавам с тях? Ние ви вдъхнахме дарбата да вникнете в красотата на света. Но не можехме да променим същността ви. Вие сте убийци. Обладани сте от алчност, похот и жестокост — заради тях в душата на всеки бушува война, в която духът рядко е победител. — Тя млъкна за миг-два. — Не съм твой враг, Бейн. Не съм враг на никой човек.

Бяс изстена насън.

— Сънищата му го измъчват — каза Моригу. Бяс стискаше юмруци, изстена отново. Тя го докосна леко с тоягата и той въздъхна и се отпусна. — Спи спокойно, Вани — прошепна тя. — Не сънувай.

За миг в гласа ѝ прозвуча нежност и изненаданият Бейн попита:

— Познаваш ли го?

— Познавам го много по-дълго от тебе. Първо го зърнах като млад войник. Четирима негови съратници завлякоха в гората момиче от твоя народ, за да го изнасилят и убият. Той ги спря. Виждала съм още много прояви на неговата доброта. После в живота му се появи Палия.

— Палия ли?

— Отгледа я като своя дъщеря. Майка ѝ беше проститутка, войниците на Каменград наричат такива жени „общи курви“. Присламчваше се към армията по време на поход и този път беше с Вани и неговите другари. Забременя и реши да роди детето. Всички събраха пари, за да я изпратят обратно в Каменград. Шегуваха се помежду си кой ли е бащата на детето. Можеше да е всеки от двайсетимата, които плащаха за услугите ѝ… сред тях и Вани. Скоро започнаха истинските сражения — безпощадни и страшни. Вани и съратниците му бяха приклещени в планината, изтребиха ги почти до крак. Само Вани си проби път с бой, изнесе и един ранен, но той умря, докато хирургът се мъчеше да го спаси. Накрая Вани се върна в Каменград и потърси проститутката, но научи, че някакъв злодей я убил в тъмна уличка. Съпругата на мъжа, който притежаваше бардака, се грижеше за детето ѝ. Вани откупи момичето и го настани за отглеждане в добро семейство. Даваше пари за дрехи, прехрана и подслон, после и за училище.

— Защо го е правил? — не разбра Бейн. — Нали не е знаел дали детето е от него?

— А ти защо спаси онзи кон в реката? — отвърна Моригу с въпрос.

— И ти ли беше там?

— Аз съм навсякъде, Бейн. Но сега говоря за Вани. Той нарече момичето Палия, тя израсна хубавица с добра душа. Само че беше твърде уязвима. Влюби се в мъж, който само я използваше и щом Палия забременя, я изостави. Тя се почувства предадена и умът ѝ се размъти. Скоро след раждането взе нож, сряза вените на китките си и умря.

— Призракът, който вижда Бяс… — прошепна Бейн.

— Да, призракът.

— Значи всичко направено от него е било напразно.

— Глупаво дете! — изсъска Моригу. — Направеното от любов и доброта никога не е напразно! То подхранва света! Досущ като камък, хвърлен във вир, от тези постъпки се разстилат вълни във всяка посока. Те вдъхновяват и така възвисяват духа.

— Бяс не е ли убил мъжа, който я захвърлил?

— Не. Той бил войник. Виновен бил само за съблазняването на Палия. Нищо не ѝ обещал, а и вече не бил в града — участвал в някакъв поход. По онова време Вани вече бе станал Бяс, Пръв гладиатор. Но смъртта на Палия за малко не го съсипа. Продължаваше да се бие, обаче беше съкрушен. Настъпи и денят, когато вече не искаше да се бие. Напусна арената и доведе внучката си в Гориаса.

— Изглежда, че си благосклонна към него — каза Бейн, — а той е убиец. Не си ли противоречиш?

— Всички сте убийци — отвърна Моригу. — Но у Вани има стремеж да запази своя дух и огромна доброта, благост и състрадание. Ние сидите казваме за такива хора, че имат велика душа.

Бейн се взря в спящия гладиатор. Зимният вятър задуха рязко и Бяс се разтрепери.

— А, ето къде сте били.

Телорс се показа между дърветата. Бейн изви очи надясно. Моригу я нямаше. Чернобрадият гладиатор мина по дълбокия сняг и клекна до Бяс.

— Знаех си, че ще го направи. Затова останах да пренощувам в къщата.

Двамата изправиха Бяс, Телорс се наведе и нагласи спящия мъж на раменете си. Залитна, но се затътри по дългия път към къщата. По средата остана без сили и Бейн нарами Бяс. Бяха напълно изтощени, когато се добраха до къщата. Бейн сложи Бяс на килима пред огнището в голямата стая, а Телорс пъхна под главата на своя приятел възглавница. Завиха го с одеяло и отидоха в кухнята. Телорс запали маслена лампа и си сипа чаша вода.

— Изпил е твърде много — предупреди го Бейн. — Чувал съм за хора, които умрели след такова препиване.

— Ще седя при него.

Бейн си отряза филия хляб, намаза я с масло и седна при Телорс.

— Нали Бяс уж отбягва силните питиета?

— Обикновено. Започна да се напива в Каменград след… след едно лично злощастие. Двубоите до смърт вече му тежаха и след всеки пиеше, после се луташе някъде. Винаги го намирах и му помагах да се прибере.

Телорс стана, отвори един шкаф и извади малка стомна с уисге. Наля малко във водата и даде стомната на Бейн, който отпи две-три големи глътки.

— Говореше ли много? — попита Телорс.

— За какво да е говорил?

— Ами за живота си… за миналото?

Бейн забеляза безпокойството му.

— Не. Разправяше как сме били дошли от звездите. Това беше.

Телорс си отдъхна.

— До сутринта ще се опомни. Кара ще му направи закуска. Тя е мило момиче. Не искам да я видя смазана от мъка.

И Бейн внезапно разбра от какво е бил угрижен Телорс. Кара не знаеше нито за самоубийството на майка си, нито за произхода си. Надигна стомната за още една глътка. Уисгето беше много силно, главата му вече се замайваше.

— Бяс беше невероятен в двубоя днес. Бърз, уверен, смъртоносен.

— Такъв си е Бяс.

Лицето на Телорс се отпусна в усмивка.

— А дали е могъл да победи Волтан?

— Ясно… говорили са ти за миналото. Истината е, че всъщност не знам. В разцвета на силите си и двамата бяха страшни бойци. Като се замисля… Ако трябваше да заложа всичките си пари на някого, щях да избера Волтан. Но ако трябваше някой да се бие за моя живот, щях да избера Бяс. Отговорих ли на въпроса ти?

Бейн се килна на стола, стаята се завъртя пред очите му. Телорс се подхилваше.

— Момко, най-добре е да си лягаш. Уморен съм, не мога да те нося догоре по стълбата.